Фредерик Фарар

Сам Павел, повален и наставен от глас небесен,

пратен бил при един човек, да приеме от него тайнство.

Блажени Августин

Завръщането в Иерусалим трябвало да коства не малко усилия на бъдещия апостол. Колко мъчителни трябвало да бъдат угризенията на съвестта му, когато се приближавал до мястото, където той бил оставил трупа на св. Стефан да лежи под грамадата убили го камъни! С какъв страшен интерес трябвало той сега да гледа на мястото на разпятието и на онова място, където лежал в градински гроб Оня Който сега е възкръснал и прославен! В какво ужасно смущение трябвало да се намират чувствата му вследствие крайната промяна на неговите сегашни отношения към свещениците, чиято вяра той оставил и към християните, чието евангелие приел! Той оставил Иерусалим като равин, фарисеин, фанатичен защитник на устния закон; сега той влизал в него като човек, който отхвърлял значението на подзаконната праведност, който напълно презирал жалките останки на юдейското предание. Високомерният човек станал безкрайно смирен; яростният гонител – мирен благовестник; самодоволният равин за един миг оставил всичката си национална гордост, всичката изключителна презрителност, своето фарисейско самопревъзнасяне, за да получи в тяхна замяна блаженство на несправедливо гонение и да стане страдащ проповедник на презираната вяра. Какво могъл той да очаква от Теофил, чиито писма, навярно, унищожил? От членовете на синедриона, чиято ярост той разпалил? От старите си приятели от школата на Гамалиил, които виждали в Савел Тарсийски един човек, който по своята ученост бил гордост на школата на Гилел и по своята ревност съперничел на школата на Шамай? Как ще се отнесат към него тия приятели на неговата младост, тия учители и другари на неговия живот, след като той, провъзгласявайки своята система, своята ученост, своето убеждение, целият свой, а следователно и техния, живот за неизправимо заблуждение, – станал открит привърженик на малката община, която той някога преследвал и изтребявал?

Ала сред естествените опасения, от които той не могъл да не се вълнува, гледайки в бъдещето, той несъмнено могъл да се утешава с мисълта, че ще намери братски привет сред ония мирни и благородни хора, за вярата на които той знаел и на чиято взаимна любов той завиждал, когато дори още ги мразел. Какво блаженство би било за него да участва в тоя свят, който той някога се стараел да разруши; да внушава на другите ония доводи, които по убедителен начин действали на неговата собствена душа, дори когато той още отчаяно им противодействал!

Колко приятно би било да чуе от свещени и благородни уста думи за Онзи, Когото той някога хулел! Савел, разбира се, могъл да мисли, че любовта, благородството, радостта на неговите нови събратя ще го възнаградят и нещо повече за онова влияние и почест, които той доброволно оставил, и че ползването заедно с тях от всички плодове на духа – любовта, радостта, мира, дълготърпението, нежността, добротата, вярата, смирението, умереността – ще бъде блаженство, заради което той могъл да остави целия свят. Неудивително е поради това, че той залягал да се присъедини към учениците (Деян. 9:26**). Неговото познанство с човешката природа, наистина, могло да го предупреди, че “доверието винаги бавно расте”, че такъв предмет, какъвто той желаел, едва ли бил възможен за него. Може би, той твърде много разчитал на промяната, произведена в човешкото разположение от Божията благодат.

Но, уви! Него го очаквало ново изпитание. Наистина, апостол Петър, когото особено му се искало да види, веднага го приел с обикновеното великодушие на пламенното сърце и, бидейки женен човек, без закъснение му предложил гостоприемство (Гал. 1:18), но на първо време с това и се ограничило всичко. Че Петър по-рано от другите събратя се издигнал по-високо от духа на подозрителността, това не могло да не говори в полза на неговото лично величие и доброта и е съвършено съгласно с онова естествено благородство, което сме в право да очакваме от човека, когото обичал и благославял Сам Христос. В това време той бил вожд на църквата в Иерусалим. Намирайки се в такова положение, той не бягал с другите при приближаване на бурята. Той трябвало да знае, че при нозете на тоя млад фарисеин лежали дрехите на убийците на Стефан. Той, навярно, се е боял от него, може би дори се е криел от него, когато той се е вмъквал в къщите на християните. Нещо повече, сърцето на Петър, вероятно, било поразявано от скръб, когато виждал как неговата малка църква се избивала, разгонвала и изтребвала, и любвеобилната община, чиято вяра била така светнала, взаимната любов така нежна и чиста, немилосърдно била разрушавана от безжалостната гонитба на “ученика на школите”. При все това с несъмняваща се искреност на една светла натура, с оная духовна непроницателност, посредством която божествена любов не само забелязва действително достойнство, но дори го създава там, където по-рано не е съществувало, – Петър отваря своите врати на оногова, когото един по-низък човек би могъл съвсем да отхвърли като коварнохищен вълк сред стада.

Но от другите вождове на църквата, ако само някой от тях бил по това време в Иерусалим, никой още не се е приближавал до новообърнатия, никой не се е решавал да побеседва с него. Навсякъде го срещали студени, недоверчиви погледи. В един миг той изгубил всички свои стари приятели и изглеждало като вероятно, че той не ще намери наместо тях нови. Християните, гледайки на него с ужас и недоверие, не вярвали, че той е ученик на Христос. Те, може би, чували за обстоятелствата, които придружавали неговото обръщане, но тия обстоятелства се случили три години преди това. Известията за неговата неотдавнашна проповед и неотдавнашната опасност в Дамаск, вероятно, още не били стигнали до тях; но дори ако и да са стигнали, те са били странни, че на тях им е простено да гледат със съмнение на гонителя, обърнал се в събрат, – дори просто от страх, да не би под мнимото обръщение да се окаже само хитростта на Савел с цел да разузнае техните тайни и да залови тях за довършване окончателната им гибел. И по такъв начин неговите сношения с християните на първо време в Иерусалимската църква току-речи се ограничавали с неговия прием в къщата на Петър. “Другиго от апостолите не видях, – пише той до галатяни, – освен Яков, брата Господен”. Но макар и да видял Яков, той имал малко общение с него.

Всичко, което знаем за първия иерусалимски епископ, показва, че характерите на тия двамата били извънредно различни – току-речи до непримирима противоположност. Дори със Самия Спасител, както ясно показват евангелските изречения (Мат. 12:46; Марк 3:1; Лука 8:19; Иоан 7:5), най-големият от Неговите братя наглед в течение на целия Му земен живот имал малко общение. Наистина, той приемал неговото месианско достойнство, но приемал само в юдейски смисъл и бил недоволен от онова, което в Неговия живот било най-вече божествено. Ако преданието вярно го изобразява като законник, назореин, току-речи есеин, който прекарвал целия си живот в молитва в храма, то именно неговата преданост на Моисевия закон, едва изменена само отвън с неговото обръщение към християнството, и му спечелила дори от юдеите названието “праведник”. В неговото послание намираме сурова и възвишена нравственост, но не намираме в него нито едно пряко слово относно въплъщението, или разпятието, или изкушението, или оправданието чрез вяра, или освещението чрез духа, или възкресението от мъртвите. Във всеки случай, при съвместното четене посланието на Яков, с което и да е послание на апостол Павел, не можем да не забележим голямото различие между двамата апостоли. Св. Яков бил човек извънредно непоколебим; апостол Павел умеел навреме да отстъпва, но той най-малко от всичко бил готов да отстъпва в ония именно точки, които най-вече събуждали съчувствието на Яков. Онова, което знаем за апостол Петър, напълно е съгласно с оная добра готовност, с която той приел подозирания и лишен от приятели елинист. Онова, което знаем за Яков, заставя ни да предполагаме, че неговите отношения към Павел никога не са могли да имат повече от формален характер, който те и носят в Деяния на апостолите и още повече в Посланието до галатяни. Но онова обстоятелство, че между апостол Павел и апостол Яков съществувало малко видимо съчувствие и взаимнообщение, и че те се спират на видимо противоположни страни на истината, никак не дава право на неодобрително отношение към единия или другия. Различията, наглед възникващи от анализа на истината в отделните умове, сливат се в общността на по-широкия синтез. Когато апостол Павел учи, че ние “се оправдаваме чрез вяра”, той проповядва безкрайно велика истина; но в същото време и апостол Яков проповядва драгоценна истина, когато с различен отсенък на значението в двете думи говори, че “човек се оправдава чрез дела”. Истините, които били поверени на тия двама апостоли да проповядват, се попълвали и допълвали една друга, а не си противоречели помежду си. Ние сме наследили двете страни на тая велика истина.

Човекът, който извел новообърнатия от оная тежка отчужденост, от оная изолираност, която в това време могла да бъде за него два пъти по-мъчителна, – бил мъдрият и великодушен Иосия. Това бил кипърски левит, който, без да гледа на предразсъдъците на своето съсловие, един от първите се присъединил към новата община и осветил нейното благочестиво общение на имотите чрез продаване собственото си имущество (Деян. 4:36-37). Достойнството и любвеобилността на неговия характер, не по-малко от принесените от него жертви, дали му заслуженото високо положение сред преследваните събратя; а оная сила, с която той проповядвал вярата, спечелила му названието Варнава, тоест “син на увещанието” или “на утешението”. Тесните му отношения с апостол Павел по-късно, пътешествията му в Тарс от Антиохия, за да му окаже помощ, и единството на целите им до печалното недоразумение между тях, което окончателно ги разделило, биха могли еднички да направят вероятно, че те знаели един другиго още в тоя ранен период на живота, в течение на който повечето пъти се завързва най-тясна дружба. Преданието твърди, че Иосия бил ученик на Гамалиил и онова същото чувство, което го заставило да се прилепи към школата, чиято особеност между другото била позволението да се изучава “гръцка мъдрост”, – могло също така още по-рано да го накара да отплува от Кипър, за да види, какво може да се научи в академията на Тарс. Ако е така, то той естествено е могъл да дойде в съприкосновение със семейството на Савел, и по такъв начин започнала дружбата, която продължавала и в Иерусалим. Тя била нарушена от обръщането на Варнава, но сега се възобновила вследствие на Савловото обръщение.Може би също така на тази именно дружба Савел дължал своето допускане в качеството на гостенин в дома на апостол Петър. Между Варнава и Петър съществувала тясна връзка благодарение личността на Марк, който бил племенник на Варнава (Кол. 4:10) и когото Петър обичал така нежно, че го нарича свой син. Самият дом, в който живеел Петър, могъл да бъде дом на Мария, майката на Марк. Едва ли е вероятно, за беден галилейски рибар да е имал собствен дом в светия град. Във всеки случай Петър се упътва за тоя дом веднага след своето освобождение от тъмница, и ако той живеел в него, то отношението на Варнава към неговата притежателка давало му известно право против гостоприемството на Савел. Колкото и да бил великодушен Петър, от него се искало току-речи нечовешка степен на доверие, за да приеме изведнъж под своя покрив човека, който прибягвал до всякакви насилия, само и само да изкорени църквата Христова. Но ако високопоставен човек като Варнава бил готов да поръчителства за него, то разбира се, Петър не бил такъв човек, който би могъл студено да се отнесе към него. По такъв начин и се случило, че първия достъп в средата на ония, които гонел по-рано, Савел получил благодарение на високото покровителство на най-великия от дванадесетте апостоли.

Въображението напразно се старае да проникне зад завесата от 2000 години, която ни отделя от взаимнообщението на тия двама апостоли. Варнава, както можем да бъдем уверени, често присъствал в тоя малък кръжок и водел много дълбоковажни беседи със своя предишен приятел; Мария, майката на Марк, също така могла да поразкаже нещо. Марк могъл да бъде личен свидетел не на една само трогателна сцена. Но колко безпределно било богатството на духовната мъдрост, което разкривал апостол Петър. Не е ли ясно, че от неговите именно уста апостол Павел слушал за събитията на ранното служение на Иисус в течение на галилейската година, за възкресяването на дъщерята на Иаир, за преображението, за беседата в капернаумската синагога и за страшните събития, станали в деня на разпятието? И не е ли естествено да предполагаме, че такъв слушател – толкова високообразован и в необикновена степен озарен от Светия Божи Дух – с твърдост възприел много от думите на Спасителя и в самата дълбочина на тяхното зачатие проникнал с оная тънка прозорливост, от която могъл на много неща да се научи от апостол Петър?

Но колкото и да била плодотворна тяхната беседа, тя обаче, не изведнъж обезпечила на новия ученик достъп към братята, чиято бедност и гонимост той дошъл да раздели. Тогава именно и се явил Варнава и спасил Савел за делото на църквата. Онова същото умение да разпознава характера, оная същата любвеобилна прозорливост, която по-късно му дала възможност да намери в Марк достоен спътник в тяхното второ пришествие, без да се гледа на неговата първа несполука, сега го заставили без бавене да се изкаже в полза на искреността на Савел. Като го взел за ръката, той го довел при апостолите (което название тук се прилага към Петър, Яков брата Господен и стареите на събраната църква) и там им разказал всички обстоятелства, за които те или не били чували, или в истинността на които още не били уверени. Той им говорил за видението на пътя в Дамаск и за онова безстрашие, с което Савел доказал искреността си в същия оня град, където отивал с враждебни намерения. Думите на Варнава оказали своето действие и неговото собствено доверие се предало и на другите. Савел бил допуснат в средата на християните и “пребъдвал с тях като излизал и влизал в Иерусалим” (Деян. 9:28). Както при тоя, така и при по-нататъшните случаи, апостолът много дължал на великодушието и проницателността на Иосия Кипърски. Най-близкото до човека, който извършва най-велики и най-благодетелни дела, стои оня, който сам, може би, бидейки съвсем неспособен за велико дело, обаче пръв оказва помощ и ободрение на гения на другите. Ние често пъти правим повече добро със своето съчувствие, отколкото със своя труд, и оказваме на света повече услуга с отсъствието на ревнивост и с призвание на заслугата, отколкото бихме могли да окажем с напрегнатите усилия на личното честолюбие.

Веднага щом Савел бил признат от християните за събрат, той възобновил своята дейност, започната в Дамаск. Забележително е, обаче, че той не се осмелил да проповядва на християните от евреите. Той посещавал синагогите на елинистите, в които пръв път се раздал гласът на св. Стефан и проповядвал там с не по-малко пламенна енергия. На него лежала длъжността, която изисквала не малко мъжество, така че гласът му в името на Господ Иисус да прогърми в ония същите места, където той преди това избухвал с богохулство против Него. Ала самото това обстоятелство увеличавало и неговата опасност. Проповедничеството му пак било прекъснато със заговор да го убият.

Безполезно било поради това да продължава проповедта на онова място, където стоенето му го застрашавало с явна смърт. Галилейската община узнала за тоя заговор. Трябва да се отдаде справедливост на юдеите, че те проявявали малко изкуство в държенето на тия кръвожадни замисли в тайна. Църквата естествено не само желаела да спаси живота на Савел, но и да избегне опасността от онова избухване на омразата. Обаче не без борба и само след ясно внушение, че такава е волята Божия, Савел отстъпил на настояването на своите събратя. Как тежко се е отразило на него това принудително бягство, може да се види от онова огорчение, с което той говори за него дори след изтичане на много години (1 Сол. 2:15). Едва той прекарал две седмици в Иерусалим, и напрегнатостта на неговите молитви и чувства се завършила с видение (Деян. 22:17-18), в което той пак видял божественото лице и чул божествения глас, който спрял безумното му движение пред вратите на Дамаск. “Побързай та излез скоро из Иерусалим – казал му Иисус, – защото няма да приемат твоето свидетелство за Мене”. Ала на Савел му се видяло невероятно, че ще могат да се противопоставят на неговото свидетелство. Ако видението на възкръсналия Христос, благодарение на което той се обърнал към вярата, било довод, който по самата си същност, не могъл да бъде сам по себе си убедителен за другите, то на Савел все пак му се струвало, че след като узнаят умствената му сила и като съпоставят сегашната преданост на християнството с неговата предишна гонитба против него, юдеите не могли да не слушат такъв учител, като него. Той се стараел също така да заглади, доколкото от него зависело, ония бедствия и ужаси, които били от него извършени в миналото; но колкото и дълбоки да били неговите желания в това отношение, колкото и пламенни да били неговите надежди, божественият глас кратко и повелително му казал: “иди, Аз ще те пратя при езичниците”.

Всичкото противодействие сега изчезнало; и ние можем сега да виждаме онова, което в онова време било крайно тъмно и тайнствено за самия апостол Павел, именно, че студенината, с която той бил приет в Иерусалим и полуочевидното желание да се ускори неговото заминаване, – събитие, толкова чуждо на неговите собствени планове и желания, че той дори противодейства на божествения глас, който го принуждавал към това, – влизали отчасти в дълбокия план на Провидението. След години, когато апостол Павел “стоял на високия ешафод на последния позор”, той могъл в една от най-силните си речи да посочи краткостта на своето пребъдване в Иерусалим и на малобройността на лицата, с които той влизал в общение, за доказателство на онова, че той не от иерусалимската църква получил своите пълномощия и не на апостолите в Иерусалим дължал предаността на църквата. Макар сега още и да не предвидял, обаче той отстъпил на внушенията на своите събратя и едва минали две седмици от времето на неговото пристигане, те го изпратили в крайморския град Кесария Стратонова, откъдето могъл да отиде в своя роден град Тарс. За неговите движения при тоя случай нищо повече не слушаме в Деяния Апостолски; но в посланието до Галатяни говори, че той пристигнал в страните Сирия и Киликия, ала оставал си съвършено чужд на християнските църкви в Юдея, понеже всичко, което те слушали за него, се ограничавало в слуховете, какво техният предишен гонител бил сега благовестил на оная същата вяра, на която той някога бил разрушител, слухове, които им дали повод да прославят в него Бога.

Понеже след това го намираме в Тарс, то може да се предполага, че той направо отпътувал за там и останал там. Обаче изразът, че той “отишъл в страните Сирия и Киликия”, ясно показва, че това не е било така. Сирия и Киликия в това време били политически разделени помежду си и има място за предположение, че корабът, на който отплувал апостолът, се упътил не за Тарс, а за Тир и Сидон или Селевкия, пристанище на Антиохия. Съществуването на приятели и ученици на Савел във финикийските градове и в църквите, както на Сирия, така и на Киликия (Деян. 21:2; 27:3; 15:23, 41), показва, макар и не с достатъчно ясна определеност, възможността, че Савел направил част от своето пътешествие в Тарс по суша и проповядвал по пътя. Дори няма нищо невъзможно в предположението, че направлението му могло да се определи от едно от ония корабокрушения, на които, по неговите думи, той се подлагал. Но за обстоятелствата на тия три корабокрушения можем само да гадаем. Те се случили в течение на оня период, когато св. Лука не бил спътник на апостол Павел, и той считал достатъчно да бъде сам в своя собствен път в Сирия и Киликия и там, може би е бил той между отпътуването на Савел от Тарс и повикването му на ново поприще на труд в Антиохия Сирийска. В течение на това време, той, може би, склонил към вярата някои от членовете на собственото си семейство и може би, се ползвал от обществото на другите, които преди него повярвали в Христос. Ала всичко това не може да бъде доказано с достоверност и ние нямаме възможност с вероятност да възстановим събитията през периода, за който дори преданията били забравени в течение на цели столетия. Във всеки случай оставането на Савел в Тарс било главно период на очакване и приготовление, летописът на който няма голямо значение в историята на християнската църква. Нивите, на които му предстояло да жъне, сега още жълтеели за жетва; ръцете на жетваря закрепвали и сърцето му се приготвяло за труд.

Прев. С.

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1942, книжка 7 и книжка 8, год. ХVІІІ, септември и октомври. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт: https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

Изображения: авторът Фредерик Фарар (1831-1903) и св. апостол Павел. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cNx