Фредерик Фарар

Веднага след това Духът Го извежда в

пустинята (Марк 1:12)

След като бил “застигнат от Христос Иисус”, тоест след обръщането си, Савел станал “назореец”, но трябвало да минат още години във възпитанието на неговия живот и мисъл, преди той да стане съвършено готов за извършване предназначеното му велико дело.

Ако книгата Деяния Апостолски беше единствен източник на сведения за него, то бихме били принудени да предполагаме, че той незабавно след това събитие излязъл на проповедническото поприще. “И преседя Савел няколко дни с учениците си в Дамаск – говори св. Лука; и веднага започна да проповядва в синагогите за Иисус, че той е Син Божий (Деян. 9:19-20)**.

И след това повествувателят разказва за изумлението на юдеите, за порастващата сила на Савловите доказателства, за заговора на юдеите против него след определено време и, накрая, за бягството му от Дамаск.

Но св. Лука не дава и никога не изразява дори намерение да даде пълна биография. По времето, когато той бил спътник на апостола, неговото повествувание, действително изобилства с многобройни и точни подробности; но дори ако и в тоя последен период на неговия живот той никога не споменава Тит и дори никога да не казва, че апостол Павел писал послания, то няма какво да се удивляваме, че неговите бележки за ранния период от дейността на апостола са откъснати – или, че, за краткост, той изпускал всички обстоятелства, които не се отнасяли до пряката цел на неговото повествувание.

Вследствие на това, ако се обърнем към биографичния преглед в Посланието към галатяните, в което апостол Павел сочи като период за доказване независимостта на своето апостолство, ще се окаже, че апостолът, преди да започне да проповядва в Дамаск, незабавно след обръщането заминал за Арабия. “А когато – казва той – Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск” (Гал. 1:15-17).

Едва ли някой, когато прочете внимателно това място, може да отрича, че то указва на умишлено отдалечаване от човешкото общение. Мнозина изследвачи предполагали, че апостол Павел отначало проповядвал в Дамаск, след това заминал за Арабия; след което се върнал, та с усилена ревност пак да проповядва в Дамаск. Собственият израз на апостол Павел не само не благоприятства такъв възглед, но видимо го изключва. Към какво биха могли да ни доведат психологичните съображения в едно такова именно положение, в каквото се е намирал Савел Тарсийски след своето внезапно и чудесно обръщение? Най-малко от всичко това, разбира се, към онова предположение, че той изведнъж излязъл на проповедничество и без всякакъв промеждутък минал от положението на главен гонител в положението на знаменит поборник, понеже това съвършено би го отдалечило от всички дълбоки и силни умове, преживели също такъв прелом в себе си. Всичко това би било възможно у един човек с дребнава натура или повърхностни убеждения, но не можем да си представим това за апостол Павел. Така не става с ония умове, които са спрени в самия разгар на своята дейност от изпитващия Божи глас. Както орелът, задържан от устрема на някоя буря, спуска се на земята, за да оправи измачканите си криле, така и великата душа, минала през огън и вода, се нуждае от спокойно и безопасно място, в което би могла да си почине. Най-дълбоките убеждения на човека, с които той е живял в течение на целия си живот, могат да бъдат преобърнати в един миг и тоя мигов преврат често пъти причинява чудесна промяна. Но самата природа и характер на човека никога не могат съвършено да се променят в един миг от това, което те са били по-рано. Трудно е да си въобразим по-пълна промяна, по-дълбок разрив от оня, отделял Савел – гонителят от Павел – апостолът; и уверени сме, че подобно на Моисей, подобно на Илия, подобно на Спасителя, подобно току-речи на всички велики умове в старите или новите времена, на които било поверено да управляват съдбините посредством преобразуване убежденията на човечеството, – подобно на Буда, подобно на Мохамед в Гирската пещера, подобно най-накрая на всички велики хора, той се нуждаел от спокоен период, в който би могъл да преработи своите мисли, да усмири бурята на своите чувства и да побеседва в безмълвие и усамотение със собствената си душа и с Бога. Необходимо Му било да разбере Свещеното Писание, своята стара вяра да приведе в хармония със своите нови убеждения. Едва ли ще бъде преувеличено да кажем, че ако Савел, без да знае още много съществени истини на християнството, без да изпита още на опит неговата най-дълбока сила, бе започнал изведнъж да го доказва и проповядва на други, – той едва ли би могъл да изпълни онова дело, което извършил. Да предполагаме, че истините, на които той по-късно станал проповедник, му били всички открити като че ли по един светкавичен замах, във всичката им пълнота, значи да предполагаме онова, което е съвършено чуждо на Бога в отношенията с човешката душа, и което крайно противоречи на последователната поява на оня дълъг ред послания, в които забелязваме развитието на неговите мисли. Дори на почвата на историческата вероятност се показва невероятно, че Савел веднага да е бил способен да излезе с проповед, вместо с гонение. При такива обстоятелства, на събратята би било трудно да му повярват, а още по-трудно за юдеите да го търпят. Последните биха се отнесли към него като към безчестен вероотстъпник, а първите не биха му се доверявали като на таен шпионин.

Могло би да се очаква, че Савел спокойно ще остане сред християните в Дамаск, като смирено посещава техните събрания, като ги слуша, като се поучава от тях и заема скромно място в техните трапези на любовта. Едва ли можем да предполагаме, че той в тия първи дни на своя християнски живот е хранел пълно намерение независимо да проповядва евангелието. Колкото напоследък и да го нападали от всички страни и колкото оскърбяван да бил той особено от шпионството на лъжливите събратя и от клеветничеството на ония, които желаели да нахвърлят сянка от съмнение на неговия висш авторитет, във всеки случай било истинско дело на Промисъла онова обстоятелство, че събитията, които последвали след неговото обръщение, в значителна степен го отдалечавали от всякакво видимо ученичество по отношение към човешките учители. Като фарисеин, той седял при нозете на Гамалиил, като християнин, той никого от хората не наричал свой учител. Често пъти и с пълна убеденост той твърди, че неговото учение, както и неговият авторитет, както неговото благовестие, така и апостолството, той получил непосредствено от Бога. Главна цел на онова във висша степен интересно и знаменателно повествование, което заема деветте първи глави на Посланието към галатяни, служи заявлението, – което той счита необходимо да направи колкото се може по-силно, – че “евангелието, което той благовестил, не е човешко; че той го е приел и научил не от човек, а чрез откровение Иисус Христово” (Гал. 1:11-12). Ако той не бе могъл да уверява обърнатите от него християни в това, ако той не бе могъл да сочи на видение и откровение от Господ, той щеше да представи нов пример на човек, чиито мнения били оборени и задушени с пълния авторитет на имена. Не от лично чувство на съперничество, към което една такава до разпаленост сериозно натура, като него, е съвършено неспособна, но от обязаност да обърне внимание на истините, които проповядвал, – той съзнавал за необходимо да убеждава членовете на основаните от него църкви в онова, колко дълбоко би било тяхното безумие, ако те биха позволили на назадничавите проповедници на подзаконността да ги отвърнат от свободата на неговото благовестие. За разпространяване истината необходимо било да го слушат като апостол, “избран не от човеци и не чрез човек, а чрез Иисус Христос и Бог Отец, Който Го възкресил от мъртвите”. Той лично получил своето апостолство направо от Спасителя. И той често указва на тая независимост на своето знание. Той говори на солунците “чрез слово Господне” (1 Сол. 4:13), че ония, които ще бъдат още живи при второто пришествие, не ще получат предимство пред умрелите. Той говори на ефесяни, че Бог “чрез откровение му възвестил тайната, която не била възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се открила на светите Му апостоли и пророци чрез Святия Дух, с цел че и езичниците да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христос Иисус чрез благовестието, на което той станал служител на църквата “по Божия разпоредба, възложена му за тях, за да изпълни Словото Божие, тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:25-26).От това и от други места се вижда, че онова, което той считал особен предмет на полученото от него откровение, отчасти били правилата, от които трябвало да се води християнинът в известни обстоятелства, отчасти великият въпрос за възкресението (1 Кор. 15:22; 1 Сол. 4:15), отчасти прякото видение на Спасителя, не само възкръснал от мъртвите, но и прославен отдясно на Отец; но особено главен и отличителен предмет на неговата проповед това е – “за тайната на Христа”, някога неизвестна, но сега открита истина, за значението на вярата в делото на оправданието и за свободното спасение на езичниците без необходимостта от налагане отново иго на робство, което дори юдеинът намирал по-тежко, отколкото можел да носи (Кол. 4:3; Ефес. 3:3; 6:19; Рим. 16:25).

Затова едва ли можем да се съмняваме в онова, че след като се е оправил от потресението в своите убеждения, от което душата му дълго е трябвало да трепери, Савел прекарал сам няколко спокойни дни, с Ананий и с другите братя, които му подали ръка за дружба. Той могъл да беседва с тях за живота, който Иисус прекарал на земята; той могъл да слуша от тях ония спомени за “безгрешният живот, който цъфтял под сирийското небе”, драгоценните години на който по-късно били записани от четиримата евангелисти. Слушайки всичко това, той се е хранел със “словесно мляко”. Не можем също така да се съмняваме, че в ония дни той повече от всеки друг път укротявал и смирявал своя дух, така че неговият дух бил като че ли новороден, повит в пелени младенец. Но за оная тайна, която той трябвало после да проповядва, за онова което изразително нарича “свое евангелие” (1 Кор. 9:27; Гал. 2:27; 2 Сол. 2:14; 2 Тим. 2:8), – за това нищо не могли да му предадат, нито Ананий (който сам бил строг юдеин), нито някой от учениците. Нея той научил единствено от самия Бог. Тя му се открила при помощта на озаряващата сила на Духа Христов в ония откровения, от които се придружавала всяка крачка, – в оня чудесен ход на възпитание, от което се състоял целият негов живот.

Но той в никакъв случай не е могъл да остава в Дамаск. Неговото положение там било непоносимо. Както ужасът, с който християните очаквали неговото пристигане, така и възбуждението, произведено от него сред юдеите, правели го предмет на омраза и подозрение, на глумене и любопитство. Той могъл дори да се подложи на опасността да бъде арестуван от страна на самите си подчинени, за които внезапната промяна на неговите убеждения могла да се покаже прекратяване на неговата власт. Но още по-силно подбуждение за отдалечаване, отколкото всичко това, било желанието да се усамоти, силното желание и дори непреодолимата необходимост да прекара известно време насаме с Бога. Той бил като че ли поразена кошута, и от своето вътрешно чувство бил принуден да остави стадото. В усамотение човек може до най-съкровения източник да проследи съдбоносните заблуждения на своето минало; той може да се моли за оная небесна светлина, която вече не гори с пладнена жега, а тихо сияе в тъмнината, която би го направила способен да разбере много тайни на живота. Той може да очаква изцерение на дълбоките си рани от оная същата нежна ръка, която милостиво ги причинила. Той може, подобно на Илия в пещерата, където при отдалечеността от хората най-вече се чувства близостта на Бога. И ето Савел заминал за Арабия, – което ни се вижда, трябва да разбираме в нейният народен и първоначален смисъл, именно в смисъла на Синайския полуостров.

Оня, който бил гонител в името на Моисей, отсега сам трябвало да излезе от качеството на отстъпник на Моисей. На най-ревностния от живите служители на Моисеевия закон станало нужда по най-убедителен начин да доказва, че Моисеевият закон подлежал на промяна. Не е ли естествено оттук, че у него се явило желание да посети оная свещена земя, където къпината горяла от неунищожаващ огън и гранитните скали треперели от гласа на Оня, Който изричал огнения закон? Няма ли да се покаже сянката на обредността още повече сянка, ако той посети онова самотно място, където великият законодател и великият пророк се е намирал във високо общение с Бога? Могъл ли е той дори да бъде уверен, че се е изкачил на планината Сион и в града на живия Бог, небесният Иерусалим, и към Иисус, ходатая на Новия Завет, докато не бил посетил оная планина, до която могъл човек да се допре, и която горяла от огън сред мрак и буря, тръбни звукове и членоразделни думи, сам Моисей до крайност бил обхванат от страх и трепет?

Колко дълго той се намирал там, не знаем. Обикновено предполагат, че стоенето му било продължително; струва ни се за много по-вероятно, че то е заело не малка част от ония “три години” (Гал. 1:18), които, по негови думи, минали преди той да посети Иерусалим. Малцина се съмняват, че тия три години трябва да се смятат във времето на неговото обръщение. Ясно е обаче, че след своето обръщане той останал с учениците само няколко дена, че след това при първия удобен случай, той заминал за Арабия; че след своето завръщане той захванал да проповядва и, че неговото служение в Дамаск след известно време било прекъснато от заговора на юдеите против него. Последният израз в Деяния Апостолски се превежда с думите “доста време”; но макар неговото проповедничество да могло да се продължава няколко дни, които, в сравнение с неговото първо кротко стоене, могли да бъдат означени с думите “доста време”, но сам по себе си този израз е толкова неопределен, че би могъл да бъде употребен за обозначаване току-речи на всеки период от две седмици до три години (3 Цар. 2, 38). Що се отнася до общата правилност на това заключение, то не можем да се съмняваме в нея; това, което може да събужда съмнение – е, означава ли изразът “три години” три пълни години или означава една пълна година и части (колкото и да са те кратки) от две други години. От хронологията на живота на апостол Павел не можем да дойдем до достоверно решение относно тоя пункт: па макар всички данни, които имаме в това отношение, по-скоро да благоприятстват на по-продължителния, отколкото на по-краткия период.

Твърде много зависи тук от въпроса: не били ли физическата слабост и разстроеното здраве отчасти причина за неговото заминаване и бездейност? Но тук ние пак стъпваме на здрава почва, понеже изведнъж изниква често обсъжданият въпрос относно същността на това страдание, на което апостол Павел с такава изразителност казва – “жило в плътта”. Трябва тук да се докоснем до тоя въпрос, понеже мислим, че това ужасно страдание, в каквото и да се състои то, се появило в това същото време. Меланхолията, чрез която, подобно на полунощен огън, се промъква неговият възторг, дълбокото униние, което, подобно на заглушен тон, звучи дори всред устремите на завладяващата го възхитителност, – в не малка степен зависели именно от това страдание. То събуждало у апостол Павел онова мъчително самоизпитание, което самò по себе си е всекидневно изпитание за човека, който, въпреки вродената любов към усамотение, против волята си се увлича от шума на житейската суета и борба, то наглед подрязвало крилете на неговия дух, така че понякога той като че ли внезапно пада наземи, задържан и поразяван във време на някой от най-възвишените и могъщи свои полети.

При самото дори бегло четене на посланията на апостол Павел не можем да не забележим, че той в своята външност или личност забелязвал нещо такова, което го подтискало с чувство на унижение, нещо такова, което, въпреки всяко естествено разположение, заставяло го да прибягва до изрази, които на самия него се показват самовъзхваление – омразно му, но което той намира за себе си по-необходимо, отколкото за другите хора. Той като да съзнавал, че външността му била не в негова полза. Всеки път, когато преставал да се увлича от потока на някоя пламенна аргументация; когато скръбта му от коварното нахлуване на заблуждения, против които той насочвал всичката сила на характера си, се изтощила в думи от безмерно негодувание; когато той оставя възвишения език на апостолски авторитет и боговдъхновено убеждение, ние чуваме някакъв страдащ, умоляващ тон в неговите лични обръщения към своите църкви, току-речи невъзможен за един човек, чието съзнание за лично мъжество не би било задушавано от някакви външни недостатъци, на които той, наистина могъл да сочи като на знакове на служение и заедно с това на покровителство от своя Спасител, но които го правели по-малко способен да стои лице срещу лице с оскърбленията на противниците или с неблагодарността на приятелите. В неговия език чуваме човек, който бил крайно чувствителен, но чиято чувствителност на темперамента се оскърбявала от мизерната външност, която, наистина, могли да забравят познаващите го приятели, но у непознатите хора възбуждала предубеждение, невинаги преодолимо. Мнозина, действително, от събратята в основаните от него църкви се привързали към него с такива крепки връзки, че той могъл в писмата си да говори за тяхната дълбока любов, нежност и благодарност спрямо него (в посланието до Филипийци в разни места), така че може да ги нарича свои “малки деца”, може да предполага у тях силно желание да го видят, може да снисхожда към тяхното желание в знак на особено благоразположение към тях (2 Кор. 1:15-23), и дори принуден е да смекчава ония чувства на ревнуваща привързаност, които той възбуждал с приемане помощ от една църква и не приемане такава от други. Но той в същото време добре знае, че него го мразят с всичката си сила на омраза и към тая омраза, което особено наранявало неговия дух, в значителна степен се примесвало несправедливо презрение. От това презрение дори от страна на презрените, от тая омраза дори на омразните той могъл само да страда, макар да знаел, че светът често награждава за услугата с наказание и че това е обикновената дан, която добродетелта получава от порока.

С това именно се обяснява целият стил и характер на неговите послания. Обвиненията, които се правели против него от враговете му, се основавали върху особеностите на неговия метод на учение и обращение с хората, и тия обвинения били толкоз по-опасни и мъчителни, но за тях, като че ли имало някакво правдоподобие. Те били в действителност нов пример на ония полуистини, които винаги са по-лоши от пълната лъжа. По такъв начин, усвоявайки гаврите на своите противници (което прави често), той говори, че лично между тях е “скромен” (2 Кор. 10:12) и “невежа в словото”, и привежда техния собствен укор, какво “при личното си присъствие е слаб, и речта му не е нищо и никаква” (2 Кор. 10:10). Бидейки съзнателно човек, който се грижел за мира и единението и се стараел за предупредителност към всички хора, – който бил готов да бъде всичко за всички, само да ги спаси, той неведнъж трябвало да прибягва до защита на своята личност от обвиненията в неискреност, коварство, безчестност, злоба, човекоугодничество и ласкателство (2 Кор. 2:17; 1 Сол. 2:3-5), а всичко това, може би, се обобщавало в онова презрително за него мнение, което той отхвърля с такова негодувание, именно, че “постъпва по плът” (2 Кор. 10:2), или, с други думи, че се ръководи не от духовни, а от низки и себелюбиви подбуждения. Той трябвало също така да се защитава от клевета, че неговото самоунижение е безполезно и доведено до излищество (2 Кор. 11:7); че дори неговото привидно самоотвержение било само покривало за низки цели (2 Кор. 12:16), и че изобщо неговото поведение се отличавало с такава лекомисленост, че невъзможно било човек да се опира на неговото обещание (2 Кор. 1:17). А по какъв начин апостол Павел можал да стане прицелна точка на такава клевета? Несъмнено, вследствие на онова, че той съвършено против волята си бил вожд на партията и че във всички времена съществували хора, които се наслаждавали на лъжата, хора, “чието сърце е гибел, гърлото – отворен гроб, езикът – отровно жило”; но отчасти също така вследствие на онова, че той считал такта, отстъпчивостта, примирителността за божествени оръдия, които Бог му позволил да употребява против всяко противодействие, и отчасти затова, че изобщо не било трудно да се подиграва и присмива някой на неговото душевно униние, на смирението в живота, което или било пряко следствие от някакъв телесен недъг, или могло да се яви от съзнанието на тоя недъг. Ние отведнъж ще видим, че всичко това напълно би било естествено в една прегърбена и слаба фигура, но че това би било невъзможно за оня величествен оратор, когото Рафаел поместил на стъпалата на ареопага.

И апостол Павел постоянно показва това. Едва ли има такова послание, в което той не би намеквал за своите душевни мъки, за своите телесни страдания, за своите гонения и своите слабости. Той говори на коринтяните, че “при срещата си с тях той бил в немощ, и в страх, и в голям трепет” (1 Кор. 2:3). Той напомня на галатяните, че им благовестил за пръв път, бидейки “немощен по плът” (Гал. 4:13). Той говори за непоносимото бреме на живота, под което непрекъснато въздиша (2 Кор. 5:4). Неприятностите, стесненията, гоненията, омразата, от които постоянно се придружавал животът му, представят му се като постоянно, тъй да се каже, умъртвяване на Христос в тялото му (2 Кор. 4:8-10), постоянно предаване на смърт заради Христос, постоянно проявяване на силата на смъртта в неговия външен живот (стих 11). Той всеки ден умирал, често бил на смърт (2 Кор. 11:23; 1 Кор. 15:31); той бил като че ли убиван в продължение на целия си живот (Рим. 8:36).

Ала това обстоятелство, също както и онова, че той наглед пишел по гръцки и мислел по сирийски, съставя ключ към особеностите на езика на апостол Павел. Съзнанието на онова, че не му било по силите великото дело, поверено му от Бога, опасението, да не би неговото лично нищожество да застави някого от слушателите му изведнъж да отхвърли учението, проповядвано от слаб, болезнен, страдащ и обременен човек, който, макар и пратеник на Христос, в своята външност имал така малко доказателства за своето пратеничество; съзнанието, че неговият огнен дух, “разпукващ своето глинено жилище”, се е държал, подобно на гедеоновите светилници в стомни, в трошлив глинен съд (2 Кор. 4:7), – наглед тъй неотстъпно го угнетявало, че всички негови думи ставали твърде слаби за изразяване влаганото в тях значение. Оттук неговият език на много места носи следи току-речи на болезнена възбуденост. Именно – в пламенните преходи от смирение и покорност към претенции на действително величие на неговите трудове (1 Кор. 15:10), от презрителност и интригуващи клеветници към напрегната и тъгуваща любов (гледай в Посланието на галатяни и във второто Послание до коринтяни). Понякога сърцето му тупа от такова живо чувство, неговите мисли се устремяват с такава буйност, че вследствие на честите преходи и вставки цялото значение на речта му се затъмнява (Гал. 4:12). Чувството му е така напрегнато, че самите му думи получават необикновена жизненост, стават като че ли живи същества (Галатяни 4:14; 1 Кор. 4:13; Филип. 3:8). Понякога той е току-речи високомерен в съзнанието на своята правота, която го прави хладнокръвен към вулгарния критицизъм (1 Кор. 4:3), и саркастичен до огорчение в своето самоунижение (1 Кор. 4:10; 10:15; 2 Кор. 11:15-19; 12:11). В един или два примера враговете могли току-речи да прилагат думата “груб” към езика, с който той осмива, укорява или разбулва клеветниците на своето благовестие (Гал. 3:1; 4:17 в гръцки оригинал). Но бурята на разпаленост утихва за един миг; той скърби дори заради най-необходимата и напълно заслужена суровост, и всичко у него се завършва с изрази в нежност и като че ли дори с поток сълзи (Гал. 4:19; 2 Кор. 2:4; Рим. 9:1-4).

Наистина, у Савел Тарсийски забелязваме същата оная неуморимост, напрегнатост и деятелна пламенност, която виждаме у Павел-апостола; но трудно е да си въобразим у Савел Тарсийски оная боязливост, трепетна чувствителност, онова дълбоко недоверие към собствените си дарове и сили, без благодатта Божия, които така често се проявяват в езика на Павел, затворник за Иисус Христос. Трудно е да си представим, такъв човек, какъвто станал апостолът е могъл да бъде някога яростен гонител, който се вмъквал дори в свещеното усамотение на мирните домове, ревностен изтребител на ерестта дори и в отдалечените градове, какъвто бил Савел преди видението, което имал на пътя за Дамаск. От опит е известно, че някое физическо страдание, особено ако то вземе форма на страшно безобразие, често действа именно по такъв начина на характера. То смирява смелия, надменния прави скромен, самонадеяния – боязлив, ония, които някога обичали обществеността, заставя да се скриват в тълпата, унищожава всяка самоувереност и заставя да се прибягва до смиреното подчинение на волята Божия. Даже опасната болест понякога е достатъчна, за да произведе подобна промяна; но когато болестта оставя видим знак на тялото през целия живот, влиянието ѝ се усилва. Тя изменява веселият мечтател в суров аскет, любителя на обществото – в трудолюбив мисионер, безгрижният войник – в самоотвержен отшелник.

В какво се е състояло това “жило в плътта”, ние подробно разглеждаме по-долу в отделна бележка. Но че то в каквото и да се заключавало, било за апостол Павел пряко следствие от виденията и откровенията и пряк противовес на онова самопревъзнасяне, което, при други обстоятелства, не би закъсняло да се яви на такъв характер вследствие на такива изключителни явления, – затова той сам ни говори неведнъж. Затова естествено идваме до предположението, че за пръв път на здравето му бил нанесен удар във време на онова най-велико от всички откровения, когато той имал видение на възкръсналия Христос, именно, когато на пладне пътувал за Дамаск. Ако е така, то виждаме ново основание за неговото отдалечаване от всякакъв труд и общественост, понеже то било необходимо не само за неговата душа, но и за тялото.

Бележка. В отговор на тоя въпрос имаме две главни места: 2 Кор. 12:1-10 и Гал. 4:12-16, които намират за себе си допълнение и разяснение още в отделни загатвания, заключаващи се в Гал. 6:17; 2 Кор. 4:10; Кол. 1:24. Различни възгледи се изказвали за това “жило на плътта”. Едни виждали в него висши духовни изкушения, други – някаква форма на плътско изкушение, трети – гонение, което апостолът претърпявал от многобройните си врагове, четвърти – припадъци от епилепсия, която го затруднявала в дейността. Но указаните места по-скоро от всичко навеждат на мисълта, че апостолът страдал от остра форма на офталмагия (очна болест), която била истинско за него “жило в плътта”. Това мнение за себе си и по-естествено обяснение в самия факт на обръщането на апостол Павел.

Знаем, че той физически бил ослепен от блясъка на светлината, която го обкръжила, когато видял възкръсналия Господ. Всички обстоятелства на това събитие – пътешествието под горещото пладнено сирийско слънце, блясъкът на светлината, която надминала дори тая пладнена светлина, и слепотата, която последвала подир нея – могли да произведат възпаление и отслабване на неговите очи. Неговото пребъдване в пустинята и в Дамаск – страни, отличаващи се с разпространеността на тая именно болест – могло да усили тая появила се болест, и макар никъде да не се говори подробно, че апостолът страдал от недостатъчно зрение, обаче в това отношение има много неумишлено съвпадащи загатвания, че можем да смятаме това за напълно удостоверен факт. Освен пряката вероятност, че очите, веднъж претърпели силна повреда, могли да бъдат подложени и на по-нататъшни припадъци от същата болест, ние имаме следните указания:

І.Говорейки на галатяните за своята немощ, апостол Павел съзнава, че тя могла да го направи предмет на отвращение; а тъй именно бива с острата офталмагия. Най-жалките същества, наред с прокажените, които пътешественикът постоянно вижда на Изток, – хората, които по-скоро от всичко го заставят да отвръща лицето си с ужас на съжаление, и току-речи неволно отвращение, това са тъкмо именно жертвите на тая болест;

ІІ.Това от своя страна придава по-голям патос и значение на свидетелството, че галатяни, в първия устрем на своята радост, когато погледнели на тоя проповедник на благовестието като на ангел Божи, готови били ако би било възможно, да извадят собствените си очи, за да ги дадат на страдалеца;

ІІІ.Самият израз “жило в плътта” най-вече би подхождал към такава болест, понеже всички, които са я изпитали, знаят, че образът, който тя най-естествено докарва, е именно, като че ли остро жило, пронизва очите;

ІV.Освен това, тя от своя страна могла да причини други епилептични симптоми, понеже при силните припадъци тя често се придружава от мозъчно разстройство;

V.Без да се гледа на съмнението, на което неотдавна бе подложено обикновено приеманото значение на израза, употребяван от апостол Павел по отношение на галатяни: “вижте, колко много ви написах с ръката си”, трябва във всеки случай да допуснем, че то напълно се съгласува с изречението за състоянието, което правело за него мъчително и трудно да пише изобщо. Че такова е било именно обикновеното състояние на апостол Павел, това, наглед, изтича из неговата току-речи постоянна практика, според която той обикновено употребявал писар и собственоръчно прибавял само последните думи на приветствие или благословение, станали необходими за удостоверяване неговите послания през оня век, в който религиозните подправки били съвсем неизвестни;

VІ.Очевидно е също така, че очната болест, както и да се е появила тя, могла да бъде напълно сравнявана с клеймото, слагано на роба от господаря и

VІІ.Накрая, няма друго достатъчно обяснение на онова обстоятелство, че, когато апостол Павел изказал негодувание към първосвещеника и получил укор за това, той изведнъж откровено, за свое оправдание казал, че “не бил съгледал, че говорилият бил именно първосвещеник”. Между това, имайки предвид положението на първосвещеника, както нас и на синедриона, седнал в края на залата с аб-бет-дина от едната му страна и хахама от другата (Деян. 23:5), току-речи е непонятно, как апостол Павел да не е знаел неговия сан, ако не бе страдал от недостатъчно зрение. Всичко, което той виждал със своето помрачено зрение, това било – бялата фигура, при това и тая фигура той не виждал с такава ясност, че да има възможност да различи, че тоя дързък тиранин не бил никой друг освен първосвещеникът.

Но ако всички тия съображения са верни, – то колко неизмеримо те в нашето мнение възвишават геройството на апостол Павел, доколко те увеличават нашето изумление и възхищение, когато виждаме, колко той е изтърпял и колко той е извършил! Човекът, който току-речи едничък със собствените си ръце донесъл евангелието на Христос от Дамаск до Рим, тъй жестоко страдал от възпаление на очите, че на него често пъти му било жалко да се гледа; той не е могъл да пише, освен с мъка и, при това, с едри букви; подложен бил на припадъци от жестока агония, която от време на време се придружавала от изгубване на съзнанието. Той бил така слаб и болезнен, че в случай на опасност лично се оказвал съвършено безпомощен; че нужно било други да го водят от едно място на друго, че за него било току-речи невъзможно, не искам да кажа само да проповядва, но дори да минава обикновения път на живота без спътници, които биха му показвали пътя, биха го защитавали и водили за ръка (Деян. 18:14). Можем оттук да видим, колко необходимо било за апостол Павел да има някого, “който би му служил”; колко силно трябвало да чувства необходимостта, че всякога във време на мисионерската му дейност да го придружават верни приятели; колко много скърби могло да се заключава в неговата бележка, че, благодарение на силната любов към солунците, той бил дори готов, заради тях да се раздели със своя възлюбен Тимотей, и останал в Атина самичък (1 Сол. 3:1). Колко крепка поради това и колко нежна била връзката на взаимна благодарност и привързаност, които неизбежно възниквали при такива обстоятелства между него и малката община ученици, които постоянно го придружавали! С какво дълбоко огорчение могъл той да чувства жестокостите на незачитане и неблагодарност, когато при първото му разследване на съда с него нямало никого и всички го били оставили (2 Тим. 4:16)!…

Превел С.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1942, книжка 9 и книжка 10, год. ХVІІІ, ноември и декември. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт: https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

Изображения: авторът Фредерик Фарар (1831-1903) и св. апостол Павел. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cMz