Фредерик Фарар

Веднага след това Духът Го извежда в

пустинята (Марк 1:12)

След като бил “застигнат от Христос Иисус”, тоест след обръщането си, Савел станал “назореец”, но трябвало да минат още години във възпитанието на неговия живот и мисъл, преди той да стане съвършено готов за извършване предназначеното му велико дело.

Ако книгата Деяния Апостолски беше единствен източник на сведения за него, то бихме били принудени да предполагаме, че той незабавно след това събитие излязъл на проповедническото поприще. “И преседя Савел няколко дни с учениците си в Дамаск – говори св. Лука; и веднага започна да проповядва в синагогите за Иисус, че той е Син Божий (Деян. 9:19-20)**.

И след това повествувателят разказва за изумлението на юдеите, за порастващата сила на Савловите доказателства, за заговора на юдеите против него след определено време и, накрая, за бягството му от Дамаск.

Но св. Лука не дава и никога не изразява дори намерение да даде пълна биография. По времето, когато той бил спътник на апостола, неговото повествувание, действително изобилства с многобройни и точни подробности; но дори ако и в тоя последен период на неговия живот той никога не споменава Тит и дори никога да не казва, че апостол Павел писал послания, то няма какво да се удивляваме, че неговите бележки за ранния период от дейността на апостола са откъснати – или, че, за краткост, той изпускал всички обстоятелства, които не се отнасяли до пряката цел на неговото повествувание.

Вследствие на това, ако се обърнем към биографичния преглед в Посланието към галатяните, в което апостол Павел сочи като период за доказване независимостта на своето апостолство, ще се окаже, че апостолът, преди да започне да проповядва в Дамаск, незабавно след обръщането заминал за Арабия. “А когато – казва той – Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск” (Гал. 1:15-17).

Едва ли някой, когато прочете внимателно това място, може да отрича, че то указва на умишлено отдалечаване от човешкото общение. Мнозина изследвачи предполагали, че апостол Павел отначало проповядвал в Дамаск, след това заминал за Арабия; след което се върнал, та с усилена ревност пак да проповядва в Дамаск. Собственият израз на апостол Павел не само не благоприятства такъв възглед, но видимо го изключва. Към какво биха могли да ни доведат психологичните съображения в едно такова именно положение, в каквото се е намирал Савел Тарсийски след своето внезапно и чудесно обръщение? Най-малко от всичко това, разбира се, към онова предположение, че той изведнъж излязъл на проповедничество и без всякакъв промеждутък минал от положението на главен гонител в положението на знаменит поборник, понеже това съвършено би го отдалечило от всички дълбоки и силни умове, преживели също такъв прелом в себе си. Всичко това би било възможно у един човек с дребнава натура или повърхностни убеждения, но не можем да си представим това за апостол Павел. Така не става с ония умове, които са спрени в самия разгар на своята дейност от изпитващия Божи глас. Както орелът, задържан от устрема на някоя буря, спуска се на земята, за да оправи измачканите си криле, така и великата душа, минала през огън и вода, се нуждае от спокойно и безопасно място, в което би могла да си почине. Най-дълбоките убеждения на човека, с които той е живял в течение на целия си живот, могат да бъдат преобърнати в един миг и тоя мигов преврат често пъти причинява чудесна промяна. Но самата природа и характер на човека никога не могат съвършено да се променят в един миг от това, което те са били по-рано. Трудно е да си въобразим по-пълна промяна, по-дълбок разрив от оня, отделял Савел – гонителят от Павел – апостолът; и уверени сме, че подобно на Моисей, подобно на Илия, подобно на Спасителя, подобно току-речи на всички велики умове в старите или новите времена, на които било поверено да управляват съдбините посредством преобразуване убежденията на човечеството, – подобно на Буда, подобно на Мохамед в Гирската пещера, подобно най-накрая на всички велики хора, той се нуждаел от спокоен период, в който би могъл да преработи своите мисли, да усмири бурята на своите чувства и да побеседва в безмълвие и усамотение със собствената си душа и с Бога. Необходимо Му било да разбере Свещеното Писание, своята стара вяра да приведе в хармония със своите нови убеждения. Едва ли ще бъде преувеличено да кажем, че ако Савел, без да знае още много съществени истини на християнството, без да изпита още на опит неговата най-дълбока сила, бе започнал изведнъж да го доказва и проповядва на други, – той едва ли би могъл да изпълни онова дело, което извършил. Да предполагаме, че истините, на които той по-късно станал проповедник, му били всички открити като че ли по един светкавичен замах, във всичката им пълнота, значи да предполагаме онова, което е съвършено чуждо на Бога в отношенията с човешката душа, и което крайно противоречи на последователната поява на оня дълъг ред послания, в които забелязваме развитието на неговите мисли. Дори на почвата на историческата вероятност се показва невероятно, че Савел веднага да е бил способен да излезе с проповед, вместо с гонение. При такива обстоятелства, на събратята би било трудно да му повярват, а още по-трудно за юдеите да го търпят. Последните биха се отнесли към него като към безчестен вероотстъпник, а първите не биха му се доверявали като на таен шпионин.

Могло би да се очаква, че Савел спокойно ще остане сред християните в Дамаск, като смирено посещава техните събрания, като ги слуша, като се поучава от тях и заема скромно място в техните трапези на любовта. Едва ли можем да предполагаме, че той в тия първи дни на своя християнски живот е хранел пълно намерение независимо да проповядва евангелието. Колкото напоследък и да го нападали от всички страни и колкото оскърбяван да бил той особено от шпионството на лъжливите събратя и от клеветничеството на ония, които желаели да нахвърлят сянка от съмнение на неговия висш авторитет, във всеки случай било истинско дело на Промисъла онова обстоятелство, че събитията, които последвали след неговото обръщение, в значителна степен го отдалечавали от всякакво видимо ученичество по отношение към човешките учители. Като фарисеин, той седял при нозете на Гамалиил, като християнин, той никого от хората не наричал свой учител. Често пъти и с пълна убеденост той твърди, че неговото учение, както и неговият авторитет, както неговото благовестие, така и апостолството, той получил непосредствено от Бога. Главна цел на онова във висша степен интересно и знаменателно повествование, което заема деветте първи глави на Посланието към галатяни, служи заявлението, – което той счита необходимо да направи колкото се може по-силно, – че “евангелието, което той благовестил, не е човешко; че той го е приел и научил не от човек, а чрез откровение Иисус Христово” (Гал. 1:11-12). Ако той не бе могъл да уверява обърнатите от него християни в това, ако той не бе могъл да сочи на видение и откровение от Господ, той щеше да представи нов пример на човек, чиито мнения били оборени и задушени с пълния авторитет на имена. Не от лично чувство на съперничество, към което една такава до разпаленост сериозно натура, като него, е съвършено неспособна, но от обязаност да обърне внимание на истините, които проповядвал, – той съзнавал за необходимо да убеждава членовете на основаните от него църкви в онова, колко дълбоко би било тяхното безумие, ако те биха позволили на назадничавите проповедници на подзаконността да ги отвърнат от свободата на неговото благовестие. За разпространяване истината необходимо било да го слушат като апостол, “избран не от човеци и не чрез човек, а чрез Иисус Христос и Бог Отец, Който Го възкресил от мъртвите”. Той лично получил своето апостолство направо от Спасителя. И той често указва на тая независимост на своето знание. Той говори на солунците “чрез слово Господне” (1 Сол. 4:13), че ония, които ще бъдат още живи при второто пришествие, не ще получат предимство пред умрелите. Той говори на ефесяни, че Бог “чрез откровение му възвестил тайната, която не била възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се открила на светите Му апостоли и пророци чрез Святия Дух, с цел че и езичниците да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христос Иисус чрез благовестието, на което той станал служител на църквата “по Божия разпоредба, възложена му за тях, за да изпълни Словото Божие, тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:25-26).От това и от други места се вижда, че онова, което той считал особен предмет на полученото от него откровение, отчасти били правилата, от които трябвало да се води християнинът в известни обстоятелства, отчасти великият въпрос за възкресението (1 Кор. 15:22; 1 Сол. 4:15), отчасти прякото видение на Спасителя, не само възкръснал от мъртвите, но и прославен отдясно на Отец; но особено главен и отличителен предмет на неговата проповед това е – “за тайната на Христа”, някога неизвестна, но сега открита истина, за значението на вярата в делото на оправданието и за свободното спасение на езичниците без необходимостта от налагане отново иго на робство, което дори юдеинът намирал по-тежко, отколкото можел да носи (Кол. 4:3; Ефес. 3:3; 6:19; Рим. 16:25).

Прочетете още „Апостол Павел в усамотение*“ →