Ева Ковачева

В Евангелие от Иоан, думата υἱὸς се среща общо 55 пъти. В 43 случая това υἱὸς се отнася за Иисус Христос. Два пъти Той е обозначен като “Син на Йосиф” (1:45; 6:42). На 13 места се среща изразът “Син Човечески” (1:51; 3:13,14; 5:27; 6:27; 6:53; 6:62; 8:28; 9:35; 12:23,34,34; 13:31). Не толкова често, с десет примера, стои изразът “Син Божий” в (1:34; 1:49; 3:18; 5:25; 10:36; 11:4,27; 17:1; 19:7; 20:31). В два стиха се среща “Единородният Син”  ὁ υἱὸς ὁ μονογενής (Йн 3:16,18). Думата “Синът” ὁ υἱὸς, използвана  без определение, което означава абсолютно употребена, със 17 примера общо, е ясно водеща. Тези 17 примера не са разпръснати из цялото Евангелие, а са концентрирани в няколко пасажа [в 4 натрупвания с по 2 или повече примера. Наред с това и в 3 единични случаи]. Най-много места, в които е употребен абсолютен  υἱὸς  се намират в Иоан 5:17-30. Употребеното като абсолютно – ὁ υἱὸς (Синът) се вижда от пръв поглед, че стои почти навсякъде във връзка със също така употребеното като абсолютно, противоположното понятие ὁ πατὴρ (Отца) в ст. 19, 20, 21, 22, 23, 26. Синовството е това, към което св. евангелист Иоан насочва вниманието – отношението между Отец и Син. Това се вижда ясно в стих 19-20: „Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори…”[15].

Според св. Софроний Врачански, Христос се нарича Син Човеческий, защото приел човешко тяло; а Син Божий, защото Бог Отец Го родил със слово (мислено) преди всички векове и времена[16]. „Но както първото Му раждане от Бог Отец не може да се постигне с човешки ум, така и второто Му раждане от Света Дева Мария е непостижимо[17].“ 

Отношението на синовство на Христос към Бог Отец от една страна надминава онова богосиновство, което следва според старозаветната традиция на всеки член на народа на Израил и с това придава особено  място на Христос. От друга страна  и вярващите получават осиновление. Както сам Христос се обръща към Бог Отец с “Ава Отче” (Мк 14:36)**, така Той учи учениците Си също да се обръщат към Бог в молитвата си с “Отче” (Мт 6:9-13).

Но според св. патриарх Фотий Константинополски, Бог не е в еднакъв смисъл Отец на Сина и на хората. При Сина има синовност по природа, а при хората осиновление по благодат. Поради това Иисус Христос прави разлика между „моя Отец“ и „вашия Отец“ (Йн 20:17)[18]. „Обожението на човека е причастност към Божествеността чрез възприемане на лъчите на нейната благост и живот в тях“[19].

Св. евангелист Иоан отнася богосиновството в пролога към неговото Евангелие и към онези, които чрез Христос придобиват спасение: „А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии (τέκνα θεοῦ γενέσθαι)” (Йн 1:12).

Св. апостол Павел набляга също на богосиновството на вярващите. На две места той призовава вярващите към молитвено обръщение с “Авва” (Рм 8:15 и Гл 4:6). Като цяло темата синовство св. апостол Павел разглежда в Гл 4:5-7:

5.„за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновлението (υἱοθεσίαν).

6.А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче!

7.Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа.”

В същото послание (Гл 3:26), св. апостол Павел разгръща темата за надхвърляне на Авраамовото синовство и преминаване към едно по-широко понятие за синовство – това на всички вярващи в Христос: „всички сте υἱοὶ θεοῦ синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса”.

Действителността на живота преди това е тази на робите, а след това тази на пълноправното синовство, включващо (като синове) и разположението с наследството. В (Гл 4:1) св. апостол Павел използва думата „наследство“ (κληρονόμος), с което заключва своята аргументация в Гл 3:15-29.

Христос е Син Божий още чрез Неговото пратеничество – а вярващите стават синове Божии второстепенно, чрез осъщественото, чрез тяхното освобождение от робството, осиновяване. Христос дава молитвата „Отче наш“, изразяваща синовството на вярващите спрямо техния небесен Отец. Христос се обозначава като Син Божий и освобождаването от робство, което Той осъществява, има за цел, предишните роби да получат υἱοθεσία „осиновление“. Другото място в подкрепа на това твърдение е Рм 8:14-17:

14.„понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии (υἱοὶ θεοῦ);

15.защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение (υἱοθεσίας, по-точно: осиновяване), чрез Когото викаме: Авва, Отче!

16.Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме деца Божии (τέκνα θεοῦ).

17.Ако пък сме деца, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънасленици на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим.“

Към темата богосиновство, св. апостол Павел се връща още веднъж в ст. 28-29: „При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро; защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя[20]” и „Защото както освещаващият, тъй и освещаваните, всички са от Едного; затова Той се не срамува да ги нарича братя, думайки: ,ще възвестя името Ти на братята Си, посред църква ще Те възпеяʻ “, (Евр 2:11-13).

д) Иисус Христос Господ

На гръцки език  думата κύριος има следните значения: „господар, повелител владетел, управител, властник, домакин, стопанин, притежател”. Арамейските съответствия на израза κύριε се образуват от съществителното mare, лексикален еквивалент на гръцкото κύριος (съответно еврейски Adon). Тук става въпрос от една страна за форма с наставка за притежание в 1 лице ед. ч., следователно “Господи мой” според Дан 4:16,21 и от друга за status emphaticus „Господът”. В античното иудейство mare е  обичайно вежливо обръщение[21].

В Евангелията има много примери за обръщение към Христос с κύριε, като те далеч най-много са при евангелист Матей и евангелист Лука (Мт 7:21,21,22,22; 8:2,6,8,21,25; 9:28; 14:28,30; 15:22,25,27; 16:22; 17:4,15; 18:21; 20:31,33; 26:22 = 22 примера, към това също 17:17: κύριε ἐλέησόν, подобно 15:22; 20:31; Лк 5:8,12; 6:46,46; 9:54,61; 10,17,40; 11:1; 12:41; 13:23; 17:37; 18:41; 19:8; 22:33,38,49 = 17 примера). При евангелист Марк, примерите са забележимо по-рядко. В три от четирите случая Мк 7:28, Лк 6:46 (пар. Мт 7:21), Лк 7:6 (пар. Мт 8:8), Лк 9:59 (пар. Мт 8:21) хората, които заговарят Христос с κύριε дори не са от кръга на учениците.

В Евангелие на Марк титлата, с която Христос е заговарян от Неговите ученици, е съвсем друга, една титла, която особено пасва на отношението на учениците към Христос – “Учителю” (διδάσκαλε): „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” (Мк 4:38) или „Учителю, видяхме един човек, който в Твое име изгонваше бесове” (Мк 9:38). Освен близките Му ученици, също от по-широкия кръг слушатели, се обръщат в някои случаи към Христос с тази титла: „А когато излизаше на път, някой се затече, падна пред Него на колене и Го попита: Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен?” (Мк 10:17).  Обръщението διδάσκαλε се среща в Евангелие от Марк общо 10 пъти (Мк 4:38; 9:17,38; 10:17,20,35; 12:14,19,32; 31:1). Нееднократно то присъства при евангелист Матей и евангелист Лука. При евангелист Лука в същия смисъл се използва и ἐπιστάτα „Наставниче“ (Лк 8:24; 9:33), а от Евангелие на Иоан се узнава как са звучали и семитските еквиваленти – в Йн 1:38 това е ῥαββί, което изрично се превежда с διδάσκαλε, в Йн 20:16 се намира по-интензивираната форма ραββουνι „Равуни!“ (което значи „Учителю“). Двата израза са засвидетелствани и в равинската литература. От обръщението “ῥαββί” съответно “διδάσκαλε” не трябва обаче да се извежда в никакъв случай заключението, че Христос е преминал през равинско обучение[22].

Κύριος и mare се срещат в титулувания, употребени и абсолютно – без притежателно местоимение или генитивено определение. Това е характерно в новозаветните текстове за Иисус Христос. Той е заговарян като “Господи”, като “Господи наш” и като “Господът”. Един пример за употребата на абсолютен κύριος има в Евангелие от Марк в разказа за намирането на ослето за влизането в Иерусалим: „И ако някой ви рече: защо правите това? Отговорете, че то е потребно Господу (ὁ κύριος); и веднага ще го прати тука” (Мк 11:3).

По-важни са обаче формулировките при св. апостол Павел, в които Христос се идентифицира с κύριος по изповедателен начин. Три такива текстове при св. апостол Павел се разбират обикновенно в този смисъл:

a)„защото, ако с устата си изповядваш κύριον Ἰησοῦν (Господа Иисуса) [или Иисус като Господ] и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш” (Рм 10:9).

b)„никой не може да нарече Κύριος Ἰησοῦς, освен чрез Духа Светаго” (1 Кр 12:3).

c)„не себе си проповядваме, а Христа Иисуса Господа (Ἰησοῦν Χριστὸν κύριον); колкото пък за нас, ние сме ваши слуги[23] заради Иисуса” (2 Кр 4:5). Тук св. апостол Павел употребява след титлата „Господ“ противоположнато понятие “роб” като го отнася към себе си.

Само в половината от Посланията на св. апостол Павел титлата κύριος се среща около 200 пъти. При него тя е използвана обширно във всякакви богословски връзки, но изпъкват на преден план няколко типични предметни контекста, в които св. апостол Павел особено употребява думата κύριος: в богослужението (като изповядване и призив на вярващите), в нравствените напътствия и предупреждения, които той дава на вярващите в Посланията си: “стойте твърдо в Господа”, “напредвайте… в делото Господне”,  “единомислие в Господа”, “радвайте се в Господа”; в есхатологичен контекст – с титлата κύριος са свързани представите за Второто Пришествие. Св. апостол Павел говори за “пришествието Господне” (1 Сл 4:15), “при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Сл 5:23), “при дохождането на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Сл 3:13; срв. 2:19) и един път е употребено “откровението на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Кр 1:7). Титлата κύριος се среща още в съпоставяне на отношението на вярващите към Господ Иисус Христос и това към другите сили и власти в рамките на сътворения свят: „Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рм 8:38-39). Отношението към Господ Иисус Христос стои според св. апостол Павел на първо място. То е най-важното и надхвърля всички други отношения. Тази връзка, това свързване, се характеризира тук с понятието ἀγάπη “любов”, което понятие получава по този начин възлово място. Божествената любов се разяснява и обосновава още чрез атрибутивното допълнение “в Христа Иисуса, нашия Господ”[24].

С разглеждането на Христос като Господ се свързват и темите: Второто пришествие, Христовото изкупително дело на Кръста, Възкресението, Възнесението на Господ Иисус Христос и сядането Му от дясно на Отца; Христос като Пророк, Цар и Първосвещеник. Важни аспекти от Христовата дейност на земята свързани с Иисус Христос като Господ са: проповедта за идването на Царството Божие, опрощаването на грехове, изцеляването на болни, изгонването на бесове, множеството чудеса и проповядването на една човеколюбива етика.

Други новозаветни обозначения за Христос са: “Първосвещеник” (Евр 2:17; 4:14-15; 6:20), “Цар” (Йн 18:37; 19:3; Лк 19:38), “Пророкът” (Йн 6:14), “Агнецът Божий” (Йн 1:29), “Пасхата” (1 Кр 5:7), “последният Адам” (1 Кр 15:45,47,48), “лекар” (Мт 9:12), “младоженец” (Йн 3:29), “хлябът на живота” (Йн 6:35), “Образ на невидимия Бог” (Кол 1:15), “краеъгълен камък” (Еф 2:20), “първородният” (Отк 1:5), “роден преди всяка твар” (Кол 1:15), “Началника на живота” (ДА 3:15), “Праведник” (1 Пт 3:18), “Законодателят“ (Як 4:12), „Съдията” (Як 4:12), “Глава на Църквата” (Еф 1:22), “Синът на Бога Живий” (Йн 6:69), “пастир” (Йн 10:11), “възкресението” (Йн 11:25), “животът” (Йн 11:25), “Учител” (Йн 13:13), “светлината на света” (Йн 8:12), “Ходатай между Бога и човеци” (1 Тм 2:5), “утрената и светла звезда” (Отк 22:16), “Спасителят” (Йн 4:42), “Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков” (Евр 6:20), “жертва за греховете” (2 Кр 5:21), “вратата” (Йн 10:7), “предтеча за нас” (Евр 6:20), “пътят” (Йн 14:6), “истината” (Йн 14:6), “животът” (Йн 14:69, “лоза” (Йн 15:1), “премъдрост” (1 Кр 1:30), “Агнец” (Отк 5:6), “свидетел” (Отк 1:5), “Светия” (ДА 3:14) и “Праведния” (ДА 3:14). Тези определения са свързани с делото на Иисус Христос като Спасител и Изкупител на човечеството. То се съдържа в учението на Църквата и е  обяснено и систематически изложено в догматическото богословие.

Св. Иоан Дамаскин прави още и разграничение на „изразите, употребявани за Христа“. В „Точно изложение на православната вяра“ той ги разделя на четири главни вида и всеки вид на повече подгрупи като привежда съответните стихове от Свещеното Писание на Новия Завет към всяка група. Главни видове са: първо – изрази, отнесени за Христос преди въплъщението; второ – при съединението (на природите); трети – след съединението, четвърти – за след възкресението[25].

Заключение

Името „Иисус“ се среща както в Новия, така и в Стария Завет (Иисус Навин, Иисус син Сирахов). Еврейският историк Иосиф Флавий изброява в своите съчинения[26] общо 19 носители на това име, което показва, че то е било обичайно мъжко име сред иудеите. „Иисус“ е собственото име, което е било дадено на Христос след Неговото раждане. В основата му стои еврейската дума Jehoschua „спасение“. Поясненията в Новия Завет по отношение на името, съдържащи се в Мт 1:21 и Мт 1:23, служат като потвърждение на изпълнението на старозаветното пророчество в (Ис 7:14); разкриват връзката между името и спасителното дело на Иисус Христос; говорят за това, че Бог ще бъде с нас хората.

„Христос“ е титла и означава „помазан[27]“. В Стария Завет се употребява за помазване на първосвещеници, царе и пророци. Още  в Септуагинта думата „помазан“ се предава от еврейски на гръцки език с  χριστός. По същия начин тя се изписва и в Новия Завет.  Но в Новия Завет Иисус Христос е единственият помазан не от хора, а от Бог Отец със Светия Дух, на което св. Иоан Кръстител е свидетел (Мк 1:10). Според учението на Църквата Христос има тройно служение – като Пророк, Цар и Първосвещеник[28]. В Новия Завет се изпълнява дословно пророчеството от Стария Завет, в което последният Първосвещеник е обозначен накратко като „Помазаникът“ (Дан 9:25-26).

За Новия Завет се констатира, че постепенно „Христос“ започва да се употребява широко и като собствено име, а не винаги отделно само като титла, особено в случаите, когато веднага след него следват други титли – „Иисуса Христа, Синът Божий“ (Мк 1:1). Най-често такава употреба се среща в Посланията на св. апостол Павел. Той използва титлата Месия в зависимост със спасителното значение на Христовата смърт и Възкресение (1 Кр 1:22-24; 2 Кр 18:19).

Титлата κύριος се употребява в Стария Завет по отношение на Бога на Израил. Кύριος в значение на „Господ“ се среща и извън иудейството. Според историческите извори тази титла е била широко разпространена в гръцко-римския свят, както в семитско, така и в гръко-говорящите области. Думата κύριος се употребява в Новия Завет главно по отношение на Иисус Христос като Господ по изповедателен начин. Най-силно това е изразено в Посланията на св. апостол Павел (Рм 10:9; 1 Кр 12:3; 2 Кр 4:5). Обръщението към Христос с κύριε „Господи“ се среща най-често в Евангелие от Матей и Лука. Освен в значение на „Господ“, става видно, че κύριος се употребява в Новия Завет и в другите значения на думата: в смисъл на „господар“ и „господари“ в ед. и в мн. ч (κύριος и κύριοι) в редица притчи  (Мт 18:25-27; Мк 12:9; Лк 12:37; Мт 6:24; ДА 16:16); като обръщение в случаи на различия в статуса (Лк 13:8; Мт 21:30; Мт 25:11; Мт 27:63)  и като форма на вежливо обръщение (Йн 20:15; ДА 16:30).

Изразът „Син Човечески“ се забелязва, че се среща главно в четирите евангелия и само с няколко малко изключения извън тях. Това са: ДА 7:56, Евр 2:6 и Отк 1:13;14:14. Този израз се употребява в Евангелията единствено от Христос в рамките на Неговата проповед. Характерна особеност е, че Той говори за „Син Човечески“ в 3 лице ед. ч. Титлата „Син Човечески“, Христос използва в трояко значение – за „настоящия“, „страдащия“ и „идещия Син Човечески“. Първото се отнася за настоящия момент, в който Иисус Христос проповядва сред учениците Си; второто, по отношение на страданията, които Син Човечески ще изтърпи и третото, за Второто пришествие, когато Син Човечески отново ще дойде като Съдия над народите.   

За употребата на титлата „Син Божий“ се констатира обратното. В Новия Завет Иисус Христос не употребява сам титлата „Син Божий“, а други го наричат така: учениците, ангелите, бесовете, дяволът, един римски офицер и първосвещеникът по време на разпита пред синедриона. Докато титлите „Месия“ и „Син Човечески“ стоят на фона на иудейската апокалиптика с основно есхатологично-сотирологични функции, то при титлите „Син“ и „Господ“ става въпрос за изразяване на отношение между лица (Син и Отец), (Господ и вярващите). Евангелист Иоан  най-пълно от всички новозаветни писатели се спира върху отношението между „Син“ и „Отец“ (Йн 1:1-18; 5:17-30).

Мотивът на богосиновството в Стария Завет е обичаен. „Син Божий“ и „синове Божии“ се използват там в три случаи: по отношение на ангелите, Иерусалимския цар и Израилския народ. В Новия Завет със „синове Божии“ (υἱοὶ θεοῦ) се обозначават вярващите, получили осиновление (υἱοθεσίαν) чрез вярата в Иисус Христос (Рм 8:14-17). Такъв пример се намира и в Проповедта на планината: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат, синове Божииʻ (υἱοὶ θεοῦ)” (Мт 5:9). Но Синът има синовност по природа. Христос е Син Божий още с Неговото пратеничество. Синовството на Иисус Христос надминава от една страна онова богосиновство, което според библейската традиция следва на всеки член на народа на Израил, и от друга – това на вярващите, придобили осиновление по благодат чрез вярата в Иисус Христос.

Използвана литература

Каприев, Г., Византийската философия, София, 2001.

Митев, Д., Православно догматическо богословие, Варна, 2004.

Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Евангелието от Матей. Беседи 1-15, София, 1934.

Св.  Иоан Дамаскин, Точно изложение на Православната вяра, Атон, 2008.

Св. Софроний, Епископ Врачански. В Неделя преди Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен, http://www.sveta-gora-zograph.com/propoved/slova.php?id=43 (26.06.2013).

Шиваров, Н./Вълчанов, С., Вечното в двата Библейски Завета, В. Търново, 1994.

Avemarie, F., Jesus Christus im Zeugnis des Neuen Testaments.  Vorlesung unveröffentlicht, Marburg, 2005.

Dalman, G., Grammatik des jüdisch-palästinischen Aramäisch, Darmstatt, 1989.

Frohrer, G./Schweizer, E./Lohse, E. Huios, Paris-Rom, 1969.

Kramer, W., Christos Kyrios Gottessohn: Untersuchungen zu Gebrauch und Bedeutung der christologischen Bezeichnungen bei Paulus und den vorpaulinischen Gemeinden, Zürich, Stuttgart, 1963.

Kraus, H.-J., Aspekte der Christologie im Kontext atl.-jüdischer Tradition, in: E. Brocke, J. Seim, Gottes Augapfel. Beiträge zur Erneuerung des Verhältnisses von Christen und Juden, Neukirchen-Vluyn, 1986.

Nestle-Aland, Novum Testamentum Graece, 28 Aufl., Stuttgart, 2012.

Schalit, A., Namenwörterbuch zu Flavius Josephus, Leiden, 1968.

Septuaginta (LXX), http://www.bibelwissenschaft.de/online-bibeln/septuaginta-lxx/lesen-im-bibeltext/ (12.06.2013)

Stock, L., Kurzgrammatik. Altgriechisch, Berlin, München, Wien, Zürich, New York, 1981.

Theissen, G./Merz, A. Der historische Jesus. Ein Lehrbuch, Göttingen, 2001.

______________________________________

*Материалът представлява авторски ръкопис и е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Оригиналът на същия е публикуван в Господ Иисус Христос и Църквата. (Богословски изследвания), Изд. „ИМН“ – Пловдив, 2014, с. 38-54.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт: https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

[15]. Avemarie, op.cit., S. 127.

[16]. Св. Софроний, Епископ Врачански, В Неделя преди Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен, http://www.sveta-gora-zograph.com/ propoved/ slova.php?id=43, (26.06.2013).

[17]. Пак там.

[18]. Каприев, Г., Византийската философия, С., 2001, с. 213.

[19]. Пак там.

[20]. Avemarie, op. cit., S. 136-142.

[21].Dalman, G. Grammatik des jüdisch-palästinischen Aramäisch, Darmstatt, 1989, S. 152, Anm. 3.

[22].Както е известно “ῥαββί” е и Terminus technicus за преминалите специално обучение и чрез ръкополагане назначавани за това равински тълкуватели на закона. Вж. Avemarie, оp. сit., S. 156-157.

[23]. δούλους  означава „роби“.

[24]. Ibid., S. 173-180.

[25]. Св. Иоан Дамаскин,  Цит. съч., с. 255.

[26]. Schalit, A., Namenwörterbuch zu Flavius Josephus, Leiden, 1968.

[27]. Шиваров, Н./Вълчанов, С. Вечното в двата Библейски Завета, В. Търново, 1994, с. 216.

[28]. Митев, Д., Православно догматическо богословие, Варна, 2004, с. 120.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cIX