Георги Бакалов

Новозаветната книга Деяния на светите апостоли съобщава за създаването на Църква­та наскоро след Възкресение Христово. Това станало на Петдесетница, когато според дееписателя Дух Свети слязъл над главите на събралите се апостоли и всеки от тях получил дарба да говори чужди езици. Същия ден апостол Петър произнесъл пламенна проповед и към Христа били обърнати около 3000 души от присъстващите.

В началните дни, месеци и години след основаването на Църквата в Иеру­салим братята, както се наричали първо­начално вярващите, живеели заедно, ка­то пребивавали в молитви и очакване на Второто Христово пришествие. Това състояние било характерно за древните християнски общини, които твърде бук­вално възприели думите на своя Учител за скорошното Му повторно идване на света.

Вярващите в Иерусалим се организи­рали в община с равно разпределение на благата, като по-богатите подпомагали по-бедните членове. Отношенията поме­жду им приличали на голямо семейство, в което зачитането волята на другия и общото благо били задължителни за вси­чки (срв. Деяния на светите апостоли 2:42). Твърденията, че в тези първи християнски общини се съзи­ра протомодел на комунистическите об­щества чрез осъществения идеал на ра­венството, могат да се определят като спекулативни. Частната собственост в раннохристиянските общини била всео­бщо призната и ненакърнима, а внасяне­то на имуществото в общата каса било доброволен акт. Разпределението на бла­гата се изисквало от самото общинно устройство.

Първите ръководители на християнс­ката община в Иерусалим били апосто­лите. Скоро станало ясно, че сами не могат да се справят с нарастващите от­говорности и че се нуждаят от помощни­ци. Измежду вярващите били определе­ни неколцина, сред които Стефан, Фи­лип, Прохор и други,които встъпили в за­дълженията си след ръкополагане от страна на апостолите. Така в Древната църква се създава една традиция, съхра­нила се до наши дни – духовната власт да се предава чрез ръкоположение.

Помощниците на апостолите били от елинистите, тоест християни от юдеите, които живеели извън Палестина и има­ли своя синагога в Иерусалим. Конкрет­ните им грижи по подготовката на брат­ските трапези дала и името им – дякони. Един от тях бил прозелит, тоест неюдеин, който възприел еврейската религия.

Разпространението на новото вероу­чение сред неюдеи най-вече извън Иеру­салим станало причина за спорове, до­колко покръстените езичници трябвало да спазват юдейския закон. По-консервативно мислещите юдеохристияни смя­тали, че приемането на юдейския закон е задължително за покръстените. Не така мислели християните от неюдейски про­изход, според които с идването на Хрис­та се отменя юдейският закон.

Трагичният прецедент с архидякон Стефан, който бил убит, изобличавайки юдейското неверие в Христа, дало повод на много от привържениците му да напу­снат Иерусалим и да проповядват сред езичниците в другите страни. Така ново­то учение стигнало до големия сирийски град Антиохия, където последователите му първом били наречени „християни“ (Деяния на светите апостоли 11:26).

Сред твърдите защитници на юдейската религия бил и евреинът от диаспората Савел (по-късно Павел), родом от град Тарс, взел участие при убийството на св. архидякон Стефан с камъни като па­зел дрехите на убийците

Немного след това ревностният почи­тател на юдейския закон откровено и с чисто сърце приел християнството, за да стане най-активният му проповедник сред езичниците и един от стълбовете на Църквата. Мисионерската си дей­ност св. апостол Павел осъществявал чрез дълги пътешествия в Мала Азия, Балканския полуостров и Италия, а според преданието и в Испания.

През 51 година в Иерусалим се състоял първият събор на Църквата, наречен още апостолски, който трябвало да се произ­несе относно задължителността на юдей­ския закон. След мъчителни спорове на­дделяло становището, че Моиеевият закон не може да бъде задължителен за християните. Първото събиране на апос­толите и християните от новоучредените общини е свидетелство за „съборното начало на Църквата“.

Новозаветната книжнина и Предани­ето сочат като най-ревностни разпрост­ранители на християнството сред юдеи­те от диаспората и езичниците апос­толите Петър и Павел. По време на проповедническата си мисия Павел бил затварян и съден, а през 67 година е посечен с меч в Рим. Преданието сочи за това вре­мето на първото гонение срещу христи­яните, предприето от Нерон.

Св. апостол Петър проповядвал в Са­мария, Лидия, Иопия и Кесария. По на­реждане на Ирод Агрипа бил задържан за кратко време в тъмница. За последен път Деяния на светите апостоли го споменават през 51 година като участник в Иерусалимския събор. Съдейки по каноничните тексто­ве, присъствието на апостол Петър в Рим е трудно доказуемо.

Другояче стои въпросът с Предание­то, което свидетелства за дълъг престой на апостола в Рим, заедно с Павел, както и известието за мъченическата му смърт по време на споменатото гонение. Съг­ласно личната воля на св. апостол Пе­тър, екзекуцията му била извършена на кръст, обърнат с главата надолу. Също­то предание, написано около 170 година, твър­ди, че апостол Петър бил погребан в градините на Лукул до хълма Ватикан – бъдещата резиденция на папите. И до днес мнозина изследователи приемат с резерва свидетелството на блажени Иероним за ръководството на римската об­щина от апостол Петър в продължение на 25 години. Спорът около Петровото предстоятелство в Рим се основава на претен­цията на папите, която сочи като свой пръв предстоятел Христовия ученик, от което следват редица преференции в от­ношенията им с другите църкви.

Несъмнено статутът на Римската цър­ковна община се определя от положени­ето на самия град като столица на могъ­ща империя. Още тогава думата на рим­ските християни тежи в общоцърковния живот и становището на столичната цър­ква винаги се вземало под внимание при решаването на важни общохристиянски спорове.

Друга авторитетна община е Иерусалимската, което е самопонятно: в Иеру­салим протекла голяма част от земната мисия на Иисус Христос, в него Той бил осъден и изживял кръстните страдания; там се полагат основите на християнска­та Църква, от същия град тръгва пропо­ведта на новото учение.

Пръв ръководител на местната общи­на бил почитаният от юдеи и езичници заради своята праведност Иаков, брат Господен. Въпреки всичко Иерусалимската църква скоро западнала и поради сполетелите я нещастия. Юдейското въ­стание от 69-70 година срещу римското влади­чество и последвалото жестоко разоре­ние почти напълно обезлюдили свеще­ния град. Иерусалим дълго време тънел в руини. Още преди това, според Иосиф Флавий, в града се чувствало напреже­ние и предусещане за предстоящата ка­тастрофа. Фарисеите подбуждали жите­лите към въстание, което християните смятали за безумие. Малко преди разру­хата на града значителна част от тях се отделила в град Пела, изтълкувано от сънародниците им като непричастие към общото дело.

С рухването на Иерусалим приключи­ла и мисията на юдеохристиянството. Мнозинството християни вече били пре­дишни езичници. Част от юдеохристияните изпаднали в евномианската ерес.

Преданието пази спомен и за дейно­стта на другите апостоли, които, напус­кайки Палестина, проповядвали сред ези­чниците. Така св. Иоан Богослов се под­визавал в град Ефес, а по-късно на остров Патмос; св. апостол Тома проповядвал в Партия (Персия); апостол Андрей в Скития, а според значително по-късно пре­дание и в Херсонес. Византийци и руси приемали Андрей Първозвани като апо­стол на техните земи, което обяснява и широкото разпространение на неговия култ там.

Въпросът за християнската проповед, за която апостолите получили указание от своя Учител да възвестят „по целия свят“, невинаги се основава на историче­ски доказани свидетелства. Още от раннохристиянския период се създават ле­генди и предания, свързани с имената на апостолите и техните ученици, които до XVI-ти век се приемали твърде безкритично и ставали повод за множество необосно­вани претенции. Една от тези легенди, получила през Средновековието широка гласност, твърди, че по земята живеели дванадесет народа, сред които проповя­двал по един от учениците на Христос. Несъстоятелността на подобно твърдение е повече от очевидна.

С по-голяма достоверност могат да се ползват сведенията на раннохристиянските апологети и античните писате­ли, които по други поводи съобщават за числеността на новопокръстените и ра­йоните, където имало най-много после­дователи на християнството. Така спо­ред вече споменатите отчети на  проконсула  Плиний Млади до император Траян от Мала Азия (около 112 година) „заразата на това суеверие (християнството, скоби мои, Георги Бакалов) се е разпространила не само по градовете, но и по селата“. Известният римски исто­рик Тацит и св. Климент Римски говорят за християните като за „неизчислимо множество“. Тертулиан пък привежда дъ­лъг списък с имена на племена и народи, приели християнството, много от които извън границите на Римската империя. На бележката, че християните са врагове на цезарите, Тертулиан отговаря:“… ако са­мо ние сме ви врагове, то вие имате повече врагове, отколкото граждани, защото християните са повече от гражда­ните“.

Разбира се, цитираното съобщение е плод на съзнателно преувеличение, оп­ровергано от самия Тертулиан в обръще­ние до африканския проконсул Скапул. В него се споменава, че в Картаген само една десета от жителите изповядват хри­стиянството. И още. Писателят Ориген в съчинението си „Против Целз“ твърди, че все още няма нито един град, който да е изцяло християнски. Тук е мястото да отбележим, че тази тенденция за разпро­странението на християнството предим­но в градските центрове и по-малко в селата се запазила до началото на IV-ти век. От това произтича и едно от специфичните наименования на езичеството „паганизъм“, което ще рече „религия на селото“. Почти до наше време там биту­ват обреди и обичаи, свързани с праста­рите земеделски култове, само някои от които са частично християнизирани.

Историческите данни сочат като най-интензивен период за разпространение на християнството времето между 260 и 303 година. Причина за това са прекратените гонения, което създава благоприятни ус­ловия за Христовата проповед.

Често пъти се спекулира с твърдени­ето, че християнството е „религия на нищите“, на бедните и отрудени хора, на робите. Наистина би било погрешно да търсим неговите почитатели сред вис­шите слоеве на гръко-римското общест­во, но така е само в началото, когато малцина правят разлика между юдаизма и учението на Христос. Към края на II-ри век новата религия проникнала сред по-заможните слоеве на обществото, дори сред сенаторското съсловие и императорския дом. Църковният историограф Евсевий Кесарийски разказва за някой си сенатор Аполоний, който по донос на свой роб бил уличен като християнин и осъден на смърт. От друга страна, чрез Климент Александрийски и Ориген християнст­вото проникнало и сред учените.

Казаното дотук в по-голяма степен засяга външната страна на раннохристиянските общини. От не по-малко значе­ние е, разбира се, и вътрешното им уст­ройство, взаимоотношенията между вяр­ващите, култа и богослужението.

Данните сочат, че раннохристиянското богослужение имало твърде просто устройство. На богослужебните събра­ния обикновено се четели текстове от Свещеното Писание с тълкувания, про­изнасяли се общи молитви и песнопения. Кулминация на богослужението било тайнството Евхаристия.

През II-ри и III-ти век отделните части на богослужението се запълвали с нови об­реди и чинове. Според „Учение на 12-те апостоли“ или Дидахията, на особена почит бил „денят Господен“(неделята), в който се извършвало тайнството Евха­ристия, но само след като всеки богомо­лец предварително се изповяда. На богослужбата не бил допускан никой, който бил в спор с ближния си. Неделният ден, много преди император Константин Ве­лики да го определи като почивен през 324 година, бил честван като „ден на слънце­то“. В случая се касае за типична конта­минация на един популярен езически култ. Като благодат и знак за членство в Църквата било приемано светото Кръщение, предшествано от подготвително възпи­тание и наставление във вярата. Самото кръщение ставало в тържествена обста­новка. Предпочитани дни за извършва­нето му били големите празници Пасха (Великден) и Петдесетница. Тертулиан и св. Киприан Картагенски съобщават и за „кръщение с кръв“, което се зачитало на мъченически загинали християни, ко­ито не били кръстени.

По време на обряда вярващите се об­личали в бели дрехи, символизиращи духовна чистота, и след обща молитва си разменяли „целувката на мира“. Веднага след това следвало тайнството Миропо­мазванe, последвано от тайнството Евхаристия. На тайнството Покаяние в древната Църква се държало също така много.

В най-ранния период от съществува­нето на християнските общини все още нямало специални сгради или помеще­ния за богослужебните им събрания. Те се извършвали по обичая на апостолите в дома на някой от по-заможните вярва­щи, а по време на гоненията в подземия, катакомби или бани. Гробищата били смятани за свещени места, тъй като там се извършвали възпоменания за мъчени­чески загиналите събратя. Гробищните сбирки поставили началото на широко разпространения сред християните култ към починалите.

Имало и друга, донякъде емоционал­на причина, за липсата на богослужебни сгради у ранните християни. В стремежа си да се отличават във всичко от езични­ците, които притежавали богато украсе­ни храмове и претрупани от обрядност богослужения, християните съзнателно търсели простотата и липсата на външна показност. Те вярвали, че на Бога може да се служи с дух и истина, които не се нуждаят от церемониалност. Но една ре­лигия не може без култ, без обряди и специални места за молитва. Ето защо в края на II-ри и началото на III-ти век се появили първите храмове, отличаващи се с твър­де семпла архитектура. Все още обаче строителството на храмове било ряд­кост поради спорадичните гонения и за­браната от страна на римските власти.

Християнският храм, какъвто го поз­наваме от по-късно време, не е типичен за ранния период. Изображението на кар­тини било присъщо на сектантите офити, но то не срещало одобрението на мнозинството от вярващите. Живописта все още напомняла езическата помпо­зност, поради което била избягвана. Едва през III-IV век, когато религиозното чувс­тво укрепва и християнството се дифе­ренцира от езичеството, били допуска­ни изображения с назидателен характер. Отначало са предпочитани символите, които скривали от непосветените истин­ския си смисъл. Така например често срещано е изображението на Добрия Па­стир – символ на Христос; гълъба – на Светия Дух. Архитектурата на храма пък изразява идеята за кораб (Ноевия ковчег), плаващ върху водите на житейс­кото море; лозовата пръчка е символ на светата Евхаристия, рибата, чието наз­вание на гръцки език („ихтис“) включва началните букви от формулата „Иисус Христос, Син Божи, Спасител“- на Изкупителя и други. Били приети и някои ези­чески емблеми и образи, в които се вла­гал християнски смисъл. Такова е изоб­ражението на феникса, напомнящ възк­ресението. В ранния период често сре­щано е изображението на тракийския полубог Орфей, който в християнска реда­кция сочи благия Учител – Христос. Друг символ е лирата и котвата, с които се изразява християнската радост и на­дежда. Употребата на началната и край­ната буква от гръцкия алфавит – „алфа“ и „омега“ – представя Христос като нача­ло и край на света (вж. Откровение 1:8).

По всяка вероятност до III-ти век физиче­ско изображение на Иисус Христос не се среща. За това има данни при карпократианите и еклектическото религиоз­но изповедание на император Алексан­дър Север (222-235). Наистина изобра­жения се използват още през I-II век, но тяхната употреба е рядка и не създава впечатление за традиция.

Още от най-ранния период храмовете се строели с обърната челна страна на изток. Въобще изтокът символизирал слънцето, светлината, началото – все елементи, присъщи на Спасителя, чието идване се очаквало пак от тази посока.

В съчиненията на Тертулиан намира­ме сведения за някои обичаи, свързани с религиозния живот на ранните христия­ни. Той съобщава, че мнозина, пристъп­вайки към молитва, снемали връхните си дрехи, умивали ръцете си, а когато се молели, издигали ги нагоре и ги прости­рали встрани, наподобявайки Христо­вите страдания.

У ранните християни не е позната практиката на трупоизгаряне на мърт­вите. Убедеността, че в „бъдния ден“ ги очаква възкресение, налага обичая на трупополагане в земята, тъй като огъ­нят напомнял за вечните мъки на ада.

Почитта на християните към све­щения град Иерусалим се изявява още в ранния период от живота на Църк­вата. Благодатно и желателно се смя­тало посещението и поклонението на светите места, свързани с живота и смъртта на Иисус Христос. Едни от първите известни поклонници са кападокийският епископ Александър, Кли­мент Александрийски и други.

Установила се практиката на ежед­невна молитва в точно определени ча­сове, които с времето създали обичай­ния ритъм на богослужението. Така на­пример в най-ранния период тайнството Евхаристия по подобие на Тайната вечеря се извършвало привечер. По-къ­сно това ставало в ранно утро, а още по-късно – в неделното утринно богослу­жение в памет на Възкресението в този ден.

Друго време за молитва било вечер и среднощ, наложило практиката на ве­чернята и полунощницата.

Седмичният кръг също имал значе­ние за богослужебния ритъм. Освен не­делята – ден за задължителна почивка и размисъл, – с пост били почитани дните сряда и петък като спомен за страдания­та на Христа.

В обстановка на нелегалност и жесто­ки преследвания въпросът за ръководи­телите на християнските общини и тех­ния морален облик  бил от първостепенно значение.В първоначално простата ие­рархична структура, изградена от дяко­ни, презвитери и епископи, последните носели най-голяма отговорност, тъй ка­то на тях се падало ръководството и наста­вничеството на общината, както и опаз­ването чистотата на вярата. Презвите­рите били помощници в богослужения­та и тайнствата, подпомагани от дяко­ните.

Изискванията спрямо епископите би­ли високи, което налагало изборът им да не предизвиква никакво колебание. Те трябвало да бъдат непорочни и почтени, женени за достойни жени, да нямат дори склонност към свадливост, алчност или сребролюбие. Нещо повече – епископи­те трябвало да се ползват с добро име и сред нехристияните.

В края на II-ри и началото на III-ти век в Църквата били въведени и някои нови нисши длъжности, каквито били иподяконите, аколутите (служителите), заклинателите, четците и вратарите. Иподяконите се грижели за свещените съдове и подпомагали дяконите извън храма. Аколутите палели светилниците и по­магали в богослужебния чин. Заклинателите се занимавали с душевно болните, а четците четели текстовете от Свещеното Писание по време на богослужение.

За ранния период била характерна длъ­жността на дяконисите и вдовиците. То­ва били жени с благочестиво поведение, занимаващи се с благотворителност – една от първите социални функции на общините, станала през Средновековие­то неизменно правило в дейността на Църквата.

Към началото на IV-ти век, тоест непосред­ствено преди официалното признаване на християнството, то представлявало добре централизирана организация с по­дбран клир от почтени и високонравствени ръководители. Към това време вече се обособили и главните християнски центрове – Рим, Александрия, Антиохия, Иерусалим, Кесария, Едеса, Ефес, а след издигането на Византион за столи­ца на Римската империя – и царственият Константинопол.

Четири века след възникването му  хри­стиянството става преобладаващо рели­гиозно изповедание в Римската империя. Езичеството бавно умирало, изпълни­ло историческата си роля и неспособно да се възпроизвежда в духовното прост­ранство на гръко-римския свят. След Медиоланския едикт от 313 година от преоблада­ващо християнството се превръща в гос­подстващо религиозно учение, а век по- късно – и в официално държавно верои­зповедание. Начевала нова епоха – епохата на християнската религиозна и кул­турна доминация.

___________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 38-46. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bKB