Камен Станев

Районът на град Девня е богат на археологически обекти от периода на Ранното средновековие. Тук, върху развалините на амфитеатъра на римския Марцианопол, се издигала българската крепост Девина. В близост до нея са открити четири селища и три некропола, които дават изключително ценна информация за езическите погребални обичаи на българите, както и за прехода към християнство. В непосредствена близост е и големият славянски езически некропол от гара Разделна. Отново в землището на Девня е открита и колективна находка с 888 бронзови монети, сечени при Василий ІІ. През 1969-1970 година при разкопките на некропола Девня-3 се попада на интересно съоръжение, което впоследствие се оказва най-зловещото откритие в българската средновековна археология[1]**.

Съоръжението се намира в североизточния край на некропола и предствлява траншея с формата на кръг, с ширина на изкопа 0,8 м и дълбочина 3,7 м, като в дълбочина изкопът се стеснява до 0,2 м. Диаметърът на очертания от траншеята кръг е около 5,7 м. В така направения изкоп били нахвърлени безразборно останките на 76 индивида, които на места достигали до седем скелета един върху друг. Много от скелетите били обезглавени и разчленени, други били с вързани ръце и крака, някои били погребани полуживи, а няколко били затиснати с камъни. Антропологичното проучване затвърждава мнението, че кръговият гроб е ням свидетел на някаква жестока драма – огромната част от погребаните са съвсем малки деца, юноши и жени (в това число и една бременна) и само два са мъже – съответно на 35 и 60 години. Очевидно в масовия гроб не били погребани загинали от епидемия или вражеско нашествие[2]. Датировката на кръговото съоръжение е ясна – то се намира в края на езическия некропол, като същевременно е застъпено от християнски гроб, тоест със сигурност може да се отнесе към втората половина на ІХ-ти век. Откритите край скелетите материали, макар и съвсем оскъдни, не противоречат на тази датировка[3]. Откривателят на кръговия гроб счита, че е следа от масово човешко жертвоприношение, свързано с езическите вярвания на българите[4]. Тази теза се приема и от следващите изследователи, занимавали се с въпроса[5].

Основният аргумент за тази интерпретация е самият вид на съоръжението, както и сведението, че през 813 година Крум извършил пред стените на Константинопол човешки жертвоприношения[6]. Принасянето на човешки жертви, и то на толкова много, очевидно трябва да се свърже с някакъв много сериозен обществен проблем. Във връзка с това са изказани две хипотези за появата на масовия гроб. Според първата въстаналите през 865 година езичници принесли в жертва привърженици на християнството. Според втората хипотеза масовият гроб е следа от опита на княз Владимир-Расате да възстанови езичеството[7].

Тъй като в литературата най-често Расате е обвиняван за клането край Девня, първо ще разгледаме доколко е състоятелна тази теза. Трябва изрично да се отбележи, че в изворите никъде директно не се казва, че княз Расате избивал, и то масово, привърженици на християнството. В най-често цитирания по повод „езическата реакция“ на Расате извор – 43-та беседа от Учителното евангелие на Константин Преславски, се казва: „[…] да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда […] Да си спомним и светите наши мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него[8]“. Това сведение е твърде общо и лишено от конкретика и няма преки данни, които да го свържат с българската действителност в периода 889-893 година. Със същата вероятност може да се отнесе към антихристиянските гонения в Римската империя или прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия през 886 година, един от които е бил именно Константин Преславски[9]. Всъщност Константин Преславски като съвременник на събитието много добре е знаел, че Расате никога не е носил титлата „цар“, което още веднъж поставя под въпрос свързването на сведенията в написаната от него 43-та беседа с българската действителност. В останалите старобългарски извори за периода – например Житията на Климент Охридски[10] и Наум Охридски, Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици[11], Чудото на свети Георги с българина[12] и други, няма и намек за подобни гонения, още по-малко пък масови избивания. Това, което е особено важно в случая, е, че старобългарските извори за периода били създавани под прекия надзор на цар Симеон, което още повече поставя въпроса защо той не използвал езическата реакция и избиването на християни по времето на Расате като аргумент за свалянето му от престола, което реално погледнато си е било дворцов преврат. В хрониката на Регино изрично се казва, че Расате започнал „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“[13]. Интересното в случая е, че това е дадено като последния грях на Расате след грабежите, пиянствата, пиршествата и разврата. Едва ли може да има съмнение, че за един игумен, какъвто Регино е бил, връщането към езичеството е бил най-големият грях, поради което съвсем естествено възниква въпросът: защо той е споменат след далеч по-безобидни грехове като пиянството и разврата? А може би е просто едно клише, целящо да опетни името на Расате и да оправдае действията на Борис, на когото Регино явно симпатизира. Във връзка с езическата реакция на Расате понякога се твърди, че тогава била разрушена Голямата базилика в Плиска[14]. Същото се твърди и за Дворцовата църква[15]. При внимателно проучване на Голямата базилика обаче се установява, че разрушенията са следствие от слягането на почвата[16]. За Дворцовата църква няма данни да е бил възстановяван езическият храм, който се намирал под нея, нещо, което би трябвало да се очаква, ако е била разрушена от Расате. Също така няма данни да са били възстановявани разрушените езически храмове в Цитаделата на Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и новооткритият храм в Дръстър. Предвид тези факти, езическата реакция по времето на Расате изглежда е била далеч не толкова значима, и този въпрос от българската история се нуждае от преразглеждане[17].

За това, че масовият гроб не е следствие от принасяне на жертви или на избити християни по времето на Расате, личи от един много важен факт. Огромната част от черепите са с изкуствена деформация. Всъщност това е популацията с най-голям процент с деформирани черепи в цяла България. Това, което е важно в случая, е, че 18 от черепите са на лица под 20 години, в това число и на съвсем малки деца. Изкуственото деформиране през VІІІ-ми-ІХ-ти век се прилагало единствено от българите и се явявало основен етноопределящ обичай, наследен от сарматските им предци. С Покръстването този обичай бил забранен като влизащ в разрез с основните християнски догми, съгласно които човек е създаден по образ и подобие Божие. Така за българските некрополи от края на ІХ-ти век този обичай се явява и датиращ белег. В никакъв случай не може да се допусне, че повече от двадесет години след приемането на християнството (тоест близо едно поколение)[18] жителите на Девня са продължавали да деформират черепите си, демонстрирайки по толкова показен и безспорен начин верността си към езическите традиции. Това е още по-недопустимо, ако се вземе под внимание фактът, че погребаните в масовия гроб най-вероятно са принадлежали към най-висшата аристокрация, тоест лица, били в постоянен контакт с княз Борис и висшето духовенство, а Девня не е била забутано селце в покрайнините на държавата, а съвсем близо до Плиска и един от най-важните държавни центрове. Ако се приеме, че, въпреки посочените аргументи, част от българите двадесет години след Покръстването са продължили да спазват езическия обичай на изкуствена деформация, а масовият гроб е от времето на Владимир, то се изпада в абсурдна ситуация. Излиза, че Расате е избил или принесъл в жертва на езическите богове най-фанатизираните привърженици на езичеството, защото едни искрени християни, каквито би трябвало да бъдат потенциалните жертви на езическата реакция, не биха погазили, и то толкова демонстративно, основни християнски догми и да деформират черепите на новородените си деца, спазвайки един езически обичай. Очевидно Расате трябва да отпадне като евентуален извършител на клането при Девня.

В литературата по въпроса е обърнато значително по-малко внимание на едни други езичници, потенциални извършители на клането – въстаналите през 865 година боили[19]. Предвид факта, че голямата част от лицата под 20 години, погребани в кръговия гроб при Девня, са с деформирани черепи, то те са по-вероятните извършители. През 865 година България е била пълна с новопокръстени християни първо поколение, чиито родители езичници са им деформирали черепите като бебета. Наличните данни – преки и косвени, обаче оневиняват и тях. На първо място в запазените извори никъде не се споменават въстаналите боили и воденият от тях народ да са избивали или принасяли в жертва привърженици на християнството[20]. Всички извори за епохата – български, византийски и западни, са писани от хора, изцяло симпатизиращи на княз Борис, тоест без съмнение всяко действие на противниците му, което би го оневинило за последвалото избиване на 52-мата боилски рода, би трябвало да се спомене. Нещо повече, дори в своите въпроси до папа Николай І, които са най-надеждният източник за тези събития, Борис иска прошка за бруталното смазване на бунта, но изтъква като аргумент в своя защита единствено факта, че въстаниците искали да го свалят от трона и да го убият. Ако въстаналите българи бяха избили десетки невинни жени и деца, едва ли може да има съмнение, че българският владетел щеше да спомене този факт в писмото си до папата като основателно оправдание за последвалите репресии.

Това, че масовият гроб в Девня не е свързан с езически жертвоприношения[21], личи от самите обстоятелства. На първо място многократно отбелязваният факт, че заровените са само жени и деца, а от двамата мъже единият е възрастен, тоест небоеспособно население. Очевидно мъжете ги е нямало. Важна подробност е и фактът, че огромната част от черепите са с изкуствена деформация, което се приема като белег за принадлежност към по-висшите съсловия, тоест в жертва са били принесени представители на елита в района, а не би трябвало да се очаква на по-нисшите съсловия или на ромейски духовници, проповядващи така омразното на фанатизираните езичници християнство. Интересно е разположението на кръговото съоръжение на края на едно обикновено селско гробище, а не, както може да се очаква, край някое светилище. Български езически храмове досега са известни в Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и Дръстър и никъде няма следи от човешки жертвоприношения или от подобни кръгови съоръжения. Всъщност съоръжението е без аналог в Дунавска България и в прародината на българите, което още повече поставя под съмнение култовата му интерпретация. Около съоръжението няма никакви следи от извършването на някакви обредни действия, като палене на огън или керамика. В насипа на гроба има само един фрагмент старобългарска керамика, за който още разкопвачът приема, че е попаднал случайно. Същото се отнася и за няколкото животински кости, които трябва да се свържат със съществувалия тук културен пласт от предните векове. Важно е да се отбележи, че в гроба са били заровени само хора, а не и животни, което влиза в противоречие с единственото сведение за човешки жертвоприношения при българите – „принесъл в жертва много хора и добитък“. Много съществена подробност е, че заровените хора не са били просто заклани или удушeни, а умъртвявани по особено жесток начин, определен от антрополозите като „садизъм“, което показва изключителната омраза на извършителя спрямо жертвите. Интересен е и фактът, че не се наблюдава точно определен начин на убиване, както би трябвало да бъде при един утвърден от векове ритуал при жертвоприношения. Няколко от скелетите са затрупани с камъни, което още откривателят на гроба свързва със страха от вампирясване и това е изтъквано като един от аргументите, че става въпрос за езическо жертвоприношение. В случая обаче се получава много сериозно разминаване. Принасянето в жертва е свързано с вярвания в дадено божество, докато обредите срещу вампирясване са породени от страха да не би мъртвецът да излезе от гроба и да тормози живите, тоест става въпрос за съвсем различни, несвързани помежду си вярвания. Всъщност страхът от вампири, наследен от българските езически вярвания, се запазва и след Покръстването и е един от най-устойчивите елементи в българската народна митология, който битува практически до ден-днешен. Според народните вярвания едни от най-опасните лица, които можело да се превърнат във вампири, са били именно умрелите по насилствен път, и в частност екзекутираните.

За това, че в кръговия гроб от некропола Девня–3 не са били погребани християни, избити от езичници (без значение в случая дали става въпрос за въстаналите през 865 година боили или Владимир Расате през 889-893 година), има още един, макар и косвен, но много сериозен аргумент. Ако избитите са били християни, принесени в жертва от езичниците заради тяхната вяра, то без съмнение Църквата би ги обявила за мъченици и светци, още повече като се има предвид, че българите току-що приели християнството и не разполагали със собствени светци и култове. Защо обаче жестоко избитите заради Христовото име 76 жени и деца са били напълно забравени? За тях няма дори бегло споменаване в старобългарската литература, няма и следа от култ към тях. Данните от самия гроб са безспорни – върху него, до него и в неговата околност няма абсолютно никакви следи, които да покажат, че мястото е било считано за свято от християните. На местата, където са били измъчвани и убивани християни, са били издигани специални мартириуми, в които се почитала паметта им. Тук обаче такъв няма, няма и църква, няма дори и скромен параклис. Мястото много скоро е било забравено – то си останало в периферията на едно обикновено селско гробище. Това е особено важно още повече, ако се вземе под внимание масовото строителство на църкви и манастири в края на ІХ-ти и началото на Х-ти век[22]. Очевидно за новопокръстените българи и за новосъздадената Българска църква избитите не са представлявали никакъв интерес, тоест те не са били християни, загинали заради религията си.

На каква трагедия обаче е бил сцена масовият гроб от Девня? Отговорът се крие в писмените извори, в чиято достоверност не може да има и следа от съмнение. Във въпросите си до папа Николай І княз Борис сам си признава вината – „обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч“[23]. Броят на избитите боилски родове е уточнен в Бертинските летописи – „Обаче царят наказал със смърт [само] 52 от болярите[24].“ Така като извършител на клането в Девня може да се посочи единствено княз Борис[25], а в масовия гроб били заровени избитите жени и деца, принадлежащи на някой от въстаналите боилски родове. Кръговото съоръжение, което се е намирало на края на тогавашното гробище, вероятно е било направено специално във връзка с екзекуцията, а в центъра му е бил ешафодът, на който се е извършвало клането.

_______________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Относно масовия гроб Девня 3 виж още Съдържание 6, публикация № 1201.

[1]. Димитров, Д. Раннобългарски некропол № 3 при Девня. – ИНМВ, 8, 1972, 53–54; Димитров, Д., Г. Маринов. Раннобългарски масов гроб при град Девня. – ИНМВ, 10, 1974, 109–141; Йорданов, Й. Антропологическо изследване на костния материал от раннобългарския масов гроб при град Девня. – ИНМВ, 12, 1976, 171-213; Балан, М., Г. Маринов, Й. Йорданов. Предварителни резултати от антропологичното проучване на погребаните в кръговия изкоп на некропол № 3 край Девня. – МПК, 4, 1972, 29-32; Йорданов, Й. Антропология на древните българи – масовият кръгов гроб при Девня. С., 2008.

[2]. Подобен случай има в Кюлевча, където в гроб № 80 са погребани 25 български войници, загинали в битка с ромеите през 811 година.

[3]. Става въпрос за пет медни обеци, четири железни токи, 2 глинени мъниста, един глинен прешлен за вретено и 2 ножчета.

[4]. Димитров, Д. Цит. съч., с. 54; Димитров, Д., Г. Маринов. Цит. съч., с. 125.

[5]. Ваклинов, Ст. Формиране на старобългарската култура. С., 1977, с. 139, той обаче не взема категорично мнение и допуска, че може да става въпрос за избиване на определени родове по политически причини; Станчев, Д. За интерпретацията на кръговия гроб от Девня. – Във: Проблеми на прабългарската история и култура. Т. 2. С., 1991, с. 85; Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. С., 1999, 34-35; Рашев, Р. Българската езическа култура VІІ–ІХ век. С., 2008, с. 203.

[6]. Scriptoris incerti. – Във: ГИБИ. Т. 4. С., 1961, с. 20 – „А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни“.

[7]. За тези две събития вж.: Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1969, 108-118 и 459-469.

[8]. Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. С., 2006, с. 67.

[9]. Прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия било породено от религиозни причини, а именно отказът им да приемат догмите на Западната църква за Светата Троица.

[10]. Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски – Във: ГИБИ. Т. 9. Ч. ІІ. С., 1994, с. 33 „ХІХ. 60 […] Властта наследил синът му Владимир, който напуснал живота в четвъртата година на своето управление. Наследник на всичко станал брат му Симеон“.

[11]. Теофилакт Охридски. Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици. – Във: ГИБИ. Т. 9. Ч. ІІ, с. 69 – „36 […] След като се подстригал, предал ума си на Бога, а царството поверил на първородния си син Владимир“, и с. 75 – „47. Синът на Борис, Владимир, както казах по-горе, приел от него по онова време царството и като живял четири години след поемането на властта, застава начело по-малкия му брат на име Симеон“.

[12]. Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите, с. 89. „И още дордето той бе жив като черноризец и на негово място управляваше неговият първороден син княз Владимир, Симеон получи Божие и Михаилово благословение и зае престола, изгонвайки брат си“.

[13]. Пак там, с. 188.

[14]. Ваклинов, Ст. Цит. съч., с. 179.

[15]. Пак там, с. 178.

[16]. Георгиев, П., Ст. Витлянов. Архиепископията – манастир в Плиска. С., 2001, 28-29.

[17]. Сериозни съмнения по този въпрос например изказва Станчев, Д. Цит. съч., 83-84.

[18]. Децата, погребани в масовия гроб на възраст между 4–10 години, би трябвало да са родени през 80-те години на ІХ-ти век, ако се приеме, че са били избити в периода 889-893 г.

[19]. Станчев, Д. Цит. съч., 82–89.

[20]. Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите. – Във: ЛИБИ. Т. 2. С., 1960, 81-82, глава 17 – „[…] обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз […]“; Бертинските летописи – Във: ЛИБИ. Т. 2, с. 287 – „Недоволни от това, неговите боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души […]“; Продължителят на Теофан. Хронография. – Във: ГИБИ. Т. 5. С., 1964, с. 117 – „Когато станало известно, че се покръстил, той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни […]“; Теофилакт Охридски. Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици, с. 68 – „34. След това и останалите приемали святоносното очищение с изключение на някои съвсем звероподобни, срещу които, като събрал войска, не твърде многобройна, защото Христос му помагал, той лесно поразил и накарал и тях да приемат божественото кръщение“.

[21]. Тук се има предвид по принцип, а не конкретно през 865 година или 889–893 година.

[22]. В близост до Девня има два много важни манастира от този период – при провадийското село Равна и в местността Караач теке във Варна: Попконстантинов, К., Р. Костова, В. Плетньов. Манастирите при Равна и Караач теке до Варна в манастирската география на България през ІХ-ти–Х-ти век. – In: Acta musei Varnaensis, ІІІ–2. Българските земи през Средновековието (VІІ–ХVІІІ в.). Международна конференция в чест на 70-годишнината на проф. Ал. Кузев, Варна 12–14 септември 2002. Варна, 2005, 107–119.

[23]. Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите, 81-82, глава 17. В очевидна връзка с бунта са и следващите две глави от Отговорите на папата – глава 18 -„Вие заявявате, че искате да знаете, какво трябва да направите с ония, които се отрекат от християнския закон“, и глава 19 „Какво трябва да се направи по право с ония, които са въстанали, за да убият княза си […]“.

[24]. Бертинските летописи, с. 288.

[25]. Меламед, К. Характеристика на ранносредновековните некрополи по българското черноморско крайбрежие. – Археология, 1995, № 1, с. 36.

Изображение: авторът Камен Станев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9ob