Историческо формиране и развитие на Българската Екзархия в Македония*

Иван Йовчев

Изключително печален момент за българската църковност е закриването на вековната Охридска (Българска) архиепископия. Но това тежко събитие не сломява духа на българите в Македония, които след няколко десетилетия започват борба за възстановяване на църковната независимост, противно на нагласата по този въпрос на Цариградската патриаршия, която постоянно се противопоставяла на желанието на българите за избиране на български владици и въвеждането на църковно-славянски език в богослужението[1].

Един пример от град Охрид за началото на борбата на българския народ срещу гръцкото духовенство илюстрира същността на това явление. Против Йосиф, вторият гръцки митрополит на Охрид след закриването на Охридската архиепископия, протестирали жителите на град Преспа, които изпращат петиция до османското правителство. От своя страна охридското население изпровожда делегация до Високата порта, която долага за тиранията на митрополит Йосиф и търси помощта на правителството за смяната му. Изглежда оплакванията били успешни, понеже скоро митрополит Йосиф е сменен, но на негово място е изпратен отново грък – епископ Дионисий, който също така не се понравил на народа.

В началото на 1859 година епископ Дионисий е сменен от поредния гръцки епископ – Йоаникий от Елбасан, което не удовлетворява охридското население, защото у него отдавна се е зародила идеята да имат български владика. След смъртта на епископ Йоаникий, охридчани отправят молба до Цариградската патриаршия да им се изпрати за митрополит Авксентий Велешки, иначе били готови на съпротива. От своя страна Патриаршията държала да въдвори епископ Мелетий Велички, на което охридчани решително се противопоставили. Молбата на охридските жители не е изпълнена, след което на 20 януари 1860 година последвало резонното им обръщение към Патриаршията. Този път молбата им била да бъде изпратен за владика или епископ Иларион (Макариополски), или епископ Авксентий (Велешки)[2]. Патриаршията и този път не дала отговор, което предизвикало охридското население за четвърти път да изпрати на 2 февруари 1860 година писмо, с което моли за изпращането в Охрид на един от двамата желани от тях епископи. Това подразнило Патриаршията, която въпреки желанието на охридските жители, изпратила епископ Мелетий без да се плаши, че ще предизвика голямо брожение сред народа. Но както може да се предположи, това действие предизвиква моментална реакция сред населението, което от този момент нататък повежда постоянна борба против Мелетий, продължила повече от едно десетилетие, до смяната му с екзархийския митрополит Натанаил (Кучевишки), избран за Охридски митрополит през 1872 година, но получил берат (указ) едва след две години, през 1874 година[3].

Известни са още десетки подобни случаи от най-различни населени места в Македония, които не е нужно да се привеждат като доказателство в подкрепа на идеята на българите от Македония за установяване на независима Българска православна църква, като контрапункт на опита на Цариградската патриаршия за елинизиране на българското население по тези земи. Така, след дългогодишна борба срещу фанариотската политика на Цариградската патриаршия, през 1870 година българското църковно-национално движение постига своята набелязана цел.

В петък, на 27 февруари 1870 година, султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, автономна от Вселенската (гръцка) патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, великият везир Али (Аали) паша извикал членовете на двустранната българо-гръцка комисия, за да им връчи по един екземпляр от фермана. Българските представители Гавриил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и дългоочакван документ в столичния квартал „Ортакьой“, където се помещава привременният български Свети Синод, и го предали на владиците[4]. Според фермана първата епархия на Екзархията в Македония е Велешката[5], а две години по-късно и други две епархии са присъединени към нея – Солунска и Скопска – след официално проведената анкета (истилям), която установява, че повече от две трети от жителите християни в тези епархии са българи[6].

Авторът Иван Йовчев

С провъзгласяването на дългоочаквания султански ферман за учредяването на Българската екзархия[7], Османската империя окончателно разрешила създаването на самостоятелна Българска църква, въпреки че според шериата признаването на самостойна църква означава и признаване на самия народ, което в дадения случай е във вреда на самата Османска империя. Но тя го е сторила в противовес на елинизаторската политика на Цариградската патриаршия, която се стремяла към възстановяване на статуквото отпреди османското нашествие на Балканите. Разбира се, важна роля при взимането на решение за учредяването на Българската екзархия изиграла руската дипломация, защото без намесата на силните политически фактори този въпрос щеше да остане още дълго време неразрешен.

Още в края на 1861 година Високата порта изготвя ферман, в който не се разглежда въпроса за смесените епархии, което провокира несъгласието  на българските църковни представители. По-късно тя изготвя два проекта, които намират място при формулирането на фермана, издаден от султан Абдул Азис на 27 февруари 1870 година[8]. Цариградската патриаршия посреща с несъгласие този акт на османското правителство и го обявява за неканоничен[9]. Мотивът на Патриаршията не отговаря на истината, понеже в приетия ферман е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 година, както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 година. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградския патриарх, нито светите канони, приети на Вселенски и Поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея[10].

Това, което смущава Цариградската патриаршия във фермана е чл. 10, който определя духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочва само част от епархиите, където българското население се оказва преобладаващо: Русенска, Силистренска, Преславска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и без близо двадесет села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа), Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия (днес Поморие и Несебър), Созополска каза без селата по крайбрежието, Пловдивска епархия без градовете Пловдив, Станимака (днес Асеновград), девет села и четири манастира. За остана-лите области със смесено население (от Тракия и Македония) се предвижда да се проведе всенародно допитване и ако 2/3 от православното население пожелае, може да се присъедини към Екзархията. Точно това най-много възмутило Цариградската патриаршия[11].

От друга страна чл. 10 от султанския ферман отнемал от Цариградската патриаршия обширни и богати български епархии, лишава я не само от големи финансови приходи, но и ограничава гръцкото влияние върху българския етнос. Това води до постоянни протести от страна на Патриаршията до Високата порта, за да се стигне до налагането на схизма на Българската църква. Като основен аргумент при санкционирането ѝ е използван етнофилетизмът. Обвинение, което се приема двусмислено от останалите автокефални църкви, понеже само един Всеправославен събор може да удостовери кое становище по даден въпрос е еретическо и кое не е, а не както е в случая – Поместна православна църква[12]. Но въпреки че канонико-догматичното поведение на Българската църква не се променя през годините, схизмата е премахната през 1945 година по политически съображения, което доказва, че тя наистина е канонико-догматически необоснована[13].

Църковната организация в Македония е пряко свързана с възникването и установяването на Българската екзархия, водена от чл. 10 на султанския ферман. Но когато четем македонските изследвания по този въпрос, пред нас изниква пъстра картина от противоречиви доказателства, които са причина за изкривени и фалшифицирани заключения. Ето какво пише македонският историк Jован Белчовски в свое изследване по този въпрос: „за македонския народ, където и да се присъедини, към Екзархията или към Патриаршията, това означава, пропадане на неговата целокупна борба за самостоятелност“[14]. И по-нататък: „С фермана от 28 февруари 1870 година става ясно, че църковният въпрос е решен в полза на българите, а македонският народ бил измамен и оставен в положение да избира или Екзархията, или Патриаршията, а това означавало етнически да се определя като българин или грък. За македонския народ това се явява разпокъсване, което ще доведе до национална трагедия. Трябвало да се избира от две злини по-малкото зло. Затова, по-голяма част от македонския народ избира да се присъедини към Българската екзархия, защото под крилото на една славянска църква по-лесно ще се пребори за своите права“ [15].

Авторът Иван Йовчев

Истината е друга. Разбира се, имало е възгласи за създаването на самостоятелна Македонска църква и държава, но те били отделни случаи и то в един по-късен етап. Безспорно е, че учредяването на Екзархията е посрещнато с възторг и надежди от населението в македонските епархии. В писмо до екзарх Антим I, публикувано във вестник „Право“, (бр. 16 от 27 юни 1872  година), прилепският народен деец Тодор Кусев въодушевено заявил: „Очите на целия български народ са умилително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети Синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се очаква да избършете горките народни сълзи. Вие сте този, който ще утешите, омекчите и изведете на добро пасище отруденото, изнемощяло и останало допреди малко време без народност и пастири стадо Христово – българския народ“[16].

Въпреки затрудненията, провокирани от Цариградската патриаршия и Високата порта, Българската екзархия бързо разгръща широка творческа, църковно-просветна и културна дейност, която затвърждава етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 година в Македония има екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действат в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и други, които признавали Екзархията и под нейно ръководство изграждали църковно-просветното дело.

След Руско-турската война 1877-1878 година, окончателно са освободени големи части от територията на България, но вследствие на Берлинския договор, диоцезът на Българската екзархия е разделен между четири държави: Княжество България, Османската империя, Княжество Сърбия и Кралство Румъния. Границите на Екзархията не съвпадали с границите на Княжеството, затова българите считали екзархийската граница като линия, която да очертае тяхната бъдеща територия[17]. Съгласно чл. 39 от Търновската конституция, приета през 1879 година, Българската православна църква се определя за една и неделима, както в Княжество България, така и в пределите на Османската империя, въпреки че църковната област се различавала от държавната. На практика църковното управление в България и на територията на Османската империя е разделено и в значителна степен се развива независимо едно от друго, понеже османските власти не разрешават архиереи от Княжеството пряко да участват в управлението на Екзархията. Едва в 1908 година екзарх Йосиф получава възможност да сформира законно Свети Синод към Екзархията в Цариград[18].

Високата порта, руската и австро-унгарската дипломация настояват седалището на Екзархията да се пренесе в границите на свободна България[19]. Целта на това предложение е ясна: ограничаване на екзархийската юрисдикция само на територията на Княжество България. В такъв случай Екзархията престава да има влияние върху българското население в Македония, което отваря пътя пред Цариградската патриаршия за прилагане на своя политика. Българският екзарх Йосиф много добре осъзнава, че ако екзархийското наместничество се намира в пределите на Княжество България, българите извън пределите му ще попаднат под чужда юрисдикция. Поради тази причина екзарх Йосиф трескаво се бори за връщане на седалището на Екзархията в Цариград, защото единствено по този начин би могъл да управлява епархиите в Македония. След дълга дипломатическа активност, на 9 януари 1880 година, екзархът успява да се върне в Цариград[20]. Едно от първите неща, които прави, е да поиска от великия везир Саид паша избирането на екзархийски митрополити на катедрите в Скопие, Охрид и Велес. Със същата молба се обръща и към министъра на правосъдието – Джеват паша. Османското правителство не било благоразположено към тези молби по политически причини. Предишните екзархийски митрополити в Македония (особено митрополит Натанаил Охридски) са квалифицирани като „ръководители на македонското въстание“ [21].

Екзарх Йосиф разбрал, че османските власти няма да позволят на спорните екзархийски митрополити (Натанаил Охридски и Кирил Скопски) да заемат отново катедрите в Скопие и Охрид, заради тяхното участие в Руско-турската освободителна война, затова уговоря двамата да се откажат от първоначално предложените епархии, за да назначи на тяхно място некомпрометирани пред турската власт клирици. Неговият избор пада върху двамата архимандрити Теодосий и Синесий, първият за Скопски, а вторият за Охридски митрополит. По какъв критерий са избрани двамата кандидати за митрополитски наместници, това най-ясно се вижда в дневника на самия екзарх Йосиф: „и двамата кандидати не са нещо значимо, но с оглед на материалното, умствено и морално положение в Македония, и поради желанието на Високата порта това да бъдат некомпрометирани лица в своето минало, верни и постоянни в своята владическа работа, без да се занимават с политическа дейност, с което ще успокоят османското правителство, за да можем по-натам да искаме позволение за ръкополагане и на други митрополити. Именно, затова тези лица ги намираме за най-подходящи в сегашните условия[22]“. На по-късен етап се оказва, че избора на Теодосий Скопски бил погрешен, като се има предвид неговата сепаратистка политика по отношение на Скопската митрополия. Неговата автономистка политика го прави много спорна фигура в българската църковна история. Считам че би било интересно да се направи едно по-задълбочено изследване на неговата личност, защото неслучайно мнозина македонисти го определят като „най-големият поборник за възстановяването на Охридската архиепископия и то като чисто Македонска църква[23]“.

Въпреки новите лица, Високата порта не бърза да издава берати (укази) за назначаване на новите владици. Митрополит Теодосий, хиротонисан за владика през 1885 година в църквата „Св. Стефан“ в Цариград, e принуден да чака продължително време в столицата на Османската империя до издаване на владишки берат за Скопската епархия – събитие, което се случва едва след пет години. Причината за дългото забавяне на държавническия акт се крие в противодействието на Цариградската патриаршия, подкрепена от Гърция, както и протестите от страна на Сърбия, покровителствана от Русия.

Авторът Иван Йовчев

През 1887 година той се свързва в Цариград с Коста Групчев и Наум Еврович, македонисти и агенти на Стоян Новакович, представители на така нареченото Дружество на сърбо-македонците. На срещи с тях митрополит Теодосий споделя, че подкрепя идеята им за възстановяване на Охридската архиепископия, за което те уведомяват Новакович, по това време сръбски посланик в Цариград. Като последица от тези срещи, митрополит Теодосий попада под влияние на идеите на македонизма. През 1890 година той все пак получава берат, потвърждаващ заминаването му за Скопие. Но на митрополитския престол в Скопие владика Теодосий се задържа твърде малко, заради своята разколническа дейност. Ето какво ни разкрива за него българският писател Симеон Радев[24] в книгата си „Ранни спомени“: „Когато в 1890 година Синесий тръгна за Охрид, с него пътуваше и новоназначеният владика за Скопие митрополит Теодосий. И неговият престой в епархията бе кратък. След две години екзарх Йосиф го вдигна от Скопие. И това отстранение поставя една загадка. В контраст със Синесий, Теодосий бе човек образован. Виждал съм го в София години след оттеглянето му от Скопие. Имаше строго, начумерено лице, из което прозираше страстна и волева натура. Служил бе при екзарх Йосиф първите години след Освобождението и, твърде амбициозен, мъчно понасяйки неговото превъзходство по власт и култура, той изпитвал спрямо него една дълбока, но добре скривана враждебност. Екзархът, който виждал в него само енергията и ума, го изпратил в Скопие, където тия две качества бяха най-нужни поради появяването на сръбската пропаганда. Тук обаче се разпали амбицията му, заедно с лошите му чувства към екзарха. Той намислил да отдалечи македонските епархии от Екзархията, да възстанови Охридската патриаршия и да седне на нейния престол. Идея, явно неосъществима на времето, тъй като преди всичко трябваше да се обори султанският ферман, зад който стоеше с всичката си военна мощ Българското княжество, но на която той бе дал очевидност с много свои постъпки. Тогава екзархът го вдигнал от една епархия, където той можеше да внася смут в умовете“[25].

Липсата на берати за владици в Македония принуждава Екзархията да концентрира своята цялостна дейност върху македонските църковно-училищни общини. През юли 1892 година министър-председателят Стефан Стамболов бил на посещение при турския султан в Цариград, като едно от исканията му е да се назначат екзархийски владици чрез издаване на берати. Веднага след завръщането на Стефан Стамболов в България, екзарх Йосиф официално изпраща молба за екзархийски владици в епархиите на Велес и Неврокоп[26].

Турският султан лично обещава, че ще проучи искането и ще нареди издаване на берати за двете епархии. Но както често се случва в онова време, политическата динамика по отноше-ние на взимането на решения от османското правителство е в противовес на обещаното, тоест времето минавало, а укази не се издавали. Това не попречило на желанието на екзарх Йосиф, който е много добре запознат с политическото поведение на управляващата класа в империята, да настоява и постоянства пред султана за разрешаването на поставените въпроси.

През 1893 година екзарх Йосиф повторно се обръща към султана с изложение, че поради неиздаването на берати, населението в двете епархии е доведено до много тежко положение. На 18 март 1894 година екзарх Йосиф е поканен от султана, а по-късно и от великия везир, където е строго укорен във връзка с българските демонстрации, които смятат, че са организирани от българското правителство[27]. Същото отговаря на направените забележки, че протестите в България няма да престанат, докато не се издадат двата указа за назначаване на екзархийски владици във Велес и Неврокоп. Посочва се възможността да се стигне до прекъсване на дипломатическите отношения с Високата порта. При това положение, на 12 април 1894 година великият везир съобщава на българския дипломатически представител в Цариград, че е издадено ираде (султански указ) за двамата владици, които могат веднага да заминат в посочените епархии[28]. Но това решение отключва нови проблеми с другите църкви в региона – Цариградската патриаршия и Сръбската православна църква, които се противопоставят на двете назначения. Такава била конюнктурата по онова време, постоянна, регионална борба не само в политическото, но и в църковното пространство[29].

Екзарх Йосиф I Български (1840-1915)

Новото българско правителство, начело с д-р Константин Стоилов, за разлика от предходното на Стефан Стамболов, провеждало русофилска политика, негативно оценена от управляващата власт в Османската империя и превърнало се в причина Високата порта да наклони везните към Цариградската патриаршия и сръбската пропаганда по отношение на църковната политика в Македония. Това действие не стреснало екзарх Йосиф, който веднага изпраща такрир (нота) до министъра на вероизповеданията за провеждане на истилями (допитвания) в други македонски епархии, според султанския ферман от 1870 година. В него са посочени пет епархии: Дебърска, Кукушка, Струмишка, Битолска и Мелнишка. В такрира екзарх Йосиф уверява османското правителство, че с издаването на петте нови берата македонското население, което проявява революционни нагласи, ще се смири и няма да създава политическо напрежение по тези населени места[30]. Високата порта не санкционира искането на екзарха, като счита, че моментното положение е достатъчно напрегнато за приемането на подобно решение. Същевременно руската дипломация търси сближаване между Цариградската патриаршия и Българската екзархия, за да се премахне наложената схизма върху Българската църква.

В унисон с българската политика, през 1896 година екзарх Йосиф посещава руския посланик в Цариград Александър Иванович Нелидов, който известява екзарха, че Гърция изказва готовност за сближаване с Kняжество България, като предлага да помогне за свалянето на схизмата, с уверението, че може да въздейства на Цариградската патриаршия по този въпрос[31]. След това известие, екзархът поставя няколко въпроса на руския дипломат: при какви условия Патриаршията би премахнала схизмата; дали Цариградският патриарх е готов да признае автокефалността на Българската църква; както и дали ще се даде право на екзарха да назначава екзархийски владици в Македония? Руският посланик отговаря, че Цариградският патриарх ще свали схизмата, ако Екзархията се премести в България, а македонските епархии попаднат под негова юрисдикция. Екзарх Йосиф не приема предложението, като от своя страна изпраща (на 19 януари 1896 година) до великия везир такрир, с който иска позволение да създаде свой Синод, както и да се дадат берати за петте епархии. Великият везир му отговоря, че на подобно искане ще се противопостави руският посланик Александър Иванович Нелидов и съветва екзарха да се премести в България, защото неговата мисия в Цариград е завършила. Този отговор не отказва екзарх Йосиф от неговата позиция. Още през следващата година той подновява искането си пред султана и великия везир за даване на берати за петима владици в посочените по-рано от него епархии в Македония[32].

Следва…(вж тук)

__________________________________

*Публикувано в 150 години Българска Екзархия, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, с. 90-116. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Бакалов, Г. Църква и държава в българската история. – В: Средновековие и съвременност. С., 2011, с. 492.

[2]. Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря. С., 1902, с. 94.

[3]. Петров, П., Хр. Темелски. Църква и църковен живот в Македония. С., 2003, https://bit.ly/2Ko3udG (Последен достъп към септември 2020 г.).

[4]. Бурмов, Т. Пос. съч., с. 447.

[5]. Вж. чл. 10 от Фермана.

[6]. Ламуш, Л. Македония през време на Турското владичество. Македонски преглед, 1925, кн. 5-6, с. 4.

[7]. Кирил, патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. С., 1971, с. 59.

[8]. Бурмов, Т. Цит. съч., с. 448.

[9]. Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. С., 1989, с. 28.

[10]. Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 43.

[11]. Пак там, с. 62.

[12]. Евтимий (Сапунджиев), архим. Българската екзархия в Цариград. – В: ГСУ – БФ, Т. XI, кн. 8, 1934, с. 6.

[13]. Бакалов, Г. Цит. съч., с. 493.

[14]. Белчовски, Jован. Охридската архиепископиja од основањето до забраната на неjзината деjност – 1767 г. – В: Црковна историja на македонския народ. Скопjе, 2006, с. 107.

[15]. Пак там, с. 108.

[16]. Петров, П., Хр. Темелски. Цит. съч., https://bit.ly/2Ko3udG (Последен достъп към септември 2020 г.).

[17]. Шкаровский, М. История Болгарской православной церкви и ее отношений с Русской церковью в первой половине XX в. Санкт-Петербург, 2014, с. 19.

[18]. Пак там, с.21.

[19]. Цанков, Ст. Българската православна църква от освобождението до настояще време. С., 1939, с. 121.

[20]. Пак там, с. 122.

[21]. Йосиф, екзарх Български. Дневник. С., 1992, с. 92; Срв. Димевски, С. Историjа на Македонската православна црква. Скопjе, 1989, с. 563.

[22]. Йосиф, Екзарх Български. Цит. съч., с. 93-94.

[23]. Цит по: Белчовски, Jован. Автокефалноста на Македонската православна црква. Скопjе, 1986, с. 123.

[24]. Симеон Трайчев Радев (1879-1967) е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония (Ресен). Автор е на „Строителите на съвременна България“(1911) – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

[25]. Радев, С. Посрещането на четиримата български владици. – В: Ранни спомени. С., 2013, с. 110-111.

[26]. Йосиф, екзарх Български. Цит. съч., с. 312.

[27]. Радев, С. Цит. съч., с. 333.

[28]. Йосиф, Екзарх Български. Цит. съч., с. 335; Цанков, Ст. Цит. съч., с. 124.

[29]. Йосиф, Екзарх Български. Цит. съч., с. 337.

[30]. Пак там, с. 408.

[31]. Пак там, с. 388.

[32]. Димевски, С. Цит. съч., с. 387.

Изображения: авторът Иван Йовчев и Екзарх Йосиф I Български (1840-1915). Източник Гугъл БГ.

Иван Йовчев е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9ma

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s