Димитър Христов

§ 4. Изследвани сфери на жизнена дейност

Иван Снегаров си е спечелил име основно на историк на Църквата. Тази оценка не се нуждае от промяна – главният дял от неговото научно наследство обхваща именно историческото проучване на Православната църква, преди всичко Българската, в по-малка степен другите поместни църкви. Религиозната семейна среда, образованието в Цариградската семинария и Киевската духовна академия, продължителната работа в църковни печатни органи, тесните контакти с духовници – всичко това предпоставя съпричастността на Снегаров с нуждите и задачите на Българската православна църква, съответно и с нейната история. Особено определящ фактор е изборът му за преподавател по църковна история в новосъздадения Богословски факултет и работата му там в продължение на три десетилетия (1926-1956). И все пак Снегаров си остава светски човек по своята лична и научна нагласа. Затова неговата интерпретация на църковната история е в подчертана близост със светската история. След напускането на Духовната академия през 1956 година в творчеството му намалява делът на църковната история. Лицата и събитията, които Снегаров разглежда в последните си години, по правило имат някакво отношение към Църквата, но както темите, така и интерпретацията принадлежат в по-голяма степен на гражданската история.

Политическата история у Снегаров е засегната по разнообразни начини – държавна политика, църковна политика, дипломация, революционно движение в Македония. Преобладават изследванията, в които политическата история е сплетена с църковната. У Снегаров има стремеж да одухотвори политическата история. За разлика от много учени, които волно или неволно пропускат църковните фактори в историческите събития, той винаги ги подчертава като положителни, духовнообогатяващи. Като недостатък обаче има и противоположната тенденция: политизиране на духовната история. Последната често се свежда до очертаване на политически връзки и решения.

Историята на културата е обемисто представена в работата на Снегаров. За него има две изключително обширни области на културно-историческото изследване – книжовността и просветното дело. Снегаров изследва книжовната продукция по българските земи в широк времеви обхват – от Кирило-Методиевата епоха в средата на ІХ-ти век до църковните кондики, достигащи последните десетилетия на ХІХ-ти век, а понякога и първите години на ХХ-ти век. Създаването на славянска писменост и разпространението на християнското знание на славянски език е епохално събитие от ранга на Покръстването, сплетено с него по време и значение, съдбовно за оцеляването на българската народност и култура пред опасността от елинизма. За Снегаров героят на това дело е преди всичко св. Климент Охридски. Съществен принос представлява студията „Българският първоучител св. Климент Охридски” (1927)[33], една от най-пълноценните работи, писани по темата въобще, а след нея се нареждат доста статии. Изследването на книжовното и просветното дело на българския първоучител е подкрепено от по-малки по обем работи и за други дейци и писмени паметници от тази епоха. Историкът внимателно проучва и културното развитие в българските земи през следващите векове (ХІ–ХV-ти век) до окончателното падане на България под османска власт. Книжовната продукция – както славянска, така и на гръцки език през ранните векове на османското владичество, е също добре позната на Снегаров; на нейна база той строи голяма част от изследването на Охридската архиепископия от ХV-ти век до 1767 година. Възрожденската книжовност в българските земи, и особено в Македония, е сред специалните интереси на учения. В творчеството си той засяга повече ранната възрожденска литература, намираща се в по-близка връзка с Църквата.

Темата за книжовното дело е неразделна от темата за просветата. Посочените по-горе съчинения и научни дирения на Снегаров засягат в много случаи и двете области. Здраво сплетени са книгата и учението в писаното от него за славянските първоучители и за техния продължител св. Климент, почетен от охридчанина като родоначалник на българската просвета. Възрожденското учебно дело е обхванато от Снегаров чрез авторски текстове и посредством обнародване на извори. В творчеството му могат да бъдат открити и по-малки по обем приноси към историята на науката. Науките, на чието развитие изследователят се спира, са историческата, филологическата и богословската. Прегледи и оценки за миналото, настоящето и бъдещите задачи на историческата наука Снегаров прави в официални изказвания неведнъж от 1948 година нататък, почти до смъртта си. Сред многото мисли по теоретични проблеми на историята като наука, устно изказани в срещи и дискусии, сравнително малко са публикувани, като две изказвания са оформени и отпечатани във вид на статии – „По периодизацията на българската история” и „По въпроса за класите и класовите отношения през Възраждането”. Като директор на Архивния институт Снегаров има възможност да допринесе и с публикуване на извори за историята на българската наука от етапа след Освобождението. Развитието на архивното дело по необходимост се оказва също в изследователския обхват на Снегаров. Миналото, текущите въпроси и перспективите на архивистиката в България, в частност на Архивния институт при БАН, директорът на Института разглежда в няколко статии. Богословието, академичната специалност на Снегаров, е сравнително малко изследвано от учения в системен исторически план, при това с видими недостатъци.

§ 5. Водещи идеи в изследванията

Определящата тема в Снегаровото научно дело е темата за нацията. Още през 1907 година 25-годишният Снегаров дава, макар и недообработен, теоретичен вид на своите разбирания за нацията и до края на живота си не изменя съществено възгледите си по въпроса[34]. За него националното чувство е естествено присъщо на индивида, националното съзнание е основата на всяка обществена дейност, а нацията е реален колективен организъм със свой живот и потребности. Оттогава насетне, независимо от разнообразието на конкретните теми, Снегаров най-често дискутира националноисторически въпроси.

Екзарх Йосиф, наставник на Снегаров в неговата младост, сочи Православието и славянството като двете основни опори на българската национална идея. Ученикът остава верен на това разбиране в своя научен път. Православието за Снегаров е преди всичко национална, а не богословска категория – за него то има отношение към народността, не толкова към Бога. Като присъщо вероизповедание на българите, Православието не подлежи на посегателства. В творчеството на учения е съвършено ясно изразена мисълта, че отстъпление от Православието е равнозначно на разпокъсване на българския народ, и следователно духовно зло.

Снегаров има известен националистичен уклон в представата за Православието. Неговата „Кратка история на съвременните православни църкви” е сборник независими един от друг исторически очерци за отделни църкви. Разбирането за националното и регионалното разнообразие на православния свят е категорично подчертано, докато общият, съборният църковно-исторически процес не може да бъде уловен без труд от страна на читателя.

Епохалното значение на Княз-Борисовото дело (=Православие), съчетано с Кирило-Методиевото и Свети-Климентовото дело (=славянство и книжовност), е осветлявано от учения многократно. За него това е действителното начало на родната история и отправна точка на изследванията му. Снегаров разглежда Православието като спасение на народа от езичеството, а славянската книжнина и просвета – като спасение от елинизма. Цялата по-нататъшна българска история, интерпретирана от историка, е пронизана от примери за отстояване на славянския характер срещу атаките на гърци и други инородни елементи. Ученият е особено остър критик на гръцкото влияние, преминало през различни исторически образи – византинизъм, фанариотство и великогръцки шовинизъм. Възраждането, в Снегаровото схващане за българската история, е време на “проявяване на снимката” – славянското съзнание на българите се очертава във все по-силен контраст с елинското у гърците.

Ученият избягва да теоретизира ролята на славяните в историята. Той не е привърженик на расови и народопсихологични обяснения и не търси някакви особени расови черти у славяните. Славянската идея го интересува преди всичко в рамките на православните земи. За Снегаров в „славянството” водещо е културното измерение – явление, зародило се с Кирило-Методиевото дело, вкоренило се здраво на българска, особено на македонска почва, разпространило се сред сърбите, русите, а за дълго време и сред румънците.

Рядкост са учените, които по силата на своя житейски и академичен път са така добре запознати с балканската тема като Снегаров, син на българин и албанка, учил в гръцко начално училище, ходил на гурбет в Румъния, прекарал младостта си в столицата на Османската империя, в пъстрия пристанищен град Солун, във военновременното Скопие. В своите църковноисторически дирения той постига детайлни познания за историята на балканските страни и народи. И все пак десетилетия наред у професора, познаващ поне минимално всеки един балкански език, няма усещане за обща балканска история. До Втората световна война, а дори и непосредствено след нея, остротата на националните противоречия дава своето отражение в разгорещени научни полемики с историци от съседни страни. Едва през 50-те години на ХХ-ти век у Снегаров се явяват съчинения, в които балканските народи са разгледани като подвластни на обща историческа съдба. Османската власт се явява необходимият отрицателен фактор, за да се консолидират останалите елементи в тази балканистична картина на Снегаров. Логично е, че цялостното творчество на Снегаров, с ясно заявения си български национализъм, не може да поеме силно присъстваща общобалканска идея. Но за чест на Снегаров трябва да се посочи, че той неведнъж се е старал да проучи и мостовете, а не само синорите между балканските народи.

За да се движи магнитната стрелка към точната посока, са необходими два еднакво силни полюса. Ролята на отрицателния полюс в по-голямата част от научното дело на Иван Снегаров изпълнява византийската тема. Откриването на Катедра по византология в Киевската духовна академия става първата възможност за студента от Охрид да се занимава със сериозна историческа наука. Византологията открива още много пъти шансове за израстването на историка. Добра роля изиграва участието му като делегат на международните конгреси на специалистите в тази дисциплина. Снегаров не се вживява в ролята на византолог, но и не възразява срещу нея, още повече че тя не го обвързва с нежелана от него тематика. По отношение на Византия като образец на многоплеменна държава той не отхвърля този модел директно. Въпросът е отнесен не само до гражданската, но и до църковната история – могат ли и как да съществуват различните народи в рамките на една Православна църква и на една държавна власт? Снегаров допуска положителен отговор, като дава за пример Охридската архиепископия, но в цялото му творчество е очебийно неговото предпочитание към национално монолитни църкви и държави. На византийския имперски модел е противопоставен моделът на българската национална държава, а спрямо исторически по-старите църкви, организирани на териториален принцип, се издига предпочитанието му към обособените по национален признак.

§ 6. Методи на работа

Основа на научната работа за Снегаров е работата с изворите. Той многократно подчертава това, даже до степен да звучи като натякване на тривиална мисъл. Неговата работа с изворите включва изобилие от дейности: изучаване на вече известните извори, издирване на нови, текст-критика на изворите (авторство, датировка, състояние на запазеност, информационно съдържание, степен на надеждност), превод, научно публикуване, използване при историописните изследвания, подготовка на студентите да оперират с извори. Принципът за ударението върху извора при историческото изследване е константа в целия му научен път и като изследовател, и като преподавател.

Снегаров отчетливо спазва методическия принцип за отделяне на изворите от изследванията. Под изследвания разбира работи, общо казано, не по-ранни от средата на ХІХ-ти век и със съответния академичен произход и стил. В произведенията му рядко се вижда систематично отделен в началото преглед на изворите и изследванията по темата; обичайно пристъпва направо към избраната тема, а споменатите анализи са вплетени в изложението. Методите на работа с изследванията в голяма степен отговарят на методите, които използва и при изворите: разширяване на базата използвани изследвания, рецензиране на трудове, преводи, биографично-аналитични проучвания за историци, полемики върху научни работи, и основното – използване в собствените изследвания.

Работата на Снегаров както с изворите, така и с изследванията се ръководи от принципа на идиокритицизма, самостоятелно извършената и обоснована на собствено мнение критика. В това поле авторът не чувства ограничение да приема или отхвърля нещо извън преценката на собствения си разсъдък. Стилистично това се изразява чрез аргументация на собственото мнение, която при Снегаров понякога е много обстоятелствена, макар и невинаги достатъчно убедителна.

Принципът за изчерпателното изследване на фактите е първостепенен в професионалния подход на учения. До Втората световна война Снегаров стои в духа на разбирането, че задача № 1 на българската историческа наука е фактологичното разкриване на родното минало. Такава цел постига Снегаров с „История на Охридската архиепископия”, но с нейното осъществяване и с натрупването на преподавателски опит той открива по-голямо предизвикателство – написване история на Българската православна църква. Такава история, ако бе написана, по всяка вероятност, щеше да бъде изпълнена преди всичко с многобройни конкретни факти. Начинът на работа на историка предопределя именно тази форма, а от друга страна и неуспеха на начинанието. Независимо от рядката работоспособност, ударението върху фактите изтощава силите на изследователя.

Научните работи на Снегаров носят голям потенциал за използване от други автори поради изобилието от конкретни данни и наблюдения. Лично той вижда залеза на идеята за идиокритична история на България, започнал още в 30-те години, особено осезателен след 1944 година, но не и на идеята за подробна обработка на историческите факти. В края на живота си е свидетел, без да може да участва вече, на първите стъпки по написването на многотомна история на България и ги приветства.

§ 7. Научно направление и школа

Като обобщение на множество сведения и разсъждения за работата на учения, очератва се следната оценка за неговото научно направление и школа: Снегаров е позитивист, макар и с елемент на умерена християнска критика към чистия позитивизъм. Силно влияние има един рано усвоен възглед за историята, присъщ на романтизма. Този възглед е изместен впоследствие от повърхността на изследователската работа, но остава в дълбочината на авторските позиции. Национализмът като лично убеждение на историка се оказва едновременно движещ фактор на научното му дело и отличителна идея в произведенията. Понякога той бива скрит зад подчертан фактологизъм. Марксизмът е първоначално отрицателен полюс за политическите и научните разбирания на Снегаров, но след 1944 година ученият неизбежно се съобразява с него. В отделни случаи реакцията на историка към новата методология е научна мимикрия, в други се явяват и действително възприети елементи. Като цяло обаче влиянието на историческия материализъм над възрастния вече академик е без голяма дълбочина.

§ 8. Философия на историята

Чрез наблюдения върху творчеството на Иван Снегаров може да се очертае неговата философия на историята. Ученият по правило не обобщава въпроса в специални работи, но дори и този избор се дължи на съответна философия. Важна особеност е много по-ясното виждане за философията на българската история, отколкото философията на световната история.

Начало на всеобщата история за Иван Снегаров е проповедта на Иисус Христос. Историята, която съществува преди това, е тъмна, неясна, подвластна на хаотични сили. Същинската история започва там, където е чуто Христовото учение. Това, което вълнува Снегаров, е нравственото учение на Иисус Христос и примерът за праведен живот, намерил величествен завършек в страданията, понесени на Голгота. След Голгота идва Тържеството на Правдата, друг израз, който Снегаров обича да повтаря, като отбягва буквалното тълкуване – възхвала на Възкресението, а му придава по-скоро смисъл на триумф на правата идея в съзнанието на хората.

Двигател на историята за него е християнското учение, разгръщащо се в общественото съзнание. Разбирането на Снегаров за християнството е социализирано и моралистично. Под християнски морал се визира по-скоро един негов кантиански заместител. Чудесата и свръхестествените събития в църковната история се пропускат в работите на учения и може да се предполага прикрито непризнаване истинността на голяма част от тях. У Снегаров няма особен интерес към вътрешния духовен живот на християнина. Занимават го израженията на религията в обществените норми и процеси. Това социално християнство е допълнено със силен национален елемент. Националната идея се явява като втория двигател на историята, впрочем втори по реда на изброяване. Заниманията на Снегаров, макар и малко, с миналото на траки и илири в предхристиянския им период е свидетелство, че етническата история е важна за него дори когато е в стихийния си етап. Националната стихия е по-мощен двигател; спрямо него християнското учение е по-скоро кормилен механизъм.

Съчетанието от движещи елементи поражда втора възлова точка в историята, второ начало. То е началото на родната история. В това начало се преплитат християнството, прието като официална религия за България, учредената самостойна Църква, създадената славянска книжнина, и християнската проповед на собствен език. Това ново начало е овладяване на стихийната сила на славянското море и тласък за действителен напредък на българската държава.

Третата възлова точка е началото на новата история. Това е времето, в което се формират принципите, водещи за учения в настоящето. От гледна точка на европейската културна история, Снегаров е идеен наследник на възгледи основно от втората половина на ХVІІІ-ти и от ХІХ-ти век – национализъм, либерализъм, позитивизъм, християнски социализъм, кантианство. Спрямо родната история той в много отношения може да бъде наречен дете на Българското възраждане в Македония. Доколкото движещите идеи и целите на възрожденската епоха не сап постигнати докрай, за учения епохата продължава, и това означава, че се преживява много по-интензивно.

Ходът на историята, според концепцията на Снегаров, е възходящ, но неравен. Общият ход на историята е прогресивен; според професора, родом от Охрид, напредъкът е вътрешно присъщо качество на историческите процеси.

Цел на историята не е дефинирана строго в историописното творчество на българския църковен историк. От всички белези, които издават неговото отношение, може да се извлече представата за общество на съвършена реализация на националния идеал в съчетание с идеала за християнски социализъм. Целта на историята той обикновено нарича поради някакви свои богословски аргументи “Царство Божие на земята”, но на практика го вижда по-скоро като република и определено като човешко дело. Достигането до този обществен идеал е постепенно, с човешки усилия, като на първо място трябва да се реши въпросът за свободата. Под „свобода” Снегаров разбира най-напред националната свобода, а тя добива съвършенство само в националната държава. Затова, без да се пропуска въпросът за общочовешкото бъдеще, в творчеството на българския учен е заявена най-вече идеята за Целокупна България като апотеоз на историята.

* * *

От ранната си младост Иван Снегаров е убеден, че историческото познание би могло да донесе голяма полза за „народното дело”. И след близо век преживян в бурни събития, старият вече академик не се отказва от възможността да въздейства на съвременниците си чрез силата на своята историческа наука. Успява ли да им повлияе? В това отношение Снегаров отстъпва на други български историци, но не на много. Признанието, което му оказват по-младите поколения в науката показва, че все пак е имал определен успех. „Нестор на българските летописци”, както наричат Снегаров, живее дълго и надживява своята „научна генерация”. Живее достатъчно дълго, за да бъде запомнен от следващото и от по-следващото поколение български учени. За мнозина от тях Иван Снегаров остава образ на една отишла си генерация, която е била достойна за пример.

Колкото до загатнатия в началото въпрос, каква по-точно птица е снегарят, отговорът се открива в речниците на други славянски езици. В някои диалекти на руския език „снегарь” е езикова разновидност на „снегирь”, наименование на червеношийката. Така, в крайна сметка снегарят се оказва добре позната птица. С настоящия текст авторът се надява, че подобен отговор можем да получим и на въпроса какъв по-точно историк е Иван Снегаров.

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Исторически факултет, Т.101, София, 2008 (2013), с. 243-268. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. Снегаров, Ив. Българският първоучител Св. Климент Охридски. – ГСУ, Богословски факултет, 4, 1927.

[34]. НА-БАН, ф. 84, а.е. 44

Изображения: авторът Димитър Христов, Иван Снегаров (1882-1971) и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-926