Архимандрит Серафим Алексиев

Що се отнася до Матей 1:25, където е казано за праведния старец Иосиф и за отношението му към св. Дева Мария, че той не Я познавал, „докле (дондеже) Тя роди своя първороден Син“, трябва да подчертаем, че съюзът еоси (дондеже) означава за познавачите на гръцкия език чисто и просто, какво е било до момента, за който се говори, без да определя, какво е станало след това. Такова значение този съюз има и на други места в Библията, където той е употребен все в този ограничителен смисъл (Битие 8:7; Псалом 71:7; 1 Тимотей 4:13). Така тълкува например Матей 1:25 св. Иоан Златоуст, който казва: „Евангелистът употребил словото „дондеже“, за да удостовери, какво е било до рождението. А какво е било след рождението, това той предоставя на самия теб да разбереш…, тоест, че такъв праведник (какъвто е бил Иосиф) не е пожелал да познае Девата, след като толкова чудно Тя станала майка и се удостоила и да роди по нечуван начин и да произведе необикновен Плод. А ако той я беше познал и Я имал за жена, за какво Иисус Христос Я поверил на ученика Си като безмъжна, нямаща никого?Но ще кажат: А как Яков и други са наречени братя на Иисус Христос? Също тъй, както и сам Иосиф бил считан за мъж на Мария. С много завеси било скривано до известно време Христовото рождение. Затова и Иоан ги наричал братя, казвайки: „Защото нито братята Му вярваха в Него“ (Иоан 7:5)[21].

Протестантските богослови, като са скъсали със здравото Предание на Църквата, са скъсали и до голяма степен и с правилното тълкуване на Словото Божие, както явно личи между другото от казаното дотук. Те не признават, от пренебрежение към св. Богородица, даже законно дължимата почит към Нея (Лука 1:48). В своята крайност на отрицатели на всяко почитане на светците и на св. Дева Мария освен споменатите обяснения за възникването на култа към Майката Господня те търсят и други и ги намират.

Надценяването на аскетическия живот и особено на идеала на девството, според тях, допринесло в това отношение твърде много. Ние, православните, няма да отречем това поначало, като знаем, как светата Църква от край време е гледала на девството, ръководена и задължавана в това отношение от примера и думите на Иисус Христос (Матей 19:12), на св. апостол Павел (1 Коринтяни 7-ма глава) и на св. Иоан Богослов (Откровение 14:4-5), и като знаем, как тя е възпявала св. Богородица като „крепост на девите“ и „стълп на девството[22]“.

Утвърждаването на култа към мъчениците като ходатаи за обикновените християни също допринесло, според протестантските богослови, за засилване култа към св. Дева Мария. Тя застанала начело на мъчениците като Царица на небесния сонм… Взели да ѝ посвещават църкви, да ѝ въздигат олтари, да ѝ поставят икони. „Християнският Олимп изместил стария свят свят на боговете [23]“.

Странни са мариологичните съждения на рационалистичното протестантско богословие. Те издават пълно непознаване на здравото православно християнско благочестие, което е съвсем далеч от това да смесва езичеството с християнството и да замества боговете на елините с християнските светци. Тъкмо напротив, то разделя едното от другото с непрескочимата бездна на непримиримостта. Християнските светци, бидейки човеци, си остават човеци и се почитат като човеци, но не и като божества, какъвто е случаят с езичеството[24].

И все пак тия странни протестантски съждения са донякъде понятни, ако се разгледат като реакции срещу крайностите на римокатолическите неправилни увлечения, които издигат на практическа почва св. Дева Мария до ранга на богиня, приписвайки ѝ неучастие в първородния грях, лична безгрешност и достойнство на съизкупителка на човешкия род. Последната мисъл е прокарана и в римокатолическото жизнено писание на св. Дева Мария, издадено на български, където четем: „Чрез общността на страдания и на воля между Христос и Мария Тя заслужила да стане и станала съвършено достойна да бъде възстановителка на изгубения свят[25]“.

По-нататък мисълта продължава така: „Бог е благоволил цялото дело на спасението на света да зависи oт три воли: oт волята на Отец (на св. Троица); oт человеческата воля на Словото, станало плът; oт волята на Мария“(!)[26] Тук става вече съвсем ясно отстъплението на римокатоличеството oт изначалните позиции на Църквата чрез поставянето спасението на света в зависимост между другото и oт волята на един човек, какъвто е св. Дева Мария! Не значи ли това, че Тя, като се имат предвид всичките ѝ прерогативи, е откъсната oт принадлежността ѝ към човешкия род и отнесена към сферите на божествеността?!

Протестантството не е могло да гледа равнодушно на неокачествимата свобода, която си е позволило римокатолическото неправилно благочестие, като е пародирало например боговдъхновената старозаветна книга „Псалтир“ и е превърнало 150-те канонически псалми в „Psalterium Mariae magnum“, където в много псалми на мястото на името Божие е поставено името на св. Дева Мария, едно явно непозволено дело, свързано без достатъчно основание с името на Бонавентура[27].

Прочетете още „Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица – продължение и край*“ →

Архимандрит Серафим Алексиев

Въпросите, свързани със св. Богородица, се осветляват в двете известни със своите крайности западно християнски вероизповедания – римокатолическото и протестантското – по най-противоположен начин. Докато в римокатолическото богословие св. Дева Мария е издигната на шеметно опасна висота, в протестантството не ѝ се отделя почти никакво внимание.

Римокатолическите богослови приписват на св. Дева Мария следните прерогативи, които съставят основата на Нейната светост и прослава, а именно:

1. Непорочно зачатие,

2. лична безгрешност,

3. богомайчинство,

4. приснодевство и

5. възнесение на небето[1].

А протестантството, признавайки в ортодоксалните си фракции Нейното богомайчинство, отрича останалите ѝ прерогативи.

Православната Църква, основавайки се на свидетелствата на Свeщеното Писание и Свещеното Предание, признава като догмати на вярата два неотемлеми прерогатива на св. Дева Мария:

1. Нейното Богомайчинство, поради което я нарича theotokos, Богородица и

2. Нейното приснодевство, поради което я слави като aiparthenos, Приснодева [2].

Римокатоличеството в неправилното си увлечение да издига св. Богородица във всяко отношение колкото е възможно по-високо, отклонило се от истинското Предание на светата Вселенска Църква и трупайки върху него нови предания, стига дотам да приписва на св. Богородица качества и функции, каквито Тя, като потомък на Адам, няма и не може да има – например качествата да е зачената непорочно, без първородния грях, сама да е абсолютно чиста от всякакви лични грехове, и функцията на corredemptrix – съизкупителка на човешкия род наред с Иисус Христос[3].   

В това отношение римокатоличеството отива толкова далече, че чрез някои свои богослови не само смята св. Богородица за непорочно зачената и безгрешна в личния ѝ живот, но ѝ приписва и качеството на невъзможност да съгреши[4], което в собствен смисъл може да бъде поначало качество само на Бога. Чрез някои пък крайни богословски изводи, например извода, че за Нейното достойнство като Майка Божия е неприлично и неуместно Тя да бъде включена в обсега на първородния грях и да бъде поставена наред с другите люде като нуждаеща се от изкупление, някои римокатолически догматисти я откъсват от принадлежността ѝ към човешкия род и я пренасят в сферите на божествеността [5].

В противовес на римокатолицизма протестантството, отричайки поначало законното, апостолското Свещено Предание и признавайки като извор на вярата само Свещеното Писание, изпада в противоположни крайности. Желаейки да възкреси уж първичното християнство такова, каквото то е било според него в първия век[6], преди да са го били отрупали чужди на неговия дух наслоения, то отхвърля прибързано всяко почитане на св. Дева Мария и се стреми да намери по свой път удовлетворяващи критичния разум отговори на въпроса относно възрастващия през вековете култ към личността на св. Богородица. В това отношение то смята, че може да открие задоволителни обяснения не толкова във възникналите през IV-ти и V-ти векове христологически спорове, при които някак естествено в процеса на разкриването славата на Богочовека се хвърляли светли зари и върху образа на Неговата пречиста Майка, колкото в други фактори, имащи отрицателно естество. Между последните то изтъква особено обстоятелството, че след Константин Велики в Църквата нахлули много езичници, които „смесили своите обичайни представи с християнското учение[7]“. На Третия Вселенски събор в Ефес, тъкмо в града, където близо четиристотин години преди това Артемида Ефеска е била тъй страстно защищавана от жителите на града против апостол Павловата проповед (Деяния на светите апостоли 19-та глава), била обявена св. Дева Мария за Богородица. И това било доказателство, според някои протестантски богослови, колко много нещо от езическото учение за богините се пренесло върху християнското учение за Божията Майка?[8].

Удивително е, че това твърдение е изказано от протестантските богослови, застъпващи иначе не крайно рационалистичните направления в протестантството, а издаващи известни ортодоксални настроения. Те не съзнават противоречието, в което изпадат, когато от една страна признават Иисус Христос за Син Божи и Бог, а от друга страна се смущават от назоваването св. Дева Мария с името Богородица, откривайки  в това име езически елементи и остатъци от недоизживян идолопоклоннически мироглед.

Прочетете още „Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица*“ →

Камен Динков

II.

Възникнала в Иерусалим – важен религиозен, стопански и културен център за цяла Палестина, Христовата Църква скоро започнала да пръска лъчи на евангелска просвета и в други палестински селища и да печели нови последователи за Богочовека. Поради избухналото гонение срещу нея в  Иерусалим,  напусналите свещения град Христови следовници проповядвали Евангелието и основали нови християнски общини в близки до него палестински градове и села. Един от седемте мъже[1], Деяния на светите апостоли 8:31, избрани да прислужват при иерусалимските вечери на любовта[2], поради което по-късно били наречени дякони, Филип, попаднал в самарийски град, проповядвал Христовото учение и обърнал към Христос много мъже и жени[3]. Бил спечелен за Църквата дори някой си Симон, който се препоръчвал за “велик човек” и смайвал самаряните с магиите, които вършел[4]. Като се научили, че много самарийци повярвали и се кръстили в името на Господа, апостолите, които пребивавали в Иерусалим, изпратили Петър и Иоан, за да предадат на тях Светия Дух, понеже те били само кръстени и никой от тях не бил приел Светия Дух. След като се помолили, двамата апостоли възложили над тях ръце и те приели Светия Дух[5]. По този начин, според професор Иван Снегаров и професор Евсевий Попович, апостолите извършили над повярвалите и кръстилите се в името на Иисус Христос самарийци второто тайнство, тоест миропомазването[6]. На връщане за Иерусалим св. апостол Петър и Иоан проповядвали Евангелието и в много самарийски села[7]. Дали успели да спечелят нови членове за Църквата в тези села, авторът на книгата  Деяния  на светите апостоли не казва. Вероятно е обаче да е имало повярвали и там. Филип пък, пътувайки за град Газа, успял да обърне към Христос и кръсти един абисински велможа, който е заемал длъжността хазнопазител при двора на етиопската царица Кандакия[8]. Велможата-евнух (скопец) бил до това време прозелит[9]. Продължавайки пътя си, дякон Филип проповядвал и в крайбрежните средиземноморски градове от Азот до Кесария Палестинска[10]. В крайбрежните средиземноморски градове Лида и Иопия действително били основани християнски общини. Това личи от посещението, което им направил св. апостол Петър. Излекуването на болния Еней в Лида и възкресяването на умрялата Тавита (“ученичка   или   християнка”)   в   Иопия   затвърдили   вярата   на   Христовите последователи в тези градове и привели към Църквата нови членове. Повярвали не само “всички”, които живели в Лида и “мнозина в Иопия”, но се “обърнали към Господа” и жителите на Сарона[11]. От Иопия св. апостол Петър отишъл в Кесария, където покръстил римския стотник (офицер, обучаващ и управляващ сто войника) Корнилий с целия му дом и близките му приятели[12]. Мненията на някои от църковните историци относно  верската принадлежност на Корнилий се различават.  Едни от тях като Евсевий  Кесарийски[13], Евсевий  Попович[14], Франц Функ[15], Алоис Кньопфлер[16], Иван Снегаров[17] го смятат за езичник, но професор Михаил Емануилович Поснов го причислява към прозелитите[18]. Книгата Деяния на светите апостоли сочи недвусмислено, че Корнилий не е бил обрязан[19]. Ако Корнилий не е бил чист езичник, той най-много е бил прозелит на вратата, тоест той вярвал в единия, изповядван у юдеите Бог, но не е изпълнявал юдейските обреди, не бил обрязан[20]. Последните прозелити за юдеите били равни на чисти езичници. Поради това, когато вестта за покръстването на Корнилий стигнала в Иерусалим, тя предизвикала недоумение не само сред иерусалимските християни из средата на юдеите, но и всред апостолите, освен у Петър. Когато св. апостол Петър се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от обрязаните, затова, че е ходил при необрязаните и е ял с тях, защото те смятали, че в Църквата Христова могат да влязат само обрязаните, тоест  юдеите и прозелитите на правдата. Св.  апостол  Петър отклонил недоумението им, като им обяснил, че той отишъл в дома на Корнилий по Божие указание и покръстил Корнилий, целия му дом и приятелите му и че Светия Дух слязъл   над   новопокръстените   тъй,   както   слязъл   над   самите   апостоли. Иерусалимските християни се успокоили, като се убедили, че Бог отворил вратите на Църквата и за езичниците[21]. Настъпилият, макар и временно, мир за Църквата в Иерусалим след убийството на св. архидякон Стефан – първия мъченик за Христовата вяра (35-37) – благоприятствал за разпространението на Евангелието в Палестина. “А църквите, четем в книгата Деяния на светите апостоли, по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата за Светия Дух се умножаваха[22]”. За църкви в  Юдея споменава и св. апостол Павел[23]. Ала растящото число на Христовите последователи в Палестина започнало да безпокои еврейските религиозни водачи, на които било забранено от римското правителство да издават и изпълняват смъртни присъди. Особено силно ще да е бил обезпокоен от този факт Ирод Агрипа (37-44), внук на Ирод Велики. Успял да се добере до властта и да стане господар на цяла Палестина, следователно и на  Юдея, Ирод Агрипа веднага предприел гонение срещу Църквата. Жертва на това гонение станал апостол Яков Зеведеев, който бил посечен с меч около 44-та година[24]. Като видял, че това се харесало на юдеите, той арестувал св. апостол Петър и го хвърлил в тъмница, където бил пазен от 16 войника. Ирод смятал да умъртви и този апостол, но не успял, защото през нощта срещу деня, в който той се готвел да го изведе пред народа, св. апостол Петър бил освободен от тъмницата по чуден начин[25]. След като уведомил за това свое премеждие събралите се в дома на Мария, майка на евангелист Марк, Христови последователи и поръчал да “обадят за това на  Яков и братята”, апостол Петър напуснал временно  Иерусалим[26]. Приема се, че и другите апостоли напуснали свещения град[27]. Скоро обаче Ирод Агрипа умрял в Кесария (44-та  година), където се установил  да  живее  след  излизането  на св. апостол Петър  от тъмницата  и погубването на стражарите, които го пазели[28]. Сега цялата свещена земя била обърната в римска провинция, управлявана от прокуратор, както по-рано била управлявана областта  Юдея с град  Иерусалим (6-41 година). За църквата в Палестина отново настъпили мирни времена. Римската власт всявала респект сред юдеите и те не смеели да предприемат гонение срещу Църквата. Петър и другите апостоли, укрили се вън от Иерусалим по време на гонението при Ирод Агрипа, се върнали в свещения град и поели пак управлението на Църквата. Петър, Иоан и Яков (братът на Господа), се смятали за стълбове на Църквата в Иерусалим. По това време дошли тука и апостолите Павел и Варнава, които били приети радушно от Петър, Иоан и Яков[29]. За авторитета, с който се ползвали Петър и Яков всред другите апостоли, презвитери и християни в  Иерусалим, свидетелства ръководната роля, която те играли на Апостолския събор, станал през 51-ва година в Иерусалим. Изглежда, че по време на Апостолския събор Павел и Варнава били определени за проповедници сред необрязаните, езичниците  и прозелитите  на вратата, а Петър и Иоан – за обрязаните юдеи и прозелити на вярата. Защото, отбелязвайки, че Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подали ръка за общуване  на него и на Варнава, св. апостол Павел добавя: “За да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните”. Всъщност тогава било одобрено благовестническото дело на св. апостол Павел, който проповядвал на езичници и юдеи още преди идването си в Иерусалим[30]. Вероятно след Апостолския събор (51-ва година) в свещения град не останал вече нито един апостол. Те всички се пръснали на различни страни, за да разнесат Христовата блага вест всред всички народи. В Иерусалим останал само Яков (братът Господен[31]), който бил и първият епископ в  Иерусалимската църква[32]. Той не ще да е напускал никога свещения град. Когато св. апостол Павел дошъл след време в Иерусалим, той не намерил никого от апостолите, а само Яков, (братът Господен[33]). Развитата дейност от апостолите в Иерусалим след смъртта на Ирод Агрипа и голямото влияние, което имал Яков – първият иерусалимски    епископ,   силно    способствали    за разпространението и затвърдяването на “Словото Божие[34]”. Голямото си влияние първият епископ на Църквата в  Иерусалим дължал не само на онази  жар и убедителност, с която той проповядвал Христовото учение, но и на светия живот, който водил. Поради това той бил наречен от народа праведен[35]. По негово време повярвали в Христос голямо количество палестински  юдеи[36]. Между тях имало и много   еврейски  първенци.   Неповярвалите      юдеи,   книжници   и   фарисеи  били обхванати от тревога, поради опасността да повярва в Христос чрез Яков целият народ[37]. За да спрат бързото развитие на Църквата в цяла Палестина и особено в Иерусалим, те решили да повдигнат ново гонение срещу нея. Омразата им към Христовите последователи се засилила особено много, когато се убедили, че те не подкрепят и не  съчувстват  на  зародилото се революционно движение против римското правителство, защото знаели пророчеството на своя Божествен учител за разорението на Иерусалим[38], което свързвали с готвеното въстание. Иерусалимските християни   говорели,   че   те   имат   откровение   да   напуснат Иерусалим   преди избухването на въстанието и неговото жестоко потушаване от римските легиони и да бягат в малкия град Пела[39], областта Перея зад река Йордан. Според Иосиф Флавий, кесарят, като узнал за смъртта на Феста, изпратил за проконсул на Юдея – Албина. Преди още да пристигне новият проконсул и да заеме новия си пост, първосвещеник Анана, човек “със сприхав характер и принадлежащ към сектата на садукеите, които проявявали по-голяма жестокост от юдеите при правораздаването”, се възползвал от временно настъпилото безвластие и подхвърлил на преследване Църквата в Иерусалим. Били осъдени от Синедриона, свикан от Анана, за нарушение на закона и умъртвени Яков (братът  Господен)  и някои други християни[40]. Щом започнало революционното въстание на  юдеите (66-70), преди още да бъде обсаден  Иерусалим от римските войскови части, християните напуснали своя свещен град и се заселили в Пела, малък град в задйорданската област Перея[41]. В 70-та година юдейското революционно въстание било жестоко потушено от римския полководец Тит. Свещеният град на християни и юдеи бил напълно разорен и евреите претърпели грамадни загуби[42]. Избухналото еврейско въстание станало причина да се появи нов евреохристиянски център. Какво е било количеството на преселилите се в Пела евреохристияни не може да се установи поради липса на исторически известия. Не се знае какво количество  евреохристияни е наброявала изобщо Иерусалимската  църква. По свидетелството на Евсевий Кесарийски в Пела се преселили всички християни от Иерусалим[43]. Когато започнало възстановяването на разорения град, в него се заселили отново евреи. Върнали се и евреохристияни от Пела[44]. Макар числото на иерусалимските християни да се увеличило след време, и Иерусалимската църква да наброявала “безчислено множество от обрязани членове”, както ни уверява Евсевий Кесарийски[45], тя престанала   да играе предишната роля на ръководителка и попечителка на църквите в Палестина, въпреки че е била оглавявана от способни приемници на Яков (братът Господен), какъвто е бил епископ Симеон и други. Изглежда, че сега център на евреохристиянския живот станал град Пела. Оттук ще да е бил авторът на апокрифното “Евангелие според евреите”, написано на арамейски език. Палестински евреохристиянин бил и църковният историк от половината на втори век Хегезип[46]. Св. Епифаний Кипърски съобщава, че през време на войната между римляни и евреи евреохристияни се изселили не само от Иерусалим, но и от други населени места в Палестина. Една част от тези изселници евреохристияни се затвърдили в областите Перея, Келесирия и Декапол. През I-ви век евреохристияни се срещали и в областите Ватанея, Панея, Моавития и други. Изселилите се в Декапол, Келесирия и Перея евреохристияни принадлежали към назарянската ерес[47], а тези в областта Моавития, Набатия и някои в Перея – към ереста на елкезаитите или самсеите[48]. Тези християни из средата на юдеите бягали от юдейските центрове, защото били силно презирани от юдеите. Те търсили убежище в гръцките заселища – градове и села. Броят на тези еретици бил значителен. Заселили се главно в областта между река Йордан и Мъртво море, те просъществували чак до IV-ти век. За тях църковните писатели или не са запазили никакъв спомен или пък са запазили слаб такъв. Евсевий Кесарийски например много рядко споменава за тях, а блажени Иероним и св. Юстин Философ са запазили само по едно известие за тях. Сравнително повече известия за тези евреохристияни, извратили евангелското учение, се срещат у св. Епифаний и Ориген. Нито един обаче от тези църковни писатели не е оставил поне едно определено  известие   относно числеността  на  евреохристияните  в  Палестина. Спирайки се върху 144,000 Иисус Христови последователи, за които става дума в Апокалипсиса[49], според който те носили Божия печат, Ориген, имайки предвид числото на юдеохристияните по негово време, не е склонен да приеме, че последните са могли да наброяват такъв голям брой в цяла Палестина. Той е могъл да има сведения за числеността и местожителството на юдеохристияните в негово време, защото е предприемал пътешествия до Арабия (Бостра[50]). Някои факти от неговите произведения дават основание да се мисли, че той е бил осведомен по-добре от други църковни писатели какъв  брой юдеохристияни могло да има в Палестина през втората половина от III-ти век. Така например той ни е оставил сведения за броя на юдеохристиянските богослужебни места в Александрия и Долен Египет, за числото на самаряните, почитатели на Симон Вълхв и други. Според него Симоновите почитатели по негово време не наброявали повече от тридесет души по цялото земно кълбо, когато през втората половина на II-ри век всички самаряни го почитали като Бог. В Палестина почитателите на Симон били много малко, а на други места, където неговото име било известно от по-рано, сега той нямал никакви почитатели[51]. Слаб лъч от научна светлина върху положението на християните в Палестина хвърля политиката на император Веспасиан и император Домициан  към Давидовите потомци. Поради упоритостта, която проявявали юдеите по време на революционното въстание срещу римското правителство, Веспасиан предприел поголовно гонение на Давидовите потомци след падането на  Иерусалимската крепост[52]. В същата политика спрямо евреите се придържал и Домициан. Той смятал, че единственото средство за окончателното премахване на причините за еврейските вълнения и революционни движения за отхвърляне на римското владичество, е пълното изтребване на Давидовите потомци. Поради това, щом научил, че в Палестина има още Иисус Христови сродници, потомци на цар Давид, той наредил да бъдат издирени и доведени в Рим. Били изпратени при него само двама Давидови потомци. Това били двамата внука на  Юда  (братът  Господен). Според Евсевий Кесарийски, когато Домициан замислил да изтреби Давидовите потомци из средата на юдеите, еретици му посочвали като такива потомците на Юда, който бил по плът брат на Спасителя. Доведените при Домициан двама Юдови внуци били скоро освободени според Хегезип, щом императорът се убедил, че те са хора на черния земеделски труд, с крайно малко количество земя и най-важното, че Христовото царство, което те очаквали, било царство “не земно, а небесно, ангелско, което щяло да се открие при свършека на света, когато Той щял да съди живите и мъртвите и когато щял да въздаде всекиму според делата[53]”. “А освободените, свидетелства  Хегезип,  станали  предстоятели  на  църкви  като  изповедници  и родственици на Христос. Наслаждавайки се с мир, те доживели до времето на Траян” (98-117[54]).

Прочетете още „Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век – продължение и край*“ →

Камен Динков

I.

Въпросът кога е била основана Църквата като особена общност (Gemeinschaft), която си поставяла определени задачи и разполагала със съответни средства за тяхното осъществяване, не е намерил своето научно осветление в църковно-историческата литература. Едни от църковните историци като профeсор Иван Снегаров[1], професор Михаил Емануилович Поснов[2], професор Алоис Кньопфлер[3], професор Карл Билмайер[4] и други направо поддържат  тезата, че Църквата като особена общност е възникнала в деня на юдейския празник Петдесeтница (втора книга Макавейска 12:32), 33-та година след Рождество Христово. Други обаче като професор Йоан Петер Кирш[5], професор Евсевий Попович[6], Ханс Ахелис[7] и други са склонни да мислят, че тя е получила началото си значително по-рано. И едните, и другите църковни историци не правят опит да обосновават гледището, на което застават, като преценят или научно осветлят изворните данни по въпроса.

Има и трета категория църковни историци, които съвсем не се интересуват от този въпрос, поради което и не го поставят за осветление в своите трудове. Към тази категория църковни историци можем да отнесем например професор Карл Хойси[8] и големите руски църковни историци професор Василий Василиевич Болотов и професор Алексей Петрович Лебедев. Няма съмнение, че това различие, което съществува у именитите представители на църковно-историческата наука от първите две групи относно времето, когато е била основана Църквата като особена общност и незаинтересоваността на останалите църковни историци по този въпрос не е случайно явление. То се дължи на липсата на преки изворни данни. 

Първоизворите (свещените книги), доколкото са и църковно-исторически паметници, не съдържат достатъчно и ясни указания за научното осветление на въпроса относно времето, когато е била основана Църквата. За други изворни известия по този въпрос пък и дума не може да става смислено. Един от първоизворите ни насочва към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да пострада, възкръсне от мъртвите и се възнесе на небето. Друг обаче от тях ни води към мисълта, че тя е възникнала едва след Неговото Възнесение. Към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди да станат тези събития от Неговия земен живот, ни насочва Евангелието според св. Матей, а към мисълта, че тя е възникнала на десетия ден след Неговото Възнесение или на петдесетия ден след Неговото Възкресение, ни води книгата Деяния на светите апостоли. Според св. евангелист Матей, Иисус Христос на два пъти се е докоснал до живо интересуващия ни тук въпрос. Първия път това е станало в Кесария Филипова, когато св. апостол Петър изповядал Иисус Христос за син Божий, тоест за въплътеното Второ Лице на св. Троица, Богочовек, дошъл да изкупи грешния човешки род от наказанието за грях чрез кръстните Си страдания, смърт и възкресение и да подготви спасението на вярващите в Неговата Богочовешка Личност и месианско достойнство. По този повод Иисус Христос казал на св. апостол Петър дословно следните думи: “Ти си Петър и на този камък ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят[9]”. От тези думи с безвъпросна яснота следва мисълта, че Иисус Христос до този момент не бил основал още Църквата. Той казва, че ще основе Църквата Си, а не казва, че я основава в момента или, че я е основал преди това. Втори път Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата във връзка със съветите, които е давал на учениците Си как да постъпват, когато съгреши пред тях ближният им. “Ако съгреши – буквално говорил Иисус Христос – против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар[10]”. Думите “обади на Църквата” и думите “ако той и Църквата не послуша” безспорно водят към мисълта, че Църквата е била вече основана от Иисус Христос, че тя вече съществува в действителност и била известна на апостолите, когато Той им давал тези съвети. И в двата случая, в които Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата, се отнасят към третата година от Неговата обществена Дейност, тоест към 33-та година след Неговото Рождение[11]. Значи, през тази година Той заявил, че ще основе Църквата Си и още през същата година я е основал. Колко дни или месеци са се изминали от деня, в който Той действително я е основал през същата година, не може да се каже с положителност, поради липса на исторически известия. Вън от всяко съмнение е обаче, че за разстояние от година или години не може да става смислено дума. Няма съмнение също така, че до момента, в който Иисус Христос заявил, че ще основе Църквата си, тя не е съществувала и всякакви опити да бъде отнесено нейното основаване към 30-та, 31-ва или 32-ра година след Неговото Рождение, трябва да бъдат категорично отхвърлени. С други думи, следвайки  тези  първоизворни  известия,  ние  трябва  да  отнесем основаването на Църквата към началните месеци от 33-та година, но безсъмнено към времето преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят. Сега въпросът за времето кога е била основана Църквата като обособена общност, принудително се слага така: Църквата преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят ли е възникнала, или пък е възникнала след тези големи събития от Неговия земен живот? Към мисълта, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да завърши Своята изкупителна мисия чрез страданията, смъртта, Възкресението Си, и Възнесението, ни водят на пръв поглед и някои други данни, ясно подчертани в първоизворите. На първо място между тези данни трябва да бъде поставено известието, че Иисус Христос още приживе се обградил с много ученици. От тях за по-специална цел Той избрал дванадесет, които нарекъл апостоли, тоест пратеници[12]. След това Той избрал още седемдесет[13], чиито имена не са известни[14]. На второ място трябва да отбележим  факта, че Иисус Христос изпратил  учениците Си да проповядват Неговото учение сред синовете Израиливи[15], да кръщават приелите тoва учение[16], да лекуват болни[17], да изгонват зли духове, обхванали някои хора[18], да прощават греховете на каещите се[19] и да вършат чудеса с дадената им власт от техния Божествен учител[20]. Както  дванадесетте, така и седемдесетте  Иисус Христови ученици, изпратени със същата цел сред синовете Израилеви, действително вършили онова, за което са били изпратени, макар и не винаги успешно[21]. С други думи те видимо вършели много от онова, което започнали да правят непрестанно след слизането на Светия Дух над тях, в деня на юдейския празник Петдесетница, в 33-та година след рождението на Иисус Христос, и което Църквата върши до ден-днешен. 

Прочетете още „Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век*“ →