Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 8*

Архимандрит Павел Стефанов

6.3. ХІХ век

И в началото на ХІХ век не прекъсва творческата дейност в Рилския манастир. През 1805 година, когато се вижда краят на кърджалийската анархия, до храма „Св. Лука” е изградена нова църква „Покров Богородичен” от майсторите Михаил и Радоица от село Рила[278]. Тома Вишанов от Банско – художник в силно изявен бароков стил, е поканен да нарисува фреските в нея. Те са завършени през 1811 година и включват сцени от живота на св. Богородица, митарствата, изгонването на Адам и Ева от рая, както и ктиторски портрет на игумена Теодосий на западната стена. Вишанов използва маслени бои, което е в разрез с традицията и е допринесло за критичното днес състояние на стенописите[279]. Същият игумен продава ръкописен Служебник за 100 пари на поп Спас от Пирот през 1783 година. Вероятно е преписан от самия него[280]. Теодосий поръчва преписването на сборник със служби, канони и жития на св. Иван Рилски, който е създаден през 1809 година от хилендарския иеромонах Даниил, родом от Казанлък[281]. Наскоро е открит неизвестен досега ръкопис, лично копиран от игумена[282].

Преди два века Рилската обител е комплекс от паянтови едноетажни дървени сгради около неголяма църква. Той едва побира монасите, които наброяват до триста души, миряните служители и работници, множеството поклонници. Зачестилите нападения и особено пожарът през 1778 година, от който оцеляват само храмът и кулата, принуждават ръководството да вземе мерки, за да осигури неговата безопасност. Главното средство за това е събарянето на старите сгради и тяхната замяна с нови от камък. Истинско ново строителство започва от 1816 година. Игуменът хаджи Кесарий от Батак, наречен по-късно „Строителя”, сключва договор с устабаши „архитектон” Алекси Даскалов от Рила. Според едно предание той произхожда от Мелник, а според друго – от Дебър (второто е по-вероятно). Обновяването на манастира започва на 1 май 1816 година от малкия тракт („чупката”) на източното крило, където майстърът изгражда мелница. За това свидетелства лапидарен надпис, вграден на същото място[283]. От друг надпис, зазидан над Самоковската порта на източното крило, се научава, че Алекси завършва строежа на това крило през 1817 година при новия игумен Иоасаф. Строежът в другата посока продължава още две години. Северното и западното крило са изградени през 1819 година според трети надпис над Дупншката порта, който отбелязва трети игумен – Исаия[284]. Майстор Алекси въздава изключителен по красота и функционалност цялостен архитектурен ансамбъл, свързан неповторимо с околната величествена природа. Като прилага откритата галерия и чардака за дворните фасади, той си служи само с два древни елемента на градеж – колоната и арката. Техните размери и форми варират според случая. По този начин градежът се опростява и улеснява, а архитектът получава значителна творческа свобода при художественото оформление на фасадите. Приземието е предназначено за битови и домакински служби и носи тежестта на сградата; в етажите над него живеят монасите и гостите; последният етаж увенчава зданията и трябва да бъде леко изграден. Етажите не са еднакви по размери. Съотношението между първия, втория и третия е 3:4:2[285]. 

През 1820 година е обновена църквата „Успение на св. Иван Рилски”. Църквата се намира на около 3,5 километра източно от манастира в Старата постница, която обхваща пещерата, където светецът прекарал последните пет години от живота си (941-946) и гроба, в който бил погребан. В скалата до пещерата са изградени малки стаи за монаха, който завежда постницата. Според надписа от август 1820 година главен ктитор е иеромонах хаджи Корнилий от Щип при игумена отец Пантелеймон, проигумените отец Теодосий и хаджи отец Кесарий и скевофилакса отец Иосиф. Предполага се, че стенописите са нарисувани от самоковците Димитър Зограф и Иоан Иконописец [286].

След като започва гръцкото въстание за освобождение (Заверата) през 1821 година, отношенията между османските турци и християните на Балканите рязко се влошават. В българските земи са убити или заставени да приемат исляма редица духовници, Света Гора е окупирана от войските на Лобут паша, а патриарх Григорий V е обесен на портата на Фенер. Според сведения, запазени от хаджи Агапий, в Рилския манастир нахлуват дупнишки турци с намерение да го ограбят, но през нощта им се явява св. Иван и те побързват да напуснат[287].

Най-трагичната дата в историята на Рилската обител е 13 януари 1833 година. Избухва страшен пожар и както отбелязва иеромонах хаджи Агапий, „манастиро у пет, шест сахата стана на пепел[288]”. Изгарят всички манастирски сгради с изключение на Хрельовата кула, църквата до нея и параклиса „Св. Иоан Богослов” над Самоковската порта. В рилското корито отново започва грандиозно строителство, чийто резултат е днешният великолепен манастирски корпус. Кой е възстановил опожарените манастирски крила, които са построени от майстор Алекси четиринадесет години преди пожара? Тъй като липсват надписи, каквито нови архитекти непременно биха поставили, а са запазени надписите на Алекси, може да се заключи, че той е повикан да обнови собствените си градежи. Като помощници участват и други строители. Например един стенописен надпис върху резбования таван на кьошка на външното стълбище на северното крило съобщава, че той е създаден през април 1834 година от майстор Кръстю Дебърли от село Лазарополе[289]. Особено внимание заслужава изключителната по своята архитектура магерница (готварница), която е постижение на българската архитектура[290].

През пролетта на 1845 година започва строежът на южното жилищно крило. За две години майстор Миленко от Радомир изгражда красиви постройки, в които са разположени монашески килии, трапезария, клисарница, болница, голяма библиотека, съдохранителница и други. За направеното от него говори тухлен надпис под главния корниз на същото крило[291]. Неправилният четириъгълник на манастирските постройки се затваря от паянтово източно крило.

Триетажните внушителни жилищни корпуси правят старата малка църква на Хрельо невзрачна. Затова монашеското братство решава да я разруши и да съгради нова. Изпратени са двама монаси в Атон, които тайно правят скици на тамошните храмове. Строителството на новата голяма риломанастирска църква „Св. Богородица” започва на 1 октомври 1834 година и завършва на 26 октомври 1837 година. Един каменен надпис под корниза на откритата галерия (нартекса) посочва името на нейния майстор – българина Павел Иованович от село Кримин, Сисанийска епархия (Костурско)[292].

Църквата заема централно място в манастирския двор. Появата на значително по-голям обем, отколкото на старата църква, сред дотогава хармонично съжителстващи средновековни и възрожденски строежи поставя пред строителите трудната задача да се намери мярката в съотношението между няколко достатъчно едри всеки за себе си елемента – крилата около двора, високата монолитна кула и големия планиран обем на църквата. Затова Павел Иованович разчупва обема ѝ, като го изгражда от няколко последователно извисяващи се тела, а декораторите я изписват с багри с различна интензивност, които стават толкова по-светли, колкото по-високо е изписаното тяло. Главната църква на Рилския манастир е трикорабна, без преддверие, с два странични параклиса, в които опират северното и южното рамо на открита аркирана галерия, опасваща църквата от три страни. Зад тях от север и юг се отварят две широки полукръгли певници. Източната олтарна част на църквата е богато развита, с допълнително предолтарно пространство и три полукръгли апсиди. Страничните са малки и отвън имат тристенна форма, а средната е тройно по-широка и отвън е петостенна. Малките олтари в параклисите, посветени на св. Николай Мирликийски (северния) и успението на св. Иван Рилски (южния), не се изявяват външно. Тяхното наличие причислява църквата към така наречените „многопрестолни храмове”, които се срещат и в други български манастири и в много енорийски храмове. Стройните колони с високо издигнати чрез надзиждания арки между тях и към стените, многобройните прозорци по стените на куполните барабани, от които струи светлина, силно изразената пластика на покритието създава впечатление за просторност на архитектурното пространство и разнообразие на възприятията. За богатството на вътрешнопространственото изграждане допринасят както стенописите, които покриват всички прави и криволинейни плоскости, така и богатите малки дърворезбени иконостаси на параклисите и особено големия на наоса. Логиката на цялото пространствено оформяне на наоса на църквата е проведена безупречно от майстор Павел. Той създава съвършен по композиционното си решение архитектурен интериор, в чието раздвижено пространство се вместват произведенията на стенописта, иконописта и дървопластиката. Те допълват и обогатяват неимоверно неговото художествено въздействие.

Църквата и нейните параклиси са украсени със стенописи, икони и дърворезби между 1840-та и 1860 година. За това допринасят най-добрите за времето зографи, представители на Самоковската и Банско-Разложката иконописни школи: Димитър Христов Зограф [293], синът му Станислав Доспевски, Захари Хр. Зограф, Коста Вальов, Иван Образописов, Димитър и Симеон Молерови, Михаил Зограф от Крушово и други[294]. В техните стенописи образите на светците и религиозните сцени са преплетени и с определени светски мотиви, особено в портретите на дарителите. Живописта в Рилския манастир отразява особеностите на цял етап от развитието на българското изкуство през епохата на Възраждането. Голяма ценност представляват и множеството икони от различни епохи, запазени в църквата, параклисите и музея. Наред с тях са и щампите – едни от първите графични произведения у нас.

Рилският манастир е истинска съкровищница на дърворезбени паметници на изкуството – изкусно изработени дърворезбени иконостаси, тронове и други художествени предмети. Те допълват красотата на интериора на църквите и параклисите. Най-внушителен със своята монументалност е позлатеният иконостас в главната църква – творба на Самоковската резбарска школа с главен майстор Атанас и неговите ученици Стойчо Фандъков, Петър Дашин и други. С красиви дърворезбени тавани, дървени парапети, колони, шкафове, врати и прозорци са украсени манастирските помещения. Много са произведенията на миниатюрната резба, между които е неповторимият шедьовър – дървеният кръст на монаха Рафаил. Резбите в Рилския манастир говорят за богатото въображение и всестранния талант на българските майстори.

Може би най-характерната черта на дейността на Рилския манастир през Възраждането е таксидиотството. На 9 декември 1807 година цариградският патриарх Григорий издава послание, с което официално разрешава на монасите да го практикуват и уточнява условията за него[295]. Разбира се, Рилската обител има метоси в много градове на страната и преди тази година. Най-добрият познавач на тази тема беше архимандрит д-р Климент Рилец, който публикува редица статии, но той не успя да напише обобщителна монография. Филологът Иван Радев разисква въпроса в една глава на книгата си, посветена на българското таксидиотство[296].  

В средата на ХІХ век Рилският манастир има петдесет и пет метоха във всички краища на българските земи, но до 1882 година остават само три от тях в Дупница, Кюстендил и Видин. Трябва да се прави разлика между метох като имот и таксид като монашеско пребиваване. Метохът включва не само сграда за живеене, но и параклиси, дюкяни, градини, ливади, килийни училища и други. Рилският манастир плаща такса на митрополитите за правото да поддържат метоси и таксидиоти в градове от техните епархии[297]. Основната функция на таксидиотите е да извършват богослужение, да изповядват миряните, да събират помощи за манастира и да водят поклонници. Само за една година (1836-1837) Рилският манастир получава от своите таксидиоти чистата сума 52 325 гроша[298]. Много често обаче те се занимават с допълнителна работа – учителстват, преписват книги, рисуват икони, заседават в местните съвети, търгуват, занимават се с пчеларство, животновъдство, земеделие, отдаване на имоти под наем и прочее.

Таксидиотите неизбежно се озовават между Сцила и Харибда. От една страна те са длъжни да спазват строгата монашеска дисциплина, а от друга страна са принудени да участват в обществения живот. Някои от тях не издържат на изкушенията и се провалят. Може би най-фрапиращият пример за такъв авантюрист е Пахомий Рилски от Севлиево, който през 1861 година с търновска делегация отива в Цариград и се ангажира с борбата срещу патриаршията и унията с Римокатолическата църква. След това той се жени, приема исляма, пътува в Румъния и Русия, заточен е в Мала Азия и така нататък. Бившият калугер умира в родния си град през 1896 година[299].

Ще споменем някои от видните личности на Рилския манастир през Възраждането. Един от тях е иеросхимонах Спиридон. Той е роден в Габрово около 1734 година и се присъединява към неоисихастката школа на преподобни Паисий Величковски в Молдова. Там през 1792 година съставя Кратка история на българския народ[300]. След кончината на св. Паисий през 1794 година отец Спиридон се връща в България и намира подслон в Рилския манастир. Тук пожелава да препише житие на св. Иван Рилски, но в  манастирската библиотека попада на Панегирика на Владислав Граматик от 1479 година  с пространното житие на св. Теодосий Търновски от ХІV век. Отец Спиридон преписва и редактира това житие и съставя служба на търновския подвижник. Преписите са занесени в Русия от Христо Даскалов през 1859 година. В архива на академик Иван Дуйчев се пази още един ръкопис на Спиридон с произведения на исихастки теми. Този учен монах предава Богу дух в скита Черней на Рилската обител на 10 септември 1822 година[301].

Иеромонах Гавриил Рилец според летописни бележки идва на таксид в Търново през 1817 година и остава тук цели двадесет години. Той участва в подготовката на Велчовата завера (1835), пренася съчинения на отец Спиридон Габровски, поръчва икони на св. Кирил и Методий далеч преди официалното им празнуване у нас[302]. Намерена е неизвестна щампа на св. Иван Рилски, поръчана от отец Гавриил [303].

Споменатият по-горе иеромонах Иосиф, известен като „Строителя”,  е роден в Батак през 1766 година. Замонашва с в Рилския манастир съвсем млад през 1778 година. Избиран е многократно за игумен и епитроп през 1822, 1824, 1828, 1837-1839, 1842-1860 година. Между 1824 и 1833 година е таксидиот във Враца, а по-късно е изпратен в Банско, Влашко и Елена. Неговите грандиозни планове за основаване в манастира на духовна семинария, печатница, библиотека и болница се отхвърлят от по-инертните монаси, които го наклеветяват пред патриаршията. През 1832 година Иосиф е заточен в Трикала. Той умира през 1859 година[304].

Авксентий е роден в Самоков през 1798 година. Учи в риломанастирското училище и се замонашва. В края на 20-те години на ХІХ век е таксидиот в Кюстендил, а през 1831 година е хиротонисан за викариен епископ на Кюстендилската митрополия. От 1837 до 1848 година служи като митрополит в Мостар в Херцеговина, след което е назначен във Велес (1848-1855). През 1858 година Авксентий е назначен за митрополит на Дуръс в Албания, но отказва да заеме този пост и се оттегля в Рилския манастир. Присъединява се към църковната борба, за което е заточен в Мала Азия (1861-1864). Умира на 2 февруари 1865 година[305].

Аверкий Рилски (Попстоянов) е роден през 1802 година в Дупница в свещеническо семейство. Учи в родния си град, в Рилски манастир, където приема монашество, в Сяр, Мелник и град Карловац (Австрия). В Букурещ усвоява взаимоучителната метода и я въвежда в различни български училища. Учителства във Видин, Казанлък и Кюстендил. Посещава Иерусалим и става таксидиот в Хасково и игумен на Осоговския манастир. Сътрудничи на революционната борба. В края на живота си се оттегля в  Жабленския манастир, където умира през 1881 година[306].

Дамаскин Рилец (Дипчев) е роден през 1817 година в Панагюрище. Замонашва се в  Рилския манастир и учи в семинарията на остров Халки[307]. Занимава се с книжовна дейност. От 1863 година е председател на Пловдивското епархийско настоятелство, през 1872 година става Велешко-Струмишки митрополит и има голям принос към екзархийската борба в Македония. Дамаскин умира през 1877 година в Араповския манастир[308].

Герасим Рилски (1830-1892) е от Горна Джумая. Учи в Рилската обител. Около 1855-1862 година е таксидиот в Пловдив, където К. Геров го окачествява като „добър за манастир, но прост човек”. През 60-те и 70-те години живее в Араповския манастир и събира милостиня за него в Русия, където също учи в семинария. Негов съратник е революционерът поп Минчо Кънчев. В нашата историография е наложено невярното мнение, че отец Герасим пребивава в Румъния и е близък с Христо Ботев и Иван Вазов[309]. Всъщност става въпрос за отец Герасим Стамов – свещеник в българската църква в Букурещ.

Друг рилски духовник е отец Пантелеймон (1819-1887), роден в Костенец. На 15-годишна възраст постъпва в Рилския манастир. През 1851 година е изпратен в Русия с рилския монах Никифор за събиране на средства за откриване в Рилския манастир на духовна семинария, печатница и болница. По-късно пътува до Света гора, Сърбия и отново посещава Русия. Отец Пантелеймон описва впечатленията си в пътепис[310]. През 1864-1868 година и 1874-1881 година той е игумен на Рилския манастир. Поканен от руското командване, отец Панталеймон присъства при подписването на Санстефанския мирен договор. Става депутат в Първото българско Учредително събрание в Търново (1879)[311].

Синесий произхожда от село Скриняно, Кюстендилско. Роден е през 1836 година и учи в българско училище в Цариград. На 18-годишна възраст приема монашество в Рилския манастир. Три години завежда кюстендилския манастир „Св. Мина“. Изпращан е на таксид в Пирот, Ниш и накрая във Враца, където се включва в революционния комитет. През 1875 година Синесий е ръкоположен за Стобийски епископ. Служи като викарий на Кюстендилския митрополит в Щип и наместник на Пловдивския митрополит Панарет. През 1884 година става Охридски митрополит, а през 1894 година – митрополит на Скопие. Той умира в Кюстендил на 16 декември 1917 година[312].

Най-изтъкнатият рилски монах през Възраждането несъмнено е Неофит Рилски. Той е роден в Банско през 1793 година. Заедно с Димитър Молеров идва в Рилската обител, където приема монашество през 1818 година. Учи в Мелник и Велес и сам преподава в Самоков, Копривщица, Стара Загора, Рилския манастир, Казанлък, остров Халки. Отец Неофит основава първото българско светско училище в Габрово през 1835 година. Прави първия превод на Новия Завет на новобългарски език, който е забранен от патриаршията. През 1835 година издава „Болгарска граматика“ и „Таблици взаимоучителни“, през следващата година създава първия български глобус, а през 1837 година публикува първия учебник от поредицата за взаимоучителната метода – „Краснописание“. От 1852 година до края на живота си се посвещава на книжовна дейност в Рилската обител. През 1858 година търновци му предлагат да оглави проектираната от тях семинария, но тогава той е вече на 65 години и отказва. От 1860 до 1864 година отец Неофит служи като игумен на Рилския манастир. През 1875 година е издаден неговият „Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език“. Иеромонах Неофит Рилски умира на 4 януари 1881 година в Рилския манастир и е погребан до главната църква. Константин Иречек го нарича с право „патриарх на българските учители и книжовници[313]”.

Възпитаник на Рилската обител също е Христаки Павлович (1804-1848) от Дупница, който прави Паисиевата история всенародно достояние, като издава „Царственник или история болгарская” (1844). Книжовникът Сичан Николов, известен и под духовното си име Христодул Костович (1806-1889), също се учи в Рилския манастир. Послушник в Рилския, а след това в Зографския манастир е митрополит Евстатий Пелагонийски (1832-1888). Учителят и книжовник Васил Чолаков от Панагюрище не само е ученик на Неофит Рилски, но на старини се замонашва и завършва живота си в Рилската обител през 1885 година.

Строителството след опустошителния пожар през 1833 година изисква големи средства, които не могат да се набавят от манастирското стопанство. Разноските по възстановяването са поети от целия български народ под формата на милостиня или ктиторски дарения. Отзовават се не само хора от всички краища на българската етническа територия, но и българи, които живеят във Влашко, Молдова, Русия, Австрия. Някои селища заплащат за привилегията да имат собствени стаи („архондарици”), в които нощуват техни поклонници при посещение на манастира. Запазили са своя възрожденски вид единадесет гостни стаи, наречени „Копривщенска”, „Тетевенска”, „Чирпанска”, „Габровска” и други. Те се намират в северното крило и са обзаведени с битови тъкани, килими, мебели и съдове[314]. На Господски празници и на патронния ден на манастира – „Отчов ден” (19 октомври), броят на посетителите достига две хиляди души. 

През Възраждането, когато преписването на ръкописи е вече анахронизъм, Рилският манастир е щедър спомоществовател за издаването на редица български книги. В неговия архив са запазени много обявления за събиране на дарители. На риломанастирската материална подкрепа разчитат автори, издатели, съставители, преводачи, редактори на учебници, сборници, вестници.

През ХІХ век Рилският манастир е посетен не само от стотици хиляди българи, но и от редица чужденци. Известният славист Виктор Григорович идва през 1845 година и остава смаян, че в манастира функционират две училища. Едното от тях е построено от отец Неофит Рилски през 1843 година[315]. Протестантският мисионер Теодор Баингтън, който проповядва в Стара Загора, посещава Рилската обител през 1859 година[316]. Английският офицер Джеймс Бейкър, чийто брат е паша в османската армия, разглежда манастира през 1874 година и оставя подробно описание[317].

Като ставропигийна институция, подчинена на Цариградската патриаршия, Рилският манастир не взема пряко участие в църковната борба. В нейния начален етап мнозина у нас са уверени, че Рилския манастир не само ще подпомогне борбата, но и ще я възглави. През 1840 година отец Аверкий Попстоянов, учител и таксидиот в Казанлък, увещава Неофит Рилски, че обителта трябва да се противопостави на гръцките владици. Тази надежда се оказва илюзорна, но рилските таксидиоти по места се оказват въвлечени в борбата. През ХІХ век патриаршията често предупреждава ръководството на Рилския манастир да прекрати намесата им в народните протести срещу владиците, а българските общини се жалват, че монасите стоели настрана от тежненията на народа. Назрява напрежение и между таксидиотите и манастирското ръководство, което избягва да дразни Фенер. През 1858 година патриархът е недоволен от духовника Агапий в Хасково, „защото е проповедувал много българщината”. Той е предупреден, а след това е преместен в Кюстендил. Запазени са много негови проповеди, някои от които са насочени срещу протестантството[318]. През 1859 година отец Памфилий Рилски в село Студена, Софийско, открито пренебрегва самоковския митрополит Матей, който му забранява да събира помощи. Рилските стареи пишат до владиката и обещават да накажат духовника. В Севлиево Пахомий напуска таксида и отива в Цариград през 1861 година като представител на търновци в църковната борба[319].

През 1861 година тримата таксидиоти отец Герасим от Пловдив, Игнатий от Пазарджик и Кирил от Карлово отиват в обителта, за да убедят събратята си в каузата на църковната борба. Те са обвинени в немонашеско поведение и са затворени в манастира. Освободени са след получаването на множество протестни писма от техните градове[320]. Затова пловдивската община разпраща окръжно послание и нарежда да бъдат изгонени рилските духовници от епархията и да не им се дава милостиня поради обвързаността им с Цариградската патриаршия (юли-октомври 1861 година)[321]. Васил Чолаков пише откровено до отец Неофит Рилски през 1863 година: „Вашето братство, както и всичкото монашество в България, стои на едно място, вместо да надмине народа… Ако не побързате да промените тая луда и дива калугерска политика занапреж, ще ви изгонят и няма да остане след десет години ни един калугер в България… Познаваме добре, че манастирското общество не можеше и не може да се дигне против фенерската Патриаршия, както се вдигна народът. Защото Патриаршията лесно може да разори до дъно частно общество, особено манастирско, докле още не са наредени работите, а на всичкия народ нищо не може да стори… Но познаваме и това, че манастирското общество можеше барем да бъде неутрално в борбата, а не да покровителства фенерските владици, които народът отвсякъде гонеше, и да наказва манастирските калугери…[322]”

Неврокопският духовник Христофор през 1865 година повежда борбата срещу фенерския владика Агатангел. Той е отзован. Софиянци изпращат дописка до Георги Сава Раковски, в която се жалват от духовника Харитон, превърнал метоха в разсадник на гърцизъм.

Едва когато става очевидно благоприятното разрешаване на църковния проблем, рилското братство решава публично да се откаже от Фенер с протокол от 19 февруари 1870 година. Неговият текст гласи: „Ние, всички братя священния нашея обители рилския, като гледаме с чрезвичайна радост душевна, защо наближава вече решението на церковният ни въпрос и по царска милост дава се на нашия род Българский старата му церковна самостоятелност, с общо наше единогласие общобратствено отказваме се от всяко сношение, что е имал нашия св[ети] манастир с гръцката патриаршия, и като всякога естествено съединени с нашият си благочестив род Българский, припознаваме от сега натам бъдещата наша народна иерархия и с нея ще си водиме всичките си потребни сношения манастирски точно както сме били досега с гръцката патриаршия. И на това общо съборно решение всички се подписваме своеръчно.” Имената на подписалите са: игумен иеромонах Кирил, проигумени Неофит и Пантелеймон, иеромонаси: Игнатий, Епифаний, хаджи Ананий, Севастиан, Силвестър, Христофор, Павел, Константий, Арсений, Синесий, Теодосий, Никифор, Касиян, Герман, хаджи Дамаскин, Иоаким, Теодосий, Дамаскин, Иеротей, хаджи Онуфрий, Филарет, Синесий, Кесарий, хаджи Никифор, Пантелеймон, Иеремия, Теодосий живописец, Серапион, Паисий иконом, Полихроний дуяр[323].

От 1869 до 1873 година е епохата на усилена тайна революционна подготовка у нас, възглавена от иеродякон Игнатий (Васил Левски). Политическите борби, обедняването на населението, отчуждаването от манастирите като следствие от църковната борба, построяването на множество енорийски църкви рязко намаляват поклонничеството в Рилския манастир и съкращават неговите приходи. От 1872 до 1876 година те намаляват почти двадесет пъти (!), както следва: 1872 година – 164 940 гроша 25 пари; 1873 година – 160 727 гроша 05 пари; 1874 година – 180 548 гроша 30 пари; 1875 година – 51 337 гроша 20 пари; 1876 годзина – 8 744 гроша 30 пари[324].

По принцип ролята на Рилския манастир е духовно-просветна и не може да се очаква той да се превърне в крепост на съпротивата срещу чуждия етнически и верски гнет, защото това би застрашило самото му съществуване. Но не липсват сведения за съпричастие на рилските иноци с революционните тежнения на най-будните слоеве на българския народ. Стоян Георгиев от Копривщица, който е манастирски овчар, става хайдутин и застрелва кехаята Мехмед според един турски документ от 30 юли 1859 година[325]. Комити често посещават Рилската обител за проучване на настроенията сред братята или за подслон и лечение. Най-ранното сведение датира от 1860-1861 година, когато Христо Н. Македонски и негови другари намират убежище при постника отец Даниил. По същото време манастирът е посетен и от Георги Сава Раковски. Македонски идва отново през 1868 година[326]. Ангел Обретенов, син на Баба Тонка, с двама съратници посещава манастира през 1867 година[327]. През следващата година плъзва слухът, че четата на Хаджи Димитър не е разбита, а е намерила убежище в Рилския манастир[328]. Рилският таксидиот в Карлово Кирил замонашва Васил Кунчев с името Игнатий. След като се отдава на революционната кауза Левски посещава манастира, но за разлика от Троянския и Гложенския манастир той не основава тук таен комитет[329]. В Рилския манастир често отсяда и прочутият Ильо войвода. Когато Арсени Костенцев е учител в Горна Джумая (1872), той и даскал Петър Рафаилов от село Рила идват в обителта, за да сондират доколко монасите са готови да участват в бъдещото въстание, като укрият жените и децата на въстаниците и изградят фурна за печене на сухари[330].

Млади рилски таксидиоти стават членове на революционни комитети, а някои от тях дори са екзекутирани от поробителите. Споменатият Синесий Стобийски през 1872 година е на таксид във Враца. Местният деец Стефанаки Савов пише в спомените си, че в местната революционна организация влизат игуменът на Черепишкия манастир отец Епифаний и монахът от Рилския манастир отец Синесий. Иеромонах Лука, който замества Синесий, споделя неговите убеждения. Той участва в подготовката на Априлското въстание и заедно с поп Коста заклева в метоха врачанските революционери[331]. Рилският таксидиот в Чирпан иеромонах Партений също се отдава на освободителната кауза. Той е арестуван, съден и обесен в пловдивския затвор на 17 септември 1877 година[332]. Колоритна фигура в живота на Рилския манастир през бурния ХІХ век е иеромонах Полиевкт. През 60-те години той е таксидиот в Хасково, където хвърля расото, жени се и даже става униат. През 70-те години като светско лице учителства в Одринско, където умира. На фантазията на Полиевкт се дължи прочутото пророчество „1876=Турция ке падне”, получено чрез игра на буквени и цифрени значения. То е популяризирано от Иван Вазов в романа „Под игото” и е включено от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”. Това предсказание изиграва голяма роля за въодушевяването на народните маси през Априлското въстание[333].

През 1876 година тълпи турци от Дупница и Горна Джумая влизат в манастира, но след усилената молитва на монасите става чудо. Неканените гости се изпокарват помежду си и напускат, без да окрадат и опожарят манастира[334]. По време на Освободителната война (декември 1877 година) рилските монаси в метосите на Рила и Дупница са ограбени от башибозуците[335]. Царят-освободител подарява на манастира комплект литургически утвари, които днес се пазят в музея.

Самоковско-рилското богословско училище е открито през 1876 година по инициатива на митрополит Авксентий Велешки. Рилската обител подпомага построяването на училището и отделя от бюджета си големи суми за неговите нужди[336].

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[278]. Василиев, А. Тома Вишанов Молера. С., 1969, с. 15.

[279]. Василиев, А. Български възрожденски майстори. С., 1965, 494-501, обр. 283; Донкова, М. Стенописите в църквата „Покров Богородичен“ при постницата „Св. Лука“. Актуално състояние и реставрационни проблеми. – Проблеми на изкуството, 2010, № 4, 50-54.

[280]. Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 274, № 757.

[281]. Спространов, Е.  Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, с. 25.

[282]. Алексиев, А. Открита е ръкописна книга от Йеромонах Теодосий – игумен и епитроп на Рилския манастир от края на XVIII и началото на XIX век. – Минало, 2009, № 1.        

[283]. Стойков, Г. Майстор Алекси и майстор Колю Фичето. С., 1976, с. 32, ил. 5. Срв. Даскалова-Обретенова, К., Ал. Обретенов. Полетът на майстор Алекси Рилец през вековете. 2 прер. с доп. изд. С., 2009.

[284]. Стойков, Г. Цит. съч., 33-34, ил. 6-7.

[285]. Бур-Марковска, М. Към историята на стопанската и строителната дейност на Рилския манастир (1833—1848). – Известия на Института за история, 22, 1972, 227-261; Царев, Г. Хронология и етапи на строежите в Рилския манастир, 1816-1848. – Векове, 1979, № 4, 65-72.

[286]. Генова, Е. Църквата при гроба на св. Йоан Рилски. Стенописи и зографи. – Годишник на Софийския университет. Център за славяно-византийски проучвания «Иван Дуйчев», 91 (10), 2001, 133-146.

[287]. Житие и чудеса на преподобния наш отец.., 63-64.

[288]. Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир, с. 15.

[289]. Стойков, Г. Цит. съч., с. 64, ил. 29.

[290]. Пак там, 68-82.  

[291]. Пак там, 34-35.

[292]. Пак там, с. 65, ил. 28.

[293]. Тъпанов, Ст. Резултати от проучването и реставрацията на стенописите в параклиса «Успение на св. Иван Рилски» в Рилския манастир. – Проблеми на изкуството, 2010, № 4, 15-17. Публикува авторски надпис на «протодаскал» Димитър Хр. Зограф и Костадин П. Вальов от 1840 г.

[294]. Василиев, А. Цит. съч., 280-282, 328, 343-344, 420, 433, 448-449, 506-507.

[295]. Снегаров, Ив. Гръцки документи на Рилския манастир. – Годишник на Духовната академия, 10, 1961, с. 199.

[296]. Радев, Ив. Цит. съч., 189-294.

[297]. Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ – първата половина на ХІХ в.). С., 1986, 136-137.

[298]. Бур-Марковска, М. Цит. съч., с. 233.

[299]. Радев, Ив. Български авантюристи. Велико Търново, 1991, 35-46, 70-92.

[300]. Спиридон иеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском – 1792 г. Предг. Б. Христова. Студия В. Златарски. С., 1992.

[301]. Кенанов, Д. Йеросхимонах Спиридон – българският ученик на Паисий Величковски. – В: Същият. Българистични простори. Пловдив-Велико Търново, 2007, 163-173 (препечатано в: Димитър Кенанов. Крилатият въздухоходец Теодосий Търновски. Велико Търново, 2011, 21-32).

[302]. Радев, Ив. Гавриил Рилец – скромен възрожденски деец от 20-те-30-те години на ХІХ в. – Духовна култура, 1990, № 12, 20-25. Авторът е преписал, без да цитира, статията на Стефанов, П. Един неизвестен възрожденец – Гавриил Рилец. – Вестник Велико Търново, 1983, ноември, с. 15.

[303]. Алексиев, А. Открита е щампа на свети Иван Рилски Чудотворец от Гавриил йеромонах Рилец. – Минало, 2012, № 1.

[304]. Янев, Я. Г. Батак и Възраждането. С., 2004, 35-37; Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти.., 266-267.

[305]. Кирил, патриарх български. Авксентий Велешки. Биографичен очерк (по случай 100 години от смъртта му – 1865). С., 1965.

[306]. Кацарски, Н., архим. Монах Аверкий поп Стоянов – възрожденски учител, кнжовник и революционер. – В: Църквата и съпротивата на българския народ срещу османского иго. С., 1981, 147-163.

[307]. Румпос, Д. Български преподаватели и ученици в богословското училище на остров Халки (1844-1903). Велико Търново, 2009.

[308]. Стоянов, М. Един малко известен възрожденски книжовник – Дамаскин Рилец. – Във: В чест на акад. Димитър Косев. С., 1974, 107-116.

[309]. Хисарлъшка, Сп. Герасим Рилски, един приятел на Ботев и Вазов. – Славяни, 1971, № 9, 24-25.

[310]. Радев, Ив. Йером. Пантелеймон Рилец и неговият пътепис. – В: Същият. Литература и култура на Възраждането. Т. 2. Велико Търново, 2010.

[311]. Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти.., 279-280.

[312]. Автобиографични бележки на Синесий, епископ в Щип и Пловдив и митрополит в Одрин, Охрид и Скопие. Ред. Г. Баласчев. С., 1934.

[313]. Снегаров, Ив. Принос към биографията на Неофит Рилски (гръцки писма до него). С., 1951; Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975; Арсений, еп. Стобийски. Принос към биографията на отец Неофит Рилски. С., 1984; Огойска, М. Междуписания: Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски. С., 2010.

[314]. Колева, М. Чирпанска (Вазова) гостна стая в Рилския манастир. – Известия на Националния исторически музей, 17, 2006, 170-182.

[315]. Григорович, В. Очерк путешествия по европейской Турции. – http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Bulgarien/XIX/1840-1860/Grigorovic/text4.phtml?id=2235.

[316]. Американски пътеписи за България през ХІХ век. Съст. Ф. Шашко, Б. Гринберг и Р. Генов. С., 2001, 37-38, 60-61.

[317]. Бейкър, Дж. Европейска Турция. С., 1994, 255-261, 263-265.

[318]. Методиева, Л. Агапий Рылский. С., 1998; Денев, Ив., А. Александров. Възрожденски проповеди в архива на Рилския манастир. С.,

2007, 364-379.

[319]. Радкова, Р. Рилският манастир и църковно-националната борба. – Във: В памет на М. Димитров. С., 1974, 233-246.

[320]. Радев, Ив.  Таксидиотство и таксидиоти.., с. 192.

[321]. Климент Рилец, архим. Българският църковен въпрос и Рилският манастир. – Духовна култура, 1966, № 10-11, 7-8.

[322]. Цит. по: Цанков, Ст. Нови данни за историята и уредбата на Рилския манастир. – Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, 13, 1936, 33-37.

[323]. Климент Рилец, архим. Българският църковен въпрос.., 9-10.  

[324]. Климент Рилец, архим. Рилският манастир в навечерието на Освобождението (1875-1877 г.), с. 26.

[325]. Ихчиев, Д. Цит. съч., 404-405, № 69.

[326]. Записки на Христо Н. Македонски. 1852-1877. С., 1983, 29-35, 129-135.

[327]. Ферманджиев, Н. Родови хроники. С., 1975, с. 234.

[328]. Симеонов, Цв. Писма и документи на Данаил Хр. Попов от периода 1867-1909. – Известия на държавните архиви, 45, 1983, 94-95, № 5.

[329]. Кузманов, П. Спас Николов Пандурина, Васил Левски и Рилския манастир. – Духовна култура, 1989, № 10, 16-22.

[330]. Костенцев, А. Спомени. С., 1984; http://www.promacedonia.org/ak/index.html.

[331]. История на град Враца. Т. І. С., 1976, 325-327. Срв. Събев, Т. Българската православна църква и национално-освободителното движение. – В: Априлското въстание и Българската православна църква. Ред. Ив. Дуйчев. С., 1977, 7-69.

[332]. Събчев, Н. История и география на град Чирпан. С., 1938, с. 154.

[333]. Темелски, Хр. За авторството на пророческата буквеница „Турцiа ке падне”. – Военноисторически сборник, 1986, № 1, 162-170.

[334]. Житие и чудеса на преподобния наш отец.., 61-62.

[335]. Климент Рилец, архим. Рилският манастир в навечерието на Освобождението (1875-1877). По документи из архивите на Рилския манастир. – Духовна култура, 1961, № 3, с. 27.

[336]. Станимиров, Ст.  Из историята на самоковското духовно училище. – Архив на Министерството на народното просвещение, I, 1909, № 3, 38-83; III, 1911, № 1, 3-19; Кръстев, А. Самоковско-Рилското богословско училище. – Духовна култура, 1992, № 1, 28-34.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7rP

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s