Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 1

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Мнозина грешат, като употребяват термина „протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Църквата като Богочовешки организъм не може да се отъждестви с нито един политически порядък, дори с демократичния, който е станал „мит“ и идеал на света. През „всички епохи тя в по-малка степен е приспобявала институциите си към светските и едновременно с това постоянно е подчертавала своята различност и особеност в сравнение с тях. В живота на Църквата постоянно се проявява антиномията да бъдеш в света, а не да бъдеш от све­та.“ Защото „като Богочовешки организъм, Църквата притежава не само тайнствена същност, неподвластна на стихиите на този свят, но и исторически обусловена същност, влизаща в съприкосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата. Тя от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройството на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и взаимодействие с Църквата. Взаимоотношенията между държавата и последователите на истинската религия са се променили в хода на историята. Следователно възникването на земната държава (като устройство и система) трябва да бъде схващано не като изначална Богоустановена реалност, а като предоставена от Бога възможност на хората да организират своя обществен живот, изхождайки от тяхната свободна воля, за да може това организиране, като отговор на изкривената от греха земна реалност, да помогне за избягването на още по-голям грях, чрез противодействането срещу него от страна на светската власт.“  Въз основа на това осветскостяването на света става причина християнските ценности, добродетели и празници да бъдат заменяни със светски такива. Какво означава думата вместо?

Българската дума вместо, на гръцки език е αντί, тоест затова и секуларизирания свят предлага вместо християнски празници – анти (християнски) празници. И така в края на XIX-ти век и в началото на XX-ти век се появява един вместо-християнски празник за денят на жената и майката (8 март), който се празнува в миналото и днес, независимо, че Св. Благовещение е християнски празник за денят на жената и майката, който по своето еклисиологично-богословско съдъ-ржание има дълбок духовен смисъл…

За празника Св. Благовещение (25 март)

За установяване началото на почитането от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[21] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.

Кратки еортологични[22]  данни за празника Св. Благовещение

Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век и по-малко известния calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието „Кириопасха“ (Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха). В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древeн автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолни император Константин, се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил:  „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“, там тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени, черпели вода.

В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: „Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария“.

Какво е богословското съдържание и смисъл на църковния празник Св. Благовещение?

„Днес „е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и св. Архангел Гавриил нарича Дева Мария: благодатта благовества, затова и ние православните християни с него викаме на Света Богородица и Приснодева Мария” (евангелист Лука):„Радвай се благодатна, Господ е с тебе!” (Лука 1:28), Тропар, глас 4.

Благовещение е църковният празник, който отбелязва началото на земния път на Спасителя – Божия Син – Иисус Христос. Известяването от св. Архангел Гавриил на благата вест като „тайната от вечност“ и приемането ѝ от Дева Мария са в събитието на Въплъщението на Бог Слово – начало на изкупителните Му страдания и смърт за изкупление на човешките грехове.

Какво се получава на практика в съвременния живот – православните хора дори и кръстени, не познават добре Православната вяра и започват неосъзнато да почитат не малко суеверия, неоезичество, идолопоклонничество, в това число да почитат светски празници и да забравят християнските (които са по-важни за тяхното душеспасение) като отстъпват от обетите дадени пред Бога в тайнството Кръщение, след което се извършва Миропомазване.

В тази връзка, „Свещеното Писание свидетелства, че християните по-добно на юдеите ще започнат постепенно да охладняват към откровеното учение Божие: ще започнат да оставят без внимание обновяването на човешкото естество от Богочовека, ще забравят за вечността, цялото си внимание ще насочат към земния живот; в това настроение и с такава насоченост ще се захванат с развиването на своето положение на земята, което сякаш е вечно, и с развиването на падналото си естество за удовлетворяване на всички повредени и извратени изисквания и пожелания на душата и тялото. Разбира се, Изкупителят, изкупил човека за блажената вечност, е чужд на такава насоченост. На такава насоченост е свойствено отстъплението от християнството“. „Мрежите на княза на тоя свят са станали много повече, отколкото по времето на първата Христова Църква, умножили са се до безкрайност. Умножили са се книгите, съдържащи лъжеучение; умножили са се умовете, които имат в себе си и предават на другите лъжеучение; намалели са до крайност последователите на Светата Правда; усилило се е уважението към естествените добродетели, достъпни на юдеи и езичници, противни на самото естество, което гледа на тях като на зло; умалило се е понятието за християнски добродетели, да не казвам колко се е умалило, почти е изчезнало извършването им на дело; развил се е вещественият живот; изчезва духовният живот; наслажденията и грижите за тялото поглъщат цялото време; няма кога дори да си спомним за Бога. И всичко това се превръща в задължение, в закон“. Защо?

Защото възгледът на православна истина за човека се основава на изключително уважение към неговата личност. В противоположност на това теориите за произхода и природата на човека, възникнали в по-ново време, както и практиките, които се прилагат по отношение на него от периода на двете световни войни, та и до днес, са проява на подценяване и презрение към човешката личност. В същото време гръмките декларации за достойнството и правата на човека, както и гигантските усилия, полагани за самообожествяването му, не само не удовлетворяват неговото съществуване, а го водят до безизходица, униние и самоунищожение. Ето защо православната антропология е особено актуална днес относно правилната вяра в Бога, тъй като светската антропология не е тъждествена на учението на Православната църква.

Социологични аспекти на понятието феминизъм

Феминизмът (от ангийски и френски feminismfeminisme, които пък произхождат от латинското femina „жена“) включва политически, социални и други движения, които се борят за и акцентират върху свободата и равноправието на жените, женската гледна точка за света и положението като цяло на жените в обществото. Повечето феминист(к)и са загрижени най-вече за социалното, политическо и икономическо неравенство между мъжете и жените. Феминизмът се концентрира върху идеята, че полът не трябва да бъде определящ фактор за конструиране на социалната идентичност на личността или да бъде основание за различни социално-политически или икономически права. След отвоюване на правото на собственост, на имуществени и парични притежания, правото на вот и други основни човешки права, политическите кампании на феминист(к)ите днес обикновено се фокусират около такива въпроси като правото на безопасен и легален аборт, достъпа до средства за контрацепция, домашното насилие, еднаквото заплащане, борбата с дискриминация-та по полов признак, сексуалния тормоз и други. Други области на феминизма са икономическо равенство, равното зачитане на възможностите в интелектуален план (например литературният феминизъм се фокусира върху изследванията на литературата, писана от жени), културното, сексуалното равенство и други.

В контекста на казаното за да преминем към темата на „феминизма като отстъпление от Бога”, ще направим и едно малко въведение по темата за семейството, която е пряко свързана с темата за всички модерни стереотипи на поведение на човешката личност (включително джендърни теории[23]) през ХХ-ти век.

Еклисиологичен анализ

Според Православната църква семейството не е плод просто на социална необходимост, а е създадено от Самия Бог, за това и взаимоотношенията в него не се определят от нуждата, нито от функционалното предназначение, което един другиму определяме по целесъобразност, а се определят от богоустановения порядък на благия и премъдър Творец. Целта, заради която двама души се събират, за да създадат семейство, дом и деца, не е ограничена във времето и пространството, затова от гледна точка на учението на Светото Православие изразът от популярните западни филми, според който те са заедно „докато смъртта ги раздели“, е неразбираем!

Според Православието двамата съпрузи чрез църковното тайнство Брак (Венчание) стават едно цяло, за да влязат заедно във вечността, за да постигнат заедно обожение (гръцки θέωσησ) по благодат. В тази връзка много млади и зрели хора си задават въпроса защо днес, през ХХI-ви век, не са щастливи и каква е причината за това. А самото питане се дължи на факта, че съвременните хора не са възпитани религиозно, което е пречка да видят греха в живота си, който се е превърнал в мода. Така, стремейки се към щастие, хората обикновено попадат в капана на дявола, който както в древността на праотците, така и сега на всички хора предлага щастие без Бога, във вид на временни удоволствия. Първото такова греховно наслаждение донесъл на хората плодът от дървото за познаване на добро и зло. Впоследствие човек се е научил да използва и себе си, и целия обкръжаващ свят за получаване на кратковременни наслаждения, защото вечното блаженство било вече недостъпно. Днес дяволът – князът на тоя свят предлага на хората мисълта, че щастието се заключава в удоволствието и колкото повече са удоволствията, толкова по-щастлив е животът. Използвайки естествения богоугоден (метафизичен) стремеж на човека към Благото, лукавият го извращава, насочва го към лъжливи цели – към земните удоволствия. Така възниква хедонизмът и се появяват миражи на щастливия живот. Греховните удоволствия обаче никога не могат да се сравнят с блаженството в Бога. По същността си те са противоположни на истинското блаженство, тъй като всички хора са създадени от Бога за блаженство, всеки човек вътрешно усеща в себе си стремеж към щастие, но често не знае какво представлява то и къде да го търси. Според учението на Православната църква истинското щастие е вечното блаженство в единение с Бога, което може да бъде дадено на човека само от Господ, тъй като единствено Той е Благ. Да се намери щастие извън Бога, е невъзможно..!

Затова и представителите на различните видове феминизъм не могат да изпитат щастие в живота си, а ако изпитват някаква форма на удоволствие – ще видят или осъзнаят (впоследствие), че това е форма на хедонизъм, гордост и греховно задоволство което води до тъга, депресивни състояния, униние и отчаяние, а не води до състояние на любов, смирение и истинска радост.

Всеки който внимателно е чел наставленията на светите отци на Православната църква, безусловно е забелязал, че повече от всичко в тези учения се говори за покаянието, смирението, плача пред Бога заради греховете ни. За тези добродетели свeтите отци са писали толкова много, че почти във всяка светоотеческа книга и на всяка нейна страница може да се намери подобно наставление. Но колкото и да е странно, в наши дни християните най-много се отклоняват именно от това учение, изопачават и нарушават този най-важен закон на духовния живот. Това е причината, довела до светските (секуларните) стереотипи[24] на поведение. И това не е случайно. С идването на този век настъпва и времето на всеобщото отстъпление от Истината, на пълното прелъстяване на света от дявола и всеобщата прелест – хората все по-дълбоко потъват във всички свои страсти, във всички грехове и заблуждения. Защото създаденият по Божи образ човек все по-рядко се намира в хармонична взаимовръзка с Твореца. Само Божието Слово, чрез което човек би трябвало да живее (срв. Матей 4:4), може да го издигне над творението и да го удостои с достойнството да бъде Божие чедо.

Все по-често в публичните изяви на представителите на художествено-творческата интелигенция и политическите елити по целия земен свят се носят призиви за завръщане към традициите на християнското вероучение в ролята му на държавна идеология. Към тези възгласи често се чуват и одобрителни, а понякога и възторжени гласове от страна на представители на Православната църква, в знак на съгласие за насаждане на нравствени ценности, под които основно се имат предвид Божиите заповеди.

Тази позиция е особено опасна и лъжовна заради опростеното възприемане на политическата действителност, заради аранжимента на философските идеи от активни млади леви интелектуалци, демократи, националисти, републиканци, либерали, феминистки, хуманисти и прочее. Главната опасност се крие в опита да се отъждестви християнското вероучение с идеологически инструмент, с помощта на който да се различава доброто от злото. Защо?

Защото „Православието съдържа в себе си най-дълбоки нравствени принципи, но съвсем не отъждествява себе си с обществената етика. Религията предимно е вътрешен живот, съчетание на душата с Божията благодат; тогава вярата като реална сила, след като посочи на човека целта и след като разкрие главното съдържание на въпроса, ще се проявява навън в дела на добро и милосърдие.“ Самото добро има различна ценност: една – когато се извършва от солидарност като взаимопомощ, друга – когато е от чувство на състрадание към човека; това е вече по-висока степен на доброто – умението да се съпреживява. И „Виждането, че идеите са повлияни от материалното, се споделят и от марксизма. Според него идеологията е оформяне и изопачаване на възгледите на хората от икономическите условия в интерес и с помощта на господстващата класа, която чрез идеологията се стреми да легитимира властта си. След това дълго време господства негативното разбиране за идеологията като насочваща схема, която не е рационална и няма прагматична стойност[25]“. Така стигаме и до темата за хуманизма.

Хуманизмът е „неизбежното следствие от развитието на римокатолицизма и протестантизма, положили в основата на своите богословски концепции идеите на антропоцентризма. Но хуманистичното християнство не е истинското християнство. То е негова пошла имитация, то дори е „най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, богочовешки ценности и стойности“. Това е „хоризонталната“ проекция на християнството[26]. Тоест християнството е начин на живот в Христа, а не е идеология, „хуманизъм“ – без живот в Бога.

„Хуманизмът става верую и баща на редица подидеологии, които властват и в настоящия исторически момент. Ние сме потопени в този идеологически свят и сме разделени на фашисти, националисти, комунисти, либерали, неолиберали, където се прокламира общество на справедливостта и потреблението, с цел най-ценното в живота на човека, „венецът на творението“, да бъде лек и в удоволствия. Особена разлика в идеологиите няма, те имат едно начало – хуманизма. Резултатът е плачевен и всеизвестен. Демократическите институции с всички сили се борят за налагане на справедливост и свобода на човека по целия свят. Водят се войни, извършват се оранжеви, зелени, бели, червени, сексуални, културни, феминистки и така нататък революции. Всички бързаме, няма време, животът е кратък и трябва да го изживеем щастливо. Огромни ресурси се хвърлят в научни разработки за удължаване на човешкия живот, а защо не и вечен живот. Човекът е творец и поема снизходително и грижовно шефство над природата, космоса, вселената. Вярата в Бога не съществува, съществува вярата в хуманизма. Това обаче обуславя антропоцентричността на идеята за хуманизма[27].“

Следва…(виж тук)

___________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[21]. Християнският художник (иконописец) съзерцава Божествените образи със своите духовни очи и едва след тогава ги претворява в линии и багри или образи.

[22]. Еортология (гръцки еорто – празник, логос – наука) – наука за празниците.

[23]. Когато изследваме феминизма, е нужно да поясним, какво  означава понятието „джендър“ като секуларен стереотип на поведение. Понятието „джендър“ (английски gender), което предизвиква спорове, се разглежда по различен начин от различните феминистки теории – като джендърната социология, джендърната психология, хомосексуалната,  транссексуалната и интерсексуалната философия и така нататък. Феминистките  трактуват понятието джендър по различен начин и смятат, че изследванията, извършени на основата на джендърната теория, отвличат вниманието от „женските проблеми“ и поставят под съмнение ценността на характерис-тиките на „женското“. Първото определение на „джендър“ се появява във връзка с феминистките изследвания на съвременното общество в плоскостта на критиката на дискриминацията на жените в него (Gayle R. The traffic in women: Notes on the „political economy“ of sex). По-късно в определението за „джендър” заляга в основата на разнообразни концепции, довели до приемането на тези изследвания, като учебна програма и научни дисциплини, задължителни за социалните работници и държавните служители. Ето едно определение: „Въведеният от феминистките термин е с цел определянето на социалния аспект на различието между половете. Когато говорят за различие между съществата от мъжки и женски пол, като различие на „пола“, се има предвид тяхното биологическо различие. Когато хората говорят в секуларен или социологичен аспект за джендър, изхождат от социо-културните дефиниции на понятието жена и мъж, като се предполага изначално установеното различие в тяхното социално положение.“ Джендърната теория, има за цел да легализира възгледа, че полът не е билогическа категория, а е избор от съвкупността на различни социални роли. В днешно време определението на термина „джендър“ – стерeотипът е прието като обозначение на социалните различия между мъжа и жената, които не трябва да се игноргалират в условията на патриархалното общество, където се утвърждава превъзходството на мъжа и се осъществява дискриминация по полов признак. Теоретикът на джендърната методология – Джоан Скот определя понятието джендър като „елемент от социалните отношения, основан на възприетите различия между половете и основен път на обозначаването на властта“. Гроздев, Ив., Божков, Б. Отстъплението от Бога, предпоставка за разпадане на семейството. С., 2015.

[24]. „Терминът стереотип се налага още в началото на ХХ-ти век, като е било известно, че хората са склонни да формират предразсъдъци и стереотипи и да действат въз основа на тях при възприемането на идивиди и групи. Стереотипът може да се използва като типизиране или като споделяне на представи за качество на поведение на определена група от хора. През сьщия период от време, през 1922 година журналистът Уолтър Липман пише своята книга „Обществено мнение“, като в нея твърди, че възприемането на света и личния опит се направляват от клишета, които наследяваме от собствената си култура. Клишета, които използваме, за да обясним своето и чуждото поведение. Те могат да бъдат използвани във всяка една сфера от нашия живот. Стереотипите имат когнитивен аспект и значение, което може да бъде или вярно, или грешно. Социални, расови или политически стереотипите могат да са положителни и отрицателни”. Вж. //www.ontolerance.eu/.

[25]. Вж. //www.genderpage.ru/.

[26]. Срв. Карелин, Р., арх. Без Църквата няма спасение. Атон, 2004, с. 39.

[27]. Вж. //www.genderpage.ru/.

Изображения: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6PN

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s