Владимир Теохаров

Дисертационното съчинение на д-р Иван Панчовски на тема „Пра-вославното християнско младежко движение в България“ е отпеча-тано в германския град Йена през 1940 година във връзка с док-торската защита на младия български богослов[1].

Богатото идейно съдържание на този научен труд отразява широката и разностранна философска ерудиция на своя автор и дава възможност да се очертаят контурите и насоките на неговото религиозно-философско и християнско етическо и педагогическо мислене. В следващите редове ще се опитам да резюмирам накратко някои основни идеи, свързани с християнската философия на образованието, които се откриват в съдържанието и идейната рамка на този дисертационен труд.   

Пo просеките на Културата със специално позоваване на професор Иван Панчовски. Идеите за култура и възпитание в Европейската история.

Християнското философско разбиране за възпитанието обхваща много дълбоки пластове от европейската култура, в които се долавят класическото гръцко и средновековно християнско мислене, рене-сансовия хуманизъм и просвещенски идеи, етиката на немския идеализъм, романтизъм и християнски екзистенциализъм.

Древногръцкото „Пайдея“

Тукидид пише някъде в „История на Пелопонеските войни“, че войната между Атина и Спарта не е просто сблъсък на две армии, стратегии или пълководци, а сблъсък на две „пайдеи”. Какво означава „пайдея”? Едва ли мога да го преразкажа! Това е музиката на Древна Елада. Това е едновременно водене – духовно и героично, и възпитание – непреднамерено и премерено (да си спомним за Платоновия свят на идеите като мяра на нещата), образование – едновременно в традицията и открито към раждането на нови истини (да си спомним изказването на Сократ за философията като „акушерка” при раждането на истината), въдворяване – едновременно в полиса и в Божиите храмове, защото само който е гражданин на полиса, той заслужава признание и насърчение от Бога…[2]

Като контрапункт на интуицията на Елада за словесността на Космоса (самият език е тяло, думата – „онома”, се състои от отделни букви-звуци, които са назовани „stoiheion”- стихии – като стихиите, които изграждат Космоса – Земя, Вода, Въздух, Огън, тяхното неповторимо и магично телесно взаимодейство ражда смисъла; в рамките на Средиземноморската Култура застава книжовността на Библията и Юдаизма.  От това противостоене и среща – виж блестящата статия по този въпрос на големия православен богослов Сергей Сергеевич Аверинцев – възникват двете велики парадигми на Европейската Култура – Юдейската (а след нея и Християнската!) парадигма на есхатологичното осъществяване на пълнотата в мига и  древно-гръцката парадигма на съвършенството. От срещата на тези две парадигми възниква Християнството и неговата съдба по-нататък в Културата е да ги носи като Кръст (или като тегоба), люшкащо се като лодка в бурното море между двете крайности, а понякога жертващо едната за сметка на другата.

Християнското средновековие и Европейската култура

Европейското Средновековие – особено на Запад със Схоластиката – свързва Културата с носенето на Традиция (Предание) и Авторитет. Това разбиране за приемственост, култура и образование се основава върху позоваването и цитирането на Свещеното Писание, на прогласяването на Евангелието и свещените текстове и вярата в Бога. Няма да говоря тук подробно за „междината” на времената, наречена Средновековие, която оплоди и Античното минало и Ренесансовото бъдеще със своите непрекъснати ренесанси…, оплоди и така наречената Модерност със своето наследство, разбрано вече като жанр. Ние имаме сериозна българска и европейска Школа по Медиавистика, която изследва задълбочено всички тези неща…

Раждането на Модерността и Културата на Ренесанса

Категорията разнообразие е основополагаща за разбиране на културата на  Ренесанса. Според големия руски изследовател Леонид Баткин  „Ренесансовият Човек“ е едновременно голям поет, художник, политик и мислител  – трябва да се проследи тази топика особено при Марсилио Фичино и Лоренцо Великолепни…

Ренесансовата култура поражда модерния хуманизъм в Европа и възражда християнските идеи за достойнството на човека като Божие творение в един нов културно-политически и философски контекст[3].  В християнската религиозно-философска и етическа интерпретация на Иван Панчовски тази модерна култура води до формирането на „модерния човек“, който осмисля по нов начин основните истини и категории на живота, смъртта и безсмъртието. В европейската философия и култура се извършва един радикален обрат от позициите на християнската теоцентрична антропология, която се основава на библейското разбиране за Божия образ у човека, към една нова антропоцентрична по своя характер култура[4].

Енциклопедията и педагогическата стратегия на Френското Просвещение…

Това е много мъчителна тема, защото Просвещението тотално пожертва пълнотата в името на съвършенството. Първо се роди Енциклопедията на Дидро и Д` Аламбер – на пръв поглед невинно учено създание, но зад това стоеше следната стратегия: първо – знанието трябва да се обедини и представи в научна форма; второ – то трябва да бъде преподавано на хората с цел тяхното просвещение; трето – просветените хора трябва да променят благодарение на това знание съществуващата социална уредба… И какво последва – Френската гражданска революция, а след нея, разбира се, терор… Колко често се повтаряше този ненаучен Урок в европейската история на ХІХ и ХХ век. Всички тоталитарни режими следват парадигмата на съвършения човек, съвършената раса, съвършеното общество… Да си припомним само „отглеждането” на чисти арийци в Нацизма или утопията за „всестранно-развитата личност” при комунизма. Дори Маяковский залиташе по това – „землю попашет, попишет стихи…”

Феноменът Немско Просвещение и фигурата на Имануел Кант

Педагогическата стратегия на Немското просвещение е свързана с идеята да даде възможности за развитие на способностите на познаващите…Статията на Кант „Що е Просвещение?” маркира неповторимостта и своеобразието на немската култура. Ще припомня само първите два реда: „Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие наричам неспособността да си служиш със собствения си разсъдък без ръководството на някой друг…”.  Обърнете внимание – в немския език непълнолетие означава едновременно и безсловесност, неспособност да постановиш разумно слово в света, неспособност да уловиш и преобразиш смисъла на мига… Това е голямата корекция на Кант спрямо Утопията на Френското Просвещение, това е големият протестантски реванш на пълнотата в немската култура на ХVІІІ – ХІХ век.

Кант различава способност за въображение, способност за съждение, способност за мислене чрез понятия и категории – разсъдък, способност за мислене чрез идеи и принципи – разум…няма да товаря читателя с тежки трактати по латински образец, ще добавя само това, че Кантовото наследство оплоди чудовищната категория „ bildung”[5].

а. Категорията „bildung” в немската култура на ХVІІІ–ХІХ век.

Потресаващата идея – безкрайното съвършенство на Културата се състои от безкрайно много мигове на пълнота…Безкрайното и неделимо Човечество екзистира във всеки миг във всеки отделен човек и само в тази перспектива трябва да разглеждаме Човека. Едновременно с това се родиха троицата изследвания, породени от тази идея:

1.езикът като световен език – Грим, Хумболт…Раждането на сравнителното индоевропейско езикознание – езиците на света са безкрайно много, но езикът на човечеството е един;

2.историята като световна история – Хегел, Шелинг…Християнството преобрази Културата в история, преобрази действителността в история и тя е едновременно безкрайно множество наративи, и ведно с това Единствена. Перверзната Марксистка интерпретация на световната история и манифестът за световна Революция изнесоха  безотговорно разговора с този свят в някакво съвършено бъдеще и безотговорно забравиха  Отделния човек и неговите неповторими мигове. Отново бе пожертвана пълнотата на мига в името на някакво бъдещо съвършенство…Фридрих Ницше точно диагностицира прелома към безотговорността и „невинността” на Модерността – „от мен насетне започва Голямата политика и Голямата война”…

3.религията като световна религия – Хегел и Шелинг…Приоритетът на Християнството пред другите световни религии не е според ранг, а според възможността за разбиране. Християнството покани всички други религии на диалог, защото в неговото лоно се роди изкуството на разбирането. Херменевтиката на тази юдео – протестантска симбиоза Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер (самото му име е вече потресаващо). ХХ век почти нищо не прибави към това наследство освен нещастния отблясък на Херменевтиката на хайдегерианеца Ханс Георг Гадамер, която, както всичко останало през този век, се превърна в мода…

Диалогичният принцип и суматохата на модерността

Фридрих Ницше и Сьорен Киркегор отново напомниха за пълнотата на миговете на разбирането  – да разбираш казаното означава да разбираш себе си в и чрез казаното… Каква по-добра педагогика от това? Проф. Иван Панчовски разглежда проблематиката на ницшеанската етика на любовта към далечния в сревнителен план спрямо универсалните ценности на християнската любов към ближния. Той показва задълбочено както кризата на модерния рационализъм и появата на нихилистични маменти в европейската философия, така зараждането на една нова екзистенциална по своя характер философия, която поставя по нов начин въпроса за вярата в Бога[6].

Диалогичният принцип на Мартин Бубер и суматохата на Модерността. Накратко диалогичният принцип на Бубер се състои във великото човешко усилие да разбираш всяко нещо и всяка жива твар, а оттук и всеки човек не като едно безлично то, а като въплъщение и преображение на Бога, като едно неповторимо ти. Това е празникът на разговора със света, с човека и Бога. В тази посока Бубер споменаваше – «колко много се учим от децата и животните…»… Възможна ли е обратимостта на отношението  Учител – ученик, Свещеник – мирянин, Наставник – послушник, Бубер вярваше в тази обратимост… Но ще го позволят ли високомерните Институции – Инспекторат по образование…, Министерство на образованието…,Парламентарна комисия по образование…, Дирекция по вероизповеданията??? Ще се вслушаме ли в гласа на децата и животните???

Религиозните търсения в българската култура в началото на ХХ век

Всички тези европейски културни явления, свързани с Човека и Модерността, философията на рационализма или етиката на песимизма и нихилизма, могат да се открият и в българската духовна култура от началото на ХХ век. В контекста на тази духовна култура, разтърсена от кризата на междувоенната епоха, в която Иван Панчовски полага своето християнско богословско изследване за дълбоките основания на човешкото съществуване, той подлага на философски и богословски анализ екзистенциалните проблеми за пътя на човека към Бога, към себе си и ближните. Той изследва смисъла на вярата, надеждата и любовта, основанията на нравствеността и духовните устои на културата и религиозното образование[7].

Философски и религиозни идеи в българската поезия

В своето изследване Иван Панчовски се позовава на големите европейски, световни и наши философи и поети, защото поетите и писателите долавят много по-непосредствено и живо трепетите и терзанията, духовните полети и стремления на човешката душа в нейния път към Бога, към ближните и към себе си.

Поетът – „Аз умирам и светло се раждам, разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша…” – Мисля че Поетът е сбъркал, Нощта е връщане в Утробата, покой – удвоената тишина на Нощта при Дебелянов –„тихи пазви тиха нощ разгръща, да приласкае скръбни и нещастни” -, дано има обновление и преображение без Разрушение !!! Сбъркал е и за Деня – миговете на нашето Разбиране са отвъд изграждането и разрушаването на света, те са просто в неговото утвърждаване като Свят на Сина Божи; Иисус не идва с война, с изграждане и разрушаване, а с мир… Мир Вам…, а ние се примиряваме – ние сме при-мира-на Сина.

Християнското образование и духовната ситуация на времето

В своя труд за християнското образование в духовната традиция на Българската православна църква и съвременните религиозно-педагогически търсения в модерната европейска култура Иван Панчовски достига до някои задълбочени религиозно-педагогически и религиозно-философски изводи. Той следва православната богословска традиция и обобщава широк спектър от християнски религиозно-философски идеи, но най-вече се позовава на религиозно-педагогическия опит от междувоенното време в България. Иван Панчовски разглежда предмета на своето изследване в една по-широка общоевропейска културно-историческа и сравнителна богословска перспектива. Според него православното християнско религиозно образование има за цел да даде религиозно-нравствена пълнота на човека в осмисляне на неговото тукашно и вечно съществуване и притежава свои духовни специфики и някои отлики от западните европейски традиции на католицизма и протестантството. И ако католическото образование е образование в съвършенство, а протестантското образование е образование в пълнота, то православното образование трябва по неповторим начин да съ-четае тези два елемента в свещенодейството на Светата Литургия… – това е големият урок и големият завет на Иван Панчовски в в неговата докторска дисертация, отправен към съвременните български православни богослови. Дано те се окажат достойни за този Завет.

___________________________

*Публикувано в Костадин Нушев (съставител) – „Богословското творчество на професор Иван Панчовски и духовно-просветната традиция на Българската православна църква“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018, с. 26-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Дисертацията на д-р Иван Панчовски ще бъде преведена и заедно с други негови текстове се надяваме да бъде публикувана в скоро време в отделен том. Тези текстове се очаква да излязат под мое съставителство със спомоществувателството на Философския Факултет в Университетското Издателство на СУ „Св.Климент Охридски“. Това е моят празничен жест на признателност и уважение към делото на професор Иван Панчовски и към моите прекрасни приятели и колеги – преподаватели в Богословския факултет.

[2]. Виж по-подробно по този въпрос класическото изследване на Вернер Йегер „Пайдея„

[3]. Срв. Панчовски, Иван. Ренесансови и просвещенски идеи в „История славянобългарска“ на преп. Паисий Хилендарски. – В: Духовна култура, 1974, № 6, с. 1-13..

[4]. Срв. Панчовски, Иван. Етически антропоцентризъм и религиозен теоцентризъм. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Кл. Охридски“, Т. 3(29), 1953-1954. С., 1954.

[5].Срв. Панчовски, Иван. Етиката на Имануел Кант с оглед на отношението ѝ към религията. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Кл. Охридски“, Т. 25(51), 1975-1976. С., 1978. 

[6]. Срв. Панчовски, Иван. Любов към далечния. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Кл. Охридски“, Т. 13(39), 1963-1964. С., 1964. 

[7]. Срв. Панчовски, Иван. Фактори за развиване на религиозното чувство. – В: Духовна култура, ХХІІ, 1941, № 3-4, с. 77-84.

Изображение – професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6iI