Костадин Нушев

2.1. Духовните дълбини на свободата в антропологията на Ф. Достоевски

Свободата и нравственият избор, който определя духовните перспективи на човешкото съществуване и екзистенциалните измерения на човешката участ в този свят, се разглеждат от руските религиозни мислители не само като свобода на волята в нейното функционално значение като нравствено самоопре-деление, а по-скоро като свобода на човешкия дух, като свобода на фундаменталния избор и модус на човешкото съществуване, който определя характера и насоката на последващите нравствени актове (Бердяев, 1992 а).

За Достоевски е от основно значение да изследва именно пътищата на тази реализирана свобода, да представи състоянията, до които тя довежда човека, и да разкрие връзките на свободата на човека с нравствената отговорност за последиците от един или друг извършен избор. Свободата има трагичен характер и води до вътрешни терзания и страдания, но без нея човек губи своя човешки облик и се превръща в патологично и уязвено от душевните недъзи същество.

В своите повести и романи („Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“) Достоевски подхожда като психолог и антрополог към изследването на човека и движещите сили на неговия нравствен избор. Като писател, той се интересува от различните типове човешки характери („Бесове“), но най-вече го интересува човекът, който търси истината и правдата в живота, отстоява своето достойнство като свободно същество и живее в напрегната духовна атмосфера на нравствен избор между доброто и злото („Идиот“ и „Братя Карама-зови“).

В „Записки от подземието“ руският писател се занимава с мястото и значението на ирационалните и подмолни влечения, определящи съзнанието на човека, и изследва тяхното влияние върху търсенето и отстояването на неговото субективно и индивидуалистично разбиране за свободата като произвол и последиците от това разбиране за избор (Достоевски, 2005:7-16).

В романа „Престъпление и наказание“ Достоевски също изследва влиянието на определени идеи върху съзнанието и избора на волята и проследява последиците от съзнателно извършеното престъпление, терзанията на съвестта и борбата за вътрешен мир със себе си, които не престават, докато не бъде разкрита истината и не бъде удовлетворена Божията правда чрез справедливото възмездие, пожелано свободно като заслужено наказание за извършената неправда (Франк, 1990:391-397).

„В творчеството на Достоевски според авторитетното мнение на професор Василий Зенковски с голям замах, широта, дълбочина и всеобхватност се разкрива изначалният замисъл на руската етическа мисъл относно „тайната на човека“ и на Богочовека Христос, която блести като най-прекрасно украшение на руския Логос. Цялото му творчество не е нищо друго освен „етическо оправдание“ и прослава на християнството и православния масианизъм, пронизани от духа на „етическия максимализъм“ (Долгушин, Цыплаков, 2011).

В центъра на идейното пространство и художествено творчество на Достоевски е човекът, и то именно като свободен и избиращ свободно своя път в живота. Той се интересува от „загадката“ и „тайната“, която представлява всеки човек, и счита, че тя може да бъде разгадана само в светлината на християнската истина за Богочовека (Бердяев, 1992 а).

Достоевски признава значението както на минималната, или низша, първична свобода на избора, така и на идеалната, възвишена свобода в истината и доброто, която е цел на човека и венец на неговото свободно произволение. Но той не приема принудителното достигане до втората възвишена свобода, без да се признае на човека изначалното право на избор и без да откликне той на Христовия призив свободно. Ако се отрече първата и изначална свобода на избора в името на втората реализирана нравствена свобода, се потъпква свободата на духа и вместо човешкия автономен избор някой отвън вместо него решава и налага своя избор. Това би било унизително за свободата и достойнството на човека и води до различни форми на авторитаризъм, потисничество и деспотизъм. Независимо дали са в областта на политиката, религиозния живот или обществото (Бердяев, 2002).

Христос е пожелал свободната любов на човека, се казва в Легендата на Великия инквизитор, и с това е дал на човечеството един велик дар – дара на свободата, но и велика отговорност всеки сам да решава и избира, като носи сам отговорността на свободата, а не прехвърля на друг това велико духовно бреме. Свободата е кръст и всеки сам избира и решава дали следва Христос свободно, да се бори със своите слабости и да върви по Христовия път, или да предостави на друг да решава вместо него. Тук Достоевски отхвърля съблазните на различните хетерономни форми на организация на човешкия живот както в индивидуален, така и в обществен план. Той е привърженик на християнския максимализъм, но същевременно е и реалист и много задълбочен психолог, който прониква в съкровените кътчета на човешката душа и изследва скритите, тайни мотиви за човешките постъпки (Бердяев, 1992 а).

Достоевски изследва тайната на човека и се стреми да разбере загадката на човешката личност, като се интересува не от абстрактната идея за човека, а от конкретния човек и неговите духовни търсения, подсъзнателни влечения, подбуди, пристрастия и маниакални идеи. Него го вълнуват вътрешните противоречия на човешкото съзнание, духовните търсения и терзанията на съвестта, които изграждат същинската участ на човека в този свят. В това свое психологическо изследване на човека Достоевски достига до дълбоките духовни основания на свободата, като я разглежда и в двете посочени перспективи – като формална свобода или възможност за избор и като реализиран избор или нравствена свобода на свободното самоопределение на личността (Бердяев, 1992 а).

Християнството според Достоевски е в центъра на европейската култура и цивилизация и има основно място в духовното израстване на отделния човек и обществото като цяло, но то изисква истинска свобода, напрежение на волята и подвиг в борбата със злото. Според Достоевски християнството е жизнена основа и същинска цел, движеща сила и най-висш идеал за човешката личност и за обществото. Подобно на Владимир Соловьов и Достоевски се измъчва духовно от това, че християнството, което от две хиляди години се разпространява сред европейското човечество, не е проникнало дълбоко в съзнанието на модерните хора и не определя в пълнота тяхното нравствено поведение. Християнството е своеобразен връх, който се достига с нравствено усилие и подвиг и в него се разрешават конфликтите на по-низшите форми на човешкото съзнание и проблемите, породени от по-несъвършените форми на организация на човешкото общество (Бердяев, 1992 б).

Самият Достоевски, като автор и писател, се отличава със задълбочена духовна интуиция и изострена нравствена чувствителност към въпросите за смисъла на човешкия живот и изследва изключително задълбочено нравствените и психологическите проблеми на между-човешките и междуличностните отношения.

2.2. Николай Бердяев и философията на свободния дух

Тези теми от творчеството на Достоевски преминават и в екзистен-циалната философия на Николай Бердяев, който е истински философ на свободата. Неговата философия се определя от самия него като „философия на свободния дух“ и до голяма степен основното ѝ съдържание се обуславя от философските проблеми на свободата и изследването на нейните различни степени и форми в човешкото съществуване (Бердяев, 1996:224-237).

Той поставя за разглеждане проблемите за произхода на свободата и реалното ѝ присъствие в живота и екзистенциалната участ на личността, като предлага свое оригинално решение на този проблем. В онтологичен план Бердяев приема идеята за първенството на свободата пред битието. Според него свободата е първична стихия, от която Бог създава битието, но която не се определя и детерминира от законите на сътворения свят. Свободата е в царството на Духа, а не в царството на природата. В природния свят господстват законите на причинността и необходимостта, докато свободата извира от дълбините на духа. Затова свободата предшества битието и у човека тя има ирационални дълбини, от които извира, без да се предопределя и детерминира от природата и физическата причинност (Бердяев, 2000).

Човекът е едновременно духовно и природно същество и принадлежи на света на духа и на природния свят. Свободата не произтича от природния ред на обектите, а произтича от духовния порядък на битието. Тук Бердяев се придържа към онтологичното разграничаване между ноуменално и феноменално. Според него духът е същинското ноуменално битие, докато в природата се разкрива феноменалното. Затова човешката свобода, която произлиза от дълбините на духа, следва да се реализира в духовния порядък на битието и води човека към царството на Духа, докато в природния порядък цари законът на необходимостта и там много често свободата се разкрива в деформиран и неавтентичен вид, което води до обективация и екстериоризация (Бердяев, 2000:241-248).

Според Бердяев вътрешният човек е духовният човек, който пребъдва в света на Духа и живее според закона на свободата, докато екстериоризацията, като изместване на центъра на човешкото съществуване от вътрешния духовен свят към външния природен свят на обектите, води до поробване на човека и до деградиране на неговото съществуване под властта на природния свят на обектите и вещите, който е свят, определян от закона на необходимостта (Бердяев, 1992 б).

Николай Бердяев пламенно отстоява принципите на индетерминизма и постулира свободата на човека като изначално основание за неговото битие и истинско съществуване, като отказва да приеме детерминистките определения за свободата като човешка даденост, произтичаща от природата. Според него природата не е източник на свободата и затова нито една натуралистична метафизика не може да даде решение на проблема за свободата. Всеки опит свободата да се изведе от природата води до различните типове детерминизъм и окачествяване на самата свобода като природен феномен. В действителност според него свободата произтича от дълбините на меоничното – от първичната ирационална стихия, която предшества появата на битието, защото свободата е в основата на самото битие, поради което не може да бъде определяна от законите на необходимостта (Бердяев, 2003).

Философските възгледи и идеи на Николай Бердяев за свободата имат както онтологично, така и чисто антропологично и етическо измерение. От онтологическа гледна точка можем да кажем, че според неговата особена теория на битието, която се развива в рамките на руската религиозна философия на всеединството, истинската реалност и природната действителност са едновременно единни, но и качествено разнородни по своя онтологичен статус като степени и форми на битие. Бердяев акцентира върху иерархичното превъзходство на човека като духовно и свободно същество над природата и закономерностите на природния ред на битието. За него е определяща идеята за несводимостта на човешкия дух към категориите на природното битие и затова той определя същността на човека предимно като свободна личност, а не толкова като природен индивид. Този християнски персоналистичен подход към човека и свободата е един от най-характерните за философското мислене на Бердяев (Бердяев, 1992б; 1994).

Християнското учение за битието на тварния свят и човека включва богооткровената истина (Битие 1:1-31) за сътворението и фунда-менталното разбиране за иерархичното единство на Космоса и мястото на човека в порядъка на съществуващото като свързващо звено между духовния и природния свят. Това учение е разработвано систематично в богословието на Църквата и е предпоставка за съвременната християнска антропологична визия и нравствена философия на свободата. В по-ново време това християнско учение се разработва в рамките на руската християнска религиозна философия предимно в парадигмата и метафизиката на всеединството с нейните различни варианти. Тук се чувства влиянието на Кант, Шелинг, Соловьов, Семьон Франк, Николай Лоски, Василий Зенковски и други. Според това християнско онтологическо учение битието на тварния свят се разграничава на различни пластове или онтологични степени, които биват определяни като реалност и действителност, дух и природа, трансцендентно и иманетно битие, които са едновременно единни, но и разнородни. Съществуващото се състои от различни степени, пластове или форми на битие, които се проникват взаимно, но и онтологически остават разнородни. В тази космологична визия се разкрива богословската идея за Богочовечеството, която има както антропологични и христологични измерения, така и онтологични. Тази християнска идея дава ключ за разкриване и разрешаване на въпросите за свободата на човека и връзката на човешката свобода с Божията воля. Истинската свобода на човека се разкрива и реализира в доброволното следване на Божията воля. Този християнски идеал може да се реализира по образеца на Иисус Христос, Който съзнателно и свободно привежда в единство своята човешка воля с волята на Небесния Отец и дава пример и идеал за човека как да съвместява и реализира своята човешка свобода чрез съгласие и единство с Божията воля. В християнската етика този принцип на етическа автономия се съгласува с теономните принципи на религиозната нравственост (Бердяев, 2003).

Този тип християнска онтология и етика на Богочовечеството, разработвани от руските религиозни мислители, принципно се съгласуват и синхронизират с кантиански дуализъм на ноуменално и феноменално, но се противопоставят на философския монизъм или пантеизъм както в идеалистическата му версия на есенциалистката метафизика на Хегел, така и на материалистическата му версия в позитивизма, натурализма или диалектическия материализъм (Бердяев, 2000: 249-254).

В по-новата онтология на битието, която се развива в границите на философската феноменология, екзистенциализма и персонализма, това християнско учение има важно присъствие и значение. То оформя основите на важното за съвременната християнска етика разбиране за плуралистичния и иерархичен характер на битието и онтологичния ред на съществуващото, което се отразява в областта на антропологията и етиката. Затова и Бердяев определя първата свобода като нисша свобода, но и като абсолютно необходима за висшата и абсолютна идеална свобода на човека, която се реализира в царството на Духа и достига своята крайна цел в живота с Бога и вечното блаженство (Бердяев, 1992б:102-119).

Бердяев счита, че християнството в своята автентична форма и истинска духовна традиция приема и двете форми и степени на свобода, които по-късно в теологията са били отстоявани от противоположни религиозни направления и схолостични концепции. Не може да има истинска свобода без приемане на първичната свобода като ирационална възможност за избор между добро и зло. Христос също приема тази свобода, като призовава Своите ученици да Го следват свободно, свободно да откликнат на Неговия призив, а не принуждава никого да Го следва и да върви след Него принудително (Бердяев, 1994).

Но от друга страна, свободният избор определя нравствения характер и самата качественост и ценностен профил на човешкия акт и конкретната постъпка. Затова истинската, реална и положителна нравствена свобода е възможна само чрез превъзмогване на низшите инстинкти и съобразяване на волята с доброто. Но от друга страна, според Бердяев това не е само свобода на волята, а пълна максимална свобода на човешкия дух. Това е свобода на човешкото същество като духовна личност, в която човешките съзнателни сили и способности не се раздробяват на воля, разум и чувства, а се интегрират и се събират в пълнотата на човешкия дух, като определят цялостното съществуване на човешката личност. Бердяев отхвърля диференци-рания подход към свободата като свобода само на волята и приема, че в истинската цялостна представа и понятие за свободата трябва да приемаме единството и неделимостта на човешкия дух, свободата на човека като личност, а не като природно същество (Бердяев, 1992 б).

2.3. Свободата на човека и нравственият избор според Борис Вишеславцев

Борис Вишеславцев (1877-1954) е интересен руски мислител и представител на Руския религиозен ренесанс, който съчетава философските и психологическите аспекти в изследването на човека и неговото нравствено съзнание. Той тръгва от философията на правото и етиката на Фихте и достига до метафизическата етика на Николай Хартман и аналитичната психология на Карл Юнг. В този фило-софски процес на задълбочено изследване на човека и неговата нравственост Вишеславцев се интересува от свободата на нравствения избор и произхода на злото, като изследва нравствената пробле-матика както в етикофилософски и метафизичен план, така и във връзка с психологическите аспекти на съзнанието. В своите религиозно-философски изследвания Вишеславцев разглежда етиче-ските проблеми на детерминизма и индетерминизма, анализира философските аспекти на нравствената автономия, но се интересува и от психоаналитичните въпроси на сублимацията и проблемите на подсъзнанието в теорията на Фройд и аналитичната психология на Юнг.

Вишеславцев се занимава задълбочено с проблема за свободата и необходимостта в метафизиката и сравнява християнските идеи с ценностната етика на Николай Хартман. Той изследва антиномиите на свободата в областта на нравствената философия и етиката, но също така се отнася критично към антропологичния редукционизъм в психоаналитичната теория на Фройд. Етическите проблеми на нравствения избор Вишеславцев разглежда и в светлината на емпиричните изследвания на съзнанието в аналитичната психология на Юнг (Вишеславцев, 1994:106-113).

Според него човекът, като познаващо и разумно духовно-нравствено същество, възприема наличната действителност и познава по различни пътища непосредствената емпирична реалност. Той анализира и прониква в дълбините на възприетото и по духовно-интуитивен път се ориентира в заобикалящия свят, оценява и търси смисъла на битието и своето собствено съществуване. В този процес на познание, където се отключват сложни познавателни и рефлексивни актове, се разкриват висшите духовни заложби на човека като духовно същество и нравствена личност, която се пита за смисъла на живота, стреми се да постигне целта на съществуването си тук, на земята, и да придобие Висшето благо във вечността. В този процес на задълбочено вникване в законите на живота и смисъла на своето съществуване всеки човек се проявява като нравствено същество и реализира своите духовни потенции. В този път на духовно познание той си служи с абстрактни понятия и нравствени оценки, поставя си свободно цели в живота и се издига чрез своя дух към съзерцанието на висшия и абсолютен смисъл на битието в търсене на Бога като Абсолютна истина и Висше благо. Именно в този процес на целеполагане се разкрива човешката свобода като нов източник на причинност в природния свят на физическата причинност и по този начин на свободата следва да се гледа през призмата на телеологизма в контекста на един каузално обусловен и детерминиран от принципа на необходимостта природен (ноуменален) свят.

Литература

Достоевски, Ф. М. (2005). Записки от подземието. София.

Лосский, Н. (1994). Христианское миропонимание Достоевского. Москва.

Франк, С. (1990). Достоевский и кризис гуманизма. – О Достоевском. Москва.

Бердяев, Н. (1992 а). Мирогледът на Достоевски. София.

Бердяев, Н. (1992 б). За робството и свободата на човека. София.

Бердяев, Н. (1996). Философия на свободата. София.

Бердяев, Н. (1996). Предназначението на човека. София.

Бердяев, Н. (2000). Творчество и обективация. Минск.

Бердяев, Н. (2002). Царството на Духа и царството на кесаря. София.

Бердяев, Н. (2003). Екзистенциальная диалектика Божественного и человеческого. Москва.

Вышеславцев, Б. (1994). Этика преображенного эроса. Москва.

Панчовски, Ив. (1996). Свобода на волята. – В: Християнска етика. Т.1, Философия на морала. София.

Хоружий, С. С. (1991). Философский процесс в России как встреча философии и православия. – В: Вопросы философии, 1991, № 5.

Долгушин, Д., Цыплаков, Д. (2011). Религиозно-философская культура России. Часть ІІ, Новосибирск.

______________________

* Материалът е предоставен от автора.

Изображения – авторът Костадин Нушев, Фьодор Достоевски, Николай Бердяев, Борис Вишеславцев. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6dy