Илюзиите на съвременния „морал“*

Ивелина Николова

През последните десет-петнадесет години много учени от областта на хуманитарните и обществе-ните науки се опитват да осмислят теоретично неочакваните глобални промени, които се случват в обществото. Разнообразието от гледни точки може да се сведе до обективно оценяване на цяло-стния процес на глобализацията. Същинското християнско етическо осмисляне обаче се оказва една твърде закъсняла рефлексия и благопожелателна необходимост. Причините за това са различни. Те са резултат и от различното духовно темпо, с което християните не само преживяват промените, но ги осъзнават и отразяват, което отчасти оправдава закъснелия отговор на богословската наука. Не бива обаче да бъдем строги предвид недостатъчните изследвания в тази насока. В същото време въздържането от дискусия поражда редица въпроси: еднозначно ли християните възприемат промените? Какво въздействие оказват върху тях и подготвени ли са, за да ги преживеят и преосмислят? Изразяването на адекватна позиция е важно, защото глобализацията засяга обществените и религиозните групи, които поддържат традиционен и автономен ритъм на съществуване, със собствен морал и със самоподхранващи се вътрешни механизми, каквито притежава и християнството. С бързи темпове глобализацията динамизира процесите в обществената и в частните сфери, при което сблъсъкът с християнските традиции и морал е неизбежен. Поради своята консервативност и устойчивост обаче последният не допуска свободно и безкритично проникване на ценности, различни от неговите.

Този факт не възпира зараждащият се еклектичен морал, чието ново хоризонтално разположение на моралните ценности означава отсъствие на доминанти или на вертикален вектор. Те са взаимно противоречиви и възпитават амбиваленто отношение към традицион-ните и устойчиви християнски морални принципи.

Тези въпроси могат да бъдат разглеждани като възможност да се очертае ново проблемно поле в християнския морал и да се размисли върху базисните изкушения от неговото претопяване и изхода от съвременната морална криза.

Идеологията на съвременния морал

Глобалните промени, които обществото преживява по-чувствително през последните две десетилетия засягат почти всички сфери на културния и социалния живот. Те набират инерция, която продължава с масовото технизиране на света. У християните тези процеси възбуждат въпрос, свързани с устойчивостта на традиционните християнски ценности; дали те постепенно ще се разпадат или ще се заздравяват. Зараждащата се нова еклектична и секуларизирана „морална” система е  свързана с глобализацията и произтича от нея. Тя допринася за започналата криза на нравствеността, в която не само се лансират противоположни на християнския морал ценности, но се обезценява и универсалния смисъл на нравствеността и духовността.

Ако до скоро светският морал се противопоставяше на християнския по различни причини, то днес картината е по-мрачна. В обществото вече няма морал – нито традиционен, нито ситуационен и отдавна смисълът на понятията морал, духовност, традиция, ценност и авторитет са изпразнени от съдържание. Тази ситуация е следствие както от необоснованите причини за често сменящите се морални критерии, така и от относителното присъствие на автономен морал, който се противопоставя на универсалния. Той се възприема едностранно не като единство на устойчиво и неустойчиво, добро и лошо, абсолютно и относително, но като временна проява на единичното, относителното и непостоянното. Размиването на границите на морално и аморално се отразява на различни нива в обществото и довежда до отслабване на неговите морални устои. „Ценностите” на този еклектичен „морал” прозират зад кича в облеклото, зад насилието и лицемерието, зад луксозните коли и некултурните обноски. Тези и други прояви са все по-често срещани, но дълбоко обезпокояващото е, че се възприемат за нормални. Подмяната на морално ценното с принципа на утилитарната целесъобразност обезсмисля и самото понятие за ценност. Живеенето с подобна илюзия подменя духовната стойност на живота. Екзистенциалното съдържание на максимата „да бъдеш” вече се интерпретира чрез практическото измерение на израза „да притежаваш”. Придобиването на материални блага се превръща в една от най-важните ценности, ползата става основа на нормативността, а това, че човекът се възприема като критерий за морал открива неговия нов „морал” като напълно егоистичен. Егоизмът и егоцентризмът са норма на поведение, а основен постулат на егоистичния морал е максимата „Разчитай на себе си!”, за да се бориш успешно, да отстояваш правата си, за да съществуваш. Моралните ценности и идеали за справедливо и несправедливо, добро и зло, любов и приятелство, съчувствие и съпричастност, състрадание и помощ се оценяват като пречка за успеха и реализацията на човека. Изчерпаният от съдържание морал се формализира и се превръща в пряка опозиция на традиционния християнски морал, който е заглушен от егоистични интереси. Процесите на аморализация на поведението и съзнанието на човека бавно довеждат до драстичен, но мъчителен духовен упадък в обществото.

Все по-невъзможно е студеният и безпристрастен авторитет на светската наука да предложи изход от тази ситуация. Привидно безспорните ѝ научни истини се оказват погрешни или преходни и не могат да бъдат нравствен регулатор не само защото никога не са претендирали за това, но защото причините за духовния упадък не са само от емпиричен характер. Науката е безсилна срещу процесите на глобализацията и самата глобализация, защото тя (глобализацията) притежава характер на идеология и няма еднозначна структура, а нейният „морал” и „ценности” са симулация на тази идеология. Глобализацията не признава никакви опозиции, защото се схваща не като едно от възможните явления на новото време, но като единственото. Тя притежава голяма власт над всички социални и културни процеси и над морала, поради което той се обезценява и се превръща в емпирично-доказуема истина, която всеки може да формулира. Моралните норми са сбор от общоприети и проверени с опита принципи, или образци за поведение, които винаги могат да бъдат заменени от други. Поведението на хората се съизмерва спрямо „нравственост”, която всеки човек може произволно да формулира и разумно да прецени за себе си кое е добро и кое – не. Това погрешно схващане почива на симулацията за всесилността на човека, за това, че той може да определи критерият за добро и зло. Ролята му на правораздаващ съдник му внушава илюзията, че може да бъде като бог. Игнорира се очевидната истина, че подобен морал е илюзорен антипод на самия себе си първо, защото е противоречив, има множество алтернативи и не е универсално приложим. Второ, не се базира на принципа за доброто като самоценност, но се гради върху принципа на притежанието. Трето, той няма ясен израз на истина, която се противопоставя на лъжата, нито ценности, които са противопоставени на други анти-ценности. Този морал е сбор от противоречиви и недоказуеми правила, които винаги могат да бъдат признати за правилни, или да бъдат противопоставени на самите себе си. Поради тази причина „моралът” винаги се редуцира в различни и нестабилни образци за поведение и симулира, че е истински. Самата глобалност не се изгражда върху конкретна структура или система, поради което и моралът, който тя поражда е без граници, без вътрешна конкретика и с неясна структура. Той е постоянно развиващ се процес, а не система и формира противоречиво поведение, а не ценности. Такъв морал не може да бъде оборван лесно, защото не притежава пълнокръвно и конкретно съдържание. Индикатор за загубата на неговата ценност е подмяната на нравствено ценното със законово правното. Това е една от големите илюзии на глобализира-ния „морал”.

Илюзията за правото като заместител на морала

Липсата на универсален морал и нравствени ценности не означава, че обществото остава без регулатор. То желае нещо друго да замени универсалния морал. Разбираемо е защо неговото желание убедително е насочено към правото като най-надеждният регулатор на поведението на хората в обществото. Чрез него освен, че могат да се формулират правни норми, изисквания и санкции, които да достигат до всички и да бъдат изпълнявани от всички, хората са поставени в равностойно положение. Това означава стремеж към изграждане на обща нагласа в обществото за общи действия. Тя изхожда от разбирането, че традиционният морал не се вписва в съвременната глобализаторска ситуация, поради което не успява да ѝ въздейства, моралните норми са неприложими поради своя пожелателен характер, поради консерватизъм, защото опонират на много от ценностните нагласи в обществото. След като функциите на морала са иззети изцяло от правото, той се възприема за единствения „морален” регулатор и заменя традиционния морал убедително. Тук се крие и друга илюзия: че моралът изгражда основата на правните закони, следователно неговото действие се запазва в някаква степен; той не е игнориран напълно. Това положение на морала обаче не поражда убеждението, че той е основен авторитет в правораздаването.

От друга страна налагането на правото като единствен регулатор на взаимоотношенията между хората цели да облекчи до известна степен дейността на човека, но и да го освободи от морална отговорност. Той е задължен да отговаря за действията си единствено и само пред закона и институциите, които го представляват и пред никакъв друг морален авторитет. Това се забелязва в различните сфери на професионалния и личния живот на човека в публичната и частната сфера. Разрешаването на жизненоважни проблеми са въпрос само на законодателно решение или на обществения договор. Създаването или разрушаването на семейството се извършва чрез брачен договор, който отразява различните клаузи на взаимно споразумение между двама партньори. Относителният и произволен морал заема връх в новосформирания съвместен начин на живот между мъж и жена „на семейни начала”. Въпрос на законодателно решение или обществен договор е и подялбата на частната собственост или разпределението на материалните блага. Целта е създаването на ред в обществото не поради, а въпреки отсъствието на морал. Принизяването на нравствеността като второстепенна, и не по-различна от личните вкусове на хората, далеч не изгражда желания ред. Зад тях прозира осъзнат стремеж към изтласкване на нравствеността встрани. Няма нужда от нравственост, след като има разумно формирани закони, които решават всички проблемни клаузи по даден въпрос. Тази ситуация само подхранва илюзиите на хората, че отсъствието на универсален морал означава наличие на закон, ред и право, както и на справедливо законодателство. Но точно тази нравственост и справедливост са относително произволни, недоказуеми и несъществени, защото са въпрос на личен избор. При тази ситуация е трудно да се открият съдържателни звена, които да определят  конкретни критерии за правилно поведение.

Придържането единствено към правните закони често пъти е и начин за прехвърляне на отговорност към съставителите на тези закони и за оправдание на лични аморални постъпки. Нито законът, нито правото, а още повече липсата на морал могат да освобождават от отговорност. Човекът е отговорен за всяко свое действие и във всяка ситуация, без значение на морала, който спазва. Действията на автономната личност се предпоставят от морала. Това обаче не означава, че автономия морал е най-правилната изява на правата, действията и задълженията на човека. Той не е изява само и на неговата воля, тъй като тя може да бъде добра или зла. Това създава парадокс в много от законите, които не почиват върху универсален морал и не боравят с универсални нравствени ценности. Твърдението „Всички хора имат права, аз също” притежава не само законодателен, но и морален характер, поради което правната гледна точка неизбежно прераства в морална.

Колкото и ясен и недвусмислен да е правният закон той изисква тълкуване, а прилагането му в конкретни ситуации се базира на определени морални ценности. Наличието на известна свобода при тълкуването на законите и взимането на максимално гъвкави и адаптивни решения означава не свобода от отговорност, а високо чувство за отговорност и дълг. По този начин силните страни на правото се превръщат в неговите най-слаби и уязвими страни, ако не се базират на универсален морал.

Илюзията за противоречието между религия и морал

Друга причина за формирането на днешния автономен „морал” е илюзията за противоречието между религията и морала. Този проблем не е нов. Винаги е съществувало изкуствено отделяне на морала от религията. Днешният „морал” демонстрира възможност за независимо съществуване не само извън християнската религия, но извън всяка религия. Това обстоятелство не може да не се отрази върху неговия цялостен облик и върху невъзможността му правилно да регулира отношенията в обществото. С отграничаването си от религията „моралът” губи нещо, което го е отличавало от всяко изменчиво положение на временен регулатор. Цялата ценностна система на морала губи надеждното си функциониране като универсална и безусловна. Задължителността на моралните норми трябва да се подкрепя от вярата. Тя осигурява тяхната възприемчивост и предоставя увереността в доброто, на което те учат. Когато моралът е основан само на рационални аргументи той неизбежно поражда съмнения, противоречия, сблъсък на ценности и др., а това прераства в недоверие в неговата ценностна система. Подобен „морал” е неудовлетворителен, поражда неудовлетворение и това неудовлетворение е основателно. Днес се чувства необходимостта от единна ценностна система, която не само да регулира правилно взаимоотношенията в обществото, но и да бъде гарант за запазване на правата и личното достойнство на всеки човек.

Изходен пункт на сложната противоречивост на новия „морал” е в новаторските му усилия да актуализира устойчивите ценности, които до скоро се възприемаха като сковани и консервативни религиозни ценности. Вежливостта, щедростта, благоразумието, смелостта и други добродетели се интерпретират по коренно различен начин от религиозния. Те се възприемат като социални добродетели, превърнати са в част от поведенческия кодекс на обществото, защото моралът, отделен от религията се схваща само като обективен и относителен критерий за оценяване на индивидуалното поведение на човека.

Релацията моралрелигия в богословската рефлексия разкрива същинското значение на нравствеността – да трансформира човешката природа, да мотивира съзнателно и свободно решение на човека да се преобразява духовно-нравствено. Той сам трябва да пожелае да избере, без натиск и външна принуда, доброто. Тази трансформация е възможна само в моралната среда на универсално приложимите и непреходни нравствени ценности. Непостоянните и относителни нравствени норми не могат да помогнат за вътрешното преобразяване на човека. Поради тяхната нееднозначност те успяват за кратко да организират външната страна на взаимоотношенията между хората. Това е възможно най-далечната, но и най-повърхностната цел, която този „морал” може да достигне. В дълбочината на проблема, обаче остава неподреден вътрешния живот на човека. Нехармоничният, неразбран, неудовлетворен и безпътен човек днес изпитва тревогата на своята изоставеност и необгриженост и продължава да търси моралните устои в живота си. Той изпитва потребност да живее с мисълта, че животът му има смисъл и се изгражда не върху временни и нетрайни закони, но отразява непреходната ценност на неговото вечно назначение.

Състоянията на нравствено дестабилизиране не е резултат само от честата смяна на ценностите в днешното общество, нито само в липсата на универсален морал, който да регулира взаимоотношенията и процесите, които протичат в него. Истинската цена за неуспешните си усилия да бъде морален човекът заплаща с духовния разпад на своята личност и с погазването на достойнството си. Тези два „компонента” са значимото, което никога автономния морал не поставя в основата си и единствената цел, която универсалният морал достига. Той цели не постановяването на преходни решения за социалното благополучие на обществото, но обгрижва личността на човека, преобразява я и я извежда отвъд всекидневието. Истинският морал има здраво изградена хоризонтална структура, която има вертикален вектор. От една страна той сочи към стремежа посредством морала да се въздигне човешката личност над естествените ѝ и нетрайни увлечения, да ги облагороди, а от друга – да отведе към конкретния критерий на всяка нравственост – абсолютния Източник на доброто. Извън стремежа към абсолютното добро човекът не може да удържа естественото си влечение към злото. Добродетели като справедливост, милосърдие, състрадание, доверие, търпение и други не се осмислят правилно и не намират минимално приложение в живота, защото липсва същинското разбиране на техния висш смисъл и схващането им като абсолютни ценности.

Тежко е бремето на човека, който желае да се освободи от религията, да живее без вяра в Бога и без универсалните ценности. Той винаги ще бъде без път и посока, постоянно ще утвърждава едни принципи и ще отхвърля други и духа му никога няма да намери покой, защото не се стреми към висшия мир. И ако той продължава да открива противоречие между религията и морала, то това говори за дълбокото противоречие, което е настъпило у него самия. И всички опити за тяхното изкуствено отделяне ще остават безуспешни толкова, колкото и опитите да приведат в ред и хармония личния живот на човека и този на обществото без помощта на християнството. Много са причините, поради които човекът отделя морала от религията, но всички те произтичат от една основна – от зората на своето съществуване човекът се стреми да се отдалечи от Бога, за да се изравни с Него. Стремежът към личната му независимост е изроденото му изконно желание да бъде обичан, напътстван и закрилян от Бога, да вярва в доброто си начало и в добрият изход от живота си към вечността. Духовното му новораждане е вградено в първоначалния замисъл на Бога да бъде като бог, но като резултат от духовните му усилия да върши доброто и да избягва злото (Битие 1:26-31). Вместо това човекът предпочита само да знае за доброто и злото (Битие 3:5), а често пъти дори не ги разпознава правилно. Днес той е забравил духовният смисъл на изначалната си определеност да бъде като бог. Останал е споменът за това, че може да бъде като бог.

Морал винаги означава очовечаване, облагородяване и усъвършен-стване; придобиване на нова персоналност с цялостно битийна обнова. Постигането на това динамично състояние се определя от неговата творческа активност и от желанието му да се преобразява и да се отразява в универсалния образ на абсолютното добро. Животът му обаче, поставен в условия на нестабилност и несигурност, извайва неговата непостоянна многоòбразност. Потребността от това да открие устойчиви основи, които да крепят живота му разкрива принадле-жността на човека към някого и нещо, което е отвъд него. Неговото sub specie aeternitatis e връзката му с Бога, която никога не може да бъде заглушена напълно. Нейната стабилност се основава на здравата морална основа на неговото поведение.

____________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-69z

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s