Свещеник Филип Парфьонов

Млади и не толкова млади хора, бързащи да защитят православието с помощта на юмруци, избухващи и при най-малкото несъгласие с тяхната гледна точка, много обичат да оправдават своята несдържаност с това, че дори свети Николай е ударил еретика Арий по лицето. Дали това е така наистина? Доколко е уместно проповядването на любов чрез юмруци?

„Може ли вярващият православен християнин да казва: Свети Николай не е ударил с плесница Арий?” – този въпрос например задава нашият съвременник протоиерей Владимир Переслегин. И веднага категорично заявява: „Не, не може – тъй като вярата в това, че Николай Угодник е ударил Арий по лицето и е бил подложен на църковно наказание и заточение в тъмница, се явява вяра на Православната църква”. Край, ни повече, ни по-малко.

При последното честване на св. Николай (22 май по стар стил) се случи лично самият аз да чуя от устата на проповядващия свещеник как светията проявил ревност за вярата и зашлевил Арий.

Но съществуват ли сериозни основания за това меко казано странно твърдение? Можем ли да намерим някакви сведения за това в светоотеческото или богослужебно предание?

В своето „Похвално слово” в чест на св. Николай, преподобни Андрей Критски прилага едно доста любопитно свидетелство като обръщането към правата вяра на един заблудил се и изпаднал в ерес епископ: „Кого ли не поразява твоето великодушие? Кой ли не се удивлява на твоя тих и кротък нрав? На твоя миролюбив и смирен дух?

Някога, както се повествува, ти, грижейки се за лозите от Христовия виноград, си срещнал един мъж с блажена памет – Теогний (който бил тогава маркионитски епископ); с думите на Писанието си го изобличавал в заблуждението му дотогава, докато не си го обърнал от лъжата към истината. Но доколкото в него се таяло раздразнение, произлизащо от това изобличение, ти, като си забелязал това, с възвишен глас си произнесъл към него следното апостолско увещание: слънце да не те завари гневен (Ефесяни 4:26). Брате мой! Да се помирим”.

Това свидетелство напълно съответства на самата характеристика, която е дадена в тропара на Николай Угодник: „правило на вярата и образ на кротостта”. Кротостта, разбира се, не означава непременно мълчание. Христос като образец на кротостта и смирението е можел в същото време твърдо и публично да изобличи някой от Своите противници. Обаче можел ли е да удари някой? Нещо подобно само по себе си изглежда невъзможно и немислимо. Върху какви основания почива тогава едно такова твърдение за светия угодник, който старателно подражавал на Христа?

В първото дошло до нас житие на св. Николай под редакцията на преподобни Симеон Метафраст (Х век) по повод възможното негово участие в работата на първия Никейски събор може да се прочете следното:

„Когато Константин, първият благочестив император, изграждал държавата на ромеите и неговият велик архиерей учел народа на православните догмати, изривайки от корен всичко враждебно и несъгласно с тях, в Никея се събрало цялото православно духовенство, за да утвърди основите на благочестивата вяра, да предаде на осъждане богохулната ерес на Арий и да укрепи мира по всички църкви. То постановило да се счита Сина за равночестен и единосъщен на Отца.

Пречудният Николай също бил на този свят събор и решително въстанал срещу ереста на Арий. Като я опровергал и определил за всички неизменния канон на православната вяра, той напуснал Никея и се върнал при паството си, като водел всички по пътя на добродетелта и ги поучавал още по-ревностно отпреди”.

В дадената версия от Житието не се казва нищо повече за участието на светията в събора.В богослужебните текстове, например, при всенощното бдение на 6/19 декември може да се намерят поредица от сведения, че св. Николай е изиграл важна роля в изработването на вероучителните решения на Никейския събор. Например в стихирите на Голямата вечерня светията се нарича „победител над Арий и неговите помощници”, „лопата, която разнасяла подобните на плевели Ариеви учения”, а в канона на утренята се казва: „С очите на ума си прозрял бъдещето, с правите учения си наситил всички: като си ни обявил Синът за Единосъщен с Отца, ти си изтребил безумието на Арий, като си показал делата си като свещен стълп на православната вярата” (песен шеста).

В известния акатист на св. Николай Чудотворец четем: „защото си изповядал Сина равен на Отца, съприсносъщен и съпрестолен, като си изобличил безумния Арий” или „радвай се ти, който изгони разбеснелия се Арий от събранието на светиите”. Но оттук не можем да си извадим никакъв извод за допуснато физическо насилие над Арий.

Обаче, по-късно, въпреки цялото светоотеческо и богослужебно предание за свети Николай, в неговото животоописание се появяват съвършенно неуместни черти, които бродят от книга в книга и звучат в проповед след проповед. Това, разбира се, е известната случка за „зашлевяването” на Арий от светеца.

Според изследването на протоиерей Ливерий Воронов, публикувано в Журнала на Московската патрирашия през 1961 година („Свети Николай – ревнител и защитник на православието”, № 6, сс. 65–75; № 7, сс. 66–74), тя се появява едва през XVI век благодарение на иподякон Дамаскин от Солун, а след това попада в славянската редакция на житието написана от св. Димитрий Ростовски.

Известните църковни учени Василий Болотов и Антон Карташов въобще са смятали самото участие на св. Николай в първия събор като легенда, понеже нямало никакви исторически данни за това, но протоиерей Ливерий счита, че богослужебното предание и свидетелствата на няколко византийски отци начело с патриарх Фотий, съвсем не си струва да се пренебрегват: зад тях напълно можело да стои реалното стълкновение между св. Николай, (макар и да не е влизал в числото на делегатите от събора), и Арий, когото светителят рязко изобличил, но разбира се – само словесно.

Тогава обаче самите привърженици на Арий, включително доста приближения до император Константин епископ Евсевий Никомидийски, решили да се разправят с него и да го изолират, като го изпратили в тъмница. В случай на физическо използване на сила срещу Арий никой епископ не би имал и най-малък шанс за възстановяване в сан съгласно двадесет и седмо апостолско правило („Заповядваме да бъде низвергнат от свещен чин епископ, презвитер или дякон, който бие съгрешили верни или досадили неверни, и с това иска да заплашва други, понеже Господ на нищо такова не ни е учил, а напротив, Сам, бидейки удрян, не е нанасял удари, бидейки укоряван, не отвръщал с укор, страдайки, не заплашвал” (1 Петр. 2:23).

А съгласно петдесет и пето правило („Клирик, който наскърби епископ, да се низвергне, понеже е казано: „началника на твоя народ да не злословиш.“) вероятността за лишаване от сан си оставала доста голяма. Именно заради това се появило и чудесното божествено вмешателство в случая със светията, според следващите редакции на житието, доста след тази на преподобни Симеон Метафраст!

Протоиерей Ливерий предполага, че до едно определено време хората не се решавали да добавят писмено или въобще да огласят публично в Църква това устно предание за изобличението на Арий, за да не дават поводи за критики или злословие на светията, „понеже винаги може да се намерят недостойни хора, които биха почнали да очернят или личността на св. Николай, като го обвинят в излишна ревност, или осъдилите, а след това оправдали го никейски отци, като им припишат „мълчаливо одобрение” на своя събрат”.

Но времената се менят… И това, което някога било предпочитано да не се разпространява твърде много, то през XVI век не само се добавя, но се представя в една съвсем неправдоподобна форма, и много ревнители за вярата, явно не по разум, го считат едва ли не за достойнство на светеца! Уви, тук на руска почва, е имало и все още има силно влечение към това. Защото ако един толкова велик светия си е позволил да „затвори устата” на еретика с такъв един радикален метод, то можеш напълно да оправдаеш и своите собствени страсти като гнева и ненавистта по отношение на инакомислещите вътре в Църквата.

Мнозина се склонни да възприемат този устойчив мит по отношението на светията или заради простодушие, или заради невежество, като го считат за истински глас на Църквата. Но митовете и подобните „бабешки басни”, разпространявани отвреме навреме поради напълно благи подбуди (както във времената на древното християство ситуацията е била подобна с апокрифните евангелия добавяни към каноничните), въпреки всичко трябва да се изобличават. Защото тук става въпрос за нещо много важно в християнския живот – как да подражаваме на примера за кротостта и как тя се е проявявала при великите светии, по чиито адрес подхвърлянето на клевети е съвсем неуместно.

превод: Мартин Димитров

______________________________

Източник: http://zadrugata.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът свещ. Филип Парфьонов. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази статия – http://wp.me/p18wxv-5Ew