Трябва да сме готови за предстоящото гигантско, божествено събитие, към което все по-бързо се приближаваме. Страшни оракули вече възвестиха, че времената са се изпълнили (Жозеф дьо Местр)

Владимир Градев

1.Месия (от еврейски חישמ, машиах) означава на иврит просто „помазаният”. В Стария Завет думата се отнася преди всичко до царете на еврейския народ, чието ритуално помазване с маслото от маслина било незаличим знак на Божия избор и благослов. Те са Божиите помазаници.

Защо именно помазването било знак на Божия избор? В древния Изток маслиненото масло е източник на светлина и основна храна. То лекува раните и кара лицето и тялото да блестят. То предава силата на Божия дух и покровителство и същевременно отделя Богопомазания от общността, превръща го в повече от обикновен индивид, за да бъде той проводникът, осъществяващ връзката между Всемогъщия и Неговия избран народ.

След края на Юдейската държава (587 година преди Христа) никой не е помазван повече за цар. С изпитанието на Вавилонския плен (598-539 година преди Христа) започват да се явяват първите пророчества за предстоящото в по-близко или по-далечно бъдеще откриване на месията, който ще бъде от потеклото на Давид, царя по Божия воля, който ще донесе най-напред политическо освобождение, духовно избавление и житейско благополучие на избрания народ в Обетованата земя, откъдето ще разпростре после над целия човешки род Божието царство, което, ясно посочват пророците, ще бъде царство на мира и справедливостта, на благоденствието и превъзмогването на злото. Месията в древното юдейство е реално действаща личност с конкретната функция да възстанови царството на Израил, с което Бог ще завърши и увенчае Творението и Завета, а не свръхестествена фигура, която идва, за да сложи край на този свят в името на съвършено ново небе и земя. Той е, на първо място, политически деятел на избрания народ, а не Божествен изкупител на целия свят.

През 63 година преди Христа Палестина е завоювана от легионите на Помпей. Съпротивата срещу римския завоевател подхранва месианските надежди. Ала юдейското въстание (66-70 след Христа) е жестоко потушено от войските на Тит и храмът в Иерусалим разрушен. Борбата обаче не секва. През 132 година равинът Акива разпоз¬нава в Шимон бен Косиба, водача на новото голямо въстание срещу римското господство, очаквания месия и го нарича Шимон бар Кохба (Сина на звездата) според пророчеството на Валаам: „Изгрява звезда от Иакова”, а и несъмнено, за да го противопостави на родения под витлеемската звезда Исус от Назарет, в Когото християните са разпознали Месията. Бар Кохба не се оказва обаче месията, защото и това въстание е смазано през 135 година от римляните. Император Адриан нарежда разрушеният Иерусалим да бъде превърнат в Елия Капитолина, изцяло римска колония, в която на мястото на юдейския храм се издига светилище на Юпитер. Евреите са прокудени от Палестина, започва времето на тяхното изгнание и разпръсване по цялата земя, продължило близо две хилядолетия.Четирите основни принципа на юдейството са единобожието, богоизбраността на еврейския народ, Заветът и Обетованата земя. Същественото е съблюдаването на условията на Завета чрез строгото спазване при всички обстоятелства на Закона (Тора), а не осланянето на свръхестествен избавител, който чудодейно ще свърши онова, което самите евреи са неспособни да сторят. Званието на избрания народ е да очаква Месията, живеейки в очертаните от Закона граници. Задачата на евреите е не да ускоряват, а с достойно поведение и устояване на изпитанията да предвещават идването на Месията. Затова юдейските религиозни авторитети неизменно отхвърлят всички месии, които се явяват в плът и кръв все в най-тъмните времена на хаос и объркване, на непоносимо настояще и невъзможно бъдеще: Исус от Назарет, най-първо и най-категорично, но после и Бар Кохба, наричан от повечето равини Бар Косиба („син на лъжата”), а през XVII век и Шабатай Цви. Достатъчно е да вземем тези най-прочути примери.

Лишаването от родина и царство е преди всичко религиозно изпитание, а не просто политически проблем. Бог е избрал веднъж завинаги своя народ и изгнанието няма да трае вечно. Изкуплението ще се случи в определен момент от историята, за да я „завърши”. То е публично политическо събитие, което „ще се случи на сцената на историята и сред юдейската общност”. Изисква преди всичко вярност и обединява целия еврейски народ в усилието за достойно поведение. Затова, макар юдейството често да е представяно отвън като религия на очакването, то всъщност забранява предсказанията за бъдещето и поставя строгото съблюдаване от всички на предписанията на Закона като условие на месианското избавление.

През XII век Маймонид формулира тринадесетте фундаментални принципа на юдейството. Дванадесетият гласи, че „Бог ще изпрати своя Месия преди края на света”. Той изисква „вярата и приемането за истина, че Месията ще дойде, в надеждата, че дори да се бави, той ще дойде. Не трябва да се предпоставя време за неговото идване, нито да се гадае по библейските стихове кога той ще дойде”. Маймонид учи също да не се мисли, че „в дните на Месията светът ще престане да следва своя естествен ход или творението ще бъде напълно преобразено”. Тогава всеки свободно, с обърнат ум и озарено сърце, ще може да се посвети на изучаването на Тора и ще се отвори „малката врата” на справедливостта, откъдето духа онзи дух, на който е поверено настоящето на изкуплението.

В късното юдейство все повече се налага идеята за „месианство без месия”, за изкуплението и окончателната промяна на историята като Божие дело, без то да се свързва непременно с отделна личност, още повече че самият избран народ е наречен в Псалмите „помазан”. Откъдето ще стане впрочем възможно и секуларизирането на месианската задача, като тя ще бъде поверявана от модерните идеологии на друга социална група: класа, нация, раса.

За самото юдейство месианството пък става обобщаващо понятие за всички изкупващи този свят действия. То съвсем не е неопределено въжделение за идването на Месията, а опит на Божието присъствие в този свят, вече тук, налично и действащо във времето на историята, но винаги скрито, почти неуловимо присъствие. „Помазването” е символ на общението с Божия дух, който ще установи царството Божие като царство на мира, справедливостта и щастието за всички, когато бъде „всичко във всички”. Всъщност месианската идея за късното юдейство не е очакването на Месията в лицето на конкретна личност, а бдителното насочване към „винаги идващото” в сега-времето (Jetzt-zeit), по великолепния израз на Бенямин, като решително откриване на смисъла на историята, която е значима тъкмо защото всеки неин миг носи в себе си натиска на вечността и изкуплението на всяко съществуване. Затова дори говоренето на Дерида за „месианство без месия”, с което радикалният деконструктивист се завърна в края на живота си към корените на собствената си традиция, не изглежда никак парадоксално за запознатите с нея.

Ако обобщим. Месианството в юдейството съчетава религия и политика в очакване на крайното спасение. То най-общо е израз на надеждата в изкуплението на избрания народ и цялото човечество. То се основава на вярата в Божия промисъл за света и на любовта на Бог към човека. От тази вяра изхожда и християнството в своето разбиране на месианството. Ала месианската идея е знак на противоречие. Тя не е общо място между религиите на изкуплението, но и точка на тяхното разграничаване, разделяне и противоборство. Юдейската есхатологична надежда е винаги колективна, отнасяща се преди всичко до избавлението на „народа Израилев”. За ортодоксалното юдейство Месията е човек, който ще дойде „преди края на света”, за да събере избрания народ в Обетованата земя, където ще възстанови Давидовия дом и Храма и ще установи впоследствие царството на мира и справедливостта на земята. За християнството обаче Месията вече е дошъл на земята в лицето на Исус от Назарет. При това Той не е обикновен човек, а Божие въплъщение. Идва не просто да избави еврейския народ, а да спаси всички хора. Несправедливо умъртвен, Той възкръсва и се възнася на небето с обещанието да се завърне обратно на земята. При Неговото Второ пришествие ще настъпи краят на времената, тогава всички мъртви ще възкръснат и ще настъпи денят на Страшния съд.

2.Думата „помазан” се среща само тридесет и девет пъти в масивния корпус на юдейската Библия и триста и петдесет пъти в съвсем тънкия Нов Завет. В сърцето на християнството е учението за месианското въплъщение: Бог става човек в Исус. Той е обещаният от пророците Месия, или на гръцки Христос (Χριστός), звание, което до такава степен е неразделно от личността на Исус, че се превръща в част от Неговото име, а последователите Му наричат себе си християни.

Разпознаването на Месията в разпнатия на кръста и възкръснал Исус от Назарет е основната причина за разрива на християнството с юдейството, което не приема, че Той е очакваният Месия, и не вярва, че в Негово лице се е явил самият Бог.Исус Христос несъмнено преобръща из корен юдейското схващане за Месията. Той не се явява във величието на Своя „блясък и слава”, а идва почти incognito, като бродещ по пътищата на Галилея и Юдея беден бездомник. Христос не е цар в политическия смисъл на думата: не събира войска, не прогонва чуждия завоевател, не прави нищо за вземането на властта, дори в Иерусалим не влиза „на бял кон”, а съвсем смирено „яздещ магаре” и там не само че не е помазан от първосвещеника за цар, а по негово нареждане е арестуван, обвинен в самозванство и богохулство и предаден на римските власти, за да „увисне на дърво”, наказанието според Закона за прокудения от общността и прокълнатия от Бога. Та как Исус би могъл да бъде юдейският Месия-Цар? Та на кого тогава би могла да мине и през ум мисълта, че Месията ще бъде не победител, а победен, че ще бъде не съдия, а осъден, че не Той ще избива враговете, а Него ще убият по най-унизителния и мъчителен начин? Какво по-пълно рухване на всяка месианска надежда? Какво по-силно доказателство от гибелта на Изоставения на кръста, че не е Месията? Та не трябваше ли и Той като Илия да бъде въздигнат с огнена колесница в небето и да не познае смъртта? Всичките Му последователи, съвсем разбираемо, се разпръсват отчаяни и ужасени. Какво друго им остава да направят?

3.Двама мъже вървят в часа, когато се спускат сенките на мрака, към селцето Емаус в околностите на Иерусалим. Видимо са угнетени. Тежи им не краткият път, който трябва да изминат, а скръбта и объркването, които са обхванали душите им. Настига ги трети, който ги пита за какво си говорят. Те отвръщат, че явно е единственият, който не знае какво се е случило с Исус от Назарет. Надявали са се, че ще освободи Израил, но вместо това преди три дена е бил разпънат на кръста. Тайнственият странник се оказва обаче напълно осведомен за това събитие и в последвалия разговор променя разбирането им, а след това и на целия свят за Месията. Исус от Назарет открива, че е Месията, по абсолютно неочакван и стъписващ начин: със Своето възкресение Той казва „не” на разпналите го политически и религиозни власти, казва „не” на смъртта и нищото. С възкресението си Той ги лишава от тяхното господство, за да каже „да” на любовта и живота. Това е Благата вест на християнството: Исус е жив! Исус е Господ! Месията вече е дошъл, Той продължава скришом да върви редом с хората, продължава да посещава сърцето на всеки докоснат от благодатта човек, за да го изкупи.

С Христос настъпва не земното царство за един народ, а Царството небесно за всички, живи и мъртви хора, които Той спасява. Той е цар, защото обединява целия човешки род. Той е свещеник, защото през Него минава връзката на човек с Бога. Той е пророк, защото, възвестявайки идването на Божието царство, идва не просто да разчупи тесните граници на Обетованата земя, а на този свят.

Срещнали възкръсналия Исус, изпълнени с вярата, че Той е Месията, последователите Му започват най-напред в Иерусалим, после до края на земята да проповядват Благата вест и да градят Църквата в очакване на обещаното при Възнесението на Христос Негово завръщане или пришествие, за да настъпи коренно преобразяване на цялото творение, което, освободено от злото, ще живее с живота на Бога в едно „ново небе и земя”, нови, защото от тях е изчезнала сянката на смъртта, тегнеща над света и витаеща във всичките ни сънища и мисли.

4.Християнството е изпълнено с очакване на Второто пришествие на Исус Христос. То схваща завръщането на Месията като решителната и пряка намеса в хода на времето, която ще прекъсне неговия континуум, но не за да му сложи край, а за да осъществи желаната от Бог цел. Месианското събитие не отхвърля света, а го изкупва и спасява. Второто пришествие съвсем не хвърля върху всичко съществуващо зловещата сянка на „края на всички неща”, а освобождава от нея, защото то няма да бъде унищожаване на съществуващото, а негово пресътворяване, освобождаващо от „робството на тлението”, преобразуващо спасение, завършване и увенчаване на онова „да бъде”, с което започва Библията.

Месианството определя своеобразната „икономия” на времето в християнството: „образецът” не е положен в митично начало, нито дори е отвъд времето, а се явява накрая и увенчава времето. Християнската есхатология (от гръцки έσχατος, последен, учение за „последните неща”), с други думи, не е очакване на края на този свят, а на „живота в бъдещия век”. Есхатологията постулира миг във времето, който ще бъде последен и в който ще се случи преобразуването на този свят. Тя е надежда за ново небе и нова земя, за ново начало на живота за всеки и за всички. Есхатологията не е футурология, тя не въобразява едно правено от човека бъдеще. Тя ясно съзнава, че тайната на последния ден надхвърля възможностите на човешкия опит и разум, и не се опитва да проникне в нея. Никой не е видял новото небе и земя, никой образ не може да очертае бъдещото пресътворяване на света и живота. Есхатологията предрича края на съществуващия ред, но не изисква от самите хора да го променят, още по-малко казва как да стане това, защото промяната на света не е човешко, а Божие дело. С други думи, краят не е рухване, провал, сякаш това наше време, този наш свят са безвъзвратно осъдени и осъдими. Краят означава всъщност пречистване и завършване на творението от Христос. Тогава нашата плът, пречистена от негативното в нея, което наричаме „греховност” или „крайност”, ще влезе преобразена и ще остане във вечния живот. Това изповядват християните в своето Верую. Есхатонът за тях е екзистенциално очакване. Той дава отговор на онзи въпрос за смисъла, който човек търси в „тъмния лес” на своя живот.

Задачата на есхатологията, значи, не е да обоснове нечия революционна програма за действие, а да обърне вярата, която винаги е превъзмогване на познатите категории на мисленето и битието, към тайнствената, но интензивна, проникваща отвъд бъдещето светлина на идващия Бог. Смисълът на всичко случило се и случващо се на този свят в миналото, настоящето и бъдещето се открива единствено в есхатологичната светлина на тяхното пълно осъществяване, отвъд времето и историята, в Царството Божие. Есхатологията, четейки знаците на времето в светлината на Царството, помага да се види как Божието провидение си прокарва път през времето и света и така формира християнското мислене за историята и политиката. Идването на Месията е събитие, което, също като Въплъщението, не следва от причинно-следствения ход на този свят, а единствено от Божията воля. Знае се само, че Христос изведнъж, в един миг (καιρός), ще дойде с котешка стъпка, бърз, лек и неуловим като „крадец в нощта”, за да отключи тясната врата между времето и вечността. Откъдето и заветът, който Той оставя на Своите последователи да будуват в „оставащото време” и да се грижат повереният на човека свят да посрещне достойно Царството Божие, което именно е есхатонът на историята, определящият нейната динамика полюс на привличане.

5.Християнството е белязано от очакването на Царството Божие с Второто пришествие на Христос, което най-напред ще съди света. Според казаното от Исус и предреченото от пророците те очакват този Божи съд да бъде „Ден на гнева”, ден на тежко, но заслужено наказание. Апокалипсис (на гръцки откровение) е думата, с която започва последната книга в Новия Завет, в която е описано как именно ще протече този страшен ден: с нечувани бедствия и катастрофи, последвани от последен бой между силите на доброто и злото и окончателна победа на Бог. Апокалипсисът е книгата, с която завършва Библията, завършек, който обобщава значението на всичко разказано в нея от Сътворението, на цялата история на света, която насочва към нейната финална точка, точка не на край, а на криза на всичко съществуващо. Думата криза произтича от гръцката κρίσις, която означава най-общо съдене, разделяне, случване. Времето на Апокалипсиса е време на криза: на последния съд, който ще раздели злото от доброто, смъртта от живота и окончателно ще ги унищожи, на събитието, което затваря историята, за да я отвори по друг начин, в едно „ново небе и земя”. Както отбелязва Дерида: „За тази книга всичко е казано с една заповед накрая: „Не запечатвай пророчествените думи на тая книга! Не я затваряй!”. Отварянето, чийто нагледен образ е отсъствието на печати от последната книга на Библията, е автентичното значение на думата апокалипсис: отваряне на погледа и ума.Макар и само Бог да знае времето, мястото и начина, по който ще се осъществи Апокалипсисът, мнозина вярват, че могат да разшифроват образите и символите в Откровението на свети Иоан, което за тях е сигурен знак, че краят на времената наближава и дори може с точност да бъде изчислен. Действително тези образи и символи са многопластови, тъмни и загадъчни, те позволяват всевъзможни тълкувания. Затова размишлението за Апокалипсиса изисква преди всичко будно критично съзнание, което ясно да раздели заслепяващия ума ентусиазъм от чувството за посветеност във висшите божествени тайни от трезвата рефлексия, която охлажда илюзиите и празните надежди.

6.Няма нищо апокалиптично в единственото сигурно нещо, което знаем: всичко родено все някога бива погълнато от смъртта. Краят на играта, в която неизбежно участваме, е този на собствения ни живот, а за другите той продължава своя естествен ход и светът остава такъв, какъвто си е. За християнското съзнание обаче хоризонтът на този живот, на този свят съвсем не е абсолютният предел на човешкото съществуване и не го определя докрай, а като истински хоризонт го отваря и есхатологически преобразува.

Апокалиптичните фантазии често изпълват онези, които, неспособни да приемат тази сурова истина, лесно минават от „неизбежния край на моето съществуване” към „неминуемия край на всичко съществуващо”. Apres moi, le deluge! Апокалиптичният нарцисизъм изпълва с убеждението, че собственият страх пред смъртта е най-ужасен и важен, че кризата на собственото време е най-фаталната. Така дава поне утехата, че аз-ът присъства на началото на края. Каква по-специална привилегия? Не е ли сигурен знак това, че ще се изпълни скритото въжделение именно аз да съм сред спасените?

Апокалиптиците са изпълнени с чувството за неминуемата всеобща катастрофа и откриват в собственото си настояще знаците на неизбежното разрушение, в което ще погине огромната маса от хора, ала малка част, именно посветените в тайната, ще мине непокътната през времето на „голямата скръб”, за да влезе след това в царството на съвършения нов живот. Така Апокалипсисът живее за всяко ново поколение в историята и силно въздейства върху личните и колективни нагласи и действия.

Периоди на относителен мир и стабилен обществен строй усилват есхатологичната надежда, че добрият живот на тази земя ще бъде възнаграден на небето. Времена на войни и бедствия, на чуждо господство и терор пораждат като цяло силно съмнение в реда на този свят. Роденото от социалното и политическо безсилие, от потисничеството и преследването отчаяние ражда апокалиптични упования, че този свят, царство на злото, е обречен и в най-скоро време ще изчезне. Апокалиптиците жадуват не възраждане и пресътворяване, а пълно разрушаване и унищожаване на света, което, вярват, единствено може да сложи край на непоносимото настояще. За апокалиптичното съзнание „историята е кошмар, от който се мъчи да се пробуди”. Единственото, което желае, е да се ускори нейният край, убедено, че новото небе и земя ще настъпи само след жадуваната гибел на старото.

Това е постоянният мотив за всички апокалиптични движения: историята е история единствено на поквара и упадък, на която Бог ще нанесе смъртен удар с Апокалипсиса, при който единствено избраните, тоест те самите, ще бъдат спасени и възвеличени. Най-радикалните апокалиптици не само интерпретират всяко настоящо събитие в светлината на предстоящия край, но и действат за неговото ускоряване. Унищожението е необходимо, желано, провиденциално. Катастрофата е цената, която светът трябва да плати за своето обновление, а ако не я надживее, то нека потъне в нищото ведно с всички свои неправди и мръсотии, ведно със заразилите го хора. Зовът към разрушаване на настоящия свят в името на светлото бъдеще поражда конкретни политически програми, чието практическо осъществяване неизменно взема чудовищни форми. Всеки, който е убеден, че именно той е разгадал и държи в ръцете си ключа за бъдещето, лесно превръща Апокалипсиса в своята ипотека върху бъдещето, с която оправдава всяко действие.

7.В двадесетата глава на Апокалипсиса се говори за период от хиляда години, през които, след като Сатаната е победен от Христос, ала без още да е напълно унищожен, управлението на света е поверено на избраните от Бог праведници. С термина миленаризъм или хилиазъм (от латински millе и гръцки χίλιάς, хиляда) се означава вярата в това хилядолетно „царство на земята”, същински земен рай преди Страшния съд, последното историческо време на един вече обновен свят. Миленаристките или апокалиптични движения радикализират винаги нужното напрежение към „отвъд на всичко”: бедни в Христа, хусисти, анабаптисти, янсенисти, адвентисти и прочее. Те превъзнасят иерархията на светостта, която са постигнали над обществената и църковната иерархия. Миленаристите очакват настъпването на жадуваното хилядолетие в най-близкото бъдеще и единствената истинска грижа в живота според тях е дали човек ще се окаже на страната на спасените или погубените, когато започне битката. Вярата в милениума въздейства силно емоционално, тя предизвиква вътрешно „събуждане” и „съживяване”, мобилизира за действия, ако трябва и с насилие, за неговото ускоряване.

Църквата винаги се е отнасяла с дълбоко подозрение към апокалиптичните движения и миленаристките нагласи. Има защо. Та не открива ли още Христос, че Страшният ден, в който апокалиптиците очакват Бог да унищожи техните врагове, ще бъде всъщност денят, в който Божият гняв ще се стовари върху ония, които не са нахранили гладния, не са прибрали странника, не са облекли голия…

Хилиазмът е заклеймен като ерес още от Третия вселенски събор през 431 година. Свети Августин отхвърля в За Божия град, най-голямото християнско размишление върху историята, миленаризма като глупава басня и тълкува пророчеството на свети Иоан за хилядолетното царство като отнасящо се до новата ера, в която Христос царува като глава на Своята Църква, през цялото време от учредяването ѝ чак до Второто пришествие. Не става дума, значи, за никакво бъдещо царство на праведните, а за настоящото царство на Църквата, която стои срещу света и същевременно има роля в него. Църквата не е само за избраните, тя трябва да отведе всеки човек, един по един, към Христос и е събрала зърното и плявата, праведните и грешните, за да работи поотделно с всяка личност. Тя е „воюващо царство”: и тъй като грехът е неразделен от човешката участ, то светът съвсем не е поле на борбата на чистите и праведните срещу злите и покварените, а място за борба на всеки с греха и леността, на удържане на беззаконника, обръщане на душите към Бог и прокарване на пътя на спасението през плътските интереси на света посредством тайнствата, учението и духовния авторитет на Църквата. Възвестеното от Откровението хилядолетно царство вече е дошло, то е постоянно обновление с помощта на Църквата на душата, не на земята. Спасението, с други думи, е дело не на човешкия опит, а на Божията любов, която единствена оправдава човека и го изкупва посредством установената от Христос историческа Църква.

Свети Августин най-ясно формулира християнското схващане за историята, което той насочва към нейната есхатологична цел: не връщане в блаженството на земния рай, а възстановяване на изгубения Божи образ в падналия човек. Времето на историята е линейно и целеустремено към нейното отвъдно бъдеще, ала то е време на longue duree, на търпение и молитва, на труд и борба. Всъщност единствено „метаисторичното” осмисля историята, превръщайки я в място, където времето се пресича с вечността. Не знаем как Бог движи историята, нито пък докога. Несъмнено, човешкият град сам по себе си не е отрицание на Божия град, ала нищо в политиката самò по себе си не спасява. Свети Августин развенчава като измамна и опасна тъй светлата сякаш идея, че съвършеният обществен ред е не просто умопостижим, но и практически осъществим. На Държавата на Платон той отговаря със За Божия град. Да, идеалът съществува и трябва да се стремим към него, като ясно съзнаваме обаче, че той не може да бъде постигнат в историята на този свят, защото я трансцендира.

Небесният Иерусалим не е нито емпирично, нито логично свързан с „нашето дело” тук на земята. И не е наша работа да установяваме връзката. Още по-малко насила. Задачата ни като християни е да проповядваме Благата вест, да бъдем праведни и вярно да служим на Бога. Останалото е в Негови ръце.

Християнството не подхранва илюзията, че ще настъпи скоро милениумът, в който човечеството ще е решило самò всичките проблеми на земното си съществуване. То не е гностицизъм, знае, че няма земно спасение и изкуплението не е човешко, а Божие дело, за което Той използва инструментите на Библията и Църквата. Християните живеят между времената, вярата им ги отвежда не към фатализма или ентусиазма на края, а към приемането на човешката участ tale quale и грижата за съхраняването на съществуващия ред в този тъй уязвим за ударите на беззаконника свят.

8.Калабрийският монах Иоаким (1135-1202), абат на флорския манастир „Свети Иоан”, бил по думите на Данте „създаден с дух, способен да гадае” и се прочул още приживе със своето ясновидство. Оттогава до днес неговите „бледи прозрения” запленяват владетели, революционери, творци. Наистина удивителна е трайната диря, която абатът визионер оставя в европейската традиция с учението си за историята, което през Средновековието е непосредствен източник на ереси и социални движения, а през модерността се явява преобразена у Вико и Сведенборг, Шелинг и Хегел, Марски и Конт.

В Expositio in Apocalypsim, неговото най-забележително съчинение, Иоаким Флорски разглежда Апокалипсиса не просто като откровение за Последния ден, а като шифър за разбиране на всичко „каквото е било, е, и ще бъде”, чието разгадаване му позволява да разгъне една действително внушителна теология на историята, която, движена от Провидението, върви през строго определени фази към крайната си цел. Епохите на световната история са три и всяка от тях, открива абатът, е под господството на едно от Лицата на Светата Троица. Така времето от Сътворението до Въплъщението е царството на Отца, от Въплъщението до съвремието на Иоаким царува Синът, а съвсем скоро ще настъпи последното царство на Духа. Същински пророк, Иоаким открива в заобикалящия го свят не само симптомите на неудържимия упадък и разпад на съществуващия ред, но и възвестяващите предстоящото духовно възраждане знаци. След смъртта му неговите ученици заявяват, че според изчисленията на пламенния ясновидец новата ера на Духа ще настъпи през 1260 година. В изчисленията на апокалиптиците ключовото число е 1260, което съответства на броя на прекараните от жената дни в пустинята според Откровението на свети Иоан.

Иоаким взема тези дни за години и несъмнено е изпълнен с очакване установяването на хилядолетното царство да се случи точно през тази година, ала тъй като открива само устно най-големите тайни на своето учение, датата, expressis verbis, липсва в неговите писания. Това позволява, след като и 1260 година минава и светът си остава същият, да продължат да се правят много изчисления и спекулации за точното настъпване на милениума. При все това тази духовна аритметика остава, макар и с еретичен привкус, в рамките на християнството, защото и за нея не човешката, а Божията воля предначертава и движи хода на света, който тя просто разгадава. Фасциниращото във видението на Иоаким е неговата окончателност: през Третото царство времето на света ще продължи, но не и на тъканата от враждите и конфликтите история, защото, ръководено от действително достойни, съвършено духовни люде, човечеството ще постигне най-висшата и съвършена форма на земното си съществуване и ще живее в мир, любов и благоденствие. Последното царство няма да е вечно, а ще продължи хиляда години и след като те се изпълнят, ще дойде Второто пришествие на Христос да сложи край на света.

Калабрийският монах решително скъсва с учението на ипонския епископ. За свети Августин световната история е разбираема единствено в светлината на контраста между крайността на земното съществуване и Божията безкрайност. Не се очаква да настъпи никакъв нов милениум, той вече е започнал със самото учредяване на Църквата от Христос и обхваща нейното време чак до Второто пришествие.

Нещо повече. Абат Иоаким подема и решително преобразува водещото тогава учение на свети Бернар, който доразвива схващането на блажени Августин. Абатът на Клерво също твърди, че в историята на християнството има три епохи, но съвсем не на плавен възход, а на борба и постоянно увеличаваща се опасност. Първата е времето на Отците, когато верните мъченически страдат от преследването на императорите езичници. Втората е времето на еретиците, когато духовното подриване на устоите на Църквата е по-опасно и от физическото насилие на светската власт. Последната и най-опасната е времето, когато с приближаването на последните дни заплахата ще дойде изотвътре, от самата Църква.

За Иоаким обаче историята на човечеството се разгръща като симфония в три части, всяка от които подема, и то в удивителна симетрия, едни и същи мотиви и все по-стремително се насочва към новата величествена и окончателна епифания на Духа, време на мир и любов, на светлина и несекваща радост. Така треската на надеждата иманентизира есхатона, вижда го да се случва във времето на този свят, прави края на историята събитие в историята, търси нейното завършване в сферата на самото ѝ ставане.

И макар да е философски абсурдно, схващането на Иоаким Флорски има съществени последици за европейската традиция. То определя едно от най-значимите нейни течения и приема за свое учението за „трите епохи” и „земното спасение” в рамките на този свят, а най-радикалните му представители се опитват сами да превърнат в реалност пророчеството на калабрийския ясновидец.

9.Хегел следва ритъма на движението на Духа в света, за да стигне и той до „края на историята”. Маркс без колебание прилага духовната схема на абата в историческия си материализъм, в който разделя историята на три епохи: предистория или първобитен комунизъм, собственото време на историята като време на класовото общество и накрая комунизмът, който ще настъпи с предстоящата победа на пролетариата, за да сложи край на човешката история като история на неравенства, експлоатации и борби. Революционерът запазва визията на Иоаким, но я преобръща: новото царство не е дело на Духа, а на материалните сили, които движат света, и задачата на човека е да ги подхване и да установи безкласовото общество, „условие за всеобщото щастие”. Прозренията на кроткия монах са твърде бледи за Маркс, който ги възпламенява и оцветява в червено: единствено революционното насилие на пролетариата е в състояние да прекъсне хода на историята и да превърне земята в рай. Ленин се заема после да осъществи Марксовите прозрения на дело, а Сталин – да гарантира трайното им практическо институционализиране, жертвайки милиони човешки животи в името на сияйния нов свят.

Третият райх, името на нацистката държава, също идва от ясновидството на Иоаким. Пръв Мьолер ван дер Брук прилага неговата схема не към историята на света, а на Германия, която разделя на три големи епохи: Първият райх е създадената от Карл Велики Свещена римска империя, Вторият райх е обединената от Бисмарк Германия, претърпяла тежка катастрофа в Първата световна война, ала вече се вижда зората на новия Трети райх, време на духовно възраждане на Германия. Именно като възродител на Германия през 1933 година идва на власт Адолф Хитлер, който възвестява настъпването на Третия райх и обещава „хиляда години мир” на света, но под господството на арийските „руси зверове”, а не на културния елит, както си въобразява Мьолер ван дер Брук.

Комунизмът и нацизмът, двете големи тоталитарни движения на ХХ век, провъзгласяват за своя цел изграждането на земния рай благодарение на „избраните”, които ускоряват идването на края, за да победят в последния решителен бой силите на злото, след което светът ще бъде напълно преобразен и изкупен, без конфликти, неравенство, напрежение и всичко, което характеризира настоящата реалност. Докато религиозното месианство очаква идването на Божествения спасител, то модерните политически месианизми търсят да постигнат щастието на земята чрез обществена промяна: целите им са съвсем земни, ала исканията са абсолютни – посочена е не само целта, но и конкретният път за нейното осъществяване, който минава през насилственото унищожаване на съществуващия ред. Така те секуларизират религиозния миленаризъм и апокалиптизъм, като трансцендентното става иманентно, теологичното – телеологично, есхатологичното – следреволюционно, за да осъществят бляна за това, което никога не е било, не е и няма да бъде на тази земя.

10.Свещеното Писание започва с митичния Едем, символ на даденото, но изгубено в началото на човешката история щастие, за да завърши с Апокалипсиса, днес все по-малко символичен и все по-реалистичен, след като към ядрената опасност се прибави и все по-осезаемата заплаха от глобална екологична катастрофа. Силата на унищожението вече не е – предупреждение или символ на надежда – в ръцете на Бог, а на сляпата техника, чието всемогъщество съвсем не е creatio ex nihilo, а все по-ясно се очертава като reductio ad nihil. Техническият апокалипсис е без Последен съд. Независещ повече от отвъдното на историята, той не отваря към никакво друго измерение. Явяващ се без надежда за ново небе и земя, той дава единствено перспективата за края, за пълното премахване на живота от земята.

При все това апокалиптичната тревога е силно притъпена. Дори историите за края на света, с които ни залива културната индустрия, са по-успокояващи от мисълта, че историята е просто безкрайна поредица от случки, твърде огромна и безформена, „пълна с глъч и бяс, незначеща нищо”. Кант отбелязва, че за човек е непоносимо да си представи историята без план и цел, независимо дали такъв план има или не, защото това напълно би го парализирало. Времето на Просвещението е оптимистично време и за Кант план означава прогрес, но в по-тъмните или поне по-мъгливи поради глобалния смог времена като нашето регресът играе същата роля: бъдещето все тъй се движи по известните ни правила и става по нашата мяра, щом можем да различим неговата посока и очертания. А и ни утешава мисълта, че историята завършва като книга или филм, че случващото се върви нанякъде, сочи нещо, има, значи, някакъв смисъл.

Тъкмо тази целенасоченост осигурява успеха и на най-мрачните и ужасяващи апокалипсиси, с които е залят културният пазар. Те, разбира се, не изобретяват злощастията, които предричат. Проблемите са съвсем реални, но вместо да работим всекидневно за реалното им решаване, много по-лесно, самоуспокояващо и извиняващо е да ги превръщаме веднага във вселенска катастрофа и да си въобразяваме, че те са най-специалните, че именно те ще разрушат света и ние нищо не можем да сторим срещу това.

Трябва ли да вярваме в Апокалипсиса, за да променим собственото си настояще? Непосредствено след Първата световна война Макс Вебер, с характерната си трезва интелектуална радикалност и политическа умереност, охлажда нажежеността на апокалиптичните блянове и революционните ентусиазми на студентите, към които се обръща в края на лекцията си за „Науката като призвание”. Големият учен призовава с тази своя последна лекция младите си слушатели да се събудят и да не се захласват по даваните от някой нов пророк или харизматичен вожд чудодейни крайни решения, а да имат смелостта „да погледнат в суровото лице на съдбата на времето” и отговорно, с постоянна работа да посрещат „изискванията на деня” и да развиват братството между хората. Само така, внушава им бащата на социологията, те ще направят действително нещо за реалното подобряване и обновяване на света, което единствено дава шанс на човечеството да оцелее, защото, за да има живот на тази земя, той трябва да бъде винаги в своето начало.

__________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Градев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5vn