Месец: май 2015
Третото блаженство*
”Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Матей 5:5)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
След грехопадението в душата на човека са се загнездили много страсти, които разстройват живота му, тровят земните му дни, причиняват му страдания и го водят след зле изминатия в грехове житейски път към вечна гибел зад гроба. Нашият Спасител дойде, за да излекува заразената от страсти човешка душа и да я избави от вечни страдания. Той ни научи, че всеки грях причинява мъка и че, за да избегнем страданията, трябва да отсечем техния корен – страстта.
Блаженствата посочват противоположното на страстите – добродетелите; те внасят радост в сърцата на онези, що се стремят да живеят съобразно с Божията воля.
Да разгледаме третото блаженство и да видим в що се състои то и каква радост носи на онезии, които се стараят да го следват в живота си.
”Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.
Характеристика на кротостта
Кои хора могат да бъдат наречени кротки? Това са безспорно хората, които не се отдават на гняв, избягват бурите на душевните смущения, обичат тихото настроение на мира. Кротките люде не желаят никого да дразнят, предизвикват или сърдят. Ако се случи такова нещо, те бързат с кроткия си нрав да утешат ближния и да го успокоят. Кротките не само никого не дразнят, но и сами не се дразнят, или по-право жадуват да победят всяка раздразнителност в себе си, за да имат всякога мир в душите си.
Кротостта не е овчедушие или проява на слаб характер, а велико, но скрито мъжество, което е в състояние да понесе спокойно и най-тежката обида, без да се разгневи. Кроткият е непременно търпелив. А търпението е свойство не на слабите, а на силните души. Кроткият не е страхлив, а смел и великодушен. Той понася с радост лично нанесените му обиди, но когато вижда, че обиждат други, смело и достойно се застъпва за тях. Кой е бил по-кротък от нашия Спасител Иисус Христос? Той е образец на кротостта! Сам Той ни поучва да вземем пример от Неговата кротост с думите: ”Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Матей 11:29). Но ето, когато виждал неправдите в живота, Той ги бичувал. Като наблюдавал лошото поведение на книжниците и фарисеите, Той ги изобличавал, та дано по този начин ги сепне и спаси! Той проявявал строгост към тях, но от грижа за тях.
Св. Иоан Златоуст прекрасно разсъждава: ”Да бъдеш строг, още не значи да бъдеш суров и да щадиш, не значи да бъдеш кротък. Кротък е този, който може да понася нанесените нему лично оскърбления, но който може и да защищава несправедливо обидените и да въстава срещу обиждащите. Напротив, който не е такъв, той е безгрижен, сънлив, подобен на мъртвия, но не и кротък, не и скромен”.
Св. Иоан Милостиви, Александрийски патриарх, се отличавал с голяма кротост. Той търпял много пъти обиди от своя собствен дякон и никога не отмъщавал за лично нему нанесени оскърбления. Но щом веднъж чул, че някой си християнин се отнасял зле със своите слуги, повикал го и взел да го съветва: ”Сине мой… ти постъпваш жестоко с твоите прислужници. Но аз те моля, не давай простор на гнева си! Бог ни ги е дал, не за да ги бием, а за да ни служат, а може би не и за това, а за да ги храним с туй, което Господ ни е подарил. Твоят слуга не е ли във всичко подобен на тебе? И той е създаден по образ и подобие Божие… Послушай светоносния учител Павел: ”Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободен;… защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Галатяни 3:27-28). А ако сме равни в Христа, то и помежду си трябва да бъдем равни. Христос затова прие образ на раб, за да ни научи да не се гордеем против нашите роби… Ние сме дали злато, за да поставим в робство този, който заедно с нас е почетен и купен с Божествената Господня кръв! За него е небето, за него е земята, за него са звездите, за него е слънцето, за него е морето… За него Христос се е разпънал и е претърпял всичко останало. Как ти унижаваш тогова, когото Бог така е почел? Биеш го без милост, като че нямаш същата природа, както и той! Кажи, би ли искал ти Бог да те наказва веднага подир всяко твое провинение? Разбира се, не!”
Прочетете още „Третото блаженство*“
Грехове във връзка с второто блаженство*
„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете. “ (Лука 6:25)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюбени,
Мнозина запълват пустотата на живота си със смях. Работят, за да изкарат прехраната си, трудят се в определеното време; но като останат празни, скучаят, гнетят се от безсмислието на своите земни дни и за да не страдат от мъчителното униние, предават се на греховни веселби, на смях и разни удоволствия. Събират се приятели, за да пият или да клюкарствуват, играят на карти и табла, за да убиват времето, ходят по гости и по бирарии, дето пълнят очите си със съблазни, а вечерта късно се прибират у дома си още по-нещастни и унили, отколкото преди излизането си навън по развлечения.
Не е ли така с много и много наши братя и сестри? И не ги ли отклонява този неправилен начин на живот от спасителното покаяние, за което ставаше дума в предишната беседа?
Нека прочее посветим днешния молитвен час на размисли върху суетата и гибелността на удоволствията в живота, когато човек в тях дири смисъла на своето съществувание на земята.
Земните удоволствия
Не сте ли чули някои хора да казват: „Да си похапнем, да си попийнем! Това ще ни остане!”
Тези думи издават един чисто езически мироглед! Такъв е бил някога девизът на езичниците епикурейци, които всичкия смисъл на живота свеждали към удоволствията и поради това се стремели, колкото може повече удоволствия да почерпят от изворите му за себе си. Но така ли трябва да разсъждава православният християнин?
„Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Колко погрешни идеи се крият в тези няколко думи! Преди всичко те свеждат живота на човека до животинство. Ако човек само в яденето и пиенето намира смисъла на своето съществуване, с какво би се отличавал той от онези животни, които обичат, след като са задоволили глада си, да се заровят в тинята, за да дремят там блажено? За такова ли блаженство е създал Бог венеца на Своите творения – да се валя в тинята на пороците, след като е ял и пил ненаситно, служейки на своето чревоугодие? Човек просто недоумява, как може да се намери разумна твар, която да казва сериозно: “Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Вярно ли е, че това ще ни остане? Не е ли по-вярно, че тъкмо това не остава? То се загубва безследно. То изчезва най-бързо. Човек яде, за да живее, но никой не бива да живее, за да яде.
Ако вземем себеугаждането в неговия най-широк смисъл, ако под себеугаждане разбираме не само ядене и пиене, но и всякакъв друг вид удоволствия, смехове, веселби и развлечения, каквито са измислили хората, за да убиват скуката си, и тогава ще видим, че не в тях е смисълът на човешкия живот. Сама съвестта на човека подсказва, че той не е създаден само, за да яде и пие, да се весели и забавлява в егоистична самозабравеност, а да постига много по-висока цел – спасение на своята безсмъртна душа! Фактът, че след като е ял и пил до пресищане, след като се е отдавал и на всевъзможни други удоволствия, човек не се чувства задоволен, а скучае и търси в нови водовъртежи на лекия и весел живот да потопи скритата в сърцето си мъка, говори, че не леките и греховни веселби са неговото предназначение на земята. След като е гулял до самозабрава, след като е бил по разходки и развлечения, той пак се връща намусен и сърдит вкъщи. Животът му е непоносим! Той се смее, но за да заглуши дълбоките вопли на душата си. Той е весел в компания, но за да бъде след това дваж по-мрачен у дома си. Той забравя себе си, докато е на кино, но за да намери своята неволя при входа на киното, която веднага пак го сграбчва в своята мъчителна власт.
Предназначението на човека
Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо, без да го е вкусил, накрай изповядал: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: ”Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Еклесиаст 12:13-14).
Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: ”Да ядем и да пием, защото утре ще умрем” (1 Коринтяни 15:32)! Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!
Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: ”Не обичайте света, нито което е в света; Ако някой обича света, той няма любовта на Отца… Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека” (1 Иоан 2:15-17).
Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на царството небесно. Както корабът, поставен в морето, не бива да остава сред него, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на този временен живот, не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тази цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките му. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: ”Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му, дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дрямка го погубва лесно.”
Разочарованията на пристрастените към земните радости
Възлюблени, Бог ни е създал, да наследим вечни блага в царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато да речем ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, и той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта, и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, изчезнала вече, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки, рано или късно, ще се убеди в истинността на Христовите думи: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”.
Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че, ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирел радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.
Покайният плач води към вечна радост
Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и прочее. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.
Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: ”Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на този живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: ”Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?” В тази минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние”… Сълзите на св. Ефрем го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.
Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога
Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води до измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрижие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.
Московският светител Филарет тъй говори: ”Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, дотолкова говорят за тях, и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора.
Но знаете ли вие, замисляте ли се вие, де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен, и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25)! Това ”сега”, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха, и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.”
Връщане към Бога
Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е неготов да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, Който няма да иска строга сметка за нашите дела.
Св. Ефрем Сирин често мислел за страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: ”Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа освен леността и нерадението си?”… Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния и сън.
Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: ”Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Псалом 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че ”нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя” (Филипяни 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: ”Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иисус Сирах 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярата си, като си спомним библейския стих: ”Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхна тревата, и цветът ѝ олетя; но словото Господне пребъдва до веки” (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).
Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко това скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?
О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.
Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:
Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи, и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в монастир. В монастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от монастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.
Една нощ игуменът го забелязал, че излиза, и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.
На сутринта той запитал каещия се монах: ”Де беше, брате, тая нощ?” Монахът, мислейки, че може да се скрие, отговорил: ”В монастира”. Игуменът тогава се видял принуден да му открие какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: ”Когато ти си видял тази светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: ”Простени са греховете ти”…
Възлюблени,
Има ли нещо по-радостно от това да ни бъдат простени греховете? А ето на всички ни могат да бъдат простени греховете, ако поплачем за тях! Нека прочее престанем да се отдаваме само на удоволствия, смехове и веселия! Стига сме се смели над собствената си гибел! Стига сме се веселили над собствените си зинали гробове! Да се веселим в живота не е грешно. Но да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно! Да се веселим в Бога! Да се радваме в Духа Светаго! Ако обаче ние се веселим не по Бога, а против Неговите заповеди, ще дойде ден горко да се каем за своето безумно веселие и греховни развлечения!
Дано Бог ни даде мъдрост да обикнем плача и да се отвърнем от греховния смях! Дано се врежат в сърцата ни думите на Христа: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”. И още: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”. Амин.
”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25).
Към следващата част (Третото блаженство)
________________________
*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nT
Второто блаженство*
”Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Матей 5:4)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Кои плачещи ублажава Спасителят? Светът е пълен със сълзи. Всички почти плачат. Едни при сполетяло ги нещастие, други при смърт на близък човек, трети при накърняване на честолюбието им, четвърти от завист и прочее, и прочее. Много са причините за сълзите у хората. Нима всички плачещи са блажени?
Нека се постараем с Божията помощ да си отговорим на този въпрос.
Кои сълзи водят към блаженство?
В древността живели благочестивите съпрузи Андроник и Атанасия. Те си имали две деца. Но при една епидемия и двете се разболели и за един ден умрели. Страшна скръб спуснала крило над този щастлив до този момент дом. Мъжът с по-голяма твърдост преживял удара. Той казвал Иововите думи: ”Господ даде, Господ взе. Да бъде благословено името Господне”! Но Атанасия била неутешима. Тя плачела отчаяно, хвърляла се върху гроба на току-що заровените си деца и искала там да умре. И ето, в безпределната ѝ скръб, явил ѝ се св. великомъченик Юлиан и ѝ казал: ”Защо не оставиш на покой тук почиващите?” И след като я уверил, че децата ѝ са в царството небесно на много по-хубаво място, гдето се радват на небесните блага, той продължил: ”Защо плачеш за тях? Колко по-добре би било да би плакала така за греховете си!” От тези думи Атанасия се умилила и посветила оттук натъй живота си на плач за греховете.
От този пример ние виждаме, че не всички сълзи са еднакви пред Бога. Има сълзи, човешка проява на отчаяние, скръб, слабост, мъка, угнетеност и ропот против Бога. Но има и сълзи, които Бог обича и цени. Това са сълзите на покаянието, сълзите за греховете. Те умиват душата и я връщат при Бога, Който ѝ подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.
Знаменитият проповедник и светител Филарет Московски си задава въпроса: ”Кои плачещи се намират по пътя към блаженството?” И отговаря дълбокомислено по следния начин: ”Спасителят ублажава не просто бедните, а бедните духом. Когато, според предаването на св. Лука, говори: ”Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите (6:21), Той ублажава не гладните за хляб, защото насищането с хляб още не е блаженство, но както по-пълно и по-ясно казва св. Матей, ублажава ”гладните и жадните за правда” (5:6). Така трябва да разсъждаваме и за плачещите. Блажени ония, които плачат духом, плачат за правда и добродетел, защото ги нямат, оплакващите, неправдите и греховете, с които са се обременили, плачещите от духовна скръб, че са прогневили Бога, и от духовна любов, че при всичкото си желание се виждат недостатъчно съответстващи на Божията любов и милосърдие.
Оттук може да се разбере и това, защо желаещият да достигне блаженство не може да отмине пътя на сълзите. Първият непорочен човек е блаженствал в рая без сълзи и по пътя на радостта е вървял към по-висше небесно блаженство. Но когато, прелъстен от духа на злобата, човекът се препънал и паднал в грях, райският път на радостта се скрил от него. И Сам Бог като праведен Съдия и като човеколюбив Лекар го поставил на плачевния път, като казал на Адам, сочейки му земята, прокълната заради греховете му: ”С мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си” (Битие 3:17), а на Ева: ”Ще умножа и преумножа скръбта ти” (стих 16).
Че Бог е постъпил като праведен Съдия, е понятно. Но че Той е постъпил и като човеколюбив Лекар, това трябва да се поясни.
Христос Спасителят е казал: ”Царството Божие вътре във вас е.” (Лука 17:21). То е в нас, разбира се, не в пълнотата, в каквато е на небето, но поне в зачатък, когато в нас живее Божията благодат, когато чрез вярата се вселява Христос в сърцата ни (Ефесяни 3-17). Противоположно на това може да се каже, че и царството на дявола или адът и самият геенски огън, макар и не в пълнота, а в зачатък е в човека, когато в него живее грехът. Този скрит огън се проявява в действията. Той постоянно запалва в душата на грешника желания за нови грехове и жигосва съвестта (1 Тимотей 4:2) с тъмното и всякога мъчително съзнание за злото, което съзнание при особени обстоятелства се разгаря като пламък на отчаянието. Затова, както за угасяване на пожара е нужна вода, тъй за угасяване на неестествения греховен огън в душата са нужни сълзи на покаяние. Както за излекуването на разстроеното здраве вследствие на разкоша и неумереността в храната и питието се употребяват горчиви лекарства, така и за изцелението на душата, заразена от греховните наслади, са нужни покайни скърби и горчиви сълзи”.
Ако нямахме грехове, нямаше да има нужда от плач за греховете. Но понеже сме заразени от това зло, трябва да употребяваме спасителното лекарство срещу него – плачът!
Разликата между скръбта по Бога и световната скръб
Напразно някои се боят от скърбите и плача по Бога. Така е устроен след грехопадението животът на човека, че, ще или не ще, той трябва да мине през горнилото на скърбите. Но не от всички скърби човек има полза. Който скърби по Бога, чрез тази своя светла скръб се избавя от вечните скърби в ада. Който плаче за Христа, чрез този плач получава вечно веселие. Който рони сълзи за греховете си, ще се утеши с неизказана утеха, когато дойде времето Сам Бог да отрие всяка сълза от очите на каещите се Свои верни люде (Откровение 7:17).
Плачът по Бога избавя от вечния плач. Ако не обикнем този плач, нима ние си осигуряваме безпечален, радостен земен живот?! Възлюблени, не плачем ли по Бога, ще плачем за земни преходни неща – за имоти, за почести, за удобства, за греховни наслади. Но такъв плач, който не е по Бога и за Бога, не ще ни освободи от вечния плач в ада, а напротив, тъкмо до него ще ни доведе.
Св. апостол Павел казва: ”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт (2 Коринтяни 7:10). От тези думи на великия апостол на езичниците става ясно, че плачът на съкрушаващите се за греховете си води към блаженство, според обещанието на Христа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”, а плачът на онези, които обичат греховния свят, води към безпрогледния мрак на отчаянието, към вечния плач.
О, вие, които не искате да пророните една сълза за Бога, за душата си, потънала в грехове, за спасението си, кажете: радостен ли е вашият живот? Вие се веселите, смеете се, търсите леките удоволствия на живота, чувствате се щастливи, но… само докато сте здрави, млади, силни, имотни… Колко краткотрайна е всяка земна наслада! Колко несигурно е всяко земно благо! Залезе ли слънцето на вашата радост зад облак, загубите ли здравето си, младостта си, силата си, имота си, какво остава от вашия някогашен смях? Вие почвате да тъгувате по загубеното земно щастие. Скърбите за имуществата си, за леките си удоволствия. Вашата скръб е световна скръб, тоест скръб за светски радости. Тя няма да ви утеши, а ще ви донесе духовна смърт. Вашата скръб ще ви убие, защото световната скръб вреди на скърбящите. Тя не ще ви върне загубените земни блага, но, привързвайки ви към тях, ще ви откъсне още повече от Бога и ще ви причини вечна гибел в ада.
Защо не се обърнете от тази безполезна, от тази крайно вредна скръб, към скръбта по Бога? Защо не осъзнаете, че досега сте били в плен на заблудите, гонейки миражни земни радости? Защо не се покаете и не започнете да плачете за греховете си? Единствено скръбта за греховете е полезна. Когато скърбите за загубената младост, връщате ли я? – Не! А когато скърбите по Бога и се каете, че сте загубили чистотата на душата си, със сълзите си умивате своите грехове и си връщате предишната чистота. Когато тъгувате за някой близък покойник, възкресявате ли го? – Не! Но ако проливате сълзи над умрялата си в грехове душа, ще я възкресите за нов живот. Когато се топите от мъка по загубените свои земни богатства, връщате ли ги с това? – Не! Но ако заплачете от все сърце за прахосаните богатства на вашата душа – добродетелите, вие пак ще ги придобиете.
За плачещите по светски суетни блага няма утеха. Защото, след като са ги загубили, дори ако пак могат да си ги върнат, смъртта ще им ги отнеме навеки. А плачещите по Бога са блажени, защото Господ ще ги утеши. Той ще ги облече в светост, ще ги украси с добродетели, които никой, нито дори смъртта, ще може да им отнеме. Напротив, чрез смъртта си те навеки ще се съединят с Христа, за да получат от Него обещаната утеха съгласно думите Му: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.
Възлюблени, да си представим един радващ се с греховни радости без Бога и един плачещ по Бога. Има ли за нас нещо по-желано от радостта и нещо по-отблъскващо от скръбта? Всеки повърхностен наблюдател би завидял на радващия се без Бога. Но, ако човек се вгледа по-дълбоко, ще види толкова много гнилота, суета и гнусота в греховната радост, че ще се отвърне от нея. Защото тя е не само нетрайна, но и свързана с посрама от страна на човеците, с угризения на съвестта и с наказание от Бога. Такава греховна радост носи в себе си семето на вечната скръб. Тя е отровена още тук от тревоги, безпокойства, несигурност и угризения!
Колко по-щастлив е в сравнение с такъв ”радващ се” грешник плачещият по Бога човек! Той наистина рони сълзи, съкрушава се, бие се по гърдите, видимо страда, но във всичко това е скрита толкова много радост! Мир изгрява в сълзите! Сърцето предвкусва в съкрушението си сладостта на Божията прошка! Душата гори в покаяние, но, о, чудо! – тя вижда, че в този огън изгарят само греховете ѝ, страстите ѝ, и че тя се претопява като руда в пещта, за да излезе пречистена от огъня на покаянието!
Наградата на плачещите по Бога
Който плаче за греховете си, е по-блажен от онзи, който се смее в греховете си! Защото плачещият по Бога ще получи велика награда – прошка на греховете и вечно спасение на душата! Който скърби по Бога, е по-щастлив от ”щастливия” без Бога! Защото всяка радост без Бога е временна, бързо изчезва и скоро се превръща във вечна скръб, а плачът по Бога създава такава утеха в сърцето, която трае вечно! Много измамени от земните радости люде са се каели, че са се веселили греховно и че когато са загубвали тези свои греховни радости, са скърбели за тях! Но никой, който е скърбял за Бога, който е плакал за греховете си, не е съжалявал за това. Защото той се е чувствал още във време на сълзите си утешен от Христа, а освен това е получавал надеждата за великата радост, която го очаква на небето – вечното спасение на душата!
Въодушевени от тази надежда и поощрявани от личния си опит, че е сладко да се плаче за Господа, св. отци непрестанно са плакали дори за най-малките си грехове, а и на нас са оставили завета да плачем, докато ни утеши Христос.
Св. Ефрем Сирин например за нищо друго толкова не е говорел и писал, колкото за необходимостта непрестанно да проливаме покайни сълзи. Сам той е бил изцяло проникнат от дълбоко покайно чувство и от сърдечно съкрушение. Когато той проповядвал за Бога, за страшния съд, за покаянието, не можел да сдържа сълзите си. Сам той се смятал за голям грешник и в постоянен плач къпел душата си пред Господа. Св. Григорий Нисийски пише за него: ”За Ефрема да плаче непрестанно беше това, каквото е за другите да дишат въздух”.
Св. Ефрем изповядва в едно свое умилително песнопение пред Бога: ”Когато аз легнах на одъра си, дойде ми наум, Господи, Твоята любов към хората и аз станах посред нощ, за да Ти благодаря. Но си спомних за моите грехове, уплаших се и цял се залях в сълзи и бях вече близо до това да падна духом, ако не бяха побързали разбойникът, митарят, грешницата, хананейката, кръвоточивата и самарянката да подкрепят мене, полумъртвия”.
Каейки се и проливайки сълзи, св. Ефрем всякога чувствал, че сълзите по Бога го водят не към отчаяние, а към сладка надежда и небесна утеха! Неговото лице, по свидетелството на св. Григорий, сияело от радост, като същевременно обилни сълзи се леели от очите му. Такова е чудото на плача по Бога. Този плач при най-голямото дори съкрушение издига душата до светлите простори на Божията утеха, радост и надежда.
И св. Иоан Лествичник е един от примерите за блажения плач по Бога. Той не можел да се моли без сълзи. Често се уединявал за молитва в една доста тясна пещера, наречена Пещера на сълзите, защото тя била цялата оросена от неговите сълзи. Тези светли сълзи така озарили душата му, че той, под сиянието на това благодатно озарение, написал своята чудна книга ”Лествица” (Стълбица), в която описва стъпалата на духовното издигане към Бога. Между другото той пише в тази книга за сълзите следното: ”Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни”. ”Тези, които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство, и тяхната печал съдържа в себе си утеха и облекчение тъй сигурно, както восъкът в медената пита съдържа в себе си мед”.
Някой си монах живял в Монаидския монастир и постоянно се молел: ”Господи, нямам страх Божи. Но прати ми или лош недъг, или напаст, или болест, та дано поне така се приведе в страх моята окаяна душа”. Такава молитва отправял към небето той всеки ден и казвал: ”Знам, че не е възможно да ми простиш греховете. Защото много сгреших пред Тебе, Владико. Но, ако желаеш, заради Твоите щедрости поне, заличи ми греха! Ако ли и това не може да стане, помъчи ме тук, та там поне отчасти да ми намалиш мъката! Накажи ме, ала не с Твоя гняв, Владико, а с Твоето човеколюбие!”
Цяла една година се молел монахът към Бога със съкрушено сърце, като постел и се смирявал. Понякога той се замислял, що ли значи думата, казана от Господа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.
Веднъж, като си седял на земята и плачел пообикновеному, от голяма печал задрямал. И ето, явил му се Христос и му казал с тих глас: ”Какво ти е, човече, защо така плачеш?” Той му отговорил: ”Паднах, Господи!” – ”Но ста- ни!” – му рекъл Явилият се. ”Не мога – простенал лежащият, – ако не ми подадеш ръка.”Христос му подал ръка и го дигнал, па отново кротко го запитал: ”Кажи, защо плачеш и защо скърбиш?” Монахът отвърнал: ”Как да не плача, Господи, и как да не скърбя, като толкова Те оскърбих!” Тогава Христос прострял ръката Си към инока, положил я върху сърцето му и така го милвал няколко време, като му думал: ”Не скърби! Бог ще ти помогне! Понеже ти сам се наказа, аз няма да те наказвам. За тебе Аз дадох кръвта Си, колко повече ще дам човеколюбието Си на всяка каеща се душа!”
Като дошъл в себе си от видението, монахът почувствал сърцето си изпълнено с безкрайна радост. Той се уверил, че Бог го е помилвал. Останалите години от живота си той прекарал в дълбоко смирение, като хвалел непрестанно Бога. В такова състояние той се прибрал при Него в небесата.
Възлюблени, като знаем каква сладост носят на душата покайните сълзи, нека бягаме от светските греховни утехи, които убиват покайното настроение! Нека се стараем да си представим всичката наша греховност и духовна окаяност! Нека се съкрушаваме за беззаконията си! Нека плачем за греховете си! Ако не можем пък да пролеем сълзи, нека покайно въздишаме от сърце за сторените от нас злини, та дано въздишките ни Бог вмени за сълзи! И нека помним: много сълзи се проливат на този свят, но само едни от тях са богоугодни и душеспасителни – сълзите на покаянието!
Нека завършим със следната легенда: След бунта на сатаната против Бога един от увлечените в злото ангели на име Пери се опомнил и пожелал да се върне при Бога. Той политнал към рая и застанал пред заключените врати. Но не бил допуснат да влезе вътре. Ангелът, който пазел рая, му рекъл: ”Бог ще те пусне да влезеш, ако Му намериш и донесеш от земята достоен за Него дар”. С това Бог искал да изпита Пери, дали искрено се е покаял и дали знае ценността на покаянието.
Пери полетял към земята. Вижда война… И ето там издъхва доблестен войник, който в предсмъртните си минути се моли Богу за своята родина. Трогнал се Пери от тези сълзи на добрия гражданин, пожертвал живота си за своето отечество, взел една сълза и с нея полетял към рая. Почукал, но дверите не се отворили. Ангелът му казал: ”Хубав е твоят дар, но не е най-добрият. А само най-добрият ще може да отвори райските врати!”
Пери пак отлитнал към земята. Вижда в един град страшна епидемия. В един скромен дом умира млад съпруг. Неговата жена самоотвержено му прислужва и сама от това се заразява. Със сълзи на очи тя затваря безжизнените му клепачи. Но изтощена, тя пада мъртва над неговия труп. Пери се удивил на тази съпружеска самоотвержена любов и взел една сълза, като изхвърчал с нея към рая. Но и този път вратите на рая стояли заключени. Ангелът му рекъл: ”И този дар е прекрасен, но все още недостатъчен да ти отвори дверите на небето! Потърси нещо още по-достойно за Бога!”
Пери пак слязъл на земята. И ето, вижда той в полумрака на една тиха молитвена стаичка пред светите икони да гори кандилце. Загледал се той и съзрял пред иконите един човек, коленичил пред тях! Но каква била неговата молитва! Той се каел за греховете си, удрял се в гърдите и със сълзи викал: ”Боже милосърдни, смили се над мене грешния!” Прехласнат от умиление, дълго съзерцавал Пери тази покайна молитва и възхитен от дълбокото покаяние на грешника, безшумно долетял до него, взел една сълза и с трепет я понесъл към небето, като че носи скъпоценен бисер. Преди още да се приближи до рая, той видял, че вратите му са широко отворени и той радостно влетял вътре!… Той намерил най-радостния и достоен дар за Бога – покайната сълза!
Възлюблени, ето какви сълзи и ние трябва да поднасяме на Бога, ако искаме да се спасим. Вратите на царството небесно се отварят пред каещите се грешници. Искаме ли и ние да получим утехата на спасението, нека плачем по-често за греховете си. Тогава опитно ще се уверим в силата и истинността на второто блаженство, което гласи:
”Блажени плачещите, защото те ще се утешат!” Амин.
”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Коринтяни 7:10).
Към следващата част (Грехове във връзка с второто блаженство)
_________________________
*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nN
Извършването на Иисусовата молитва (осма част)*
Архимандрит Софроний (Сахаров)
(Към седма част (За Иисусовата молитва)
В тази глава ще се опитам да изложа възможно най-кратко основните моменти от великата култура на сърцето, както и най-здравите наставления за този подвиг, които получих на Света гора.
В продължение на много години монасите произнасят устно тази молитва, без да търсят изкуствени начини за съединяване на ума със сърцето. Вниманието им е съсредоточено върху това да съгласуват ежедневния си живот с Христовите заповеди. Вековният опит на тази аскеза показва, че умът се съединява със сърцето по Божие действие тогава, когато монахът придобие значителен опит в послушанието и въздържанието; когато умът, сърцето и самото тяло на „ветхия човек” се освободят достатъчно от властта на греха. Но както в миналото, така и днес отците понякога разрешават да се прибегне към изкуствения метод, чрез който умът се свежда в сърцето. Това става по следния начин: монахът заема удобно за тялото положение и, навел глава към гърдите, мислено произнася молитвата, поемайки тихо въздух с думите: „Господи Иисусе Христе (Сине Божи)”, а след това издишва, завършвайки молитвата: „помилуй мене (грешния)”. По време на вдишването вниманието на ума отначало следва движението на въздуха и спира в горната част на сърцето. По този начин, след известно време, вниманието вече не се разсейва, умът се установява близо до сърцето или дори може да влезе вътре. Опитът ще покаже, че този метод дава възможност на ума да види не самото физическо сърце, а онова, което става в него: чувствата, които се пораждат вътре, както и мисловните образи, които се приближават отвън. Тази аскетическа практика води до това, че монахът започва да усеща сърцето си и да пребивава с вниманието на ума си в него, без да прибягва повече до „психосоматичния метод”.
Изкуственото прилагане на този похват може да помогне на начинаещия да намери мястото, в което трябва да се държи вниманието на ума по време на молитва и изобщо по всяко време. Но истинската молитва по този начин не може да се постигне. Тя идва само чрез вярата и покаянието, които са нейната единствена основа. Опасността от психотехниката, както показва дългият опит, е в това, че мнозина придават прекалено голямо значение на метода. За да се избегне вредното деформиране на духовния живот на молещия се, в древни времена на начинаещите е бил препоръчван друг начин, много по-бавен, но несравнимо по-правилен и полезен: вниманието на ума да се съсредоточава в името на Иисус Христос и в думите на молитвата. Когато съкрушението за греховете достигне определена степен, умът естествено влиза в единение със сърцето.
Пълната формула на молитвата е: ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИ, ПОМИЛУЙ МЕНЕ ГРЕШНИЯ. Именно тази формула се предлага на начинаещия. В първата част на молитвата изповядваме Христа Бога, Който се е въплътил заради нашето спасение. Във втората признаваме с разкаяние нашето падение, нашата греховност и нашето изкупление. Съединяването на догматическото изповядване на вярата с покаянието прави молитвата по-пълна в нейното положително съдържание.
В процеса на развитие на Иисусовата молитва може да се установи следната последователност:
1) УСТНА: произнасяме молитвата устно, съсредоточавайки вниманието си върху името и думите на молитвата.
2) УМНА (умствена): произнасяме името Иисус Христос и цялото съдържание на молитвата мислено, без да движим устни.
3) УМНО-СЪРДЕЧНА: умът и сърцето са съединени в своето действие; вниманието е затворено в сърцето и молитвата се произнася в него.
4) САМОДВИЖНА: молитвата се е установила в сърцето и без особено усилие на волята сама се извършва в него, привличайки там и вниманието на ума.
5) БЛАГОДАТНА: молитвата действа в нас като нежен пламък, като вдъхновение свише, което дава сладост на сърцето с усещането за Божията любов и отнася ума в духовно съзерцание. Понякога тя се придружава от виждане на Светлината.
Постепенното възхождане в молитвата е най-правилното. Настоятелен съвет към човека, който стъпва на попрището на борбата за Иисусовата молитва, е да започне с устната молитва и да я извършва дотогава, докато тя бъде усвоена от тялото: от езика, от сърцето, от мозъка. Продължителността на този период у всекиго е различна; колкото по-дълбоко е покаянието, толкова по-кратък е пътят.
Упражняването в умната молитва може да се съчетае за известно време с психосоматичния метод, тоест молитвата да се извършва от ума, ритмично или неритмично, чрез вдишвания при първата и издишвания при втората част, както е описано по-горе. Тази практика може да бъде полезна, ако не се забравя, че всяко призоваване на името на Христос трябва да бъде неразривно свързано с Него, със самата личност на Христа Бога. В противен случай молитвата се превръща в техническо упражнение и в грях срещу заповедта: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог[1].
Когато вниманието на ума се установи в сърцето, тогава вече е възможно пълното контролиране на онова, което става в него, и борбата със страстите получава съзнателен характер. Молещият се човек вижда как враговете се приближават отвън и е в състояние да ги прогони със силата на името Христово. При този подвиг сърцето придобива тънка чувствителност и става прозорливо: то интуитивно знае състоянието на онзи, за когото се моли. Така се извършва преходът от умната молитва към умно-сърдечната, а след това на подвижника се дава и дарът на самодвижната молитва.
Стремежът ни е да предстоим пред Бога в единство и цялост на нашето същество. Призоваването със страх на Божието Име на Спасителя, придружено от постоянното старание да живеем според заповедите, постепенно води до блаженото възсъединяване на всичките ни сили, разединени от падението. В този чуден, но болезнено труден подвиг никога не бива да се бърза. Бог не насилва нашата воля, но и Той Самият не може да бъде заставен насила да върши каквото и да било. Онова, което се постига чрез усилие на волята при психосоматичния метод, не може да се удържи дълго, и което е по-важно: то не съединява духа ни с Духа на Живия Бог.
В условията на днешния свят молитвата изисква свръхчовешко мъжество, защото срещу нея се съпротивлява цялата съвкупност на космическите енергии. Да устои в неразсеяна молитва, за човека означава да удържи победа на всички равнища на природното съществуване. Този път е дълъг и трънлив, но ще дойде миг, когато лъч от Божията Светлина ще прониже гъстия мрак и ще ни отвори процеп, през който ще видим Самия Източник на Светлината. Тогава Иисусовата молитва получава космически и свръхкосмически измерения.
Упражнявай се в благочестие, защото телесното упражнение за малко е полезно, а благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот. Тия думи са верни и достойни за всяко възприемане. Затова се и трудим… защото се уповахме на живия Бог, Който е Спасител на всички човеци… Поръчвай това и поучавай[2]. Да следваме това учение на апостола, е най-верният път към Онзи, Когото търсим. Ние не мислим за изкуствени средства за постигане на обòжението. Вярваме, че Бог е дошъл на земята, открил ни е тайната на греха, дал ни е благодатта на покаянието, затова се молим: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния” с надежда за прошка и примирение в Негово име. Думите – „помилуй мене грешния” – не оставяме до края на живота си. Пълната победа над греха е възможна единствено чрез вселяването на Самия Бог в нас. И това е нашето обòжение, благодарение на което става възможно непосредственото съзерцание на Бога „както си е”. Пълнотата на християнското съвършенство в пределите на земята е непостижима. Св. Йоан Богослов пише следното: Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни[3]. Той твърди също, че в бъдещия век нашето обòжение ще достигне своя завършек, защото ще Го видим КАКТО СИ Е. И всякой, който има тая надежда на Него… очиства себе си, както е Той чист… Всякой, който пребъдва в Него, не съгрешава; всякой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал[4]. Добре е да се проникнем от съдържанието на това послание, за да бъде призоваването на името на Иисус Христос действено, спасително; за да „преминем от смърт към живот[5]”, за да се облечем в сила свише[6].
Една от най-забележителните книги сред творенията на отците-подвижници е „Лествицата” на преподобни Иоан Синайски. Тази книга четат начинаещите монаси, тя е авторитетен коректив и за „съвършените” (може би не е излишно да повторим, че съвършенството на земята никога не е пълно). Подобни разсъждения са верни и за Иисусовата молитва. С нея се молят по време на всяка работа обикновените благочестиви хора; с нея монасите заменят църковните служби или я произнасят с ״ума” си в храма по време на богослужение; тя е главното занимание на монасите от килиите, както и на пустинниците-исихасти.
Извършването на Иисусовата молитва е тясно свързано с богословието на Божието име. Тя има дълбоки догматически корени така, както и въобще целият аскетически живот на православните християни е хармонично съпътстван от догматическото съзнание. В някои от своите форми тя наистина се превръща в огън, който изгаря страстите[7]. В нея се крие божествена сила, която възкресява мъртвите от грехове; тя е светлина, която просвещава ума и му дава способността да вижда силите, действащи в „космоса”; тя дава също и възможността да съзираме какво става в сърцето и ума. Тя прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни[8].
Благоговейното извършване на тази молитва води човека до сблъсък с много от скритите в атмосферата съпротивителни енергии. Когато се принася в състояние на дълбоко покаяние, тя прониква в онази сфера, която е отвъд пределите на мъдростта на мъдреците и разума на разумните[9]. В своите най-напрегнати прояви тя изисква да имаме или голям опит, или наставник. За всички без изключение са необходими бдителност и внимание, дух на съкрушение и страх Божи, търпение към всичко, което ни сполетява. Тогава Иисусовата молитва се превръща в сила, която съединява духа ни с Божия Дух и дава усещане за живото присъствие на вечността в нас така, както преди това ни е превеждала през бездните на мрака, скрити в душата.
Тази молитва е велик небесен дар за човека и човечеството.
Колко е важно пребиваването (за да не кажа – упражняването) в молитва ни показва самият опит. Мисля, че е допустимо да направим сравнение с естествения живот в света и да вземем като пример известни факти от ежедневието. Спортистите, които се подготвят за състезание, в продължение на много време повтарят едни и същи упражнения, за да могат в момента на самото изпитание да изпълнят вече добре усвоените движения бързо, уверено, сякаш механично. От количеството на упражненията зависи и качеството на изпълнението. Ще приведа също и един случай от живота на мои познати. Това, което ще разкажа, чух от най-близък на действащите лица човек. В един европейски град двама братя се оженили почти едновременно за две млади жени. Едната от тях била доктор по медицина, човек с голям ум и силен характер, а другата била по-красива, жива, интелигентна, но не прекалено интелектуална. Когато наближило време да родят, те решили да направят първото си раждане, като следват появилия се наскоро преди това метод на „безболезнено раждане”. Първата, лекарката, бързо схванала механизма на действията и след два-три урока от специалната гимнастика изоставила упражненията, уверена, че е разбрала всичко и в нужния момент ще изпълни онова, което е научила. Другата имала слаби познания за анатомията на тялото и не се интересувала от теоретичната страна, а само усърдно повтаряла предписания комплекс от упражнения и отишла на раждането, вече добре усвоила необходимите движения. И какво мислите? Първата жена, когато започнало раждането и се появили болките, забравила всичките си теории и родила много трудно, „с болки[10]”. А другата родила почти без болка, без усилие.
Така ще бъде и с нас. За съвременния образован човек е лесно да разбере ”механизма” на умната молитва. За него е достатъчно да се помоли две-три седмици с малко усърдие, да прочете няколко книги и ето че той самият е готов да добави и своя книга към написаните. Но в часа на смъртта, когато цялото ни същество ще бъде подложено на насилствен разрив; когато мозъкът губи яснота и сърцето изпитва силни болки или слабост, тогава всичките ни теоретични знания ще пропаднат и молитвата може да изчезне.
Необходимо е да се молим с години. Да четем малко и само онова, което е свързано по някакъв начин с молитвата и чието съдържание усилва стремежа към покайната молитва със затварянето навътре на ума. При продължително извършване молитвата се превръща в наша природа, в естествена реакция на всяко явление в духовата сфера, независимо дали то е светлина или тъмнина, явяване на свети ангели или на демонски сили, радост или скръб; с една дума, тя ще бъде наша реакция по всяко време и при всички обстоятелства.
С тази молитва нашето раждане за небесния свят може наистина да стане „безболезнено”.
Новият Завет е малка по обем книга, но тя ни разкрива последните дълбини на безначалното Битие. Теорията на Иисусовата молитва също не се нуждае от много думи. Съвършенството, явено от Христос, е непостижимо в пределите на Земята; не е възможно да се опишат и многобройните изпитания, през които преминава човекът, подвизаващ се с тази молитва. Нейното извършване по странен начин води човешкия дух до сблъсък със „силите”, скрити в „Космоса”. Иисусовата молитва предизвиква съпротивата на космическите сили срещу човека, или по-точно – на „светоуправниците на тъмнината от тоя век, поднебесните духове на злобата[11]”. Тя възнася човека в сфери, отвъд границите на земната мъдрост, затова в най-висшите си форми изисква да имаме „ангел, верен наставник”.
По своята същност Иисусовата молитва надхвърля всяка външна форма, но на практика, поради неспособността на вярващите да пребивават в нея дълго време с „чист” ум, се налага използването на броеница. На Света гора най-разпространена е броеницата от сто възела, разделена на четири части (всяка от по двадесет и пет възела). Броят на молитвите и поклоните през деня и през нощта се определя в съответствие със силите на всеки монах, както и с условията му на живот.
(Към девета част (Иисусовата молитва е приложима при всички обстоятелства)
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.