”Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа” (Притчи Соломонови 16:5)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
„Всички грехове са мерзостни пред Бога, но по-мерзостен от всички други е гордостта на сърцето”, по думите на св. Антоний Велики. За Бога е казано, че Той праведните обича, а грешните милва! Той състрадава на увличаните от своите греховни привички. Той се смилява над угнетените от властта на греха. Той зове грешните при Себе Си, вика ги към покаяние, търси да ги спаси! Той е Бог на каещите се! Единствените грешници, на които Той се противи, това са горделивците! За никой друг вид грешници не е казано, както за горделивците: ”Бог се противи на горделиви” (1 Петр. 5:5).
Но защо Бог тъй решително се обявява против гордостта? Защото тя е началото на всеки грях (Иисус Сирах 10:15), корен на всички злини. От гордост падна един от първите ангели, като се провали вдън преизподнята. Той бе възмечтал да стане равен на Бога. Но гордостта го опропасти. ”Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!” – се удивлява св. пророк Исаия. ”А в сърце си викаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).
С гордост врагът прелъсти и първите човеци, като им каза: ”Ще бъдете като богове” (Битие 3:5). И наистина, човекът възмечта да литне върху крилете на появилата се в сърцето му гордост до шеметните висини на Бога, но замая му се главата, и оттам той падна по-ниско дори и от животните в нравствено отношение. Заплатата на гордостта, която мечтае да хвърчи високо, е сгромолясването ѝ в низините на унижението.
Старият свят погина от гордост и от народилите се вследствие на гордостта множество грехове. Новият свят, който Иисус Христос основа, получи като своя основа смирението. Както смирението прави човека блажен, като го приближава до Бога, тъй гордостта го лишава от всяка духовна радост, като го подчинява на сатаната.
Нека видим какви са степените на гордостта и нейните последици.
Тщеславието
Първата и наглед най-невинна степен на гордостта е тщеславието. Тщеславие е старославянска дума. На български ще рече пустославие, тоест стремеж към гонене на празна слава. Обхванатият от тщеславие е жаден да чуе похвала за себе си. Той иска да го гледат хората и да му се учудват. Той се радва, когато се възхищават от него: било от красотата му, било от дарбите и знанията му, било от облеклото и украшенията му, било от гласа и говора му.
Тщеславният е крадец. Той се хвали с чуждо богатство, като неразумно приписва на себе си. Той ограбва славата, която принадлежи само на Бога. ”Какво имаш, което да не си получил?” – пита св. апостол Павел. ”А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?” (1 Коринтяни 4:7). Ум ли имаш, не се хвали с него, защото Бог ти го е дал! Дарби ли имаш, прославяй Бога с тях. Богатство ли, слава ли имаш, още по-малко се гордей с тях, защото те най-бързо напускат човека! Ако не благодариш на Бога за всичко онова, което ти е дал, Той може да си го вземе. И тогава де ще остане твоето глупаво пустославие?
Св. Макарий Египетски казва: ”Ако царят повери своето съкровище на някой бедняк, последният не счита това съкровище за свое собствено, но всякъде признава своята бедност и не смее да прахосва чуждото богатство. Защото всякога тъй си разсъждава: ”Това съкровище у мене е не само чуждо, но ми е поверено от самия цар, и той, когато пожелае, ще си го вземе. Тъй трябва да мислят за себе си и онези, които имат някои Божии дарби, да бъдат смиреномъдри, да изповядват своята бедност. Ако беднякът, който е получил от царя повереното му съкровище и се е надявал на това чуждо съкровище, започне да се превъзнася с него като със собствено богатство и сърцето му се изпълни с надменност, царят ще си вземе от него своето съкровище, и този, който го е имал на съхранение, ще си остане пак такъв бедняк, какъвто е бил преди това. Така и онези, които имат някакви дарования от Бога, ако се превъзнасят, Господ ще отнеме от тях Своите дарове, и те ще останат такива, каквито са били до приемането на благодатта”.
Заразените от тщеславие хора явно се намират под влияние на бесовете и затова дръзват с всичко да се гордеят: едни се гордеят с праведността си, а други – с порочността си, едни – с вярата си, а други – с безбожието си, едни – с поста си, други – със себеугаждането си, едни – с говоренето си, други – с мълчанието си. Но особено се възгордяват хората със знанията, богатствата, славата и властта си. Постигналият нещо от тия блага човек в заслеплението си започва да се счита велик, могъщ, непоклатим.
Тъй се е възгордял асирийският цар, с когото Бог си послужил, за да накаже чрез него някои непокорни народи. Той си казвал: ”Със силата на моята ръка и с моята мъдрост извърших това, защото съм умен: разместим границите на народите, разграбвам съкровищата им и свалям от престоли като исполин, и ръката ми ограби богатствата на народите като гнезда; и както вземат оставените в тях яйца, тъй заграбих аз цялата земя, и никой с крило не шавна, ни уста отвори, нито писна”. Но по-нататък ето как продължава св. пророк Исаия речта си: ”Големее ли се брадвата пред оногова, който с нея сече? Гордее ли се трионът пред оногова, който го движи? Като че тояга въстава против оногова, който я дига!… Затова Господ… ще прати немощ на неговите здравеняци… и той ще бъде като немощен, който умира” (Исаия 10:13-18).
Суетната слава свършва винаги с посрама. Няма нищо по-глупаво от тщеславието – да се големееш с чужди неща. Пустославният е подобен на смешно дете, което се гордее пред другарчетата си с часовника на своя баща; но идва баща му, взима си часовника, и малкият горделивко остава посрамен.
За един горделив паун се разказва, че той, щом погледнел прекрасните си пера, започвал да се изпъчва, но щом видел грозните си нозе, свивал разперената си опашка и забравял величието си. Така и човекът, когато си спомни за някои свои дарби, отличаващи го от другите, мисли се за кой знае какво чудо; а когато обърне лицето си към земята, от която е съставена плътта му и в каквато тя трябва пак да се превърне някога, несъмнено трябва веднага да изостави своето високоумие и да се сметне за прах и пепел (св. Димитрий Ростовски).
Но тщеславието е не само глупаво. То е и крайно гибелно, защото ни отделя от Бога и ни лишава от награда за добрините, които вършим. Особено опасно е тщеславието за духовните хора. Те могат много да се трудят, да се молят, да постят, да раздават милостиня и да се подвизават. Щом се похвалят обаче с подвизите си, те ги загубват, защото получават от хората своята награда. Няма какво да очакват от Бога. Спасителят казва: ”Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при небесния ваш Отец“ (Матей 6:1).
Св. Иоан Лествичник уподобява тщеславието на мравките, понеже те ограбват труда на човека, като крадат и отнасят зърната от хамбарите. ”Мравката очаква събирането на житото, а тщеславието очаква събирането на богатството.” Същият св. отец говори: ”Тщеславният подвижник си причинява сам две вреди: първо, че изнурява тялото си, второ, че при все това за труда си не получава никаква награда. Тщеславният човек прилича на глупавата кокошка. Щом снесе яйце, тя се хвали и кудкудячи тъй, че всички да я чуят. Но щом я чуят, вземат ѝ яйцето…
Как да се борим с това глупаво и пакостно тщеславие? Нека помним, че всичко добро, което имаме, е от Бога и нека казваме често псаломския стих: ”Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Псалом 113:9). Нека помним и прекрасния съвет на св. Димитрий Ростовски: ”Ако сам ти хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”.
Който иска да бъде един дух с Бога, трябва да бъде далеч от славолюбието и само на Бога да въздава слава (Псалом 103:31). Който иска да бъде блажен, трябва да се смирява и да изкоренява и най-малките зачатъци на тщеславие от сърцето си. Иначе тщеславието ще се разрасне в него и няма да спре, а ще мине към втората степен на гордостта. Тя е
Надменността
Надменността се ражда от тщеславието, тъй както пеперудата идва от гъсеницата. Ако тщеславието се задоволява и с пълзене, надменността вече високо хвърчи като пеперуда. Тщеславният е радостен, като вижда своите достойнства; за тях той чака похвали и с това се услажда. А надменният не само се любува на своите качества, но и не харесва нищо у другите. Той се мисли за най-достоен, най-умен, най-съвършен. В това свое съзнание не е доволен от малкото почитатели, които има. Той търси по-широка известност. И понеже вижда, че надменността на другите стеснява полетите на неговата надменност, започва да унижава и осъжда другите, презира ги и ги отрича.
Св. Василий Велики казва: ”Който презира и счита другите за нищо, и едни унижава като бедни, други като хора от нисък произход, а трети като необразовани, такъв вследствие презрението идва дотам, че смята само себе си за мъдър, благоразумен, благороден, богат, силен и презрението му послужва като начало на гордостта. Защото да се гордееш, то значи да правиш усилия да бъдеш по-горе от другите. А за да достигне това, човек унижава ближния и превъзнася себе си”.
Ако тщеславният вече е неспособен да изпитва блаженството на смирените, надменният съвсем се отчуждава от това блаженство. Той е отровен от измамите на лукавия и чака радост оттам, отгдето тя никога не може да дойде – от похвалите, които са краткотрайни и често лицемерни, и от сразяването на съперника, което пък е несигурно. Затова надменният изпитва покрай страстните радости на ласкателствата и похвалите още и острата болка на неудовлетвореността и несигурността. Завист го изпълва пред вида на неговите съперници. А завистта носи в себе си своето наказание, защото тя, подобно на оцета, разяжда собствения си съд.
Надменният е и гневлив. А гневливият сам раздухва огъня на своето страдание. Той не се самоосъжда. Затова душата му буренясва от разни пороци. Но не виждайки своите грехове, той постоянно осъжда чуждите. За него няма добър човек. Всички са със слабости. Единствен той в своите очи е без недостатъци. Затова когато другите му ги сочат, той се сърди. Честолюбието му страда. Той е свикнал да жъне похвали, а не да му се правят бележки. Затова и така болезнено преживява незачитането на неговата личност.
Надменността е свързана с много безпокойства, скърби и тревоги. В душата на надменния честолюбец постоянно кипят страсти. Някой го погледнал накриво, той е вече разсърден. Друг му казал някоя горчива истина в лицето, и това задълго го разстройва. Трети си позволил пред него да хвали някого, и от това той се чувства засегнат. Той мисли, че само за него трябва да се говори добро, че всички само него трябва да почитат. Но може ли той да направи от всички хора свои почитатели? Не! Все някои ще го критикуват и изобличават. А това той не може да понася и почва да страда. Тъй надменният сам си създава ада на земята. Но още по-страшни мъки го чакат зад гроба, ако той не се покае.
Гордостта и честолюбието са ненаситни. Св. Иоан Златоуст говори: ”Ако гордият би видял, че дори царят унизено се прекланя пред него… то и тогава не би се задоволил с това, но още повече би се възпламенил. Както сребролюбците, колкото повече придобиват, за толкова повече жадуват, така и гордите, колкото повече се ползват с почести, толкова повече ги желаят. Страстта им постоянно расте, защото е именно страст. А страстта не знае предел, но се прекратява само тогава, когато убие тогова, който е обхванат от нея”.
Който не се излекува чрез покаянието си от надменността, непременно ще стигне до третата и най-висока степен на гордостта, а тя е
Възгордяването против Самия Бог
Св. Доротей ни разказва за един свой съвременник, монастирски брат, който бил тръгнал по пътя на гордостта и свършил зле. Най-напред той се възгордял пред равните на себе си, и когато другите братя похвалявали пред него някого, той го унижавал и казвал: ”Че какво представлява този брат? Аз не признавам никого за достоен освен Макарий”. След време обаче взел и Макарий да осъжда: ”Та какво пък представлява Макарий? Аз признавам за достойни само св. Василий и св. Григорий”. Но и тук не спрял възгорделият се монах. Не минало много и той започнал да унижава в сърцето си тези велики светители и да признава за духовни авторитети само първовърховните апостоли Петър и Павел. Авва Доротей, като виждал, как се развива у него гордостта, му рекъл: ”Братко, ти скоро ще почнеш и светите апостоли да унижаваш”. Действително, така и станало. Гордият брат започнал да говори: ”Че какво е Петър и какво е Павел? Никой нищо не представлява освен св. Троица”. Накрай той се възгордял и против Самаго Бога и изгубил ума си.
Тъй, който високо лети, ниско пада! Спасителят е предупредил човеците да не дръзват да вървят по пътя на гордостта, за да не погинат навеки. Той е казал: ”Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен” (Лука 14:11). За гордостта небесното правосъдие е избрало най-страшното наказание – вечната посрама!
Колко са щастливи смирените в противовес на горделивците. Те още в този живот имат мир в сърцето, любов към ближните и радост сред скърбите! Тях очаква вечно блаженство в царството небесно, както им е обещано. Тях Бог понякога още в този живот награждава с богати милости, за да покаже, че благоволи към смирените души.
Когато руският цар Михаил Феодорович загубил първата си съпруга, пожелал да си избере невеста между болярките и княгините. Неговото внимание обаче се спряло на едно бедно, много хубаво добродетелно момиче, което прислужвало на една знатна болярка. Кое било то? Оказало се, че тя се казва Евдокия и че е дъщеря на някой си беден изпаднал дворянин Лукиан Степанович Стрешнев.
Скоро били изпратени при родителите ѝ пратеници с богати дарове и царска грамота. Като стигнали в селото, дето живеел Стрешнев, пратениците запитали къде е неговият дом. Показали им бедна къщурка, покрита със слама. Един работник им рекъл: ”Домакинът е на работа в полето”.
Пратениците дошли с работника на полето, дето орял почтеният старец. Той бил облечен в дреха от грубо домашно платно. Белите му коси и брада внушавали неволно уважение към него. Пратениците се приближили до орача и му съобщили, че неговата дъщеря е избрана за царска невеста.”Навярно вие сте пратени при друг, а не при мене”, казал зачуденият старец. Той поканил у дома си царските гости, и те му подали грамотата от царя, за да го убедят, че не другиго, а тъкмо него търсят. Тогава Лукиан Степанович поставил грамотата при иконите, направил три земни поклона и като застанал на колене, със сълзи казал следната молитва: ”Всемогъщи Боже, Ти ме издигаш от бедността до изобилието! Но подкрепи ме с Твоята десница, за да не се развратя сред почестите и богатствата, които Ти ми изпращаш, с цел да ме изпиташ може би”.
Като се помолил по този начин Богу и като нагостил царските пратеници с каквото Господ дал, Стрешнев тръгнал с пратениците при царя. С голяма чест той бил посрещнат от самия цар и неговите приближени. След един месец била извършена сватбата. На Лукиан Степанович бил подарен болярски чифлик и дом в Москва. Мъдрият старец поднесъл като сватбен подарък на своята дъщеря, станала тъй неочаквано царица, едно сандъче; вътре били поставени неговата груба селска дреха от домашно платно, с която той орял нивата си, и кърпичката, с която отривал потта си. ”Не забравяй – казал и той, – чия дъщеря си ти. Колкото по-често гледаш тези мои дарове, толкова по-добра майка на народа ще бъдеш ”…
Сам Лукиан Степанович станал защитник на всички бедни и безпомощни пред царя, а неговата знаменита дъщеря украсила царския венец на своя съпруг с добродетелите си, които предала и на своя син – престолонаследника Алексей Михайлович.
Възлюблени, колко е красиво да си смирен и да се издигнеш! И колко е грозно да си горд и да се провалиш! Ала такъв е пътят на духовния живот. Ако се смиряваш, и да не те издигне никой земен цар, ще дойде време, когато Сам Небесният Цар ще те издигне до най-високото място – до царството небесно, и ще ти даде да седнеш с Него на Неговия престол (Откровение 3:21). Но мечтаеш ли по пътя на гордостта да се издигнеш, непременно ще бъдеш наказан, защото такова е Божието определение: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 14:11).
Да ни пази Бог от гибелната гордост и да ни вразуми да обикнем спасителното смирение! Амин!
Към следващата част (Второто блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.