Протопрезвитер Александър Шмеман
Арианският спор продължил шестдесет години – по времето между Първия и Втория вселенски събори – и довел до определяне на тринитарния догмат (тоест догмата за Св. Троица). В изковаването на този догмат участвали св. Атанасий Велики, кападокийските св. отци Василий Велики, Григорий Богослов и някои други учители на Църквата. Това първо поколение отци отдало своите сили за формулирането на догмата за Св. Троица, който се изразява с една дума: “единосъщие”. Тази дума била внушена свише на св. Атанасий Велики, а кападокийските отци впоследствие способствали за разкриването на нейния смисъл.
Още незавършил, този спор бил последван от нов – христологическият. След като Църквата формулирала тайната на Св. Троица, веднага възникнал въпроса за друга тайна: за това, как се съчетават в Христа двете природи – божествената и човешката. Историята на този спор се разделя на два етапа, първият от които е свързан с ереста на Несторий.
Богословието на Несторий не бива да се опростява, като се свежда единствено до отрицание на Богородица. Тук преди всичко е ставало дума за божествеността на Христос. Несторий – проповедник от сирийската пустиня, а след това архиепископ на първопрестолната катедра Константинопол – учел за Иисус, като за най-великия сред пророците, в Когото Христовата пълнота обитавала телесно. Това учение допадало на мнозина. Срещу несторианското богословие обаче се противопоставил и удържал победа един от най-великите отци на Църквата – св. Кирил Александрийски. Св. Кирил пръв дал формула за богочовечеството на Иисус Христос и защитил изповядването, че Божията Майка действително е Майка на Бога, Богородица.
Вторият етап от споровете за двете природи на Христос е свързан с монофизитството. Обратно на несторияните, привържениците на монофизитството виждали в Христос единствено Бога. Срещу тази ерес се обявили редица богослови, сред които изпъква името на папа Лъв Велики. Тяхната защита на Христовото богочовечество довела до определението на Халкидонския събор (451 година), което утвърдило, че Спасителят притежава пълнотата на Бога и на човека неолитно, неизменно, неразделно, неразлъчно. Тази съборна формула се нарича “орос”, тоест “ограда” или “определение”. Така възникнал христологическият догмат – догматът за богочовечеството на Спасителя.
Ако погледнем огромното количество материали, съхранили се от Вселенските събори, то неволно изниква въпроса: каква е била основата на това творчество? Отците на Вселенските събори са имали за основа Свещеното Писание. Разбирането в дълбочина на Свещеното Писание, което съществувало през описваната епоха е загубено в наши дни. Ние не се “храним” с Писанието така, както е правила древната Църква. Ранните отци не са оставили след себе си нищо друго, освен обяснения на едни или други негови текстове и полемически писма срещу еретиците, основаващи се на същото това Свещено Писание. Затова упреците на протестантите, че Писанието не се изучава достатъчно в православието са неуместни. Всъщност цялото Предание на църковните отци е било пропито и осветено от Писанието. Отците дори биха се изненадали, ако някой им кажеше, че съществува друго богословие освен скриптуалното. И ако за протестантите Библията е не просто книга, а слово Божие, то и за православните, всеки път, когато по време на богослужение се произнася: “И о сподобитися нам слышанию Святаго Евангелия…”, словото Божие е неподправена реалност.
И така, Свещеното Писание винаги е служело като основен ключ за обясняване догматите на вярата. По-нататъшната работа на отците се състояла в това, да съчетаят истините на вярата с понятията на гръцката философия, тоест да приспособят философията към възприемане на християнството, да въцърковят умовете. Когато възникнал спорът с арианите, православният свят мъчително търсел какво да противопостави на тази ерес, чиято диалектика изглеждала по-силна. Арий се позовавал на редица текстове от Свещеното Писание, които, според него, обосновавали твърденията му (Моят Отец е по-голям от Мене – Иоан 14:28; А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец – Марк 13:32). И когато богословите се опитвали научно да отговорят на Арий, базирайки се на Свещеното Писание, Атанасий Велики изненадващо предложил думата “омоусиос”. Тя не се срещала в Писанието и била съвършено нова в богословието, но чрез нея Църквата успяла да се спаси от арианската ерес. Само тази дума била подходяща за окончателното утвърждаване на догмата за божествената природа на Христос.
Известно време единствено св. Атанасий Велики, който се криел от преследванията при преподобни Антоний в египетската пустиня, отстоявал тази истина; тогава дори св. Василий Велики не поддръжал понятието “омоусиос”. Петдесетгодишният път на компромиси, отначало на Източната, а после и на Западната църкви завършил в края на краищата с това, че цялата Църква начело със св. братя Василий Велики и Григорий Нисийски се върнала при св. Атанасий. Кореспонденцията между отците по този повод прави вълнуващо впечатление. Особено забележителен бил моментът, в който св. Атанасий видял връщането на цялата Църква към истината, която цял живот отстоявал. Св. Атанасий не бил нито философ, нито особено образован човек, но въпреки това той оставил формула за църковно изразяване на истината. Именно в подобен род явления се заключава силата на отеческото богословие. При подбирането на “богоприлични думи”, необходими за изповядването на изложените в Свещеното Писание факти, отците не пренебрегвали и профанния език. Те се обръщали към езика на своето време, като го употребявали за служение на истината. По думите на Климент Александрийски, “след завръщането на юдеите от плена всичката мед на езичеството и всичкото злато на Египет били употребени за украсяване храма на Единия Бог”. Така се получило и със създаването на богословската терминология. В това отношение отците на Църквата имат първостепенно значение. Нямало е и не може да има истинско богословие, което да не изхожда от отците. Това, което са създали те остава фундамент за всички времена; затова богословието не може да бъде разбрано, ако не се навлезе в света на отците, макар и това да е друг свят и друга среда.
Свещеният фундамент на отеческото богословие синтезира правилата на вярата и живота. Именно с това той е ценен и за нас.
3.Византийският период и падането на Византия.
След отеческия период настъпила епоха, свързана с печалния факт на разделението между църквите. Това се случило през 1054 година, но процесът на разделянето бил по-продължителен; общението между църквите не било прекратено начаса след тази дата. Може да се каже, че това разделение нараствало постепенно и завършило едва през XII век, по време на кръстоносните походи. Тогава църквите се срещнали и взаимно се видели в неблагоприятна светлина**. След окончателното разделяне между Източната и Западната църкви, започнал така нареченият византийски период на богословието.
Византийското богословие е известно предимно като полемично богословие, подчертано насочено срещу Западната църква, срещу така наречените “латинци”. Някои въпроси, които днес ни се струват централни, тогава изобщо не били поставяни. По-ранното богословие (например св. Ириней Лионски) също било полемично, но тогава Църквата отстоявала определени факти; във византийското богословие обаче често се отделяло повече място на малките обредови проблеми, отколкото например на проблема за Filioque. Счита се, че византийското богословие, доколкото е известно на широките кръгове, се подхранвало най-вече от ненавистта към Рим.
Това мнение на широките кръгове обаче е основано предимно върху западни оценки. Никой не познава автентичното византийско богословие. Съществуват цели залежи от ръкописи на св. Марк Ефески, св. Григорий Палама (дори тук, в Париж, в Националната библиотека), които до този момент не са преведени на съвременните езици (наистина, част от произведенията на св. Григорий Палама неотдавна бяха преведени на руски от архимандрит Киприан Керн). Главната ценност на това богословие е вплитането на догматическото богословие на отците в литургическия език, в езика на молитвата. Отражение на това творчество са нашите богослужебни книги. Двата тома на Октоиха например които обхващат осемте гласа и на които се основава нашето богослужение, са изпълнени открай докрай с догматическо съдържание, а така наречените “догматици” на осемте гласа представляват истински догматически формули, цитати от св. отци. Въз основа на възкресните канони може да се напише цял трактат за Възкресението.
Турското робство сложило край на византийското богословие до XIX век. Младите гърци, жадни за знания, се отправяли да учат в университетите на Запад. Така живото (богословско – бел. ред.) предание на Православната църква било прекъснато. Но, пресекнало в Гърция, в края на XVII век то се възродило в Русия, а в наши дни и в други православни страни. За да се разбере по какъв начин светоотеческото предание се възродило в Руската църква, трябва да се проследи историята на развитието на западното богословие, тъй като указаното възраждане станало не без западното влияние и западните методи.
В сравнение с Изтока, Западът тръгнал по съвсем различен път, който му бил натрапен. Поради варварските нашествия Imperium Romanum се разделила на две части: Западната империя се откъснала от Източната. И ако последната продължила да се развива като гръцка православна държава, то западната част от империята потънала във варварското море. Тук от V до IX век бавно отминавали така наречените “тъмни векове на богословието”. През това време протичали скрити процеси, в резултат на които било издигнато стройното здание на западното християнство, различно от издигнатото на Изток. Ако за символ на източното богословие може да служи храмът “Св. София”, то на Запад в резултат от друг духовен опит се появява катедралата в Шартр (1135 -1155 година). Ако внимателно я разгледаме, можем ясно да проследим последователността в развитието на римокатолическото богословие.
Независимо от оценките за пътищата на едното или другото богословие, самият въпрос за разделението на църквите остава в своята трагическа острота. И тук, на западния път, като своеобразен отговор на този въпрос, виждаме образа на един човек, когото всички смятат за баща на западното богословие.
Той живял в малко градче в Северна Африка, през нощта на “тъмните векове”, при заревото на пожарите, които осветявали нашествието на варварите. Потопен в богословието, той се опитвал да не забелязва как ордите на вандалите преминавали Гибралтар и как била разрушавана неговата родина, цветущата Африка – по онова време блестящо средище на римската култура. Името на този човек е Августин, епископ Ипонски. Нищо в западното богословско творчество не може да бъде разбрано, без да се познава така наречения августинизъм. Блажени Августин имал такова влияние на Запад, каквото имал Ориген на Изток. Той създал ярка и завършена система, която положила своя печат върху цялото последвало западно богословие и заедно с това породила пукнатината, довела до разрива между западното и източното християнство. От богословието на блажени Августин произлязла и цялата богословска система на Тома Аквински – родоначалник на западните ереси и духовен отец на Лутер и Калвин.
За втори извор на западното богословие, след августинизма, се смята образователната традиция на Рим. В тази традиция имало два цикъла: нисш и висш. Методът ѝ се състоял във въпроси и отговори. Аргументи се привеждали първо от разума, после от Свещеното Писание. Това бил така нареченият схоластически метод, в който интелектуалното жонглиране представлявало сериозна опасност и който Тома Аквински довел до висша точка на развитие. Неговата Summa Theologica по необичайната стройност на своите доказателства била висше постижение на схоластиката. През онази епоха този метод прониквал във всичко, включително и в архитектурата. Както вече казах, цялата “сума” на западната схоластика може да се види отразена в Шартрската катедрала, включително и в дяволчетата на водостоците.
Но когато нещо достигне своя висш разцвет, в същия момент се появяват и признаците на разпада. Такъв признак в схоластиката била победата на външния формализъм над вътрешната съдържателност. В това отношение, последният период на Средновековието (до Ренесанса) бил вече епоха на падение. Сам по себе си Ренесансът представлявал остър пристъп, взрив на неоезичество. Това бил източникът на всички болести, от които страдаме сега.
Вследствие на Ренесанса се стигнало до Реформацията и до появата на Мартин Лутер. Тогава с пълна сила се разгорял запаленият вече пожар. На реформата Римската църква отвърнала с контрареформа (Тридентския събор 1545-1563 година). Оттогава пътят на западното богословие се раздвоил: римокатолицизмът и протестантизмът, двата близнака на августинизма, започнали един безкраен спор.
Новото западно богословие се характеризирало преди всичко с повишен интерес към историята. Предвид това, че целият патос на Лутер се заключавал в желанието за връщане към чистото християнство, на протестантите им било необходимо да доказват, че то е факт при тях. Римокатолиците настоявали на обратното. От тази полемика се родили Магдебургските центурии, в които протестантските богослови писали, че римокатоличеството с всеки век (оттук и названието “центурии”) все повече и повече отстъпва от първохристиянството. Кардинал Бароний, от името на Рим, им отговорил със своите Анали (Хроника на събитията). Такова било началото на научния историзъм в новото западно богословие. 
Вторият отличителен признак на това богословие е новият начин на изучаване на Свещеното Писание. Лутер провъзгласил догматичността на Писанието за единствен източник на богословието. Оттук възникнала цялата така наречената “библейска наука” с нейните разклонения. Но от момента в който реформаторите се отказали от Свещеното Предание, самото Свещено Писание започнало да се разпада в ръцете им.
В наши дни се забелязва известно връщане към Преданието, дори в протестантизма. Но в онези времена всичко било неустойчиво. Всичко се подлагало на критичен анализ. Като следствие от това, протестантизмът се изродил отчасти в либерализъм, отчасти в сладникав пиетизъм, който сам по себе си представлявал някакво адогматическо християнство, форма на евтина сантиментална развълнуваност. Появило се безкрайното множество секти.
Такъв бил сложният път на западното богословие, в резултат на който се формирала и цялата негова съвременна структура. Когато след края на турското (в Гърция) и на татарското (в Русия) робство, Източната църква започнала да се завръща към богословието, тази структура била присадена в нея чрез Киевската академия, изпитваща тогава влиянието на иезуитите.
4.Школата на руското богословие
Стигнахме до момента, в който западното богословие намерило почва в Русия. Вече стана дума за това, че в резултат от драматичните събития през Средновековието и всички нещастия, постигнали Православната църква на Изток, богословието, като жива културна и образователна традиция, било прекъснато. Голубински казва дори, че древноруските богослови били всичко на всичко грамотни хора, но това не е вярно. До татарското нашествие в Русия започнала да се заражда собствена оригинална традиция. В книгата си The Russian Religions Mind професор Федотов доказва, че именно периодът на Киевската, а не на Москов- ската Рус представлява златният век на руската православна култура. Този век може да бъде оприличен на фиданка, взета от византинизма и присадена на руска почва. За това говори и протоиерей Георги Флоровски в книгата си Пути русского богословия.
Както руският (богословски – бел. ред.) език или по-точно славянският бил отломка от гръцкия, така и руската душа, по израза на професор Вейдле, била сякаш оформена от византийската култура. Всичко това станало възможно благодарение на значителния културен акт на светите Кирил и Методий, които съставили славянската азбука и превели гръцките книги на езика на славяните. Думи като “благодушие” и “благообразие”, които нямат еквивалент в западните езици, са думи преведени от гръцки и те отразяват гръцката стихия и гръцкия начин на мислене. И ако в домонголския период Русия не успяла да създаде своя богословска система, то във всеки случай тя била близо до това. Има много свидетелства за чудесните плодове, които кръщението на руския народ е дало на православната култура. Наличието на такова произведение, като Слово о полку Игореве, вече показва колко високо е била способна да се издигне руската душа по онова време.
Историческите събития способствали Русия да се развие като военноотбранителна верига, която по волята на съдбата защитавала Европа от нашествията на азиатските орди. Това превърнало Русия в тоталитарна държава с крепостно право и всичките му последици, зад гърба на която Западна Европа благодушно продължавала да се развива. В Русия всяко самостоятелно развитие на мисълта било прекъснато. Оставали живата вяра и благочестието на руския народ. Свидетелство за това са както целият сонм руски подвижници, завещали ни своя опит в богопознанието, така и руската икона, показваща, че опитът на Църквата продължавал да храни руските души отвътре, въпреки отсъствието на образование. Като резултат от това обаче се стигнало до религиозния крах, ознаменуван през XVII век със старообрядчеството. Старообрядчеството било продукт именно на отсъствието на богословска наука и богословска мисъл. Днес споровете за това как да се пише: “Иисус” или “Исус” може да изглеждат нелепи. В действителност, старообрядчеството имало характера на завършена система, която не можело да бъде засегната, без да бъде разрушена и да изгуби ценността си.
По такъв начин в Русия се създавала особена култура, в която липсвало академично богословие, но за сметка на това съществувало прекрасно, завършено богослужение, иконографски канон, осветен бит. Но така не можело да продължава дълго (което и показало старообрядчеството). Срещите със Запада започнали много преди времето на Петър Велики, който само завършил това сближаване. Още при Алексей Михайлович Русия била наводнена от европейци. В културата назрявала криза, ознаменувана от бурен прелом. И тук, на неговия праг се състояла богословската среща със западното християнство.
Мястото на тази среща бил Киев. Западноруското християнство се намирало в други, по-различни от съществуващите в Москва условия. То удържало напора на войнстващите католическо и протестантско богословия, продукти на скорошната Реформация. Полша била наводнена от иезуити и в Малорусия твърде рано се почувствала необходимост от защита на православието. Започнало организирането на богословски школи, тъй като със стоящите на високо богословско ниво иезуити трябвало да се води борба със същото оръжие. Голяма роля в тази борба изиграла Киевската академия, свързана с името на митрополит Петър Могила. Той създал своя школа, добила известност като “могилянско богословие”. Шляхтичът Могила дълги години учил при иезуитите. Той бил проникнат от тяхната система и дори от маниера им на мислене. Вследствие на това, Петър Могила въвел западен маниер в защитата на православието. Богословието в Киевската академия се преподавало на латински. Но въпреки това, то оставало чисто и защитено от ересите на римския католицизъм.
През XVII век много от киевските учени дошли в Москва. Сред тях най-видни били Симеон Полоцкий и Вишневецкий, представители на ополяченото дворянство, които станали родоначалници на първата духовна школа, открита в Москва. Скоро там била открита и Академия, която получила названието “славяно-гръко-латинска”. Преподаването в нея, също както в Киевската, се водело на латински език. Възникването ѝ поставило началото на цяла мрежа от духовни академии, семинарии и училища, покриваща цяла Русия. Системата, по която се преподавало в тях, била изцяло заимствана от Запада; само допреди сто години – до средата на XIX век – нашите селски свещеници учели на латински език. Митрополит Филарет Московски преподавал цялото свое “богословие”, както тогава се изразявали, на този език. А от езика зависи много. Затова, както казвал отец Георги Флоровски, хората “се молели на славянски, а мислели и богословствали на латински”. Езикът на Църквата не станал език на училището, а езикът на училището не бил езикът на Църквата, в резултат на което между тях възникнало разделение и хората привикнали да отъждествяват образованието със Запада. Дори фамилиите на постъпилите в духовните семинарии студенти били преиначавани по латински образец (например Беневоленски, Бенедиктов, Бенефактов); оттук тръгнали както “попските” фамилии, така и особеният “попски” език. Самата дума “семинария” също била взета от Запада. Пак оттам бил взет и целия особен свят на духовното училище и така между него и живота на Църквата се получил разрив.
Богословието, което се изградило в резултат на тези влияния може да се характеризира с две черти.
Първо, това е специфично образователна наука, с единствен акцент върху развитието на ума – роля, която е чисто западно явление. За св. отци богословието е не само наука, но и нещо друго. В семинариите от онова време обаче целта била просто в придобиването на някакъв запас от знания. Всички богословски учебници и катехизиси били написани под влияние на западната традиция. Тя се усеща в тази област и до днес, като се започне от системата на въпроси и отговори в нашите катехизиси: “Какво е Закон Божи?” – питаме ние детето. 
Второ, в това академично богословие проникнало и съдържанието на западното богословие. Същността на знаменитата дисертация на Самарин, посветена на Теофан Прокопович и Стефан Яворски, се свежда до това, че католикът Яворски и протестантът Теофан се оборвали един друг, единият с католически, а другият с протестантски аргументи и мислели за православието от протестантско-католическа гледна точка. Дори такава личност като светителят Тихон Задонски използвал книги на западното богословие например, Подражание на Христа от Тома Кемпийски или трудовете на Иоан Арндт. И ако Тихон Задонски успял да устои на тези западни влияния, то това станало изключително благодарение пламенността на неговото присъщо на вътрешно-православния човек сърце. Архиепископ Димитрий Ростовский също изпитал влиянието на западното богословие.
И все пак, попадайки на руска православна почва, методите на западното богословие оставали чужди на духа на православието, макар и да били възприемани от ума. Самият ум обаче се формирал както от начина, по който били поставяни богословските въпроси, така и от отговорите, които им били давани. Да вземем например догмата за изкуплението – един от централните догмати на нашата вяра. Кому била принесена жертвата Христова? – пита западното богословие. Отците на Църквата не биха поставили така въпроса. Но такава постановка на въпроса и до днес е присъща на православното съзнание, пример за което е книгата на митрополит Антоний Храповицки за Изкуплението. Същото може да се каже и по други въпроси на нашата вяра: Какви са атрибутите на Бога? Какви са свойствата на Божията справедливост? и така нататък. Подобна схоластическа постановка на въпросите извращавала православието и постепенно отдалечавала руските богослови от изворите на православното богословие.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 