Дякон Андрей Кураев

Ще ни кажат: Христос никъде не е заповядал да се рисуват икони. Но нека първо отбележа, че в Евангелието няма и забрана да се рисуват изображения на Спасителя. Апостолският събор в Иерусалим, обсъждайки въпроса кое от израилския религиозен закон трябва да се изпълнява от неевреина, приел Новия Завет, е оставил в сила само три постановки: „Угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно” (Деяния апостолски 15:28-29). Предупреждението да не се изобразява Бог не е било потвърдено от апостолите; след като Неизобразимият стана видим и Безтелесният се въплъти, би било странно да се настоява на тази заповед.

Второ, ако дадено действие не е предписано направо в Писанието, това още не значи, че то е греховно. В края на краищата Христос „никъде не е заповядал на апостолите да драснат дори кратка дума, но образът Му е начертан от апостолите и се пази до днес” (преподобни Теодор Студит[13]). Христос не е заповядал да се напишат Евангелията, но това не е повод те да се отменят като „неевангелски постановления.” Освен това никъде в Новия Завет не е казано, че трябва да се чете Евангелието. Когато Христос заповядва „да се изследват Писанията” (виж Иоан 5:39), Той говори за старозаветните книги (новозаветните просто още не са съществували). Никъде Павел не пише „включете посланията ми в състава на Библията”. На какво основание християните са включили апостолските книги и писма в библейския канон и дори са поставили писмата на апостолите над книгите на древните пророци?

Така че протестантите нямат повече основания за новозаветни проучвания (за причисляване към Писанието на книгите от Новия Завет), отколкото православните да почитат иконите. Казвате, че няма заповед да се правят икони на Христос? – Но нали няма заповед и да се закачат табелки с надпис: „Бог е любов”.Ще кажат: примерите ви са взети от Стария Завет, а ние живеем в Новия – какво ни засягат древните херувими. Първо, не ние взехме Стария Завет, за да говорим за иконите. Протестантите се обърнаха към старозаветните заповеди, за да спорят с нас. В Новия Завет няма нито ред, който да забранява да се изобразява Христос. А протестантите решиха да пришият старозаветните забрани изобщо към всички изображения. Затова и ние се спуснахме в пътешествие по старозаветните страници. Протестантите сами си избраха поле за дискусия – старозаветните постановления. И загубиха там. Така че сега не се оплаквайте, че полето не е каквото си го мислехте.

А ако пренесем разговора в областта на новозаветните текстове, тук аз сам ще ви подскажа: в Новия Завет има едно място, където думата είκών носи явно негативен оттенък: „Направиха образ (είκόνα) на звяра… И даде му се да вложи дух в зверовия образ (είκόνι)” (Откровение 13:14-15).

Но дори ако отъждествим гръцкото είκών и руското икона, пак текстът ще говори по-скоро в полза на иконопочитанието. Ако и небожествените духовни сили, богоборческите духове, съумяват да предадат силата си на своите образи, нима Бог не е силен да даде частица от Своята благодат на иконите Си?

Освен това, самото споменаване на лъжеиконата в Апокалипсиса е пророчество за това, че християните чак до времето на Антихриста ще си служат с икони. Онзи звяр ще изскочи от бездната, за да съблазни не просто езичниците, „но ако е възможно и избраните”. Как ще може това чудотворно изображение да повлияе на християните, ако у християните няма да има изобщо никакви изображения? Ако в края на времената всички християни ще са баптисти – с никакви изображения, дори и с най-чудотворните, няма да ги съблазниш. Ако силите на злото разчитат на такава уловка, значи сред християните (твърдите, верните докрай християни) ще има и такива, в съзнанието на които ще живее благоговейното почитане на чудотворните икони на Христа.Представете си, че по време на разкопки са намерили фалшива монета. Може ли само затова да се твърди, че в тази култура изобщо не е имало никакво монетно парично обръщение? По-скоро обратното – щом има фалшива монета, значи са се употребявали и истински пари. Това, че по време на антихриста ще има „образ на звяра”, означава, че иконите ще са привични за християните и този естествен ред на нещата ще се изврати от антихриста. Значи, естественото почитане на иконите ще се запази до края на историята, следователно, православните християни ще съществуват до края на времената.

Ще ни кажат: Христос не бива да се изобразява във възкръсналата Му плът („Къде е онзи художник, който би могъл да изобрази възкръсналия Христос, прославения Христос? Прочетете първа глава от Откровението на Иоан Богослов, и ще видите, че да се изобрази Христос в цялата Му небесна слава е също толкова немислимо, както е немислимо да се изобрази Самият Бог, нетленният, непостижимият. Да се изобрази Христос в Неговата земна принизеност е неразумно[14]”). Но нали веднъж Мария Магдалина сметнала възкръсналия Христос за обикновен градинар. А когато Тома сложил пръстите си в раната на Христа, Той едва ли е изглеждал така, както Го е видял Иоан в Откровението. А и апостол Павел пише, че не иска да знае нищо друго, освен „Христа разпнатия”. Христос възкръсна в същата плът, която прие от Мария. Да, тя бе станала по-светоносна. По същия начин и православната икона със златния си фон и липсата на сенки е по-наситена със светлина отколкото една обикновена картина. Христос не сметна за унизително да дойде в плът, защо тогава християните трябва да се срамуват от плътта на своя Бог? Най-голямата слава на Спасителя е в Неговото обично смирение, в принизяването на Твореца заради Неговите творения. И целувайки иконата на Христовата плът, ние целуваме смирението на Сина и любовта на Онзи, Който „толкова възлюби света[15]…”.

Ще ни кажат: Бог е дух и трябва да Му се покланяме духовно, защото „Бог не иска служение от човешките ръце”. А православните с какво се молят, заставайки пред иконата? С дух или с очи? Какво значи „духовно поклонение”? Нека протестантите да го опишат и да се опитат да посочат такива негови движения, свойства, прояви, които да са непознати на православните! Смешно е, когато нападайки православното кръстно знамение, протестантите ни разправят, че по време на молитва не е необходимо „служение на човешките ръце”, а при това само още по-активно и неистово използват ръцете в собствените си молитви (и като ги издигат, и като ги размахват, и като жестикулират в молитвите си, в песните и в проповедите). Иконата помага за духовното съсредоточаване по време на молитва най-малкото с това, че тя сякаш блокира потокът от многообразни зрителни усещания, непрекъснато идващи към нас отвън.Ще ни кажат: нали в православието има култ към „чудотворните икони” – значи, вие все пак признавате, че тъкмо иконата, тъкмо дъската може да върши чудеса? Използвайки такъв аргумент, протестантите приемат разговорния израз за вероучителна теза. Православното богословие твърди, че Бог Единствен „твори чудеса”. Но Господ не се натрапва с чудото Си на невярващите, а явява делата Си на онези, които се обръщат към Него. Молитвата пред иконата е един от знаците на такова молитвено обръщане на човека към Твореца. Иконата е помогнала на човека да събере и да излее молитвеното си чувство и прошението си пред иконния лик. Прошението е обърнато към Онзи, Който е изобразен на иконата („гледайки образа, с ума си се издигаме към първообраза”). И в отговор на тази молитвена настойчивост Господ извършва чудо, праща Своята благодат, чието обновяващо и предпазващо действие човек усеща в сърцето и в живота си. Но ако пред иконата той е разкрил сърцето си пред Бога, значи ще усети и благодатния извор като изтичащ от онзи скъп Лик, пред Който се е концентрирал в молитвено усилие. Бог извършва чудото Сам, Той и само Той е източникът на благодатната енергия, но тази чудотворяща енергия на Промислителя се проявява чрез едни или други земни реалии и обстоятелства (чрез иконите и светената вода, мощите на светиите и думите на духовника, евангелската страница и знаменията на природата и историята). Откъде идва светлината в стаята? – От прозореца. Прозорецът източник на светлина ли е за стаята? – И да, и не. Прозорецът не произвежда светлината, стъклото не създава светлина, но чрез този прозорец и чрез това стъкло светлината, възникнала зад пределите на стаята, се влива в нея. Иконата (както и Евангелието) е тъкмо този прозорец. Онова, посредством което Господ обръща сърцето на човека към Себе си и чрез което Той ни подава светлината Си, става скъпо на обърнатото сърце и затова благоговейно се почита от него като свързано с чудото, като „чудотворно”.

По-сложен случай – чудотворствата чрез иконата не на Христос, а например на Божията Майка или на светците. Например чудото на Владимирската икона на Божията Майка богословски се описва по следния начин. Гледайки образа на Божията Майка, наречена „Владимирска”, човек моли Богородица да ходатайства пред Сина си за съкровените нужди на сърцето му. Бог, единственият творец на истински чудеса, по молитвеното застъпничество на Своята Майка (да си спомним, че първото чудо на Христос – в Кана Галилейска – е станало по молба на Мария) в отговор на молитвата пред тази икона на Богородица, ни явява Своята милост. Така че в собствения смисъл на думата „чудотворец” е само Бог, а иконата – средство, чрез което Той ни явява делата Си.

Защо тогава хората говорят за „чудесата на иконите”? – Това е обикновено съкращаване на сложните формули в речта и от това разговорно съкращаване не се е гнусил и Самият Господ. Да си припомним как заповядва на Моисей: „излей от сребро два херувима”. Нима херувимите са могли да бъдат направени от човешки ръце? Не, става дума за изображенията на херувимите. Навярно по-точно би било да се каже „направи изображения на два херувима”, а не просто „два херувима”. Но Господ го е казал, както го е казал. Казал го е така, както и ние говорим. В православен изказ по-правилно би било да се каже само „Владимирската икона на Божията Майка”, а не „Владимирската Божия Майка”. По-коректно е да се каже: „Господ по молитвеното ходатайство на Своята Майка, по Своя Промисъл и по молитвите на руските хора, чрез Владимирската икона на Божията Майка е направил чудо, защитило Москва от разгрома на татарите”. А ние казваме по-кратко: „Владимирската Владичица запази Москва”. Ако някой иска да ни упрекне за подобна употреба на думите, нека заедно с това да скъса и библейската страница за „направата на двата херувима” и да издаде закон, който забранява присъщото на всички езици свойство да се съкращава, да сгъстява фразата, неразривно свързано с човешкия начин на мислене и разбиране.Ще ни кажат: нали човек може да се моли и без икони! И тук аз наистина ще се съглася: вярно, може. Но забележете само докъде стигна диалогът ни с протестанта. Започна с нападките на протестанта, че православните имат икони. А завършва с молба: „Е добре, молете се както си искате, но поне на нас ни разрешете да се молим без икони: не сме свикнали с тях!”

И православният може да се моли без икони. Една жена заточена по време на гоненията под строг надзор със забраната не само да посещава храма, но и просто да се моли, си е правела кръст от две сламки, преплетени с трева. Това е бил целият ѝ иконостас. При появата на съгледвачи (при нея те често се отбивали) кръста стискала в ръка.

Можем да се молим и без икони. Просто иконата ни помага да се молим. И ни помага не само в началния, „детския” стадий. Колкото повече израства човек в духовния си живот, толкова повече цени каноничната, истинската православна икона. Започвайки с детските шарки и ярко-сантименталния „католически” кич, той се научава да цени творбите на големите византийски и руски иконописци. И да цени не тяхната художественост, а тяхната молитвеност. Ето един парадокс, чието осмисляне излиза извън рамките на тази статия, но който си струва да отбележим: върховете на православната иконопис са били създадени от исихастите – извършителите на безмълвната умна молитва. Хубавата канонична православна икона най-много се цени от монасите, тоест от онези, които умеят да се молят в сърцето си, без никакви външни жестове и думи, онези, които са крайно пестеливи във външния израз на емоциите и крайно строги във вярата – тъкмо те ценят истинската икона, те я и създават.

Протестантите не използват икони в молитвите си. Значи, разсъждението им по този въпрос е неавторитетно: не бива да се съди за онова, което сам не си преживял. Протестантите често (и вярно) казват, че атеистът просто няма необходимия опит от Срещата, за да изказва мнение има ли Бог или не, вярно ли е Евангелието, или не. Със същия аргумент православният може да се обърне към протестантите: липсата ви на опит от молитвено общуване със светиите и с Божията Майка, липсата ви на опит от литургическа православна молитва не е достатъчно условие, за да се обвинят православните в това, че молитвената им практика е измислена.Да, практиката е критерий за истината. Чудотворствата чрез иконите и по застъпничеството на светиите е факт, многократно и обилно потвърден в цялата църковна история. Чрез тези чудеса хората са се обръщали към евангелската вяра, в тях са се пробуждали покаяние и радост заради Христа-Спасителя. Ако този многовековен опит не се вмества в рамките на баптистките богословски теории – толкова по-лошо за тези теории. А аз сега ще дам само един пример за това, че иконата помага в молитвите: „Да се молим без икони е трудно. Иконата събира в себе си вниманието на молитвата, както увеличителното стъкло събира разсеяните лъчи в едно изгарящо петно[16]”. А какво точно има в иконата и в нейния език, което помага на молитвата, е тема на друг разговор[17].

Иконата съпътства Църквата през цялата ѝ история, а не едва от Седмия вселенски събор. Всички знаят например, че италианските градове Помпей и Херкулан са загинали през 79 година. Дори по протестантските изчисления това е все още времето на апостолската, неизопачена Църква. Не всички апостоли към тази година са били напуснали този свят. И ето че при разкопките в този засипан с пепел град били намерени стенописи с библейски сюжети и изображение на кръста[18]. Находките със следи на християнско присъствие в Херкулан са още по-интересни с това, че, както се знае, апостол Павел (Деяния апостолски 28:13) е проповядвал в Путеола, на десет километра от Помпей. От противоположния край на Римската империя – катакомбите на Дура-Европос в Междуречието – от ІІ век до нас са достигнали други фрески на катакомбните християни (впрочем, с изображения на Дева Мария[19]). Иконата е навлязла в живота на Църквата някак си естествено, без официални решения и без трактати, доказващи нейните възможности. Знаменитият византолог Андрей Грабар специално отбелязва този поразителен факт: от втори до шести век с всяко десетилетие се умножава числото на достигналите до нас паметници на раннохристиянското изкуство, а в писмеността практически няма следи от иконопочитание. Понякога се раздават гласове с иконоборско съдържание (у Климент (Стромати 6, 16, 377), Евсевий (Послание до император Константин), Епифаний (Панарий 27, 6, 10) и на Елвирския събор). Но няма текстове, обясняващи и предписващи иконопочитанието. „Създава се такова усещане – пише Андрей Грабар, – че утвърждаването на иконопочитателите не се е нуждаело от адвокати, които биха се заели с обосноваване на изображенията[20]”.

В литературата от онова време се споменава за иконопочитанието (у блажени Августин, св. Григорий Нисийски и други). И едва когато императорската власт превръща иконоборството в своя политика, църковният разум дава систематично обяснение на иконопочитанието. Тъкмо Седмият вселенски събор обяснява иконопочитанието, а не го въвежда в практиката. И той не просто „заповяда посредством специален канон да се покланяме на иконите, без подходящо обяснение защо е нужно това”, както се струва на баптистките агитатори[21]. Тъкмо съборът обясни и обоснова иконопочитанието, при това не в контекста на обреда, а свързвайки осмислянето на иконата със самата същност на християнството като възвестяване на Словото, станало плът.

И тъй, православните не просто „се покланят на иконите”, забравяйки библейската заповед. Ние напълно осъзнаваме действията си. Отново и отново църковното богословие напомня и на самите православни, и на нашите критици за православните принципи на иконопочитанието. Само с невежество може да се обясни твърдението на баптиста П. И. Рогозин, че „утвърждавайки иконопочитанието с канон, Църквата повече не се занимава с този въпрос нито в църковните определения, нито в богословието, и затова връщането към истината е трудно и нежелателно за Църквата[22]”. Рогозин е живял вън от Съветския съюз и ако у него е имало макар и някакво уважение към критикувания от него предмет (тоест Православната църква), без усилие би могъл да намери книгите на отец Сергий Булгаков, отец Павел Флоренски, Е. Трубецкой, Л. Успенски, А. Грабар, В. Лоски – автори на най-известните книги на нашия век, посветени на богословието на иконата. Рогозин пише, че всяка полемика по този въпрос е „и тежка , и рискована, и неизгодна”. Вярно. Но тя се оказва тежка и рискована за протестанта, а не за богословски образования православен.По-непредубеденият и по-образованият от Рогозин протестант при запознаването си с православното богословие на иконата по-скоро би повторил думите на блажени Августин, който в „Една изповед” описва така преживяванията си в момента, когато разбрал, че нападките му към Църквата са неоснователни: „Изчервих се от срам и се зарадвах, че толкова години лаях не срещу Православната църква, а срещу измислиците на плътското въображение. Бях дързък нечестивец: трябваше да питам и да се уча, а аз обвинявах и утвърждавах… Още не знаех дали Твоята Църква учи на истина, но вече виждах, че тя не учи на онова, заради което я обсипвах с тежки обвинения”.

В заключение на разговора за иконата искам да изкажа едно свое предположение, адресирано по-скоро до православните, отколкото до протестантите. Струва ми се, че протестантите няма да попаднат под анатемата на Седмия вселенски събор.

Да, те не почитат изображенията и формално към тях може да се отнесе забраната на събора: „Вярвайки в Единия Бог, възпяван в Светата Троица, ние с любов приемаме честнѝте икони. За които постъпват иначе, анатема[23]!”. Но работата е там, че за събора това не е бил обреден спор. Аргументацията на онези иконоборци е била „христологична”. Тяхната теория е предполагала, че човешката природа на Христос дотолкова се е разтворила в Божествената Му природа, че вече е било невъзможно да се изобразява Христос. Иконоборците разпитвали иконопочитателите: „На какво се кланяте?”. На Божеството Христос ли? Но то е неизобразимо и значи вашите картинки не достигат целта си. Или вие се кланяте на човешката Му природа, но тогава вие се покланяте на нещо, което не е Бог и, първо, сте езичници и второ, несторианци, разделящи Христа на две части[24].

А православните отвръщали: не се покланяме нито на единия, нито на другия. Ние се покланяме на Единосъщната Богочовешка Христова Личност. В молитвите си се обръщаме не към „какво”, а към „Кого”, към Личността, към Живия и Личния Бог, а не към безличната природа. И в оная степен, в която иконата ни помага да се обръщаме към Личността на Богочовека, ние я и приемаме. Кое е общото между портрета и човека? Това, че като срещнем самия човек и като погледнем портрета му, казваме едно и също име: „Това е Петър”. Иконата като образ е единна с Първообраза в името, в именуването на Личността на Онзи, Който е изобразен върху нея[25]. Затова, впрочем, върху каноничната православна икона непременно трябва да има надпис – името на изобразения. И тъй, иконата съществува за молитвата и то молитва, която човек отправя към Бога и в която иконата осъществява духовното си предназначение.

Споровете около иконата са засягали самите дълбини на християнското богомислие, те засягат въпроса за съединяването на божественото и човешкото начало в Христос. Съборът показва, че аргументацията на иконоборците води до лъжлива представа за Христос, до ерес – и затова ги осъжда. Дотогава, докогато въпросът за иконопочитанието не е бил по най-тесен начин свързан с въпроса за въплъщението на Бога в Христос, Църквата е допускала различно отношение към иконите. Тя не е забранявала да се използва образът за проповед и молитва от хора, получавали от това духовна полза, и пак тя не е принуждавала на това онези християни, които са се страхували, че езическите предразсъдъци на народа все още са прекалено силни, за да може безопасно да се предлагат художествени изображения на свещени събития.Днес протестантите по принцип напълно се придържат към православното учение за Христос и за Светата Троица (те наистина сами не си дават сметка за това, защото малко се интересуват от възвишеното богословие и историята на догматичното развитие на Църквата). Затова нашият спор за иконите става „по-безопасен” – това е спор за разбирането на едни или други текстове от Писанието (неизбежният спор, който винаги присъства в християнското богословие) и за обреда. Ние не анатемосваме св. Епифаний Кипърски, който през ІV-тото столетие, три века преди Седмия вселенски събор отхвърли иконопочитанието, понеже разбираме, че това е била негова лична позиция по въпроса, който тогава се е приемал само като въпрос за образа на благочестието (във фундаменталното богословие св. Епифаний е бил безспорно православен). Може би по същия начин си струва да се отнасяме и към пламенно-невежото „иконоборство” на съвременните баптисти. Може би към тях трябва да приложим думите на блажени Августин: „В най-главното – да има единство, във второстепенното – разнообразие и във всичко – любов”.

Не въпросът за иконата ни разделя. А въпросът за Евхаристията. А това не е обреден въпрос. Това е въпрос за Тайнството: не за символите и образите на Христос, а за срещата със Самия Него.

* * *

Гореизложените разсъждения са ясни за хора с вече изграден вкус към библейските изследвания. Ще са ясни и за протестантите. Но има още огромен кръг от хора, които някак отстрани се вглеждат и в православието, и в протестантството. Те вече са чували от някой познат, който е в секта, всяващия разногласие протестантски аргумент, че „Бога никой никога не е видял”, но това само е намалило симпатията им към православието и не е увеличило интереса нито към протестантството, нито към Библията.

За тях бих предложил по-специално изложение с извънбиблейска (извънбиблейска не означава антибиблейска) аргументация.Протестантската теза, наблягаща на буквалното изпълнение на заповедта „не правѝ никакво изображение”, е много по-силна, отколкото смятат самите протестанти. Това е онзи случай, когато за да досадят на съседа си, изгарят собствения си дом заедно с целия град. Нали буквалното тълкуване на тази заповед унищожава напълно и човешката мисъл, и целия културен свят. Човекът живее в света на „иконите”, в света на образите. Ние виждаме само „вещите-за-нас” и нямаме достъп до света на „вещите-в-самите себе си”. Опознаваме света чрез изричане на имена и всяко познание е създаване на някакъв образ, представа за един или друг процес, феномен или събитие. Ние живеем в света на образите, в света на отраженията, на огледалата, навсякъде наслагани от нашата култура. Словото е представата за някой предмет (по-точно, „словото не е образ на предмета, а образ на образа[26]”, тоест образът, който се ражда от нашите представи за някой предмет и който е призван да предава тази представа). Аз виждам друг човек – и фактически имам работа с онзи образ на този човек, който е в моето око, в ума ми и в сърцето ми (а когато чувам името му – образът, който съм си изградил и съм запомнил, изниква в съзнанието ми). Практически всеки човек (освен ненормалния) се вълнува каква представа ще си изградят за него околните и дори човек, който не е чел книжките на Карнеги, се стреми да си създаде положителен образ.

Писателят създава образите на героите си. И щом трябва буквално да разбираме заповедта „не си прави никакво изображение”, очевидно „образът на Евгений Онегин” трябва да се разруши. Живопис се създава не само с бои. Има музикална живопис и живопис на словото. Владимир Набоков в Берлин през 1927 година пише стихотворение, в което с няколко заключителни думи е нахвърлян именно живописен образ:

Такива нощи има – легна
и одърът ми тръгва към Русия
и всеки път ме водят към дола
в дола ме водят, за да ме убият.

Събуждам се и в тъмното, от стола,
където са часовника, кибрита
на циферблата пламналото дуло
пронизващо ме гледа във очите.

В очакване на изстрел пръв
не мога поглед да отместя
от мътния изгарящ кръг.

Докосва вцепененото съзнание
часовниковото “тик-так”
благополучното изгнание
над мен покрова хвърля пак.

Сърце, аз зная, ти копнееш
да бъде всичко ей така:
Русия, нощ, звезди, разстрела,
потънал в люляци – долът…*

Разбира се, че и Библията е икона. Тя предава образа на Твореца не с цветове, а с думи. Всяка проповед предлага някакъв образ на Бога, някаква представа за Бога, за да може човек да обърне сърдечния си взор към Самия Създател. Но същото прави и иконата. Неслучайно преподобни Иоан Дамаскин, обосновавайки почитането на иконите, напомня за почитането на свещените книги: „Да се покланяме, почитайки книгите, благодарение на които слушаме Неговото слово[27]”. Нещо повече, скинията на Стария Завет е иконата на Новия Завет – „образ на сегашното време” (Евреи 9:9), „сянка на бъдещите блага” (Евреи 10:1). Събитията на свещената история са иконични.

А пръв иконописец е Самият Бог. Синът Му е „Образ на Неговата ипостас” (Евреи 1:3). Бог е създал човека като Свой образ в света (в гръцкия текст – като икона). Тайната на иконата се разкрива от такъв литургически обред като каденето: в храма свещеникът при каденето се покланя и прекадява и хората, и иконите. Това са два типа образи. У човека образът Божи са личността, разумът, способността за творчество и за свобода. Почитайки Бога в друг образ, аз почитам неговата свобода и богосиновното достойнство, онези дарове, които Господ е дал на моя брат. Мога да не виждам тези дарове, мога с осъждане или с презрение, със студено равнодушие да се отнасям – на емоционално равнище – към този човек. Но догматът напомня на разума ми: в този човек, във всеки човек има не по-малко дълбочина и тайна, отколкото в самия тебе. Почитай не неговите дела в света, а почитай Божието дело в него – образът, подарен му от Бога. Или ако аз се поклоня на човека при среща, също ли извършвам езически обред?Нека отново да си спомним казаното от Седмия вселенски събор за иконата: има поклонение като всецяло служение и то е предназначено само за Бога, и има поклонение в знак на почит – то е спрямо образа. Иначе втората заповед на Моисей ще влезе в пряко противоречие с петата: „почитай баща си и майка си”. И в четвъртата заповед: „почитай съботния ден”. И тъй, всичко, което е излязло от ръцете на Бога и всичко, което ни напомня за Него, е достойно за благодарност и почитане.

Може ли, гледайки звездите, да славим Твореца? Възможно ли е, гледайки земното, с ума си да възпяваме Небесното? В същия Набоков има един стих, който православният може да каже на протестанта: „Позволь мне жить, искать Творца в творенье” („Позволи ми да живея, да търся Твореца в творението” („Към Родината”). И природата може да бъде посредник в религиозното оформяне на човека, когато с красотата и величието си изтръгва от сърцето му молитва към Създателя.

И ако човек си създава паметни знаци, образи, за да може по-често да насочва съзнанието си към Твореца, къде е тук езичеството? Иконата, както и светът, както и Писанието, са творения, говорещи за Твореца. Само на невярващия иконата на Рубльов говори за Рубльов; на вярващия тя говори преди всичко за Христос: „тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Матей 5:16). Ето: виждат вашите дела, а прославят не вас, а Отца. Така че всяко добро дело на християнина също е икона, явяваща и прославяща Бога.

И Евангелието е човешко произведение, явило ни образа на Христа, но нарисуван не с бои, а с думи. Ще държи ли протестантът Евангелието на неподходящо място? Ще завива ли със страници от Библията сандвичи, и самата Библия ще използва ли като подставка за някакви домашни нужди? И ще осъди ли желанието на човека, който, прочитайки Евангелието, от сърдечна радост и благодарност вземе, та целуне скъпата страница? Защо тези чувства да не могат да се проявят пред лика на Христос, изписан по друг начин? Или критиците на православието сериозно смятат, че ние се покланяме на дървото и боите? И чакаме помощ не от Христа, а от дъската?

В заключение ще дам житейско сравнение. Мъж, живял доста дълго време извън дома си, взема снимка на жена си и я целува. Има ли право жена му да го подозира в нечиста страст към фотохартията и в изневяра и да дава заявление за развод заради жеста на мъжа си? Защо да смятаме Бога по-глупав от ревнивата жена? Наистина ли протестантите сериозно вярват, че Христос ще се разгневи на онзи, който с любов и с молитва се е докоснал до разпятието Му.

Не бива да натрапваме на другите своя образ на благочестие, но и да подозираме у тях лошото, без да се опитаме да разберем мотивите за техните действия, е чисто фарисейство. Може да си християнин и да живееш според Евангелието без да притежаваш живописни изображения (православните, молейки се в лагерните бараки, където не е имало икони на Христос, не са престанали да бъдат православни). Но с главната заповед на Евангелието – заповедта да обичаме – трудно се съвместява практиката да се обвиняват другите християни в езичество, само защото те по друг начин изразяват благоговението си пред Единия Господ.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[13]. Преп. Феодор Студит, Первое опровержение иконоборцев.//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 261.

[14]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 23.

[15]. И съвсем нелепо изглежда Рогозин, когато от думите на апостол Павел „Ако и да знаехме Христа по плът, сега вече Го не знаем” се опитва да извлече аргумент срещу иконописването. Работата е там, че цялата фраза на апостол Павел звучи така: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме.” (2 Коринтяни 5:16). Ако Рогозин в тези думи на Апостола вижда аргумент в полза на това, че човешкото тяло на Христа вече не бива да се изобразява, нека тогава да забрани на всички християни да правят каквито и да е изображения на кой да е християнин. И ако Рогозин разбира думите на Апостола, че християнинът „никого не познава по плът”, като невъзможност да вижда външните черти на когото и да било – тогава как разпознава познатите му лица?

[16]. Фудель С. И. У стен Церкви. // Надежда. Христианское чтение. Вып. 2. – Франкфурт, 1979, с. 219.

[17]. За това виж главата „Икона и иноки” в моята книга „Традиция, Догмат, Обряд. Апологетические очерки.” – М., 1995.

[18]. Вж. Козаржевский А. Ч. Источниковедческие проблемы раннехристианской литературы. – М., 1985, глава „Новы Завет в свете археологических открытий”.

[19]. Вж. Успенский Л. А. Богословие иконы Православной Церкви. – Париж, 1989.

[20]. Grabar A., L’iconoclasme byzantin. – Paris, 1984, p. 20.

[21]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 21.

[22]. Пак там, с. 22.

[23]. Деяния Вселенских Соборов, изданные в русском переводе при Казанской Духовной Академии. Т. 7 – Казань, 1891, с. 239.

[24]. Ще отбележа, че днешните иконоборци са много далеч от богословската дълочина и точната аргументация на иконоборците от древна Византия.

[25]. За това виж в трудовете на преподобни Теодор Студит в защита на иконите.

[26]. Потебня, А. А., Мысль и язык. // Потебня, А. А., Эстетика и поэтика, М., 1976, с. 147.

* Превод Пламен Сивов.

[27]. Преп. Иоан Дамаскин, Третье защитительное слово об иконах, с. 230.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4P9