Дякон Андрей Кураев

И тъй, протестантите би следвало с по-слаб ентусиазъм да цитират на православните Иоановия стих, който уж забранява написването и изучаването на книгите на светите отци.Пример за неуместно-разширително тълкуване на библейския текст е адвентисткото разбиране на шестнадесета глава от книгата Откровение. Адвентизмът, доловил вярно интонацията на старозаветния песимизъм, който не допуска безсмъртие (още повече – радостно безсмъртие) на душата, не забелязва, че в Новия Завет се появява съвсем друг възглед по този въпрос. Доколкото за християнина все пак е неудобно да обосновава възгледите си, опирайки се изключително на старозаветни текстове, адвентистите търсят в Новия Завет указания за едновременната смърт на душата и тялото. И се получава, например, нещо такова: „Думата псюхе се използва както за живота на животните, така и за човешкия живот (Откровение 16:3) … Псюхе не е безсмъртна, тя подлежи на смърт (Откровение 16:3[16])”. Но в Откровението (16:3) се казва: „Вторият Ангел изля своята чаша в морето: и то стана на кръв, като кръвта на убит човек; и всичко живо в морето измря”. Нима гибелта на рибите е доказателство за това, че човешката душа е смъртна? Пред нас е пример за явно тълкувателско насилие над библейския текст…

Още един тип неизбежна интерпретация – изборът на акцент: какво по-често се цитира, какво по-рядко. Всеки проповедник си има любими цитати. В Библията няма подчертавания, няма ясни обозначения: „този стих е по-важен от предходните”. Затова изборът на едно или друго място като по-важно, постоянно припомнящо се, е все същият начин на интерпретиране. Луисовият Баламут, препоръчвайки как да се възпре човек от истинското въвеждане в църквата, съветва той да се насочи към енорията на някой свещеник, чийто метод на служене според него е възхитителен: „За да избави миряните от трудностите, той е премахнал много неща и сега, без сам да забелязва, всичко се върти ли върти по малкия кръг на любимите му петнайсет песнопения и дванайсет четения, и можем да не се тревожим, че някоя истина, досега незабелязана нито от него, нито от енориашите му, ще стигне до тях чрез Писанието. Но възможно е пациентът ти да не е достатъчно глупав за тази църква, или все още да е недостатъчно глупав[17]”.Отдавна е известно изкуството да се преиначава смисълът на текста чрез тенденциозен подбор и разполагането на цитатите из него. В епохата на късната античност дори се е появил особен жанр на „омироцентоните”: желаещите вземали от поемите на Омир отделни стихове и с тяхна помощ съставяли сюжети, напълно разминаващи се с Омир. Някой си Осидий Гета скалъпил от Вергилий своя трагедия „Медея”. Да се направи външно ефектен собственоръчен текст от Библията също не е трудно. Още св. Ириней сравнява еретиците със създателите на омироцентоните или с хора, които правят образа на куче или лисица от късчета мозайка, изобразяваща царя (Против ересите 1, 9, 4 и 1, 8, 1).

Така че изборът на цитати (и съответно кръгът от неизбежно пропускане на определени библейски текстове, които според проповедника не се отнасят към интересуващата го тема) е също интерпретация. Интерпретационен е и отговорът на въпроса – за разрешаването на какви именно конкретни жизнени и църковни ситуации да си припомняме едно или друго място от Писанието? Трябва ли да си мисля за думите на Христос „Бъдете като птиците небесни” преди да започна обяда? Птиците небесни, както се знае, не си служат с нож и вилица. Нужно ли е християнинът да кълве обеда си? Или аз трябва да намеря духовния, символичния смисъл на тези думи?

Тъкмо в това е основният въпрос на библейското богословие: към коя точно жизнена, конкретна, съвременна ситуация да се прилага един или друг текст от Библията. Ето например колко „находчиво” отговаря един протестантски богослов на въпроса може ли жена да бъде пастор, старейшина или епископ на Църквата: „Дайте да разгледаме онези качества, които трябва да притежава пасторът или епископът, и да видим дали жената има необходимите качества? Епископът трябва да бъде мъж на една жена (1 Тимотей 3:2). Жената притежава ли такова качество? Може ли жената да бъде мъж на жена си?” [18].А инквизиторите (във всички вероизповедания) смятали, че професионалната им дейност е оправдана от думите на Христос за грешника, комуто е по-добре да надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морските дълбини (виж Матей 18:6). Имал ли е предвид Христос, че тъкмо Торквемада трябва да надява този камък? Христовите думи призив за действие ли са или само предупреждение? За да оправдае полицейското настървение ли е казал именно тези думи Христос? Изобщо – когато ми се иска да призова всички проклятия (и земни, и небесни) върху главата на еретика – трябва ли да си припомня тъкмо този стих от Евангелието или друг един, в който Христос много строго предупреждава учениците си да не смеят да скубят плевелите (Матей 13:29)?

От друга страна – от какво да се ръководи съдията-християнин по време на работата си? Трябва ли да помни благословението на апостол Павел („началникът … не напразно носи меч” – Римляни 13:4), или тъкмо в работната си сфера е длъжен буквално да се ръководи от призива на Христос да прощава седемдесет пъти по седем (Матей 18:22) и да осъжда само суперрецидивистите, а на онзи, който е убил или изнасилил за първи или за стотен път само да отправя покани за неделните събрания?

Определянето на случаите или лицата, към които се отнася даден библейски стих, е традиционен предмет на междухристиянските спорове. Кои повели на Христа се отнасят за всички християни, а кои само за апостолите? „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано и на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето” (Матей 18:18), – тези думи засягат само апостолите и епископите, или се отнасят до всеки християнин? За какво точно става дума – че всички постановления на апостолите и на приемниците им ще се потвърждават от Небето, или че от онова, което човек събере в душата си и което изхвърли от нея през дните на земния си живот, зависи образът на неговата вечност[19]?

Въпросът за интерпретацията на Библията е въпрос как човек разбира собствения си живот. Какъвто виждаш себе си, такова е и собственото ти отражение в Писанието. Например човек е преживял някакъв опит във видението на духовна светлина. Той се стреми да изтълкува опита си през призмата на Библията. А в нея се говори за два съвършено противоположни източника на духовна светлина: съществува светлината на Преображението, Таворската светлина, а има и светлина на съблазънта, възприемана като светене на сатаната, приел образа на ангел на светлината (2 Коринтяни 11:14). Та кой от тези два феномена се е намесил в живота ми?Пак и пак повтарям: от избора на човека, от остротата на духовното му зрение зависи на коя именно страница от Библията той ще се разпознае (така „разбирайки” я, тоест придавайки ѝ собствения си лично преживян смисъл). Много ни се иска да се познаем тъкмо в най-извисените и чудесни библейски събития. Кое може да е по-поразително от дадения на апостолите дар на Петдесетница? И защо се чудим, че множество сектички се обявяват за съучастници в Петдесетница и за владетели на този дар. Но наистина ли тяхното неистово бърборене е онзи дар, който са получили апостолите? Не е ли то по-близко до транса на езическите лъжепророци? За харизматичните неопетдесетнически движения се налага да кажем, че това е плашещо съвместяване на християнската теория („евангелизма”) със съвършено окултна практика. В края на краищата дарът да се говори на различни езици е бил даден на апостолите, за да проповядват. Това е бил дар да се разбират със сърцата си, възможност да говорят на езика на всеки човек без посредничеството на преводач. Но петдесетническите и харизматичните лидери, пристигащи в Русия отвън, кой знае защо не произнасят проповедите и молитвите си на руски. На ангелите те нещичко проповядват на „ангелски езици”, ала към руснаците могат да се обръщат само чрез преводач… Значи и „дарът” им не е апостолски, а чисто и просто спиритически. Веднъж като отговор ми изтъкнаха, че, видите ли, точно е установено, че лидерът на местната неопетдесетническа енория веднъж в пристъп на глосолалия е произнесъл правилно няколко изречения на китайски език. Ако той беше произнесъл тези думи в Шанхай – би било чудо. А да ги произнесеш в руско градче си остава само странен фокус (кому тук да проповядваш Евангелието на китайски?). Хубаво щяха да се наредят апостолите, ако в Етиопия бяха проповядвали на руски, а по бреговете на Днепър на китайски!

Но както в Библията има страници, в които всеки иска да се познае, така има и страници, които християните много рядко и твърде неохотно се съгласяват да приложат лично към себе си и към своята общност. Това са горчивите думи на Спасителя за фарисеите: „И онова, което каза нашият Господ, негодувайки срещу фарисеите, аз прилагам по отношение на нас, днешните лицемери… не връзваме ли и ние бремена тежки и мъчни за носене и не ги ли туряме върху плещите на човеците, а сами дори и с пръст не искаме да ги помръднем (Лука 11:46, Матей 23:4)? Не вършим ли и ние всичките си работи, за да се покажем пред хората (Матей 6:5, Матей 23:5)? Не обичаме ли и ние да сядаме на първото място на гощавките и на събранията,… а онези, които не много усърдно ни оказват такава чест, не се ли превръщат в наши смъртни врагове? Не сме ли взели ключа на знанието и не затваряме ли с него Царството небесно пред човеците, вместо сами да влезем и на тях да дадем да влязат? Не обикаляме ли и ние море и суша, за да спечелим един последовател и когато успеем, правим го син на геената дваж по-лош от нас (Матей 23:15)? Не сме ли водачи слепи, които комара прецеждат, а камилата поглъщат (Матей 23:24)? Не чистим ли чашата и блюдото отвън, а отвътре те са пълни с грабеж и неправда (Матей 23:25)? Не зидаме ли паметници над гробовете на мъчениците и не украсяваме ли ковчезите на апостолите, а сами сме подобни на техните убийци[20]?”А понякога Библията твърди неща, просто противоречиви. И тогава кой от разноречивите тезиси трябва да изберем? Апостол Яков пише: „Нали с дела се оправда Авраам… като положи върху жертвеника сина си Исаака?” (Иаков 2:21). А апостол Павел говори обратното: „С вяра Авраам… принесе в жертва Исаака” (Евреи 11:17). Яков казва: „Нали с дела се оправда и блудницата Раав, като прие съгледвачите” (Иаков 2:25). А Павел настоява: „С вяра блудницата Раав, като прие благосклонно съгледвачите, не загина заедно с неверниците” (Евреи 11:31). Тогава спасението чрез вярата ли се осъществява, или чрез делата? Това е класическият спор между протестантските и католическите богослови, и всяка страна си има свой запас от цитати. Разноречието в библейските текстове довежда Лутер дотам, че той решава да съгласува катехизиса си с Библията посредством ножиците: като обяви посланието на Яков за фалшиво. А в православното възприятие вярата сама по себе си е събитие. Събитието на вярата, разтворена в покайното обръщане, е „онази промяна на съзнанието, която прави видимото отново проницаемо за невидимото[21]”.

Ясно е, че такива интерпретации вече са извън областта на филологията и започват да влияят върху практиката на духовния живот.

А нали в Библията има пророчества и така ни се иска да им намерим разбираемо тълкуване, да ги приложим в живота ни, към съвременниците ни, (а най-важното – към враговете ни). Както например направи през 1979 година американският телевизионен проповедник Джери Фалуел: „В тридесет и осма и тридесет и девета глава от книгата на пророк Иезекиил четем, че страната (която ще въстане против Христа и ще нападне Израил откъм север) се нарича Рош. Иезекиил споменава два града в Рош, наричайки ги Мешех и Тубал. Тези имена поразително приличат на Москва и Тоболск. Тези два града днес са най-големите в Русия[22].” Вярно, Тоболск дори не е областен център, но заради разпалената интерпретация, толкова добре поддържаща „кръстоносния поход” на Рейгън, тази подробност може и да се пожертва.Кое библейско пророчество се сбъдва сега? „Викат ми от Сеир: вардачо, кое време е през нощта?” (Исаия 21:11). Кое наближава в наше време: разсъмването („вардачът отговаря: наближава утро, но е още нощ” (Исаия 21:12), или нощна тъма („вече е по-късно, отколкото ни се струва”). В Библията има заплашващи и обнадеждаващи пророчества. И всяка епоха търси себе си в библейското огледало, всяка епоха се вглежда в Библията с неизменния въпрос: какво е казано тук за мен? Поведението на човека и на общността твърде силно ще зависят от това, дали смятат, че се приближава нощното време на „последната битка”, или са убедени, че край епохата на „невиждан прогрес” вече са заблестели светкавиците на „цивилизацията на любовта и мира”. Има библейски текстове, които сякаш обещават благоденствие на земята като резултат от световния исторически процес. А има и такива текстове, които предупреждават, че Царството Божие не е от този свят, че Духът на това Царство е именно онзи Дух, който не изхожда от света и светът не може да Го приеме, и че любовта в нашия свят може да влезе само разпъната…

Самата двойственост в естеството на Библията още по-упорито подтиква ума и духа към действие. В нея има Стар и Нов Завет. Ние не можем да приемем Стария Завет изцяло и буквално – в такъв случай бихме станали юдеи. Не можем да го отхвърлим изцяло и напълно – така бихме се превърнали в гностици. Значи, трябва да приемем Стария Завет, но да го „обезопасим” чрез новозаветно преосмисляне на старозаветните текстове. Това означава, че необходимостта от въцърковяване на Стария Завет изисква той да бъде подложен на най-напрегната и най-проникновена екзегетика. Ето въпросът, стоял и пред първите християни – пред апостолите: кое от старозаветните предписания се отнася и до християните и кое вече е останало в миналото. Спорът не е стихнал и днес. Адвентистите например настояват на старозаветните ограничения в храната, на задължителното празнуване на съботата. Протестантите като цяло пренасят в съвременния свят старозаветната забрана спрямо изображенията. При това те сякаш не виждат, че старозаветните забрани да се изобразяват чужди богове не се отнасят до изображенията на Христос. В православните среди и до днес се водят спорове могат ли да се ядат продукти, съдържащи животинска кръв[23].Необходимостта да се изясни отношението към Завета, станал Стар, принуди християнските мислители да изработят сложно, пронизано с историзъм отношение към Библията. Оказа се необходимо да се признае, че божествените заповеди се променят в зависимост от духовното израстване на хората[24]. И се оказа, че тъкмо реалната, исторически конкретна общност от хора (Църквата) е била поставена пред необходимостта да направи своего рода „инвентаризация” на библиотеката на Писанието: кое любовно и благодарно да целуне – и все пак да остави в миналото или в алегоричните тълкувания, и кое да вземе със себе си и да не се разделя с него до свършека на света.

Ако пък някой човек настоява, че той или неговата енория живеят точно по Библията (за разлика от православните, самоволно модернизиращи библейското учение), към него можем да се обърнем с думите на Тарас Булба: „Я се обърни, сине! Дай да погледна пояса ти. Ако ти точно изпълняваш всички заповеди в Библията – винаги трябва да носиш със себе си лопатка: „освен оръжието си, трябва да имаш лопатка; и кога да клекнеш вън от стана, изкопай с нея (яма) и пак зарови (с нея) поганта” (Второзаконие 23:13). Санитарната норма е разбираема и необходима в страна, където няма канализация. Мечовете („оръжието си”) апостолите са носели със себе си. Възможно е те да са носили и лопатки. Защо не ги носят протестантите? Ще кажат, че старото е отминало и отменено с настъпването на благодатта ли? – Аз ще се съглася. Но на свой ред ще помоля: ако не ви харесва да ви обвиняват, че не изпълнявате старозаветните предписания за носенето на лопатки, тогава и вие престанете да обвинявате православните, че нарушават старозаветните предписания за неизобразимостта на Бога.

Доколко поведението на човека може да се променя от прочетеното в Библията и доколко прочитането на Библията зависи от саморазбирането на човека, се вижда от историята на Америка.Протестантите се чувстваха в Америка като „нов Израил”. Протестантският рефлекс е: всяка ситуация от живота си подвеждай под онази библейска колизия, която ти се струва аналогична, подходяща именно за дадения случай. А Библията разказва за възхода на Израил в обетованата земя. Ето и ние сега сме на прага на нова земя… И всичко толкова си прилича, така съвпада. Езическият Египет – това е опаганилата се католическа Европа. Фараонът е папата. Моисей е Лутер. Новият Израил са протестантите. Както евреите са били потискани в Египет, така и ние изпитахме на гърба си ненавистта на католическа Европа. Плаването през Атлантика е новият Изход. А Америка е, естествено, новата обетована земя.

Протестантите видяха в Америка нова Палестина, нов Ханаан. Старият Ханаан бе населен с езичници. Америка също е пълна с индианци-езичници. И тъй, историческите летописи на Стария Завет пророчески възвестиха съдбата на нас, протестантите. Значи всички заповеди, които Бог тогава е дал на евреите, се отнасят и за нас. Каква е била участта на филистимците, ханаанците и на другите поклонници на Ваал, отказващи да предадат земята си във владение на пришълците? Какво Бог заповяда на Моисей и на Иисус Навин да сторят с онези езичници, на чиято земя Той доведе Израил? „В същото време Иисус, като се върна, превзе Асор и царя му уби с меч… и избиха с меч всичко живо, що беше в него, като предадоха (всичко) на заколение: не остана нито една душа; а Асор той с огън изгори. И всички градове на тия царе Иисус превзе, и царете им с меч изби, като предаде всичко на заклятие, както бе заповядал Моисей, раб Господен … А всичката плячка от тия градове и (всичкия) добитък си разграбиха синовете Израилеви; а всички люде избиха с меч, тъй че всички бяха изтребени; не оставиха (от тях) ни една душа. Както бе заповядал Господ на своя раб Моисея, тъй Моисей заповяда на Иисуса, а Иисус тъй и направи … Тъй превзе Иисус цялата оная планинска земя … и равнината, и планината Израилева” (Навин 11:10-16).

Протестантският лозунг: „само Писанието” доведе до такова възприемане на Библията, при което Старият Завет не се преобразява в Нов, а механически се съединява с него. Съответно, войната с индианците получи у американските протестанти религиозна санкция. Така протестантският буквализъм в четенето на Библията даде религиозно основание за геноцид на коренното население на Америка[25]. А каква е гаранцията, че протестантите, пристигащи сега от Америка в Русия, ще се отнасят тактично към туземно-православната култура? При неправилно разбиране даже Библията може да стане опасна и за самия човек, и за околните…И какво проповядват протестантите? – Само своето разбиране на Евангелието. Ако беше иначе – нямаше да има стотици секти, настояващи за чистотата на своя „евангелизъм” и утвърждаващи направо противоположни неща. Адвентистите отричат безсмъртието на душата (а баптистите, опирайки се на същата Библия, го признават). Петдесетниците не признават за християни всички онези, които не изпадат заедно с тях в състояние на екстаз. Едни протестантски енории казват, че Христос е с бедните и страдащите, а други, че той именно е с богатите („благословението на процъфтяването”). Според изчисленията на един протестантски историк днес „в света се наброяват около двадесет и две хиляди различни протестантски конфесии, вероизповедания, секти и така нататък[26]”.

Във всички религиозни традиции по света единството на текста се определя изключително от единството на традицията при неговото тълкуване. Затова още в стари времена св. Иларион Пиктавийски е казал, че „Писанието не е в думите, а в разбирането” („scripturae enim non in legendo sunt, sed in intelligendo” – на Константин Август 2:9). Значи, когато протестантът казва: „Еди кое си мнение на православните противоречи на Библията”, всъщност той има предвид, че еди кое си мнение на православните противоречи на неговото разбиране на Библията. И преди тържествуващо да възкликне: „Така казва Библията!” струва си той (както всеки човек) макар и за миг да се замисли: а точно така ли е в Библията – може би така говоря аз самият и онзи доцент, чиито лекции слушах миналия месец?

Надявам се разбирането на това обстоятелство да помогне на много православни да спорят с протестантите. Та нали е много трудно да се решиш да дискутираш с Библията. А да спориш с човек е лесно. Полемиката с протестантите не е полемика на православните с Библията. Тя е чисто и просто диспут с хората. Хора, които, както и ние, могат да сбъркат.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[16]. В начале было Слово. Основы вероучения християн-адвентистов седьмого дня. – Заокский, 1993, сс. 94-95.

[17]. Льюис, К. С., Письма Баламута.//Льюис, К. С., Любовь. Страдание. Надежда, М., 1992, с. 39. За онези, които още не знаят тази забележителна книга, ще поясня, че в нея се излагат основите на християнската аскетика, но сякаш от Огледалния свят: как се гледа на християнството с бесовски очи. В кореспонденцията на двама изкусители се отразява духовното израстване на изкушавания от тях човек… В края на живота си Луис (протестант-англиканец) с дълбок интерес се насочва към православието и дори прави поклонническо пътуване до Атон.

[18]. Девельт, Д., Церковь в Библии, М., 1994, с. 153.

[19]. Католическите издания на Библията публикуват този епизод под рубриката „църковна дисциплина”, намеквайки на читателя, че казаното от Христос „което вие свържете” се отнася не лично до него, а само до църковните власти.

[20]. Творения преподобного Маскима Исповедника, М., 1993. Кн. 1. Богословские и аскетические трактаты, с. 89.

[21]. Clément O. La révolte de l’Esprit: Repéres pour la situation spirituelle d’aujourd’hui. – Paris, 1979, p. 142.

[22]. Цит. по: Halsell, G., Prophecy and Politics. The Secret Alliance between Israel and the U. S. Christian Right, Chicago, 1986, pp. 33-34.

[23]. Тази старозаветна забрана като че ли е била потвърдена от апостолския събор в Иерусалим. Но първо, постановленията на този събор не са точно съборни (в смисъл – католически, общозначими): те са обърнати не към всички християни, а към „онези, които са били в Антиохия”. Второ, смисълът на тази забрана е явно педагогически, а не онтологичен. У евреите с векове е възпитавано чувство на отвращение към употребата на кръвта на животните – и за да не отблъскват християните-евреи от общуване и съвместни трапези с християните измежду езичниците, съборът взема две решения. На евреите казват да не изкушават останалите християни с изискването за обрязване, а на езичниците пък – да не изкушават евреите с явната употреба на не-кошерна храна.

[24]. Св. Иоан Златоуст например подчертава, че не бива да се съди за миналото по мярката на настоящето. Св. Илия е бил прав да стовари небесния огън върху грешниците – това наказание е било необходимо, за да порази въображението на народа, още неизлязъл от детството, но Спасителят осъжда Иаков и Иоан заради желанието им да подражават на пророка. „Сега, когато те са отменени, не питай как са могли да бъдат благи предписанията на Стария Завет. Питай само дали са били добри за времето, за което са били създадени. Вникни, че днес те са необходими, за да изтъкнат своята недостатъчност. И ако не са ни направили способни да възприемаме по-добри предписания, не бихме могли да постигнем онова, което им липсва. Виждаш ли как едно и също нещо, в зависимост от времето е добро, а после не е чак толкова.” (Творения. – СПб., 1901, т. 7, ч. 1, с. 199-200).

[25]. Освен за Стария Завет североамериканските проповедници навярно са си спомнили и за призивите на Лутер: „В добрата война дългът на християнската любов е да се изтребват безпощадно враговете, да се ограбват и горят по законите на войната, защото сам Бог помага на силния… Нали самият Бог чрез нашите ръце беси, разчленява на четири, изгаря бунтовниците и им реже главите?” (Цит. по: Мережковский, Д. С., Реформаторы. Лютер, Кальвин, Паскаль, Брюссель, 1990, ч. 1, с. 109, ч. 2, с. 10). Верен е викът на лутеровия ученик Меланхтон: „О, ако Лутер умееше да мълчи!” (пак там, ч. 1, с. 99). И верни са думите на Мережковски, казани във връзка с един друг родоначалник на протестантството – вдъхновения инквизитор Ж. Калвин: „логиката в служба на страстта е също толкова опасна, колкото е ножът в ръцете на лудия” (пак там, ч. 2, с. 12).

[26]. Монтгомери, Дж., Рассвет 7 миллионов церквей в 2000 г., М., 1993, с.58.

Изображения – авторът, дякон Андрей Круаев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4MR