Дякон Андрей Кураев

Ще ни кажат: Христос никъде не е заповядал да се рисуват икони. Но нека първо отбележа, че в Евангелието няма и забрана да се рисуват изображения на Спасителя. Апостолският събор в Иерусалим, обсъждайки въпроса кое от израилския религиозен закон трябва да се изпълнява от неевреина, приел Новия Завет, е оставил в сила само три постановки: „Угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно” (Деяния апостолски 15:28-29). Предупреждението да не се изобразява Бог не е било потвърдено от апостолите; след като Неизобразимият стана видим и Безтелесният се въплъти, би било странно да се настоява на тази заповед.

Второ, ако дадено действие не е предписано направо в Писанието, това още не значи, че то е греховно. В края на краищата Христос „никъде не е заповядал на апостолите да драснат дори кратка дума, но образът Му е начертан от апостолите и се пази до днес” (преподобни Теодор Студит[13]). Христос не е заповядал да се напишат Евангелията, но това не е повод те да се отменят като „неевангелски постановления.” Освен това никъде в Новия Завет не е казано, че трябва да се чете Евангелието. Когато Христос заповядва „да се изследват Писанията” (виж Иоан 5:39), Той говори за старозаветните книги (новозаветните просто още не са съществували). Никъде Павел не пише „включете посланията ми в състава на Библията”. На какво основание християните са включили апостолските книги и писма в библейския канон и дори са поставили писмата на апостолите над книгите на древните пророци?

Така че протестантите нямат повече основания за новозаветни проучвания (за причисляване към Писанието на книгите от Новия Завет), отколкото православните да почитат иконите. Казвате, че няма заповед да се правят икони на Христос? – Но нали няма заповед и да се закачат табелки с надпис: „Бог е любов”.Ще кажат: примерите ви са взети от Стария Завет, а ние живеем в Новия – какво ни засягат древните херувими. Първо, не ние взехме Стария Завет, за да говорим за иконите. Протестантите се обърнаха към старозаветните заповеди, за да спорят с нас. В Новия Завет няма нито ред, който да забранява да се изобразява Христос. А протестантите решиха да пришият старозаветните забрани изобщо към всички изображения. Затова и ние се спуснахме в пътешествие по старозаветните страници. Протестантите сами си избраха поле за дискусия – старозаветните постановления. И загубиха там. Така че сега не се оплаквайте, че полето не е каквото си го мислехте.

А ако пренесем разговора в областта на новозаветните текстове, тук аз сам ще ви подскажа: в Новия Завет има едно място, където думата είκών носи явно негативен оттенък: „Направиха образ (είκόνα) на звяра… И даде му се да вложи дух в зверовия образ (είκόνι)” (Откровение 13:14-15).

Но дори ако отъждествим гръцкото είκών и руското икона, пак текстът ще говори по-скоро в полза на иконопочитанието. Ако и небожествените духовни сили, богоборческите духове, съумяват да предадат силата си на своите образи, нима Бог не е силен да даде частица от Своята благодат на иконите Си?

Освен това, самото споменаване на лъжеиконата в Апокалипсиса е пророчество за това, че християните чак до времето на Антихриста ще си служат с икони. Онзи звяр ще изскочи от бездната, за да съблазни не просто езичниците, „но ако е възможно и избраните”. Как ще може това чудотворно изображение да повлияе на християните, ако у християните няма да има изобщо никакви изображения? Ако в края на времената всички християни ще са баптисти – с никакви изображения, дори и с най-чудотворните, няма да ги съблазниш. Ако силите на злото разчитат на такава уловка, значи сред християните (твърдите, верните докрай християни) ще има и такива, в съзнанието на които ще живее благоговейното почитане на чудотворните икони на Христа.Представете си, че по време на разкопки са намерили фалшива монета. Може ли само затова да се твърди, че в тази култура изобщо не е имало никакво монетно парично обръщение? По-скоро обратното – щом има фалшива монета, значи са се употребявали и истински пари. Това, че по време на антихриста ще има „образ на звяра”, означава, че иконите ще са привични за християните и този естествен ред на нещата ще се изврати от антихриста. Значи, естественото почитане на иконите ще се запази до края на историята, следователно, православните християни ще съществуват до края на времената.

Ще ни кажат: Христос не бива да се изобразява във възкръсналата Му плът („Къде е онзи художник, който би могъл да изобрази възкръсналия Христос, прославения Христос? Прочетете първа глава от Откровението на Иоан Богослов, и ще видите, че да се изобрази Христос в цялата Му небесна слава е също толкова немислимо, както е немислимо да се изобрази Самият Бог, нетленният, непостижимият. Да се изобрази Христос в Неговата земна принизеност е неразумно[14]”). Но нали веднъж Мария Магдалина сметнала възкръсналия Христос за обикновен градинар. А когато Тома сложил пръстите си в раната на Христа, Той едва ли е изглеждал така, както Го е видял Иоан в Откровението. А и апостол Павел пише, че не иска да знае нищо друго, освен „Христа разпнатия”. Христос възкръсна в същата плът, която прие от Мария. Да, тя бе станала по-светоносна. По същия начин и православната икона със златния си фон и липсата на сенки е по-наситена със светлина отколкото една обикновена картина. Христос не сметна за унизително да дойде в плът, защо тогава християните трябва да се срамуват от плътта на своя Бог? Най-голямата слава на Спасителя е в Неговото обично смирение, в принизяването на Твореца заради Неговите творения. И целувайки иконата на Христовата плът, ние целуваме смирението на Сина и любовта на Онзи, Който „толкова възлюби света[15]…”.

Ще ни кажат: Бог е дух и трябва да Му се покланяме духовно, защото „Бог не иска служение от човешките ръце”. А православните с какво се молят, заставайки пред иконата? С дух или с очи? Какво значи „духовно поклонение”? Нека протестантите да го опишат и да се опитат да посочат такива негови движения, свойства, прояви, които да са непознати на православните! Смешно е, когато нападайки православното кръстно знамение, протестантите ни разправят, че по време на молитва не е необходимо „служение на човешките ръце”, а при това само още по-активно и неистово използват ръцете в собствените си молитви (и като ги издигат, и като ги размахват, и като жестикулират в молитвите си, в песните и в проповедите). Иконата помага за духовното съсредоточаване по време на молитва най-малкото с това, че тя сякаш блокира потокът от многообразни зрителни усещания, непрекъснато идващи към нас отвън.Ще ни кажат: нали в православието има култ към „чудотворните икони” – значи, вие все пак признавате, че тъкмо иконата, тъкмо дъската може да върши чудеса? Използвайки такъв аргумент, протестантите приемат разговорния израз за вероучителна теза. Православното богословие твърди, че Бог Единствен „твори чудеса”. Но Господ не се натрапва с чудото Си на невярващите, а явява делата Си на онези, които се обръщат към Него. Молитвата пред иконата е един от знаците на такова молитвено обръщане на човека към Твореца. Иконата е помогнала на човека да събере и да излее молитвеното си чувство и прошението си пред иконния лик. Прошението е обърнато към Онзи, Който е изобразен на иконата („гледайки образа, с ума си се издигаме към първообраза”). И в отговор на тази молитвена настойчивост Господ извършва чудо, праща Своята благодат, чието обновяващо и предпазващо действие човек усеща в сърцето и в живота си. Но ако пред иконата той е разкрил сърцето си пред Бога, значи ще усети и благодатния извор като изтичащ от онзи скъп Лик, пред Който се е концентрирал в молитвено усилие. Бог извършва чудото Сам, Той и само Той е източникът на благодатната енергия, но тази чудотворяща енергия на Промислителя се проявява чрез едни или други земни реалии и обстоятелства (чрез иконите и светената вода, мощите на светиите и думите на духовника, евангелската страница и знаменията на природата и историята). Откъде идва светлината в стаята? – От прозореца. Прозорецът източник на светлина ли е за стаята? – И да, и не. Прозорецът не произвежда светлината, стъклото не създава светлина, но чрез този прозорец и чрез това стъкло светлината, възникнала зад пределите на стаята, се влива в нея. Иконата (както и Евангелието) е тъкмо този прозорец. Онова, посредством което Господ обръща сърцето на човека към Себе си и чрез което Той ни подава светлината Си, става скъпо на обърнатото сърце и затова благоговейно се почита от него като свързано с чудото, като „чудотворно”.

По-сложен случай – чудотворствата чрез иконата не на Христос, а например на Божията Майка или на светците. Например чудото на Владимирската икона на Божията Майка богословски се описва по следния начин. Гледайки образа на Божията Майка, наречена „Владимирска”, човек моли Богородица да ходатайства пред Сина си за съкровените нужди на сърцето му. Бог, единственият творец на истински чудеса, по молитвеното застъпничество на Своята Майка (да си спомним, че първото чудо на Христос – в Кана Галилейска – е станало по молба на Мария) в отговор на молитвата пред тази икона на Богородица, ни явява Своята милост. Така че в собствения смисъл на думата „чудотворец” е само Бог, а иконата – средство, чрез което Той ни явява делата Си.

Защо тогава хората говорят за „чудесата на иконите”? – Това е обикновено съкращаване на сложните формули в речта и от това разговорно съкращаване не се е гнусил и Самият Господ. Да си припомним как заповядва на Моисей: „излей от сребро два херувима”. Нима херувимите са могли да бъдат направени от човешки ръце? Не, става дума за изображенията на херувимите. Навярно по-точно би било да се каже „направи изображения на два херувима”, а не просто „два херувима”. Но Господ го е казал, както го е казал. Казал го е така, както и ние говорим. В православен изказ по-правилно би било да се каже само „Владимирската икона на Божията Майка”, а не „Владимирската Божия Майка”. По-коректно е да се каже: „Господ по молитвеното ходатайство на Своята Майка, по Своя Промисъл и по молитвите на руските хора, чрез Владимирската икона на Божията Майка е направил чудо, защитило Москва от разгрома на татарите”. А ние казваме по-кратко: „Владимирската Владичица запази Москва”. Ако някой иска да ни упрекне за подобна употреба на думите, нека заедно с това да скъса и библейската страница за „направата на двата херувима” и да издаде закон, който забранява присъщото на всички езици свойство да се съкращава, да сгъстява фразата, неразривно свързано с човешкия начин на мислене и разбиране.Ще ни кажат: нали човек може да се моли и без икони! И тук аз наистина ще се съглася: вярно, може. Но забележете само докъде стигна диалогът ни с протестанта. Започна с нападките на протестанта, че православните имат икони. А завършва с молба: „Е добре, молете се както си искате, но поне на нас ни разрешете да се молим без икони: не сме свикнали с тях!”

И православният може да се моли без икони. Една жена заточена по време на гоненията под строг надзор със забраната не само да посещава храма, но и просто да се моли, си е правела кръст от две сламки, преплетени с трева. Това е бил целият ѝ иконостас. При появата на съгледвачи (при нея те често се отбивали) кръста стискала в ръка.

Можем да се молим и без икони. Просто иконата ни помага да се молим. И ни помага не само в началния, „детския” стадий. Колкото повече израства човек в духовния си живот, толкова повече цени каноничната, истинската православна икона. Започвайки с детските шарки и ярко-сантименталния „католически” кич, той се научава да цени творбите на големите византийски и руски иконописци. И да цени не тяхната художественост, а тяхната молитвеност. Ето един парадокс, чието осмисляне излиза извън рамките на тази статия, но който си струва да отбележим: върховете на православната иконопис са били създадени от исихастите – извършителите на безмълвната умна молитва. Хубавата канонична православна икона най-много се цени от монасите, тоест от онези, които умеят да се молят в сърцето си, без никакви външни жестове и думи, онези, които са крайно пестеливи във външния израз на емоциите и крайно строги във вярата – тъкмо те ценят истинската икона, те я и създават.

Протестантите не използват икони в молитвите си. Значи, разсъждението им по този въпрос е неавторитетно: не бива да се съди за онова, което сам не си преживял. Протестантите често (и вярно) казват, че атеистът просто няма необходимия опит от Срещата, за да изказва мнение има ли Бог или не, вярно ли е Евангелието, или не. Със същия аргумент православният може да се обърне към протестантите: липсата ви на опит от молитвено общуване със светиите и с Божията Майка, липсата ви на опит от литургическа православна молитва не е достатъчно условие, за да се обвинят православните в това, че молитвената им практика е измислена.Да, практиката е критерий за истината. Чудотворствата чрез иконите и по застъпничеството на светиите е факт, многократно и обилно потвърден в цялата църковна история. Чрез тези чудеса хората са се обръщали към евангелската вяра, в тях са се пробуждали покаяние и радост заради Христа-Спасителя. Ако този многовековен опит не се вмества в рамките на баптистките богословски теории – толкова по-лошо за тези теории. А аз сега ще дам само един пример за това, че иконата помага в молитвите: „Да се молим без икони е трудно. Иконата събира в себе си вниманието на молитвата, както увеличителното стъкло събира разсеяните лъчи в едно изгарящо петно[16]”. А какво точно има в иконата и в нейния език, което помага на молитвата, е тема на друг разговор[17].

Иконата съпътства Църквата през цялата ѝ история, а не едва от Седмия вселенски събор. Всички знаят например, че италианските градове Помпей и Херкулан са загинали през 79 година. Дори по протестантските изчисления това е все още времето на апостолската, неизопачена Църква. Не всички апостоли към тази година са били напуснали този свят. И ето че при разкопките в този засипан с пепел град били намерени стенописи с библейски сюжети и изображение на кръста[18]. Находките със следи на християнско присъствие в Херкулан са още по-интересни с това, че, както се знае, апостол Павел (Деяния апостолски 28:13) е проповядвал в Путеола, на десет километра от Помпей. От противоположния край на Римската империя – катакомбите на Дура-Европос в Междуречието – от ІІ век до нас са достигнали други фрески на катакомбните християни (впрочем, с изображения на Дева Мария[19]). Иконата е навлязла в живота на Църквата някак си естествено, без официални решения и без трактати, доказващи нейните възможности. Знаменитият византолог Андрей Грабар специално отбелязва този поразителен факт: от втори до шести век с всяко десетилетие се умножава числото на достигналите до нас паметници на раннохристиянското изкуство, а в писмеността практически няма следи от иконопочитание. Понякога се раздават гласове с иконоборско съдържание (у Климент (Стромати 6, 16, 377), Евсевий (Послание до император Константин), Епифаний (Панарий 27, 6, 10) и на Елвирския събор). Но няма текстове, обясняващи и предписващи иконопочитанието. „Създава се такова усещане – пише Андрей Грабар, – че утвърждаването на иконопочитателите не се е нуждаело от адвокати, които биха се заели с обосноваване на изображенията[20]”.

В литературата от онова време се споменава за иконопочитанието (у блажени Августин, св. Григорий Нисийски и други). И едва когато императорската власт превръща иконоборството в своя политика, църковният разум дава систематично обяснение на иконопочитанието. Тъкмо Седмият вселенски събор обяснява иконопочитанието, а не го въвежда в практиката. И той не просто „заповяда посредством специален канон да се покланяме на иконите, без подходящо обяснение защо е нужно това”, както се струва на баптистките агитатори[21]. Тъкмо съборът обясни и обоснова иконопочитанието, при това не в контекста на обреда, а свързвайки осмислянето на иконата със самата същност на християнството като възвестяване на Словото, станало плът.

И тъй, православните не просто „се покланят на иконите”, забравяйки библейската заповед. Ние напълно осъзнаваме действията си. Отново и отново църковното богословие напомня и на самите православни, и на нашите критици за православните принципи на иконопочитанието. Само с невежество може да се обясни твърдението на баптиста П. И. Рогозин, че „утвърждавайки иконопочитанието с канон, Църквата повече не се занимава с този въпрос нито в църковните определения, нито в богословието, и затова връщането към истината е трудно и нежелателно за Църквата[22]”. Рогозин е живял вън от Съветския съюз и ако у него е имало макар и някакво уважение към критикувания от него предмет (тоест Православната църква), без усилие би могъл да намери книгите на отец Сергий Булгаков, отец Павел Флоренски, Е. Трубецкой, Л. Успенски, А. Грабар, В. Лоски – автори на най-известните книги на нашия век, посветени на богословието на иконата. Рогозин пише, че всяка полемика по този въпрос е „и тежка , и рискована, и неизгодна”. Вярно. Но тя се оказва тежка и рискована за протестанта, а не за богословски образования православен.По-непредубеденият и по-образованият от Рогозин протестант при запознаването си с православното богословие на иконата по-скоро би повторил думите на блажени Августин, който в „Една изповед” описва така преживяванията си в момента, когато разбрал, че нападките му към Църквата са неоснователни: „Изчервих се от срам и се зарадвах, че толкова години лаях не срещу Православната църква, а срещу измислиците на плътското въображение. Бях дързък нечестивец: трябваше да питам и да се уча, а аз обвинявах и утвърждавах… Още не знаех дали Твоята Църква учи на истина, но вече виждах, че тя не учи на онова, заради което я обсипвах с тежки обвинения”.

В заключение на разговора за иконата искам да изкажа едно свое предположение, адресирано по-скоро до православните, отколкото до протестантите. Струва ми се, че протестантите няма да попаднат под анатемата на Седмия вселенски събор.

Да, те не почитат изображенията и формално към тях може да се отнесе забраната на събора: „Вярвайки в Единия Бог, възпяван в Светата Троица, ние с любов приемаме честнѝте икони. За които постъпват иначе, анатема[23]!”. Но работата е там, че за събора това не е бил обреден спор. Аргументацията на онези иконоборци е била „христологична”. Тяхната теория е предполагала, че човешката природа на Христос дотолкова се е разтворила в Божествената Му природа, че вече е било невъзможно да се изобразява Христос. Иконоборците разпитвали иконопочитателите: „На какво се кланяте?”. На Божеството Христос ли? Но то е неизобразимо и значи вашите картинки не достигат целта си. Или вие се кланяте на човешката Му природа, но тогава вие се покланяте на нещо, което не е Бог и, първо, сте езичници и второ, несторианци, разделящи Христа на две части[24].

А православните отвръщали: не се покланяме нито на единия, нито на другия. Ние се покланяме на Единосъщната Богочовешка Христова Личност. В молитвите си се обръщаме не към „какво”, а към „Кого”, към Личността, към Живия и Личния Бог, а не към безличната природа. И в оная степен, в която иконата ни помага да се обръщаме към Личността на Богочовека, ние я и приемаме. Кое е общото между портрета и човека? Това, че като срещнем самия човек и като погледнем портрета му, казваме едно и също име: „Това е Петър”. Иконата като образ е единна с Първообраза в името, в именуването на Личността на Онзи, Който е изобразен върху нея[25]. Затова, впрочем, върху каноничната православна икона непременно трябва да има надпис – името на изобразения. И тъй, иконата съществува за молитвата и то молитва, която човек отправя към Бога и в която иконата осъществява духовното си предназначение.

Споровете около иконата са засягали самите дълбини на християнското богомислие, те засягат въпроса за съединяването на божественото и човешкото начало в Христос. Съборът показва, че аргументацията на иконоборците води до лъжлива представа за Христос, до ерес – и затова ги осъжда. Дотогава, докогато въпросът за иконопочитанието не е бил по най-тесен начин свързан с въпроса за въплъщението на Бога в Христос, Църквата е допускала различно отношение към иконите. Тя не е забранявала да се използва образът за проповед и молитва от хора, получавали от това духовна полза, и пак тя не е принуждавала на това онези християни, които са се страхували, че езическите предразсъдъци на народа все още са прекалено силни, за да може безопасно да се предлагат художествени изображения на свещени събития.Днес протестантите по принцип напълно се придържат към православното учение за Христос и за Светата Троица (те наистина сами не си дават сметка за това, защото малко се интересуват от възвишеното богословие и историята на догматичното развитие на Църквата). Затова нашият спор за иконите става „по-безопасен” – това е спор за разбирането на едни или други текстове от Писанието (неизбежният спор, който винаги присъства в християнското богословие) и за обреда. Ние не анатемосваме св. Епифаний Кипърски, който през ІV-тото столетие, три века преди Седмия вселенски събор отхвърли иконопочитанието, понеже разбираме, че това е била негова лична позиция по въпроса, който тогава се е приемал само като въпрос за образа на благочестието (във фундаменталното богословие св. Епифаний е бил безспорно православен). Може би по същия начин си струва да се отнасяме и към пламенно-невежото „иконоборство” на съвременните баптисти. Може би към тях трябва да приложим думите на блажени Августин: „В най-главното – да има единство, във второстепенното – разнообразие и във всичко – любов”.

Не въпросът за иконата ни разделя. А въпросът за Евхаристията. А това не е обреден въпрос. Това е въпрос за Тайнството: не за символите и образите на Христос, а за срещата със Самия Него.

* * *

Гореизложените разсъждения са ясни за хора с вече изграден вкус към библейските изследвания. Ще са ясни и за протестантите. Но има още огромен кръг от хора, които някак отстрани се вглеждат и в православието, и в протестантството. Те вече са чували от някой познат, който е в секта, всяващия разногласие протестантски аргумент, че „Бога никой никога не е видял”, но това само е намалило симпатията им към православието и не е увеличило интереса нито към протестантството, нито към Библията.

За тях бих предложил по-специално изложение с извънбиблейска (извънбиблейска не означава антибиблейска) аргументация.Протестантската теза, наблягаща на буквалното изпълнение на заповедта „не правѝ никакво изображение”, е много по-силна, отколкото смятат самите протестанти. Това е онзи случай, когато за да досадят на съседа си, изгарят собствения си дом заедно с целия град. Нали буквалното тълкуване на тази заповед унищожава напълно и човешката мисъл, и целия културен свят. Човекът живее в света на „иконите”, в света на образите. Ние виждаме само „вещите-за-нас” и нямаме достъп до света на „вещите-в-самите себе си”. Опознаваме света чрез изричане на имена и всяко познание е създаване на някакъв образ, представа за един или друг процес, феномен или събитие. Ние живеем в света на образите, в света на отраженията, на огледалата, навсякъде наслагани от нашата култура. Словото е представата за някой предмет (по-точно, „словото не е образ на предмета, а образ на образа[26]”, тоест образът, който се ражда от нашите представи за някой предмет и който е призван да предава тази представа). Аз виждам друг човек – и фактически имам работа с онзи образ на този човек, който е в моето око, в ума ми и в сърцето ми (а когато чувам името му – образът, който съм си изградил и съм запомнил, изниква в съзнанието ми). Практически всеки човек (освен ненормалния) се вълнува каква представа ще си изградят за него околните и дори човек, който не е чел книжките на Карнеги, се стреми да си създаде положителен образ.

Писателят създава образите на героите си. И щом трябва буквално да разбираме заповедта „не си прави никакво изображение”, очевидно „образът на Евгений Онегин” трябва да се разруши. Живопис се създава не само с бои. Има музикална живопис и живопис на словото. Владимир Набоков в Берлин през 1927 година пише стихотворение, в което с няколко заключителни думи е нахвърлян именно живописен образ:

Такива нощи има – легна
и одърът ми тръгва към Русия
и всеки път ме водят към дола
в дола ме водят, за да ме убият.

Събуждам се и в тъмното, от стола,
където са часовника, кибрита
на циферблата пламналото дуло
пронизващо ме гледа във очите.

В очакване на изстрел пръв
не мога поглед да отместя
от мътния изгарящ кръг.

Докосва вцепененото съзнание
часовниковото “тик-так”
благополучното изгнание
над мен покрова хвърля пак.

Сърце, аз зная, ти копнееш
да бъде всичко ей така:
Русия, нощ, звезди, разстрела,
потънал в люляци – долът…*

Разбира се, че и Библията е икона. Тя предава образа на Твореца не с цветове, а с думи. Всяка проповед предлага някакъв образ на Бога, някаква представа за Бога, за да може човек да обърне сърдечния си взор към Самия Създател. Но същото прави и иконата. Неслучайно преподобни Иоан Дамаскин, обосновавайки почитането на иконите, напомня за почитането на свещените книги: „Да се покланяме, почитайки книгите, благодарение на които слушаме Неговото слово[27]”. Нещо повече, скинията на Стария Завет е иконата на Новия Завет – „образ на сегашното време” (Евреи 9:9), „сянка на бъдещите блага” (Евреи 10:1). Събитията на свещената история са иконични.

А пръв иконописец е Самият Бог. Синът Му е „Образ на Неговата ипостас” (Евреи 1:3). Бог е създал човека като Свой образ в света (в гръцкия текст – като икона). Тайната на иконата се разкрива от такъв литургически обред като каденето: в храма свещеникът при каденето се покланя и прекадява и хората, и иконите. Това са два типа образи. У човека образът Божи са личността, разумът, способността за творчество и за свобода. Почитайки Бога в друг образ, аз почитам неговата свобода и богосиновното достойнство, онези дарове, които Господ е дал на моя брат. Мога да не виждам тези дарове, мога с осъждане или с презрение, със студено равнодушие да се отнасям – на емоционално равнище – към този човек. Но догматът напомня на разума ми: в този човек, във всеки човек има не по-малко дълбочина и тайна, отколкото в самия тебе. Почитай не неговите дела в света, а почитай Божието дело в него – образът, подарен му от Бога. Или ако аз се поклоня на човека при среща, също ли извършвам езически обред?Нека отново да си спомним казаното от Седмия вселенски събор за иконата: има поклонение като всецяло служение и то е предназначено само за Бога, и има поклонение в знак на почит – то е спрямо образа. Иначе втората заповед на Моисей ще влезе в пряко противоречие с петата: „почитай баща си и майка си”. И в четвъртата заповед: „почитай съботния ден”. И тъй, всичко, което е излязло от ръцете на Бога и всичко, което ни напомня за Него, е достойно за благодарност и почитане.

Може ли, гледайки звездите, да славим Твореца? Възможно ли е, гледайки земното, с ума си да възпяваме Небесното? В същия Набоков има един стих, който православният може да каже на протестанта: „Позволь мне жить, искать Творца в творенье” („Позволи ми да живея, да търся Твореца в творението” („Към Родината”). И природата може да бъде посредник в религиозното оформяне на човека, когато с красотата и величието си изтръгва от сърцето му молитва към Създателя.

И ако човек си създава паметни знаци, образи, за да може по-често да насочва съзнанието си към Твореца, къде е тук езичеството? Иконата, както и светът, както и Писанието, са творения, говорещи за Твореца. Само на невярващия иконата на Рубльов говори за Рубльов; на вярващия тя говори преди всичко за Христос: „тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Матей 5:16). Ето: виждат вашите дела, а прославят не вас, а Отца. Така че всяко добро дело на християнина също е икона, явяваща и прославяща Бога.

И Евангелието е човешко произведение, явило ни образа на Христа, но нарисуван не с бои, а с думи. Ще държи ли протестантът Евангелието на неподходящо място? Ще завива ли със страници от Библията сандвичи, и самата Библия ще използва ли като подставка за някакви домашни нужди? И ще осъди ли желанието на човека, който, прочитайки Евангелието, от сърдечна радост и благодарност вземе, та целуне скъпата страница? Защо тези чувства да не могат да се проявят пред лика на Христос, изписан по друг начин? Или критиците на православието сериозно смятат, че ние се покланяме на дървото и боите? И чакаме помощ не от Христа, а от дъската?

В заключение ще дам житейско сравнение. Мъж, живял доста дълго време извън дома си, взема снимка на жена си и я целува. Има ли право жена му да го подозира в нечиста страст към фотохартията и в изневяра и да дава заявление за развод заради жеста на мъжа си? Защо да смятаме Бога по-глупав от ревнивата жена? Наистина ли протестантите сериозно вярват, че Христос ще се разгневи на онзи, който с любов и с молитва се е докоснал до разпятието Му.

Не бива да натрапваме на другите своя образ на благочестие, но и да подозираме у тях лошото, без да се опитаме да разберем мотивите за техните действия, е чисто фарисейство. Може да си християнин и да живееш според Евангелието без да притежаваш живописни изображения (православните, молейки се в лагерните бараки, където не е имало икони на Христос, не са престанали да бъдат православни). Но с главната заповед на Евангелието – заповедта да обичаме – трудно се съвместява практиката да се обвиняват другите християни в езичество, само защото те по друг начин изразяват благоговението си пред Единия Господ.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[13]. Преп. Феодор Студит, Первое опровержение иконоборцев.//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 261.

[14]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 23.

[15]. И съвсем нелепо изглежда Рогозин, когато от думите на апостол Павел „Ако и да знаехме Христа по плът, сега вече Го не знаем” се опитва да извлече аргумент срещу иконописването. Работата е там, че цялата фраза на апостол Павел звучи така: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме.” (2 Коринтяни 5:16). Ако Рогозин в тези думи на Апостола вижда аргумент в полза на това, че човешкото тяло на Христа вече не бива да се изобразява, нека тогава да забрани на всички християни да правят каквито и да е изображения на кой да е християнин. И ако Рогозин разбира думите на Апостола, че християнинът „никого не познава по плът”, като невъзможност да вижда външните черти на когото и да било – тогава как разпознава познатите му лица?

[16]. Фудель С. И. У стен Церкви. // Надежда. Христианское чтение. Вып. 2. – Франкфурт, 1979, с. 219.

[17]. За това виж главата „Икона и иноки” в моята книга „Традиция, Догмат, Обряд. Апологетические очерки.” – М., 1995.

[18]. Вж. Козаржевский А. Ч. Источниковедческие проблемы раннехристианской литературы. – М., 1985, глава „Новы Завет в свете археологических открытий”.

[19]. Вж. Успенский Л. А. Богословие иконы Православной Церкви. – Париж, 1989.

[20]. Grabar A., L’iconoclasme byzantin. – Paris, 1984, p. 20.

[21]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 21.

[22]. Пак там, с. 22.

[23]. Деяния Вселенских Соборов, изданные в русском переводе при Казанской Духовной Академии. Т. 7 – Казань, 1891, с. 239.

[24]. Ще отбележа, че днешните иконоборци са много далеч от богословската дълочина и точната аргументация на иконоборците от древна Византия.

[25]. За това виж в трудовете на преподобни Теодор Студит в защита на иконите.

[26]. Потебня, А. А., Мысль и язык. // Потебня, А. А., Эстетика и поэтика, М., 1976, с. 147.

* Превод Пламен Сивов.

[27]. Преп. Иоан Дамаскин, Третье защитительное слово об иконах, с. 230.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4P9

Дякон Андрей Кураев

Всеки критик на православието трябва да обмисли една очевидна истина: ние сме вече на две хиляди години. Две хиляди години християните препрочитат Книгата си; две хиляди години най-големите умове на човечеството мислят върху нея. Затова не е разумно, ако случайно се натъкнете в Библията на някое неясно за възприемане място, да крещите, че сте открили „противоречие” или глупост. Християнските богослови навярно още в древността са обръщали внимание на това място и са го обяснявали в съответствие на общобиблейския контекст. Наивно е например да се мисли, че през тези двайсет века никой от православните изобщо не се е замислял над това, което миналата седмица са разбрали момчетата от „Църквата на Христа”: излиза, че в Библията има заповед „не си прави кумир”, която, представете си, православните иконописци злостно нарушават.

Ние знаем за тази заповед. Православното богословие на иконата започва със забраната да се изобразява – но само започва, а не свършва с нея[1]… Покрай втората заповед знаем още някои библейски определения и свидетелства, които протестантите не забелязват.

Въпросът допустимо ли е или не иконопочитанието, е сложен. Не в смисъл, че е „труден”, а в смисъл, че е многопластов. Той включва осем напълно конкретни и отделни въпроса.

1. Допустимо ли е изобразяването изобщо?

2. Допустимо ли е изобразяването на свещените духовни реалии?

3. Допустимо ли е да се изобразява Бог?

4. Допустимо ли е да се използват изображения за мисионерски цели?

5. Допустимо ли е да се използват изображения при молитва?

6. Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?

7. Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?

8. Могат ли изображенията да са свещени и чудотворни?

Преди всичко нека цитираме пълната формулировка на библейската забрана да се изобразява: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говорѝ от планината Хорив изсред огъня, да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена, лик на някой добитък, който е на земята, лик на някоя птица крилата, която хвърка под небесата, лик на някой гад, който пълзи по земята… Гледайте да не забравите завета на Господа… и да си не правите кумири, които да изобразяват нещо” (Второзаконие 4:15-18, 23).Този текст от Второзаконие е само разгърнато пояснение на онова, което се изтъква във втората заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой” (Изход 20:4-5).

Както виждаме, забранено е всякакво изображение. Затова, ако към вас се приближи протестант и запита: „как смеете да правите икони, щом като в Библията е забранено?!” – с тих, но твърд глас го помолете да си представи документите. Поискайте да разгърне документа на онази страница, където е снимката му. След това уточнете дали е мъж или жена. И след това му припомнете текста от Второзаконие 4:16: не прави „изображения … представляващи мъж или жена[2]”.

И тъй, ако разбираме този текст с протестантски буквализъм, излиза, че протестантите сами нарушават това библейско правило.

Можем да ги утешим само с едно: с това, че Сам Господ става „нарушител” на суровата Си заповед. Той казва, че не бива да се правят изображения на някой гад и пак Той повелява да се излее медна змия (Числа 21:8-9). Не бива да се изобразяват животни и изведнъж Иезекиил вижда небесния храм, в който има различни изображения на херувими с човешки и лъвски лица (Иезекиил 41:17-19). Не бива да се изобразяват птици, а от Бога идва наредбата да се излеят херувими с криле, тоест в птичи облик.

Следователно, отговорът на първия от седемте зададени въпроса звучи ясно: да, изображенията са допустими. Изображения е имало и в Стария Завет, изображения правят и самите протестанти. А буквалното изпълняване на забраната върху всички изображения на „онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята”, би довело просто до унищожаването на всяка живопис. Дори мюсюлманите не тръгват последователно по този път и, забранявайки изобразяването на Бога, ангели, хора и на животни, все пак разрешават изобразяването на растения. Това са сторили в началото на VІІІ век халифите Язид ІІ и Омар ІІ. За да обосноват тази забрана, те привеждат съвсем небиблейски аргумент: художникът не може да твори, защото единствен творец е Аллах (вж. Tatarkiewicz Wl., Istoria esteticii, Vol. 2, Bucaresti, p. 68). В монотеистичната система, в която не се признава въплъщението на Бога в човек, не може да има религиозно доверие в човека. Ако Христос (Иса) не е Бог, а само пророк, значи човекът е много далеч от Бога и естествено няма право да претендира, че притежава атрибутите на Твореца. Но ако Синът е Бог, ако Иисус от Назарет е единосъщен с Отца, това означава, че човекът е достоен за Боговъплъщението, значи, че той е скъп в очите на Създателя, че не може да бъде чужд на Богообразността. Във въплътилия се Син Божи се явява Любовта, създала света, и това Въплъщение потвърждава, че човекът изначално е създаден по образа на Твореца, тоест в качеството си на творец. По този начин, с въчовечаването на Бога, богословското препятствие за религиозно обосноваване на творчеството се премахва.Вторият въпрос: допуска ли Библията изобразяването на свещени реалии, изобразяването на духовния свят? Предпазливо, но допуска. „Направѝ два херувима от злато: изковани ги направѝ от двата края на очистилището… там Аз ще ти се явявам и ще говоря с тебе над очистилището, между двата херувима, които са над ковчега на откровението” (Изход 25:18, 22). Тази заповед сочи преди всичко възможността да се изобразява духовният тварен свят със средствата на изкуството. Били са направени херувими и за украса на Иерусалимския храм: „И в девира направи (Соломон) два херувима от маслинено дърво… И обкова херувимите със злато. И по всички стени на храма околовръст издълба изображения на херувими…” (3 Царства 6:23, 28-29). Важно е да се отбележи, че в двореца на Соломон не е имало херувими (2 Паралипоменон 9:15-20; 3 Царства 7:1-11). Значи, това са именно религиозни изображения, а не просто украса. Точно такива херувими са били направени и за втория храм, построен след разрушаването на Соломоновия храм (Иезекиил 41:17-25). В този храм е влизал Христос, този храм Христос е нарекъл Свой дом (Марк 11:17).

Трети въпрос: допустимо ли е да се изобразява Бог? Отново ще припомня как Писанието обяснява, че изображенията са недопустими: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говорѝ” (Второзаконие 4:15). Но след това видяха образа. „Което е било отначало … което сме видели с очите си… и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1 Иоан 1:1-2). В евангелските времена стана онова, което Христос изрази с думите: „Истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха” (Матей 13:17).

Христос е Бог. Христос е бил видим (според човешката Му природа), а това означава, че „който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). Онова, което е било напълно невъзможно в Стария Завет, става възможно след като незримото Слово се облича във видимо Тяло. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Въплъщението направи Бога видим, а хората – боговидци.

И тъй, ако преди е било невъзможно да се изобразява Бога, защото „не сте видели образа”, откакто „Той се яви” и „вие видяхте” – изображенията на Бога в Христос са възможни. И протестантските списания са пълни с изображения на Христа[3].

Четвърти въпрос: ако изображенията са допустими, за какво по-точно? Как да се отнасяме към тях? Как можем да ги използваме в религиозната дейност?

Най-лесно протестантското съзнание ще се съгласи с извънбогослужебното, извънкултовото използване на религиозните изображения.

Христос сам употребява думата „икона” без никакъв негативен оттенък: „Чий е този образ (είκών)?” (Матей 22:20). С това Спасителят започва отговора на въпроса за данъка на кесаря[4]. Значи Христос използва изображението, за да разясни мисълта Си. По подобие на тази постъпка на Спасителя, в историята на християнското изкуство първото предназначение на религиозната живопис е било именно мисионерско, възпитателно. Наричали са иконата „Библия за неграмотни”. У протестантите дори до днес „Детските Библии” се правят с картинки, а за първичната проповед за Христос най-спокойно се използват видео и слайд филми за библейските събития.…Раздразнението, което предизвикват у протестантите нашите икони, е просто необяснимо нито от гледна точка на християнското богословие, нито от гледна точка на християнската етика. Това раздразнение е страст, духовна болест. Тя трябва съзнателно и целеустремено да се преодолява в самия човек. И като първа крачка бих предложил на протестантите да се отнасят към православните като към деца. Децата имат ли нужда от картинки? Е, така и православните се чувстват по-добре, по-спокойно, заобиколени от свещени картини. Ако на протестантите им е угодно, нека да смятат православните за деца, „немощни във вярата”, чиито навици, според завета на апостол Павел, трябва да се приемат „без спорове и мнения” (Римляни 14:1). И протестантът, обвиняващ православната старица, че „се покланя на идоли”, честно казано, не е по-умен от онзи човек, който би изтръгнал от ръцете на дете книжката с картинки.

Но тук възниква следващият, петият въпрос. Ако православните само проповядваха с помощта на картинки, протестантите биха се примирили. Но допустимо ли е да се използва изображение по време на молитва?

Отново ще припомня, че храмовите изображения на херувимите са присъствали при молитвата на хората. Но дали хората са им обръщали внимание докато са се молили? Дали по време на богослуженията древните израилтяни са си давали сметка за съществуването на изображенията? Засега нека само да отбележим, че херувими са се намирали току пред очите на молещите се, докато те са се кланяли на Бога. Херувимите на ковчега са били скрити от погледите със завеса. Но на самата завеса са били избродирани също херувими! „А скинията направѝ от десет платнища препреден висон и синя, пурпурена и червена вълна, и по тях направѝ херувими изкусна работа” (Изход 26:1)

Изображенията напомнят за Бога и с това подтикват към молитва. Седмият Вселенски събор, обяснявайки иконопочитанието, определи, че изображенията трябва да са навсякъде, за да може по-често човек да си спомня за Спасителя и по-често молитвено да скърби. Тъй и днес човек, минавайки покрай храма, и да не влезе в него, макар и за секунда, отдалеч промълвя: „Господи, помогни ми!” Колкото повече има поводи за такива молитви, толкова по-добре.

Макар че можем да се молим навсякъде – но за да се пробуди молитвеното чувство, – Господ е дал на Израил храм и светия град Иерусалим. Макар че можем да се молим навсякъде – но като време за особена молитва са били определени празниците и съботата. Иерусалим, храмът, Законът са подтиквали към молитва и към поклонение на Бога, затова и те самите са били предмет на религиозното почитане на евреите: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Псалом 5:8). „Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм” (Псалом 27:2). Според логиката на протестантите тук Псалмопевецът явно нарушава заповедта „Покланяй се само на Бога”. Друг път той пак сякаш признава същия грях: „Колко обичам Твоя закон” (Псалом 118:97). Как смее да обича нещо друго, освен Бога? А Исаия казва: „Ще се уповават на Неговия закон” (Исаия 42:4). Исаия не е ли езичник, щом се уповава на Закона Божи, а не на Бога?

Защо по време на молитва трябва да се обръщаме към Иерусалим и към храма? (3 Царства 8:48) – може да се зададе въпрос на старите евреи както и на днешните православни („Защо се молите обърнати към иконите?”). Човек може да не изпитва потребност молитвата му да се съпровожда с външни прояви на чувството на благоговение. Но поне сме длъжни да признаем, че молитвата на православните пред видимите светини (иконите) е практика не неизвестна в Библията.

Освен това „да се молиш в присъствие на” или дори „да се молиш обърнат към” изображение още не означава религиозно да почиташ това изображение. Следователно дойде ред на шестия въпрос: Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?Нека отново си припомним, че изображенията на херувимите са били изтъкани върху покривалата, с които е бил покрит ковчегът. И пред тези изображения са се извършвали същите култови действия, както и в православните храмове пред ликовете на иконите: запалвали са се светилници и кандила (Изход 27:20-21); кадило се е („Направѝ жертвеник… пред завесата, която е пред ковчега на откровението… дето ще ти се явявам. На него Аарон ще кади благовонно кадиво… И каза още Господ на Моисея: вземи си благовонни вещества… и направи от тях кадилна смес, стрита, чиста, света… това ще бъде за вас велика светиня” (Изход 30:1, 6-7, 34-36).

Пред ръкотворните светини, както и пред библейските люде (които също не са Твореца, а твар) са се извършвали поклони: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Псалом 5:8). „Покланям се пред светия Ти храм” (Псалом 137:2). Поклонили се братята на Иосиф: „С вяра Яков на умиране благослови всекиго от синовете на Иосифа и „се поклони на върха на жезъла му” (Евреи 11:21). И Соломон се е покланял на гостите си (3 Царства 1:47), и на царя са се кланяли (53). Авраам се поклонил на народа (Битие 23:12). Когато Петър влязъл, Корнилий го посрещнал и се поклонил, падайки в нозете му (Деяния апостолски 10:25). Господ казва на Филаделфийската Църква: „…ето, ще ги направя да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и ще познаят, че Аз те обикнах” (Откровение 3:9).

Ако всеки поклон се приема като проява на религиозно поклонение, което се полагало само към Твореца, значи всички тези хора от Писанието са извършили тежък грях. И протестантът, с кимване поздравяващ събрата си, също извършва греховно „поклонение”.

„Поклонението” като религиозно „самопосвещение” трябва да се отличава от „поклона” като физически израз на почит. Иначе, забранявайки поклоните пред иконите, трябва да се обяви война на поклоните при среща с хора[5].

Трябва да се прави разлика между поклонението като изцяло посвещение на живота и поклонението като знак на почит, уважение, благоговение. Всъщност тъкмо това бе обяснено на Седмия вселенски събор: поклонение само на Бога; на изображенията – само почит. За православното богословие запазва цялото си значение заповедта: „Само на твоя Бог се покланяй и Нему единствения служѝ”. „Сами себе си и един другиго и целия наш живот на Христа Бога да предадем”, и при това да почитаме онези знаци, които в земния ни път ни напомнят за жизненото ни призвание.

И тук идва седмият въпрос: Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?Тук бих искал да напомня на протестантите онова място, което те най-много обичат да цитират при изобличаване на иконопочитанието: „Бога никой никога не е видял” (1 Иоан 4:12). Разбират ли те цялата сериозност на това твърдение? Та това означава, че всички пророци от Стария Завет никога не са виждали Бога. Значи ли това, че те изобщо нищо не са видели? – Не. Доста упорито Писанието твърди, че пророците са имали именно „видения”, а не само „са чували”. Кого са видели, ако не Бога? Освен това, как да съвместим твърдението на апостол Иоан „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18) с многобройните видения на Авраам и Моисей? Бога те не са могли да видят. А са видели Сина. За да се разбере това, трябва да се има предвид, че апостолите (и раннохристиянската литература като цяло) често употребяват думата „Бог”, говорейки за Отца. Значи никой от праведниците на Стария Завет (както и на Новия) не е видял Отца. Те са видели Сина, който е „ипостасен образ“ на Отца (Евреи 1:3).

Значи, всички поклонения на Бога в Библията и в християнския свят – това са поклонения чрез образа: на незримия Отец чрез явения Син.

Чрез Сина (Логоса, Словото) е бил създаден света. Чрез Сина е бил даден Стария Завет. Синът изкупи човечеството чрез въплъщението Си, страданията и Възкресението Си. И Синът ще извърши последния съд при свършека на света.

Втората теза на предходния абзац се нуждае от разяснение. От Иоахим Флорски до Бердяев върви сякаш красивата идея, че Старият Завет е епохата на откровението на Отца; Новият Завет е откровението на Сина, а сега настъпва ерата на третия Завет – ерата на откровението на Духа. Но тази идея е несъвместима с Писанието. Там е работата, че Старият Завет също е време на откровението на Сина. За да е понятно, ще се опитаме да изясним статуса на Онзи, Който в Стария Завет се назовава Иехова.

„Яви му се (на Моисей) Ангел Господен в огнения пламък на една къпина. Моисей като видя, почуди се на това видение, а когато се приближи, за да го разгледа, стигна до него глас Господен: „Аз съм Бог на твоите отци”… Този Моисей… чрез явилия му се в къпината Ангел, Бог проводи за началник и избавител” (Деяния апостолски 7:30-35). Именно Онзи, Който бе говорил от къпиновия храст, и нарече себе си Иехова: „Господ видя, че той (Моисей) отива да гледа и извика към него Бог изсред къпината и рече…” (Изход 3:4). Според Павел, Моисей е говорел с „Ангел, явил му се на планината Синай…” (Деяния апостолски 7:30). Но Моисей на Синай е говорел с Бога: „Моисей възлезе при Бога (на планината), и Господ извика към него от планината…” (Изход 19:3).

В Стария Завет ясно се говори, че Законът е даден на Моисей направо от Бога. А апостол Павел настоява: Законът „е предаден чрез Ангели, с ръка на посредник” (Галатяни 3:19).

Но и в Стария Завет има доста места, където Ангелът е Бог, Иехова: „Ангел Божий ми каза насъне: Якове… Аз съм Бог, Който ти се яви във Ветил” (Битие 31:11-13).„И Ангел Божий… извика на Агар и ѝ рече:… Бог чу гласа на момчето… стани, защото Аз ще произведа от него голям народ” (Битие 27:17-18). Та кой е произвел народ от Измаила? Кой е този „Аз”? В следващия стих се говори, че именно „Бог” помага на Агар. „А Бог рече на Авраама… И за Измаила те послушах: ето, Аз ще го благословя и ще го наплодя, и … ще произведа от него голям народ” (Битие 17:19-20).

„И рече ѝ Ангелът Господен: ето, ти си трудна, и ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил… И нарече Агар Господа, Който ѝ говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме погледна” (Битие 16:11, 13).

Ето Авраам се подготвя да принесе в жертва Исаака: „Но Ангел Господен му викна от небето: Аврааме… не дигай ръка върху момчето… защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали единствения си син за Мене” (Битие 22:11-12). Но нали Авраам не принесе жертва на Ангела, а на Бога, което тутакси е потвърдено: „Кълна се в Мене Си, казва Господ, понеже ти… не пожали за Мене едничкия си син, Аз ще благословя и преблагословя твоето семе” (Битие 22:16-17).

С кого се е борил Яков? „Ти се бори с Бога” – казват му (Битие 32:28). Но пророк Осия като че ли знае друго: „Като порасна, бори се с Бога. Той се бори с Ангела – и надделя; плака и Го моли; във Ветил Той ни намери и там говори с нас. А Господ е Бог Саваот; Иехова е името Му” (Осия 12:3-5).

Кой е Богът Яковов? Сина си Иосиф Яков напътства с тези думи: „Бог, пред Когото ходиха отците ми… Ангелът, който ме избави от всяко зло, да благослови тия деца” (Битие 48:15-16). Не е казано „да благословят”, а „да благослови” – Бог и Ангелът отново са едно и също.

Кой изведе Израил от Египет? – Разбира се, Бог: „Тъй говори Господ, Бог Израилев: Аз ви изведох из Египет (Съдии 6:8). Но отново: Дойде Ангел Господен от Галгал в Бохим… и каза: Аз ви изведох от Египет и ви въведох в земята” (Съдии 2:1).

Ето още една среща, в която Ангелът се превръща в Бог: „И яви му се (на Гедеон) Ангел Господен и му рече: с тебе е Господ, силний мъжо… Господ го погледна и каза…” (Съдии 6:12, 14).

Еврейската дума maleax и гръцката άγγελος не съдържат в себе си указания за някакъв тварен дух, участник в небесната иерархия в смисъла на по-късната християнска ангелология. Тя означава просто „посланик, пратеник”. Тези думи могат да се прилагат към хора, които представят интересите на изпратилите ги повелители. Затова да се нарече някой ангел не означава непременно, че принадлежи към иерархията на небесните тварни духове[6]. При Исаия Самият Син Божи се нарича „Ангел на Великия Съвет”. Христос е Ангел по отношение на Отца: „Както Ти Мене прати в света, тъй и Аз ги пратих в света“ (Иоан 17:18). Христос Сам е апостол на Отца, посланик на Отца, Ангел на Отца. Тъкмо Словото на Отца, Ангелът на Иехова нарича Себе Си в Стария Завет „Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Яковов” наравно с Иехова. И същият Ангел става човек в Христос[7].Оттук следват два важни извода. Първият е за „Свидетелите на Иехова”. Ако вие се отказвате от Св. Троица, ако смятате, че трябва да се покланяме на Бог Иехова, но не бива да смятаме Христос за Бог – вие изпадате в противоречие с Библията. Библията или позволява да се смята, че Иехова е Христос, а Христос е Бог, или се налага да смятаме, че Христос не е Бог, и Иехова също е само ангел. И да бъдем „свидетели на Иехова” означава да сме само свидетели на Ангела.

А вторият извод е за протестантите. Хората от Стария Завет са се покланяли на „Малеах Иехова” – Ангела-Син, който „е образ (είκών) на невидимия Бог” (2 Коринтяни 4:4). Поклонението на образа приема ли се от Отца? „Авраам е видял не естеството на Бога, а образът на Бога и като паднал ничком се поклонил” – пояснява Иоан Дамаскин[8]. Бог приел това поклонение и сключил Завет с Авраам. Значи Бог може да приема поклонението, извършвано пред Неговите образи. Честта, която оказват на Христос, ще се приеме от Отца. Честта, която се оказва на образа, възхожда към първообраза.

Остана да обсъдим и последния, осми въпрос. Могат ли изображенията да бъдат свещени и чудотворни? Библията ни говори и за това. За да направи всички принадлежности на скинията, включително и образите на херувимите, Бог изпълва Веселиил с Дух Свети (вж. Изход 31:1-11). А когато скинията била готова, Моисей получил Божие повеление: „И вземи елея за помазване, помажѝ скинията и всичко, що е в нея, и осветѝ нея и всичките ѝ принадлежности, и ще бъде свята” (Изход 40:9). Принадлежностите включват и изображенията на херувимите, следователно иконите на херувимите са свети и осветени.

По подобен начин в православието се смята, че иконописанието е служение, изискващо духовно вглъбяване и благодатно богообщение. По същия начин в православието иконите се освещават, а не се слагат просто така в храма.

И както в старозаветно време Бог е действал чрез изображенията („Аз ще ти се явявам… между двата херувима” – Изход 25:22), така действа и днес чрез иконите. „Когато веднъж отидох при пречистия образ на Родилата Те… Ти Сам, преди да се изправя, стана видим за мене, вътре в самото ми жалко сърце, като го направи да свети. И тогава осъзнах, че Те познавам в себе си” – споделя духовния си опит преподобният Симеон Нови Богослов[9].Писанието също говори съвсем очевидно за това как Бог може да извършва чудеса чрез светите изображения. „И направи Моисей медна змия и я окачи на върлина, и когато змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив” (Числа 21:9). На езика на православното богословие тук явно може да се каже, че свещеното изображение е чудотворно. Но ако изображението – не на Спасителя, а на врага на човешкия род[10], – би могло да действа „от противния” – хората, гледащи право в изображението на своя враг и обръщащи се с молба за помощ към истинния Бог, са се изцерявали, не е ли още по-естествено да очакват помощ от изображението на истинския Спасител[11]?

Чудотворен е бил и ковчегът с херувимите: да си припомним преминаването през Иордан – водата се отдръпнала, щом нозете на свещениците, които носели ковчега на Завета, я докоснали (вж. Навин 3:15); да си спомним и как са обикаляли с ковчега край стените на Иерихон (Навин 6:5-7).

И тъй, почитането на свещените изображения е възможно. Никой от пророците не упреква юдеите за свещените изображения в храма. Пророците забраняват само да се правят изображения на „други богове”. Защо думите, изобличаващи почитането на езическите богове, да се отнасят и до изображенията на Христос? Необходимо е да се „отличава свещено от несвещено и нечисто от чисто” (Левит 10:10). Има „скиния на Давид” (вж. Деяния апостолски 15:16) и „скиния на Молох” (вж. Деяния апостолски 7:43); има „чаша Господня” и „чаша бесовска”, „трапеза Господня” и „трапеза бесовска” (вж. 1 Коринтяни 10:12). И ако езичниците си имат техни мистерии и техни „чаши” – това не означава, че християните трябва да се откажат от Чашата Христова. Фактът, че езичниците си имат свои свещени книги (например Ведите) съвсем не значи, че ние трябва да се откажем от Библията. Също и наличието на езически идоли (и отхвърлянето им от пророците) не е аргумент против християнските изображения.

Критиците на православието търсят сходство във външното, а не в същността. Да, езичниците носят идолите на рамене, но и евреите са носели ковчега на раменете си. Езичниците палят светилници, но и евреите са правели същото. Въпросът е в това, кого славят. По външно сходство може да се докаже всичко, каквото ти се иска: може да се отъждествят хората и животните (имат крака, вкусват храна, отделят време за сън). Но да се каже, че хората са животни, би било твърде прибързано. Да се говори, че православните са същите езичници, е просто глупаво.Не бива да се покланяме на творението вместо на Твореца. Същността на заповедта е в забраната да се представя истинния Бог според образа на езическите божества. Православните не го правят. Друг е смисълът на библейската заповед – да се пазим да не обожествяваме изделия от човешки ръце. Този смисъл на заповедта се формулира така: „не им се кланяй и не им служѝ”. Вярно, изображението не бива да се приема за Бог. Донякъде човек трябва да помни, че онзи образ на Бога, който е в съзнанието му, не е самият Бог. Може да нямаш икони, а да си идолопоклонник, защото кумирът ще е вграден в човешкото сърце. Може да се обърка реалността на текста от Писанието с реалността на Онзи Бог, за когото то говори. Трябва да умеете да отличавате Бога от Неговите тварни образи. „Наистина суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, – или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или бурната вода, или небесните светила. Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал” (Премъдрост 13:1-3). Ето определението на езичеството. Езичеството и идолопоклонството са забравяне на Твореца заради красотата на сътвореното. Може ли да се каже, че протестантите „познават Бога” по-добре от православните? Може ли да се каже, че православните са забравили Бога и не умеят да правят разлика между Бога и иконата?

Ще ни кажат: вашите енориаши не знаят онова богословие, което вие ни изложихте, и възприемат иконите съвсем по езически. Но първо, дайте да сравним конфесионалните познания по нашите учения, а не по греховете на тези или онези енориаши. И второ, отидете в храма при която и да е бабичка, палеща свещ пред иконата, и я попитайте: от кого очаква помощ? От дъската окачена на стената, или от Онзи, Чийто Лик е изписан на тази дъска? На Божията майка ли се моли тази старица пред иконата, или шепне: „света иконо, помогни ми!”? И дори да намерите такава жена, която да не разбира православното иконопочитание – това пак не е повод да се забраняват иконите. Възможно е и може и в православния свят да се намерят хора, които да се отнасят към иконата като към кумир, но нима в протестантския свят няма хора, които са превърнали Библията в предмет на професионално изучаване, а са забравили Живия Бог? Хората злоупотребяват с езика си – нима трябва да се изтръгне у всички тях? Значи, не бива да изхвърляме иконите, а да разясняваме православното богословие и православните принципи в отношението към свещените изображения.

Протестантите, дори и да признават, че в православното богословие почитането на иконите е достатъчно обосновано, намират последния си аргумент в крайностите на народното благочестие. „Най-просветените християни са си давали сметка, че те се покланят не на самата икона, а на Онзи, Който е изобразен върху нея, но повечето хора от простолюдието не правят такава разлика и са превърнали иконопочитанието в идолопоклонство[12]”. На същото основание тогава може да се забрани и четенето на Библията, особено на Стария Завет. Иеховистите извращават Писанието – нима е нужно да се унищожи Библията? Хорските грешки са повод не за забрани, а за разяснения.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По това православието доста съществено се отличава от католическата църква, която просто е изхвърлила заповедта „не си прави кумир “от катехизиса си и за да запази числото 10 в Моисеевата заповед, разделя десетата заповед на две, правейки от нея две отделни заповеди (вж. например: „Прийди Исусе. Малый катехизис”, Pallottinum-Warszawa, 1989, сс. 131-135).

[2]. Руската секта „скритници”, от съображения за благочестие отказваща се от документи, в това отношение е по-последователна от протестантите.

[3]. Друго нещо е, когато отричайки православната икона, протестантите започнаха да изобразяват Спасителя в комикси.

[4]. За да се разбере конкретният буквален смисъл на отговора на Христос трябва да се имат предвид две обстоятелства. Първото: според правилата на най-старата „политикономия”, собственик на всички налични пари в държавата е производителят на монети – господарят. В знак на това, че нему принадлежи монополът върху всички пари, той е слагал върху монетите своя печат, своето изображение. Управлението на монетната си собственост като че само временно поверява на поданиците си. Второто: в Палестина са били в обръщение два вида монети. Естествено, била е в обръщение общодържавната римска монета. Но тъй като върху тази монета е имало изображение на езическите богове и на императора (който също се почитал като божество), било е невъзможно тези монети да се внасят в Иерусалимския храм. Юдеите успели да получат от римските власти разрешение за собствени монети без лика на императора, но при условие те да не се изнасят извън пределите на храма. Затова в храмовия двор имало менячи, които обменяли светските монети от езически произход срещу „чистите” пари на храма. Ето защо въпросът на Христос е бил пределно ясен: за какви пари става дума? Чий е образът върху тях? Ако е на кесаря – това означава, че тези пари без друго са негова собственост. Богу те не са необходими. В храма не бива да се внасят. Значи – спокойно отдайте кесаревото кесарю.

[5]. Според православното разбиране при среща хората трябва да се покланят един на друг, именно защото те също са свети икони. Всеки е носител на образа Божий, тоест – жива икона. „Това, че човекът е сътворен по Божий образ и подобие показва, че създаването на изображенията в известен смисъл е божествено дело.” (преп. Феодор Студит, Третье опровержение иконоборцев//Символ. № 18, Париж 1987, с. 318).

[6]. За това, че името на Ангела означва не природата, а служението, вж. Ориген, Против Цельса. V, 4: св. Иларий Пиктавийский. О Троице. V, 22; бл. Августин. 1 Проповедь на Пс. 103, 15.

[7]. Вж. Малков, П., Небо и земля: ангел и человек в Священном Писании.//Альфа и Омега, № 4 (11), 1996, сс. 30-33.

[8]. Преп. Иоанн Дамаскин, Третье защитительное слово об иконах.//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 235.

[9]. Цит. по архиеп. Василий (Кривошеин), указ. соч., сс. 245-246.

[10]. „Медният змей” е бил окачен срещу уязвяващите змии не като образ на пострадалия за нас, а като образ на противния, и спасява онези, които го гледат – не според вярата в това, че той живее, а защото поваленият е умъртвен. И какъв подобаващ надпис да сложим от нас на гроба му? „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (св. Григорий Богослов; цит. по: преп. Феодор Студит, Второе опровержение иконоборцев//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 288).

[11]. И когато след време, в периода на религиозен упадък (появили се самаряните), евреите започнали да се кланят на змея като на божество и когато той се сдобил с име – Нехущан, едва тогава го унищожили (4 Царства 18:4).

[12]. Сомов, К. В., История христианства, М., 1990, с. 154.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4OX

Следва…

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.2. Окултните практики днес като криминогенен факторГоворейки за окултни практики или деструктивни култове (имащи претенция за разрешаване на всякакви проблеми в съвременния свят) и криминогенност, ще споменем главните групи криминогенни фактори:

а) социални – плод на обществото; демографска структура; степен на класово разслоение; социално положение и неговата важност в обществото;

б) икономически – най-влиятелните фактори: бедност; кризи; периоди на преход към различна форма на икономическа организация на обществото;

в) административно-държавни – лоша законова уредба: неефективни съдилища; недобра работа на полицията; достъп до власт и държавни ресурси – най-съществения фактор от тази група;

г) етнически – противопоставяне на различни народности;

д) религиозни – има се предвид някои от криминогенни секти;

е)културни – когато под влиянието на определен вид култура лицето не осъзнава престъпния характер на действията. Това разделение е твърде условно, разбира се. Ясно е, че много от факторите могат да се отнесат към повече от една група. В крайна сметка тези фактори съществуват като дадености, но не всички индивиди се повлияват от тях. Всички тези обстоятелства се възприемат от психиката на всеки човек относително различно, точно затова през последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на научните проблеми относно организираното противодействие на престъпността все по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното поведение.

Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи нейното престъпно ангажиране, криминалната психология подпомага криминологията при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия за извършване на престъпления. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано, въпреки че съществува такава теория – така наречената алтавистична теория. В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието, предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложилата се жизнена ситуация. Отхвърляйки наследствената предопределеност на престъпността и престъпното поведение, психолозите не изключват възможността различни наследствено обусловени аномалии на психиката да повлияят за извършване на конкретно престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности, така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да стане, но може и да не стане. Според тези изследвания две основни подструктури играят решаваща роля за приобщаването на личността към престъпния начин на живот и извършването на престъпления. Това са социално-психологическите характеристики на личността и нейният мотивационен профил. Социално-психологическите особености на личността се формират в конкретна социална среда, тоест при общуването с нея. Те играят важна роля за социализацията на личността: социално познание, общуване, усвояване на навици и привички за практическа дейност, усвояване на роли и функции, формиране на деонтологично отношение към действителността и други.

В самата социализация на личността се очертават три основни етапа: ранна социализация на детето; маргинална или промеждутъчна социализация, свързана с близкото обкръжение на подрастващите, която е преходна и неустойчива; трайна, устойчива социализация, която се реализира след прехода от юношеството към зрелостта. Трите етапа на социализацията се реализират чрез общуването на личността с формални и неформални общности. Неуспехите в този процес най-често водят към дестабилизация на поведението. Разстройствата в психиката и в нервната система също не влияят директно (пряко) върху решението на личността да извършва или да не извършва престъпления. Те се отразяват неблагоприятно върху общуването със социалната среда. Под тяхно влияние могат да настъпят смущения и в социалното унаследяване.

Същото се отнася и за влиянието на темперамента и характера. Няма престъпно насочени характери и темпераменти. Влиянието и в този случай е индиректно, тоест чрез общуването със социалната среда и възникването на разстройства в процеса на социализацията на личността. Насочеността на поведението се определя не от характера и темперамента, а от усвоения социален опит и социални позиции, от възприетите критерии за оценка на доброто и злото в обществото и във взаимоотношенията между хората.

Анализът на социално-психологичните особености на личността, играещи ролята на специфични психични механизми при нейното ориентиране към извършване на престъпления, показва, че са напълно възможни и реални два типа престъпни действия:

а) престъпни действия, обусловени от трайните разстройства и деформации в насочеността и в ценностната система на личността;

б) престъпни действия, повлияни от временни смущения в нейния живот и дейност, свързани с конфликти, с емоционално напрежение и други мотиви и мотивация на престъпното поведение.

Основна отличителна особеност на човешките действия е техният съзнателен характер. Всеки човек предварително осъзнава и осмисля, че трябва да извърши определени действия и чрез тях да получи определен резултат. Всъщност при всяко волево действие става дума за осъзнаване и осмисляне на една специфична човешка потребност да се извърши нещо, за да се постигне определен резултат. Именно тази чисто човешка потребност играе ролята на мотив за извършване на едно или друго действие.

В реалната криминална практика не винаги и не при всички случаи ясно се откроява стимулът, който актуализира потребността за действия.

Понякога този стимул може да бъде някакъв ценен предмет, нежелателно движение или действие, а понякога и дълбока вкоренена амбиция да се демонстрират сила и превъзходство. При престъпленията против личността (особено чрез окултни практики) стимулираща роля може да играе и „комплексът за малоценност“, базиран на различните форми на личностни разстройства под въздействието на деструктивните култове.

„Успехите в превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352). Въз основа на това може да се приеме, че след девети септември 1944 година в България е настъпила секуларизацията (осветскостяване[172]) на образованието и възпитанието на подрастващите. А след 1990 година в България, съответно в целия бивш социалистически блок, е настъпила деидеологизация на възпитанието и превъзпитанието на децата в общото образование. Тогава, за да има законосъобразност, целенасоченост, оптимизъм, колективизъм, персонификация, опора в положителното, единство на груповите и превантивно-педагогическите въздействия, единство на взискателност и уважение към личността на детето, системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивно-възпитателното въздействие, комплексност на използваните методи и други, е нужна обективна информация за парадигмата на окултните практики. И ако разсъждаваме в тази насока, възниква въпросът, как да се извършват превенция, рехабилитация и превъзпитаване на деца – правонарушители, жертви на наркотици и деструктивни култове? В следващите редове ще се опитаме да дадем информация и отговори в тази посока.

Въпреки че XXI век е времето на „ню-ейдж“-движенията, или „Нова епоха“, ще започнем с малка ретроспекция. Ще обобщим: окултизмът е мистично нехристиянско учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора чрез специална инициация. Окултизмът не изповядва само една определена религия, както споменахме, тъй като се базира на много култове, но той събира в себе си всяка форма на болна религиозна мистика, която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, ясновидството, гаданието, вълшебството, чародейството, врачуването, спиритизмът, сатанизмът, астрологията, космизъмът, масонството, шаманството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други.

Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно лечителство“ (наречено баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, различните видове йога, трансценденталната медитация, източни бойни изкуства и други. Нетрадиционните религиозни окултни учения (деструктивни култове) до известна степен почиват на базата на антропоцентричността[173] и антропологизма[174]. С други думи те обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени. Или, обуславят своите идеологически доктрини (с криминален характер) на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му.

Защото окултните практики, учения и методи (нехристиянски учения) и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материалната и духовната същност на човека, но не стигат до материалистично схващане на личността като съвкупност от обществени отношения.

Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики (деструктивни култове) без това да се осъзнава от децата, родителите и служителите от органите по ЗЗДет., ЗМВР, ЗКНВ, ЗСВ и ЗБППМН. А именно в обществото не се осъзнава, че асоциалното поведение на отделния човек, отделната група или отделната детска личност влияе отрицателно върху обществените отношения в правната действителност. Защото предметът на общата, съответно криминалната психология е психичният, духовният елемент у човека, тоест човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида.

Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори. Субективността като предмет на правната психология има квалификации. Това са: емоции; когниции; мотивации; съзнавано; несъзнавано; вербалност; невербалност. Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и така нататък. Как се изследва, след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, тоест поведението).

Ще обобщим условно, че елементите на психичното са:

– съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното; В пространството на психичното няма обективна истина, а има само субективна; Обективността в субективното е в инструментариума (тоест в речта);

– съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим):

а) предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;

б) несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, тоест то не борави с думата, няма семантика.

Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалната история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално. Психично и съзнателно не е едно и също. Съзнателното е онова пространство от психичното, което е субективно и е достояние на субекта, той самият го притежава. Съзнателното субектът отчита вътре в себе си. Следователно по презумпция, ако приемем, че съвременното общество не е осъзнато за генезиса на окултните практики, то е загубило интерес към духовните ценности поради обективна религиозна неграмотност. Вследствие на това при наличие на духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугите на окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – съвсем законно или незаконно – продукта „окултна услуга“, която обещава бързо или светкавично разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (наречени метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши своите житейски проблеми по противоправни, но некриминализирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова човешкият индивид в съвременното общество и свят намира в окултизма и окултните учения и практики благоприятен начин за себедоказване и утвърждаване лично на егото си.

Така в съвременната епоха абстрактно-рационалистическите представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязка антиномия[175] с действителната обществена практика и естествения нравствен закон. Изхождайки от последиците от самоволното отваряне на чувствата и опасностите на съвременния живот при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните религиозно-мистически системи (черпещи от източника на невидимия духовен свят[176]), техните психотехнически похвати са изключително деструктивни[177] за психиката и соматиката и са удивително сходни. Целта в окултизма и деструктивните култове е да се установи контакт с невидимия свят, като се заобиколят онези забрани, които е установил за нас Господ за времето на нашето земно съществуване. Но тук нека се спрем на един виден преподобен православен будител, живял в Гърция в периода XVIIІ-XIX век, който е изследвал обстойно парадигмата на окултните практики.

Преподобни Никодим Светогорец (роден през 1749 година в областта Наксос и се преставил в Христа в нощта на 13-14 юли 1809 година, подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон) споменава, че: „Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много“ (68, с. 9). Въз основа на последното, темата и предвид генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху целта на нашето съществуване на земята. Св. епископ Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на нашия земен живот. Той пише: „При размножаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение, много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно, без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придобият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото“ (Евреи 5:14). Тогава ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог, сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са и полезни. При разделя¬нето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това преобразуване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот“.

От гореказаното става ясно, че:

а) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза;

б) целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта;

в) контактът и общуването с невидимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за нашата душа (психика).

Тези изводи ние трябва добре да запомним. От всичко казано дотук става ясно също, че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да установим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни (общественоопасни) последици (в криминогенен аспект). Защото в сегашното ни паднало състояние пълнотата на знанието за всичко съществуващо не е полезна и ни заплашва с погибел. Въз основа на това църковните правила – канони[178], са поставили духовна ограда за заниманията с окултизъм (магьосничество). Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Тук се има предвид, че според правната психология: „Субектът – това е съзнаващият се индивид.“ Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добиват индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят, се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно, и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението“. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за проумяване и осъзнаване от него. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява криминалните постъпки в много случаи с несъзнанието (135). Затова според теологията ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. „Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне“ – пише св. апостол Павел (1 Коринтяни 13:9-10). Само когато човек се научи да различава доброто от злото – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, му се дава духовно виждане на духовете и (ако това съответства на замисъла Божи) като изключение на сетивното виждане (117). Изхождайки от казаното, пак ще отбележим, че окултните практики са вероломно деструктивно навлизане в духовния-невидим свят, който е източник на зли сили и деяния. Дори през XXI век, трябва да се знае, че според св. отци на Православната църква „…хората – практикуващи и ползващи окултни практики за навлизане в невидимия духовен свят без нужната духовна подготовка чрез очистване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в много дълъг период на подвизаване в Христа[179] – рискуват да попаднат на демоните (падналите духове на злобата).“

В резултат религиозните авантюристи почти на сто процента стават криминално мислещи и действащи личности. Следователно всички форми на окултни практики са акт, чрез който се предизвиква определено негативно ментално въздействие върху хората от страна на злите духове. Проводник на това умствено негативно въздействие са съвременните магьосници, наречени в съвременния свят окултисти – канали, екстрасенси, гурута, „ходжи“, рейки, баячи, астролози, нюейджъри, ясновидци, гледачи, нестинари и така нататък. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти и прочее, – носители на ДНК[180] (на субекта на окултното нападение), билки, химикали, магически формули – заклинания (мантри) и други окултни действия. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни доктрини под формата на ню-ейдж култове. При тях се практикуват окултни мантри[181], заклинания и други ритуали с цел деструктивна медитация – сношение със злите сили (демоните) с цел измама, неоснователно забогатяване, убийство, склоняване към самоубийство, проституция и блудни (развратни) действия, например с деца (малолетни и непълнолетни), манипулация, псевдолечение, хипноза на съзнанието на определени личности или големи групи от хора. Тези съвременни окултни учения просперират и се разпостраняват поради духовно невежество на работещите в медиите чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства. Но последните имат хипнотичен и сугестивно-психосоматичен деструктивен (фактически) ефект за съвременното общество и психиката на отделната личност. Следователно както е реално съществуването на зли сили (падналите ангели) в бита ни през XXI век, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас – ако имаме чиста, православна вяра, те няма да имат власт над нас, православните християни.

В тази връзка ще отбележим въпреки, че магията е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог (и навеки да ни свърже с дявола).

От древността до наши дни магията (като казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, които страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията и деструктивните култове удволетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живота си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде.

Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест[182] (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (магьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че подобни чудеса стават с помощта на тъмните сили. После те имат за цел да вземат в отплата душите им и да ги доведат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[183] да се унаследи, да разболее медицински други хора, да причини другиму смърт[184] (предумишлено или по непредпазливост). Но има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвещават целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с него (който съюз наследствено се унаследява-предава чрез инициация на потомците от потомствения окултист).

Такива окултисти, въпреки да са просветени и да съзнават за душепагубните последствия, действат съзнателно. Тази форма на духовно състояние на падение при хората според нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост според Свещеното Предание на светите отци на Православната църква може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на падението, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат от него чрез тайнството покаяние-изповед, последвано от причастие.

Нека се спрем и на мотивацията за криминалото поведение, за причинността на индивидуалното поведение (например субективните, вътрешни причини). В психичното планиране причините не се свеждат до представата на човека (нещо като различни видове съзнание). Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща: в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план; в правото – води се само от идеята за рационалност.

Водейки се само от причините за виновното криминално поведение, ще заключим, че те могат да бъдат вербализирани. Подобен род типове причини за виновно поведение според криминалната психология са: разбраната и рационализирана причина (приемаме я и от гледна точка на правото).

Изхождайки от казаното по-горе, ще обобщим, че за разлика от днес в древността, апостолските времена и Средновековието окултизмът (магьосничеството) е изобличаван, забраняван, укоряван и преследван наказателно, дисциплинарно и морално чрез законови и правоохранителни рестрикции на държавата и Църквата (56, с. 103).

Това е така, тъй като в миналото двата субекта са съществували в симфония [185].
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на  основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[172]. „Светският характер на българското образование и обективните закони на обществено развитие предопределят прилагането на такива методи, средства и прийоми за корекционно-възпитателно въздействие, които да не бъдат в противоречие с научните познания в областта на педагогиката.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 353.

[173]. Антропоцентризъм (гръцки: άνθρωπος, anthropos, „човешко същество“; и κέντρον, kentron, „център“), е форма на човешко превъзходство и егоизъм. Превъзходството на човека е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Чувството за „център на света“ е еманация на егоцентризъм, гордост и тщестлавие.

[174]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (от гръцки антропос – човек, и логос – слово, наука) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[175]. Антиномия (от старогръцки – αντι и νομος – против, срещу, преди; и закон; буквално – „противозаконие „, „противопоставяне на два закона“) е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие било на фундаментално, било на конкретно ниво.

[176]. Светителят епископ Игнатий Брянчанинов, разсъждавйки за падналите духове, казва: „че хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източника на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“ – В: Сочиненiя, т. 3., С. П., 1905, с. 5.

[177]. Джес Стърн в „Приключенията на психиката“ казва: „почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не и позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите“. – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000, с. 11-14.

[178]. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите Вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[179]. Чрез обожаване (гръцки теосис, богоуподобяване) по благодат.

[180]. ДНК кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотида, „строителни елементи“, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. Срв. http://www.bg.wikipedia.org/wiki/ДНК.

[181]. Понятието „мантра“ произлиза от две други думи: „май“ – мисля, и „тра“ – защита или свобода от „робството на феноменалния живот-самсара“. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите, свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват „конкретни“ (тоест съдържащи имената на „конкретни божества“, Кришна, Шива, Сарасвати и други) и „абстрактни“, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта.“

[182]. Прелест (църковнославянски) – духовна форма на заблуда. В прелест (заблуда), в широкия смисъл на тази дума, се намира цялото човечество в състоянието на грехопадение, защото цялото човешко естество е повредено от лъжата. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Дзобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит). Срв. За прелестта, Елеон, Москва, 1994, с. 3-4.

[183]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. В: Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[184]. Причиняването на смърт другиму или отнемането на живот е тежко престъпление срещу личността.

[185]. За симфония между Църква и държава: „Отдайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21; Марк 12:17). Поддържането на балансирани отношения между Църквата и държавата в съвременните условия на изграждащо се демократично гражданско общество в България предполага наличието и изпълнението на няколко основополагащи изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват специфичния демократичен дух на съвременните принципи на партньорство между държава и Църква и са особено важни за утвърждаване на конституционните и международноправните норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието. В нашия посткомунистически социокултурен контекст те имат и своето особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма. – В: Нушев, К., Срв. http://www.svobodazavseki.com

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Oz

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Окултните практики като криминогенен факторНе може да има национална сигурност и обществен ред в държава, в която са блокирани процесите на социалната защита, в която хората не виждат лична перспектива за себе си. Понякога и част от законите се превръщат в криминогенен фактор – тъй като у нас лобизмът се смята за безогледна защита на частни интереси. Защото светът поставя нови предизвикателства пред демокрацията – бързината, скоростта на достигане на информацията до гражданите води до нови параметри на отношенията между държавната власт и хората. Нека преминем нататък и проследим общественоопасната проблематика, свързана с окултните практики от древността до днес.

2.3.1. Окултните практики в древността като криминогенен фактор

Окултизъмът[147] (от латински occulus – таен, скрит) – мистическо учение за съществуването на тайнствени, скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора. Окултизмът не се изповядва само в една определена религия, тъй като се базира на много сатанински култове, той събира в себе си всяка форма на болна мистика[148], която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, гаданието, спиритизмът (викането на духовете на мъртви), сатанизмът, полтъргайст, астрологията, космизъмът, масонството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно“ лечителство (народно – баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, йога и други източни култове, медитация, източни бойни изкуства, НЛО и други.

Свещеното Писание не отрича съществуването на такива явления (извънземни, полтъргайст, контактуване с тях или с „висшия разум“), но ги обяснява с осъществяване на контакт със сатанинските „поднебесни духове на злобата“ (с бесове – наречени още демони, паднали ангели, зли и неми духове, войнство на лукавия и прочее). Свещеното Писание и Свещеното Предание на Църквата категорично забраняват и осъждат заниманието и съприкосновението с окултните практики и всяко гибелно за човешката душа общуване с падналите духове, наричайки окултизма безбожие, богоборство, бесовщина или форма на бесообщение. Въз основа на казаното е удачно да споменем в началото още с оглед на интердисциплинарната насоченост на изследването, че деструктивният мистицизъм, характерен за окултизма, окултните практики и неорелигиозните доктрини, базирани върху езичеството като цяло, претендира за разгадаване загадките на психиката като някаква самостоятелна[149] духовна ценност, освободена привидно от прагматизъм.

В този ред на думи ще отбележим пак, че в Большая Советская Енциклопедия думата „окултизъм“ се определя по следния начин (97, с. 348): понятието окултизъм (от латинската дума: occultus – таен, съкровен) е общо название на ученията, признаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновенния човешки опит, но достъпни за „посветените“, преминали през особена инициация[150] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизма е достигане на висша степен на съзнанието, откриващо достъп до така наречените „тайни знания“. Тези квази „тайни знания“ лежат в основата на древното магьосничество[151] (древна езическа форма на окултизъм), от което са произлезли в съвременния свят екстрасензориката, биоенергетиката[152], модерните форми на ясновидството, уфологията[153], хипнозата[154], учението за кармата[155], учението за агни-йога[156], кабала[157] и други нехристиянски учения. Още през древността Старият Завет на Свещеното Писание се отнася изключително рестриктивно и строго по отношение на представителите на древните форми на окултизъм (чародейство, магьосничество, гледачество, прорицателство, некромантия, астрология, жречество, шаманство и други различни форми на езичество), наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13) св. пророк Моисей е казал: „Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твой Бог.“ В книга Левит св. пророк Моисей казва в същия смисъл: „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници, не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш“ (Левит 19:13); „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш“ (Левит 20:6-7). В книга Изход битиеписателят и автор на Тора казва: „Врачка да се не оставя жива“ (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит битиеписателят – св. пророк Моисей регламентира особено сурово наказание за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм[158]: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени: с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (визиращи забрани), които описват дейността на сатаната и падналите духове (окултните проявления на нечистите духове) или пък се описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и светите апостоли.

Тук ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма и магьосничеството), като припомним думите на св. апостол Павел: „и сатаната сам се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14), за да прелъсти човека. Това е еднозначно предупреждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементарно и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора, а и съвременното общество мислят, че демоните не са реалност, а илюзия или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални твари – създания (вж. Символа на вярата – първи член „за невидимия свят“), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква.

В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни 6:12). Или „какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“ (2 Коринтяни 6:14-16). Затова в Добротолюбие (петте тома) и Лествицата (преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикасни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апостол Павел в Посланието си до Ефесяни – глава шеста, което послание е писано в окови вероятно в Рим по време на първото затворничество около 63 година след Христа. А веднъж св. апостол Павел изгонил един зъл дух на предричане от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината[159]: „тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път на спасение“ (Деяния апостолски 16:16-18).

Следователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или миналото, но това е само с една-единствена цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора, та даже и цели народи. Затова в новозаветни времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[160] и поместните[161] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на светата Православна църква от примките на служителите (злите духове) на лукавия. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир (духовник) като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове.

Известни са под името канони и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, като духът им главно е легнал и в основата на държавните закони на всички християнски страни. Тези правила (канони) строго забраняват магьосничеството (във всичките му форми) като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (седмо, шестдесет и пето и седемдесет и второ правило на св. Василий Велики[162]). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това не се покаят, светата Църква налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[163] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие.

В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[164], които са и част от критичния апарат на тезата: „ Ония, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквито желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и ония, които предлагат, и ония, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, постановчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват“ (шестдесет и първо правило на Шести Вселенски събор, двадесет и четвърто правило на Анкирийския събор и осемдесет и трето правило на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуването си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици с окултна насоченост): „Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църквата, защото като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола“ (срв. тридесет и шесто правило на Лаодикийския поместен събор).

В този ред на думи ще споменем и за Правило трето от св. Григорий Нисийски: „А ония, които отиват при чародеи или гадатели, или такива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки си вярата в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно презирайки изповядването на вярата, което сме им поверили.“ Това правило заклеймява последните като реални вероотстъпници от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голяма неволя или тежко нещастие, канона призовава да се покаже човеколюбие от Църквата (23, с. 54).

Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосничеството) в Еклогата, титул XVII, За наказание за престъпни въпроси, параграф четиридесет и трети: „Баячите и магесниците, които във вреда на людете се сношават със злите духове, да се накажат със смърт чрез меч.“ Тук е необходимо да се направи един важен за изследването извод, който е и аргумент, че всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество) се сношават със злите духове. Следователно окултистите се съвукопляват със злите духове (бесовете), след като ги акумулират и генерират (в себе си) и ги адресират и внедряват във вреда в душите на други „люде“ – човешки индивиди. Това обаче не може да се случи, когато човек е обграден с благодатта на Светия Дух, тоест при благочестивите и смирени хора, водещи евхаристиен – църковен живот, чрез изповед, причастие, молитва, пост и други.

В допълнение трябва да отбележим, че Сборникът Еклога[165] като правен източник, създаден през VII век след Христа (по времето на император Лъв III), е нормативен акт с цивилен характер освен и каноничен, защото след управлението на императора на Византия: св. цар Юстиниан Велики, известен с Юстиниановото Законодателство (Кодекси, Новели и Дигести), окултните практики са репресирани законодателно.

По времето на св. благоверни цар Юстиниан Управда[166] държавният апарат на Византия е проявил юридическа (освен духовна) загриженост и репресия по отношение на окултните практики, нанасящи съществени общесвеноопасни вреди на хората. Бихме искали да подчертаем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие дълги години. По този рестриктивен правен освен духовен начин още в Стария Завет е отбелязано чрез Божието слово отношението към хора, които се занимават с вълшебства, гадания, чародейство, астрология[167] (звездобройство и сабаизма). Тоест в древността и средновековието в наказателното право отношението към окултистите е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Защото дори и в древността навлизането в духовния свят (във вреда на другите хора) без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствено психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род е водило до развиване на гордост, която става причина за тежки психически и ментални заболявания у такива лица.

Това е така, защото окултните упражнения, влияния, занимания и практики потискат Божиите образ и подобие у хората, в резултат на което те губят тотално свободната си воля и заболяват, страдат, умират или придобиват криминално поведение.

Затова спазването на Закона Божи е положителното, правилно отношение (разбиране и приложение) към нравствения закон, заложен у човека при сътворението в синхрон и с цивилните закони през древната епоха на теокрацията и монархията. Това отношение се заключава в разбирането и изпълнението на закона (дори и в светските му форми) по дух, не само по буква и логика, чрез живо участие на всички духовни сили на човека: ум, чувство и воля.

Всяко изискване на нравствения закон не трябва да се изпълнява сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а трябва да се поставя в хармония с духа на целия Божи Закон (въплътен в Свещеното Писание). Той трябва да се изпълнява с радост, като „изискване на Божията воля и с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили, немощи и възможности“ (19, с. 42). Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към изпълнението на заповедите Божии. „Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Божия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята. Състояние на реална свобода – отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, прехвърлили вината на друг, но признали Бога за Съдия“ (19, с. 32). С оглед на последното ще се спрем на учението на Свещеното Писание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории, които ще опишем по-нататък. Най-общо в древността и днес окултистите се делят на осъзнати в злото, което вършат, и такива, които са в духовна прелест (заблуда) – неосъзнати, и си въобразяват, че вършат добро – тоест, че условно „помагат на другите“ хора.

Окултистите са хора обладани или обесебени от зли духове (при инициацията) – но в различна степен. В този ход на думи можем да отебележим, че в състояние на реално зло също се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: „Той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие 4:7), но Каин, вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[168] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а после и върху цялото човечество, склонно повече към злото. В тази връзка ще отбележим, че практикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги чакат адските и вечни мъки[169] в ада (който е в отвъдния свят), обстоятелства, които засягат в някое отношение и потомството им. Владеенето на злото обаче не е унищожило свободата на човека и тя може да се осъществява и в посоката на доброто. Показателен пример с оглед на темата е житието на свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина (чиято памет честваме на 2-ри октомври). Свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски от най-големия магьосник (приятел на дявола) се обръща и превръща в Божи угодник, който помага на пострадлите от окултизъм (магьосничество) чрез специалния чин на заклинателните си молитви във връзка с познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). Като в края на живота си свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина заедно засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – която е реален духовен венец и е класическа илюстрация на преминаване на нравственото зло към нравственото добро.

В заключението на тази глава ще споменем, че не можем[170] да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически окултни практики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.

Въз основа на изложеното можем да направим обоснован извод, че чрез окултните практики от древността до днес, през XXI век, се моделират психосоматични деградации на личността (в частност на потомството – децата). Те се проявяват в криминогенен, духовен, медицински, юридически и социалнообществен аспект. Така въз основа на окултизма[171] във всичките му древни форми са се генерирали криминогенни събития, личности и общественоопасно поведение, имащи противоправен и общественоопасен характер по отношение на обществените отношения в древността и днес.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[147]. Езотеризъм (от гръцки εσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) е „синоним на окултизъм, понятия, които в най-общ смисъл се назовават спрямо всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова учение изучава тайно и предавано по поколенията знание от всякакво естество. Докато знанието е по принцип философско или етическо и мистично, на теория може да бъде разнородно. Езотеричните или окултните учения не се концентрират в някакво географско място, а по своята идейна същност представляват самото чисто ядро на дадена духовна традиция. Езотеризмът като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие. Според тях това е познание, към което всеки трябва да подходи индивидуално, според степента на собственото си развитие. Според езотеризма (окултизма) всеки сам е отговорен за собствената си съдба. Езотеризмът в различните му прояви: окултизъм, херметизъм, тайни общества, неоплатонизъм, спиритизъм, медиуизъм, гностицизъм, алхимия, кабала, парапсихология, теософия, екстрасензорика, астрология, биоенерготерапия, гледачество, от много векове е заклеймяван от ортодоксалната християнска Църква. Въпреки мерките, предприемани от Църквата срещу езотеризма (окултизма), той продължава да се развива и процъфтява успоредно с християнството и се е проявявал в течение на изминалите двадесет века във философията и най-видимо в литературата и в изкуството. Модерна форма на езотеризъм е движението на „ню-ейдж“ култовете.“ Срв. www. pravoslavie. bg.

[148]. Болната мистика е „напълно противоположна на здравата, понеже е противоположен нейният източник. Докато здравата мистика иде от Бога, болната иде от дявола. Обаче въпреки тая противоположност съвсем не е лесно да се различи коя мистика е божествена и коя – демонична. Защото сатаната е много хитър – за да заблуди и вкара в измама, той се явява не в грозния си вид, а в привлекателна форма: като светъл ангел, като подбудител на душата към добро, като доброжелател, като Божи пратеник. Свети апостол Павел, великият познавач на духовния живот, ясно свидетелства, че „сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14). Когато някой има видения, трябва да притежава голяма духовно-благодатна опитност и съвършена чистота на сърцето, за да може да познае какви са неговите свръхестествени мистични преживявания – божествени или сатанински“. – В: Алексиев, Серафим, архимандрит, Болна и здрава мистика. Срв. http://www.pravoslavie.com.

[149]. Обстоятелства, визиращи антропоцентризъм в секуларния и глобализиращ се съвременен свят.

[150]. Инициация (латински ination) означава посвещение (латински тайнство) в християнски аспект. Думата „инициация“ според окултистите произлиза от латинска дума, която означава „започвам“. Окултната инициация „представлява едно ново начало, навлизане в нов начин на живот“, означава „посвещение“ на дявола.

[151]. Според член 199, точка 5 от Устава на Българската православна църква (Приет от VI Църковно-народен събор на 11.12.2008 година в Рилската св. обител, публикуван в „Църковен вестник“, извънреден брой от 9.01.2009) магьосничеството и врачуването са тежки църковни провинения предвид каноните (правилата) на Вселенските събори.

[152]. Биоенергетика (биоенерготерапия) – термин, използван за означаване на своеобразна терапия с цел осъзнаване на биотоковете в тялото, тяхното усещане, изясняване нарушенията във функцията им и възстановяване на хармонията „тяло-душа“ чрез премахване на ненужните задръжки. Биоенерготерапията е свързана с „вегетативната терапия“ на В. Райх, създадена през 50-те години в САЩ от учениците му А. Лоун и Дж. Пиеракос. Десев, Л., цит. съч., с. 65.

[153]. Уфология – наука за НЛО (извънземни индивиди).

[154]. Хипноза (от гръцки „хипнос“ – сън) – въведен от английския лекар Джеймс Брайд (1843) термин, с който се означава гранично звено между естествен сън и различни форми на патологичен сън; близко до съня състояние, предизвикано изкуствено чрез фиксиране вниманието на хипнотизирания субект върху блестящ предмет и чрез внушение, при което хипнотизираният субект изпълнява всякакви команди на хипнотизатора. Хипнотизираният сън се предизвиква от хипнотизатора най-често чрез вербално-речево внушение. Десев, Л., цит. съч., с. 668.

[155]. Цитат от окултното учение за кармата на бедността и богатството: „В това се състои големият замисъл, „играта на Господ“. Като присъства във всеки от вас, „Господ отначало създава илюзия“, а след това я „разрушава“. По подобен начин детето прави пясъчен замък и след това го разрушава, за да построи друг, по-съвършен замък. И „всеки път“ неговото творение става все по-съвършено, все повече се приближава до съвършенството и всеки път превъзхожда по съвършенство всяко предишно творение. Вие сте „подобни на Бога“ и по същия начин имате възможност да творите и да създавате съвършени образци в своя живот. Някои индивиди предпочитат да вървят по собствен път и изграждат своя живот и заобикалящата ги действителност по стандарти, които са далеч от съвършенството. „Бог ви позволява да експериментирате“. Вие сами ще можете рано или късно да се убедите кое от създаденото е красиво и хармонично, кое се вписва в представите за съвършенство, а кое е грозно и уродливо и трябва да бъде преобразувано. Затова, ако предпочитате да се ръководите в живота си от ниски стандарти и небожествени ориентири, позволява ви се да правите това“. Срв. http://www.terrafim.wordpress.com

[156]. Агни-йога (йога на огъня): деструктивна окултна практика, която е тясно свързана с традицията на окултизма, като за нас е интересно да научим как се разбира в нея „вътрешната чистота“. В християнството покаянието е средство за очистване от греха. За очистване говори и класическата йога. Понятието за вътрешна чистота присъства и в агни-йога. Как се разбира в нея тая вътрешна чистота ? Ето какво пише по тоя повод „майката на агни-йога“ Е. И. Рьорих в писма до своите ученици: „Прогонвайте всяка нечиста мисъл, заменяйки я с мисъл за благо. Бързайте да очистите духа с широки съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ (с. 46). За ефективността на такова „очистване на духа“ можем да съдим по примера на нашите бивши държавни ръководители, на които „широките съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ ни най-малко не пречеха да проливат кръвта на невинни хора през време на революцията, гражданската война и масовите репресии. Очиства само покаянието пред Господа, но за него в агни-йога не се споменава, защото в нея Христос е само човек, достигнал със свои собствени сили свръхчовешки статус, а собствено Бог е Абсолют, който по силата на своята абсолютност изобщо не се намесва в земните дела и е напълно безразличен към съдбата на отделния човек на тая грешна земя. В това се усеща силният повей на будизма, който е оказал несъмнено влияние на формирането на окултните възгледи на Е. И. Рьорих и Н. К. Рьорих. Срв. http://www./star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[157]. Кабала – термин от еврейски произход, който буквално означава предание, тайно учение, в по-разгърнат смисъл на думата – еврейско религиозно-мистично учение, пълно със суеверие, чиито преставители се занимават с тайнствено тъкуване на думи и цифри; в преносен смисъл – нещо неразбираемо, загадъчно. В арабския език кабала означава: буквално – задължение; в древността – робство; в книжовния език – духовно робство, пълна зависимост. Десев, Л., цит. съч., с. 212.

[158]. Този библейски старозаветен текст от една от книгите на Петокнижие (Тора) на св. пророк Моисей се отнася за всички видове на врачуване, обайване, чародейство, вълшебство и други видове магьосничество. Тоест, ако има някой, който се „възхищава“ и „почита“ дейността на покойните: Евангелия Гущерова (Ванга), Вера Кочовска и други, трябва да знае, че последните попадат под санкцията на Второзаконие (18:9-13) и сл.

[159]. Такъв е примерът с Евангелия Гущерова, Нострадамус, Вера Кочовска, Кашпировски, Джуна и много други съвременни и древни магьосници – предсказвачи, ясновидци, гадатели, екстрасенси, шамани и прочее.

[160]. Правило 61 на VI Вселенски събор: „Ония, които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и ония, които водят мечки или други животни за забава и съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща, също така и тъй наричаните облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват съвършено от Църквата, както и светите правила заповядват, защото: „Какво общо има между светлина и тъмнина“, казва апостолът? Или: „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? или: „Каква прилика между Божия храм и идолите “ (2 Коринтяни 6:14, 15, 16). – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[161]. Правило 36 на Лаодокийския поместен църковен събор: „Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Ония, които носят такива, заповядваме да се изхвърлят из Църквата.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[162]. Както съборите били тълкуватели на основните принципи, изразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание, така на съборните постановления тълкуватели били отделните отци на църквата. Съборните правила представлявали изобщо определения, които предстоятелите на една или друга поместна църква прилагали в особени случаи и при известни обстоятелства под лична отговорност. Такова прилагане на съборните определения било обнародвано с окръжни послания до паствата с канонически послания на един епископ до друг епископ и с канонически отговори на поставени въпроси и така нататък. Дълбокото каноническо познание на някои епископи им заслужило всеобщо уважение в църквата. Затова от техните послания, както и от други техни произведения, били извлечени съответни места, които представлявали възвишени правила по пастирското управление и като такива били приети, одобрени и признати за задължителни за цялата Христова Църква и заедно с каноните на съборите са влезли в общите църковни канонически сборници. Срв. Правилата на св. Църква, част 2, Атон, Света Гора, 2004, с. 1-2.

[163]. Епитимията е църковно дисциплинарно „наказание“, налага се от свещеник на мирянин; епитимия може да бъде наложена и на клирик от по-висш клирик или от негов духовен наставник. Епитимията (от гръцки έπιτιμία – порицание) е също извънредно задължение, което се налага от духовник във връзка с извършени грехове от вярващите, изповядани пред него. В различните случаи това задължение може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, определен период на пост, лишаване за определено време от причастие и други. Епитимията е определена и практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а да изправи и излекува.

[164]. Срв. Съвети на св. отци как да се борим с врага на нашето спасение. Побеждавай сатаната. С., 2003, с. 22.

[165]. Еклогата е сборник от закони, издаден през 726 година след Христа във Византия от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Сборникът, имащ и цивилистичен характер, известен като Еклогата, е разпространен сред южните славяни и в Русия.

[166]. Св. благоверен Цар Юстиниан Управда – честваме го в Православната църква на 14 ноември.

[167]. Астрология (гръцки астрон – светило; логос – наука) = лъженаука за предсказване на бъдещето по разположението на планетите. Сродна на астрологията е астромантията (астро – гръцки manteia „предсказване“), която се занимава с гадаене по звездите. Астрологията е вид многобожие, а многобожието е отхвърляне на Единия истински Бог и приемането на други лъжливи божества, в случая небесни светила. Те обаче не са богове, а чудно Божие творение говори за всемогъществото и вседобротата на Бога и за което свидетелства и псалмопевецът: „Небесата проповядва славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псалом 18:1). – В: Николов, Ив., За астрологията, К., 2003, с. 5.

[168]. Умисъл – „престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен.“ – В: Ненов, Ив., цит. съч., с. 96.

[169]. Срв. „Там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 8:12). Господ посочва вечната задгробна участ на неразкаяните грешници: външната тъмнина, ада, където е плач и скърцане със зъби. Думите ад, тартар, геена, преизподня означават едно и също нещо и това е мястото, където се мъчат грешниците – място тъмно, във вътрешността на земята, където – според св. Кирил Александрийски – живеят страшни, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, подобни на черни етиопци. На ония, които се съмняват, че има ад и демони, вечни мъки и митарства, ние препоръчваме да прочетат книгата на архимандрит Серафим Алексиев за преподобни Серафим Саровски и особено главата под наслов „Действително ли има бесове и адски мъки“. Но да се отрича вечността на адските мъки, е все едно да се отрича достоверността на Евангелието и да се приеме, че Христос е лъжец. Господ казва за осъдените грешници: „И тия ще отидат във вечна мъка“ (Матей 25:46). – В: Серафим (Алексиев), архим., Преподобни Серафим Саровски, С., 1983.

[170]. По-важно е да се покаже психологическият ефект от дóсега с тези нехристиянски учения, какво може да се случи с хората и как може да се деформира личността им в резултат от това, какви са вредните последици Тези негативни последици, чието съществуване не може да се отрича, ние смятаме за напълно достатъчен аргумент. Защото, както показва опитът, чете¬нето на окултна литература, дори без особен интерес, е процес на съединение с тъмните сили, невидимо погубващ душата на четящия.

[171]. Чрез окултизъм и окултни практики никога не може да се осъществи нещо добро, тъй като източникът на окултните практики са падналите ангели (духове на злобата), наречени демони, чийто княз е лукавият.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4O8

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.1.Политико-икономически и духовно-нравствени фактори, свързани с девалвацията на ценностите и употребата на психоактивни вещества при младите хораВсъщност налице е пагубна двойственост, която прави борбата с наркоманията и употребата на психоактивни вещества като цяло безуспешна. Работата е в това, че де юре наркотиците са забранени в цял свят (с изключение на Холандия, където употребата на „слаби наркотици“ е легализирана, и някои държави, където към марихуаната има снизходително отношение), а де факто те вече станаха толкова съществен компонент на икономиката, политиката и културата, че каквито и да било сериозни действия в това направление, ако те по принцип са възможни, биха предизвикали сътресения с мащабите на световна война (14, с. 70). Доходите от наркобизнеса по приблизителни оценки съставляват около четиристотин милиарда долара годишно. Но работата не е толкова в апетитите на наркобароните. Съществуването на наркобизнеса представлява национален интерес на цели държави. Това са, разбира се, на първо място страните, производителки на суровината. Най-крупният доставчик на хашиш и други канабиноиди (производител на канабиса) е Мароко, където съществуват цели конопени плантации с обща площ петдесет до седемдесет хиляди хектара, произвеждащи до хиляда тона хашиш годишно. Експортът на местния сорт марихуана е основният доход на Ямайка (1.1 милиарда долара годишно), който няколко пъти превишава доходите от износ на полезни изкопаеми (боксити) и от туризъм. Афганистан е на първо място в света по производство на опиум (три хиляди тона годишно). Това е единственият източник на доходи за населението от планинските райони. Подобна е ситуацията в страните от Златния триъгълник (Бирма, Лаос, Тайланд). Ако тайландският селянин не отглежда опиумен мак, цялото му семейство ще умре от глад. Същите са проблемите в страните от Латинска Америка, специализирани в производството на кокаин, където на търговията с него, в която участват самите членове на правителствата, се крепи икономиката.

Да се решат икономическите проблеми на тези страни от „третия свят“, означава да се откажат от основните принципи на икономиката си богатите държави. А те съществуват за сметка на експлоатацията на „слаборазвитото“ болшинство от държави с неразвита икономика, базираща се на производство на наркотици или суровини за наркотични вещества. Затова при тези дъжави е валидна максимата „злото ражда зло“. Експлоатирайки страните от Азия, Африка и Южна Америка, Западът всъщност умножава собствените си социални проблеми, увеличавайки числото на наркоманите (21, с. 71). Не по-малко заинтерисовани от съществуването на наркобизнеса са страните, където се изпират „мръсните“ пари – такива са Сърбия (в миналото), Албания, Кипър, Русия, държавите от Карибския басейн, предоставящи удобни възможности за банкови машинации.

Стандартното заплащане за изпиране на пари се колебае между 3 и 7 за 1 $, но дори тези загуби да са повече, те малко се отразяват на свръхпечалбите на наркотърговците. Та нали купеният в Азия и продаденият в Лос Анджелис или Париж килограм наркотик струват 100 и дори 1000 пъти повече от цената на мястото на закупуване.

Да вземем факта, че тези финансови средства съвсем не са статична стока, а се влагат постоянно. В това число, разбира се, и в напълно легални отрасли на икономиката. А икономическите аспекти са тясно свързани с политическите. С процентите от изпраните наркопари са финансирани военни действия от страна на Сърбия (16, с. 192). Така както и действията на Обединената армия на Косово (ОАК) са финансирани основно със средства от търговия на наркотици в страните, откъдето функционира „албанската“ наркомафия (85, с. 15-17). От доходите от опиумния мак съществуват разнообразните афганистански формирования.

Освен това наркотиците имат още и важно стратегическо значение, което е много разностранно. Чрез наркотиците става възможно да се извадят от обществения живот големи маси хора и най-вече младежите – най-активната и переспективна част от населението. Както казвал Хитлер, „който притежава младежта, притежава бъдещето“ (14, с. 72).

Наркотиците са и едно много мощно оръжие за социален геноцид[128], което дава възможност за създаването на крупно перо разходи за борба с наркоманията в страните, по отношение на които се извършва този геноцид. Също така употребата на психоактивни вещества предоставя възможности и за по-удобна манипулация на съзнанието и повишена внушаемост на населението. Употребата на психоактивни вещества (от всякакъв вид) е средство за окултно въздействие и демонизация на обществото[129].

Въз основа на казаното по-горе може да се направи извод, че много от очертаните обстоятелства са валидни за фактическата обстановка в България от гледна точка на политико-икономическите фактори, независимо, че нашата държава е член на Европейския съюз. Политическите и икономическите предпоставки в една страна влияят пряко на духовно-нравствените фактори, които са свързани с девалвацията на нравствени ценности. А това поражда неминуемо предпоставки за употребата на психоактивни вещества при младите хора и децата, което пък генерира криминогенност в различните сфери на обществения живот. По-надолу ще се опитаме да разгледаме въпросите, свързани с демографската криза и война у нас и в частност при славянските народи. Какви са методите на тази необявена война, как се води тя и каква е тази криза?

Политико-икономическата, демографската и нравствената криза са производни на духовната криза или ситуация, водещи до девалвация на нравствеността у народа и в частност у младите хора. Защо? Защото духовността на един народ се определя от няколко фактора и преди всичко от неговата религиозност. Духовността на българския народ е традиционно свързана (съгласно член тринадесети (3) от Конституцията на Република България) със светото православие. То определя от векове нравствено-моралните устои на обществото, неговите начин на живот, култура, изкуство, отношение към децата и брака, към възрастните хора и към устоите на семейството като цяло. Както културата и изкуството, така и брачните, и семейните отношения, начинът на живот на православните народи през миналите векове са се отличавали с високо ниво на развитие, тъй като са се надграждали над нравствеността на православното християнство. Но какво всъщност е православната духовност[130]? И как ние, православните християни, можем да определим духовността на човека? Духовността всъщност не е някаква отвлечена абстракция, а напълно реално състояние на даден човек и на хората като цяло. Това е взаимодействие на духовни същности. И тъй като Бог е Дух, то Той е първоизточник на всичко съществуващо, включително и на материята. В Евагелието е казано: „Бог е Дух: и тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух и Истина“ (Иоан 4:24). Човекът е Божие творение и носи в себе си Божия образ и подобие. В Библията е казано: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст, и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие 2:7). „Бог е Дух“ (Иоан 4:24), противоположен на инертната и тварна материя, а човекът притежава дух – Божие дихание. Подобното се стреми към подобно, ето защо и човекът като носител на дух и като Божие дихание се стреми към своя Първообраз и стъпва в определени взаимоотношения с Него чрез църковните тайнства. Точно тези взаимоотношения на тези две духовни същности – Бог и човек – съставляват духовността като явление. И така духовността на човека това са неговите отношения с Бога. Но човекът е в определени взаимоотношения не само с Бога, но и с хората, със създадения от Бога за човека свят.

Взаимоотношенията между хората като носители на духа са също духовни отношения. Друг е въпросът, че невинаги това са отношения, представляващи въплъщение на Любовта, въпреки че би трябвало да са такива, тъй като „Бог е Любов“ (1 Иоан 4:16). Синът Божи – Господ Иисус Христос, е дал на хората нов завет[131]: „Обичайте се един другиго“. Затова дълбоката духовност на един православен народ е предпоставка за психическо и физическо здраве както на отделния човек, така и на обществото като цяло, а също така и за социално-икономическото му развитие, защото по думите[132] на св. апостол Павел: „плодът на Духът се състои във всяка доброта, правда и истина“ (Ефесяни 5:9); (13, с. 8-9). В днешно време духовността на българския народ се намира в криза, тоест в критично състояние, което е вследствие на откъсването и отстъплението му от този източник на нравственост и любов (към ближния) – cветото православие.

Тази духовна криза се наблюдава във всички области и сфери на нашето общество: в социално-икономическата, в политическата, в нравствено-моралната, в демографската, както и в семейно-брачните отношения, а оттам и във възпитанието на децата, подрастващите и младите хора. Следователно политико-икономическите промени не трябва да се считат за основна причина за демографската криза. Тя е породена от духовната криза и от девалвацията на нравствено-моралните ценности базирани изцяло през поледните 1300 години върху учението и живота на Православната църква. Тоест девалвацията на духовно-нравствени ценности, изразяваща се в наркомании, неокултмания и други, се дължи на отстъплението (гръцки апостасия[133]) на българския народ от светото православие и от благодатта на Светия Дух, чрез даровете на Който хората имат възможност да се обожават, сиреч да се стремят към възстановяване[134] на единството между „образ“ и „подобие“ с цел благодатно духовно-нравствено обновление на човешката природа.

2.2. Наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор

Исторически сведения посочват, че употребата на дроги и алкохол датира от хилядолетия. Едва от края на XIX и началото на XX век обаче това явление прерасна в проблем за човечеството. Този проблем непрекъснато се задълбочаваше и през последните петдесет години застана в центъра на вниманието на развитите държави и общества. Основната причина е, че мащабите на явлението достигнаха колосални размери, а свързаните с него проблеми – здравни, социални, икономически, правни, психологически, застрашават устоите на държавите и развитието на обществата. Решаването на тези проблеми беше издигнато в ранг на държавна политика и първостепенна задача на гражданските общества. Къде е България в тази ситуация? „След няколко десетилетия „тихо“ натрупване на проблемите през последните двадесет години те се „взривиха“. Традиционно съществуващата злоупотреба с алкохол и никотин рязко нарасна преди всичко за сметка на младите хора и децата. Значимо се е увеличила немедицинската злоупотреба за справяне със стреса, безсънието и болката до степен на злоупотреба и зависимост спрямо тези медикаменти. Но общественото внимание беше привлечено преди всичко от впечатляващо бързото разпространение на нелегални дроги като хероин, марихуана, кокаин, екстази и свързаните със злоупотребата им проблеми сред младите хора и подрастващите. Мащабът на злоупотребата с хероин в България ни изведе на едно от първите места в Европа. В същото време се оказа, че държавата и обществото ни не са подготвени за това, което се случва. Като цяло липсва необходимият ресурс за противопоставяне на явлението наркомания. В продължение на двадесет години България постоянно е в състояние на преход. Инвестира се преди всичко в стратегия на ограничаване на наркотрафика и предлагане на наркотици“ (66, с. 5).

Не се инвестира достатъчно в стратегия за намаляване търсенето на дроги и алкохол чрез резидентно-рахабилитационни и духовно-просветни програми с помощта на Православната църква.

В увода споменахме, че наркоманията не е медицинска болест, а е духовен проблем – грях на отделната личност и грях на обществото като цяло. Тоест наркоманията и неокултманията са духовна болест (с медицински измерения), която може да бъде „лекувана[135]“ ефикасно по духовен път (чрез психо-социална рехабилитация и духовно обгрижване за възстановяването на личността от поведенческите и психичните ѝ разстройства). А това е Пътят, Истината и Животът в Бога, който е само в светото православие и в църковните тайнства на св. Православна църква. Там, в църковните тайнства – кръщение, миропомазване, изповед, причастие, маслосвет, водосвет, венчание, свещенство, монашество, – човешката душа (поробенна от страстта на наркоманията, алкохолизма и други) получава даровете на Светия Дух, които я освещават, умиват, очистват, разхубавяват. Даровете на Светия Дух чрез божествената енергия обновяват душата, буквално дори я умиват при дълбоко покаяние (гръцки метаноя) от греховността и състоянието на грехопадение. Разбира се, Православната църква не отрича медицината и науката, а напротив, в успешната и ефективна рехабилитация на зависими е препоръчително да се съчетаят медицинските и социалните грижи с духовното обгрижване.

Отделно от горното, връщайки се към икономиката, светската социология, психология и педагогика, ще споменем, че опитът на развитите държави показва, че отношенията „пазар-клиент“ са двупосочни и взаимно детерминирани. Не може да се очаква, че нелегалният пазар на дроги може да бъде унищожен, докато има клиенти за този пазар, както е невъзможно да се ограничат клиентите за легални наркотици (алкохол, цигари, психоактивни медикаменти) при „сегашното състояние на техния пазар в условията на псевдопазарна икономика“ (66, с. 6).

От гледна точка на социално-педагогическата наука: алкохолизмът и наркоманията, и употребата на всички психоактивни вешества са непосредствен фактор, генериращ и стимулиращ противоправно и общественоопасно поведение сред част от подрастващото поколение на всяка една страна, в частност и в нашата. Употребата на спиртни напитки и наркотични вещества е сложен феномен, обусловен от редица социални, духовни, психопедагогически и биологични предпоставки. Подценяването на този фактор води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на детето отрицателни последици. „Като такива последици, вследствие на алкохолизма и наркоманията, могат да се посочат в най-общ план засилилата се детска и младежка престъпност; дезорганизацията на вътресемейните взаимоотношения; малолетната и непълнолетната проституция и хомосексуализмът; автодеструктивното поведение, често преминаващо в суицидни тенденции и прочее“ (65, с. 233).

Затова учението на Православната църква гледа на наркоманията не като на биологическо заболяване, а като на духовна болест[136], защото именно грехът и греховният начин на живот пораждат страстта, която води до психични и соматични нарушения. Върху тези нарушения слага отпечатък преморбидният фон (съвкупността от наследствени и придобити психофизични особености, както и чертите от характера на човека, които той е притежавал, преди да започне употребата на наркотични вещества), който съществува у пациента до появата на греховната страст и способства за нейното развитие. Убедени сме, че преморбидните личностни особености на наркоманите се определят не от биологически причини, а от бездуховността на семейството, неправилното възпитание, например хиперопека[137] и тирания, непълни семейства, създаващи много възпитателни проблеми: от дефекти на възпитанието в училище до влиянието на уличното възпитание и други. Тези фактори могат да развият егоцентрични (антропоцентрични[138]) или, напротив, потискащи личностната активност общественоопасни тенденции, които се отразяват на психическото развитие на подрастващите. А оттам те формират девиантно, тоест противоправно и общественоопасно поведение.

„Бездуховността, безрелигиозността на семейството, отсъствието у децата на елементарни понятия за религия, духовност и грях определят непълноценните съдби на нашите младежи и девойки“ (13, с. 44-45).

Защо споменаваме познанието за религия с оглед на въпроса за наркотиците като криминогенен фактор? Защото наркоманията в някаква степен е квазирелигиозна и мистична практика, основаваща се на болна мистика, базирана върху гордостта[139]. Макар че споменахме в началото на изследването какво е религия, ще повторим пак, че значението на думата религия има смисъл и на съединяване (сношаване) със свръхестественото. Православният възглед за наркоманията е, че жертвите ѝ се съединяват (сношават и общуват) с духовете на злобата. Така формират криминално поведение.

Защото съгласно православната антропология хората са дихотомни (двусъставни) същества, призвани да общуват със Светия Дух (третата ипостас[140] на Бога), а не с падналите духове на злобата[141]. От това демонично общение (непознато за хуманитарините науки) внедреният зъл дух в душата става негова втора природа, която е реална еманация на безнравственост и противообществени прояви. В този ред на думи пак ще повторим, че „Православната църква счита наркоманията за окултна мистична практика още в древността“ (14, с. 17-19). Затова ще се опитаме пак накратко да очертаем тази съществена връзка между окултизма и наркотиците.

Наркоманията, както споменахме по-горе, е грях преди всичко (освен че зависимостта има и медицински измерения) на отделната личност и е грях на общество.

Старецът Паисий Светогорец в четвърти том, книгата „За семейния живот“, казва:… Грехът се е превърнал в мода за съвременния човек. Темата за окултните практики и наркоманията е много широка. Тя има духовен, психологичен, юридически, социален и медицински аспект. Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики?

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[142] е окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура. Наркоманията облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това ще повторим, че според християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява ан¬титеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. Причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. Привеждаме някои факти (валидни за България) в подкрепа на твърдяното, които споменава професор д.м.н. Димитрий Авдеев (психиатър, психотерапевт, медицински психолог, доктор по теология): „Наркоманията – тази страшна беда, стремително се разпространява в Русия“ (3, с.119).

„Ето само някои данни, свидетелстващи за мащабите и дълбочината на поразеността на нашето общество от наркотиците: два процента от населението на страната имат устойчива зависимост от наркотиците; през последните десет години наркоманията сред децата и подрастващите се е увеличила десет пъти и днес има повече от половин милион деца наркомани. Към това се добавя, че един наркоман „заразява“ (привлича към наркотиците) до шестдесет души още. Това е свързано (в криминогенен аспект) с пласирането на наркотиците. Наркоманът е принуден да стане пласьор, за да може преди всичко той самият да има пари за ежедневна доза дрога. Ще маркираме също, че наркоманията е практически нелечима по цял свят (излечимостта ѝ е 2-3 %). И това е така, защото тази болест не е телесна, а преди всичко духовна“ (3, с. 119). А процесът на лечение е свързан не толкова с приемането на медикаменти, колкото с превъзпитание, самоопределяне, продължително и търпеливо възстановяване. Според определението на Световната здравна организация (СЗО) „наркоманията е състояние на периодична или хронична интоксикация, вредна за човека и обществото, предизвикана от употребата на наркотик (естествен или от синтетичен произход)“.

Условията, при които един човек следва да се смята за наркозависим, са следните:

а) непреодолимо влечение към наркотика;
б) нарастваща толерантност (увеличаване на дозата);
в) психофизична зависимост от наркотиците.

Затова наркоманията е многоаспектен проблем. Той е и нравствен, и медицински, и социален, и юридически, и духовен. Пристрастието към наркотиците е факт още след втория, третия месец употреба. Нерядко човек става роб на наркотиците още след първата инжекция на коварно опиянение. Ще посочим това, че от началото на употребата на наркотични средства, такива като хероин например, наркоманът живее средно 7-8 години, понякога или 10-12, след което умира, но това не е живот, а по-скоро безкрайна мъка. Към наркотиците се развива физическа и психична зависимост. Първата (физическата зависимост) се определя от това, че наркоотровата се включва в механизмите на обмяна на веществата и биохимичните процеси, протичащи в организма, които изискват редовен прием на наркотик. На всеки 10-12 часа наркоманът изпитва непреодолимо желание да приеме своята доза, която постепенно се повишава. Ако наркотикът по някакви причини не се приеме, то наркоманът изпитва силно страдание и мъки. Избива го студена пот, появява се гадене и повръщане, схващане на ставите, слабост, болки в корема, треперене на цялото тяло.

Депресията и вътрешното напрежение са обичайни спътници на абстиненцията. В такова състояние именно наркозависимите проявяват криминално мислене и поведение за набавяне на средства за осигуряване на следващата доза. Това като цяло обуславя обществена опасност и общественоопасни последици в различни степени. Психичната зависимост е още по-тежка проява на наркоманията. Моделът на поведение на наркомана, както образно описват това състояние нарколозите, изпитва чувство на „любов“ към наркотиците: личността на наркомана, както и влюбеният, през цялото време мисли за предмета на своите желания, постоянно очаква среща с него, радва се, ако тази среща се състои, тъгува и нервничи, ако тази среща се отлага; готов е на всичко само и само винаги да бъде до наркотиците (3, с. 120-121). Личността на наркозависимия тотално се променя чрез психосоматична деградация[143] от медицинска гледна точка, а в юридически аспект настъпват криминогенни, финансови, облигационни (договорни[144]) и вещноправи проблеми. Накратко ще отбележим още, че употребата на наркотици нанася огромна, в много случаи непоправима вреда на психо-соматичното здраве. Поражения има върху главния мозък и нервната система, имунитетът спада, увреждат се черният дроб и сърцето. Всички органи, системи в организма на наркомана са засегнати от употребата на наркотици. Около осемдесет процента от наркоманите са заразени с вируса на хепатит В. Сред наркозависимите със същата честота се срещат ХИВ-инфекцията и вирусът на хепатит С.

Изхождайки от горните обстоятелства, ще допълним, че повечето от симптомите на наркозависимите са идентични с психосоматичния здравословен статус на жертвите на деструктивни култове, при които депресията, вътрешното напрежение, патологичната тревожност, натрапливите мисли и страхове са обичайни спътници както при абстиненцията на наркозависимите и алкохолозависимите. Затова окултно пострадалите са предразположени изначално към злоупотреба с алкохол, наркотици и други ПАВ и обратното. Зависимите към ПАВ са склонни към участие в деструктивни култове.

Относно алкохолизма като криминогенен фактор ще споменем следното: психолозите са определили някои характерологични черти, свойствени за хора (в частност деца), предразположени към алкохолизъм. Установено е, че някои от тях са лесно раними, не добре приспособени към практическия живот, слабоволеви, а други – излишно самоуверени, тщеславни, болезнено преживяват и най-малките житейски неуспехи, настойчиво търсят при¬знание. Ако върху тези черти се насложи и психо-травма, то вероятността за нервен срив и пропиване с алкохол е много голяма. Както показват наблюденията, пътят към пиянството започва от ранна възраст. Усвояването на алкохолните ритуали става много преди първото запознаване с алкохола. Малките деца, седейки на празнична маса, „играят на възрастни“, разливайки плодов сок по чашите, а след това с гримасата на лицето пият „детско вино“ пред одобрителните възгласи на родителите и гостите. Няма съмнение, че още по това време в съзнанието на детето започва да се формира представата за алкохола като за универсален спътник в живота на възрастните. Руският психиатър, професор доктор Д. Авдеев, твърди, че към 11-12-годишна възраст у подрастващите се формират напълно устойчиви стереотипи на отношение към пиянството (3, с. 120-121). Нерядко разглезеното с „усилията“ на родители, баби и дядовци дете с времето се превръща в претенциозна личност, изискваща непременното задоволяване на всички свои прищевки. Ако това не става, тогава се появяват разочарование, гняв, чувство за досада и желание „да се забравиш във виното“.

Така атмосферата на бездуховност и грях, която подрастващият вижда в обществото на възрастите и на първо място в своето семейство, също го тласка по пътя на пиянството (и криминалните деяния, за да си набави средства за алкохол и друго). Пиянството на родителите осакатява душата на децата, което е фактор за бъдещо правонарушение, тоест така се раждат децата правонарушители. Затова от гледна точка на теорията на възпитанието на малките и подрастващите деца алкохолизмът и наркоманията са сериозен криминогенен фактор при противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. А от морална гледна точка сърцето на всеки човек се къса, когато виждаме изтерзани деца, лишени от вниманието и ласките на родителите (алкохолици). За да се спаси дадено дете от страстта (болестта) на алкохолизма, е нужна подкрепа (духовна, социална, юридическа, предагогическа и други) и най-вече любов.

Това е така, защото алкохолизмът е психофизична болест, при която човек (детето) се намира в състояние на физическа и психическа зависимост от алкохола, което води до промени в психиката на болните, нарушено функциониране на обмяната на веществата и увреждания на много органи в организма.

Алкохолната зависимост възниква бавно, обикновено при повече от 10-15-годишна злоупотреба при мъжете и доста по-бързо при жените и младите хора. Характеризира се със социална дезадаптация[145], често насилие в семейството и впоследствие разтрогването му. Болните запускат външния си вид, отпадат от работа. Алкохолът е достъпен и разрешен за употреба от пълнолетни лица, както и лесен за изготвяне в домашни условия, така че рискът от привикване и пристрастяване към всекидневната му употреба е един от тежките проблеми на съвременното общество. Освен моралните негативи алкохолиците често са обект и на нормативни ограничения. Така например член пети от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи гласи: „Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: например законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници.“

Синдромът на алкохолна зависимост е съчетание с телесни, поведенчески и мисловни разстройства, при които употребата на спиртни напитки придобива много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които в миналото са имали по-висока стойност. Няколко са основните характеристики (които вече описахме) на заболяването: влечение (нарича се още психическа зависимост) да се приема алкохол, за да се промени съзнанието, психическото или физическо състояние на човека; толеранс – промяна в поносимостта на организма, която се изразява в необходимост от приемане на все по-големи количества до определен етап (повишаване на толеранса), след което ефектът на опиянение се постига от приемането на по-малко количество алкохол; абстинентен синдром – физически и психичен дискомфорт при липса на алкохол в организма; телесни увреждания – предизвикани от дългогодишната злоупотреба; нарушение в социалното функциониране – проблеми в семейството, загуба на приятелска среда, работно място[146] и други (127). В този ред на мисли е удачно да споменем следното: съгласно Наказателния кодекс, член 193 (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой осемдесет и девети от 1986 година) (1) (изменен – Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година) „който опие с алкохолни напитки лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст, или невменяем, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с глоба до петстотин лева.“ (2) (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година, изменен Държавен вестник, брой двадесет и седми от 2009 година) „който продаде алкохолна напитка на лице, ненавършило осемнадесетго- дишна възраст, или невменяем за лична употреба, се наказва с глоба до хиляда лева и пробация, а ако върши това системно с лишаване от свобода до три години и глоба до три хиляди лева“.

Престъпността, разглеждана в контекста на алкохолизма при децата, е постоянен проблем за всяко общество. Защото, когато алкохолизмът се свързва със зависими деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живот в ценностен безпорядък и липса на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко от богословска и духовна гледна точка за алкохолизма като криминогенен фактор, тоест абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния духовен живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона, семейството, училищната среда и обществото се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновремено обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни (128). Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житейският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискови фактори от различен вид, които в случая с алкохолизма при изследваната категория деца имат криминогенен аспект.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[128]. Геноцидът (от гръцки γενο – род, племе, и латински: caedo – убивам) е целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийство на членовете на тази група; тежко физическо или психическо увреждане на членовете на групата; насилствено възпрепятстване на тяхното въз¬произвеждане; причиняване на каквито и да е тежки условия за живот с цел унищожаването, изцяло или частично, на тази група; насилствено отнемане на деца от една група и прехвърлянето им в друга група. Самият термин „геноцид“ за първи път е въведен в употреба в началото на тридесетте години на ХХ век от полския юрист Рафаел Лемкин, а международен правен статус получава едва след края на Втората световна война, на 9 декември 1948 година, с Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, определяща го като тежко престъпление срещу човечеството. Геноцидът е признат за международно престъпление. Според някои тълкувания отговорността за извършен геноцид се приписва не на държавата, а на властта. Самото признание за извършен геноцид на международно равнище често е проблематично. В много случаи властта, която инкриминира акта на геноцид, не желае да го признае; обратното се наблюдава в редки случаи, и то когато извършването на геноцида се признава от вече новите приемници на властта. В нередки случаи геноцидът се признава само от някои трети държави.

[129]. „Съвсем не е случайно, че зад проекта „МК-ултра“ е стоял Алън Дълес, бившият директор на ЦРУ. Ще си позволим да цитираме откровеното му изказване, имащо непосредствено отношение към Русия: „Всявайки в Русия хаос, ние незабелязано ще подменим техните ценности с фалшиви и ще ги заставим в тези ценности. Как? Ще намерим съмишленици, свои помощници и съюзници в самата Русия. Епизод след епизод ще се разиграва грандиозна по своя мащаб трагедия на гибелта на най-непокорния на земята народ, окончателното, необратимото угасване на неговото самосъзнание. От литературата и изкуството например постепенно ще изкореним тяхната социална същност. Ще отучим художниците, ще убием у тях охотата да изобразяват и да изследват тези процеси, които произлизат от дълбините на народните маси. Литература, театър, кино – всичко ще изобразява и ще прославя най-низките човешки чувства. Ние всячески ще поддържаме и издигаме тъй наречените творци, които ще насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, предателството – с една дума, към всякаква безнравственост… Честността и порядъчността ще бъдат осмивани и никому ненужни, ще се превърнат в отживелица от миналото. Простащина и наглост, лъжа и измама, пиянство и наркомания, животински страх един към друг и безсрамие, предателство, национализъм, вражда между народите, преди всичко вражда и ненавист към руския народ – всичко това ние ще култивираме ловко и незабелязано… И само малко, съвсем малко хора ще се досещат или ще разбират какво става. Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение, ще превърнем в посмешище. Ще намерим начин да бъдат оклеветени и отхвърлени от обществото“. Берестов, А., йером., Духовните основи наркоманията, Варна, 2002, с. 73. Цит. по: Митрополит Иоан (Снычев), Руская Симфония. Очерки русской историософии. СПб., Царское дело, 1998, с. 329. „Отбелязваме, че цитираната по-горе реч била произнесена още през 1945 година, което е още едно потвърждение, че психеделическата революция от шестдесетте години и последвалата я вълна от увлечение по наркотиците и износа на това увлечение в Русия определено са инспирирани от ЦРУ и стоящите зад него сили“. Берестов, А., йером., Духовните основи…, с. 73.

[130]. „Много интелектуалци биха твърдяли в този контекст, че „духовността“ е: театърът, киното, операта, изкуството (във всичките му форми), музиката и прочее. Но това не е така съгласно учението на Православната църква. Защото изкуствата, музиката и киното са само средства за духовно общуване, а духът (душата) на човека общува истински с даровете на Светия Дух в църковните тайнства. И тук ще цитираме св. Ириней Лионски, който казва:… „човекът е сътворен от Бога с призвание и предзначение да общува със своя Творец и да възраства нравствено в богоподобието“. – В: Нушев, Костадин, Антропологията на св. Максим Изповедник и развитието на православното нравствено богословие, С., 2013, с. 107.

[131]. Завет (Berit, в Септуагинте – διαθήκη) – еврейский термин „берит“ употребляется в Библии в двояком смысле: в значении союза отдельных лиц, кланов и целых народов между собою и в значении торжественного объявления одного или многих законов как знамения союза между Богом и народом (Бытие, 14, 13; 21, 27-32; 26, 28; 31, 44; Исход, 23, 32; 34, 12; Иошуа, 9, 6; Второзаконие, 9, 9; Исход, 24, 7). У древних семитических народов „берит“ имел целью покровительство и защиту отдельных лиц чужого клана, и на этой ранней ступени развития он сопровождался характерннм обычаем делать надрезы на руках союзников, (Бытие, 14, 13), и кровь эту смешивать, что символизировало собою вступление союзников в родственную (кровную) связь. В Библии „берит“ носит или характер политического (ср. Бытие, 14, 13), или религиозного союза (срв. Исход, 23, 32; Второзаконие, 29, 11). Срв. Православная энциколопедия, М., 1901.

[132]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 8-9.

[133]. Апостасия (от гръцки Αποστασία отстъпничество) – вероотстъпничество, богоотстъпничество, апостасия са термини, използвани със значение на религиозно, верско изоставяне. Етимологията на понятието има гръцки произход и означава нещо средно между изневяра и бунт. В повечето случаи употребата на термина носи пейоративния смисъл на безчестие, дори предателство.

[134]. Щом говорим за възстановяване на единство между „образ“ и „подобие“ в човешката природа, нека поясним релевантно битието на това разединение. Тоест ще опишем битието на злото при падналите ангели – ненавиждащи човешкия род, защото този невидим свят на паднали духове е основният източник на злини, съответстващи на окултните практики в света. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която демоните се стремят да ни погубят? И тук ще направим отново следния релевантен извод в тезата: „Като нямат възможност да нападнат Бога, те го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват огромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва необяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите престъпления, които също така ще споделят с него и наказанието. И дали сатаната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил? Дали може да остане равнодушен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога? (Ефесяни 2:12). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните последователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и най-опасен става тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум.“ Срв. Божков, Б., цит. съч., с. 177.

[135]. Важно е да се спомене, че психиатрията има претенция да лекува психиката (душата) на хората; психологията има претенция да психоанализира и диагностицира човешката психика, а християнството чрез църковните тайнства има за цел да спасява душата на човека като „образ“ и „подобие“ на Бога.

[136]. Има се предвид парадигмата на „окултната болест“, тъй като наркоманията е форма на окултизъм.

[137]. Хиперопеката е форма на деструктивно обгрижване; обсебване на личността чрез психическо и физическо насилие. Хиперопеката води до личностни разстройства, едипов комплекс, наркомания и други.

[138].Антропоцентризъм (гръцки άνθρωπος, anthropos – човешко същество; и κέντρον, kentron- център), понякога и като човешко превъзходство, превъзходство на човека, е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Например във философията на Фойербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на Бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори Богът в човешката същност в по-голяма степен и по-ясно, отколкото при Хегел.

[139]. Гордостта е смъртен грях, защото е коренът на всяко зло, всеки грях и всяка страст, които разболяват човешката душа. В състояние на гордост умът, волята, чувствата и съвестта на човека се помрачават. При употреба на наркотични вещества или окултни практики се развива високо самомнение в душата.

[140]. Ипостас (гръцки) – означава лице, природа и други.

[141]. „Съгласно Божието Домостроителство въобще не считай Бог виновен за съществуването на злото и не си представяй, като че злото съществува самостоятелно. Злото е липса на добро. Сътворено е око, а слепотата е произлязла от загубата на окото. Така, ако окото по своята природа не подлежи на повреждане, нямаше да има и слепота. Тъй злото не съществува самò по себе си, но се появява при повреждане на душата. То не е неродено, както говорят нечестивите, които правят лукавото естество равночестно на благото естество, признавайки и едното, и другото безначални и висши по произход; то не е и родено, защото, ако всичко е от Бога, то как от благия ще произлезе зло? Безобразното не произлиза от прекрасното, порокът не е от добродетелта. Прочети историята на мирозданието и ще намериш, че там „всичко, що създаде (и ето), беше твърде добро“ (Битие 1:31). Затова злото не е сътворено заедно с това, което е добро. Но и разумните твари, произлезли от Създателя, не са приведени в битие с примес на лукавство. Защото, ако телесните твари са нямали в себе си зло при създаването си, то още повече разумните твари, толкова различни със своята чистота и святост. И тъй, дяволът станал наш противник вследствие на падението, до което сме били доведени от неговата злоба. И според Божието домостроителство с него сме в борба, за да го победим с послушание и да възтържествуваме над противника. Друго нещо, ако не беше станал дявол, но пребиваваше в чина, в който го поставил отначало Чиноначалникът! Но доколкото станал отстъпник, враг на Бога и враг на човеците, сътворени по образ Божи (той е човеконенавистник по същата причина, по която е и богоборец: той ни ненавижда като творения на Господа, ненавижда ни и като Божие подобие), то мъдрият и благопромислителен Домостроител на човешките дела се възползвал от лукавството му за обучение на нашите души, както и лекарят употребява отровата от ехидна в състава на спасително лекарство“. – В: Творения Василия Великого, архиепископа Кесарии Кападокийской. Изд. 4, ч. 4. Свято Троицкая Сергиева Лавра, 1901, с. 111-114.

[142]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[143]. Психосоматичната деградация на личността се изразява в състоянието на „окултна болест“. Тя се проявява в психоза, придружена от коморбидни заболявания. Психозата е дълбоко нарушение на психиката, психично заболяване в тесен смисъл на думата; качествена промяна на психичната дейност, изразяваща се в изопачено отразяване на действителността и неадекватно поведение. Това влияе в конкретния случай и на соматиката (тялото) на човека и социалното му функциониране. „Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха. Психическото умопомрачение, причинено от употребата на алкохол или дрога, е доказателство за такъв произход при някои форми на делириум или халюцинация“. Срв. Ларше, Ж., Кл., Терапия на менталните болести, С., 2013, с. 48.

[144]. Например наркозависимият може безрасъдно да прехвърли неизгодно собствеността си, или да сключи договор с неравноправни клаузи за заем или кредит, без да преценява обективно своята кредитоспособност.

[145]. Дезаптация (от фр. des и лат. adapto – приспособявам) – липса на адаптация; нарушена способност или пълна неспособност за приспособяване към условията на околната среда (природна и социална), към определена форма на трудова дейност; наблюдава се при психичноболните с деградация на личността (психози, тежки неврози, психоаптии и други).

[146]. Срв. http://www.puls.bg.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ND

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§2.Фактори за противообществената нагласа в изследваната категория малолетни и непълнолетни децаВ началото на този параграф ще поставим риторичния въпрос, каква е същността на факторите за противоправно поведение на изследваната категория деца? Същността и базисният фактор за противообществената нагласа, а оттам и на противоправно поведение в изследваната категория малолетни и непълнолетни деца се състоят в разрушението на семейството като основна клетка на обществото и на изконните национални (патриархални) семейни ценности и традиции на института на брака не като доброволен съюз между мъжа и жената, а като семейна общност, изпълнена с любов. Така липсата на семейна любов, разбирателство, себеотрицание, взаимопомощ води до другите маргинални фактори, където децата намират в иерархията на подменените ценности в света на злото и на противообществените прояви, където престъпният свят или групата от наркозависими или членовете на деструктивен култ образуват своего рода тяхно „семейство“ в условията на алиенация[118] (осъзната или неосъзнавана).

В такава общност на отчуждение от реалния свят (в липса на семейна среда) се обуславя еманацията на употребата на наркотици и окултни практики, които се явяват и криминогенни фактори на противообществената нагласа при децата – правонарушители и жертви. Накратко, най-общо това са:

а) фактори, способстващи за употребата и злоупотребата с психоактивни вещества при младите хора (попаднали в криминална среда);

б) наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор;

в) окултните практики при децата като криминогенен фактор;

г) кримоногенни, комерсиални, „ню-ейдж“ и други секти при децата като фактор в условията на глобализация.

Затова сложната социална и психологическа обусловеност на противоправното поведение на малолетните и непълнолетните и устойчивият харктер на извършваните от тях протвообществени прояви и престъпления привличат вниманието на учени от различни специалности – юристи, психолози, педагози, социолози, лекари, теолози и други. „Все по-голямо внимание се отделя на комплексни изследвания при изучаването на причинната обусловеност на аморалната и противоправната насоченост на поведението на подрастващите“ (29, с. 6). Защото „противоречивите тенденции в психическото развитие на децата и юношите винаги са били достатъчно основание и за провеждане на самостоятелни психологически изследвания“ (29, с. 6-7).

Противообщественото поведение на децата правонарушители е синтезиран продукт от взаимнообусловеното влияние на различните звена от социалната среда и близкото социално обкръжение (семейство, близки, приятели и колеги). Аморалните прояви, водещи впоследствие до правонарушения и престъпления, се усвояват в процеса на социалното общуване. Те са „резултат от конкретен начин на взаимодействие между личността и средата“ (25, с. 213). Например това се отнася за личността на наркозависимите и адептите на деструктивни култове. И така деформациите на индивидуалното и груповото поведение и усвояването на престъпния[119] опит зависят изцяло от поетите и реализирани законодателни, социални и нравствено-морални ангажименти. Това е така, защото „когато даден индивид се индентифицира с дадена група, той променя своя личностен манталитет, променя цялостния си индивидуално-психичен облик и именно тази промяна представлява социално-психичното битие[120] на неговата индивидност“ (25, с. 213). При една такава група (например от наркозависими или жертви на секти), както впрочем при всяка друга група със спонтанен генезис, индивидите се обединяват на базата на някаква взаимност, „понеже общността има смисъл като място за търсене и намиране на другия като еднакъв или сходен“ (25, с. 214). Затова е важно да се отбележи, че… социалната микросреда непрекъснато възпроизвежда такава социална психика, чиято „същност произтича от формиралите се вътрешнонационални социално-икономически отношения и унаследеното и придобивано общонационално, етническо и повседневно психическо съдържание“ (12, с. 23).

Въз основа на горните обстоятелства ще споменем, че според скромното ни изследване в нашата държава не се прави достатъчно за криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Например за тях няма създадени резидентски и рехабилитационни терапевтични институции за духовна, психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. В този смисъл в България не съществуват стратегия, методика и програма за подобен род дейност, което е сериозен проблем за обществото. Това се дължи на несъвършенството на националното ни законодателство, охраняващо и защитаващо законните права и интереси на изследваната категория деца съгласно Конституцията на Република България. В този ред на думи ще отбележим, че в Република България няма[121] резидентски или пентациарни рехабилитационни държавни интитуции, които се занимават адекватно с деца – правонарушители и жертви на наркотици и деструктивни култове. Това е така, защото парадигмата на наркоманията и окултната болест (аналогична и за двете състояния на човешката психика) е непозната от духовна и професионална гледна точка на държавните служители, медиците, социалните и педагогическите работници, клиничните психолози, магистратите, разследващите органи, правоохранителните органи и други. В резултат на това възниква въпросът, колко са децата, жертви на наркотици и деструктивни култове (окултни практики) и секти, които са загинали, без да им се окаже адекватна социална, педагогическа, психологическа, медицинска и духовна помощ?

На този въпрос е трудно да се отговори (особено ако се изследва генезисът на суицидите), защото по отношение на този сложен отговор трябва да работи цял институт. За разлика от Франция, САЩ, Русия, Великобритания и други у нас няма държавни институти, които да изследват многоаспектно парадигмата на деструктивните култове.

Но нека преминем по-нататък, защото децата поради своята физическа и умствена незрялост имат право на специални грижи, внимание, правна защита и помощ, за да бъдат напълно подготвени за самостоятелен и целесъобразен живот в обществото. За закрила на българските деца международноправните универсални норми, освен в Международната харта за правата на човека се съдържат и в редица други актове, като най-значимата за българските деца е Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН през 1989 година (ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година). Съгласно Конвенцията „дете“ е всяко същество на възраст до 18 години, на което държавата осигурява права без каквато и да е дискриминация (независимо от раса, цвят на кожата, пол, език, религия или друг статут на детето или неговите родители). Тъй като Република България е ратифицирала Конвенцията, това означава, че на практика нейните разпоредби са задължителни за приложение в държавата ни. В член 14 от Конституцията на Република България се посочва, че децата са под закрилата на държавата и обществото. Постановено е също, че отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право на техните родители и се подпомага от държавата.

На пръв поглед се създава впечатление, че задълженията на държавата да закриля децата се прехвърлят едва ли не изцяло върху родителите им, а държавата само ще подпомага като страничен наблюдател. Ако погледнем в дълбочина, ще прозрем волята на законодателя, а именно децата да раснат преимуществено в семейна среда, защото там могат да получат любов, топлина и грижи.

Поради това сектантските организации и деструктивните култове са насочили усилията си да рушат семейството – основната градивна единица на обществото. Ролята на държавата е да защити правата на децата (и най-вече психичното им здраве) от сектантската и култова агресия[122].

Дейността на държавата за закрила на децата съответства на задължението, произтичащо от ратифицираните международни актове и договори. Съгласно член трети, алинея втора на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такива закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благоденствие, като вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници, попечители или други лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те приемат всички необходими законодателни и административни мерки“. Съгласно член четвърти от Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, са длъжни да предприемат[123] всички необходими законодателни мерки за осъществяване на правата, признати в тази Конвенция“.

В член първи от Закона за закрила на детето се посочва, че „този закон урежда правата, принципите и мерките за закрила на детето, органите на държавата и общините и тяхното взаимодействие при осъществяване дейностите по закрила на детето, както и участието на юридическите лица с нестопанска цел и физически лица в такива дейности“.

Съгласно Закона за закрила на детето: От изключително значение за всеки народ е грижата за децата. Поради липсата на емоционална, психическа зрялост и жизнен опит децата са най-уязвимата част от обществото по отношение на външно въздействие и внушаемост. В член единадесети, алинея първа се посочва, че: „Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие.“ В същия текст алинея четвърта предвижда право на закрила за всяко дете срещу въвличане в религиозни дейности. Предвидени са различни форми на закрила, включително и полицейска такава. С тези разпоредби законът дава добра възможност за предотвратяване и преустановяване на въздействието на ученията на сектите върху младежите до осемнадесетгодишна възраст.

Проблемът по прилагането на тази закрила е в това, че често младите хора се затварят в себе си, не споделят за случващото се, което понякога е и изискване на самата секта, и така препятстват собствената си защита.

От съдържанието на тези текстове е видно, че държавата полага (в някаква степен) необходимите усилия, за да гарантира правата на българското дете.

Съгласно преамбюла на Конвенцията, в който са възприети принципите от Декларацията за правата на детето, „детето ще се ползва от специална защита и за него ще му бъдат представени възможности и улеснения чрез закона и чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условията на свобода и достойнство. При приемането на закона за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение.“ Правата на децата неминуемо се накърняват при досега с наркотиците и деструктивните култове, ползващи окултни практики.

Законът за закрила на детето е синхронизиран (в някаква степен) както с европейското законодателство, така и с Конвенцията за правата на детето, приета от Общото събрание на ООН. Залегналите в него принципи на закрила, мерки за закрила и останалите принципни положения съответстват на необходимостта от защита на физическото и психичното здраве на децата. Промените в закона следват спецификата и динамиката на изменящите се обществени отношения, като последната промяна е публикувана в Държавен вестник, брой 84 от 27 септември 2013 година.

Изброените в член трети от Закона за закрила на детето принципи отразяват обективно принципите, съдържащи се в преамбюла на Конвенцията за правата на детето, макар да не ги преповтарят дословно с оглед на спецификата на обществените отношения в Република България.

Предвидена е специална закрила на детето в Република България, която ще му позволи да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен начин, до навършване на осемнадесет години (пълнолетие). Мерките за закрила на българските деца, предвидени в член четвърти от ЗЗДет., следва да се изпълняват ефективно от органите за Закрила на детето. Сериозен проблем е, че служителите им не познават обективно парадигмата на наркоманията и окултната болест. Изброените мерки за закрила на децата в ЗЗДет.: съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; настаняване в семейството на роднини или близки; настаняване в приемно семейство; осиновяване; настаняване в специализирани институции; полицейска закрила; специализирана закрила на обществени места; информиране за правата и задълженията на децата и родителите; осигуряване на превантивни мерки за сигурност и защита на детето; осигуряване на правна помощ от държавата и специални грижи за децата с увреждания – трябва да се изпълняват в пълен обем, за да могат пълноценно да помогнат на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове, да бъдат ресоциализирани.

В член деветнадесети от Конвенцията се посочва, че „държавите – страни по Конвенцията, приемат всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки за закрила на детето от всички форми на физическо и умствено (ментално и психическо) насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи и небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително и социални престъпления“. Съгласно член двадесети на Конвенцията държавата следва да предвиди в законодателството си алтернативни грижи за детето. В Закона за закрила на детето не са посочени някои конкретни права на детето, съдържащи се в Конвенцията, в противоречие с текста на член първи от нея, че „държавите – страни по конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация“. Главната цел на закона (ЗЗДет.) би следвало да бъде насочена към по-пълно обхващане правата на детето и способите за тяхната защита, но вместо това в глава втора „Права на детето“ са включени: право на закрила; закрила срещу насилие (физическо, психическо и умствено); право на изразяване, информиране и консултиране; защита на религиозните убеждения; участие в процедури. Така от общо четиридесет и седемте текста на закона (ЗЗДет.) само седем са посветени на правата на детето. Това не само не съответства на Конвенцията за правата на детето, в която са изброени над тридесет права на детето, но не са включени и защитени жизненоважни права на българските деца. Най-странното също е това, че ЗЗДет. не отразява и защитава живота в пълен обем на българските деца и до днес след промените му срещу такива съвременни явления като употреба на наркотици и деструктивни култове (чрез които се осъществяват умствено „психическо насилие“, убийства, отвличане, сексуална и друга експлоатация, психически тормоз и така нататък).

В тази насока трябва да се вземе предвид, че страните, ратифицирали Конвенцията, се задължават да гарантират висок стандарт на живот на децата в държавата.

Най-важното и актуално в правен аспект за Република България като страна по Конвенцията е задължително да бъде спазена разпоредбата на Конвенцията, предвиждаща, че „държавите – страни по Конвенцията“ са „длъжни да предприемат всички мерки за осъществяването на правата, признати в тази Конвенция“.

Това налага да бъде създаден специален закон за противодействие и превенция на опасните и деструктивни култове, чрез които сектите и окултистите индивидуалисти осъществяват психическо насилие над личността на хората и в частност върху съзнанието на децата. Те като жертви на това умствено насилие[124] се превръщат в криминално проявени личности. Тези факти са изключително негативни за обществото като цяло, тъй като общество от криминално проявени личности няма бъдеще. Може да се каже, че по този начин бездействието на законодателната власт и непознаването на проблема в неговата многоаспектност водят до липсата на разбиране и адекватност в действията на държавата, които застрашават бъдещето на нацията.

Затова общественото внимание следва да бъде фокусирано в усилията за създаване на Закон за противодействие на менталното обсебване на индивида (включително и на детето), в който следва да бъдат възпроизведени цялостно предвидените права в Конвенцията за правата на детето и в нормите на Правото на ЕС, защитаващи децата от наркотици, сектантска агресия и деструктивни култове. В сегашната редакция на ЗЗДет. „са пропуснати да бъдат защитени тези най-опасни посегателства срещу правата на децата“ (17, с. 49). Това обективно е така, защото подчиненият на нов икономически ред съвременен свят е под натиска на нова престъпност – глобалната престъпност, включваща конвенционалната (традиционната), квазиконвенционалната, която съчетава характеристики на обикновената, традиционната и нетрадиционната, икономическата и организираната престъпност (91, с. 8).

Новият световен икономически ред обуславя и непрекъснато възпроизвежда нов тип престъпност, преминала националните граници и обхванала всички страни – развити, развиващи се и страни в преход. Глобалната престъпност е най-новият продукт на цивилизацията в края на XX век и началото на XXI век. Като съвременно социално явление тя е била подготвяна с десeтилетия и за по-малко от двадесет години след 1990 година придобива непознати за човечеството размери. В основите на консолидацията на „видовете престъпност е мощната транснационална икономическа престъпност в сянка – „черна“ и „сива“, която генерира все по-нови видове престъпления“. Това се отнася за тези, които не съществуват в националните доктрини по наказателно право (91, с. 9).

В член тридесет и трети от Конвенцията е посочено правото на детето за закрила от незаконна употреба на наркотици и психотропни вещества, както и предотвратяване използването на деца в незаконното производство и трафик на такива вещества. Република България съгласно този текст е длъжна да предприеме всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки. На практика обаче се оказва, че българските деца не само не са защитени в ЗЗДет., а са оставени свободно да бъдат превръщани в жертви на деструктивни култове, наркотични вещества, както и да бъдат въвличани в окултни практики, употреба и разпространение на наркотици и други психотропни вещества. В Закона за закрила на детето въобще не съществува защита на това право на българските деца, а в Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите от 1999 година единствено в глава седма се предвижда превенция за злоупотреба с наркотични вещества, главно посредством разработването на програми.

Съгласно националната наказателноправна доктрина и система:

1.Наказателната отговорност за деяния, имащи за предмет наркотични вещества се носи по общия текст на член 354а от НК и не е необходима промяна.

2.При квалификацията на деянията и определянето на подбудителите и помагачите се посочва общият текст съответно член двадесети, алинея трета и алинея четвърта от НК. Този текст се прилага към всички видове престъпления от НК.

3.Престъпленията, свързани с наркотични вещества, не могат да се включват в престъпленията против младежта, тъй като имат самостоятелно значение и друго систематично място.

Право на българските деца, което в достатъчна степен е гарантирано от националното законодателство, е защитата от отвличане, продажба[125], трафик, търговия и продажба на деца (факти, свързани косвено и пряко с наркотиците и деструктивните култове).

Според статистиката през 1997 година в Република България е имало подобни престъпни посегателства срещу повече от хиляда деца, но сега те вече били намалели (17, с. 50). Съгласно член тридесет и пети на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, предприемат всички подходящи мерки на национално, двустранно и многостранно равнище за предотвратяване на отвличането, продажбата или търговията с деца в каквато и да е форма и с каквото и да е цел“. Смисълът на тази международноправна норма се отнася за дейността за деструктивните секти и съпровождащите ги гибелни култове. В тази посока са регламентирани редица препоръки на Съвета на Европа, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), Европейския парламент, които ще приложим в края на изследването. Задължение за Република България, което тя е изпълнила съгласно член единадесети от Конвенцията, който гласи: „Държавите – страни по Конвенцията, предприемат мерки за борба за незаконното прехвърляне и невръщане на деца от чужбина.“

Българското законодателство предвижда строга наказателна отговорност за визираните по-горе престъпни посегателства в член 159а, алинея втора, точка първа и следващите от НК. Нормата на член 159а, алинея трета от НК предвижда наказателна отговорност и за бременна жена, когато трафикът на хора е с цел продажба на детето.

Българското законодателство не само не квалифицира визираните по-горе престъпни посегателства, но и не предвижда наказание за „търговията и продажбата на деца“ чрез „психическо насилие“ или „ментално обсебване“, което практикуват деструктивните сектантски формации или окултистите индивидуалисти. Тук се има предвид, че дистанционното „психическо насилие“ и „ментално обсебване“ може да влияе пагубно и се склоняват деца да осъществяват убийства; да се склонява към самоубийства, проституция, кражби и други противообществени прояви.

Съгласно член тридесет и шести от Конвенцията нашата държава е задължена да закриля българските деца от всички форми на експлоатация, засягаща тяхното благосъстояние. Освен използването на деца в незаконно производство на наркотици и психотропни вещества (член тридесет и трети на Конвенцията) в член тридесет и четвърти на същата държавата се задължава да защитава българските деца от всички форми на сексуална експлоатация и сексуално насилие, включващо: подбуждането или принуждаването на детето да се занимава с каквато и да е незаконна сексуална дейност; експлоатация на деца с цел проституция или друга незаконна сексуална политика; експлоатация на деца с цел производството на порнографски материали. В член единадесети, алинея трета от ЗЗДет. е предвидена закрила на правото на детето срещу сексуална експлоатация, но не е предвидена забрана на експлоатацията, свързана с производството и разпостраняването на наркотици и психотропни вещества[126].

В българския Наказателен кодекс като престъпление по член 188, алинея първа е предвидено принуждаването на малолетно или непълнолетно лице към извършване на престъпление или към проституция. Размерът на наказанието се завишава, ако от това са настъпили вредни последици за физическото, душевното или моралното развитие на пострадалия съгласно член 188, алинея втора от НК. Нормата на член 189, алинея първа от НК предвижда наказателна отговорност в случай на системно използване на деца за просия.

На практика обаче тези разпоредби не се прилагат ефективно, тъй като, ако си направим труда да проверим, ще се уверим, че на всяко по-голямо кръстовище в София има деца просяци.

Задълженията за Република България, произтичащи от член тридесет и втори на Конвенцията, съгласно който „държавата признава правото на детето да бъде защитено от икономическа експоатация“, са изпълнени. Предвидена е наказателна отговорност по член 192а, алинея първа от НК за всеки, който без надлежно разрешение от Инспекцията по труда приеме на работа лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст. Наказанието е завишено, ако лицето не е навършило шестнадесетгодишна възраст съгласно член 192а, алинея втора от НК.

В Преамбюла на Международната организация на труда (МОТ) забраната за използване на детски труд е отразена като необходимост за защита на децата и младежите от неблагоприятни условия на труд. В около десет, приети от МОТ, международни акта в промишлеността и в други отрасли минималната възраст за приемане на работа е четиринадесет години, а в други области – осемнадесет години. В голям брой конвенции, приети от МОТ, се предвижда забрана за нощен труд, задължителен медицински преглед на младежи, както и задължителни условия за полагане на труд. През последните години в Република България се наблюдава неконтролирано, диво използване и експлоатиране на детски труд, вина за което имат контролните държавни органи, които трябва да установят това. Например: несключване на трудов договор за наемане на работа; укриване или неплащане на социални и здравни осигуровки; неспазване на възрастта за наемане на работа, определена от Кодекса на труда; нерагламентиране на работното време и почивките (работният ден продължава понякога повече от 12-14 часа); заплащане под всякакви определени минимални от закона размери; нерагламентиран труд и така нататък

С оглед на изложеното дотук можем да кажем, че грижата и защитата на българските деца са не само международноправни, но и национални. Проблемно е, че разпоредбите на националното законодателство не се прилагат на практика стриктно и точно.

Горните обстоятелства очертаваме съзнателно с цел не да се отклоняваме от предмета на изследването, а за да опишем обективно някои недостатъци на националната законодателна политика, насочена към превенция и закрила на децата.

Въз основа на казаното дотук се формират редица фактори, които ще очертаем по-надолу като обуславящи противообществената[127] нагласа в изследваната категория деца – правонарушители и жертви. В тази връзка можем да допълним отново, че българските деца са все още много далеч от упражняването на правото си, предвидено в член двадесет и четвърти на Конвенцията „да се ползват от най-високия достижим стандарт на здравословно състояние“, още по-далече са от ползване на правото си на висок жизнен стандарт съгласно член двадесет и седми на Конвенцията (17, с. 51).
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[118]. Алиенация (латински) – отчуждение.

[119]. „В този смисъл престъплението е израз на субективната недостатъчност. Криминалната личност е морално дефицитен субект. Проблемът за престъплението е проблемът за човека и човечността.“ – В: Стойнов, Ал., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 211-213.

[120]. „От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна, правото е стандарт и не се субективизира.“ – В: Стойнов, Ал., цит. съч., с. 211-213.

[121]. ЗЗДет./ППЗЗДет., ЗБППМН/ЗМВР, НК/НПК не регулират подобни права на децата и правоотношения съгласно Конвенцията за правата на детето и актовете на институциите на Европейския съюз. Това е така и съгласно Националната стратегия за борба с наркотиците 2009-2013 година и Плана за действие към нея, приети с Решение на НСНВ на третото редовно заседание, състояло се на 22 октомври 2008 година.

[122]. Виж Резолюция, приета на 27.01.2011 г. CONF/PLE (2011) RES1 относно „Агресия и нарушаване на човешките права от страна на сектантски организации“.

[123]. Има ли закон в Република България, който да дава специална закрила на децата от наркотици и опасни култове? Този риторичен въпрос е актуален с оглед на нормите на Конвенцията за правата на детето на ООН.

[124]. Умственото насилие като термин в правото и психологията е синоним на „менталното насилие“ и „психическото насилие“, понятия – предмет на континентални и англосаксонски правни доктрини. Понятието „психическо насилие“ присъства само в Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет. (Правилник за прилагане на Закона за закрила на детето). Точка 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Психическо насилие“ са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, както под¬ценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника, попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда. Вж. точка 4 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Сексуално насилие“ е използване на дете за сексуално задоволяване.

[125]. Например търговците на деца (най-вече роми) се възползват от либералното законодателство на Република Гърция и узаконяват чрез двама свидетели припознаването на деца много след раждането.

[126]. Източник: ЗЗДет.

[127]. „Проблемът при изследванията на криминалното поведение е дали изобщо може да се говори за определен тип криминална личност дали има специфики, които един човек, предразположен към извършването на престъпления, притежава. Дали на базата на подобни характеристики, присъстващи у повече от един извършители, би могло да се създаде модел на криминалната личност? И дали тези модели могат да се категоризират. Подобна теория е била развивана още в началото на ХХ век от немски учени (наричана Verbrechetypen Theorie), като по времето на нацистка Германия (1933-1945) тя бива доведена до крайност и невинни хора биват осъждани поради техни генетични, физически или психически белези, които са рискови и биха могли да ги отнесат към някоя от категориите. Поради това теорията е спорна, но нейни варианти все още се обсъждат между специалистите по криминална психология. Това, което е основното за криминалната психология въобще, е не специфичната формация на личността от гледна точка на нейната структура и поведение, а генезисът на самото криминално поведение и детерминация на криминалния акт зараждането, предизвикването и проявлението на умисъла и самия акт на престъплението в личността. Криминалното поведение се изследва във и чрез личността. Поведението може да бъде изследвано и на база статистики, но много по-ясни резултати се получават, когато се вземе предвид самата личност, извършила престъплението.“ Срв. Гайдаров, К., цит. съч., с. 147-149.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Nu

Дякон Андрей Кураев

Разминаването между православието и протестантството по въпроса за кръщаването на децата е не просто проблем на обреда. Зад това различие стои вече отбелязаната принципна разлика между източното и западното християнство. Протестантството разбира спасението като прощение, което Христос възвестява на повярвалия в Него. Православните разбират спасението като живот на Бога вътре в човека, като изцеление. Протестантите казват, че доколкото младенците юридически са недееспособни и неразумни, те не могат да изповядват евангелската доктрина и съответно не могат да бъдат членове на народа Божи. А православните изхождат от това, че да знаеш що е въздух, е едно, а да дишаш – друго. Младенецът не знае свойствата и произхода на млякото, но без него не може да живее. Коя майка ще каже на болното дете: „ти първо порасни, завърши медицина, и едва когато разбереш как действа на организма това лекарство, когато обещаеш повече никога да не ядеш сняг, чак тогава ще ти дам лекарството!”

Естествено, престъпникът, който съзнателно не се е покаял, не може да бъде помилван. Но трябва ли лекарят да отказва помощ на болния само защото той още не е разбрал източника на заболяването си?

Да, детето не знае какво е това Църква и на какви принципи тя е изградена. Но нали Църквата не е философски кръжок, не е просто събрание на единомишленици. Църквата е живот в Бога. Отлъчени ли са децата от Бога? Чужди ли са те на Христа? Не е ли абсурдно да се оставят децата извън Христа (а кръщаването на всички християни се разбира като врата, въвеждаща в Църквата Христова) само защото нормите на римското право не виждат в тях признаци на „дееспособност”?Вярно, не бива да се насилва човека. Но откъде-накъде младенците трябва да се смятат за демони? Откъде правим заключение, че те се противят на съединението с Христа? Съгласни ли са протестантите с мнението на Тертулиан, че човешката душа по природа е християнка? Значи за човека е естествено да се стреми към Христа, а не да Му се противи. Значи само злата воля на човека го отклонява от стремежа му към Източника на живот. И какво – излиза, че младенците са толкова лоши, че за тях няма място в Църквата, че на кръщението им не може да се гледа другояче, освен като насилие над свободната им воля?

А сега да се обърнем към Библията. Всеки човек, който е чел Писанието, ще каже, че в Стария Завет има няколко предобраза на новозаветното кръщение. И всички старозаветни събития и постановки, които се оказват предобрази на новозаветното кръщение, всички те включват и деца.

Първият предобраз е преминаването през Червено море. Преминава целият Израил заедно с младенците – а за апостол Павел това вече е знак за кръщение: „Не искам, братя, да не знаете, че бащите ни всички под облака бяха и всички по морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и морето” (1 Коринтяни 10:1-2). Ако младенците са взели участие в старозаветното кръщение, коя е причината да им се отказва възможността да приемат новозаветното кръщение?

Вторият предобраз на тайнството кръщение е обрязването. Обрязването е било знак на причисляване към народа Божи, знак на Завета. То е ставало на осмия ден след раждането на момчето (Битие 17:9-14). Така че преди Христос младенецът е могъл да бъде член на Църквата, член на Божия народ, а след Неговото пришествие и жертва излиза, че е невъзможно? Защо е дошъл Христос – за да облекчи пътя на хората към Бога, или да го затрудни? Със сигурност – за да го облекчи. Само заради възрастните ли е дошъл или и заради децата? Положително Той облекчава достъпа към дома на Отца и за децата… Обрязването се сменя с това, чийто предобраз е – с кръщението (Колосяни 2:11). Но нима в резултат на смяната на Заветите младенците вече са лишени от възможността да станат членове на Църквата?Протестантите разбират кръщението твърде едностранчиво: едни виждат в него само отрицателния смисъл: умиването от сквернотата на греха (значи, щом децата не са грешни (???), на тях не им трябва кръщение). Но кръщението има и положителен смисъл, при това надсубективен. Кръщението не е просто външна проява на вътрешното намерение на човека („обещание пред Бога за добра съвест”). Кръщението е събитие, променящо света, в който човек живее. Кръщението е причисляване към народа Божи, но това не е юридическото „придобиване на граждански права”, а присъединяване към Тялото Христово, получаване на благодатен покров, на благодатна помощ.

За да се разбере връзката на старозаветните предобрази с новозаветната практика на кръщаването, достатъчно е да се зададе въпросът, кой всъщност е бил субект на Завета. Заветът е договор. Договорът предполага две страни, встъпващи в определени отношения помежду си. Субект на библейския Завет е Бог. Но с кого именно Той сключва Стария Завет? С Моисей ли? С Аарон ли? – Не, с целия народ на Израил. И на страниците на Евангелието ние виждаме, че Христос сключва Нов Завет не с Петър и не с Иоан, а с новия народ Божи: към Чашата на Завета, изливаема „за вас и за мнозина”, Христос кани „всички”. Бог дава Своята благодат и защита не просто на един индивид, а на общност от хора – на Църквата. „Христос не е само носител на извечната Вест, която Той повтаря непрекъснато на всеки удивен човек[1]”. Той се обръща към Църквата.

Затова е много важно да се разбере, че обрязването и кръщението не са частни треби. Това не е просто лично или семейно събитие. Това е общонародно събитие. И да встъпиш в Завета означава да получиш право да си гражданин на народа Божи, значи да заживееш такъв живот, който, и независимо от мен, и преди мен, живее в другите хора, чрез които аз се срещам с Твореца. Спасителят дойде не да ни отдели един от друг, а да ни съедини. И по тази причина не бива да се смущаваме, че в самия Нов Завет думата „църква” се споменава сто и десет пъти. За да се спасим, трябва да влезем в „свята земя”, в онази общност от хора, чрез която благодатната светлина се разпръсква в света. Църквата е народът Божи. А има ли народ без деца?Законът, избраничеството, правата и обещанията в Стария Завет са се разпростирали и върху децата. Да сключиш Завет означава преди всичко да станеш член на Божия народ. Хората са ставали част от народа Божи от деца. Не е било достатъчно да се родиш в еврейско семейство, трябвало е да преминеш през тайнството на обрязването. Така е и днес – не е достатъчно да се родиш в християнско семейство, трябва да преминеш през тайнството на кръщението.

Чрез тези тайнства родителите включват децата си в статуса на Завета, в състава на народа Божи, за да може над децата да се разпростре благодатната Божия защита, покриваща целия народ. Както някога, през нощта на най-страшното наказание за египтяните, еврейските деца са се спасили от смърт чрез кръвта на агнето, с която помазват горния праг на вратите, така и в християнско време децата са защитени от ангела на смъртта чрез Кръвта на истинния Агнец и Неговия печат – кръщението[2].

Протестантите казват, че човекът няма и не може да има такива действия, които да му помогнат да се спаси. Но тази формула от протестантското богословие е в рязко противоречие тъкмо с тяхното разбиране за кръщението. Кръщаването представлява ли чисто и просто човешко действие, или в него независимо от човека, освен човека, действа и Бог? Кръщението само онова ли е, което аз искам да засвидетелствам пред лицето на Бога, или в кръщението има и насрещно действие на Твореца, има ответно излъчване на благодат? Ако е вярно само първото, кръщението не е повече от странен, чисто човешки обред, безблагодатна човешка дейност. И заповедта на Христос да се кръщава изглежда странна: „който вярва и извърши ето това обредно действие, ще бъде спасен, а ако не изпълни тъкмо този вид обред, ще бъде осъден дори и в случай, че той има вяра”. Ако признаем, че в кръщението действа Самият Бог, значи кръщението е тайнство, тоест такова човешко действие, което призовава Божията благодат в света на човека. А ако главното в кръщението се извършва от Духа – откъде протестантите имат такава дързост, че да ограничават областта на действие на Онзи, Който диша, където иска? Защо са толкова сигурни, че Духът не иска да действа в децата?В текстовете на Новия Завет има пряка заповед на Христа: „оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене” (Матей 19:14). Но единствената врата към Христос е: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие” (Иоан 3:5). Христос, поглеждайки децата, „възложи ръце върху тях и ги благослови” (Марк 10:16). Значи, Христос благославя децата, Той може да ги благослови. Така и православните се надяват, че Господ ще благослови и техните деца[3].

Бог освещава децата дори преди раждането им, пример за което е Иоан Кръстител (Лука 1:15). Може да си припомним за пророк Иеремия („преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те” – Иеремия 1:5) и за апостол Павел: „Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призова чрез благодатта Си” (Галатяни 1:15). Както виждаме, благодатта може да засяга и децата, дори без те да разсъждават. Защо да отказваме на децата благодатта на кръщението и причастието?

В Стария Завет виждаме посвещаване на първородните на Бога в четирийсетия ден. Могли ли са на тази възраст те сами да дадат обет Богу, че ще Му служат неотстъпно през целия си живот (вж. Изход 13:2 и 1 Царства 1:28)? Родителите са давали обещание вместо децата си още преди раждането им, и Бог е благославял намерението им (1 Царства 1:11; срв. Съдии 13:7). И в Новия Завет пак виждаме как Бог спасява децата според вярата на родителите: бесноватият син е спасен според вярата на бащата (Марк 9:17-27). По молитвите на хананейката се спасява дъщеря ѝ (Матей 15:22-28). Според вярата на капернаумския царедворец синът му е изцерен (Иоан 4:46-53). Според Божието благоволение към родителите, умрелите им деца се възвръщат към живот (Лука 7; Марк 5; Лука 8[4]).

Казват ни, че децата не бива да се кръщават, защото те не могат да се закълнат във вярност на Евангелието, а кръщението, както казва апостол Петър, е „обещаване Богу добра съвест” (1 Петр. 3:21).

Този аргумент се базира на неверния превод на Писанието. Със съжаление трябва да кажа, че и синодалните преводачи на това място са сбъркали. По-близо до оригинала е църковнославянският превод: Кръщението не е „обещание Богу добра съвест”, а „измолване от Бога блага съвест”. Тук кръщението не е приношение, не е обещание, а молба…Може би светите Кирил и Методий лошо да са знаели гръцки? Но ето че роденият грък и християнин от доста ранни времена св. Григорий Богослов (ІV век) твърди, че у апостол Петър става дума за даруваната добра съвест при кръщаването (Слово 40, за кръщението). При това богословският контекст на св. Григорий изобщо не допуска кръщението да се тълкува като обет: с препратка към Еклисиаст (5:4) Григорий Богослов пише: „Нищо не обещавай на Бога, дори и най-малкото; защото всичко е на Бога, преди да е прието от теб[5]”.

Глаголът έπερωτάο в класическия гръцки език може да означава обещавам. Но в новозаветния койне* той еднозначно има смисъл на измолване, на молба. Например в Матей 16:1: фарисеите „έπηρώτησαν” – „помолили” Христа (поискали от Христа). Този глагол се среща и в Матей 22:46; Марк 9:32; 11:29; Лука 2:46; 6:9; Римляни 10:20; 1 Коринтяни 14:35. Отглаголното съществително се употребява в 1 Петр. 3:21. И няма нито един случай този гръцки глагол да се среща в корпуса на новозаветните текстове в смисъл на обещание, на приношение. Напълно логичен е латинският превод на думата interrogare, rogare, тоест също – питане и молба. И дори в протестантската литература вече се среща правилното разбиране на този стих: кръщаването е измолване[6].

За какво е тази молба? Продължението на изречението на апостол Петър дава пояснение: „Кръщението… спасява чрез възкресението на Иисуса Христа”. Кръщението дава дар от Бога (είς Θεόν) чрез възкресението (δι’ άναστάσεως) на Иисус Христос. Не на Бога се принася дар, а от Бога се очаква помощ. Кръщението спасява не с това, че с него ние нещо обещаваме на Бога, а с това, че Спасителят ни дарува плода на Своето възкресение. В кръщението ние измолваме от Бога да ни дари с добра, обновена съвест. Дарът на съвестта, позволяващ да се различава добро от зло, се обновява с Христовото възкресение. Езичниците се съдят със закона на съвестта – и всеки човек се съди с него, но съвестта на християнина е просветлена със спасителния дар.

Контекстът на апостолското послание говори за това, че трябва да се живее с чиста съвест. Но ако и без Христос аз имам вече налична добра съвест (която ме призовават да обещая на Христа) – тогава за какво Той е необходим? Ако и без това съм си добър и праведен – защо ми е кръстът Христов? – Необходимо е „обновление на ума”, трябва да измолваме от Бога дара да различаваме духовете. Но тъкмо в това се състои радикалната промяна в човека, която не може да се извърши без Бог да влезе в него, не може да стане само с усилие на волята или със съзнанието му. Следователно кръщението не е клетва, не е юридическо задължение, както е при баптистите, а вътрешна промяна у хората, които „благодарение на навика имат чувства, приучени да различават добро и зло” (Еврей 5:14).А измолването на дара за чиста съвест преждевременно ли е за младенеца? Да, детето не може нищо да обещава, но нима не може да моли? Не е ли молба цялото му битие? „Бог е по-голям от сърцето ни” (1 Иоан 3:20) и цялата Си необятност Той, въпреки всичко, ни дарува, вместява в нас.

Нужен ли е Христос на децата или не? – Ето крайният смисъл на въпроса за кръщението. Как да дадем на децата покрова Христов, как те да усвоят благодатния дар на Христовия подвиг? А децата на баптистите в Христа ли са? Ако да, как са се оказали във властта на Христа? Понякога баптистите дори сами признават, че децата им са извън Христа[7]. Но ако младенците не са с Христос, ако не са в Тялото на Главата на Църквата, значи са с „княза на тоя свят”. И само ако гледаш встрани от люлката на детето си, може да завършиш статията за недопустимостта на кръщаването с твърдение от рода на: „Кръщението е единствената врата към встъпването в общение с Църквата… Да се присъединиш към Църквата по друг начин е невъзможно[8]”. Вярно. Но кажете го, гледайки детето си в лицето: „Ти си извън Църквата. Ти си извън Христа. И аз с нищо не мога да ти помогна. Моята догматика ми налага да мисля, че единственият начин да се присъединиш към Църквата е недостъпен за теб”.

Понеже не всеки баптист може да замени бащиното сърце с учебник по догматика, в протестантската литература се появяват странни разсъждения, обясняващи възможността за спасяване без кръщение, възможността за очистване без личен завет с Христа. Но за да оправдаят убеждението си, че некръстените им деца са чисти, баптистите цитират апостолските думи, че „грехът е унищожен чрез Жертвата Христова”. Но нали това е жертва за целия свят. Ако смятаме, че тази жертва прави излишно кръщаването на децата, тогава не бива да се кръщават и възрастните. А ако „християнинът с евангелска вяра” смята, че даровете на Жертвата без кръщение се разпростират само върху младенците и само за тях Жертвата прави кръщението излишно – нека даде библейски примери за убеждението си.

И по-добре да не се опираме тогава на думите на Христос за децата: „На такива е Царството Небесно[9]”. Защото в този евангелски текст не е поставено показателното местоимение „на тях”, а „на такива” (τοιούτων), тоест става дума, че хората, които са подобни на децата по някои черти на характера, ще наследят Небесното Царство. Този текст не бива да се разбира като обещание за Царството Божие просто заради възрастта. Освен тези думи Христос казва: „Който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15[10]). Ако децата приемат Царството Божие без кръщение при сектантите, нека те приемат и възрастните в Църквата „като деца”, тоест без кръщение.Няма ли в Писанието специално нареждане да се кръщават децата? Но няма също така и пряко нареждане да се кръщават жени или старци. Господ е казал „научете всички народи, като ги кръщавате…” (вж. Матей 28:19). И тук няма изключение по признак на националност, пол или възраст. Изобщо обикновено Писанието дава указание, когато не включва в числото на посочените лица жените и децата (вж. Матей 14:21). Няма никакви указания за кръщаването на деца.

И в новозаветните текстове ние виждаме описание на такива събития, които предполагат кръщаването на деца заедно с възрастните. Кръщават се Лидия и домашните ѝ (Деяния апостолски 16:14-15); тъмничният стражар и „целият му дом” (вж. Деяния апостолски 16:31); Павел „кръщава Стефановия дом” (1 Коринтяни 1:16). Апостолите кръщават цяла община от самаряни (Деяния апостолски 8:14-17) – и напълно е възможно там да е имало и непълнолетни деца.

Апостол Петър казва на обърналите се във вяра: „За вас е обещанието и за вашите деца” (Деяния апостолски 2:39). По думите на апостол Павел има „верни деца” (и за презвитери трябва да се посвещават само хора с такива деца – вж. Тит 1:6). Тук верните са именно в смисъл на вярващи (πιστοί от πιστός „верен, вярващ”). Πιστός в Писанието означава именно християни, приели кръщение и станали Христово достояние: „а когато се покръсти тя и домашните ѝ, помоли ни и рече: ако сте ме признали за вярна Господу, влезте в къщата ми” (Деяния апостолски 16:15; срв. Ефесяни 1:1, Деяния апостолски 10:45; Откровение 17:14; 1 Тимотей 4:10; 1 Коринтяни 7:14).

Ето още едно важно място: „Неповярвал мъж бива осветен от вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена от вярващия мъж. Инак децата ви биха били нечисти, а сега те са свети“ (1 Коринтяни 7:14). Могат ли хора, намиращи се извън завета, тоест некръстените деца, да се наричат „свети”? Могат ли да са свети онези, които не са присадени към единствения свят корен – Христос (Римляни 11:16). При тълкуването на това библейско място протестантите казват, че тези деца са „свети” просто по рождение, осветени от вярващата майка и затова не е нужно да се кръщават. Но тогава същото трябва да се казва и за мъжа на вярващата жена: ако той още като езичник е станал свят благодарение на вярващата си жена, значи може да го приемем за християнин, без да се кръщава? Тогава има две врати за влизане в християнската Църква: онези, които нямат роднини-християни, ще трябва да се кръстят, а които имат сред близките си християни, ще трябва просто да носят бележка от тях. Но ако това е абсурд, значи предположението, че вярата на майката освещава децата от само себе си, без тайнството на възраждащата Христова благодат, е не по-малко абсурдно. Налага се да допуснем, че децата са станали „свети” чрез тяхното непосредствено и лично освещаване, тоест чрез кръщението.Протестантите настояват евангелските думи: „който повярва и се кръсти, спасен ще бъде” (Марк 16:16) да се приемат абсолютно буквално. Ако няма вяра, няма и кръщение. Децата не могат да имат вяра, значи не бива да се довеждат при светия купел. Но ако прилагаме този текст към всички, а не само към възрастните, излиза нещо чудовищно. Нали същата фраза има продължение: „а който не повярва, ще бъде осъден”. Децата не могат да повярват, следователно, ако и към тях приложим тази формула, те вече са осъдени. И ако детето умира – за него няма спасение. Следователно, формулата за спасението след като се научи и се изповядва вярата, се отнася именно за възрастните, а не за децата.

И от коя възраст баптистите смятат, че е възможно човек да се кръщава? Кога свършва възрастта на детската несъзнателност? При решаването на този въпрос баптистите обикновено следват установените правила в светското право: светската власт издава паспорти на шестнайсетгодишните, значи и ние ще кръщаваме само шестнайсетгодишни… Ето един случай да се замислим за възрастта на духовното израстване: сибирският град Ноябрск. Град без православен свещеник. Декември 1996 година. В семейство съвсем наскоро приело православието ме запознават с детето – шестгодишния Максим. И бащата ми разправя: „Миналата седмица имах пристъп на остеохондроза и цяло денонощие не можех да се мръдна от леглото. На другата сутрин Максим тихичко се промъкна в стаята ми и ме попита: тате, как си? Ами ето, отговарям, малко съм по-добре, вече мога да ставам. – Максим се обърна, бързо излезе от стаята и мимоходом подхвърли: добре, тате, тогава още ще се моля за теб”. Въпрос към протестантите: ето го Максимка, ето я вярата му, ето я и водата. Кое пречи да се кръсти?

Митрополит Вениамин (Федченков) разказва един случай, когато момиченце от протестантско семейство, умряло некръстено, умолявало във видение свещеника да се моли за него[11]. Доколкото християнството е област от практиката, това свидетелство не може да бъде просто отхвърлено. По същия начин в рамките на протестантската догматика не може да се вмести духовният опит на хиляди руски подвижници, кръстени като деца, но придобили несъмнено християнски духовен опит. Може би оптинският старец Амвросий изобщо не е станал християнин, не е бил член на Църквата само защото се е кръстил като дете, а не според баптистките обреди – когато е станал пълнолетен. Църквата винаги е смятала, че е допустимо да се кръщават християнските деца. За това споменава св. Ириней Лионски (починал 202 година). „Христос дойде да спаси чрез Себе Си всички, – казвам всички, които се възраждат чрез Него за Бога – младенци, юноши и старци” (Против ересите 2, 22, 4; вж. също 5, 15, 3). Ориген говори за кръщаването на децата като за апостолско предание: „Църквата получи от апостолите предание да дава кръщение и на младенците” (На Римляни, книга 5, глава 6).През 252 година Картагенският събор определи: „Не бива никого да отстраняваме от кръщението и от благодатта на Бога, във всичко милосърден, благ и снизходителен. Ако към това трябва да се придържаме по отношение на всички, още повече, както смятаме, трябва да го спазваме по отношение на новородените младенци, заслужаващи предимно нашата помощ и Божието милосърдие, защото още с раждането си с плача и сълзите си изразяват само моление” (цитираме св. Киприян Картагенски, 46-то писмо до епископ Фидий).

И дори инициаторът на протестантското движение Мартин Лутер през 1522 година осъжда анабаптистите Никлос Щорх, Томас Дрексел и Марк Щюбнер, които отхвърлят детското кръщение. Самият Лутер е бил кръстен като дете и се отказал да се прекръства, давайки себе си за пример колко благодатно е детското кръщение: „Че кръщаването е угодно на Христос достатъчно се доказва от Неговите Собствени дела, а именно че много от кръстените Бог прави свети и Дух Свети им дава и сега има още много от тях, за които се вижда, че имат Дух Свети както според учението, така и според живота им; както и на нас бе дадено по Божията милост.” И по-нататък: „Ако Бог не приемаше кръщаването на децата, значи във всички времена до ден-днешен нито един човек на земята не би бил християнин… затова казваме, че за нас не е най-важно вярва или не вярва кръщаваният; от това кръщението не става неистинско, а всичко зависи от Божието слово и заповед. Кръщението не е нищо друго освен вода и слово Божие, едното заедно с другото. Моята вяра не създава кръщението, но го възприема[12]”.

За Лутер, както и за православните християни, кръщението е измиване с вода, пронизана от Христовата благодат, тоест именно тайнство. А баптистите са убедени, че в тяхното кръщение не им се дава Дух Свети. Това означава, че у тях остава само празната обредност, мъртвата форма, напълно безсмисленото подражаване на древните църковни предания. Остават и децата, от които са скрили Христос зад страниците на „догматическото богословие”.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Де Любак, Анри, Католичество, Милан, 1992, с. 284.

[2]. Вж. Св. Григорий Богослов, Творения, т. 2, М., 1994, с. 37.

[3]. Тук има сложност: в Евангелието Христос е благословил явно некръстени деца, което означава възможност за извънцърковно, извънтайнствено благословение. Но ако един вид благодат би могла да бъде дадена на децата непосредствено, защо тогава благодатта на кръщението да не може да им се преподаде?

[4]. Може да си припомним и други случаи, когато даден човек се спасява по молба и според вярата на друг: според вярата на стотника, слугата му е излекуван (Матей 8). Според вярата на носачите, разслабления от Капернаум, е изцерен: „Като видя вярата им, Иисус казва: „прощават ти се греховете” (Марк 2:5). Изобщо ние сме свързани един с друг много по-тясно и тайнствено, отколкото предполага позитивизмът и индивидуализмът. Протестантството е забравило тази връзка. И сега окултизмът с „кармичните си диагнози” на предците, на потомците, на семействата и други подобни упорито напомня за нея (но вече поднасяйки я като свое откритие и тълкувайки я в свой интерес).

[5]. Св. Григорий Богослов, Мысли, писанные четверостишиями,8.// Творения, т. 2, М., 1994, с. 226.

[6]. Вж. Котрелл, Дж., Крещение, М., 1993.

[7]. „Ние положително твърдим, че младенците, нито нашите без кръщение, нито изобщо които и да било с кръщение, без покаяние и лична вяра не са попадали и вовеки не ше попаднат в Христовата Църква след възрастните.” (Баптист, 1912, № 2, с. 17)

[8]. Рогозин, П. И., Откуда все это появилось?, Ростов-на-Дону, 1993, с. 68.

[9]. „Децата нямат нужда от кръщаване. Христос казва, че на такива е царството Божие”. (Рогозин, П. И.) Откуда все это появилось?, Ростов на Дону, 1993, с. 66-67). Впрочем във вестник „Протестант” едно стихотворение за деца свършва с думите: „Покайте се, деца, или ще загинете”.

[10]. Тук и на следващите страници курсивът в текстовете на Писанието са на автора. – Ред.

[11]. Вж. Митр. Вениамин (Федченков), О вере, неверии и сомнении, СПб., 1992, с. 207.

[12]. Лютер, М., Большой катехизис, Lahti, 1996, c. 126.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Nn