Професор д-р Тотю Коев

„Сей день, егоже сотвори Господ, возрадуемся и возвеселимся в онь“ (Псалом 117:24)

Празникът Възкресение Христово, който Православната църква молитвено чества и богослужебно прославя като празник на празниците и тържество на тържествата, поражда велика радост и подтиква към духовен размисъл. За да се осмисли Пасхалната радост, необходимо е да се вникне дълбоко в съдържанието на историческия факт – Възкресението Христово, като преди това се анализират предхождащи го събития с всечовешко значение.

Не може да се говори за Възкресението Христово, без преди това да се погледне към Кръста на Голгота. Двете са неделимо свързани. Без Кръстната саможертва няма Възкресение, без Възкресение няма вечен живот.Кръстната смърт на Богочовека Иисус Христос не е обикновен исторически момент от Неговия земен живот. Тя влизала в плана на Божието домостроителство като безусловна необходимост в делото на изкуплението. Сам Иисус Христос говорил на учениците и слушателите Си, че Той дошъл на земята, за да пострада и умре; че тази смърт е предсказана още старозаветните пророци. На двамата ученици Лука и Клеопа, пътуващи за Емаус, Той казал: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си. И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание“ (Лука 24:26-27). При други случаи Христос говорил също, че ще бъде предаден и ще претърпи кръстна смърт; че „Син Човечески отива според както е определено“ (Лука 22:22); че чрез Кръстната Си смърт Той искал да избави човечеството от греха и смъртта и да му дарува вечен живот: „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човечески, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Иоан 3:14-15). Веднъж пред невярващите юдеи Господ Иисус Христос изразил увереност, че ако те сега не вярват в Него, когато Го издигнат на кръст, тогава ще узнаят кой е Той (срв. Иоан 8:28). Иисус Христос ясно и убедително свидетелствал, че когато бъде издигнат от земята, тоест когато бъде разпнат, тогава ще привлече всички към Себе Си (срв. Иоан 12:32), в смисъл – хората ще повярват в Него и ще приемат учението Му едва след Неговата кръстна смърт. Целта на тези Му предсказания е ясна: да внуши на човеците провиденческото значение на Неговата Голгота и по такъв начин да ги предпази от възможната съблазън относно Кръста: „Казах ви това преди да се е сбъднало, та кога се сбъдне, да повярвате“ (Иоан 14:29).Според ясното учение на Православната църква човекът като образ Божи е сътворен нито смъртен, нито безсмъртен, той е сътворен свободен, с възможност и заложби за безсмъртие (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27; Иисус Сирахов 17:3-4). И това е така, защото ако човекът беше сътворен смъртен, вината не щеше да бъде негова, че той умира; ако пък беше сътворен безсмъртен, как да си обясним наличието на смъртта, която е безспорно явление. И в двата случая би липсвала свободата на човека, без която неговите деяния не биха имали нравствена оценъчност. Сътворен за безсмъртие ще рече, че Творецът е вложил в него сили и способности, които той ако развива и укрепва, ще изгражда своето безсмъртие. Ако пък не ги развива и съзнателно се противи на Божията воля, той става смъртен. И в двата случая е налице свободна воля. Адам и Ева не само не изпълнили волята на Твореца, но активно се противопоставили на нея (срв. Битие 3:1-6). Оттук вече последвало изпълнение на казаното от Бога: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Битие 2:17). От тези думи не следва да се прави заключение, че при нарушаването им смъртта ще настъпи веднага. По-скоро трябва да се разбират в смисъл, че от момента на нарушаването на заповедта Божия започва постепенен процес на умиране. Бог изпратил смъртта, или по-точно, човек се лишил от възможността за безсмъртие от момента на грехопадението. Нарушавайки връзката си с Бога, с върховния Източник на живота, той се обрекъл на духовна и телесна смърт, която постепенно станала действителност (срв. Римляни 5:12, 17, 21; Ефесяни 4:18).Колкото и тежък да е бил грехът на Адам и Ева, той само затъмнил образа Божи у човека, но не го унищожил, защото именно като образ Божи той е неунищожим. Този факт сам по себе си показва, че доброто у човека, което има субстанциален характер, не е напълно унищожено от греха, от злото, което няма такъв субстанциален характер, защото не идва от Бога, докато доброто идва от Него. Тук вече е налице антиномията: от една страна, остатъкът от добро у човека след греха изисква той да живее, от друга – грехът като аномалия трябва да бъде унищожен, но негов носител е човекът, следователно човекът трябва да умре. Доброто изисква прошка, а оттук – живот, злото изисква наказание и оттук – смърт. Как могат тези две противоположности (прошка – живот, и наказание – смърт) да се съвместят, след като те взаимно се изключват? Правдата изисква грешникът да умре и същевременно да живее. Тази антиномия не би съществувала, ако у човека нямаше остатък от добро.

В своята многохилядолетна история до идването на Иисус Христос човечеството се е опитвало да разреши споменатата антиномия по пътя на жертвите. Първото жертвоприношение, за което свидетелстват старозаветните свещени книги, е на Каин и Авел (срв. Битие 4:3-5). Известно е, че не само у юдеите, но и у всички древни езически народи жертвата е била необходима съставна част на религиозния култ. Нещо повече, в Стария Завет тя е санкционирана и осветена от Самия Бог. Тя получила значение на свръхестествено Божествено установление, на вътрешна потребност за човешкото съзнание. Независимо от това, грехът у човека не се унищожава чрез жертвите, защото те имали характер на замяна на човешкия живот. По своята ценност жертвите не били равни на ценността на човешкия живот, те имали фиктивен характер. Поради това принасяните в древност жертви не само не унищожавали и не могли да унищожат греха, но нещо повече – те го умножавали, приспивайки човешката съвест. В този смисъл са и Божиите слова, изречени чрез пророк Исаия: „За какво Ми са многото ваши жертви… Не принасяйте вече суетни дарове“ (Исаия 1:11, 13). Бог желае доброто. Той иска такава жертва, която би била действително отрицание или унищожение на злото. „Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения“ (Осия 6:6). Вместо външни обреди и жертви, необходимо е духовно служение, което се заключава в любов към ближния, в проява на милост; необходимо е не само теоретическо богопознание, но и стремеж към единение с Бога във и чрез любовта. По такъв начин Сам Бог обявил старозаветните жертви за непостигащи своите цели и посочил значението им само като предобрази на действителната жертва, която в подходящо време предстояло да бъде принесена[1].Истинската жертва е дело и израз на любовта „Аз искам милост, а не жертва“ не значи, че жертвите не са угодни на Бога изобщо, но че са нужни жертви на любовта. Любовта, която по същината си е благо, не може да не бъде приета от Бога, Който Сам е абсолютно благо. Само такива жертви са угодни на Бога, Който не приема нищо освен доброто, а единственото добро е любовта. Бог – безкрайната любов – не иска от грешните нищо друго освен разкаяние, тоест възвръщане към Неговата любов, защото любовта се удовлетворява напълно чрез любов. Разкаянието е ненавист към греха и към всичко свързано с греха. Жертвата е страдащо добро или страдание за правдата. Страдащото добро (любовта) дава единствено правилното разрешение на споменатата антиномия: злото, грехът наистина се унищожава чрез любовта, но с това не се отнема животът на човека. Поради това, ако страдащото добро е наистина унищожение на злото (смърт на греха), то е действителна жертва. Следователно умилостивителната човешка жертва може да бъде само покаянието, защото само то напълно удовлетворява всички изисквания на истинската жертва. Но хората преди Христа не били в състояние сами да извършват необходимото покаяние, тоест да възненавидят злото и да се обърнат към Бога, да принесат необходимата изкупителна жертва за своите грехове. Такава жертва веднъж завинаги и за всички нас е принесъл Иисус Христос чрез кръстната Си смърт на Голгота[2].

По-горе бяха цитирани думи на Иисус Христос, разкриващи необходимостта от кръстната Му жертва и нейното значение. В същия смисъл е и проповедта на апостолите. Те наричат смъртта на Иисус Христос изкупителна жертва за нашите грехове: „Бог… изпрати Своя Син в плът… да се принесе в жертва за грях“ (Римляни 8:3); Христос „се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва“ (Евреи 9:26); „Не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 4:10). В посланието си до евреите св. апостол Павел говори подчертано ясно и убедително за изкупителната жертва Христова. Тук Иисус Христос е наречен Първосвещеник, Който принася жертва за греховете и Сам е жертва, тоест принасящ жертва и приносим в жертва (срв. Евреи 5:10; 7:26-28; 9:11-19; 10:1-28). Разглеждайки смъртта на Иисус Христос като изкупителна жертва за човешките грехове, не бива да забравяме, че изкуплението не започва на Голгота. Там то завършва, а началото му е още в Боговъплъщението, прониква целия земен живот, учение и служение на Христос. Кръстната смърт е завършителният момент на жертвоприношението Христово. „Свърши се!“ (Иоан 19:30), казал Спасителят, умирайки на Кръста. Жертвоприношението свърши, жертвата е принесена.Изкупителният характер на Кръстната жертва е подчертаван винаги от Православната църква. Това е основна верова истина, намерила място в член 3 и член 4 от Символа на вярата: „Който (Иисус Христос, ск. м.) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек; Който биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан“.

Иисус Христос принесе Себе Си в жертва не само като човек, макар невинен и безгрешен, но и като Син Божи, тоест като Богочовек. Именно поради това Неговата жертва има универсално значение, което е неизмеримо с човешка мярка. За човешкия ум не е възможно да обхване плодовете от тази жертва, да вникне в нейния смисъл. Тя е достъпна повече за сърцето, което я преживява, а не теоретизира върху нея. „Заради нас човеците и заради нашето спасение“ принесе жертва не обикновен човек, а въплътилият се Син Божи. В Него като истински човек човешкият род имаше свой представител. Поради това Неговата жертва беше от човека и за човека. Но тъй като човешката природа е приета в ипостасно единение със Сина Божи, то смъртта на Богочовека могла да замени и действително заменила смъртта на всички човеци. Тук са налице три важни момента. Първият – Иисус Христос претърпял страдания и смърт в изпълнение волята на Своя Отец небесен. „Слязох от небето, казва Христос, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който ме е пратил“ (Иоан 6:38). Вторият момент – Христос принесъл Себе Си в жертва доброволно, не по някаква принуда. „Аз Си давам душата… Никой не Ми я отнема, но Аз Сам Си я давам“ (Иоан 10:17-18). И третият момент – Кръстната жертва за спасението на човечеството е жертва на любовта Божия към сътворения от Бога свят. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Тези три момента, взети заедно, показват ясно, че чрез кръстната Си смърт на Голгота Иисус Христос помирил човека с Бога, свидетелствайки убедително, че не Бог враждува с човека, а човекът враждува с Бога. „Чрез Него (чрез Иисуса Христа, ск. м.)… имаме достъп при Отца, в единия Дух“, не сме „вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“ (Ефесяни 2:18-19). Иисус Христос възстановил съюза между Бога и човеците, нарушен по-рано чрез греха, установил „нов завет“ (1 Коринтяни 11:25). „И затова Той е Ходатай на нов завет“ (Евреи 9:15), Глава на Църквата, „която Той си придоби със Своята кръв“ (Деяния апостолски 20:28). Преди кръстните Си страдания Христос се молил: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). И тези молитвени слова се изпълнили – съюзът на любовта между Бога и човеците се осъществил. Свидетелство за това е историята на християнството[3]. Искрено повярвалите в Христа и следващи Го в живота си са в постоянно общение и единение с Него.Човешката история знае много случаи, когато хора на смелия дух и чистите пориви са умирали в името на възвишени идеали, в името и за благото на другите. И тяхната жертва е служила и служи за пример на поколенията. Но няма случай в историята, когато и най-смелият герой, след като е пожертвал живота си, да го върне отново. Това е естествено, защото никой няма власт над смъртта. Такава власт има само Бог, Който е господар и на смъртта. Синът Божи, Богочовекът Иисус Христос – единственият, Който пожертва Своя живот на Голгота за изкуплението на човечеството от греха и смъртта. И същевременно Той е единственият, Който чрез смъртта Си победи смъртта и „възкръсна в третия ден, според Писанията“ (член 5 от Символа на вярата).

Възкресението Христово е уникален, неповторим случай в цялата човешка история. В него и чрез него се утвърждава и напълно се възприема Голготската жертва. Без Възкресението Кръстната смърт се обезсмисля, както се обезсмисля и Възкресението без Кръста. Тази истина е изразил най-добре св. апостол Павел с думите: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете… Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък“ (1 Коринтяни 15:14, 17, 20). В основата на апостолската проповед е Възкресението Христово. Поради това, ако Христос не бе възкръснал, тази проповед и произтичащата от нея вяра биха загубили всякакъв смисъл, а самите апостоли щяха да бъдат „лъжесвидетели Божии“ (стих 15). Без Възкресение няма изкупление. Ако Христос не бе възкръснал, Той не щеше да бъде изкупител. Нашата вяра щеше да бъде суетна, тоест празна, безполезна, ние щяхме да сме си още в греховете. По-нататък, ако Христос беше само умрял на Кръста и не беше възкръснал, то и Сам Той би останал под проклятието на греха, и човечеството не би получило от Него оправдание за греховете, и тези, които са умрели в общение с Него, не биха възкръснали, а живите негови последователи, приели върху себе си тежкия житейски кръст на страданията, биха били най-нещастните измежду хората[4]. Но Божествената истина, която като Божествена е безусловно вярна, ни рисува друга картина. Нея най-вярно е изразил св. апостол Петър с думите: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда“ (1 Петр. 1:3). От тези думи става ясно, че дори самата вяра в Бога ни е дадена чрез Възкресението Христово, което е послужило за основа на нашата вяра в собственото си възкресение и безсмъртие. Сам Иисус Христос подчертава недвусмислено, че Неговото Възкресение е свидетелство за божественото Му пратеничество, за месианското Му достойнство: „Кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз; и нищо не върша от Себе Си, но както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Иоан 8:28).Възкресението на Иисус Христос е най-убедителното доказателство, че всеки от нас ще възкръсне, защото Христос възкръснал като Човек. С Неговото Възкресение е поставено началото на възкресението на човеците. „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бога ще приведе с Него“ (1 Солуняни 4:14). „Знаем, че Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса“ (2 Коринтяни 4:14). Ако Христос бе останал в гроба, то Кръстът щеше да остане за нас средство за най-позорно наказание и смърт. И тогава Неговата смърт наистина не би имала изкупително значение. Но щом Той действително е възкръснал, това значи, че грехът и свързаното с него осъждане са загубили своята сила над нас; значи, че принесената от Него жертва е приета от Бога; че е извършено делото на изкуплението. Той принесъл пълно удовлетворение за нашите грехове и с това заслужил за нас благодатта на Светия Дух, Който ще оживи и нашите тела (срв. Римляни 8:11). Първият Адам (земният) донесъл осъждането и смъртта, вторият Адам (небесният) донесъл оправданието. „Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Както чрез Адам грехът влязъл в света и повредил човешката природа, така чрез Христа дошло оправданието за всички (срв. Римляни 5:12). Чрез Адам влязла смъртта за всички, чрез Христа влязло възкресението за всички. Възкресението Христово е залог за нашето бъдещо възкресение и предпоставка за вечен живот. „Писано е: „първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам – животворен дух. Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните: и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Коринтяни 15:45-49).Възкресението Христово е пълно осмисляне и оправдание на Кръстната жертва. Човечеството не познава друго религиозно учение, което преди радостта да разкрива смисъла на страданията, преди тържеството да говори за унижението и на основата на унижението да утвърждава радостта. И това е така, защото всички религиозни учения имат за свои основатели хора, които, макар и гениални, не са съвършени. Единствено християнското религиозно учение има за основоположник Богочовек. Като Бог Иисус Христос е дал съвършено, божествено учение, като Човек го е облякъл във възможно най-подходяща човешка форма, и, най-важното, засвидетелствал го е чрез личния Си живот, утвърдил го е чрез Кръстната Си смърт и го е запечатал със славното Си Възкресение.

Христовото Възкресение има още едно измерение, което е космическо. Вече се каза, че Възкресението Христово е предпоставка за нашето възкресение. А нашето възкресение означава прекратяване силите на греха над нашето тяло. Щом грехът престане да действа в тялото, което като материална субстанция е част от природата, значи той ще загуби своята сила и над външната природа[5]. Тази мисъл твърде образно е изразил св. апостол Павел с думите: „Тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Тварите се покориха на суетата не доброволно, а поради вината на човека. След обновяването на виновника за тяхното покоряване следва да се обновят и те, за да има между тях и човека такава хармония, каквато е имало преди грехопадението му. Правдата, която ще обитава на новото небе и новата земя (срв. 2 Петр. 3:13), е предпоставка за тази хармония, а самата правда е резултат от Възкресението Христово.Проникната от силата и значението на Христовото Възкресение, Православната църква го отразява богато в иконографията, възвеличава го с подходящи слова и богослужебни песнопения. Едно от песнопенията, което е намерило място във всяка възкресна утреня, гласи: „Воскресение Христово видевше, поклонимся Святому Господу Иисусу, Единому безгрешному. Кресту Твоему покланяемся, Христе, и святое Воскресение Твое поем и славим. Ти бо еси Бог наш, разве Тебе иного не знаем, имя Твое именуем. Приидите, вси вернии, поклонимся святому Христову Воскресению; се бо прииде Крестом радост всему миру; всегда благословяще Господа, поем Воскресение Его, распятие бо претерпев, смертию смерт разруши“.

Казаното дотук би могло да се резюмира така: във и чрез Възкресението Христово се осмислят Въплъщението и Кръстната смърт на Богочовека Христа. Чрез Въплъщението е възстановена прекъснатата връзка между човека и Бога, излекувана е наранената от греха човешка природа. Чрез Кръстните страдания и смърт е обезсилен грехът и възстановена правдата Божия. Чрез Възкресението е победена смъртта и е даруван вечен живот. Вечен живот се постига само в единение с възкръсналия Христос, Който казва: „аз живея и вие ще живеете… Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:19, 6).
____________________________________
Източник – http://bg-patriarshia.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протоиерей П. Я. Светлов, Крест Христов. Значение Креста в деле Христовом, издание 2-е улучшенное, Киев, 1907, с. 424, сл. сл.

[2]. Пак там, с. 432, сл. сл.

[3]. Протоиерей Н. Малиновский, Очерк Православнаго Догматическаго богословия. Вторая половина, Сергиев Посад, 1908, с. 130 сл. сл.

[4]. Толковая Библия, т. 11, Петербург, 1913, с. 114 сл.

[5]. Протоиерей П. Я. Светлов, пос. съч., с. 474, сл.

Първо изображение: авторът, проф. д-р Тотю Коев (1928-2006).

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Владимир Михайлов

В наши дни въпросът дали Иисус Христос е живял в Индия е сред любимите въпроси на критиците на християнството. Дан Браун, Хю Шонфийлд, Джон Алегро, Мортън Смит, Донован Джойс и много други автори кресливо се включиха в хора на тези, които с модерни измислици нападат християнството и най-вече Главата на Църквата – нашия Спасител Иисус Христос. По утвърдена традиция темата се актуализира в навечерието на големите християнски празници и преди всичко преди Великден.

Натрапчиво ни заливат многобройни сензационни книги, филми и телевизионни предавания, посветени на Христос, представляващи пъстра смесица от измислици и факти, които задоволяват апетита на неподготвената и жадна за конспирации публика. За тези изобретения в богохулството древният отрицател на християнството – езическият философ Целз може само да им завижда…

Днес малцина от модерните атеисти отричат съществуването на Иисус Христос. Повечето са съгласни, че Той е историческа личност, но Го приемат като обикновен човек, макар и гений. Както казва един духовен старец: „Отмина времето на грубия атеизъм, сега идва времето на изтънчения сатанизъм”. В този контекст любима тема на творците на митове е детството на Иисус Христос. Според този мит до 30-годишна възраст Иисус бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Даже сочат като доказателство някакъв тибетски ръкопис.

Нека видим какво представляват така наречените Кашмирски легенди за Христос.Кашмирският изследовател професор Ф. Хассанаин публикува книга под интригуващото заглавие Петото евангелие. В нея се застъпва тезата, че Иисус Христос на два пъти е посещавал Индия, където се бил учил в будистки и индуистки центрове. В Кашмир Иисус Христос бил известен под името Юз-Асафа. Според автора, Иисус Христос бил починал от естествена смърт и гробницата Му била в Кашмир. Информацията за това се съдържала в тибетски ръкописи, които били открити от руски изследователи през XIX и XX век. Преди всичко се сочат имената на Николай Нотович и Николай Рьорих, като водещ е първият.

Биографията на тези хора обаче свидетелства, че те не са безпристрастни изследователи на живота на Христос. Николай Александрович Нотович е роден през 1858 година в Крим и е син на равин. Учил е в Санкт Петербург. В 1894 година в Париж публикува книгата Неизвестният живот на Иисус Христос. Скоро след това много специалисти я обявили за фалшификация, но въпреки това, както виждаме, редица автори продължават да я цитират и до днес. През 1895 година книгата му е преведена от немски на руски и е публикувана в Русия, в списание Вяра и разум, книга 22. Нотович е получил идеята, че Христос се учил в Индия от две произведения – на Луи Жаколио и на римокатолическия епископ М. Лаунан.В своето произведение Библията и Индия Луи Жаколио прави предположение, че Христос е изучавал индийската мъдрост. А епископ Лаунан изказва мисълта,че Индия е била център на световната култура и религия. Затова, според него, всички мъдреци, философи и законодатели от цял свят, включително Моисей и Христос, са били в Индия, за да усвоят знанията на брамините.

Важно е да се отбележи, че Нотович съвсем не е оригинален в своите мистификации. Много преди него римокатолическите мисионери са създали първите образци, в които се опитали да присадят на индийска почва старозаветните пророци, като правили това с мисионерска цел. Именно тези работи подтикнали Нотович (и други подобни автори) да напише и той сензационен „труд”.

Между 1857 и 1868 година надареният лингвист мисионер Хенри Август Пешке превел на тибетски език някои части от Стария Завет, които били напечатани и разпространени сред местното будистко население. Затова не е изключено, че в ръцете на Нотович са могли да попаднат именно тези написани на тибетски език съчинения на християнските мисионери, които в груб превод му се сторили като творение на будистки автори.Тези текстове разбудили у Нотович дремещата му литературна склонност и довели до написването на неговата оспорвана книга, която е разделена на 14 раздела. В първата част той цитира разкази на търговци, посетили страната на евреите. Във втора и трета част се излагат някои сюжети от Стария Завет. В четвърта част се дават сведения за раждането на Иисус (Исса), който на тринадесет години тайно напуснал Иерусалим и отишъл в Индия, за да учи законите на великия Буда. От пета до осма част на книгата се описва живота на Исса в Индия и други азиатски страни, а от девета до четиринадесета се разказва за живота и смъртта на Исса в „страната Израил”.

Според Нотович, „находката” от ръкописи е била намерена в манастира Хемис. Самите ръкописи не били оригинали, а копия, написани на езика пали. Записките в манускриптите били безразборни и носели колоритния характер на източните митове. Показателна е фразата: „Исса е човек благословен от Бога и най-добрия от всички. Великият Брама го избрал, за да въплъти в него своя дух, който се отделил от Висшето Същество по време, определено от съдбата”. Много важен факт е, че Нотович не е владеел нито санскрит, нито пали, нито даже тибетски, а е записал превода по думите на местен преводач, което поражда съмнение в истинността и научната достоверност на записаното.В разказите на Нотович има много фактически неточности. Ще посоча някои от тях. Например той твърди, че през месец ноември бил в манастира Хемис, където станал свидетел на фестивала „Сетху”. Това е невъзможно, защото този фестивал се провежда през юни-юли. Също така той пише, че в манастира Хемис живеят „жълти монаси”, докато в действителност тук живеят монаси с червени дрехи… Освен това Нотович твърди, че Иисус се обучавал в храма Джаганатха. Нещо невъзможно, защото този храм е бил построен в 1198 година след Рождество Христово!

Тези и много други различия с реалните факти поставят под съмнение достоверността на книгата. Нещо повече, под съмнение е самия разговор на Нотович с главния лама на манастира Хемис, тъй като в този манастир няма никакви сведения за руския посетител и неговата мнима находка.

В края на XIX век Индия е била посетена от много руски пътешественици и изследователи, но сред тях не фигурира името на Нотович. Във военно-историческия архив на бившия СССР се пазят имената на всички пътешественици, посетили чужди страни. Там името на Нотович отново не фигурира, но въпреки това много автори са на мнение, че през 1887 година Нотович е бил за един месец в Индия.Ако изхождаме от контекста на книгата на Нотович, се получава, че историята за будисткия живот на Христос е бил преведен на тибетски език преди будизмът да се разпространи в Тибет!… Затова още навремето, професорът от Оксфордския университет Макс Мюлер, специалист по източни изследвания, изказа мнението, че Нотович е жертва на мошеничество. Други смятали самия Нотович за мошеник. В отговор на тези критики Нотович предложил на съмняващите се да отидат в Хемис и лично да се уверят. Така и станало. Професор Дж. А. Дъглас от английския правителствен колеж в Агре отишъл в Хемис и се срещнал с главния лама, който направил официално заявление, че никакъв европеец не е бил в манастира и че в Хемис никога не е имало животоописание на Исса, за което той даже не бил и слушал. Будистите нищо не знаели за Христос с изключение на това, което говорели християнските мисионери. Това заявление било подписано и заверено с печата на главния лама и публикувано през 1896 година във Великобритания от списание „XXI век”.

През 1980 година ученият Джон Брей посетил Хемис и при пълно сътрудничество на будистките монаси прегледал цялата им библиотека. Както и по-рано, нищо не било открито за Исса! По този начин единственото свидетелство за „откритието” на Нотович останало неговата книга, която според учения Джон Брей, е по-скоро приключенско произведение, роман, отколкото академично изследване. Следователно „будистката биография” на Иисус в Индия е мистификация – плод на богато въображение. Не е по-различно и мнението на самия редактор на книгата В. В. Битнер, според когото „животът на святия Исса” е един от многобройните апокрифи за Христос.През 1983 година средствата за масова информация отново подхванаха темата за живота и смъртта на Христос в Индия. Излязоха и няколко книги, които увеличиха и без това големия брой публикации по въпроса, но малцина оцениха тяхната информационна непълноценност, защото те не казаха нищо ново по въпроса. Пример за това е книгата Иисус е умрял в Кашмир на испанския иезуит Андреас Файбер-Кайзер. Тя е преразказ на всички сюжети по тази тема от миналото и не внася нищо ново. Забележително е, че главният му свидетел е отново… Николай Александрович Нотович! Но Файбер-Кайзер отива и по-нататък. Според него в Кашмир е погребан и библейския пророк Моисей…

Към мистификациите се отнасят и „откровенията” на Гулам Ахмад, основателя на религиозната секта на ахмадийците, който също фантазира за земния живот и смърт на Христос в Кашмир.

В наши дни, в Мюнхен, излезе книга на немския изследовател Гюнтер Грюнболд, озаглавена Иисус в Индия – краят на легендата. В тази книга авторът категорично обявява писанията на Нотович за фалшификат.

От своя страна Николай К. Рьорих също изказва мнение, че известната книга на Нотович, както и другите съчинения на тази тема, „вероятно са съчинени на основата на различни легенди”. Затова може да се каже, че „откритието” на Нотович е също такава мистификация, както и „тибетската мъдрост” на Блаватска, „третото око” на Лобзанг Рампи и другите от шумния хор на окултистите.Но най-голямата слабост на публикациите на Николай Александрович Нотович, както и на многобройните му последователи, се състои в това, че никой от тях не представя исторически документи, потвърждаващи версията им. Под имената „Исса”, „Юсуф”, „Юз-Асафа” през хилядолетията в Кашмир са могли да живеят прекалено много хора, както местни кашмирци, така и пришълци, в това число и християни, но това не означава, че някой от тях е бил Иисус Христос. Показателно е, че не само Кашмир претендира за гробницата на Иисус, а и много други азиатски страни, начело с Япония. Близко до ума е, че Христос не може да бъде погребан едновременно на толкова много места.

Затова поне ние като християни нека държим здравото библейско учение и да не се „занимаваме с басни, … които причиняват по-скоро препирни, отколкото назидание Божие във вярата” (1 Тимотей 1:4).

________________________________
*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Текстът е откъс от просветна беседа, изнесена в православното дружество „Св. Патриарх Евтимий” в Пазарджик

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.