(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Догматите на Православната църква

Основните истини на Православната църква са изложени накратко в Никейския Символ, тоест в изповеданието на вярата, което съставиха и издадоха двата първи Вселенски събора – в Никея (325 година) и в Цариград (381 година).

Той гласи:

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Свети и Дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и който е говорил чрез пророците. В една, света, вселенска и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин!

Света Троица

“Вярвам в един Бог Отец… И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния… И в Духа Светаго, Господа.”

От трите първи раздела на Символа първият се отнася до Бог Отец, вторият – до Сина, а третият – до Светия Дух.

Символът на вярата, в който всеки християнин е длъжен да вярва, обхваща прочее учението за Света Троица. Съществуват в един Бог три лица, тоест ние, православните християни, признаваме за истина, че съществува Бог, височайш и всесъвършен Дух, Един по съществото си, а троичен в лицата – Отец, Син и Свети Дух. Те образуват от себе си Троица единосъщна и неразделна. Този триединен Бог всичко съдържа в своята власт и всичко управлява. Той е създателят на небето и земята и на всичко, което виждаме и което не виждаме.Бог Отец е начало всемогъщо, от което произхождат преди вековете: Синът чрез раждане, а Светият Дух чрез изхождане. Бог Син е роден предвечно от Отца, чрез когото се прояви Божието могъщество в създаването на всяко възможно битие. Дух Свети, произхождащ от Отца, има следователно Божествено Естество, на което подобава поклонение неразделно с Отца и Сина.

Трите лица, които имат едно и също Божествено естество, се различават по личните си свойства. Личното свойство на Отец се състои в това, че Той е началото. Личното свойство на Сина се заключава в това, че Той е предвечно роден от Отца. Най-после личното свойство на Светия Дух е това, че Той изхожда преди вековете от Отца. Съществуват следователно две различни действия у Отца в качеството Му на начало. Едното се нарича раждане и има за предмет Сина, а другото се казва изхождане и се отнася за Светия Дух. Тия две действия, непостижими за човешкия ум, имат за последствие вечната проява на Сина и на Светия Дух.

В Света Троица не трябва нито да разделяме съществените свойства, нито да смесваме личните. Защото, ако припишем на лицата различни съществени свойства, бихме създали много богове и бихме нарушили догмата за единството на Бога. Ако ли пък, напротив, отдадем на друго лице личното свойство на едно лице, в такъв случай би се унищожило личното различие и така нарушаваме догмата за троичността на лицата. Най-после, ако личното свойство сметнем за съществено свойство, бихме отдали на трите лица, имащи еднакво същество, онова, което принадлежи само на едно лице.Освен вътрешното и вечно двояко действие Отец има още и едно външно действие, предмет на което е видимият и невидимия свят. Първият се състои в създаването на веществения, видимия свят, а вторият – на невидимия, например ангелите.

Външното действие на Отца се извършва чрез Сина, а Светият Дух освещава с благодатта Си и двата свята вследствие на посланието, което получава от Отца и Сина. Това послание се проявява особено, от една страна, в ония боговдъхновени и избрани мъже, които подготвяха човечеството да посрещне достойно идването на Месия. От друга страна, то се проявява в Църквата чрез влиянието на Светия Дух върху вярващите и в опазването на залога на Божественото учение.

Голяма заблуда би било да смесваме пращането на Светия Дух от Отца и Сина с предвечното Му изхождане, чрез което се произвежда. Защото това изхождане става само от Отца, единственото начало в Света Троица, и никой не може нито пряко, нито косвено да даде това предвечно изхождане на Сина, без да засегне самата догма за троичността на лицата.

Различието между християнските църкви относно догмата за въплъщението

В днешно време много протестанти, в едно със старите еретици, социнианите, приемат, че Иисус Христос не бил Бог, а просто човек, надарен от Бога с превъзходни качества. С това тези заблудени хора отхвърлят и Свещеното Писание, което уж приемат за правило на вярата. В Писанието се казва: “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото… и Словото стана плът, и живя между нас” (Иоан 1:1, 14). “Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30). “Който е видял Мене, видял е Отца… Аз съм в Отца и Отец е в Мене” (Иоан 14:9-11).

По-първите протестанти и всичките други християнски общества се съгласяват с Православната църква относно догмата на въплъщението.

Римската църква обаче косвено нарушава този догмат чрез поклонението, което отдава на светото сърце на Иисус. Подобно едно поклонение трябва да се въздава само на божественото лице на Иисус Христос. Не е позволено прочее да се покланяме на човешкото естество на Иисус Христос, взето самò по себе си, а още повече на една част от тялото Му. Римската църква за свое оправдание на първо време казваше, че това поклонение се отнася до самото лице на Иисус Христос. Днес обаче по-голямата част от католическите църковни писатели направо учат, че сърцето на Иисус заслужава самò по себе си поклонение.

Протестантите не приемат безусловно наименованието Дева, което се даде на св. Мария в Никейския Символ, като твърдят, че тя имала уж и други деца. Обаче тъкмо в това свое твърдение те отстъпват от правилото си, според което трябва да се приема само онова, което се намира в Свещеното Писание. А знае се, че в Писанието никъде не се споменава за други деца на св. Дева Мария. Онези, които се наричат там братя Иисусови, представят се същевременно като чеда на друга Мария, съпруга на Клеоп. Свещеното Писание посочва Мария Клеопова като сестра на Дева Мария, а чедата ѝ – като братовчеди на Иисус, защото в древността името братя се давало и на братовчедите.

Православната църква вярва заедно с цялата първобитна Църква, че Иисусовата майка е била Дева преди, по време на и след божественото раждане, както също и в самото действие на зачатието.Римската църква чрез папа Пий IХ измислила друг един нов догмат – за непорочното зачатие на Дева Мария. Това ново католическо учение не касае нас, православните. Ние си имаме наше вероучение за светата Дева, което ни е открило Божието Слово; ние вярваме, че всички хора, според учението на Свещеното Писание, са заченати в първородния грях и никой освен Сина Божи не е бил освободен от него. Така също, разбира се, и Пресвета Дева Мария не е била освободена от този грях. Тя била предочистена от него чрез Светия Дух и нея, Приснодева, ние почитаме, като присноблажена и пренепорочна и майка на Бога нашего, по-честна от херувимите и по-славна без сравнение от серафимите, защото се е удостоила да роди от Светия Дух Изкупителя Христос, нашия Бог. Учението за непорочното зачатие е изникнало на Запад в умовете на римските богослови около папа Пий IХ, там то е узряло и станало догмат – Западът нека и да си го държи. Източната, Православната църква не може да разбира как едно учение, колкото и благочестиво да е на пръв поглед, може да изниква, да съгрява и догмат да става; тя не признава нови догмати. Тя знае само да пази онзи залог, който нейният Божествен Жених ѝ е поверил. Само към този залог се придържа Православната църква, като не забравя и думите на Апостола, който казва: “Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Галатяни 1:8). Според това Православната църква отхвърля всяко ново учение за вярата. А го отхвърля просто затова, защото е ново; отхвърля, а следователно и не признава и новото учение на латинците за непорочното зачатие на преблагословената Дева Мария като противно на залога, даден от Иисус Христос на Църквата.

Светът

“Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.”

Външното действие на предвечното Начало се прояви чрез Сина и има за последствие сътворяването на света, тоест на целокупността на всички възможни същества, които не съдържат в себе си причина за битието си.

Съществуват два свята – един видим и един невидим. Единият представлява веществените твари, а другият – духовните същества. Всичко, което не може да доловят нашите чувства, е невидимо. Всичко пък, което подлежи на нашите чувства, е видимо.

От духовните същества познаваме Ангелите и човешките души. Ангелите са духове безплътни и чисти. След сътворението им те били подложени на изпитание в упражняване на свободната си воля. Едни от тях останали верни. Те са добрите ангели. Добрите пък, които се възгордели, изгубили достойнството си. Те са злите ангели, или демоните, чийто началник е Сатаната.И едните, и другите действат непосредствено в земния свят. Първите за добро, вторите – за зло. Действието обаче и на едните, и на другите е подчинено на върховната воля на Бога (Откровение 12:7-9; Матей 4:1, 12:24, 13:39, 14:27; 1 Коринтяни 7:14; 1 Петр. 5:8).

Съществуват следователно непрекъснати сношения между духовния и веществения свят. Невидимият свят е необятен. Той не е ограничен от едно пространство, подобно на това, което определя начина на съществуването на видимия свят. Той се намира в такова едно особено състояние, което го отличава съществено от всичко, което се намира вън от него. Бог проявява там по особен начин своята слава пред добрите ангели и душите на праведниците. Това се нарича небе. Злите ангели пък, напротив, се намират в едно състояние на осъждане, което се казва ад. Душите на всички грешници ще бъдат в подобно състояние след последното решение. Тогава тяхното състояние ще бъде окончателно, както е и на злите ангели, или демоните.

Различия между християнските църкви относно догмата за света

Според учението на Римската църква душите на онези верни, които преди смъртта си са се покаяли, но които не са могли да принесат достоен плод за покаянието си на земята, се намират в така нареченото чистилище (Пургаториум). Тук душите, за да удовлетворят Божията правда, търпят мъки (които могат да бъдат облекчени посредством молитвите на верните, милостинята, а най-много посредством безкръвната жертва), докато не се очистят съвсем и по този начин се удостоят с вечното блаженство.

Следователно според Латинската църква освен рая и ада съществува и едно трето място, което се нарича чистилище. Душите на ония верни, които се намират в чистилището, могат и сами да се очистят чрез мъките, които търпят там. Молитвите на живите верни пък могат да облекчат мъките им и много да им помогнат по-скоро да се освободят от тях и да влязат във вечното блаженство.

Православната църква също така учи, че душите на някои верни, които с вяра и покаяние са умрели, но не са принесли достойни плодове на покаянието за греховете си, макар и да са се очистили от тези грехове, търпят мъчения след смъртта си, но да се освободят съвсем от греховете си и да добият пълно опрощение, могат само чрез молитвите на живите си братя, чрез милостинята и най-много чрез безкръвната жертва. Средно място между рая и ада, в което да се намират тези души, които на земята не са се очистили от греховете, Православната църква не признава.Ето учението на Православната църква: “Няма особено средно състояние на човеците между тези, които отиват на небето, и между ония, които отиват в ада. Обаче много души на грешници се освобождават от веригите на ада, но не сами от себе си или чрез мъченията си, но чрез добрите дела на живите човеци и посредством църковните молитви, а особено чрез безкръвната жертва, която Църквата всеки ден принася за всички живи и всички мъртви, защото Христос за всички умря… Душата след смъртта не може нито да се очисти, нито да се покае, нито да направи нещо, което би могло да я избави от ада. Само божествената литургия, молитвите и милостинята, които живите правят за нея, много могат да помогнат, за да я освободят от веригите на ада[1]. Никъде в Свещеното Писание не се говори за чистилищния огън, тоест че има някакво си привременно наказание, което да чисти душите от греховете след смъртта… Душата след смъртта не може да приеме никакви църковни тайни. Ако тя би могла да направи нещо за изкупване на своите грехове, тогава би могла да има дял в тайнството на покаянието. Но понеже това противоречи на православното учение, Църквата постъпва правилно, когато принася за покойниците безкръвна жертва и се моли Богу да им прости греховете[2]”.

След смъртта и особения Божи съд (Сирах 9:26; Евреи 9:27) душите на покойниците според учението на Православната църква не се намират все в еднакво състояние: душите на праведниците блаженстват, а душите на грешниците се мъчат. Нито първите обаче чувстват пълно блаженство, нито вторите пълно мъчение. Съвършеното блаженство, както и съвършеното страдание ще настъпят тепърва след общото възкресение, когато душата се съедини с тялото, в което праведно или порочно е живяла (2 Коринтяни 5:10; 2 Тимотей 4:8; Матей 3:41-42).

Мястото, където отиват душите на праведниците след съда, и самото им състояние там се представя различно в Свещеното Писание. Това място се нарича рай (Лука 23:43), лоно Аврамово (Лука 16:22), царството небесно (Матей 5:3,10; 8:11), царството Божие (Лука 13:28-29; Матей 6:33; 1 Коринтяни 15:50), дом на небесния Отец (Иоан 14:3), град на Бога живаго, небесен Иерусалим (Евреи 12:22; Галатяни 4:26). Всичките тези различни названия означават едно и също място. Според учението на Православната църква те означават небето[3].Състоянието на душите на праведниците и тяхното блаженство различно се представя в Свещеното Писание – според заслугите на съответния покойник. Във всеки случай то е вече блаженство, макар непълно и несъвършено, и е предначертание на вечното блаженство, както казва св. Иоан Златоуст.Мястото, където отиват душите на грешниците след особения съд, се нарича ад (Лука 16:23; Деяния апостолски 1:51), тъма крайна, външна, кромешная (Матей 22:13, 25:30, 46), тъмница на духовете (1 Петр. 3:18), бездна (Лука 8:31), подземно място (Филипяни 2:10), пъкъл (Матей 5:22, 10:28), геенна огнена (Матей 13:50; Лука 12:2). Но всичките тези названия показват само едно нещо – означават ада. А къде се намира този ад? Свещеното Писание никъде нищо не говори, а Православната църква, като не мъдрува повече от онова, което ѝ е предадено, се придържа към думите на св. Иоан Златоуст, който казва: “Питаш къде и на кое място се намира пъкълът? Но какво ти влиза това в работата? Тебе ти е потребно да знаеш, че пъкълът го има, а не това къде е скрит… Според това ние няма да разпитваме къде е той, но ще гледаме да го избегнем[4].”

Освен небето и ада, или рая и пъкълът, православната Църква не познава друго място за душите на умрелите.

Учението на Римската църква за чистилището в строгия смисъл на думата е плод на схоластическата епоха в римското богословие. Католическите схоластици твърдят, че като се моли за покойните, Православната църква на дело (de facto) признава римското чистилище, макар и да го оборва с думи. Но всъщност няма нищо по-безсмислено от това твърдение. Православните се молят за своите покойници, а в същото време всякога ще отричат, както и днес отричат чистилището. Православната църква вярва, че душите на умрелите, които са се покаяли преди смъртта си, но не са имали време да принесат плодовете на покаянието, отиват изключително в ада и че от ада могат да се освободят само чрез молитвите на Църквата. Като се моли следователно за тези души, тя се моли щото Господ да ги освободи именно от ада, а не от друго някое място. Молитвата на св. Василий Велики, която Православната църква често повтаря, показва каква е нейната вяра по този въпрос. Ето тази молитва: “Владико на всичко, Боже, Спасителю наш на всичките краища на земята и на моретата, Който слушаш молитвите, които Ти изпращаме за ония, които са в ада, и Който ни даваш надежда, че ще им простиш мъките и ще ги утешиш, чуй гласа на смирените твои слуги, които Ти се молим сега, и упокой душите на починалите Твои слуги на място светло, в място блажено, в място прохладно, в което няма никаква болест, нито жалост, нито въздишки, и пресели ги в жилището на праведните и им подари мир и опрощение. Не могат мъртвите да Те славят, Господи, нито ония, които са в ада, да Те задоволят, но ние, живите, Те благославяме и Ти се молим, и очистителни молитви и жертви Ти принасяме за техните души.”Към неправилното понятие на римляните във връзка с учението за чистилището и с учението за упокойните молитви са се придържали и протестантите, но като отхвърлиха и молитвите за мъртвите, те направиха ново кощунство. Ако се бяха обърнали към древното вярване на Римската църква, която преди също както Православната църква се е молила за освобождаването на душите от ада, не биха изпаднали в такова заблуждение. Протестантите твърдят, че със смъртта престава всяко сношение между избраниците на небето и вярващите на земята и последните вече не могат да прибягват до молитвите на първите. Смъртта според протестантите е едно окончателно разцепление между двата свята, невидимия и видимия. Това явно противоречи на самото Свещено Писание.

В двадесет и втория член от своето Изложение на вярата Англиканската църква изцяло отхвърля католическото учение за чистилището и ходатайството на светиите, без да различава истинското от лъжовното в това учение. Обаче тази църква е запазила в своя календар празниците за светиите, които почита в обществените богослужения. Следователно тя почита и чества светиите, но не се обръща към тях с молитви. Изглежда, че в случая тя иска да избегне упреците на протестантите за някакво си идолопоклонническо служение, упрек, хвърлен по адрес на християнските църкви, което е едно заблуждение на тия отстъпници от евангелското учение. Молитвите към светиите сами по себе си съвсем не могат да се сметнат за някакво си идолопоклонничество. Ако вярващите могат и са длъжни, докато са на земята, да просят взаимните си молитви; ако самият апостол Павел е просил за себе си молитвите на вярващите, които той самият бе възродил във вярата, защо да се откажем и ние да просим молитвите на онези, които са близо до Бога и които смъртта никак не е разделила от тази християнска Църква, на която те служат за слава и подпора? Смъртта не унищожава съществуващите връзки между вярващите. Следователно последните могат и трябва да се молят един за друг и да просят взаимно молитвите си. Така погледнато, моленето на светиите не е никакво идолопоклонство, както не е идолопоклонство и почитането, което им се отдава. Светиите се смятат за наши посредници в най-строгия смисъл на думата, както и вярващите, на които просим молитвите на този свят.Протестантите не признават правото на Църквата да се моли за онези християни, които са напуснали този свят (вж. Символа, изпратен с окръжно писмо на самоковските протестанти, стр. 5, т. 9). В своите книги обаче те признават законността на тази молитва със следните думи: “Истинските чада Божии на небето и земята са едно в Христа, който им е глава и Спасител, и те трябва да явяват това единство чрез братска любов и взаимно ходатайстване един за друг” (вж. техния “Християнски катехизис”, стр. 173). Същата тази истина, че зад гроба по молитвите на Църквата може да има прощение на греховете, протестантите признават в своето “Тълкуване на Новия Завет” със следните думи: “Человеците тогава (на Страшния съд), ще бъдат разделени на два разреда и само на два, макар че ще има разни степени във всеки разред (1 Коринтяни 15:41; Даниил 12:3; Лука 12:47-48); тогава тези два разреда ще бъдат разделени един от друг и това разделение ще бъде окончателно (к. н.) и вечно (“Тълкувание на Новия Завет”, Цариград, 1894, стр. 286,   130). Не е ли това едно въпиющо противоречие? Но стига толкова.

Английската църква, макар да не се обръща с молитва за ходатайство на светиите, всъщност се моли за покойниците, както това показва нейното погребално последование, поместено в Молитвеника ѝ. Въпреки че това учение за покойните да не е ясно изразено от Английската църква, която също отхвърля римското учение за чистилището, то обаче съществува в богослужението ѝ. Изглежда, че е излязло само от употреба.

Днешната Римска църква, прочее изповядва едно заблуждение относно състоянието на душите, които нито са още осъдени, нито са приети на небето. Учението ѝ за чистилището няма никакво основание, нито в Свещеното Писание, нито в Свещеното Предание. Нещо повече, то е противно на евангелското учение, което учи, че живите, а не мъртвите трябва да се каят. То е противно и на учението на светите отци, които всякога са проповядвали, че само в този живот ние можем да се поправим, а след смъртта никой нищо не може да направи за полза на душата си и следователно да задоволи по какъвто и да е начин или където и да било Божията правда. “Преминава образът на този свят и кратък е нашият живот. Ако сега, когато имаме време и леснина да правим добро и избягваме злото, не се възползваме, после ще бъде напразно да оплакваме сами себе си, защото след смъртта покаяние не бива. Докато сме живи още, има възможност, като се покаем, да добием някаква полза, и като се очистим от греховете, да се удостоим с Божието милосърдие; но ако пропуснем днешното време, смъртта може ненадейно да ни завари, и тогава, колкото и да се каем, няма да добием никаква полза”, казва Златоуст. Същото повтарят и всички други свети отци.

Учението на първобитната Църква за покойниците е запазено от всички най-стари литургии, както и тази, която е позната под името на св. Иаков Иерусалимски. Всички тези литургии съдържат молитви за починалите. Св. Кирил Иерусалимски през IV век е изразявал вярването на древната апостолска Църква по този въпрос, като е казвал в едно от огласителните си (V) слова: “Душам живших прежде нас бывают весьма полезны наши молитвы о них при совершенiи святой и страшной бескровной жертвы.”След всичко това, което казахме, нека се надяваме, че един ден, когато огрее по-силна светлина и захване да разпръсва тъмнината, истинският дух и ревността на християнската вяра ще освободи Христовото учение от нанесените в него прибавки в мрачните времена на човешката история и ще възстанови това свое учение в оня образ, в който то като залог е предадено и запазено само в св. Православна църква.

Въплъщение

Вярвам… в единия Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, истински Бог от истински Бог, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек.

Вторият член от Символа на вярата се отнася до Сина Божи, Който стана човек, за да възроди и изкупи света за нов живот чрез своето самопожертвувание на Голгота.

Бог има един само Син, Своето Слово, Който е вечното изражение на битието Му и Който се е родил предвечно. Само Словото е, Което от вечност е произлязло от Началото, тоест от Отца чрез раждането. Този акт се е извършил преди всички векове. От това следва, че Отец никога не е бил без Сина. Иначе би било възможно да се предположи, че е било време, откогато Синът е почнал да съществува. В този случай Той би влязъл в реда на всички творения. Словото прочее е вечно изхождане от вечното Начало, светлина от светлина, истински Бог от истински Бог, роден, а не сътворен, единосъщен на Отца, тоест Той има една същност с Него, защото, ако нямаше същата същност, би бил творение, ако се предполагаше в едно с арианите, че естеството на Сина е подобно с естеството на Отца. В такъв случай Той щеше да е получил естеството си не чрез вечно раждане, но чрез едно действие, което, като не е необходимо в Бога, би представлявало едно външно дело (ad extra), следователно едно творчество.

Бог е действал относно случайните същества чрез Своето Слово. Следователно чрез Него е дал битието на всички същества, които съставят двата свята, невидимия и видимия.

За да възроди и спаси от грях човешкия род, Синът слязъл от небесата, тоест явил се е в земния свят, вън от невидимия. Въплътил се е, тоест съединил се в едно съвършено човешко естество, което съставило с Него само едно божествено лице на име Иисус Христос.

Името Иисус значи Спасител, защото Той е дошъл в света да спаси хората от първородния грях. Той стана и Христос или Помазаник поради свещената Своя мисия да възроди света към нов живот. Божественото и човешкото естество са съвършени в Христа. В същото време обаче те са така напълно различни едно от друго, че не е възможно да се припише на едното това, което принадлежи на другото. При все това всичките свойства трябва да се отдават на Лицето, което е едно. Така в Иисус Христос съществуват две воли, едната – божествена, а другата – човешка, и две действия. Но човешката воля и човешкото действие са подчинени на божествената воля и действие.

Тялото на Иисус Христос не почива на законите на човешкото раждане, защото Спасителят не е причастен в първородния грях. Той се е заченал от Светия Дух в Мария, която останала Дева преди, по време на и след раждането така чудно, както и самото зачатие на Иисуса Христа.

_______________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Правосл. Исповедание; ч. I, отговор на 64 въпрос.

[2]. ibid, отговор на 66 въпрос.

[3]. Правосл. Исповед, отговор на 67 въпрос.

[4]. Св. Иоан Златоуст, Беседа ХХХI към Римляните.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Що е това църква? Коя е истинската църква? Учението ѝ в общи черти

Под това название в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез св. апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни тайнства.

Затова и протестантите, които отричат Свещеното Предание и повечето от тайнствата, както това ще се види по-нататък, не са Църква. Мнозина грешат, като употребяват термина “протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от онези лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Протестантите отстъпиха от апостолското правило на вярата, запазено непокътнато само от Православната църква. За тях, за тяхното отстъпничество са предсказвали още апостолите, които пишат: “И между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси… И мнозина ще последват тяхното разпътство и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” (2 Петр. 2:1-2); “Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан 4:1); “Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Галатяни 1:8); “Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1 Коринтяни 1:10); “Вие, прочее, възлюбени, като знаете това от по-рано, пазете се, да не би увлечени от заблуждението на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си, но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин” (2 Петр. 3:17-18).Православните пазят като ценен завет тези думи на апостолите, придържат се към учението на древните отци и църковни предстоятели, спазват неотклонно правилото на вярата.

Православната вселенска църква по волята на Всевишния е поставила истината като безпристрастен посредник и неизменен свидетел между Римската църква и протестанството. Онова от техните препирни за вярването и благочинието, което тя не потвърждава, не може да бъде учение и правило на Вселенската църква. Поради това римските богослови и техните противници – протестантите и други, при взаимното си изобличаване и до днес често посочват за свидетелство притворно уважаваното от тях източно християнство.

За безпристрастния и наблюдателен ум това гледище е твърде поучително. Например Римската църква предимно усвоява непогрешимостта за престола на древния Рим. Протестантите оспорват тази непогрешимост, а Православната църква учи, че непогрешимостта в догматите принадлежи само на Вселенската църква. Тя по силата на обетованията на Спасителя и действието на благодатта Божия произнася своя съд за догматите чрез законно свикани Вселенски събори. Протестантите отхвърлят задължителната сила на вселенското църковно предание и се ограничават само със Свещеното Писание. Обяснението му те предоставят на частното разбиране на всеки християнин. Римските богослови пък, напротив,  приемат Свещеното Предание, а Църквата считат за изтълкувателка на Свещеното Писание, на което християните са длъжни да подчиняват своите частни съждения. По този въпрос Православната църква дава преднина на тези последните. Защото тя изначално се придържа към същото учение. Но добавя, че властта и бдителността на Вселенската църква, които са ни запазили Словото Божие в оригинален, неповреден вид, са най-добрата гаранция за нейното правилно тълкуване. При това и уставите на нейните събори предварително са разрешили всичките недоумения относно догматите на вярата и правилата на християнския живот. Поради това тя не признава правилността и задължителната сила на станалите след разделянето на църквите западни събори, решенията на които не са съгласни с постановленията на древните православни събори. Последователите на Римската църква приемат седем тайнства; протестантите приемат само две. Кои от тях са правите и какво е истинското учение на Православната църква, в подробности ще се види по-нататък, където ще се посочат и различията във вероизповедните истини.

Правило на вярата

Християнството е единствената религия от универсален характер. Тя е, която обхваща цялата човешка природа и удовлетворява всичките стремежи на човешкия дух. Тя е откровената от Иисус Христос вяра, развитието и допълнението на първобитната вяра, която Бог откривал на патриарсите, на Моисей и на пророците. “Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина” (Евреи 1:1).Първобитната вяра е имала за предмет богослужението в Иисуса Христа, очакван с упование като Месия. А християнската вяра и тя се покланя на Иисуса Христа, но вече Спасителя и Изкупителя на човешкия род. “Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (Матей 5:17-18).

След като Иисус Христос извърши спасителната Си мисия на земята, престанаха вече необходимо всичките тайнствени символични за Него образи, както и всичко, което в древността спомагаше за поддържане на Неговото идване. Всичко друго обаче се запази, защото Бог никога нищо друго не желаеше да открие на света освен самата истина. А истината не може да бъде друга освен една и неизменна. От това пък следва, че чрез Иисус Христос, своя единороден Син, Бог откри на човечеството само по-ясно онова, което вече е било открито по един по-тайнствен начин. Той откри на света сега такива истини, които не бе намерил за благосклонно да открие по-рано.

Като откровение християнството не може да се основе на друго освен на словото Божие. Разпратените по целия свят от Иисус Христос апостоли също учили само на това, което били научили от самия Него. Той им казал: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин” (Матей 28:19-20). А по думите на св. апостол Павел: “[Бог] в свое време яви словото Си чрез проповедта, мене поверена по заповед на нашия Спасител, Бога” (Тит 1:3).

Единственият източник на вярата прочее е Словото Божие. То се съобщи на света от Иисус Христос чрез жива реч, а не писмено. Апостолите пък го предадоха отсетне на хората било чрез жива реч, било писмено. “И тъй, братя – казва св. апостол Павел, – стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Солуняни 2:15).

Евангелското учение – както устното, така и писменото, се преподаде от апостолите на вярващите, които ги слушаха, по целия свят. Второто християнско поколение приело вече това учение от първото и го предало на третото. Така от поколение на поколение това учение достигнало до днешните времена в разните църкви, чието начало е от апостолските времена. Писменото учение обаче, което се предаде така от век на век, съставлява книгите на Новия Завет, които са следните: четири евангелия – на св. Матей, св.  Марк, св. Лука, св. Иоан, Деяния на светите апостоли, Посланието на св. Иаков, Две послания на св. апостол Петър, Три послания на св. Иоан Богослов, Четиринадесет послания на св. апостол Павел, Откровение на св. Иоан Богослов.За достоверни писания и устни учения трябва да приемаме и почитаме само онези, които произхождат от апостолските мъже и които се приеха и се предават непрекъснато от всички апостолски църкви. Следователно само това постоянно и повсеместно свидетелство е средството, чрез което човек би могъл да узнае истинското богооткровено учение. А това свидетелство се казва предание или традиция.

Това църковно предание не трябва да се идентифицира с човешките предания. То не трябва да се смесва с мненията и обичаите, приети в това или онова място, в тази или онази епоха. Тези мнения и обичаи можем да приемем само тогава, когато са в съгласие с Божественото учение и се отнасят само до църковното благочиние, и трябва да ги отхвърляме, когато са противни на Богооткровението. В никой случай обаче не можем и не бива да приведем тия мнения и обичаи като допълнение на откровението.

За откровено учение трябва да считаме само онова, което се основава било на писменото или устното свидетелство Божие. Последното пък ни се е дало от Иисус Христос. Неговите законни пазители бяха първите ученици, които са били призвани да предадат това свидетелство на всички народи и които ратници са били вдъхновени от Светия Дух.

Според апостолите откровеното учение е един залог. Православната църква се е погрижила по длъжност, от една страна, да запази този залог неповреден и чист от всяко човешко несъвършенство, а от друга – да го предаде и на следващите поколения така, както тя сама го е приела.

“Имай за образец здравите думи – пише св. апостол Павел, – които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса. Запази добрия залог чрез Духа Светаго, Който живее в нас” (2 Тимотей 1:13-14). “О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука” (1 Тимотей 6:20). “Но ти пребъдвай в това, на което си научен и което ти е поверено, като знаеш, от кого си научен” (2 Тимотей 3:14).

Една поместна Църква е могла да погреши в опазването на Божествения залог. Обаче всичките църкви не са могли да погрешат, защото Иисус Христос е обещал да пребивава с Църквата Си “през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Следователно Спасителят, Който е Истината, не може да пребивава с онази Църква, която би изповядвала заблуждението. Така св. апостол Павел нарича Църквата “стълб и крепило на истината”, света и непорочна Христова съпруга, собствено тяло Христово,  което е  църквата” (2 Тимотей 3:15; Ефесяни 5:25; Колосяни 1:24), защото истината трябва да лежи в самата основа на Църквата.

Над всички поместни и партикулярни църкви, които, оставени сами, могат да паднат в заблуждение, стои една Вселенска църква. С нея Иисус Христос ще бъде за вечни времена. Тя не се ограничава нито от времето, нито от пространството. Тази Църква води началото си от апостолите и чрез тях от Иисус Христос. Тя се съхранява постоянно в продължение на вековете, постоянно свидетелства за истината и пази в точност поверения ѝ залог. Иисус Христос, който невидимо я управлява, я е облякъл с видими черти. Всичките пък разделения на поместни църкви, които станаха, са се допуснали, за да се открие с още по-голяма ясност свидетелството на Вселенската църква. Вселенският характер на последната може да се докаже и опознае, както следва:

В света днес съществуват три първенствуващи църкви, които имат апостолски произход. Това са Православната, Латинската и Арменската църква. Последната възхожда до самите апостоли чрез Православната църква, от която е отпаднала през IV век. Тези три църкви били една църква през IV век от християнското летоброене. Арменската църква се е отделила от другите две едва към V век, а Православната и Латинската Църква са били в единение до VIII век. Тяхното разделение почва чак в IХ век. Окончателното отпадане на Западната църква от Вселенската датира от 1054 година. От този момент и до днес историята ни предава епохите на всичките постепенни нововъведения в Рим – както в догматическото учение, така и в църковното благочиние. А в ХVI век от нея отпадат много християнски народи, които образуват протестантските общества. Както Римската църква, така и протестантите допуснали с времето различни тълкувания върху най-основните истини на християнската вяра. Те и днес още са зрелище на едно поразително разномислие.

Само Православната църква е запазила непрекъснато богооткровеното учение, което се предава от поколение на поколение, от времето на Иисус Христос до днешните времена. Нейното учение е верен отглас на Свещеното Писание, на учението на светите отци и на определенията на Вселенските събори. Тази Църква е била свидетелка на всичките противохристиянски деяния на папството и е забелязала всичките му постепенни нововъведения, чужди на древната Църква. Тя и до днес е останала вярна на заповедта на св. апостол Павел да се пази точно апостолското предание.

Съществуващото разделение между Православната и Арменската църква почива просто върху едно външно недоразумение. То е възникнало по повод на един догмат, определен от Вселенския събор в Халкидон (451 година). Обаче вероучението на двете църкви е еднакво. И двете са съгласни относно изобличаването на Римската църква за нейното отстъпване от древното апостолско вероучение.Историческите истини нагледно ни показват, че Православната, Арменската и Грузинската църква, както и Римската преди Х век, са Църквата на мъчениците, която е и Църквата на апостолите и Иисус Христос. Прочее, само в нея всеки християнин може да намери правилото на своята вяра.

Истинската Християнска църква е видима и не се ограничава нито във времето, нито в мястото. Нейният вселенски характер е свойството, което я отличава съществено, и доказва, че тя е апостолска. Тази Църква живее и днес онзи живот, който е живяла в апостолските времена. Тя свети като един грандиозен лъчезарен светилник сред света от най-древни времена до днес и е свидетелка на разнообразните превратности и измислици на профанния човешки разум. Учението на Православната църква е учението на древната Вселенска и Апостолска църква, или на Църквата преди IV век.  Прав е западният църковен отец св. Викентий, който казва следното в своя комониториум:

“Много пъти с най-голяма ревност и внимание съм запитвал някои хора, които се отличаваха със светостта на живота си, как би могло с помощта на едно постоянно правило да разпознаем истината на православната вяра от еретическите учения и всички единодушно са ми отговаряли, че ако аз или някой друг искаме да се избавим от примката на лъжата, трябва да закрепим с благодатта Божия нашата вяра с две средства: първо, с авторитета на Божия закон, после – чрез преданията на православната вяра; а пък в самата Православна църква ние сме длъжни добре да пазим, щото да изповядваме само онова, което всички са вярвали някога, навсякъде и единодушно. Същ и искрен православен е само онзи, който, като остава твърд във вярата, признава само онова, за което е сигурен, че Вселенската църква го е изповядала. Следователно съвършен християнин или православен не може да бъде онзи, който не е в единение с древната апостолска Църква“.

Различия между християнските църкви относно правилото на вярата

До ХVI век Римската или Латинската църква признаваше, че правилото на вярата се състои в постоянното и повсеместно свидетелство на Църквата. Отсетне обаче западните богослови отстъпиха от този принцип. Начело на последните застана иезуитският кардинал Белармин, който и днес минава при католиците за един от първите им авторитети по въпроси, засягащи учението на Латинската църква. Те образуваха така наречената школа на ултрамонтанистите. Тези богослови си поставиха за задача да възвисят папата над Вселенските събори, да подчинят цялата Църква на един смъртен човек, на черния папски трибунал, който е направил толкова злини на човечеството. В своето учение за папските притезания те отидоха до нечувани в историята крайности. Църквата според последователите на Белармин значи папата – именно папата е всичко. Без папата няма единство, няма всеобщност. Папата е главен елемент в понятието за Църквата. Той е средоточието, главният двигател на целия организъм на Църквата. “Папата – отбелязва абат Давен, когато бил провъзгласен новия догмат през 1854 година, – папата, Първосвещеник-Цар се представи в сияйното свое величие като представител Божи на земята, в пълнотата на всичките добродетели и на всичките слави. Той си отвори устата, той,  Слово  на  Божието  Слово, ни поръси с росата на своите устни, през които преминава струята на непогрешимите оракули.”А пък сам папа Пий IХ, като научил за противоречивите мнения от страна на някои епископи преди откриването на Ватиканския събор, произнесъл следните страшни за ухото на един православен християнин думи: “Аз съм отзив на небето, непогрешим тълкувател на Бога, аз съм пътят, истината и животът.” Такова понятие за властта на един смъртен човек за православните е неразбираемо. Такава една теория за папските притезания православните, пък и самите свестни римокатолици могат ли да одобряват? И неведнъж сме слушали от средата на самата Латинска църква гласове против отстъпленията на папството от древната вселенска и апостолска Църква. Такъв един справедлив глас бе преди няколко години и този на известния западен църковен канонист принц Макс Саксонски.

Православната църква осъжда учението на Рим, според което папата е всë и вся в Църквата и е непогрешим тълкувател на Божественото учение. Православното начало за правилото на вярата се заключава не в словото на папата, а в постоянното и повсеместно свидетелство на цялата Църква, непрекъснатото съществуване на която продължава от апостолските времена до днес. В Православната църква е запазен принципът на съборното начало.

«Ако – говори се в посланието на Руския Свети Синод до Цариградския патриарх от 30 юни 1902 година – известни въпроси вълнуват Църквата в дадено време, епископите на Поместните църкви по влечение на сърцето си, движими от лежащия върху тях архипастирски дълг, се събират наедно на събор. Тук те нелицемерно, като се мислят пред лицето на самия Христос, нелъжовно обещал да бъде всред събралите се в Негово име, с чиста съвест и единодушна молитва произнасят изповеданието на вярата си или вземат решение, врачуващо църковните настроения и язви. Дух Свети, живущ във Вселенската църква и движещ я, несъмнено говори в такъв случай чрез устата на молитвено събралите се епископи, макар всеки един да се съзнава като най-грешен от хората».

«Що се отнася до отношението на Православната църква към двата големи клона на християнството – латинците и протестантите – казва се на друго място в същото послание, – ние винаги се молим, чакаме и пламенно желаем, щото тези някогашни чада на майката Църква и овце от едното Христово стадо, а сега поради вражеска завист откъснати и заблудили се, да се покаят и дойдат в познанието на истината, щото отново да се върнат в лоното на светата съборна и апостолска Църква, към своя един пастир. Ние вярваме в искреността на вярата им в Пресветата и Живоначална Троица и затова приемаме кръщението на едните и другите. Ние признаваме апостолското приемство на латинската иерархия и приходящите в нашата Църква техни клирици приемаме в същия им сан (подобно на това, както приемаме арменците, коптите, несторияните и други, неизгубили апостолското приемство). “Сърцето ни е разширено” (2 Коринтяни 6:11) и сме готови да направим всичко възможно, за да спомогнем за утвърждаването на земята на въжделеното единство. Но за голямо наше съжаление и обща скръб на всички истински църковни чада в сегашно време трябва да се мисли не толкова за смекчаване на отношението ни към западните християни и за любвеобилното привличане на обществата към единение с нас, колкото за безспорна и бдителна защита на поверените ни словесни овце от непрестанните нападки и многообразни съблазни от страна на латинците и протестантите. На нашите възлюбени и високопочитаеми отци и братя са известни вековните въжделения на Рим, послужили на времето си за причина за отпадането му. Известни са на историята различните му явни и тайни хитрини, насочени към това, щото да се подчини на него православният Изток. Известни са и сега съществуващите и скъпоструващи училища, мисионерски общества, особени монашески ордени и прочее и прочее учреждения, числото на които не престава да расте и единствената цел на които е да примамят, ако е възможно, чадата на Православната църква. Затова, колкото и да слушаме понякога миролюбиви речи на латинците, колкото и старателно да изказват и всякак да подчертават те своята особена любов и уважение към Православната църква, тези речи не трябва и не могат да прикрият от нашето внимание действителните попълзновения на Рим. И ние по необходимост още повече усилваме нашата бдителност и нашата решимост непоколебимо да стоим на непоклатимата почва на православието. Трябва да не се увличаме от никакви видове на лъжливо разбран мир, без да се гледа на всичкия ни стремеж към единение на вярата, заповядано на всички християни от самия Христос, нашия Спасител».Толкова, ако не още по-неприемливо се представя в днешно време и протестанството. Без да разбират църковния живот и като искат външни осезателни дела, предимно със социален характер, протестантските общини разглеждат православната ни Църква като област на духовен застой, безпросветен мрак и заблуждение. Нещо повече, те дори ни обвиняват в идолопоклонство. Затова от лъжливо разбирана ревност за Христа не щадят и материални средства и сили, за да разпространяват сред чадата на Православната църква своите протестантски заблуди, като не изпускат възможността да подкопаят авторитета на православната иерархия и да разклатят вярата на народите в светостта на преданието. Религиозна изключителност и дори фанатизъм, примесен с презрително високомерие относно православието отличава протестантите, може да се каже, повече от латинците. Разбира се, много от това се обяснява с вековните предразсъдъци и общата теснота на кръгозора на свободната им богословска школа, а оттук и на църковните протестантски дейци. И това налага на православните учени задължението да разкриват пред съзнанието на Запада истинското величие и действителната християнска чистота на православието. Но докато това тягостно и неблагодарно сеене върху каменистата почва на културната гордост и на взаимното неразбиране дава своите плодове, представителите на Православната църква трябва да напрегнат всичките си сили в борбата с разнообразните хитрини на този опасен враг на Църквата, като се молят постоянно на своя Пастироначалник да защити от него своите верни овце.

Малко по-иначе стои въпросът с Англиканската църква. С малки изключения англичаните не се стремят да примамват православните християни. Нещо повече, при всеки повод и случай те се стараят да запазят своето особено уважение към светата апостолска Източна църква, като признават нея, а не Рим за истинска пазителка на отеческите предания и в единение и съгласие с нея търсят и за себе си оправдание. Любовта и разположението не могат да не извикат любов и от наша страна и да не хранят в нас блага надежда за възможността на църковно единение с тях в бъдеще. Но и тук предстои още много да се направи и изясни, преди да стане възможно да се мисли за каквато и да е определена стъпка в едно или друго направление. В Англия има цяла школа от учени богослови, които дълбоко уважават Православната църква и са съгласни с нейното учение. Те осъждат и отхвърлят произволното тълкуване на Свещеното Писание у протестантските религиозни общества в Америка и в Европа. Такива са Оверъл, Хол, Бевъридж, Бейл, д-р Уордъурт и много други, които са работили и работят, както и мнозина по-млади техни последователи за единение с православните. Но преди всичко е необходимо желанието за единение с Източната Православна църква да стане искрено желание не само на група учени, които образуват английската фракция на High Church, но и на цялото английско общество. Защото в Англия има и друго едно чисто калвинистическо течение, което всъщност отрича Църквата, както ние я разбираме. То се отнася с особена нетърпимост към православието. Това течение може да погълне другото течение от Английската църква, което да изгуби последното свое заветно, за да не кажем изключително влияние върху църковната политика и изобщо целия църковен живот в Англия. От наша, православна страна по отношение на англиканите трябва да има братска готовност да им помогнем с разясняване, да бъдем всякога внимателни към добрите им желания, да проявяваме възможната снизходителност към естествените при вековното разделение недоумения, но в същото време твърдо да изповядваме истините на нашата Вселенска църква като едничка пазителка на Христовото наследство и едничък спасителен ковчег на Божествената благодат.

Така наричаните старокатолици, които мъжествено подигнаха гласа си против “който обича да първенствува между тях” (3 Иоан 9) и които досега не престават да принасят всякакви жертви във великата си борба за истината и съвестта, от първите си стъпки намериха съчувствие сред православните църковни дейци и представителите на богословската наука. Някои от последните в Русия дори взеха най-живо участие в делото на старокатолиците, постоянно работейки в тяхна полза и в литературата, и по време на конгресите. Главните стълбове на старокатолическото движение, възпитани, макар и в неправославни, но все пак църковни традиции, един след друг слизат от жизнената арена. Те отстъпват мястото си на нови хора, може би толкова искрени и самоотвержени, но не толкова твърди в църковността, неживели църковен живот. Сега те са обкръжени предимно от протестантския свят, с който са близки, при това и по език, и по университетско образование, и по самата най-сетне борба с Рим. На тези нови хора, неособено твърди в църковността и поради отдалечеността им от Изтока с неясна представа за него, протестантският свят естествено може да им се стори и сроден, и близък, поради което ще им бъде трудно да устоят на неговото незабележимо, но постоянно влияние. Ето защо задачата на Православната църква относно тях трябва да се състои засега в това: да не им се поставят чрез неуместна нетърпимост и подозрителност излишни прегради пред единението им с православието. Като не се увличаме от понятното желание да имаме полезни и многоучени съюзници против Рим, сериозно и твърдо, по съвест и пред Христа, да им разкрием нашата вяра и неизменното убеждение в това, че само нашата Източна Православна църква, неповредено запазила всецелия Христов залог, е понастоящем Вселенска църква. И с това на дело да се покаже на старокатолиците какво трябва да имат предвид и на какво да се решат, ако наистина вярват, че е спасително да пребъдат в Църквата, и ако искрено желаят да се съединят с нея.

_______________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Иван Ж. Димитров

Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов професор Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Свещеното Писание на Новия Завет. А името на професор Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Свещеното Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на професор Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Александър Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 година тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет[1]. След руските духовни академии, създадени през XVIII и XIX век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през XIX и началото на XX век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професори на новия факултет е и именитият руски новозаветник професор Николай Никанорович Глубоковски.Изборът не е случаен. Професор Глубоковски е бил вече световно известен учен от висок клас. Сред неговите ученици вече са редица наши богослови, а и някои митрополити като наместник-председателя на Светия Синод Видински Неофит, Охридски Борис, Старозагорски Павел[2]. При това той е преподавал Нови Завет от 1922 година в съседна Сърбия, в Белградския богословски факултет. Поканен надлежно, Глубоковски за щастие на българите склонява да дойде в новооснования наш Богословски факултет.

Обуреваемият научен кораб на първенеца на православното новозаветно богословие от края на XIX и първата половина на XX век, носещ в себе си интелектуалните богатства на преценни сплави от светоотеческа мъдрост, руско съвременно богословие и постижения на западната ученост, намира последен, но тих и гостоприемен пристан на българска земя. Наистина учен като Глубоковски е желан от всеки университет в света. Защото неговото име и дейност са гаранция за висока ерудираност и научна резултатност. Показателно е, че когато две години по-късно младият български учен и после професор по Свещено Писание на Стария Завет Иван Марковски споделя пред виенски професори-богослови кой преподава новозаветна библеистика в София, те се изказват най-възторжено за именития си колега и облажават Богословския факултет в София, че го има за свой професор[3].

Заслужилият редовен професор на Петроградската духовна академия при катедрата по Свещено Писание на Новия Завет Николай Никанорович Глубоковски е роден на 6 декември 1863 година в семейството на свещеник в село Кичменгский городок, Николски уезд, Вологодска губерния. Детството му е на обикновено селско дете, познало бедността и недоимъка. По-късно сам ще споделя пред руския възпитаник професор Ганчо Ст. Пашев от Богословския факултет на Софийския университет, че за него е било лукс да има цървули от лико и през по-голямата част от годината „цапал бос”, дори и в училище[4]. Но Божият дар у него, разпалван с усърдие и постоянство през годините на обучението, дава отлични плодове.

Първоначално учи в Николското духовно училище, после във Вологодската духовна семинария, курса на която завършва като първенец през 1884 година, и накрая – в Московската духовна академия.

Отрано, още като семинарист, започва своите книжовни занимания и печата статии. А като студент вече редовно публикува изследвания върху важни богословски и обществено-значими въпроси (Преображение Христово, теософията, детерминизма, абсолютното начало, ереста монархианство, географията на Светата земя и други).

Завършил Московската духовна академия като първенец на випуска през май 1889 година, Глубоковски веднага (юни същата година) започва магистратура (по руската система) при катедрата по Обща църковна история. От октомври 1890 година е назначен и за преподавател във Воронежката духовна семинария. През юли 1891 година завършва магистратурата и след защита на дисертацията на тема „Блаженный Феодорит епископ Кирский. Его жизнь и литературная деятельность. Церковноисторическое исследование” (том I и том II; отпечатана в Москва в 1890 година) е удостоен от Светия Синод със степента „магистър на богословието”. Рецензентът, професор по Църковна история, Александър П. Лебедев е възхитен от работата и му поставя оценка „Отличен, 5+”. Същата висока оценка получава и в отзивите на учената общественост – особено от прекрасния познавач на християнската древност, немския професор Адолф фон Харнак.

През октомври 1891 година Глубоковски е избран за доцент в Санктпетербургска духовна академия при твърде важната катедра по Свещено Писание на Новия Завет. Макар и в друга област на богословието, младият Глубоковски се справя отлично. Той лесно и успешно пренасочва научните си интереси към Свещеното Писание на Новия Завет. Подготвя цялостен курс лекции по предмета. През октомври 1894 година е избран за извънреден професор при същата катедра, а в 1897 година вече отпечатва първата част от огромния си тритомен труд Благовестие святого апостола Павла по его происхождению и существу (Санкт Петербург, първи том 1905; втори том 1910; трети том 1912). Само за тази първа част получава степента „доктор на богословието” (21 януари 1897 година) и след седмица вече е избран за редовен професор по Свещено Писание на Новия Завет[5]. За осем години след завършване на висшето си образование преминава всички научни степени и звания!

Следват години на успешна научна и преподавателска дейност. Отпечатва около четиридесет научни книги и над сто и двадесет статии. Заслужават да бъдат споменати:

1. Благовестие християнской свободы в послании св. Апостола Павла к Галатам, СПб. 1902;

2. О Квириниевой переписи по связи ея с Рождеством Христовым, Киев 1913;

3. Библейский греческий язык в писаниях Ветхаго и Новаго Завета, Киев 1914;

4. Греческий язык Ветхаго и Новаго Завета во свете современнаго языкознания, Петроград 1915;

5. О втором послании св. Апостола Павла к Фессалоникийцам, Петроград 1915;

6. Ходатай Новаго Завета: экзегетический анализ Евр. 1:1-5, Сергиев Посад 1915;

7. Христос и Ангелы: экзегетический анализ Евр. 1:6-14, Петроград 1915;

8. Искупление и Искупитель по Евр. II, Петроград 1917.Междувременно след смъртта на редактора на Православная богословска энциклопедия професор Лопухин Николай Никанорович Глубоковски поема редактирането на томовете 6-12. За съжаление този прекрасен труд остава недовършен. Поради започналите революционни действия в Русия се издава само до буква К (непълна). По-интересното е, че в тази енциклопедия наред с много други статии Глубоковски пише и такива, свързани с българската история: „Йоанн, экзарх Болгарский”, „Иоанн Рыльский”, „Иосиф I, екзарх Болгарский”, „Кириллица и глаголица”, „Св. Кирилл Философ”, „Климент Словенский”, „Климент, митрополит Тырновский”. Явно е, че професор Глубоковски отдавна се е интересувал от въпроси, свързани с България.

В 1916 година професор Глубоковски напълно заслужено е обявен за „заслуженный професор” на Петроградската духовна академия, но идва Октомврийската революция. През 1918 година Академията е закрита. През есента на същата година останалият без работно място (но не и без работа, каквато той винаги е имал в предостатъчно количество!) професор Глубоковски е поканен и три месеца чете лекции в университета в град Упсала, Швеция. След завръщането си, през декември същата година е избран за професор на Петрограския университет и на Богословския институт. Животът в Петроград обаче става нетърпим. Убиват брат му и други сродници. Опасност грози и самия него. Тогава той взима съдбовното решение да тръгне за чужбина. На 29 август 1921 година, заедно със съпругата си, заминава за съседна Финландия. Октомври същата година е професор в Прага, Чехословакия, по-късно за няколко месеца ще преподава и в Руския богословски институт „Св. Сергий” в Париж. От март 1922 до май 1923 година професор Глубоковски преподава в Богословския факултет в Белград, откъдето и приема поканата на българските богослови и се установява за постоянно в София, макар почти непрекъснато да е имал усложнения с трудовия си договор в Софийския университет. Все пак остава тук до сетния си дъх – 18 март 1937 година. Опелото е извършено на Православна неделя от Софийския митрополит Стефан, в съслужение с други български иерарси и в присъствие на ректора на Софийския университет, декана на Богословския факултет, професори, студенти, почитатели. Бил е обичан от всички заради своята доброта, отзивчивост, истинска бащина любов към студентите.

Важна страна от дейността на професор Глубоковски по утвърждаване на Богословския ни факултет е и подготовката на нови кадри. Той е оставил в края на дните си вече изграден най-добрия и най-плодовития новозаветен български учен на ХХ век в лицето на професор Христо Н. Гяуров, който дори е декан по време на смъртта на своя именит учител. Но „дедушка Глубоковски” е в помощ и на всички останали свои колеги от факултета, на които помага със съвет, библиографски указания, преценки и пр.

При идването си в България професор Глубоковски е донесъл със себе си много от своите научни ръкописи, които доработва и някои отпечатва у нас – било на руски, било в превод на български, правен от негови усърдни студенти.

На руски език тук той отпечатва:

1. Бог-Слово. Экзегетический эскиз „Пролога” Иоаннова Евангелия (1:1-18), С. 1927;

2. Христово уничижение и наше спасение (Библейско-экзегетический анализ на Филип. 2:5-11), С. 1929;

3. Евангелия и их благовестие о Христе Спасителе и Его искупительном деле, С. 1932;

4. Св. апостол Лука. Евангелист и Дееписатель, С. 1932;

5. „Благовестие апостола Павла по его происхождению и содержанию” – В: ГСУ-Бф, т. XI, 1933-1934, С. 1934, с. 1-50;

6. Благовестие християнской свободы в послании св. Апостола Павла к Галатам, С. 1935;

7. Дидаскалия и Апостольския постановления по их происхождению, взаимоотношению и значению, С. 1935;

8. Послание к Евреям и историческое предание о нем, С. 1937.

Сред отпечатаните на български език трябва да споменем:

1. Граматика на Гръцкия библейски език – Ветхи и Нови Завет, С. 1927 (превод и редакция от проф. Глубоковски на граматиките на Конибиар и Скот);

2. „Христос и Ангелите. Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14” – В: ГСУ-Бф, 4, 1926-1927, С. 1927, с. 185-218;

3. „Христос и Християните. Екзегетически анализ на Евр. 2:1-4” – В: ГСУ-Бф, 5, 1927-1928, С. 1928, с. 1-16;

4. „Изкупление и Изкупител” – В: ГСУ-Бф, 6, 1928-1929, С. 1929, с. 1-43;

5. „Християнското братство и неговата необходимост за вярващите” – В: ГСУ-Бф, 7, 1929-1930, С. 1930, с. 141-176;

6. „Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16” – В: ГСУ-Бф, 8, 1930-1931, С. 1931, с. 1-23;

7. „Първосвещенството на Христа и задълженията на християните” – В: ГСУ-Бф, 9, 1931-1932, С. 1932, с. 1-40;

8. Преображение на Господа Иисуса Христа, С. 1933;

9. „Християнското съвършенство и Христос като Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседека. Екзегетически анализ на Евр. гл. 6” – В: ГСУ-Бф, 12, 1934-1935, С. 1935, с. 1-50;

10. „Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека” – В: ГСУ-Бф, 13, 1935-1936, С. 1936, с. 1-48.Заради голямата си научна и обществена дейност професор Глубоковски е бил удостоен с множество научни и почетни звания: действителен член на Императорското дружество за история и руска старина при Московския университет; на дружеството „Преподобни Нестор” при университета „Св. Владимир” в Киев; на дружеството на руските архивни дейци в Петроград; пожизнен член на братството „Св. Сергий” при Московската духовна академия; на Руското палестинско дружество; на Славянското дружество в София и много други; член-кореспондент на Императорската академия на науките; почетен член на духовните академии в Москва, Киев и Казан, на Петроградския и Московския археологически институти и на още десетина други научни институции в Русия и зад граница, между които не трябва да се пропуска Society for Biblical Study в Лондон.

От 1892 до 1897 година „по назначению свыше[6]”, явно от Светия Синод на Руската православна църква, се занимава и с поправяне на руския превод на Новия Завет. От 1907 година е член на Синодната комисия за поправяне на славянския текст на богослужебните книги „Постен Триод” и „Пентикостар”. Участвал е и в неизброими комисии по духовното учебно дело в Русия на национално и на епархийско равнище.

В заключение ще приведем думите на първия декан на Богословския факултет професор протоиерей Стефан Цанков, че „освен драгоценната педагогическа и голяма учена дейност на професора Николай Никанорович Глубоковски в нашия Богословски факултет и неговата дружелюбна неоценима помощ, която дава на всички свои млади колеги в нашия Богословски факултет в тяхната професорска и литературна работа, особено големи са заслугите на професор Николай Никанорович Глубоковски (поради голямата му опитност) във вътрешната уредба на нашия факултет, както и в подбора на преподавателския персонал в него. По поръка на факултетския съвет на нашия Богословски факултет професор Николай Никанорович Глубоковски писа учени доклади по хабилитирането или производствата на професорите Иван Спасов Марковски, Ганчо Ст. Пашев, протоиерей Иван Гошев, Димитър В. Дюлгеров, протоиерей Христо Димитров, Христо Гяуров, за частния хоноруван доцент протопрезвитер Георги И. Шавелски и за кандидатите при хабилитационните конкурси дякон А. Войнов и Стоян Петков (сега епископ Андрей[7])”[8].

Професор Николай Глубоковски постави здравите основи на православното богословие у нас и особено на новозаветното богословие. Така, по думите на поета, той „памятник себе воздвиг нерукотворный”. А портретът му винаги ще стои във Втора аудитория като малък знак на нашата признателност към него и към всички руски учени, които намериха топъл, братски прием в България след Октомврийската революция. По думите на св. апостол Павел, ако те са посеяли у нас такива духовни блага, едва ли материалната отплата е могла да възнагради достойно дарителите (1 Коринтяни 9:11). Затова остава в сила заветът: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7).

________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Измененият Закон за народното просвещение, приет от Народното събрание през 1921 година (утвърден с указ от 11 юли 1921 година и обнародван в „Държавен вестник”, бр. 87 от 21 юли същата година) предвижда откриването на Богословски факултет при Софийския университет (чл. 285, буква „ж”). Според този закон (чл. 298) конституирането на факултетския съвет на Богословския факултет става, след като се назначат тримата първи професори: по Свещено Писание на Новия Завет, по Систематическо богословие и по Църковно право. Конкурсите за заемане на професорските места се провеждат през есента на 1922 година, след което се назначават и първите професори-богослови. Но по Свещено Писание на Новия Завет не се явява достоен кандидат. Тогава се избира руският учен-библеист протоиерей Александър П. Рождественски, който до революцията е бил професор по Свещено Писание на Стария Завет в Петроградската духовна академия. Поради сполетялото го тежко заболяване обаче той въобще не можал да чете лекции. По-подробно в: Цанков, С. „Богословският факултет у нас (1923-1933)” – В: ГСУ-Бф, 11, 1, с. 16-17, 36.

[2]. Цанков, С. „Професор Н. Н. Глубоковски. Един голям руски учен” – В: Църковен вестник, 13, 1937, с. 149. От същия автор: Н. Н. Глубоковски, С. 1940 (отпечатък от Летопис на Българската академия на науките, кн. 20), с. 1-6; Цоневски, И. „Тридесет години Духовна академия (Богословски факултет). Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет), 1923-1953 г.” – В: ГДА, 5 (31), 12, 1955-1956, С. 1956, с. 493-494; Николай, еп. Макариополски „Петдесет години богословска наука в България (1923-1973)” – В: ГДА, 24 (50), 1, 1974-1975, С. 1978, с. 47-54.

[3]. Марковски, И. „Един ненадминат православен богослов. В спомен на проф. Н. Н. Глубоковски” – В: Църковен вестник, 14, 1937, с. 159.

[4]. Пашев, Г. „Професор Николай Никанорович Глубоковски. По случай 40 дни от смъртта му” – В: Църковен вестник, 20, 1937, с. 234.

[5]. 35-летие ученой деятельности професора Николая Никаноровича Глубоковского, С. 1925, с. 11-12.

[6]. Пак там, с. 57.

[7]. И после Ню-Йоркски митрополит на Българската църква.

[8]. Богословският факултет у нас, с. 38.

Изображения: 1. Авторът на статията, Иван Ж. Димитров; 2. Проф. Глубоковски; 3. Проф. Глубоковски; 4. Гробът на проф. Глубоковски, в руския парцел на Софийски централни гробища.

Източници на изображенията – http://www.yandex.ru и Гугъл БГ

Венцислав Каравълчев

Почти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните пет-шест века, започват с така наречените „Правила на светите апостоли”. Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, иерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и други. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да счете, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до XV-XVI век, при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския иезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501-1584), който освен защитник на доктрината за непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и други, говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите  били  издадени писмено  и  непосредствено  от  светите апостоли  на събора  в  Иерусалим (45 година). Разбира се, това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-иезуит, Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.

Апостолските правила се отнасят действително към най-ранния период от живота на Църквата. Няма обаче никакви преки доказателства, че са лично дело на апостолите. Разбира се, съществуват множество косвени свидетелства, които подкрепят теорията за ранния им произход. Няколко от тези правила се явяват квинтесенция на казаното от самия Господ Иисус Христос в Евангелието. Може да се сравни например: Матей 5:32; 19:17 и правило 48 на светите апостоли. Други се явяват следствие на казаното и направеното от апостолите. Паралели откриваме в съдържанието на 1 Тимотей 3:2-13; Тит 1:5-9; 1 Петр. 5:1-4 и други с правила 17, 25, 42-44, 61, 80, с които се забранява приемането в клира на хора, които не съответстват на указаните от апостолите качества. Друг косвен аргумент е присъствието в правилата на трите главни иерархични степени – епископска, презвитерска и дяконска, на които указват и отците от I-II век като св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Тертулиан и други. Ползвали са се с голям авторитет и са били широко разпространени на Изток. Освен това някои от светите отци, както и в определенията на малките и по-големи събори се позовават на тези правила, като често вместо апостолски ги наричат „църковни постановления”, „апостолски предания”, „древни чинове” и така нататък.

Виждаме, че още на Първия Вселенски събор (325 година) светите отци като че ли се позовават на тях като на нещо известно, без да ги упоменават изрично. Основание за това твърдение намираме в правила 1-во и 2-ро на Първи Вселенски събор, които имат кратък аналог в правила 21-во и 80-то на апостолите. В правило 15 обаче имаме и конкретна употреба на израза „Апостолски правила” (Αποστολικοί κανόνες).

Един от най-авторитетните изследователи на правилата, написал и най-обширния и задълбочен труд върху тях, е професор Дрей (Drey) от университета в Тюбинген. Много от изводите, които той прави, остават валидни в науката и до днес. Според него, Апостолските постановления са сборник, събран и съставен на два пъти. В него са събрани и отразени традицията и практиката на раннохристиянската Църква.  Първият сборник е създаден през V век. Този сборник, който използва и Дионисий Малки, е включвал петдесет правила. Към него през VI  век са били добавени още тридесет и пет правила и така се е появила днешната компилация, която съдържа осемдесет и пет правила. Както ще видим в нашето изследване, Западът ще приеме като автентичен частично само първия сборник с петдесет правила и ще отхвърли като апокрифен втория с добавените още тридесет и пет. При това Западната църква ще направи това едва след пълното си разделяне с Източната църква през 1054 година.

Съществуват и друти мнения, като това на известния юрист М. Мортрейл, според когото сборникът с Апостолските правила е бил създаден през III век, когато за нуждите на Църквата са били събрани различни дисциплинарни постановления, циркулиращи и съхранили се по пътя на устната традиция в различните Поместни църкви. Някои автори, като Хефеле, например, считат, че един първоначален вариант (чернова) на част от правилата се е появил в края на II, началото на III век, но не предлагат никакъв сериозен аргумент в защита на това предположение. Вон Фънк (Von Funk), известен богослов, след като прави сериозен сравнителен анализ на каноничните текстове със съдържание близко до това на Апостолските правила, определя времето за появата им в самото начало на V век. Два са трудовете на Фънк, които заслужават сериозно внимание: Didascalia et Constitutiones Apostolorum и Die apostolischen Konstitutionen.

В православните научни среди се е наложило едно междинно на мненията на Дейл, Мортрейл и Фънк положение, че правилата са били събрани от неизвестен благочестив християнин и влезли в сборник в периода края на III, началото на IV век под името Апостолски. В подкрепа на това мнение е фактът, че правилата на Антиохийския събор от 341 година в голямата си част повтарят Апостолските. Този факт от една страна сериозно говори в полза на сирийския произход на Апостолските правила, а от друга, изправя изследователите пред сериозна дилема. За сирийския произход и авторство на Апостолските правила говори Фънк, който обръща внимание на заемките от сиро-македонския календар в правилата и според когото няма съмнение, че събирачът и авторът на правилата е сириец. Още един аргумент в полза на сирийския произход на правилата  е ръкопис от  520 година (публикуван от E. Brooks) с писма на Северий Антиохийски, където се споменават правила 21-23. Фактът, че до нас правилата са достигнали във вид обработен отново от антиохиец – Иоан Схоластик, допълнително дават тежест на сирийската хипотеза.

Друг интересен момент в така наречената антиохийска теза, на която още преди повече от сто години големите руски църковни канонисти Суворов и Павлов обръщат внимание, е удивителната прилика на Апостолските правила с правилата от събора в Антиохия. Те дори смятат (което е актуално и до ден-днешен сред някои изследователи), че Апостолските правила всъщност са съставени от правилата на Антиохийския събор. Разбира се, за мнозина една такава мисъл е твърде еретична. Това означава правилата автоматично да загубят апостолския си авторитет и влиза в противоречие с традиционното отношение на Църквата към този сборник, като към част от апостолското предание. Внимателният прочит на правилата на Антиохийския събор обаче показва, че на места те се обосновават с една по-стара традиция, докато в Апостолските правила има позоваване единствено на Писанието, което би трябвало да означава, че Апостолските правила предшестват антиохийските. Все пак, добре е да подчертаем, че признаването на апостолски авторитет на „правилата” не е равнозначно на апостолско авторство.

Нещо повече, едностранното разглеждане на апостолските правила, само от позицията на Изтока, което странно защо мнозина правят, прокарва линията на разделението в Църквата не от XI век, а още от II-III век. Това не само е некоректно, но и опасно. Какво искаме да кажем? Малко известен факт е, че Апостолските правила във вида, в който са се утвърдили на Изток и оттам в Православието, никога не са били приети на Запад. За Църквата на Изток правилата поне от времето на Трулския, наречен още Пето-шести събор (691-692 година) са и остават осемдесет и пет. Римската църква никога не признава за апостолски повече от петдесет правила. Но дори и в този съкратен вид, Апостолските правила не добиват безспорен каноничен авторитет в Западната църква. Причините са различни, една от тях вероятно е различният им брой в различните гръцки списъци, както и факта, че влизат в открито противоречие с някои по-рано съборно утвърдени правила на Западната църква. През V век известният монах Дионисий Малки (автор на така нареченото християнско летоброене и който твърде вероятно е роден в Дуросторум – Силистра) превежда Апостолските правила за първи път на латински език[1]. За превода си ползва известен нему списък с петдесет правила (това е и един от аргументите на професор Дейл за първия сборник, с петдесет правила, към който били добавени впоследствие още тридесет и пет). В предисловието към този списък Дионисий Малки, който въпреки, че нарича  правилата „Canones qui dicuntur Apostolorum” и говори, че били известни „prolata per Clementem ecclesiae Romanae” още от времето на Климент Римски, подробно обяснява, че тези правила не се ползват с общо признание и не се смятат за апостолски.

В края на V век на поместния събор в Рим (494 година или по-вероятно 496 година) под егидата на папа Геласий (св. Геласий І – третият и последен римски папа с африкански произход), тези правила се обявяват за неавтентични и апокрифни. Св. папа Геласий издава специален декрет „De libris non recipiendis” и в допълнението му, направено при преиздаването на декрета от папа Хормизд(ас) (514-523)[2], към числото на забранените книги бил включен и сборникът с Апостолските правила. Това включване на правилата в числото на забранените книги на Запад, както и откритите противоречия между ранните съборно утвърдени практики в Римската църква и Апостолските правила допълнително допринасят за това, че Апостолските правила там никога не добиват безспорен авторитет и значение. Така например, целибатът в църквите на Запад е съборно конституиран още с правилата на поместните събори в Галия и Испания през III-IV век. Някои от Апостолските правила влизат в пряко противоречие с решенията на тези събори и е съвсем естествено да не получат популярност и подкрепа. Един друг папа, канонизиран за светец на Църквата, папа Сириций (починал 399 година) нарича престъпление (crimen) брачното съжителство на свещенослужителите. Дискусия предизвиква също четиридесет и шесто правило, което отхвърля категорично кръщението на еретици и по този начин влиза в противоречие с римската практика, която взимала предвид кой именно и как е извършил кръщението.

През IX век Псевдо-Исидор прави пореден неуспешен опит  за реабилитирането на правилата, като ги включва по превода на Дионисий Малки в своя сборник. Впоследствие през XII век правилата са включени към декрета на Грациан (Decretum Gratiani). Благодарение на включването им в този декрет, който съставлява първия отдел на каноничен корпус на Римокатолическата църква (Corpus juris canonici), Апостолските правила добиват известна тежест и значение за църквата на Запад. Но трябва изрично да подчертаем, че това става едва след формалното разделение на Църквата през 1054 година. При това, както вече неколкократно отбелязахме, Римокатолическата църква приема Апостолските правила в техния силно съкратен вариант от петдесет правила.

На Изток първото ясно упоменаване на някакъв сборник „Правила на Светите Апостоли” срещаме в края на IV век в постановленията на Константинополския събор (394 година) под председателството на архиепископ Нектарий. Почти два века по-късно, в средата на VI век виждаме бъдещия патриарх Иоан Схоластик (565-577) да включва в своя каноничен сборник осемдесет и пет апостолски правила. През VII век се прави опит да бъде принуден Рим да приеме Апостолските правила. На Трулския събор (690-691 година), който ние православните наричаме Пето-шести, а Рим определя като „събор на грешките” консилум „erraticum”, се приема едно дълго правило известно като правило 2-ро. Там се прави кратък анализ и поименно изреждане на всички събори и списъци  с по-известни правила, като изрежда тези на предходните поместни и Вселенски събори, частните правила на светите отци: Теофил, Дионисий,  Петър  Григорий, Атанасий, Василий и така нататък. Това правило започва изброяването с Апостолските правила, като изрично упоменава, че те са осемдесет и пет. В стремежа си да предразположи Рим към приемането на правилата, изрично се споменава, че Апостолските правила са достигнали до нас благодарение на св. Климент Римски. Следва поименното изреждане на съборите и светите отци, приели едни или други постановления. Правилото завършва с думите: „Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онова, от което се е препънал”.

Рим категорично отказва да подпише и признае решенията на събора в Труло. Самите решения на Трулския събор дори по мнението на такива строго православни изследователи като Антон Карташов са „полемично отправени” срещу утвърдилите се практики в Римската църква. Целта е била на този събор, в който са участвали около десет папски легати, а представителите на Изтока на моменти са достигали двеста и тридесет души, да бъде париран папският протест и да бъдат прокарани решенията. Действително, папските апокрисиари в Константинопол подписват решенията на този събор. Когато обаче подписите им трябва да бъдат ратифицирани и да получат папска санкция, папа Сергий І (687-701), категорично отказва да го направи. Той дори казва, че предпочита да умре, отколкото да подпише решенията на този събор. Категоричен отказ да подпише решенията на събора прави и папа Иоан VІІ (705-707). Оттогава в Рим навлиза митът за „византийското коварство” съблазнило папските представители да сложат подписите си под документа, а в „Liber Pontificalis” буквално пише, че легатите били принудени да подпишат решенията на събора „legati decepti suscribserunt”. По-късно папа Николай І ще използва подобен повод, за да напомни на император Михаил ІІІ как с принуда византийците са принудили римляните да подпишат решенията на Трулския събор. Тук трябва да отбележим, че неотдавна един от видните канонисти на Ватикана Vittorio Peri изнесе доказателства, показващи, че все пак решенията на Трулския събор са били частично припознати от Рим, в частта си, която не включва Апостолските правила и не противоречи на утвърдилото се на Запад. Това правят папите Константин І (708-715), Адриан І (772-775) и Иоан VІІІ (872-882).

Тук е важно да отбележим, че мнозина поради незнание говорят за „правилата на Шестия Вселенски събор” и дори цитират споменатото второ правило като правило на Шестия Вселенски събор. Такава практика съществува и у някои автори, пишещи по въпроса в Православната църква. Целта е да се придаде по-голяма тежест и авторитет на тези правила, както и да се търси историческата връзка между Петия и Шестия Вселенски събори и Трулския събор. Дори съществуват издания, в които под името на Шестия Вселенски събор циркулират правилата на Трулския събор. Истината е, че нито Петият, нито Шестият Вселенски събори излизат с някакви правила или определения, а съсредоточават работата си върху борбата с ересите и догматичните въпроси на Църквата. Мнозина обаче са пообъркани от съвпадението, че Шестият Вселенски събор (680-681 година) и Трулският събор (690-691 година) заседават в една и съща зала със сводове (трули), както и от желанието Трулският събор да се опита да изведе в правила обсъжданото на Петия и Шестия Вселенски събор. При всички положения обаче, правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на Петия, нито на Шестия Вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неотделима част от едната православна Христова Църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на Вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.

Свещеното предание на Христовата Църква не е поредица предавани устно или писмено твърдения и норми, а е постоянно откровение на Светия Дух, който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения. Това е същинската причина при цялото многообразие на каноничното творчество на Църквата през вековете да съществува общ дух, общ подход в правилата на Църквата. Това е и причината да няма външни, формални белези, по които Църквата да степенува по важност своите събори – нито мястото на свикването на събора, нито броят на неговите участници, нито дори императорското участие не гарантира самò по себе си, че едно епископско събрание е „църковен събор”. От друга страна, всички църковни събори, където участниците са заседавали в Светия Дух, са истинни и авторитетни. По какви критерии може да наречем едно разкриване на Духа в историята по-малко значимо, а друго – повече? Тук е мястото да подчертаем, че Светия Дух проявява Своето действие на съборите, а и по принцип, не самостоятелно, независимо от човека, а в съработничество с него и поради това винаги трябва да отчитаме „историческия характер” на църковните канони. Каноните нямат „небесен произход” и не са спуснати от „небето”, а „небето” слиза на земята, за да просветли онези, които търсят светлината, но поради духовната си болест не могат да вдигнат поглед към небето и да я видят сами. И Господ е давал на всекиму това, от което се нуждае, според това какво и колко е искал и колко е бил способен да възприеме.

Като Вселенски събори Църквата отличава седем от своите многобройни събрания, първо, поради значимостта на разискваните на тях въпроси – основни за вярата догматични истини и важни за ежедневния живот на християнската общност проблеми. Тези въпроси са били важни за цялата Църква, а не само за местната църковна община и поради своя „вселенски” характер и съответните събори са наречени „Вселенски”. Те са Вселенски също така, защото на тях са били представени чрез свои епископи всички главни църковни общини в тогавашния християнски свят. Трето условие, свързано с предходното, е, че техните решения са били приемани и припознавани като свои от цялата Църква, което именно им придавало „вселенски”, тоест общ характер. Въпреки че апостолските правила, които разгледахме в тази статия, не са били приети от цялата Църква и поради тази причина не са притежавали авторитета на каноните на Вселенските събори, тяхното значение за църковния живот през вековете от този факт не се подценява. Сборникът с Апостолските правила съдържа почти всички важни канони, които впоследствие са били разработени от Вселенските и поместни събори на Църквата. И дори да не е написан от светите апостоли, той разкрива църковното съзнание в зората на християнството и ни дава ориентири, които няма да загубят своята актуалност за Църквата „до края на времената”.

___________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Този текст е критично издаден за първи път у: Turner С., Ecclesiæ Occidentalis monumenta juris antiquissima, Oxford, 1899, fasc. I, 1-32.

[2]. Св. Хормизд папа Римски, подобно на св. Геласий І е светец на Църквата. Той е известен с прекратяването на така наречената „Акакиева схизма” между Рим и Константинопол и възстановяване на общението между тях през 519 година. До нас е достигнала кореспонденцията между папа Хормизд и Константинополския патриарх Епифаний. Паметта му се чества на 6 август.

Изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com.