Проф. Иван Спасов Марковски

Мнозина изпадат в недоумение, като слушат търже-ствената декларация на апостол Павел: „Аз съм фарисеин, син на фарисеин…” (Деяния апостолски 23:6), „по закон фарисеин” (Филипяни 3:5). Как може този велик апостол и изразител на християнската етична философия да принадлежи към партията или сектата на фарисеите, които Христос така остро порицава и изобличава? В двадесет и трета глава на евангелието от Матей Той отправя съкрушителна критика срещу фарисеите. Неколкократно Спасителят се обръща към тях с думите: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери…!” Обвинява ги в грабителство, „изпояждат домовете на вдовиците”, лицемерно дълго се молят; нарича ги безумни и слепи водачи, лъжливо се кълнат, спазват ненужното и дреболиите в Закона, а най-важното изоставят: правосъдие, милост и вяра; изпълнени са с грабежи и неправди, с лицемерие и беззаконие – варосани гробници. Оттук думата „фарисеин” е станала синоним на лицемерие и измамничество.

Как да съчетаем тази представа за фарисеите със заявата на апостол Павел, че не само той е фарисеин, но е и син на фарисеин и че като фарисеин сам живял според най-строгото учение на юдейската вяра? (Деяния апостолски 26:5). „И преуспявах – казва той, – в юдейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания“ (Галатяни 1:14).Своето образование и възпитание получил в родния си град Tapс Киликийски, и „при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога…“ (Деяния апостолски 22:3). Кой е бил този Гамалиил, при когото учил апостол Павел? В Деяния апостолски 5:34-40 се разказва, че Гамалиил бил член на Синедриона, принадлежал към партията на фарисеите, бил законоучител и уважаван от целия народ. Той е автор на класическия мъдър съвет, който дал на членовете на Синедриона, за да не преследват християните: „Оставете се от тия човеци – казал той, – и не ги закачайте; защото, ако тази замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши“ (Деяния апостолски 5:38).Според историческите сведения, въпросният Гамалиил Старши или Първи е живял във времето на Иисус Христос и апостолите, защото има и Гамалиил II – негов внук. Гамалиил I е един от най-изтъкнатите учители на Закона, бил корифей на равинското богословие. В Талмуда често се споменава и се нарича „светило на Закона“. Неговата школа процъфтява в Явне (Ямния). Според по-късно предание, той бил таен християнски прозелит, дори се говори, че преминал към християнството. В равинската литература се изтъква като виден фарисеин и законоучител. И апостол Павел не бил случаен посетител на неговата академия, а заемал в нея едно от първите места. Тук той получил голяма равинска култура. Неговото гонение на християните било естествен и необходим резултат на школата, която възпитала в него упорит и убеден поклонник на Закона, готов да отмъщава за всяко посегателство срещу последния.

За да разберем двойствеността на великия християнски Апостол, трябва да правим разлика между юношата Савел, ученик на Гамалиил, ревнителя на отеческите предания, и между преобразения на път за Дамаск Павел, изпълнен с Дух Свети.Много сполучлива характеристика на тази двойственост дава професор Николай Никанорович Глубоковски в своето капитално съчинение „Благовeстiе св. Апостола Павла“, 1905 година, книга I, страница 156 и нататък. „Достатъчно е да си спомним – казва именитият професор, – за жестоката лютост на Савла и да я съпоставим със светлия образ на „княза Израилев“, за да разберем цялата неестественост на тяхното взаимно съприкосновение. Този диша с кръвожадност, другият се отличава с мекост и незлобивост; единият е въплъщение на неудържима нетърпимост, другият всецяло е проникнат с религиозна толерантност; първият не може да понася и най-слабите християнски отзвуци, вторият с благородно мъжество защитава апостолите пред враждебни събрания и сред лошото настроение на съдиите. Това са два живи антипода – такива резки крайности, които да се примирят не е по-малко трудно, отколкото да съберем двата земни полюса. Абсолютното противоречие между тях не им позволява тясно общение”.Но за да излезем от недоумението, което посочихме в началото, трябва първо да имаме ясна представа за обстоятелствата, при които апостол Павел така тържествено е заявил своя фарисейски произход и да знаем, в кой период от своя живот е направил това свое признание. Второ, необходимо е да се запознаем с фарисеите, като секта или партия, с тяхното учение, с техните богословски, политически и обществени възгледи; нужно е да разберем учението на фарисейството, което усвоявал апостол Павел до обръщането му в Христа. Плюс това трябва да се има предвид, че това учение е в пълно несъгласие с практическия живот на фарисеите, които Христос бичува. И сега може да има голяма разлика между учението на Господ Иисус Христос и практическия живот на някои неистински християни, такива само no имe, по кръщелно свидетелство, които в действителния си живот наподобяват на лицемерите книжници и фарисеи.

***

В онзи страшен и съдбоносен час, когато Апостолът бил подгонен от разярената юдейска тълпа в Иерусалимския храм и благодарение на римския хилядник бил спасен от явна смърт, той трябвало да произнесе прочутата своя оправдателна реч пред смутения народ, като изтъкнал, че е юдеин като тях, ученик на прочутия Гамалиил. Савел гонил до смърт последователите на Христовото учение, но, след чудноватата случка на път за Дамаск, той се преобразил и станал ревностен Христов последовател и проповедник.На другия ден, когато е трябвало да се оправдае не само пред народа, но и пред целия Синедрион от фарисеи и садукеи, за да обезоръжи своите противници и обвинители, той заявил, че принадлежи към партията на фарисеите и вярва като тях във възкресение на мъртвите, в съществуването на ангелите и в духовен живот. Тогава, защо го те преследват?

И действително с тези свои думи апостол Павел сполучил да създаде разцепление сред множеството и сред членовете на Синедриона, и мнозина книжници от фарисеите преминали на негова страна, казвайки: „Нищо лошо не намираме у тоя човек; ако пък е говорил нему дyx или Ангел, да не се противим Богу” (Деяния апостолски 23:9). Садукеите, обаче останали много недоволни от думите на апостола, защото те не признавали ни възкресение, ни ангели, ни дух.Започнала силна препирня между садукеи и фарисеи и настанал голям смут между народа. „Хилядникът, уплашен да не би да разкъсат Павла, заповядал на войниците да слязат и да го грабнат измежду тях и отведат в стана” (Деяния апостолски 23:10).

Ето при какви обстоятелства апостол Павел е казал, че той е фарисеин и син на фарисеин. Той споделя значи тяхната вяра и учение, доколкото те са в съгласие със старозаветната вяра (Деяния апостолски 26:5), и от гледище на Моисеевия закон неговият живот бил напълно непорочен (Филипяни 3:6), значи той не бил като фарисеите, които изобличавал Христос, чийто живот бил в пълно противоречие с волята Божия и с учението на Писанието, изпълнявано от тях само на думи, но не и на дело.

За да ни стане още по-ясно противоречието между фарисейски живот и фарисейско учение, нека направим кратък исторически преглед на тази секта.

***

Фарисеите по същество стоят твърде близо до книжниците и са произлезли от тяхна среда. Преданието говори, че първият книжник (софер) бил Ездра. Те възприели идеала на книжниците и си поставили за задача точно да изпълнят исканията на Закона с всичката му сериозност и последователност. Така че фарисеите се явяват класически представители на онова направление, което взело надмощие във вътрешното развитие на Израил след плена. Основата на всички тези стремежи и действия бил Законът с всичкото му сложно развитие – вековна работа на книжниците. На тези начала се създава и партията на фарисеите, от лоното на която излезли и всички по-видни и влиятелни книжници от по-късно време. Така че началото на фарисеизма съвпада с началото на книжниците. Но като водачи на народа те се явяват от времето на Макавеите, към средата на II век преди Христа. Лозунгът на фарисейската партия бил: строго изпълнение на закона, а външният ѝ белег – пълна елиминация и избягване на всичко неюдейско, всичко, което имало елински и езически произход и никакво докосване до „нечисто“, никакво общение с езичници, митари, грешници и беззаконници. Оттук те и получили името си (от глагола параш, който значи: отделям се, обособявам се).Фарисеите учели, че душата е безсмъртна; душата на добрите възкръсва за вечен живот зад гроба, където те получават своята награда, а душите на лошите ги очаква вечна мъка за наказание. Тогава пък когато садукеите, както споменахме, отричат възкресението и въобще безсмъртието на душата, и следователно няма награда или наказание за душата в задгробния живот, защото, според тях, тя загива заедно с тялото (Antiquit. 18, 1, 4). Те се намирали под влияние на епикурейската философия. Също и по отношение на Божия промисъл фарисеите имали по-правилно разбиране от садукеите и поставяли всичко в зависимост от Бога и съдбата. Те приемали и месианските очаквания в противоположност на садукеите. Според историка Дубнов фарисеите били демократическа политическа партия, ползвали се с голямо обаяние сред народа, който бил на тяхна страна особено в борбата му срещу римското потисничество. Садукеите напротив, били аристократи, държали за сближение с чуждата власт – подобно на повечето от нашите чорбаджии през време на турското робство, – и не се ползвали с популярност между народа.

При тази светлина за фарисеите лесно обяснимо е, защо някои от техните най-добри представители, като Гамалиил, Никодим (Иоан 3-та глава), а по-късно и апостол Павел и още много други неспоменати възприели християнството. Фаталната грешка на фарисеите изобщо е тази, че те били в плен и заслепяване от своите доктрини, останали верни фанатици на старото, защото не били в състояние да разпознаят „личбите на времето“ (Матей 16:3), настъпващото новозаветно царство, свободно от игото на Закона и на изсушаващата формалистика. Макар че фарисеи и садукеи да се намирали в постоянна борба и несъгласие по своята идеология и мироглед, но са били единни в преследването на Иисуса Христа и Неговото учение, затова Христос еднакво ги нападал и изобличавал, тъй като те служили на друг дух, на друго време, което си отивало, и главно, защото имало коренно противоречие между тяхното учение и техния живот на дело. И тънкият моралист и голям ревнител за изпълнението на Божията воля, изразена в Моисеевия закон – Савел, бил потенциално разположен в душата си и подготвен да възприеме Христовото учение за правда и да стане най-голям противник на юдаизма – да стане свети апостол Павел, благовестител на Божията Църква.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 23-26. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Ф. Е. Мелников

Църквата Христова – според авторитетното свидетелство на свети апостол Павел – „няма петно, или порок, или нещо подобно“ (Ефесяни 5:27).Не е така при сектантството – във всичките му видове и разклонения то има и „петна”, и „пороци”. Аз ще изброя тук резюмирано само най-очебийните и най-съществените му „пороци“ и „петна“.

1.Откъде водят началото си сектантите? Наивно те заявяват, че са от Самия Христос; това казват за себе си и баптистите, и адвентистите, и евангелистите, и всички други секти. Но нито една от тях не може да докаже своята историческа приемственост от Христа, защото такава те нямат. Адвентизмът се е появил в XIX век, баптизмът – през XVII век, петдесетничеството се е зародило и оформило в Америка през 1900 година. Всяка секта по своята същина и възникване се явява самозвана, самосъздала се, без приемственост, без законно наследство. Секта може да възникне във всеки момент. Събират се 10-12 човека и решават: да създадем Църква Христова. Какво е нужно? Само Евангелието! Те даже не се интересуват за това: откъде е Евангелието? Как е дошло то неповредено до наши дни? Кой е удостоверил неговата истинност? Избират свой ръководител. Наричат го презвитер или епископ. И сектата се е образувала. Поставят си етикет: „евангелисти“ или „Нов Израил“, или нещо друго. А там в съседство, току гледаш, по същия начин са изникнали и други секти…

Всички секти по произход са самозванци.

2.Самозван характер – както е вече ясно – има и сектантското презвитерство. Никаква, установена от Бога, власт не е участвала и даже не е присъствала при създаването на сектантското презвитерство. То се явява без всяка приемственост, без всяка връзка с установеното от Иисуса Христа свещеноначалие и си е присвоило правата и властта на пастирство и извършване „тайнства“. Свещеното Писание строго осъжда подобно самозванство и присвояване (вж. Иезекиил 13:1-9; Иеремия 14:14 и 15; 2 Тимотей 4:3; Откровение 2:2). „Никой се сам не сдобива с тая почест” – решително заявява св. апостол Павел (Евреи 5:4). Даже Сам Христос-Бог „не Сам прослави Себе Си, за да бъде първосвещеник”, но е „наречен от Бога” Отца (стихове 5 и 10). Толкова е богопротивно – според апостол Павел – самозванството, че той сравнява лъжепастирите със сатаната, който приема вид на ангел на светлината (2 Коринтяни 1:13-15).

3.В пълна противоположност на сектантството, противоположност като тази между светлината и тъмнината, Църквата Христова не е възникнала по образеца на сектите, а е създадена от Господ Иисус Христос (Матей 16:18). Той ѝ е дал така дивната и стройна организация, че тя е подобна на най-сложния в света организъм – човешкото тяло, където всички органи са на своето място, и всеки изпълнява само своето назначение (Римл. 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-30). Глава на това Тяло – Църквата е Сам Христос, и това положение Иисус Христос не Си е присвоил Сам, а Бог Отец Му го е дал, „Той Го постави над всичко глава на Църквата, която е Негово тяло,  пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Εфесяни 1:22-23). Ето тази Църква сектантът е отхвърлил и досега я отхвърля. За такъв Господ казва: „Ако и Църквата не послуша, нека бъде ти като езичник и митар“ (Матей 18:17).

4.Господ Иисус е дал категоричното обещание, че даже портите адови не ще надделеят на Неговата Църква (Матей 16:18). Църквата ще расте – потвърждават и апостолите – до деня Иисус Христов (Филипяни 1:6), до пришествието на Сина Божи (Ефесяни 4:11-13). На това сектантите не вярват и някои от тях откровено и даже дръзко заявяват, че Христовата Църква е паднала и отстъпила от Христа още в първия век, а други, че тя била умряла, тоест превърнала се в труп при император Константин и така е станала плячка на „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Ефесяни 2:14), значи портите адови са ѝ надделели. Ясно е, че сектантите не вярват не само в съществуването и жизнената сила на създадената от Иисуса Христа Църква, но не вярват и на Самия Христос, не вярват на Неговите слова, на Неговите обещания, на Неговите уверения… Можем ли да си представим по-страшна хула срещу Спасителя, от тази?!

5.В Христовата Църква свещеноначалието е възникнало не самозвано, както у сектантите, а е установено от Иисус Христос. „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих” – казал Той на апостолите Си (Иоан 15:16). „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21). Апостолите, на свой ред, си поставили приемници чрез ръкоположение  (1 Тимотей 4:14; 2 Тимотей 1:6). В Църквата, по такъв начин, е установено от Самия Иисус Христос и Неговите свети апостоли приемствено свещеноначалие. Сектантите са отхвърлили тази приемственост и това свещеноначалие. И в този пункт те се явяват противници на Иисуса Христа. „Който вас слуша – говори Господ на апостолите, – Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята“ (Лука 10:16). Сектантите са отхвърлили изцяло установената църковна иерархия. Те, по такъв начин, са отхвърлили и Самия Христос, Който е установил тази иерархия.

6.Сектантите не признават и силата на властта, с която Иисус Христос е облякъл свещенството (иерархията). Той, като духнал, казал на апостолите: „Приемете Духа Светаго. На които  простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:22-23). Тази власт е така жизнена, действена и така силна, че – по уверението на Иисуса Христа – нейните последствия ще се проявяват и на Небесата в Царството небесно: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Матей 18:18; 16:19). За тези Христови слова и за тази истинска власт сектантите не искат и да знаят.

7.Иисус Христос създал Своята Църква не напразно и не безцелно. Той я надарил с големи дарове, с божествена власт и права. В нея и само в нея е източникът на живата вода, в нея е спасението (Откровение 22:17). Църквата е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), тоест тя е тълкувателка, тя е разяснителка на тайните на Христовото домостроителство, на Неговото учение, на Неговата проповед. Чрез нея, чрез Църквата, е станала известна даже на Небесата „многоразличната премъдрост Божия“ (Ефесяни 3:10). Още от апостолски времена са възникнали сред вярващите разни въпроси и недоумения, в това число – и неразбиране на някои мъчни места в Писанието (2 Петр. 3:16). Кой е бил длъжен да дава отговор, разяснения и тълкувания? Църквата! Тя, и само тя – по думите на апостол Павел, – утвърждава истината. Тя, и само тя, прави известна, тоест понятна, ясна, „многоразличната премъдрост Божия“! В течение на много векове Църквата – чрез трудовете на своите велики, богоозарени учители – е изтълкувала и разяснила не само всеки ред от Свещеното Писание, но даже всяка негова дума. Това е драгоценно богатство на Невестата Христова, туй е кладенец от жива вода! Сектантите с гордост и чудовищно самомнение са отхвърлили цялото това достояние… В случай на недоумение във връзка с някой текст сектантът или тича при своя самозванец-презвитер или сам тълкува както може. Помислете само: поставя себе си по-високо от Църквата, своя ум счита за по-авторитетен от всички църковни учители и от Църквата, която има за Глава Самия Христос; своето лично разбиране признава за по-правилно, отколкото разбирането на самия „стълб на истината”!… Ето това самозванство, самоутвърждаване съставя същината и основата въобще на сектантството във всичките му разклонения и разделения.

8.Още от първите дни на своето съществуване Христовата Църква е почнала да изработва и установява богослужебен ред и обреди. Апостол Павел, изобличавайки допуснатото от коринтяните при общите молитви безредие, писал им, че в Църквата „всичко да става с приличие и ред” (1 Коринтяни 14:40). Значи трябва да има ред във всички действия и проявления на Църквата. И това трябва да бъде „по всички църкви“ (стих 33). Необходимо е тъй съборно и единодушно да славят Бога, че това прославяне да бъде като че от една душа и даже „с едни уста“ (Римл. 15:6), всички да бъдат „съединени в един дух и в една мисъл” (1 Коринтяни 1:10) и даже всички да говорят „едно и също“ (стих 10). Затова Църквата е установила за всички общини, за всички свои чеда един задължителен ред за богослужението и свещенодействията. Още при апостолите е бил установен чинът на Божествената литургия. Били установени в своята основа и чиновете на: кръщението, миропомазването, бракосъчетанието, ръкоположението, изповедта, елеосвещението, погребението и на другите треби. Църквата не допуска и не търпи никакво безчиние. Сектантите са отхвърлили и потъпкали всички установления на Църквата Христова и си създават свои порядки. „Не мислете за себе си високо – наставлява апостол Павел, – а носете се смирено; недейте се има за мъдри“ (Римл. 12:16). Но у сектантите вместо смирение е налице духът на гордостта и самомнението.

9.Иисус Христос установил в Църквата Си посредници и ходатаи; посредством тях Той съзижда Своето тяло, Църквата, освещава верните, приема молитви, ходатайства. „Идете – изпратил Господ апостолите, – научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19). „Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод“ (Иоан 15:16). Техният плод се е състоял в това, че те със своята проповед са спасявали людете. „Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта“ – обяснява апостол Павел (1 Коринтяни 1:21). Тези Христови посланици, посредници и ходатаи притежават могъща власт да задържат и да прощават греховете, имат даже ключовете от самото Небесно Царство (Матей 16:19; Иоан 20:23). Те именно, тези посредници или „съработници на Бога“, – както ги величае апостолът (1 Коринтяни 3:9) – са поставени „за усъвършенстване на светиите… в съзиждане на тялото Христово“ до края на света (Ефесяни 4:12-13). Посредством тях са повярвали народите в Господа (1 Коринтяни 3:5). Апостолът заявява: „Аз ви родих в Иисуса Христа чрез евангелието“ (1 Коринтяни 4:15; Галатяни 4:19). „Сгодих ви за едничък мъж“, тоест за Иисуса Христа (2 Коринтяни 11:2).  Установените посредници са и създатели, и родители, и обручници, и ходатаи, и молитвеници. „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него” – така съветва апостол Яков (5:14). Всички тези молитвеници, тоест ходатаи и посредници, сектантите отхвърлят. Те сами за себе си се молят. И тук се проявява пак гордостта!

10.Земната Църква, в която ние пребиваваме сега, в земните условия, е вход, или врата за Небесната Църква. Тези църкви са така тясно и неразкъсваемо съединени помежду си, че съставят един общ организъм с Един Глава – Христос (Ефесяни 1:10). Горният Иерусалим е „майка на всинца ни“ (Галатяни 4:26). На земята ние „нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евреи 13:14). Защото „нашето живелище е на небесата, отгдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа“ (Филипяни 3:20). Затова „за небесното мислете“ – ни призовава апостол Павел (Колосяни 3:2). Ние сме „съграждани на светиите и свои на Бога“ (Ефесяни 2:19). Духом с вярата, с надеждата ние вече живеем в Небесната Църква, сред сонма от наши светители, мъченици, изповедници, чудотворци, преподобни и праведници. Ако присъстваме и се молим в храма на Църквата Христова и слушаме молитвените обръщения към цялото това Небесно събрание от Божии съработници, Христови приятели, то ние осезателно, живо, с цялото свое духовно същество влизаме в този Събор на небожителите; с духовните очи ги виждаме, съединяваме се с тях и заедно се молим Богу. „Вие пристъпихте – уверява ни апостол Павел – към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евреи 12:23). Сектантите нямат никакво отношение към Небесната Църква, молитвено не се обръщат към нея. И правят това поради своята самоотчужденост от Христовата Църква.

11.Свещеното Писание изисква от нас: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евреи 13:7). Ето ние – възклицава апостол Яков – ублажаваме търпеливите (Иаков 5:11). „Във вечна памет ще остане праведникът“ – възвестява Светия Дух чрез устата на царствения пророк Давид (Псалом 111:6). Църквата Христова величае, ублажава своите светители, изповедници, мъченици, праведници и други Божии угодници. Паметта на светиите се възпоменава поименно. Четат се канони, в които се описва техният праведен живот, светите им подвизи, чудотворения, техният мъченически край, прославя се тяхната богоугодна дейност и се приканват молещите се да подражават на тяхната вяра и на техните подвизи, защото тяхната смърт е скъпа даже в очите на Господа (Псалом 115:6). Сам Бог се прославя сред Своите светии (2 Солуняни 1:10). Сектантите не възпоменават Божиите угодници, с нищо и никак не ги ублажават. Нищо не знаят за тях и не искат да знаят и даже осмиват онези, които ги почитат и прославят. Както в дохристиянската история криво умуващите говорели срещу праведника, че той „ублажава края на праведните” (Премъдрост Соломонова 2:1 и 16), тъй сега сектантите нападат за същото Църквата. Те се противят на Светия Дух, Който изисква да бъдат помнени и ублажавани светиите.

12.Сектантите не могат да търпят дори ликовете на Божиите светии. Таксуват ги като идоли и кумири. Изхвърлят изображенията и на светите апостоли, не зачитат иконите даже на Самия Христос. В старозаветната Църква верните се покланяли Господу „със свето благолепие“ (Псалом 95:9). Светиня е бил ковчегът на Завета, който изобразявал Лицето на Господа (Левит 16:12-13). Иконата на Христа изобразява също Лика на Господа. Обаче сектантите не могат да я търпят, боят се даже да я поставят в своето молитвено помещение. В старозаветната Църква са се покланяли „пред подножението на нозете“ на Господа (Псалом 131:7). А там са били изображенията на херувимите (Изход 25:18-22). Иконопочитането в Христовата Църква идва още от апостолско време. В знаменитите катакомби на Рим, Неапол, Антиохия, Александрия, в които християните от първите векове са се събирали на молитва, учените-изследователи са намерили по стените множество свещени изображения. Според сектантите това са идоли и кумири. А своите собствени портрети те почитат, пазят, украсяват. Пак – предпочитане себе си и отчужденост от Църквата Христова!

13.Даже Кръста Христов, посредством който Синът Божи примири човечеството с Бога (Ефесяни 2:16) и ни спаси, като ни избави от греховете (1 Петр. 2:24), даже тази най-велика светиня – жертвеника на Самия Христа (Римл. 3:25; 8:3) сектантите не почитат и не го изобразяват на себе си, не се кръстят и нас осмиват, задето сме се кръстели. Те постъпват като „врагове на Кръста Христов“ (Филипяни 3:18). Ние обаче се хвалим „с Кръста на Господа нашего Иисуса Христа” (Галатяни 6:14).

14.Ние се хвалим и с Майката на нашия Господ Иисус Христос, Приснодева Мария, почитаме я и я ублажаваме. Първото величание ѝ отдал изпратеният при нея от Бога архангел Гавриил: „Благословена си ти между жените“ – така я приветствал той (Лука 1:28). Втори я приветствал с необикновена радост Предтечата Господен Иоан: той радостно „проиграл“ в утробата на майка си (стих 41). След туй майката на Иоан Елисавета приветствала и възвеличила Божията Майка: като се изпълнила с Духа Светаго, извикала с висок глас и казала: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба!” (стихове 41-42). С едно и също слово Елисавета възхвалила и Сина Божи и Неговата Майка, при това тя извършила това по внушение от Светия Дух. Чрез Същия Дух и сама Майката на Господа пророчески възкликнала: „Ето, отсега ще ме ублажават всички родове;  загдето Силният (тоест Сам Бог) ми стори велико нещо” (стихове 48-49). Нейното пророчество се изпълнило: величаят я всички християнски народи, даже мохамеданите и будистите я прославят. Само сектантите не я ублажават и не я величаят. Те я пренебрегват и не вярват на нейното пророчество, не вярват и на Светия Дух, Който говорил чрез устата на праведната Елисавета и на самата пречиста и преблагословена Дева Мария. Те поставят себе си, своя ум по-високо от Бога!

15.С не по-малко пренебрежение се отнасят сектантите и към своите умрели братя и сестри. Те не се молят за тях, не ги поменуват; скъсали са с тях всяко духовно общение и единение. А Свещеното Писание и църковната история безспорно свидетелстват, че както старозаветната Църква, така и новозаветната всякога са се молили за своите покойници. Св. апостол Павел се моли за своя починал ученик Онисим така: „Нека Господ му даде милост у Него в оня ден” (2 Тимотей 1:18), тоест в деня на Съда. В литургията на апостол Яков има специална молитва за умрелите. Сектантите не вярват нито в силата на отправената от Църквата молитва (Иоан 14:12-13; 16:23; Матей 21:2), нито в силата Божия (Евреи 11:19), нито в това, че Иисус Христос владее над мъртвите (Римл. 14:9), че у Него са ключовете на ада и смъртта (Откровение 1:18) и че за Бога всичко е възможно (Матей 19:21-26; Марк 10:23-27).

Иисус Христос ни е обещал: „Каквото поискате от Отца в Мое име, ще го направя” (Иоан 14:13; 16:23). Нима Онзи, Който владее над мъртвите и у Когото са ключовете на ада и смъртта, не може нищо да стори за умрелите?

16.Още по-осъдително е отношението на сектантите към светото кръщение.

Христовата Църква провъзгласява в установения от нея „Символ на вярата“: „Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете“ (10-ти член). В кръщението ония, които го приемат, се очистват от греховете. Проникнатият от Светия Дух в деня на Петдесетницата апостол Петър предложил на народа: „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете” (Деян. 2:38). Затова „кръщението” се нарича „баня“, понеже в него се омиваме от греховете и се спасяваме чрез възкресението на Иисуса Христа (1 Петр. 3:21), освобождаваме се от греха (Римл. 6:7). Затова Ананий и казал на Павел: „Стани, кръсти се и се омий от греховете си“ (Деян. 22:16).

Сектантите обаче считат кръщението просто за обред, който само напомня кръщението Господне. Кръщението – това е външност, декорация, церемония. Някои по-последователни сектанти даже не го извършват. Баптистите, евангелистите и други сектанти вярват, че кръщението е просто къпане без всякакво тайнствено значение. Баптистите не кръщават децата. Христос изисква: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно“ (Матей 19:14-15; Mapк 10:14-16). Сектантите напротив, препятстват на децата да отиват чрез раждането от вода и Дух (Иоан 3:5) при Христа.

17.Даже по отношение към Свещеното Писание сектантите проявяват своеволие: едни библейски книги приемат, а други не приемат. ”Всичко, що бе писано по-преди, за наша поука бе писано” – заявява апостол Павел (Римл. 15:4). Сектантите не приемат за наставление това „всичко“. Апостолите си служат дори с неканоническите книги на Стария Завет. Например св. апостол Яков цитира от книгата Премъдрост на Иисуса син Сирахов: „Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене“ (Иаков 1:13-14; срв. Прем. Сир. 5:13). Сектантите изхвърлят книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, и други книги. Лютер изхвърлил даже посланието на апостол Яков!

18.Сектантите отричат необходимостта от изповед (1 Иоан 1:9). Не се причащават с Тялото и Кръвта Христови. Хлябът, който преломяват, те не го считат Тяло Христово, и виното – Кръв Христова. Според тяхното вярване, това са само символи. А Господ Иисус Христос говори: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете Кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:53). Не символи, а плът и Кръв Христови !

19.От всички Христови установления сектантите извършват само две действия: кръщението и преломяването на хляба, разбира се не по установения от Църквата чин, а посвоему. И тези действия извършват у тях не обикновените вярващи, а техните презвитери и епископи. Значи: и сектантите признават и вярват, че да кръщават и да преломяват хляб могат само лица, които имат властта на тайнодействията. Но ние вече изяснихме (вж. точка втора), че сектантските презвитери са самозвани, незаконни. В старозаветната Църква се е случило страшно и показателно за всички времена събитие, когато наред с установеното от Бога свещенство (Числа 3:10) е възникнало самозвано свещенство (Числа 16). Бог поразил всички самозванци и всички последвали ги със справедливо наказание: били погълнати от разпукналата се земя (Числа 16:23-33 и 49). Така противни са на Господа самозванството и всички негови действия. „Тъй казва Γоспод Бог – възвестява пророк Иезекиил: – горко на безумните пророци, които се водят от свой дух… Те виждат суета и предсказват лъжа, думайки: „Господ каза“, а Господ не ги е изпратил“ (Иезекиил 13:3-6). И чрез пророк Иеремия Господ говори за самозванците: „Аз не съм ги пращал и не съм им давал заповеди, и не съм им говорил: те ви проповядват лъжливи видения и гадания, суета и измислици от своето сърце” (Иеремия 14:14). А народът се мамел, мислейки, че чрез тези самозванци говори Сам Бог, че техните видения, пророчества, гадания се дават от Светия Дух.

20.Голяма заблуда показват сектантите със своите надменни декларации: „Ние сме свети“; „ние сме вече спасени“; „Христос взе върху Себе Си нашите грехове, изкупил ни е, и ние сега сме безгрешни”.

Това сектантско самоизлъгване с поразителна точност копира внушението на дявола, с което той съблазни нашите прародители в рая: „ще бъдете като богове” (Битие 3:5). Сектантите казват на православните християни: „Вие всички сте още грешни, всички сте още нечисти; елате при нас – в нашата секта, и вие ще бъдете свети и безгрешни”. Именно: „ще бъдете като богове!“ А членовете на Христовата Църква се молят с думите на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника“ (Лука 18:13) и с молитвата, установена от Самия Господ: „Отче наш…, прости нам греховете ни” (Лука 11:2 и 4). „Ние всинца много грешим“ – заявява апостол Яков (Иаков 3:2). От грешниците аз съм пръв – казва за себе си апостол Павел (1 Тимотей 1:15). „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8), – пише апостол Иоан. „Никой не е благ, освен един Бог“ – прогласява Сам Господ Иисус Христос (Лука 18:19). Да, ние сме грешни! Но ние сме в Църквата, която е тяло на Христа. Ние „изповядваме греховете си“ – ще кажем с думите на св. Иоан Богослов – каем се за тях. И Спасителят, бидейки „верен и праведен“, ще прости нашите грехове и „ще ни очисти от всяка неправда“ (1 Иоан 1:9). Ние се приобщаваме с Кръвта и Тялото Му. А „кръвта на Иисуса Христа… ни очистя от всеки грях“ (1 Иоан 1:7). У сектантите няма изповед на греховете, няма тайнство покаяние. Няма у тях и тайнство свето причащение с Тялото и Кръвта Христови. Няма значи и очистване от греховете и от всяка неправда. Затова техните заяви: че са свети, че са безгрешни, разкриват само тяхната гордост и тяхната заблуда.

* * *

От изложеното е ясно, че сектантството – и по своя произход, и по своята вътрешна същина, и във външната си конструкция – е дръзка и убийствена заблуда.

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 9, с. 1-7. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът на статията, Фьодор Евфимьевич Мелников, 1874-1960. Източник – http://www.yandex.ru.

Целта да си послужим с тази толкова проста задача е да покажем, по какъв неимоверен начин се умножават числата против възможността за случайните нареждания.За да съществува животът на нашата Земя, е необходимо да съвпаднат толкова съществени условия, че математически е невъзможно всички да се стекат случайно в едно и също време, в правилни съотношения и на едно и също място във вселената. Ето защо в природата трябва да има някакво разумно направляващо начало. Ако това е така, трябва в нея да има и някаква цел. Нека разгледаме някои факти!

Астрономите ни убеждават, че вероятността две звезди, които стоят в близост една до друга, да предизвикат някакво катастрофално сблъскване, е от областта на милионите, и че едно стълкновение се смята за толкова рядко явление, че то не се взима под внимание. При все това, една астрономическа теория поддържа, че е било време някога си – да кажем отпреди два милиарда години, когато една звезда наистина е минала достатъчно близо до нашето слънце и е предизвикала страхотни избухвания, които са изхвърлили от неговите недра в пространството онези късове, които ние днес познаваме като планети и които ни изглеждат много големи, но, астрономически погледнато, са твърде незначителни. Една от тези изхвърлени маси е била и онази шепа материя, оформена също така в планета, която назоваваме наша Земя. От астрономическо гледище тя представлява едно тяло без никакво значение и все пак, доколкото знам е известно, може да се каже, че тя е най-важното тяло.Поначало трябва да смятаме, че Земята се състои от елементи, които се срещат в слънцето, а не другаде. Τези елементи се намират в известни пропорции и доколкото се касае за повърхността ѝ, те са добре установени. Масата на Земята днес е вече известна със своите затвърдени измерения и нейните размери се знаят. Скоростта ѝ по орбитата около слънцето е напълно постоянна. Нейното кръгообръщение около оста ѝ също така е толкова точно определено, че, ако се допусне дори една секунда разлика в едно столетие, би объркало астрономическите изчисления. Земята се придружава от един спътник, известен под името Луна, чиито движения са определени и чиито последователни видоизменения се повтарят през всеки 18 и 1/3-та години. Ако масата на Земята беше по-голяма или по-малка, или ако скоростта ѝ беше по-друга, тя щеше да бъде по-далеч, или пък по-близо до слънцето, а това различно условие щеше да има за последствие дълбоки изменения в живота във всичките му видове, включително и върху човека. Дотолкова дълбоко би се отразило, наистина, ако Земята беше по-различна в едно или друго отношение в някаква по-значителна степен, че животът, такъв, какъвто ние го познаваме днес, не би могъл да съществува. Доколкото се простират нашите знания, Земята е единствената измежду планетите, която има такива отношения спрямо слънцето, че животът в този му вид да бъде възможен.Меркурий, поради астрономически закони, се върти само с едната си страна обърната към слънцето и извършва своя кръговрат около оста си само веднъж през времето на пълното си завъртване около слънцето. Това е Меркуриевата година. Поради тази си особеност, едната страна на планетата Меркурий представлява нажежена пустиня, а другата е скована от лед. Масата и гравитацията ѝ са толкова малки, че не могат да задържат никаква атмосфера. Или пък ако има някаква атмосфера, тя се раздира от страхотни бурни течения от едната към другата страна на планетата. Венера представлява загадка, с гъста пара, вместо атмосфера и се смята абсолютно необитаема от каквото и да е живо същество. Марс е едно изключение и би могло да се допусне, че произвежда живот подобен на нашия, било в неговия начален стадий, или при неговото замиране. Но за живота са необходими и други газове, особено водород, а не само кислород. А такива липсват там. Вода не може да има на Марс. Температурата му е ниска, и няма условия за растителност като нашата. Луната не може да задържи атмосфера и сега е абсолютно необитаема. През своята нощ тя е извънредно студена, а през дългия си ден представлява нажежена пепел. Другите планети са много отдалечени от слънцето и живот не би могъл да се завъди на тях, а така също и поради ред други непреодолими пречки живот не може да се поддържа в тях под никаква форма. Изобщо, днес е възприето мнението, че не е имало никога и не може да има никога живот под каквато и да е форма на никоя планета, освен на Земята. Така че, още от самото начало човешките същества са имали за свой дом една малка планета, която след редица превратности в продължение може би на милиарди години е станала удобно място за съществуването на растителност, животни и човека.Земята се завърта около оста си в двадесет и четири часа, или със скорост около хиляда мили в час. Нека да предположим, че тя се въртеше със сто мили в час. Тогава нашите дни в такъв случай биха били десет пъти по-дълги от сегашните. Горещото лятно слънце тогава би изгорило напълно растителността през дългия ден, а през нощта всяка покълнала пъпка би замръзнала. Слънцето, изворът на сили за живот, има температура на повърхността си над 6,500 градуса по Целзий, и нашата Земя е точно толкова отдалечена от него, че „вечният огън” да може да ни топли достатъчно добре, но не и да ни изгаря. Тази температура е удивително устойчива и през милионите години се е изменила толкова малко, че животът, такъв, какъвто го знаем, е имал условия да продължава. Ако температурата на Земята беше се променила с 30 градуса средно на годината, всяка растителност би била унищожена, а заедно с нея и човекът би изгорял, или замръзнал. Земята обикаля около слънцето със скорост повече от 30 километра в секунда. Ако скоростта на това кръгообръщение беше, например, десет километра в секунда, ние щяхме да се намерим премного отдалечени, или премного близо до слънцето – и в двата случая не би могъл да съществува живот като нашия.Звездите, които знаем, се различават по големина. Има някои толкова грамадни, че ако нашето слънце имаше техния размер, орбитата на Земята щеше да се намери с милиони километра навътре от неговата повърхнина. Звездите се различават и по вида на лъчеизпускането си. Много от лъчите им са смъртоносни за всякакъв вид живот. Силата на лъчеизпускането, както и количеството му, у някои са по-малки от тези на нашето слънце, а у други те са до десет хиляди пъти по-големи от неговите. Ако нашето слънце би започнало да изпуска наполовина от сегашните си лъчи, ние бихме замръзнали, а ако би изпускало двойно повече лъчи, ние щяхме да сме превърнати на прах. Така, нашето слънце, общо казано, отстои на точно разстояние от Земята, докато милиони други слънца не са на такова правилно разстояние.Земята е наклонена под един ъгъл от 23 градуса. Това обуславя нашите годишни времена. Ако не беше наклонена, полюсите ѝ щяха да тънат във вечен здрач. Водната пара от океаните щеше да се движи в посока към север и юг, би натрупала грамадни купища лед и щеше да остави зад себе си, може би, пустиня между екватора и леда. Ледникови реки щяха да дълбаят с буен рев проломи през покритите със сол легла на океаните и щяха да образуват временни блата от пяна. Тежестта на невероятно грамадните маси лед щяха тъй да натискат върху полюсите, че биха предизвикали екватора да се издуе, или да избухне, или най-малко да си измени пояса. Спадането не океана щеше да извади на показ нови обширни пространства суша, щеше да намали дъждовалежите по всички части на Земята и щеше да доведе до страшни последици.Ние рядко си даваме сметка, че целият живот се развива в границите между снега по планинските върхове и топлината във вътрешността на Земята. Този ограничен пласт, в сравнение с диаметъра на Земята, представлява само половината от дебелината на лист от една книга с хиляда страници. Историята на всички живи създания е записана в тоя тънък пласт от повърхнина. Ако всичкият въздух се превърнеше в течност, той би покрил Земята на една дълбочина от 11-12 метра или, приблизително казано, около една шестотинхилядна част от разстоянието до центъра на Земята.

Луната отстои на 386,000 километра от Земята и приливите на океаните, два пъти дневно, са само едно леко напомняне за нейното присъствие. Океанските приливи стигат на някои места до двадесет метра на височина, и даже самата кора на земята два пъти дневно се издува с по няколко сантиметра поради лунното притегляне. Всичко това ни изглежда тъй естествено, че дори и не се замисляме върху грамадната сила, която издига цялата повърхност на океана на няколко метра и предизвиква да се поддаде и земята, която ни изглежда така твърда. Марс има своя луна – малка луничка, на разстояние по-малко от десет хиляди километра. Ако нашата луна беше например, осемдесет хиляди километра отдалечена от Земята, а не както е сега на почетното си разстояние, нашите приливи щяха да бъдат толкова големи, че два пъти дневно всички равнини по всички материци щяха да бъдат заливани от такъв грамаден набег на водна стихия, че в скоро време и самите планини щяха да бъдат изронени, и вероятно никакъв континент не би могъл да се издигне в достатъчен размер, за да просъществува даже за един ден. Земята би се рушила от бури, и атмосферните приливи биха предизвикали всекидневни урагани.Ако материците бяха потопени, средната дълбочина на водата по цялата земя би била около два километра, и животът не би могъл да съществува, освен може би в бездните на океана, гдето би се самоизяждал, докато се свърши. Науката е склонна да поддържа теорията, че такова състояние е съществувало през първичния хаос, преди Земята да се втвърди. По силата на добре известни закони, самите приливи са тласкали Луната все по далеч и по-далеч, а в същото време са намалявали кръговъртенето на Земята, за да стигне от положението, когато денят е траел по-малко от шест часа, до двадесет и четири часово денонощие. Така, кротката Луна най-после се превърнала в очарователна гледка и се е нагодила по един великолепен начин, който ѝ обещава безопасно съществуване, може би, още за милиард години. Астрономите също така приемат, че някога в далечно бъдеще, по силата на същите космически закони, Луната ще се върне на Земята и когато се срещне с нея, ще се разбие и ще увенчае нашия вече мъртъв свят с пръстени, подобни на сатурновите.

От хаотичната смесица на елементите, откъснати от слънцето при температура над 20,000 градуса и хвърлени в безпределното пространство в движение с невъобразима скорост, се е появила нашата слънчева система. Хаосът бил превърнат в ред с такава точност, че всяка точка, в която се намира коя да е частица от материята, в кой да е миг от времето, може да се предскаже със секунда. Равновесието е толкова съвършено, че то не е било нарушавано през милиарди години и предвещава така да бъде завинаги. И всичко това се дължи на факта, че навред владее закон. По силата на този закон, установеният ред, който виждаме в слънчевата система, намираме навсякъде другаде.

Ясно е, че нашият свят не е дело на случай, а на едно Разумно Начало.

____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1948, кн. 6, с. 16-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

И. Хабарин

Християнинът посреща и започва Нова година с два велики празника – Рождество Христово и Кръщение Господне. Тези два празника отбелязват две Божии явявания (Богоявления), две велики „начала“. Първото от тях това е явяването на Бога в нашия земен свят. „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14); второто – явяването на въплътилия се Бог на света; Рождество – това е началото на земния живот на Господ Иисус Христос; Кръщението – началото на Неговото обществено служение.

От раждането на Христа във Витлеемската пещера до Неговото кръщение във водите на Иордан изминали тридесет години. Свещеното Писание почти нищо не ни съобщава за тези години от земния живот на Иисуса Христа. От непосредственото свидетелство на Евангелието ние знаем само, че чудесно роденият от Дева Мария „Младенецът растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него“ и по-нататък, че „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците“ (Лука 2:40, 52).

Евангелията от Матей и Лука разказват за четири събития в най-ранното детство на Иисуса Христа: за обрязването, приношението в храма, поклонението на мъдреците и бягството на Светото семейство в Египет.„Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан Младенецът, дадоха Му името Иисус, наречено от Ангела, преди да се зачене Той в утробата“ (Лука 2:21). Дошлият не да наруши Закона, но да го изпълни…, за да ни научи на необходимостта за изпълнение на Закона.

След поклонението на мъдреците и занасянето на Младенеца Иисуса в храма, „Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и Майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби. Той стана, взе Младенеца и Майка Му нощем, и замина за Египет; и там стоя до смъртта Иродова“ (Матей 2:13-15). Така прочее в самото начало на Своя земен живот Този, Който дойде при човеците, за да ги спаси, се подхвърля на гонения от човеците.След смъртта на Ирод Иосиф се връща по указание свише в земята Израилева (Матей 2:19-21) „и след като получи откровение насъне, замина за пределите Галилейски и, като дойде, засели се в един град, наричан Назарет“ (Матей 2:22-23), тоест в предишното свое и на св. Дева Мария жилище. Там, в отдалеченост, и неизвестност, Светото семейство живяло последващите години.

Тук някак пада завесата и скрива от нашия духовен поглед Спасителя на света тридесет години. Само един-единствен път тая завеса се повдига за момент, а именно: св. евангелист Лука съобщава за посещението на дванадесетгодишния юноша Иисус в Иерусалимския храм. Четейки евангелския разказ за това събитие ние срещаме и първите дошли до нас думи на Иисуса Христа: „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“ (Лука 2:49). Вече с тези думи юношата Иисус посочил Своето божествено достойнство. „Но – отбелязва евангелистът, те не разбрали казаните им думи“. Унижилият Себе си, приемайки нашата плът заради нашето спасение, проявява Своето смирение и тук: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (Лука 2:51).Дошъл в Назарет… и преживял още осемнадесет години, за които Словото Божие не ни съобщава никакви подробности. Но в Евангелието има едно драгоценно споменаване, което много говори на вярващото сърце. Именно: в Евангелието от Mapк е изразено недоумението на народа: „Не е ли Той дърводелецът” (Марк 6:3), Тази забележка говори за това, че Господ и наш Спасител Иисус Христос през целия си земен живот… бил беден провинциален труженик, занаятчия. През тази епоха провинциалните занаятчии, а Назарет въобще Галилея били тогава глуха провинция даже за Палестина, – имали съвсем скромно положение и твърде малко доход. Този, Който дошъл в нашия свят за да ни, спаси, Този „Царуващ Цар и господаруващ Господ“ доброволно избрал такъв начин на живот, който бил участ на болшинството хора – живот на бедняка – работник. Синът Божи и Синът Човешки в  Своя земен живот за всички времена и за всички хора осветил честния труд, достойнството на трудещия се, като показал, че истински достойно и угодно Богу е това съществувание на човека, което се заключава не във външния, а във вътрешния живот.

***

И ето, когато „Иисус… беше на около тридесет години“ (Лука 3:23), Той яви Себе Си на света „Когато начеваше служението Си“ (Лука 3:23). Завършил тихия живот в неизвестност в глухото провинциално градче, започнал нов период в земния живот на Спасителя на света. Тридесет години, прекарани в неизвестност, в трудове на бедния занаятчия, далеч от житейския шум, се сменили от трите години на напрегнат подвиг в открито служение на хората, на непосредствено съприкосновение с непостоянното, променчиво в настроенията си множество, години на упорито преследване от страна на озлобените врагове.Идването в света на Спасителя на света било предел на крайно смирение, самоунижение: пещера и ясли на Този, Който „е образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Така и излизането Му на служение на света било представено с образа на смирението: „И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Иордан“ (Марк 1:9). В тия дни „Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове“ (Марк 1:4) и при него отивали хиляди множества хора „и излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си“ (Марк 1:5). И ето заедно с всички тези, които се кръщавали и изповядали своите грехове се кръстил и Този, който Сам бил безгрешен, но Който взел върху Себе си греховете на света.

Евангелието ни повествува, че когато Иисус Христос дошъл при Иоан, последният, както сам той свидетелства, още „не Го познавах“ (Иоан 1:33). Но пророческият поглед видял в Дошлия предвъзвестения от пророците Месия – Христос, за Когото Иоан е пратен да възвести на света, – Този, по-Силния от него, за Когото той говорил на народа и на Кбгото Той се считал за недостоен да развърже ремъка на обущата Му и Който ще кръщава с Дух Свети и огън (Матей 3:11; Марк 1:7-8; Лука 3:16).

И Иоан, изпълнен с най-дълбоко смирение пред Иисуса Христа, се преклонил пред Неговата нравствена сила, величествена простота и святост. „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идваш при мене?“ (Матей 3:14), казал Предтеча. При тези думи последвал величественият отговор на Отхвърлилия силата на властта заради смиреното служение: „Остави сега: защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ (Матей 3:15). Това второ нам известно изречение на Иисуса Христа и първо от времето на Неговото обществено служение съдържа дълбок смисъл. Безгрешният Син Божи и истин-ският Син Човешки и тук показал, че е дошъл не да наруши Закона и пророците, но да ги изпълни (Матей 5:17), – „Желая да изпълня волята Ти, Боже мой“ (Псалом 39:9), и тук Той „Смири Себе Си, бидейки послушен“ (Фил. 2:8). Нека обърнем внимание на това, че нашият Спасител не казал на Своя Предтеча „Аз съм длъжен“, но „тъй нам подобава“ и отстранил недоумението или колебанието на Иоан (кой от кого трябва да приеме кръщение) с думите  и мисията на Иоан, като действителен Предтеча на идването на Христа. „Тогава, както повествува Евангелието, – Иоан Го допуска“ (Матей 3:15), и Иисус Христос „се кръсти от Иоана в Иордан“ (Марк 1:9). „Троическое явися поклонение“ (тропар на празника Богоявление), И Иоан казва: „И аз видех и свидетелствувах, че Този е Син Божий (Иоан. 1:34). Иоан, последният и най-велик син на Стария Завет, станал първият вестител на Новия Завет. Пророк „и повече от пророк“ (Матей 11:9), той получил знамение, че при него дошъл, кръсти се от него („и като се кръсти, се молеше“ (Лука 3:21) е действително „Този, Който има да дойде“ (Матей 11:3). Този, пред лицето на Когото той (Иоан), бил пратеният ангел, за да приготви пътя Му (Марк 1:2), „да свидетелствува за светлината“ (Иоан 1:8). Ако до този момент Иоан, говорейки за идващия Месия, употребявал такива думи, като „Идващият след мене“ (Матей 3:11), „След мене идва по-Силният от мене“ (Марк 1:7), „след мене идва Мъж“ (Иоан 1:30), сега на питащите го юдеи той казва: „посред вас стои Един, Когото вие не познавате“ (Иоан 1:26), защото той (Иоан) Го познава; „приятел на Младоженеца“, той можал да каже: „Тая ми радост, прочее се изпълни“ (Иоан 3:28).Всички, тия събития са особено задължение да се припомнят на християнина в дните на рождественско-кръщенските празници. Светата Църква през време на тези две седмици – святи, свещени седмици… – говори за тези събития и в богослуженията Си, и в установените евангелски четива. Мисленият взор на вярващия християнин през тия дни трябва особено живо да види Витлеемската пещера с лежащия в яслите Богомладенец и наведената над Него Божия Майка; смирените пастири, имали „голяма радост, която ще бъде за всички човеци“, за раждането в града Давидов на Спасителя „Който е Христос Господ“ (Лука 2:10-12); мъдреците, дошли от Изток да се поклонят на родения Младенец Христа и на Неговата Майка, бързащи за Египет; юношата Иисус в Иерусалимския храм, Който „седи между учителите… слуша и запитва“ (Лука 2:46). През тези дни се изправят пред духовния взор на вярващия величествените картини от бреговете на Иордан: той вижда проповядващия, поучаващия и кръщаващия Иоан, както и народа, дошъл в множество при него и към когото Иоан, и особено към фарисеите и садукеите, се обръща с гневни изобличителни думи: – „Рожби ехидни! кой ви предсказа да бягате от бъдещия гняв?“ (Матей 3:7; Лука 3:7), призовавайки ги да сторят „плод достоен за покаяние“ (Лука 3:8; Матей 3:8), без който любимите привилегии на юдейския народ, неговата гордост с произхода му от древните патриарси, избраници Божии, нямат никаква цена, защото „Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму“ (Матей 3:9; Лука 3:8), – ревнителите само за външна, формална обрядност нека знаят, че „секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Матей 3:10; Лука 3:9). Ще види най-после вярващото сърце, как е „дошла и се явила Непристъпната Светлина“ тоест кръщаващия се в Иорданските води Иисус Христос, Спасител на света.

Като празнуваме Кръщението Господне (Богоявление) вярващият християнин, благоговейно настроен в това празнично време следва със своя духовен взор кръстилия се в Иордан Спасител. Вярващата душа, преживявайки с тържество празника Богоявление и встъпването на Господа Иисуса Христа на обществено служение на света, чувства благочестиво желание мислено да види началото на това служение.Светата Църква дава възможност и за това: както е известно, след празника Богоявление в Православната църква са установени още три специални празнувания, а именно: Събор на св. Иоан Предтеча и Кръстител Господен, събота след Богоявление и Неделя след Богоявление, и евангелските литургийни четива на тия дни повествуват за началото на общественото служение на нашия Господ Иисуа Христос.

Светата Църква ни подканва духовно да присъстваме с Христа през първите седмици и месеци след Неговото явяване на света, да си представим в ума и сърцето си картините на събитията, които са станали през тези дни и за които ни разказва Словото Божие. Да се вслушаме в гласа на нашата Μайка – Светата Църква и благоговейно да разтворим Светото Евангелие и вникнем в неговите повествования.

***

„Иисус, изпълнен с Духа Светаго, върна се от Иордан, и поведен беше от Духа в пустинята“ (Лука 4:1). Там, в пустинята Той „пости четирийсет дена и четирийсет нощи“ (Матей 4:2). По живописното и трогателно отбелязване на евангелист Марк, „беше със зверовете“ (Марк 1:13) и те не Му вредили… „И полските зверове са в мир с тебе“ (Иов 5:23).

Тези четирийсет дена на пост и усамотение в пустинята за Сина Човешки били време на особено нравствено и духовно подемане и напрежение – „Там Той биде изкушаван четирийсет дена от дявола“ (Лука 4:2). Обикновените телесни нужди в такъв момент или стават крайно умерени, или пък съвсем престават – „и нищо не яде през тия дни“ (Лука 4:2).Но човешката природа, доброволно приета от Сина Божи, най-после, заявила своите изисквания, – Той „най-сетне огладня“ (Матей 4:2; Лука 4:2). В Този критичен момент духът на злобата с особена сила връхлетял на Спасителя на света. „И приближи се до Него изкусителят (Матей 4:3). Евангелист Матей (Матей 4:3-11) и Лука (Лука 4:3-13) повествуват за това трикратно изкушение на Христа. Синът Човешки бил подхвърлен На силно и твърде изкусно изкушение от врага на спасението. Този, Който „макар и да е Син… се научи на послушание“ (Евреи 5:8), победи изкусителя, превъзмогна съсредоточените срещу Него сили на злото, като остави завинаги пример на хората и радостна надежда, „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне“ (Евреи 2:18).

***

Първите трима евангелисти веднага след повествованията за поста и изкушенията на Христа в пустинята разказват за началото на Неговата проповед в Галилея – „И върна се Иисус със силата на Духа в Галилея“ (Лука 4:14). Но евангелист Иоан в своето Евангелие съобщава събитията, предшестващи всенародното Галилейско служение на Христа. Последното, разбира се, започнало не веднага след пребиваването на Иисус Христос в пустинята. Освен ясното свидетелстване на св. апостол Иоан това се разбира и при четене повествованията на евангелист Матей (Матей 4:12-17) и Марк. – „А след като бе предаден Иоан, Иисус дойде в Галилея, проповядвайки благовестието за царството Божие“ (Марк 1:14).

Победоносно издържал напрегнатата борба със силата на злото, Иисус Христос отново се върнал на мястото на Своето кръщение, на Иордан. И там „Иоан вижда Иисуса, че отива към него, и казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Себе Си греха на света“ (Иоан 1:29) с тези и следващите след тях слова, пълни с голям и тайнствен смисъл, Иоан Кръстител дал ясно всенародно свидетелство за Иисус, че Той е истинският Месия: – „И аз видях и свидетелствувах, че Този е Син Божий“ (Иоан 1:34).Това свидетелство, изглежда, в първия ден, когато е било произнесено, не е имало забележимо близък резултат. Но „на другия ден пак стоеше Иоан и двама от учениците му. И като се вгледа в Иисуса, Който вървеше, рече: ето Агнецът Божий. Като чуха от него тия думи, двамата ученици отидоха подир Иисуса“ (Иоан 35-37). Очевидно, и думите на Предтеча и самата личност на Иисус Христос произвели на тези Иоанови ученици дълбоко впечатление, и като се подчинили на властния вътрешен глас, те последвали Христа. На въпроса на Иисуса Христа: „Какво търсите”?, „те му казали: „Рави (което значи: учителю) де живееш?“. „Казва им: дойдете и вижте. Те отидоха и видяха, де живее; и престояха оня ден при него“ (Иоан 1:28-39) – вероятно в някаква лека, временна шатра каквито могли да си построят идващите на Иордан поклонници. Били при Него и се убедили, че пред тях е Месия.

„Един от двамата, които бяха чули за Иисуса от Иоана и бяха тръгнали след Него, беше Андрей, брат на Симона Петра“ (Иоан 1:40). Той получил след това в Църквата названието „Първозвани“. Другият не е назован по име – той бил самият повествовател на тези събития, любимият ученик на Господа апостол и евангелист Иоан.

Заедно с Андрей в числото на учениците на Предтеча бил и Неговият брат Симон. И Андрей не закъснял да покаже достоен пример на братска любов: „Той пръв намира брата си Симона и му казва: намерихме Месия (което значи Христос); и заведе го при Иисуса“ (Иоан 1:41-42). Сърцеведецът Иисус веднага видял в доведения при Него прост галилеянин едновременно и слабия човек, и превъзходния мъж и казал: „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (Което значи Петър – камък)“ (Иоан 1:42).

С тези трима галилеяни не се ограничило числото на първите учецици на Спасителя. „На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене.“ (Иоан 1:43). Това кротко и кратко поканване  било достатъчно за простия и чистосърдечен Филип да последва Христа.

Както Андрей извършил акт на братска обич, като довел при Иисус Христос своя брат, така и Филип намира Натанаил и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан 1:45). Натанаил помислил и очаквал, че това е някой равин или може би иродиански княз, или асмонейски първосвещеник, или воинстващ последовател на Иуда из Гамала… Но Филип го „разочаровал“: той му казал „Иисуса, сина Иосифов от Назарет“. Със съмнение и не без ирония Натанаил забелязал: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“. На това Филип уверено отговорил: „Дойдѝ и виж“ (Иоан 1:46).

Натанаил тръгнал… И достатъчни били само видът и няколкото думи на Иисуса Христа и Натанаил, този простодушен „израилтянин, у когото няма лукавство“ (Иоан 1:47), от дълбочината на повярвалото сърце да възкликне: „Рави, Ти Си Син Божий, Ти си Цар Израилев!“ (Иоан 1:49).Тъй скромно започнало общественото служение на Иисуса Христа. Неговите ученици, твърдо убедени в това, че с тях е Месия, може би са очаквали, че Той няма да закъснее да изяви Себе Си в слова и великолепие на света. И  „Иисус… яви славата си“ (Иоан 2:11), но я явил не така, както мислили тогавашните юдеи. „На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска, и Иисусовата Майка беше там. Поканен беше на сватбата също Иисус и учениците Му“ (Иоан 2:1-2). И ето тук, в глухото провинциално място, на небогатото сватбено празненство Иисус Христос извършил първото Си чудо. „Така Иисус тури началото на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си и учениците Му повярваха в Него“ (Иоан 2:11).

Недълго престоял Иисус този път в Галилея. „След това слезе в Капернаум Сам Той и Майка Му, и братята Му, и учениците Му: и там престояха не много дни“ (Иоан 2:12). Това било пред великия старозаветен празник – „Приближаваше Пасха иудейска и Иисус възлезе в Иерусалим“ (Иоан 2:12).

***

Несъмнено, като бил в Иерусалим на празника Пасха, първата Пасха по време на Неговото обществено служение на света, Иисус Христос извършил немалко славни дела. „И когато беше в Иерусалим на празник Пасха, мнозина като гледаха чудесата, които Той правеше, повярваха в Неговото име“ (Иоан 2:23). И Никодим, обръщайки се към Христа, казва: Никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с Него Бог“ (Иоан З:2).

Какви били тия чудеса ние не знаем; в евангелското повествование те не са изброени. Но пък там се разказва за следващите две забележителни събития, станали по време на празника. Иисус Христос като дошъл в храма Господен, в дома на Своя Отец, „намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали” (Иоан 2:14). Възмутеният от такава кощунствена пренебрежителност към светото место Синът Божи изгонил от храма търгуващите „и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури“ (Иоан 2:15). А на продавачите на гълъби казал, макар и по-малко сурово, но властно: „Вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия“ (Иоан 2:16).Когато юдейските старейшини високомерно и не без злоба попитали Иисуса: „с каква личба ще ни докажеш, че имаш власт тъй да постъпващ?“, Той отговорил: „Разрушете този храм, и в три дни ще го въздигна“ (Иоан 2:18-19). И евангелистът добавя: „Той обаче говореше за храма на тялото си “ (Иоан 2:12).

Друго бележито събитие било беседата на Xриста с Никодим (Иоан 1:1-21), в която Спасителят с първите Си слова му казал: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3), а с по-послешните Си слова пояснил, че става дума не за обикновеното плътско раждане, а за духовното, защото „роденото, от плътта е плът, а роденото от Духа е дух“ (Иоан 3:6).

И по-нататък Господ Иисус Христос като укорил с мъка този известен и влиятелен мъж (един от началниците юдейски, мъдрец и член на Синедриона) в неразбиране на духовните неща, му открил, че чрез страдания, и прославяне на Сина Човешки ще се извърши спасението на човеците, защото „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който повярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16), че „слезлият oт небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето“ (Иоан 3:13) е дошъл в света не за съд, а за спасение: „Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:17).

***

„След това дойде Иисус с учениците Си в земята Иудeйска, и там живееше с тях и кръщаваше. А Иоан тъй също кръщаваше в Енон, близо до Салим“ (Иоан 3:22-23). Тъй като кръщението се разглеждалο тогава като символ на покаяние и очистване, това кръщение е на учениците Христови – „Сам Иисус… не кръщаваше, а учениците Му“ (Иоан 4:2) Това очевидно е като подготовка, като преходна степен към Неговото всенародно служение, което, като проповедта на Иоан Кръстител започнало с призива „Покайте се!“ (Матей 3:2; 4:17).

Когато „дойдоха при Иоана и му рекоха: рави, оня, Който беше с Тебе отвъд Иордан и за Когото ти свидетелствувà, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него“ (Иоан 3:26). Предтеча със Своя възвишен отговор проявил истинското величие на своя богопросветен дух. Той казал:. „Не може човек да приеме нищо, ако не му бъде дадено от небето. Вие сами сте ми свидетели, че рекох: не съм аз Христос, но съм пратен пред Него” (Иоан 3:27-28). Иоан казваше, че той не е Младоженецът, а друг е Младоженеца и „радва се твърде много на гласа на Младоженеца“ (Иоан 3:29). Радостта на Иоан се изпълнила: той съзнава, че неговата светлина е светлина на утренна звезда, вече помръкваща при възхода на евангелското Слънце: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан 3:30).Така смирено, и в същото време величествено завършва своята мисия великият Предтеча. Занапред – затвор и мъченическа кончина…

***

Започвайки от това време – след събитията на празника Пасха – иерусалимските фарисеи почнали враждебно да следят Иисуса Христа (Иоан 4:1) и, изглежда, по това време „Ирод четвъртовластник, изобличаван от него зарад братовата си жена Иродиада и зарад всичко, що бе лошо направил. Ирод, прибави към всичко друго и това, че затвори Иоана в тъмница“ (Лука 3:19-20). И, като желаел да избегне преследвания от страна на юдейските началници и то в началото на Своето обществено служение, и като не искал да „замени“ Иоан Кръстител в Юдея, Иисус Христос „остави Иудея и отиде пак в Галилея“ (Иоан 4:3).

„А трябваше да мине Той през Самария“ (Иоан 4:4)… Юдеите, особено при връщането си от Иерусалим след празника Пасха, обикновено избягвали да преминават през Самария и отивали по околен път,… боейки се „да не се осквернят“ при съприкосновение с нечестивите и презирани от тях самаряни. Такива чувства били, разбира се, чужди на Този, Който дошъл в нашия свят, за да спаси всички хора, Който заповядал на Своите последователи да считат всички хора за братя, деца на един Отец, да не изпитват вражда, ненавист или презрение към някой народ, да не считат ни един народ долен, недостоен или „нечист“.Събитията, станали по пътя на Господа и на Неговите ученици през Самария (Иоан 4:5-42), по нагледен начин научават последователите на Христа на голямата Христова истина, че никакви вероизповедни, национални или расови различия сред хората, не трябва да възпрепятстват християнина да гледа на всички хора, на всички народи от каквато и да са раса, като на свои братя, чеда на един Отец – Бога, и да живее с тях в мир и любов… Завършвайки Своя път, Иисус Христос и Неговите ученици преминали „близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Йосифа… Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора“ (Иоан 4:5-6)… И ето тук Той, Спасителят на света, открил Своето месианско достойнство на обикновена жена самарянка, като встъпил с нея в разговор и постепенно възвел нейните мисли във висшата област. Той казал думи, чието слушане трябва да се последва само от благоговейно затаено поемане на дъха и като преклони колена: „Аз съм, Който говоря с тебе“ (Иоан 4:26)… Самарянката „отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко; да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него“ (Иоан 4:29-30). А „когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена“ (Иоан 4:40).

По такъв начин, в самото начало на Своето обществено служение на света Иисус Христос дал на Своите ученици да разберат, както и на всички Свои последователи, че вероизповедната и националната вражда трябва да изчезне, като недостойно за човека явление и всички хора трябва да живеят във всеобщо, във всечовешко братство, в мир и любов един към друг…„А след два дена Той излезе от там и отиде в Галилея“ (Иоан 4:43) „проповядвайки благовестието за царството Божие“ (Марк 1:14). „И пръсна се мълва за Него по цялата околна страна. Той поучаваше в синагогите им, прославян от всички (Лука 4:14-15)… „И подире Му тръгнаха много тълпи народ от Галилея и Десетоградие, от Иерусалим и Иудея и изотвъд Иордан“ (Матей 4:25).

Всенародното служение на Спасителя на света се започнало с цялата си сила…

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1980, кн. 12, с. 1-9. Превод от руски език (Журнал Московской Патриархии, 1964, № 1, с. 57-64). Превел архимандрит Горазд. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

+ Сурожски митрополит Антоний

Християните се намират в опасността да прекарат голяма част от живота си, въобразявайки си, че вече са влезли в Царството Божие. Най-малкото ние се държим така, като че ли сме в него, и по този начин никога не постигаме дълбочината на това Царство, неговата красота, истина и блаженство.Когато казвам, че ние стоим още отвън, не мисля просто за радикално пребиваване вън или вътре. По-скоро мисля за постепенно възрастване от дълбочина в дълбочина, от висота във висота. Всяка степен в това духовно възрастване има собствено богатство, собствена дълбочина. Обаче копнежът ни подтиква да постигнем по-голямо богатство, по-съкровена глъбина. Трябва да имаме предвид, че и «вън» сме много богати. Бог ни дарява толкова много дарове на духа и сърцето; животът ни е толкова пълен, че си казваме: няма нищо друго. Ние смятаме, че притежаваме пълнотата и спасението и че сме в края на нашето търсене. При това би трябвало, да се научим все повече да намираме. Да се радваме, че въпреки бедността ни сме толкова богати! Все пак ние трябва да копнеем за истинските богатства на Царството Божие, като помним, че нашето притежание би могло да ни измами. Иначе ни заплашва опасност да загубим бъдещето.

Постоянно да мислим, че богатството ни е дар. Първото блаженство говори за бедност. Ние можем да влезем само тогава в Царството Божие, когато живеем според това блаженство. Очевидно е, че нищо не можем да притежаваме завинаги без оглед дали признаваме или не признаваме това. В крайна сметка откриваме, че нямаме нищо. Ние живеем в непоправима, безнадеждна бедност и съществуваме, понеже Бог е поискал да ни създаде и ни е повикал към битие. За това ние не сме могли да направим нищо: свободната ни воля не е участвала в създаването ни. Ние притежаваме нашия живот, но той може да ни бъде отнет. Всичко, което имаме и притежаваме, е преходно. Тялото ни един ден ще умре. Спукването само на един малък кръвоносен съд в човешкия мозък е достатъчно, за да загаси изведнъж и най-великия дух. Ние имаме чувствително, живо сърце. Обаче в момента, когато искаме да проявим съчувствие и разбиране към човек, изпаднал в беда, често пъти намираме в гърдите си само камък.Нищо не притежаваме изцяло, нищо не владеем напълно, тъй като всичко по-рано или по-късно се изплъзва от ръцете ни. Това познание би могло да ни доведе до отчаяние и да ни попречи да бъдем весели чеда на Царството Божие. Макар нещата да ни принадлежат и да могат по всяко време да ни бъдат отнети, отрадна е мисълта, че все пак ги притежаваме. Това е вторият аспект на първото блаженство. Ние сме богати, но всичко, което притежаваме, е дар, знак на божествената и човешката обич. Докогато не наричаме нищо свое, ние узнаваме любовта Божия в богата мярка. Щом обаче пожелаем да задържим нещо в ръцете си, ние се лишаваме от любовта. Тогава наистина притежаваме нещо, обаче любовта вече я няма. Само онези, които отдават всичко, постигат истинската, пълната, необходимата бедност на духа. За тях всички неща стават Божии дарове. Един от нашите богослови е казал: “Всичката храна на този свят е божествената любов”. Аз съм убеден, че това е истина. Докогато здраво държим в ръцете си нещо, за да бъдем богати, дотогава загубваме. Ако обаче нямаме вече нищо в ръцете си, тогава можем да вземаме или да даваме и да вършим всичко, което желаем. Царството Божие означава да бъдем свободни от притежаване. Тази свобода ни привежда в състояние, в което всичко е обич – човешка и божествена любов. Ако обмислим всичко това, ние можем да приложим тези мисли към казаното по-рано. Да, ние сме богати. Обаче не бива чрез нашето притежание да се измамваме и да мислим, че е добре да съборим старите житници, за да напълним нови с нашите богатства. Нищо не трябва да бъде натрупвано, съвсем нищо. Единствено Царството Божие е истинското ни съкровище. Ако отдадем всичкото си притежание, ние ще сме свободни за пътя в бъдещето. Нима никога не сме забелязали, че притежаването на богатство предизвиква обедняване в друга област? Ако станем роби на богатството и заключим сърцето си, за да запазим нещо на сигурно място, тогава сърцето ни ще стане малко като вещта, върху която сме го съсредоточили и стеснили.

Моментът, в който се удряме в скала и биват ограбвани всичките ни вещи, ни води до прага на Царството Божие. Тук долавяме, че Бог е любов, че Той ни носи с любовта Си. Сега сме способни да правим две неща: в най-голяма беда, изоставеност и бедност да се молим и да се радваме на съкровището на божествената любов. Това става, когато сме изпитали безсилието си. Докато се мислим още богати, ние не знаем за какво трябва да благодарим на Бога, нито чувстваме, че сме обичани. Благодарността и разкаянието, които принасяме на Бога, тогава са твърде общи.Веднъж преживях това по твърде осезателен, неромантичен начин. В оскъдните години трябваше да отида в един град. Така бях подредил пътуването си, че се надявах за обяд да бъда у мои познати. ”Ако пристигнеш навреме – мислех си, – те не ще те оставят да чакаш в съседната стая, без да ти предложат нещо за ядене”. Но влакът ми пристигна със закъснение и аз отидох у познатите си прегладнял след обяда. Аз бях с приятел. Тъй като действително бяхме много гладни, за да можем да продължим пътя си, запитахме познатите дали биха могли да ни дадат нещо за ядене. „Останала е само половин краставица” – казаха те. Погледнахме краставицата, спогледахме се и помислихме: „Няма ли Бог нещо повече за нас?” След това приятелят ми каза: „Да прочетем молитвата преди ядене”. Помислих: „Боже, заради една краставица!” Приятелят ми беше повече вярващ и благочестив, отколкото аз. Ние прочетохме заедно няколко молитви и благословихме трапезата. През цялото време трябваше да полагам усилия да не мисля за половината краставица, от която при това ми се падаше само едно парче. Разделихме краставицата и почнахме да ядем. В живота си досега никога не съм бил така благодарен за каквото и да е ядене. Аз ядех краставицата, като че ли е свята. Полагах голямо старание да не ми убегне и най-малката наслада от тази прясна краставица. Като приключихме с яденето, не беше ми трудно да кажа: „Да благодарим на Господа” и ние прочетохме благодарствената молитва.

(По повод романа на Магсеllе Vioux “Une Repentie“, Paris, Eugéne Fasquelle, éditeur, 1922, prix 6.75 frs)

Любозар Чолаков

Личността на Мария Магдалина, колкото малко и мимоходом да се говори за нея в Евангелието, е може би най-характерното свидетелство в Новия Завет за безграничната мощ на вярата, за нейната мистична сила, за чудесата, които тя е в състояние да прави, – и то не в областта на материалния живот, в който чудесата не са така поразяващи и не могат да ни учудват до такава степен, а в живота и проявите на човешката душа, най-съвършеното, но и най-загадъчно дело на Твореца.Мария Магдалина – това е вечната трагедия на слабото човешко същество, хвърлено наслуки всред безбрежното море на живота, тормозено от страстите на плътта,  изнемогващо под бича на удоволствието, скитащо се, без посока и без идеал, из неведомите пътеки на живота, но същество, в чиято душа, макар и в потенциално състояние, мъждее пламъкът на копнеж по нещо по-добро, по нещо по-хубаво, нещо, което, обаче, е още неопределено, което е покрито от тъмна мъгла, за което то не може да си даде сметка, което, така да се каже, живее само в неговото подсъзнание.

Мария Магдалина – това е може би в Евангелието най-художественият образ на същество родено за добро, но което не познава още доброто; на душа, която е съчетана от най-нежни струни, която е предопределена за най-висша любов, но която не познава още сюблимната сила на тази любов; на човек, чиято воля не би отстъпила пред нищо, но който гине под натиска на своето безволие, само защото е съгрят още от искрата на идеала.

Мария Магдалина – това е може би един от най-сполучливите примери на голяма душа, но душа пуста, душа обезверена, душа която очаква нещо, което още сама не знае… която очаква чудото.

И това чудо, наистина, става. Мария Магдалина среща един ден Онзи, чието слово е само любов, истина и чистота. Охулената, изгонената от обществото, презряната, чува за първи път да ѝ се казва: „Бог не е отмъстителен и кръвожаден, какъвто Го представят книжниците и фарисеите. Той е наш Баща, който ни обича и който Ме е изпратил при вас, за да засвидетелства тази Си любов. Иди си, не се страхувай, защото, ако се разкаеш, ти ще бъдеш приета в Царството небесно!”. Уморената, разочарованата от живота, която счита, че всичко с нея е вече свършено, чува най-после тези слова, пълни с надежда за прошка и нов живот: „Елате при Мене всички вие уморени и огорчени, Аз ще ви дам покой! Вземете върху си хомота Ми и следвайте думите Ми, защото Моя хомот не уморява, а товарът Ми е лек…”.

Безграничната нежност и мекота на тези думи, необикновената сила и убедителност, която вее от цялата личност на Онзи, Който ги произнася, дават странен отзвук в изстрадалата душа на Мария. Те засягат там за пръв път струни, които само някога в нейното ранно детинство са трептели. Тя вижда, че животът тепърва разтваря пред нея своите двери; че всичко видяно, преживяно досега от нея, всички нейни богатства и дворци са били само външната мантия на живота, която не може да одухотвори и осмисли този живот; че щастието в живота се крие другаде, преди всичко в съкровищницата на човешката душа, в идеала в служба на който душата би се посветила.