Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
Св. Василий Велики не е писал съчинения, посветени специално на проблемите за Богопознанието. Възгледите на богоозарения кападокийски светител по този централен въпрос в богословието се съдържат предимно в учението му за Св. Троица. За проблематиката, свързана с пътищата, способите и формите на Богопознанието е отделено главно място в трудовете: “Опровержение за защитната реч на злочестивия Евномий[1], в някои от писмата до Амфилохий, епископ Иконийски[2], и до лекаря Евстатий[3], както отчасти и в “Беседи за шестоднева[4]”.
На Изток по онова време сред противниците на Православието се оформят четири арианстващи фракции:
Повдигнатите въпроси за познавателните възможности, за характера и пределите на човешкото знание за Бога, както и за създаването на богословски понятия, отговарящи на изискванията на религиозното съзнание има също така и пряко отношение към философското наследство на древния гръко-римски свят. Тъй като Евномий обосновава аномейската си доктрина на гносеологическата основа[13], то и св. Василий Велики му отговаря преди всичко с теория на религиозното познание, с учение за творческия характер на познавателната човешка дейност[14]. Заедно с това великият кападокиец разкрива, че богооткровените истини – в религиозното осмисляне на света – не са понятия или част от някоя гносеологическа теория или философско учение, които се изграждат върху опитното знание за емпиричната действителност. Това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на проблематичното философско търсене и се основават на Аристотел и Платон, на неоплатонизма или стоицизма, но това са вечните свръхразумни истини за Триединния Бог, формулирани във вероопределенията, в догматическите изповедания на св. Църква. Затова св. Василий Велики критикува Евномий, че в учението си «се основава върху умозаключенията на Аристотел и Хризип[15]»(философ-систематик на ранния стоицизъм, 281–201 година преди Рождество Христово), за да докаже неправилните си богословски идеи. От друга страна обаче св. Василий Велики се ползва от терминологията, съдържаща се предимно във философските системи на Платон, Аристотел и неоплатонизма, отнасяйки се критично към тях[16]. Това не се отнася само до св. Василий Велики. Така например особено характерен в това отношение е случаят с централното определение „единосъщен” (omoousios) в Никейския символ, взето от древногръцката метафизика[17], с което на практика се утвърждава и правото да се използват «изисканите средства и форми на естествената философия[18]». На религиозна основа обаче – в тяхната светоотеческа употреба – тези термини имат вече напълно ново, оригинално, богословско съдържание, съответстващо на потребностите на църковното съзнание. Ето защо «за аристотелевско и платоновско влияние може да се говори само по отношение на формата, а не на същността на учението на св. Василий[19]».
1. БОГОПОЗНАНИЕ ПОСРЕДСТВОМ ,,ЛОГОСИТЕ” В ТВОРЕНИЕТО
Възвишеното и неподправено църковно учение за Бога обаче трябва да бъде ясно и категорично разграничавано от спекулативното философско мислене, което схваща Божественото предимно като чисто мислене, възведено чрез логическата абстракция до самостоятелен Субект, до своего рода Демиург, Първодвигател или само Абсолютен Разум. В богословската система на св. Василий Велики Триединният Бог е и Любов, защото тя е неговото основно отношение към творението. Логосът на цялата Вселена, творческа Първопричина и Първомисъл е и Любов. Затова и Кападокийския светител като поставя въпроса за Бога като Творец и Устроител на света, отговаря: «Това блажено Естество, тази неизчерпаема Благост, тази Доброта, обична и многожелана от разумните същества, Начало на съществуващето, този Източник на живота, тази духовна Светлина, тази непристъпна Мъдрост – ето Кой сътвори началото на небето и земята[31]». Живия Бог на нашата вяра като Личност ние схващаме Богопознанието и като Божествен Ум, и като безкрайна Любов, и като всемогъща, винаги действаща Воля. Умът, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като логосно начало, като смисъл и истина в динамичния ритъм на безкрайната Вселена.
Разбира се, добитите по пътя на естествения разум знания за Бога са непълни и недостатъчни. Те са подготовка за възприемане на Божественото Откровение, съдържащо се в боговдъхновените книги на Свещеното Писание. За човечеството те са съкровищницата на богознанието. Обаче и посредством Откровението не се достига в пълнота до съвършено богопознание. «Съществува изначална истина – това е нашия Бог, обяснява св. Василий Велики. Умът трябва да познае първоначално Бога, но той има познание за Него дотолкова, доколкото безкрайното величие може да бъде познато от едно толкова малко същество[32]». Това е така, защото за сътворения човешки разум, колкото големи и изключителни да са неговите възможности, има предели, докато Бог е безпределен и необхватен. «О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога…» (Римл. 11:33), възкликва св. апостол Павел и добавя: «… кой е познал ума на Господа?» (Римл. 11:34). Богопознанието си остава винаги безкрайна задача, то е непрекъснат път и възхождение[33].
2. БОЖИЯТА СЪЩНОСТ И ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА БОГОПОЗНАНИЕ
За да изясни тази страна от учението си св. Василий Велики прави сравнение с познавателния процес на обектите от материалната действителност. ,,Каква е същността на Земята? – попита той. Нека ни отговорят, словото ли я разкри или сетивата[42]?”, тоест абстрактно-логическата или сетивната степен на познанието или още – рационализмът или сенсуализмът във философски аспект разкриват истинската природа на нещата. ,,Ако кажат: сетивата, то посредством кое от тях именно е достижима тази същност[43]?” Св. Василий Велики аргументирано разкрива, че човешките сетива ни дават познания за отделните белези, качества и отношения на предметите и явленията, но по този начин се опознават само единичните свойства, намиращи се на повърхността на нещата и процесите, а не самата същност и изтъква: ,,Защото постигнатото посредством сетивата е или цвят, или обем, или тежко или леко … или топло … или различия в очертанията. Но нищо от това не може да бъде назовано същност[44]”. Логически недопустима е подмяната на явлението със същността, на свойството с неговия носител на единичното с общото. Това е класическата постановка на понятието за субстанцията, която е същност, лежаща в основата на всичко, неизменен носител на изменящите се свойства, признаци и промени на нещата[45]. Върху тази общоприета теоретико-познавателна постановка св. Василий Велики изгражда основния си и съкрушителен аргумент срещу Евномий, който изпада в логическа противоречивост, като подменя свойството със същността или отъждествява качеството със субстанцията. ,,Божията същност е неродена, но неродеността (тоест свойството, б. а.) не е същност… Също така същността не е нещо от онова, което не принадлежи на Бога, но е самото Битие Божие (to eina[46])”. Логическата аргументация на св. Василий Велики е класическа и необорима. Във философията на древния гръко-римски свят субстанцията се схваща като самостоятелен носител на свойства и явления. При Платон идеите имат Субстанциална природа, като съществуващи, неподлежащи на изменения същности, а логическо-метафизическото определение на субстанцията (ousia, substantia) при Аристотел е най-висша мисловна категория. ,,Усия” – като първоначална даденост и като единично битие – е носителка на свойства, белези и отделни признаци, които сами по себе си никога не могат да бъдат същност[47]. Тя е съвкупност от всички необходими страни и връзки (закони), свойствени на вещите, взети в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което теоретико-познавателен план е разкриване на същността посредством свойства и отношения, достъпни за сетивата. Същността винаги се намира в единство с явлението, насочено към обкръжаващата ни действителност, е да се вникне все по-всеобхватно и по-задълбочено от явлението, намиращо се на повърхността – към сложната природа на нещата, към познаване на техните закономерности.
«Повторното разсъждение (епиния) се нарича най-подробното и най-точно обмисляне на представата, която следва след първия сетивен образ. Затова в общата словоупотреба то се нарича съждение («epilogizmo»), въпреки че това не е собственото му значение. Например всеки има елементарна представа за пшеничното зърно, по която то бива разпознавано. Но при внимателно проучване на това зърно се дават различни наименования, означаващи представляемото, тъй като едно и също зърно се нарича и плод, и семе, и още хляб[49]”. Всяко едно от тези определения има умозаключителен характер и то не изчезва заедно с произнесеното съответно слово наименование, но тези понятия остават в паметта на мислещия човек. С една дума всичко, което се познава посредством сетивата и като съществуващо изглежда единично (просто), в процеса на по-задълбоченото му и многостранно опознаване придобива различни понятия. В такива именно случаи – според св. Василий Велики – се твърди, че то е умопостижимо в различните му познавателни аспекти въз основа на направените логически определения и дефиниции.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 