Протоиерей Александър Мен

Тече разпит. По-точно не разпит, а предварителен разговор, почти дискусия. Заподозреният някога е завършил право, младата следователка също е юрист по образование. Но се разбират трудно. Щом той поставя под съмнение законността на нейните методи за разследване, тя изведнъж избухва и крещи, че представите му за морала и правото са се родили във “факултета на ненужните вещи”.

Това е ключов епизод от известния роман на Юрий Домбровски. Нещата, които следователката определя като “ненужни”, не са просто юридически норми, у Домбровски те значат много повече. Това е целият свят на духовните и нравствените ценности и героят на романа се убеждава, че те са изхвърлени като ненужни вехтории.

…Наркотиците са били познати в първобитното общество, а винопроизводството съществува от няколко хиляди години. Но само духовният вакуум на XX век превръща пиянството и наркоманията в национално бедствие за много държави. То говори красноречиво, че човечеството преживява тежка криза – ограбва себе си, откъсва се от вечните източници, които години наред подхранват духовното му развитие.

Човекът се е вдъхновявал от други, нерелигиозни форми на вярата – вяра в хората, в науката, в прогреса, в непогрешимостта на мъдрите вождове. Но подобни форми на вярата рано или късно се оказват не нещо друго, а идолопоклонство. Те се рушат, като не рядко погребват под развалините си своите привърженици.

Само вярата във висшия смисъл на живота, във висшата цел на битието, в обективния характер на нравствените норми, с други думи, религиозната вяра е била в хода на цялата история опора на морала и източник на културно творчество. Тази вяра е и източник на познанието за добро и зло.

Разбира се, не можем да твърдим, че религиозните хора винаги живеят в съответствие с начертания пред тях идеал. Но идеалът съществува и събужда съвестта на хората.

А тогава, ще попитат някои, откъде идва злото, което се върши в името на самата религия, откъде са нетърпимостта, фанатизмът, преследването на мислещите различно? Аз не мога и няма да говоря за мюсюлманите, индуистите или сикхите. Но все пак ще отбележа, че и в тяхната среда подобни крайности не са били продиктувани от изискванията на самата им вяра. Обратно, те са ярък пример за подмяна и неспазване на религиозните заповеди, доказателство за това, че човешките души не са били преобразени от религията. Но подобни подмени не са основата на религиозната история на Изтока. Ще напомня за търпимостта и хуманността на редица средновековни ислямски халифати, където са намирали убежище хора, гонени в Европа.

Ако говорим за нас, християните, тук работата е съвсем проста. Да вземем например въпроса за екзекуциите на еретиците, хората с друга вяра. Когато питат цар Иван Грозни как да постъпят с тях, той отговаря:

– Обърнете ги в истинската вяра.

– Доброволно?

– Да.

– А ако не се съгласят?

– Тогава удавете всички.

Различна е гледната точка на великия православен подвижник Теодор Студит. В писмо до епископ Теофил той твърди, че еретиците не само не трябва да се екзекутират, но дори не бива да им се желае зло. В същия дух се изказва св. Атанасий Александрийски, когото наричат “бащата на православието”. Въпросът, кой е верен на благовестието – цар Иван Грозни или тези светци, звучи напълно риторично.

Иисус Христос посочва като най-важни двете заповеди: да обичаш Бога и да обичаш ближния. И за да не реши някой, че „ближният“ е сънародник и човек с вяра като нашата, Той разказва притчата за добрия самарянин. Един юдеин, ограбен и ранен от разбойници, лежи край пътя. Покрай него минава свещеник, после служител в храма. Нито единият, нито другият му обръщат внимание. Помага му неизвестен самарянин – човек от друго племе, при това смятан за еретик. Самарянинът не пита нищо, превързва раните на непознатия, закарва го в близкия хан и плаща разноските. След като разказа притчата, Христос пита: “Кой е ближният на този човек?” “Онзи, който е проявил милосърдие към него” – е принуден да отговори събеседникът Му. “Иди и прави и ти същото” – казва Иисус.

“Колкото по-извисена е религията, толкова по-трудно е за човека да я усвои.” Тази мисъл на Томас Елиът се отнася най-вече за християнството. Тя обяснява защо много от християните не само отстъпват от благовестието, но и прикриват амбициите, греховете, ограничеността и егоизма си с димната завеса на “високите мотиви”. И тук при християните се проявяват черти, свойствени на всички хора, на привържениците на всички религии. И съвсем не винаги става дума за съзнателно двуличие. Инквизиторите са смятали най-искрено екзекуциите на еретиците за „дела на вярата“. (Такъв е буквалният смисъл на думата „аутодаф“.) Нека си припомним, че фарисеите, които Христос сравнява с варосани гробници, в които има само прах и тление, смятат себе си за опора на благочестието и набожността.

И така, причината е не в самата вяра, а в нейните извращения. По-точно в “затворения”, агресивен тип религиозност, която отразява нашите страсти или носи печата на социална и нравствена закостенялост. Фактът, че такава религиозност съществува, не е изненадващ. Много по-учудващо е, че през глухия бент на човешкото несъвършенство все пак пробиват струи жива вода – откритата духовност, насочена към двете главни заповеди да обичаме Твореца и хората.

Тази духовност, която намира най-висшето си въплъщение в благовестието, не е лекомислена вяра в нова теория или абстрактна концепция. Тя е основана на живия вътрешен опит, на изпитаната среща с Отвъдното. Тази духовност не унижава разума, а само показва, че рационалното познание не е безгранично. Тя допуска осмисляне на опита. Именно тя ни дава критерии, за да различаваме доброто и злото – най-висшата основа на етиката.

Предвиждам, че тези, които макар и повърхностно запознати с Библията, могат да попитат: защо тогава в нея се казва, че Творецът е забранил на човека да яде от дървото за познаване на доброто и злото? Но това дърво изобщо не символизира само нравствените понятия, които Бог сякаш е скрил от хората. В Библията „познавам“ значи “владея”, а „добро и зло“ е идиом, с който се означава всичко сътворено. Става дума за претенциите на човека да властва над света независимо от Бога, да се разпорежда с него както намери за добре. Включително по своя преценка да създава нравствени принципи. Това означава и желанието на първите хора “да бъдат като богове”.

Библията учи, че макар човекът да е създаден по образ и подобие на Твореца, основите на истинския живот не са заложени в самия него. Този живот трябва да бъде в свободно съгласие с божествената воля. Такъв е дълбокият непреходен смисъл на библейския разказ за Адам, който често се затъмнява от насмешки и опростени тълкувания.

Не е толкова трудно да се разбере как у човека са надделели себичността, своеволието, измамното самоутвърждаване. По думите на апостол Павел трагедията на Адам се повтаря у всеки от нас. Това е недъг, присъщ на човечеството, който може да се преодолее само чрез развитие на богоподобните черти у хората. Процесът е сложен и е изпълнен с драматизъм. В Библията нерядко думата „дух“ се употребява в негативен смисъл. Поради вложената у него свобода човек може да насочва своята духовност към злото. Ето защо в Писанието се отделя толкова внимание на борбата между духа на користната себичност и духа на откритост към Бога и Неговия Завет. Ето защо в нея се срещат мрачни страници, които понякога плашат и отблъскват онези, които за пръв път я разгръщат. Библията е книга не само за вярата и за Бога, но и за нас, хората, и тя ни рисува с безпощадна правдивост.

Същевременно тя е книга за противостояние. Въпреки че човекът често е заявявал: „Да бъде моята воля!“, винаги се намират души, готови да чуят и да се покорят на зова на Вечността.

Когато древният човек принася жертва на олтара, той често не търси истинско единение с Твореца, а само се стреми да получи Неговите дарове. Но библейските пророци решително изобличават тези опити да бъде “подкупено” небето. Жертвоприношението на убиеца е кощунство, учат те. „О, човече – четем в книгата на пророк Михей, – казано ти е, що е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (6:8). Пророците заповядват на хората да обичат Създателя от цялото си сърце и ближния както себе си.

Тези фундаментални основи на етиката са осветени, утвърдени и задълбочени в благовестието. В нравствената сфера то продължава пророците, въпреки че Христос отменя много от широко признатите в древността етически норми – например клетвата и дълга за „свещено отмъщение“.

На юридическото правило за справедливостта „око за око“ Той противопоставя умението да прощаваш (Шекспировият Хамлет или не знае, или не помни това). Своята заповед за висшата самоотвержена любов Христос нарича „нова“. Заветът Му: „Отречи се от себе си” е насочен против ядрото на греха – егоцентризма.

Следването на Христос формира дух, открит за небесния Отец, за хората, за цялото творение. Макар човекът да е издигнат над света, при това му е заповядано “да обработва и да пази” Божието творение. Важно е той да помни, че плътта му е създадена от “земната пръст”, че само печатът на Вечността го прави венец на творението. Не само у себе си, но и в красотата на цялата вселена човек може да види отблясъка на Твореца.

В християнството вярата и етиката са неразделни. “Вярата без дела е мъртва” – казва апостол Яков. Според известното сравнение на сирийския подвижник отец Доротей хората наподобяват радиуси на окръжност – колкото по-близо са до центъра, до Бога, толкова по-близо са и един до друг.

Но в хода на цялата история онези, които приемат християнството формално, често изопачават смисъла му. Те превръщат вестта за Божията любов в оръдие за социален и духовен натиск. Достоевски олицетворява тази тенденция в образа на Великия инквизитор, който далеч надхвърля рамките на трагичната измяна на благовестието в самия църковен двор. Великият инквизитор има много превъплъщения. Променят се само символите – кръстове, звезди, пагони, – но същността си остава.

Инквизиторът има за цел “да поправи” Христос и да утвърди живот на други принципи. Той не напразно напомня за изкушението на Христос в пустинята, където Богочовекът отхвърля пътя на Сатана, пътя на робството. А Великият инквизитор смята, че Сатана е прав, че доброто за хората се постига само чрез лъжа, корист, поробване.

Героят на Достоевски схваща правилно, че диалогът в пустинята откроява най-важния вододел между Христос и Неговия антипод. Много неща от евангелската етика се избистрят, ако я разгледаме в светлината на този разказ за трите пътя в живота, предложени от изкусителя на Христос и осъдени от Него.

Първото изкушение е: “Заповядай тези камъни да станат хлябове.” То означава, че най-важната основа трябва да бъде обещанието на материални блага. Когато ги получи, човешкият род ще постигне покой и щастие. Тази съблазън остава постоянен спътник на развитите цивилизации. Логиката е проста. Нахрани човека и той ще бъде готов на всичко. Неуморно търси все нови и нови източници на прехрана. Нека жилището и дрехите стават все по-добри и съвършени. Задоволявай потребностите…

А може би това изобщо не е съблазън? И Христос не твърди, че човек може да живее без хляб. Не нахранва ли самият Той гладното множество?

Разбира се, като отговаря на Сатана с известните думи: “Не само с хляб ще живее човек”, Христос признава, че “хлябът” е необходим. Но не само той.

Когато хората са обзети от всепоглъщащата гонитба за материални блага, те изпускат нещо безкрайно важно. Стават ненаситни. Тичат след призрака, който така и не им носи щастие, пълнота на живота. Безизходицата, която измъчва много хора в съвременния свят, е красноречиво доказателство за това.

На истинското християнство е чужда едностранната духовност. То учи, че любовта към ближния изисква грижа и за материалните му нужди. Един от християнските мистици казва: “Ако ти, докато съзерцаваш тайната на Всевишния, си се възнесъл на “седмото небе”, а до теб има човек, който се нуждае от храна, слез от “седмото небе” и го нахрани.” Във всички времена църковните общини и манастири са се грижели за “хляба”, проявявали са практическо милосърдие. И днес борбата с нищетата и глада в света е свещен дълг на християните.

Героинята на френската съпротива монахиня Мария, която посвещава всичките си сили, за да помага на нещастните, и калкутската подвижница Майка Тереза са само най-известните примери за този вид служение. Но то се подхранва от духовни източници. Носи любов, проникната от вяра. Помни, че човекът се нуждае и от другия, небесния хляб.

Съблазънта е в абсолютизацията на материалното, когато човекът, както казва Николай Бердяев, търси не смисъла, а само благата на живота. Възмездието за това са консуматорството, ръстът на егоизма, притъпяването на чувствата, опустошеността. Към искането за “хляб” се добавя изискването за “зрелища”, с които се подменя духовността. Практически “материализмът” поражда неудовлетвореност, която на свой ред изисква запълване на празнотата. Сферата на “зрелищата” непрекъснато се разширява. И този процес няма край. А после идва времето на безумството, наркотиците, разлагането. Такава е отплатата за задушаването на висшето начало у човека. Едва ли създателите на различните утопии са я предвиждали…

Християнската аскеза изхожда от ценности, непознати за Великия инквизитор. Тя е насочена към развитие на духовното ядро у човека, което не е възможно без контрол над неговите инстинкти. Като ги укротява, тя укрепва онези начала у него, които го отличават от животните. “Общото правило на физическия пост – казва Владимир Соловьов – е не давай храна на своята чувственост, слагай граница пред онова убийство и самоубийство, към което неизбежно води гонитбата на материални удоволствия, очиствай и прераждай собствената си телесност.” Това, разбира се, не значи, че благовестието осъжда или унижава “плътта”. Повтарям, Христос не казва, че на човека не е нужен “хляб”. Той дори включва думите за хляба в молитвата “Отче наш”. Но като освещава плътта, природата, материалния аспект на живота, християнството недвусмислено подчертава превъзходството на висшето духовно начало. Тялото се нуждае от “хляба”, духът – от Божието Слово. Преситеността потиска духа. Съсредоточеността само върху храната и облеклото води до отказ от истинското достойнство на човека като богоподобно създание.

Във второто изкушение Сатана предлага на Христос да привлече хората чрез властта Си над природните закони. И силата на лъжата отново е в това, че тя съдържа частична, изопачена истина. Библията учи, че човек е призован да “владее” природата. Но когато тази власт става самоцел, когато се осъществява единствено заради утвърждаването на човека, без да е съпроводена от духовно усъвършенстване, тя става разрушителна. Тогава човекът става насилник над природата, а тя на свой ред отмъщава за себе си.

Техническата цивилизация започва от задачата животът да стане по-удобен, да се създаде бит, по-достоен за човека, но свършва като заплаха за самото съществуване на хората, за живота и за планетата. Средствата се превръщат в цел. Хората стават придатък на мъртвата “еволюция на машините”, която заплашва с тотална дехуманизация.

В разказа на Рей Бредбъри “Ласкав дъжд” виждаме един свръхблагоустроен дом, където услужливите механизми очакват домакините. Но самите домакини вече ги няма. Те са изчезнали, загинали са, удушени от изкуствения свят, който са предназначили за себе си. Преди само фантастите говорят за бунта на роботите. Днес знаем, че този бунт вече е започнал. След като загърбва духовните си цели, човек губи контрол и над силите на природата, които се е надявал да подчини.

Техниката е начинът, по който човек се приспособява към околната среда. Павел Флоренски я нарича “органопроекция”. Според него с помощта на техниката хората се снабдяват с липсващите им органи: за да летят, да се движат бързо, да виждат далече, да пренасят тежки товари или дори обекти. Но когато в живота на човека основното място започнат да заема функциите, свързани с неговото приспособяване, той фактически се устремява назад, към царството на животните и растенията. Техниката сама по себе си е неутрална, но се оказва троянски кон, който крие в себе си източник на гибел.

Третото изкушение е свързано с друга форма на насилие – властта на човек над човека. Сатана предлага на Христос да тръгне по пътя на “царствата на този свят”, на диктаторите и тираните, които са карали хората да ги обожествяват. Но Христос отхвърля пътя на насилието.

Богоподобието на човека се проявява в дара на свободата. Личната свобода. Духовното оформяне е едновременно и развитие на свободата у човека. Ето защо и самото благовестие на Христос му оставя право на избор, не му натрапва истината. Той трябва да я приеме чрез своята свободна воля.

Властта, принудата, правото на по-силния ръководят животинския свят. Съблазънта да отстъпим на тези биологични закони означава регрес, връщане от човешкото към животинското.

“Царете на езичниците господарстват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25-26) – казва Христос на учениците Си. В Неговата Църква трябва да има една власт – на любовта и служението.

Но Великият инквизитор смята този завет за наивна заблуда. Той е циничен реалист. Презира хората и иска да ги спаси от тях самите насила, като ги поробва уж за тяхно добро. И неговият замисъл е осъществен: през средните векове – от църковни и светски служители, а в наши дни – в различни варианти на огромното пространство от Мадрид до Пекин. Почти всичко е така, както го е замислил Инквизиторът. Само в едно е сгрешил. Светът не е станал по-щастлив. Обратно, все повече тъне в море от безброй бедствия, стига почти до агония. Опитът “да се усъвършенства подвигът на Христос” се оказва пълен провал.

В тези три изкушения се съдържа предупреждение за човешкия род. И напразно пред лицето на катастрофите през ХХ век много хора питат: “Как Бог допуска това?” Да, допуска, допуска нашата свобода, но не ни оставя в мрака на незнанието. Пътят на познаването на доброто и злото е посочен. И човек сам трябва да плаща, ако избере измамни пътища.

Докато не разберем, че цивилизацията се движи към пропаст, няма да можем да спрем пътя ѝ надолу.

В Библията се разказва как вавилонският цар Валтазар вижда на стената тайнствени знаци. Той пирува, уверен, че престолът му е непоклатим повече от всякога. И само пророкът може да му обясни смисъла на огнените думи: царството на Валтазар е обречено. Но тиранът продължава да пирува. През същата нощ в столицата нахлуват врагове и Валтазар е убит.

Тази история напомня сегашната ситуация. Над света вече светят тревожни знаци. Обръчът се затяга.

Въпросът е: ще намерят ли хората сили за покаяние, ще разберат ли смисъла на знаменията, ще чуят ли гласа на пророците? И ако това стане, от тях ще се изисква не само вяра, но и действие.

Разбира се, тук може се възрази: за подобен поврат е нужно всички да се вслушат в пророческия глас на вярата, а има много хора, които не желаят или не са в състояние да го чуят. Няма съмнение. Но когато в болния организъм има здрави участъци, те могат да повлияят целително върху цялото тяло. Нека си спомним, че Христос сравнява Божието царство, истинския живот, с квас, който действа бавно и постепенно. Ето защо дори за тези, които са далече от благата вест на християнството или изобщо от вярата във Върховния източник на различаването между добро и зло, развитието на “огнищата” на духа, макар и незабележими, няма да остане без благотворни последици.

“И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” – четем в Евангелието.

Тази светлина утвърждава достойнството на човека. Говори за радостта от любовта, от доброволното служение на ближния, от себеотдаването. Тя отваря пред човека хоризонтите на безсмъртието. Озарява труда, познанието, творчеството, изпълва красотата на света с вечен смисъл. Помага да се разкрият духовните дарби у човека. Тя ни зове да не бъдем жалка пародия, а истински образ и подобие на Твореца.

Във всяка епоха духът на благовестието, който живее в Църквата, като се освобождава от гнета на историческите и психологическите изкривявания, остава пътеводна звезда, която грее сред тъмните облаци.

Историята има смисъл и аз вярвам, че в нея няма да угасне живият огън на доброто и правдата.

Това има предвид и Александър Солженицин, когато ни напомня древната мисъл за праведниците, на които се крепи земята. С целия си живот те отвръщат на призива на тайнствената Светлина и така не позволяват на света да потъне в тъмната нощ.

Винаги ги е имало. Има ги. И ще ги има.

А това значи, че за нас още има надежда.

__________________________

Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990). Източник – http://www.yandex.ru.

Кратки бележки

Архимандрит Авксентий

Всички известни от дълбока древност последования на Божествената литургия са единни по отношение извършването на св. Евхаристия и се различават само в подробности. Под благодатното въздействие на Светия Дух апостолите свободно разкривали в чинопоследования същността на Божествената литургия. С такава свобода се ползвали и приемниците на апостолите – църковните пред- стоятели, както в обилните на благодатни дарове времена, така и по-късно, когато извънредните дарования в Църквата се прекратили и чинът на извършване на св. Литургия се предавал от поколение на поколение и все още не бил записан. Така възникнала разлика в извършването на св. Литургия не само между отделните поместни църкви, но и вътре в една и съща църква[1].

С течение на времето се оформили две големи литургични семейства:

А. Източно, разделено на:

– Александрийска група (египетски и етиопски тип Литургия)

– Антиохийска група (включва около шестнадесет литургични типа, от които по-известни са византийският, маронитският, арменският, несторианският, сиро-халдейският и други) и

Б. Западно, също включващо множество типове литургии (римски, келтски и други).

Литургичното последование, достигнало до нас под името „Литургия на св. апостол и евангелист Марк, ученик на св. Петър“, е една от най-главните и най-стари литургии на Египетската и Александрийска църква. Тясно свързана с този географски район, тя се оформя като типичен представител на александрийския тип Литургия и като оригинален текст или в превод е употребявана от създаването ѝ до ХII-ХIII век. Извършвана е лично или е споменавана в писанията на множеството св. отци и църковни писатели, като св. Атанасий Велики, св. Макарий, св. Кирил Александрийски, Созомен, Евагрий[2] и други. От Египет употребата ѝ се предава в Синай, Етиопия и православните общности в южната част на Италия и остров Сицилия. Паралелно с Литургията на св. апостол Марк са били в употреба и другите две александрийски литургии – на св. Василий и на св. Григорий, а също и Иерусалимската литургия на св. апостол Яков, както и двете византийски литургии – на св. Василий Велики и на св. Иоан Златоуст.

Последни сведения за използването на Литургията на св. апостол Марк от православните християни в Египет намираме в гръцки и коптски писмени паметници от края на XII и началото на XIII век (писмо на Теодор Валсамон към Александрийския патриарх Марк)[3].

Произхода на Литургията на св. апостол, Марк трябва да търсим в първите християнски векове. С цел да получи по-голяма тежест и авторитет, за неин автор се сочи св. апостол и евангелист Марк – основател и първи епископ на Александрийската църква. Белези за нейната древност лесно могат да бъдат различени в достигналия до нас текст. Особено характерни са молитвите и прошенията, предполагащи гонения на християните („… враговете на Църквата Си, Господи, както винаги, така и сега смири…“). Типични за тази Литургия са и някои текстове, тясно свързани с географските и климатични особености на районите, в които е била използвана. Към тях можем да причислим специалните молитви за Александрийския папа (патриарх), за разливането на водите на река Нил, а също многократно призоваваното застъпничество на покровителя на Александрия – св. апостол Марк.

Несъмнено видът, в който е стигнала до нас Литургията на св. апостол Марк, се различава много от първоначалния. Многовековната ѝ богослужебна употреба е станала причина за множество промени, прибавки и разместване елементите на оригиналния текст. Това прави възстановяването му изключително трудно. Допълнителни трудности поражда и липсата на ръкописи, съдържащи пълния текст на Литургията отпреди XI век. Големите изменения, претърпяла Литургията на св. апостол Марк, се дължат главно на две причини:

1. Естественото развитие, което претърпява с течение на времето всяко литургично последование и

2. Силното влияние на литургиите от Антиохийската група и най-вече на двете византийски литургии[4].

Последното намира своето историческо обяснение в отслабване силата и влиянието на Александрийската патриаршия и засилване зависимостта на египетските християни от Константинопол. В запазените ръкописи никак не е трудно да бъде проследен процесът на „византиниране“ на египетския тип Литургия и по-конкретно на Литургията на св. апостол Марк.

По известни ръкописи, съдържащи частично или изцяло Литургията на св. апостол Марк, са следните:

1. Ръкопис, съхраняван в Университетската библиотека на град Месина (Италия) под номер Gr 177, съдържащ непълен препис от Литургията на св. апостол Марк, от средата на ХII век. Произхожда по всяка вероятност от Синай.

2. Ватикански кодекс под номер Gr 1970, открит в гр. Росано, Южна Италия, в манастира S. Maria del Patire, където е бил писан през XII век. Съдържа пълния текст на Литургията на св. апостол Марк и по него е направена първата ѝ публикация от Й. де С. Андреа в Париж през 1589 година.

3. Ръкопис от Ватиканската библиотека под номер Gr 2281, писан в Египет или Синай през 6715 (1207) година. Бил е използван в Патриаршеската катедрала в Александрия.

Споменатите дотук три ръкописа са били издадени в паралелни колони от С. A. Swainson през 1884 година[5].

4. Ръкопис от ХII-ХIII век, съхраняван в библиотеката на Синайската архиепископия. Непълен.

5. Два ръкописа, съхранявани в библиотеката на Александрийската патриаршия (под номер 173/36), публикувани от Н. Кефалá в Атина през 1955 година и от Т. Мосхонá в Александрия през 1960 година.

6. Ръкопис от XI век, съхраняван в библиотеката на Великата Лавра на Св. Гора (149), съдържащ, освен части от Литургията на св. апостол Марк, и прочутия Евхологий на епископ Серапион.

7. Ръкопис, съхраняван в Националната Парижка библиотека. Датира от XIV век и съдържа и трите александрийски литургии. В полетата му е даден и преводът им на арабски.

Условно можем да разделим известните ръкописи на три групи: първата съдържа най-старите запазени форми на Литургията, втората включва най-новите, а третата представлява междинна форма и е послужила за основа на критичните ѝ издания.

Литургията на св. апостол Марк е достигнала до нас и под формата на два древни превода на коптски език – един под името на св. Кирил Александрийски и втори, предназначен за употреба в Етиопската църква. И в двата превода не липсват по-късни корекции и допълнения. Освен това гръцкият текст на Литургията на св. апостол Марк е имал шанса да бъде съхранен, макар и частично, на папирус и пергамент, датиращи от периода между IV и VI век. Съхраняват се съответно в Библиотеката на Страсбург (Gr 254), Британския музей и Библиотеката на Манчестър (номep 465).

От деня на първото си издаване в Париж през 1589 година Литургията на св. апостол Марк е претърпяла множество преиздавания с различни научни достойнства. Заслужава да се спомене забележителният труд на G. Е. Brightman „Liturgies Eastern and Western“, Оксфорд, 1896. От православна гледна точка значение имат изданията на Кесарийския митрополит Амвросий (Ставрину) „Άι αρχαιοταται καί αί συγχρονοι λειτουργιαι“ Цариград, 1921, а също издадената в Санкт Петербург през 1897 година от А. Петровский „Апостолские литургии Восточной церкви“. Като „Литургия на св. Кирил“, Литургията на св. апостол Марк е публикувана и от архимандрит Порфирий Успенский в Санкт Петербург през 1856 година в сборника му „Вероучение, богослужение, чиноположение и правила церковнаго благочиния египетских християн (коптов)“.

Като типичен представител на египетския тип Литургия, Литургията на св. апостол Марк има следната структура:

1. Молитвено приготовление на всичко необходимо за богослужението.

2. Молитва за благославяне на кадилницата (тамяна).

3. Четене на Апостол и Евангелие.

4. Молитва за целия свят.

5. Братско целование.

6. Прослава на Божието съвършенство.

7. Възпоменание на сътворението и грехопадението на прародителите.

8. Възпоменание на въплъщението на Сина Божи и установяването на Тайната вечеря.

9. Призоваване на Свeтия Дух не само над св. Дарове, но и над вярващите.

10. Изпросване от Бога на различни духовни и телесни блага.

11. Молитвено общение с всички светии.

12. Молитва за починалите.

13. Молитвата „Отче наш“.

14. Молитва за опрощаване на греховете.

15. Подготовка за св. Причастие.

16. Причастяване със Св. Тяло и Св. Кръв Христови.

17. Благодарствени молитви след св. Причастие.

18. Отпуст[6].

По-късно към текста на Литургията на св. апостол Марк е включен и Символът на вярата.

Както вече споменах, Литургията на св. апостол Марк е била употребявана от православните християни в Египет докъм края на XII век. Оттогава извънредно рядко се служи от Александрийския патриарх или някои от подведомствените му архиереи обикновено във връзка с честването паметта на св. апостол Марк. Служи се още в някои от православните висши богословски учебни заведения с учебна цел. Под името „Литургия на св. Кирил Александрийски“ се служи и до днес в Коптската църква. Това става ежегодно на Велика събота, а също и при други тържествени случаи.

___________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 3, с. 10-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Настольная книга священослужителя, том I, Москва, 1992, с. 377-388.

[2]. Ροδοπουλου, αρχιμ., Παντελεημον, Ηαναφορα της λειτουργιας τον Αγιου Μαρκου, Θεσσολονικη, 1959, σ. 9-10.

[3]. Ροδοπουλου, αρχιμ., Παντελεημον, цит. съч., σ. 9.

[4]. По-подробно за навлизането на елементи от византийския тип Литургия в александрийския, вж. Τρεμπέλα, Π. Ν., Λειτουργικα τυπα αιγίπτου καί ανατολης, Αθηναι, 1961, σ. 56-58.

[5]. Swainson, C. A., The Greek Liturgies shiefly from original authorities, Cambridge, 1884.

[6]. Успенский, архим., Порфирий, Вероучение, богослужение, чиноположение египетских християн (коптов), Санкт Петербург, 1856, с. 117-118.

Изображение: авторът, архимандрит доц. д-р Авксентий Живков Делипапазов. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

Протоиерей Иоан Майендорф**

Византийският Изток е единственият географски район на християнския свят, където проблемът за изображенията създава богословски диспут, продължил повече от едно столетие. Съществуват психологически и исторически причини за този феномен.

Християнското благочестие на гръкоезичните страни се корени в традиция, в която религиозното изображение има едно необходимо култово място, докато сирийските или арменските християнски общини, без да са били винаги враждебни към изображенията, нямат естествена склонност да ги превръщат в обект на култ, а ги разглеждат в техния чисто дидактически аспект като прости илюстрации на библейския текст.

Възможно е и двете тенденции да биха продължили мирно своето съвместно съществуване в рамките на същата Църква, ако указите на иконоборческите императори не бяха поставили проблема по един радикален начин, принуждавайки така богословите да изработят самите принципи на иконоборството и на иконопочитанието. Христологическото измерение на проблема е очевидно от началото на диспута, но едва през втората половина на осми век христологическите формулировки се имат предвид при отхвърлянето на изображенията от иконоборците, за да получат своето окончателно разработване.

Историците все още спорят за мотивите, които подтикват иконоборческите императори Лъв III Исавър (717-741), Константин V Копроним (741-775) и техните приемници да започнат борба против изображенията. Само принадлежността им към източната, или семитската, за разлика от елинската традиция, не е достатъчна, за да обясни непримиримостта и дори фанатизма, с които те се опитват да унищожат най-добре установените практики на Гръцката църква. Войната, която непрекъснато водят срещу иконоборческия Ислям; чувствителността им към обвиненията в идолопоклонство, отправяни към византийските християни от мюсюлманите, които се представят за носители на една по-чиста религия; и техните радикални “цезаропапистки” претенции, които карат Лъв III да започне една радикална реформа на Църквата[1] и тласват неговия син Константин към борба срещу монашеството, тази сърцевина на християнския неконформизъм, са несъмнено по-важни причини за тяхното противопоставяне на изображенията, отколкото съображения от национален или културен характер[2].

Не изглежда също така те да са използвали от самото начало богословски аргументи в подкрепа на иконоборството. Формулирането на едно богословие им е наложено от противопоставянето, което те срещат. Тъй като не може да става въпрос за прибягване към богословието на исляма, който е именно врагът, с когото трябва да се воюва, на тях им се налага да ползват източници, познати на Църквата. В допълнение към Стария Завет и неговите безбройни изобличения на идолопоклонството те се обръщат, от една страна, към оригенистката традиция, която въпреки осъждането си от 553 година остава в умовете на всички онези, които продължават да мислят в категориите на неоплатонизма, а, от друга страна, към една христология, близка до севериевото монофизитство. Веднъж достигнало до този богословски етап, иконоборството се развива изключително в рамките на религиозните категории на елинизма[3].

През първите векове на християнството старозаветните забрани против идолопоклонството се сблъскват яростно с религиозните навици на гръцкия свят. Идолите, считани за “демонски” от християнските апологети, са се превърнали в самия символ на езичеството. Полемистите против християнството трябва да открият метафизическо оправдание за тях. Неоплатоници като Порфирий, Целз или император Юлиан се заемат с тази задача. Въпреки че подчертават дидактическата стойност на култа към изображенията, те прибягват до възгледа за материалните символи като израз на вечни и духовни реалности[4].

Полемиката между християни и езичници през първите три века обаче поставя неоплатониците в едно парадоксално положение. Тя ги принуждава да поемат защитата на материалните изображения, въпреки че тяхната метафизика счита материята за едно същностно по-нисше състояние на съществуване. Оттук идва и тяхното относително разбиране на изображението като средство за достъп до божествения първообраз, необходимо дотогава, докато този първообраз остава обвит в материалните граници на нашето сегашно съществуване. Те не пропускат обаче да контраатакуват, като се целят в християнското учение за въплъщението: “Имат ли християните – питат те, – правото да критикуват идолите, когато те самите почитат един Бог, който е станал плът?”.

“Човешката плът [на Иисус] – пише Целз, – е била по-тленна от златото, среброто или камъка; тя е създадена от най-нечиста кал[5].” Мисълта на Порфирий е сходна с тази на Целз: “Ако някои елини са достатъчно лекомислени да вярват, че боговете живеят вътре в идолите, тяхната мисъл остава много по-чиста от тази [на християните], които вярват, че Божеството е влязло в утробата на Дева Мария, станало е зародиш, било е родено и повито в дрехи, пълни с кръв, ципи, жлъч и дори по-гнусни неща[6]”.

Тези неоплатонически текстове от трети век се докосват до самата основа на проблема за изображенията, като посочват затрудненията и на двете страни. През втори и трети век можем да открием платоници, чиято метафизика презира материята, които защищават култа към изображенията, и християни, чиято вяра се основава на въплъщението, които им си противопоставят. Тези позиции очевидно е трябвало да бъдат уточнени по един по-логичен начин. Така един съвременен историк пише: “Идва момент, между трети и седми век, когато християните възприемат езическите аргументи[7]”. От момента, в който езичеството престава да представлява реална опасност за християнската Църква, в християнската литература се появяват многобройни благосклонни споменавания на изображенията[8]. Всичко от древногръцката култура, което може да бъде валидно възприето от новата религия, е прието; и новата религия често дава ново значение на онези елементи от античността, които приема. Това е вярно особено що се отнася до изображенията.

В рамките на библейското откровение не може да става въпрос за официално помирение с идолопоклонството. Изображението не може да се отъждестви с първообраза. Въпреки това християнските богослови, формирани в неоплатоническата школа, отлично разбират, че отношението изображение-първообраз за неоплатониците не е отъждествяване. Изображението е просто материален символ на една умопостижима реалност, предопределен да издигне ума към божественото. Това учение за изображението е възприето от оригенистката школа и се открива през шести век у Псевдо-Дионисий. То е приложено първо към самия Логос, разкриващ образ на Отца, и, като образ, подчинен на първообраза. То е приложено също към човека, сътворен по образ Божи, към образите на абсолютното, които човешкият ум открива в творението, и към историческите събития, разказани в Библията и считани за алегории на умопостижимия свят. Материалните изображения и тяхното почитание също получават своето място, което остава много скромно и неопределено в иерархическия възглед за света, който оригенистката и дионисиевата школа наследяват от неоплатонизма. Тези изображения представят в най-добрия случай едно средство за възпитаване на душата, докато тя все още е на по-ниските стъпала от своето въздигане към божественото, като нейното крайно назначение, разбира се, е да възвърне своето първоначално нематериално състояние на съзерцание на Бога. В най-лошия случай, те са считани за материално разсейване, което пречи на душата да се върне към нематериалния първообраз.

По такъв начин по конкретните проблеми, които разделят православни и иконоборци в началото на осми век, оригенистката позиция, наследник на неоплатонизма и в основата си двусмислена, не може да предостави решителни аргументи нито за иконоборците, нито за православните.

Иконоборците не могат да се позоват на светоотечески текстове, пряко осъждащи почитанието на изображенията[9]; те имат на свое разположение само поредица фрагменти от Епифаний със съмнителна автентичност и едно писмо на Евсевий Кесарийски до Констанция, сестрата на Константин. Автентичността и иконоборческият характер на това писмо са извън съмнение[10]. То съдържа едно много ясно изложение на учението на Ориген за спасението. “Образът на раб”, приет от Логоса, вече не е в сферата на реалностите. Той несъмнено го е приел, но за да го преобрази в една божествена реалност; важно е следователно християните, ако желаят да предвкусят славата, която е Негова, и към която те също се стремят, да съзерцават Бога в чистотата на своите сърца, а не в изкуствени изображения на едно историческо минало, което вече го няма[11]. “Плътта на Христос сега е смесена (ανακεκράσθαι) с божествеността[12]”, пише Евсевий, използвайки самия език на христологията, която ще стане известна по-късно като монофизитска, като показва по този начин, че оригенизмът, със своето отричане на истинската стойност на плътта и своето безразличие към пълната реалност на въплъщението, е готов да приеме позицията на Евтихий.

Така става очевидно, че христологическият проблем е заложен във всички дискусии относно изображенията. Автори като Целз или Порфирий вече са обвинили християните в непоследователност, тъй като те възразяват срещу изображенията, а вярват във въплъщението. Оригеновата метафизика спиритуализира разбирането за изображение, именно защото историческият факт на въплъщението е изместен на заден план. През осми век атаката, започната от иконоборческите императори срещу свещените изображения, неизбежно поставя отново христологическия проблем. И двете страни ще прибегнат до аргументите на оригенизма и Псевдо-Дионисий: иконоборците, за да оправдаят един спиритуалистичен възглед и христология с монофизитски тенденции, а православните, за да изградят едно богословие на изображението, основано на историческата реалност на въплъщението, която изображенията се предполага, че отразяват. Така Ориген и Дионисий претърпяват в историята на Църквата една нов етап на християнизация.

Христологическите измерения на проблема за изображенията вече са поставени преди началото на иконоборската разпра в прочутото 82-ро правило на Пето-шестия (Трулски) събор (692 година):

“На някои свещени икони се изобразява посочвано с пръст от Предтеча агне, което било прието като знак на благодат, чрез закон показвайки ни истинското Агне – Христа нашия Бог. Като почитаме древните образи и сенки, предадени на църквата като символи и предначертания на истината, ние предпочитаме благодатта и я приемаме като изпълнение на закона. Затова, за да може и в живописните призведения да се представлява на погледа на всички съвършеното, заповядваме: отсега занапред на иконите, наместо старото агне, да се рисува в човешки образ Агнето, което взело върху си греховете на света – Христос нашия Бог, та съзерцавайки чрез този образ висотата на смирението на Бог-Слово, да се напомня за живота Му в плът, за страданията и спасителната Му смърт, и станалото по такъв начин изкупление на света[13].”[Цит. по: „Правила на св. Православна църква”, събрал и превел протоиерей Иван Стефанов, С., 1936, с. 201-202 – бел. прев.]

Негативното отношение на Пето-шестия събор към символиката и ударението, което поставя върху конкретната и историческа реалност на въплъщението като истинската основа на изкуството на изображенията, правят неизбежно незабавното превръщане на диспута, започнал с иконоборческия указ на император Лъв III, в един христологически диспут; проблемът вече е поставен в рамките на едно богословие на въплъщението.

Още преди иконоборческите укази, Герман, който е патриарх на Константинопол при Лъв III, създава основата на православната апологетика:

“Във вечна памет на живота в плът на нашия Господ Иисус Христос, на Неговите страсти, Неговата спасителна смърт и изкуплението за света, което произлиза от тях, ние приехме преданието да Го изобразяваме в Неговия човешки образ, тоест в Неговото видимо явяване, разбирайки, че по този начин възвеличаваме унижението на Бога-Слово[14].”

Според Герман е възможно да се създаде изображение на “единия Син, Който е в недрата на Отца”, защото Той “благоволи да стане човек”; християнският иконограф изобразява не “непостижимото и безсмъртно божество”, а неговия “човешки характер”, като чрез това свидетелства, че Бог “наистина стана човек във всичко, освен греха, който е посят в нас от врага[15]”. Изображенията вече представят за Герман едно изповедание на вярата против доцетизма[16].

Същата идея е подета с още по-голяма сила от Иоан Дамаскин в прочутите трактати в защита на изображенията, които той пише по време на царуването на Лъв III, защитен обаче от съдебно преследване в далечна Палестина, която е завзета от арабите. Той започва своя първи трактат с христологическия аргумент, а няма съмнение, че го счита за основен и решаващ: “Аз изобразявам Бога, Невидимия, не като невидим, но доколкото Той е станал видим за нас чрез участие в плът и кръв[17]”. “Ако направим изображение на невидимия Бог, ние несъмнено бихме сгрешили – пише отново Иоан в началото на своя трети трактат, – но ние не правим нищо подобно; защото ние не грешим, ако правим изображение на въплътения Бог, Който се яви на земята в плът и Който в своята неизказана благост живя с човеци и възприе природата, плътността, формата и цвета на плътта[18]”.

Иконоборците очевидно прибягват до суровото осъждане на идолопоклонството в Стария Завет, един аргумент, който е бил широко използван и през първите векове на Църквата от християнските автори в тяхната полемика против езичеството. На това Иоан Дамаскин, който по този пункт е следван от всички по-късни православни автори, противопоставя напълно новата ситуация на отношението между Твореца и тварите, Бога и човеците, Духа и материята, която следва реалността на въплъщението:

“В древност Бог, без тяло и форма, по никакъв начин не е можело да бъде изобразяван. Но днес, след като Бог се яви в плът и живя сред човеци, аз мога да изобразявам онова, което е видимо у Бога (εικονίζω Θεού το ορώμενον). Аз не почитам материята, а почитам Твореца на материята, Който стана материя заради мен, Който възприе живот в плът и Който чрез материята извърши моето спасение[19].”

Христологическият аргумент, противопоставен на иконоборците от Герман и Иоан Дамаскин, изисква отговор. Ние обаче не знаем много за богословието на иконоборците през първите десетилетия на осми век. Вероятно склонността на императора директно и своеволно да “очиства” религията е получила слаба подкрепа по онова време сред богословите. Епископите-оригенисти от Мала Азия, които познаваме от кореспонденцията на Герман, изглежда са били единствените богословски съветници на императора. Едва при управлението на Константин V Копроним (741-775) иконоборческата партия получава едно богословие, което съвременниците приписват на самия император, а някои днешни автори считат за дело на гений[20]. Мисълта на Константин ни е добре известна чрез решенията на събора от 754 година, възпроизведени в Документите на Втория никейски събор (787 година), който ги отхвърля, и чрез трудовете на православния патриарх Никифор, който оборва писанията на Константин след свалянето му от престола през 815 година от Лъв V Арменец. Иконоборческият аргумент, какъвто го откриваме у Константин, е един христологически аргумент. Заедно с отговора, даден му от православните автори Теодор Студит и Никифор, той представя един много важен етап в развитието на мисълта във Византия. Ако действително е съществувала опасност във византийската христология след триумфа на кирилизма при Юстиниан тя да изгуби от поглед Христос-Човека, антииконоборческата полемика ѝ дава възможност да се освободи от това предразположение.

Константин V и Иконоборческият събор от 754 година нямат намерение официално да отхвърлят учението на шесте събора. То е препотвърдено в Документите[21] и дори е използвано като критерий за оборване на христологическите аргументи на Герман и Иоан Дамаскин. Последният казва, че Христос може да бъде изобразен в материален образ, защото Той е станал истински човек. Иконоборците отговарят със следната дилема: ако образът представя човечеството на Христос, изключвайки Неговата божественост, това предполага една несториева христология и разлъчва в Христос Бога от човека; ако, обратно, иконографът претендира, че изобразява Христос в индивидуалната пълнота на Неговата божественост и Неговото човечество, той приема, че самата божественост може да бъде описана, което е абсурдно, или пък, че тя съществува в едно състояние на сливане с човечеството; в последния случай той изпада в ереста на Диоскор, Евтихий и Север[22].

Аргументът не е лишен от убедителност; той се опира на определението от Халкидон, което е утвърдило, че двете природи на Христос са съединени едновременно “неслитно” и “неразлъчно”. Иконоборците искат да придадат пълен смисъл на халкидонския апофатизъм, който е дефинирал ипостасния съюз с езика на отрицанието. Според Константин V това отрицание и тайна изчезват, щом човек направи от Христос едно материално изображение, предполагащо положително виждане на въплътеното Слово, което предизвиква или сливане, или разлъчване на природите. В действителност обаче Иконоборческият събор от 754 година отхвърля идеята за историческия Христос, Когото апостолите “видяха и попипаха”, под предлог, че човечеството на Христос е също така “човечество на Логоса… напълно възприето от божествената природа и изцяло обожено”. Иконоборческото събрание провъзгласява, че “след като божествеността на Сина възприе природата на плътта в своята собствена ипостас (εν τη ιδία υποστάσει την της σαρκός φύσιν, προσλαβούσης γαρ της του υιού θεότητος), [човешката] душа [на Христос] стана посредник между божествеността и плътността на плътта; следователно душата е също така душа на Бога-Слово. Тя е двойствена, тоест след като душата е обожена, както и тялото, а божествеността остава неразлъчна както от едното, така и от другото, където е душата на Христос, там е божествеността; и където е тялото на Христос, там също е и божествеността; [и това се отнася] дори за самия момент, когато душата [на Христос] се разлъчва от тялото при доброволните страдания[23].”

Иконоборческата христология почива следователно върху халкидонския апофатизъм и върху теорията за communicatio idiomatum, доведена до своя краен предел. Формално тя признава съществуването в Христос на две воли и две енергии[24], но изглежда напълно пренебрегва главното твърдение, което Халкидон е заимствал от Томоса на Лъв: “всяко естество запазва своя собствен начин на съществуване” и “среща другото [естество] в единствената ипостас”. Освен това е характерно, че иконоборците, както видяхме например в цитирания по-горе текст, говорят за божествената природа, възприемаща човешката природа “в своята собствена ипостас” – като ипостаста се явява израз на природното съществуване, а природата се разглежда като истинския субект, който е възприел човешката природа. Иконоборческата христология следователно не усвоява разбирането за същински ипостасен съюз, който предполага действително разграничение между природа и ипостас и прави възможно запазването на природните характеристики на божествеността и на човечеството в едно-единствено или личностно ипостасно съществуване. Тя обаче, както изглежда, посочва, че обожението на човечеството на Христос премахва реалността на същинския човешки природен характер. Такъв възглед за обожението несъмнено противоречи на дотогавашната традиция относно участието в Бога като естествен елемент на човешката природа. Не е априори изненадващо следователно, че патриархът-монофизит Михаил Сириец (дванайсети век) изразява своето одобрение за Константин V и говори за него като за един “изтънчен ум”, който “здравомислещо запазва тайнствата на православната вяра”; в същото време Михаил обвинява почитащите икони православни в “поддържане учението на Максим”, тоест христологията на “двете воли, или енергии[25]”. Официално приемайки решенията на съборите в Халкидон и Константинопол, иконоборческата христология поставя себе си изцяло на монофизитски или монотелитски позиции и следователно не е изненадващо, че Михаил Сириец я одобрява.

Диспутът между православни и иконоборци се съсредоточава след Иконоборческия събор от 754 година върху два проблема: този за изображението и този за първообраза. В първия случай въпросът е да се знае под какава форма може изобразената реалност да се открие в изображението. Изображението същностно тъждествено ли е на първообраза или е само едно негово нисше отражение?

За да оправдаят своята позиция, иконоборците са принудени да отстояват като абсолютно едно схващане за образа като “единосъщен с първообраза”, което богословието след Никея отнася към Логоса, единствен “образ на Отца[26]”. Според иконоборците богохулството на православното иконопочитание се състои в самия факт, че “образи на Бога” се създават или изписват, защото всеки образ по необходимост трябва да бъде тъждествен на божествения Образец: един “образ на Бога”, произведен или изписан, е следователно по същество идол, тъй като претендира да “бъде Бог”. По този пункт православните лесно могат да се обърнат към традицията, включително оригенистката традиция, за да покажат, че понятието образ не може по никакъв начин да бъде сведено до едно отъждествяване с Образеца. Само Сина и Духа са “природни образи”, единосъщни с Отца, техния Образец, макар и различни по своята ипостас. Други типове образи предполагат едно същностно различие. Затова един материален образ не може по никакъв начин да се счита за единосъщен с божественото[27].

Самият събор от 754 година е приел, че образ и Образец не са непременно тъждествени; той е предложил едно положително и много оригинално учение за образа на въплътеното Слово: това за Евхаристията, разбирана като образ. Но православните без никакво затруднение противопоставят на това реалистичното тълкуване на тайнството, което не е образ, а “самата истина”. Източникът на това иконоборческо учение за Евхаристията като образ или символ не е никой друг освен Псевдо-Дионисий[28], а с неговото осъждане от православната страна ставаме свидетели на един нов етап в християнизирането на Дионисиевия елинизъм от традицията.

Тези дебати върху понятието образ илюстрират преди всичко двусмислеността на оригенистката традиция, към която и двете страни твърде често прибягват[29]. Техният най-конкретен резултат е едно точно православно определение на култа към изображенията на Втория Никейски събор в творенията на Иоан Дамаскин и особено в творенията на Теодор Студит. Изображението, същностно различно от първообраза, е обект на относително почитание (προσκύνησις σχετική)[30] или почит (τιμητική προσκύνησις)[31], докато боготворене (λατρεία, λατρευτική προσκύνησις) е запазено единствено за Бога и не може по никакъв начин да се отнася до изображенията. Самата Богородица и светците не могат да бъдат “боготворени, а само почитани[32]”. Въпреки това действителното почитание, отдавано на изображенията, не е като към краен обект, тъй като изображението е само една относителна връзка с изобразявания обект (προς τι). Религиозното действие е адресирано към първообраза и тогава става преклонение. Така едно и също действие е почитание, доколкото се отнася до изображението или светците, и преклонение, доколкото то е адресирано към Бога[33].

Тази тънка, но много ясна разлика между боготворене и почитание, предполагаща същностна отдалеченост между Образеца и неговото изображение, представлява една важна защитна мярка срещу анимистическите или фетишистки тенденции, които биха намерили оправдание в култа към изображенията на Изток. Разликата за съжаление е изгубена в лошия латински превод на документите от събора от 787 година. Въз основа на този превод Карл Велики отхвърля указа в своите прочути Каролински книги и разликата никога не се разбира твърде добре на Запад. Недоразбирането може да бъде илюстрирано с факта, че дори след приемането на събора от латинците самият Тома Аквински допуска едно “относително преклонение” (latria) пред изображенията и това предизвиква обвинения в идолопоклонство срещу Латинската църква от страна на някои православни[34], а по-късно от Реформаторите на шестнайсети век.

Обсъждането на природата на изображението не може да бъде отделено от другия аспект на иконоборческия спор: този, отнасящ се до първообраза, тоест самия христологически проблем. Иконоборческата позиция, по същество противопоставяща се на идеята за създаване на изображение на Бога, е отхвърлена от православните, защото тя пренебрегва факта, че Бог стана човек. И двете страни са съгласни относно невъзможността да бъде изобразен Бога сам по Себе си, но те са принципно разделени по въпроса за реалността, неизменността и характера на човечеството на Иисус.

“Ако някой се осмели да прави изображение на нематериалната и безтелесна божественост, [такъв] ние го отхвърляме”, пише св. Иоан Дамаскин[35]. Самият Логос преди въплъщението не би могъл да бъде изобразен; Той е образ на Отца, но този образ не може да бъде материално възпроизведен[36]. “Не само е напразно, но е глупаво да се ограничава пространствено невъплътеното Слово…: това е идолопоклонство[37]”, пише Теодор. Затова, както е написано от Герман Константинополски: “Ние не възпроизвеждаме образ, портрет, скица или форма на невидимата божественост, но тъй като единственият Син… благоволи да стане човек, ние правим изображение на Неговата човешка форма и на Неговия човешки вид според плътта… като така показваме, че не по чисто въображаем начин е облякъл Той нашата природа[38].”

Обаче в тази тайна, според която “Невидимият разкрива себе си[39]”, целият проблем на ипостасния съюз на двете природи е поставен отново. Дали човекът Иисус, синът на Дева Мария, е този, който отделно от своята невидима божественост може да бъде изобразяван на иконите? Но можем ли да го разглеждаме “отделно” без да изпаднем в несторианство? Или пък дали самата божественост е “съописана” (συμπεριγράφεσθαι) върху образа на Христос?

Както беше посочено по-горе, православната полемика срещу иконоборството набляга първо върху пълнотата на човешката природа в Христос, като така до голяма степен възстановява христологическата традиция на Антиохия.

Например в мисълта на Теодор Студит всяка двусмисленост относно индивидуалния характер на човечеството на Христос изчезва. Ако по времето на Юстиниан някой като Леонтий Иерусалимски е могъл да говори за това човечество просто като “сбор от индивидуални характеристики”, възприети от Словото, разбирането на Теодор е много по-конкретно: “Христос несъмнено не е бил един обикновен човек (ψιλός άνθρωπος) – пише той,- нито е православно да се казва, че Той е възприел един индивид сред човеците (τον τινα των ανθρώπων), а целостта, целокупността на природата. Трябва да се каже обаче, че тази целокупна природа е била замислена индивидуално (εν ατόμω) – защото как иначе е могла тя да бъде видяна – по начин, който я е правел видима и описуема… което ѝ е позволявало да яде и пие…?[40]”

Оборвайки позицията на иконоборците, според която човечеството на Христос е било неописуемо (αχαρακτήριστον), защото Той е бил “човек въобще” (καθόλου άνθρωπος, новият Адам), Теодор се обръща към Аристотел, за да отхвърли всякакво идеално съществуване на човешката природа: “Тя съществува единствено в Петър и Павел”, пише той, в противен случай човешката природа на Христос е могла да бъде единствено интелектуално съзерцавана, а опитът на Тома, поставяйки пръста си в раната на Иисус, би бил невъзможен. “Самото име Иисус Го прави различен в своите ипостасни характеристики по отношение на останалите човеци[41]”. “Един неописуем Христос би бил също така и един безтелесен Христос; но Исаия (8:3) Го описва като мъжки пол (άρσην τεχθείς), а само формите на тялото могат да направят мъжа и жената различни един от друг[42]”.

Никифор също подчертава човешката реалност на Иисус, Неговия опит от умората, глада, жаждата[43] и човешкото незнание. Въпросът за незнанието на Иисус, който беше обсъден по-горе[44] в рамките на неохалкидонската христология и Евагриевите разбирания, така бива поставен от патриарх Никифор в една по-проста перспектива: макар да приема, че ипостасният съюз би могъл да премахне всяко човешко незнание у Иисус по силата на communicatio idiomatum, той твърди, че характеристиките на човешката природа като такава са били напълно запазени в Христос и че следователно Той “е действал, желал, не е знаел и е страдал като човек[45]” доброволно.

Позицията на Томоса на Лъв и на Халкидонския събор относно неизменността на характеристиките, свойствени на всяка от двете природи в Христос, е главният аргумент на православните полемисти срещу иконоборството.

“Незачеваемият е заченат в утробата на Дева, Неизмеримият става висок три лакътя; Неокачествимият придобива качество; Неопределимият става, сяда и ляга; Този, Който е навсякъде, е сложен в ясла, Този, Който е над времето, постепенно достига дванайсетгодишна възраст; Този, Който е безформен, се явява с формата на човек и Безтелесният влиза в тяло… затова Същият е описуем и неописуем[46].”

За иконоборците, да се твърди, че Христос е описуем (περιγραπτός), е равнозначно на това Той да бъде превърнат в обикновен човек (ψιλός), индивид; за Теодор, фактът, че е неописуем, е характеристика на божествената природа; да се допусне, че човечеството на Христос придобива това божествено качество, означава да се въведе в Христос едно “смесване” на природите (осъдено в Халкидон[47]) и да се сведе тайнството на въплъщението до плод на въображението[48].

Защото Христос е единосъщен с Отца и също със Своята майка; а неговата майка несъмнено е едно напълно описуемо човешко същество[49]. За да бъдат логични със себе си, иконоборците трябва да приемат, изтъква Никифор, че утробата на Дева Мария е станала неописуема, веднага щом е била докосната от присъствието на Логоса. Това е една форма на афтартодоцетизъм, която патриархът нарича аграптодоцетизъм[50]. Резултатът е, че “твърде много чест, отдавана на Божията Майка, се равнява на нейното безчестене; защото би трябвало да ѝ се припише нетленност, безсмъртие и безстрастие, ако онова, което по природа принадлежи на Логоса, трябва по благодат да бъде приписано и на нея, която Го е родила[51].”

Това подчертаване на пълната реалност на историческия Иисус довежда поддръжниците на иконите до използване на изрази, заети направо от христологията на Антиохия. Теодор Студит говори за природно συνάφεια (привързване) на двете природи на Христос[52] – един доста непопулярен термин след Ефеския събор – и за едно лице (πρόσωπον) в две природи, от които само една може да бъде изобразявана[53]. Това не означава, че Теодор отхвърля Кириловата христология; напротив, той официално признава православието на прочутата формулировка: “една въплътена природа на Бог-Слово”, тълкувана в халкидонски смисъл. Но безспорно е, че скритото монофизитство на иконоборците дава възможност на православните да докажат, че тяхната традиция остава основана на Халкидон и вярна на онова, което е фундаментална истина в антиохийската христология: човешката реалност на историческия Иисус.

Никифор като че ли отива дори по-далеч от границите на постхалкидонското православие. Някои пасажи от неговото Antirrhetics изглеждат като официално отричане на теопасхизма, обявен от Кирил и Петия събор: “Не може да се твърди – пише Никифор,- както че Словото е претърпяло страданията, така и че плътта е направила чудеса… Трябва да се приписва на всяка природа онова, което е свойствено за нея[54].” Този пасаж като че ли пренебрегва различието, установено от халкидонската и постхалкидонската христология между ипостаста на Логоса – субект на страданията в плът – и Неговата природа. Същото несторианстващо объркване се появява, когато Никифор пише, че Словото “не се описва, когато бива описвано Неговото тяло[55]”, и в неговата склонност да омаловажава стойноста на communicatio idiomatum, което за него е просто игра с “думите” (ψιλά ονόματα)[56].

Това съживяване на една несторианстваща христология, разглеждаща Христос като два обекта един към друг и несъмнено произлизаща от относителния маниер на библейските тълкувания на Теодор Мопсуестийски и на Теодорит, по никакъв начин не е типично за богословието на всички защитници на изображенията. Теодор Студит, по-специално, основава цялото си богословие на иконите върху учението за ипостасния съюз. За Теодор самата ипостас на Христос е описуема (περιγραπτή) и се изобразява на иконата. Византийската традиция, изобразяваща Христос с буквите ο Ων – “Този, Който е”, превод на тетраграма YHWH – вписан в кръстатия нимб около лицето на Иисус, добре показва стремежа да се види в изображението самата ипостас на Сина Божий, без съмнение невидима в своята божественост, но станала видима в човешката природа, която е приела[57]. За Теодор Студит “всеки портрет е при всички случаи портрет на една ипостас, а не на една природа[58]”: защото ипостаста е единствената конкретна форма на съществуване на човешката природа и следователно единствената реалност, която може да бъде изобразена; а човешката природа на Христос е ипостазирана именно в ипостаста на Логоса и именно последната се изобразява в иконата, защото “образът и подобието на първообраза могат да се отнасят само към една ипостас, а не към две[59]”.  Би било погрешно следователно, според Теодор, да надписваме иконите на Христос с термини като “божественост”, “богопочитание”, или “царско достойнство”, термини, които обозначават Троицата; единствено надписът ο Ων, “Този, Който е”, а не οντότης, “съществуване”, е подходящ за изображението на Христос, изображение на действителното Лице на въплътеното Слово[60].

Така единствено персонализмът на светоотеческото богословие прави възможно преодоляването на същностната дилема на иконоборческия спор и осигурява солидна основа за почитанието на изображенията.

Ипостасният съюз предполага обаче communicatio idiomatum и следователно обожения характер на изобразяемото човечество на Христос. Но като се въплъщава, Словото приема нашата паднала човешка природа, за да я спаси: “Той не притежаваше плът различна от нашата, тази, която падна като последица от греха; Той не я преобрази [приемайки я], а бе създаден от същата природа, както ние, обаче без греха, и чрез тази природа Той осъди греха и смъртта[61].”

В своята полемика против оригенисткото схващане за унищожаване на тялото, илюстрирано от писмото на Евсевий до Констанция, Никифор използва възможността да заяви, че дори прославено, тялото на Христос остава едно напълно човешко тяло, тоест едно описуемо тяло. Контактът с божествеността, участието в божествения живот не разрушават човешката природа, но я възвръщат към нейното първоначално състояние, нейното напълно природно състояние[62]. “Това, което характеризира нетленността – пише той, – не е да развалиш и разрушиш, а да запазиш, да спасиш, да направиш по-добро и вечно неподвижно[63].”

Така преобразено и прославено след Неговата смърт и възкресение, тялото на Христос става източник на обожение: така изображението на въплътеното Слово се счита в православното богословие на осми век за свидетелство за обожената човешка природа на Иисус, едно централно сотириологическо понятие в ранното светоотеческо богословие. Ако тази човешка природа е “неописуема”, както иконоборците биха искали, тя е също и недостъпна, и следователно спасението на нашата човешка природа не е постигното. “Аз почитам Бога”, пише св. Иоан Дамаскин, но също и “багреницата на тялото [на Христос] не само като обвивка, нито като четвърто Лице [на Троицата], а защото то е създадено подобно на Бога (ομόθεον) и е станало неизменно едно с помазанието, което е получило[64].”

Изображението на Христос, почитано от християните, свидетелства за реалността на Евхаристията: “Ангелите – пише Иоан Дамаскин, – не участват в божествената природа, а само в енергията и благодатта; но човеците участват в нея; те са в общение с божествената природа, поне онези, които са в общение със светото тяло на Христос и приемат Неговата кръв; защото тялото и кръвта на Христос са ипостасно съединени с божествеността, а в тялото на Христос, с което ние сме в общение, има две природи, неразлъчно съединени в ипостаста. Така ние сме в общение и с двете природи – с тялото, телесно, а с божествеността, духовно, или по-скоро и с двете и по двата начина – без да има някакво отъждествяване между нашата ипостас и тази на Христос, защото ние първо получаваме ипостаста в реда на творението, после влизаме в съюз чрез смесването (κατά συνανάκρασιν) на тялото и кръвта[65].”

Представата за тялото на Христос, обожено, но също така историческо и описуемо[66], по такъв начин се отъждествява с Църквата, общността на верните. Оттук идва аргументът на Теодор Студит: “Ако Христос, след възкресението, е неописуем, ние също, които съставяме едно тяло с Него (σύσσωμος αυτώ, срв. Еф. 3:6), ставаме неописуеми[67].” Иначе, щом като това не се случва с нас, “ние преставаме да бъдем членове на Христос[68]”. Самата Евхаристия представлява за нас спасение, именно защото тя е “тяло” и “човечество”: “Ние изповядваме – пише Никифор, – че чрез призива на свещеника, чрез идването на Пресветия Дух тялото и кръвта Христови тайнствено и невидимо се явяват…” и има спасение не “защото тялото престава да бъде тяло, а защото то остава такова и се запазва като тяло[69].”

Истинските богословски измерения на иконоборческия спор така се показват ясно: изображението на Христос е видимото и необходимо свидетелство за реалността и човечеството на Христос. Ако това свидетелство е невъзможно, самата Евхаристия губи своята реалност. Теорията на византийския иконостас, разкриващ видимо “към външната страна” естеството на тайнството, извършвано вътре в светилището, несъмнено е разбирана в светлината на току-що анализираното богословие[70].

Това богословие също така дава една полусакраментална роля на иконографията. Св. Теодор Студит сравнява християнския художник със самия Бог, сътворяващ човека по Свой образ: “Фактът, че Бог създаде човека по Свой образ и подобие, показва, че иконографията е едно божествено действие[71].”

Като изобразява Христос, художникът, както Бог в началото, създава един “Божи образ”, рисувайки обожената човешка природа на Иисус, ипостазирана в самото Слово. Чрез това, според св. Иоан Дамаскин, той свидетелства за факта, че “материята е Божие творение, и изповядва, че тя е добра[72]” и че тя повече не носи смърт, а живот: “От момента, когато божествеността се съедини с нашата природа, нашата природа бе прославена като чрез някакво животворно и благотворно лекарство и получи достъп до нетленността: ето защо смъртта на светците се празнува, храмове се строят в тяхна чест и техните образи се изписват и почитат…[73]”

Ентусиазмът на св. Иоан Дамаскин по въпроса за “култа към материята” (την ύλην σέβω[74]) донякъде е смекчен от Теодор Студит, който съзнава твърде добре опасностите на фетишизма, в който изпадат някои форми на иконопочитание. Макар да приема, че почитанието на Евангелието или на материалните изображения предполага “възвеличаване на материята поради издигането на ума към Бога[75]”, той уточнява няколко пъти, че не “същността на изображението се почита, а формата на първообраза, представена чрез изображението… защото не материята е обект на почитанието[76]”. Изглежда, че понятието за богословие на иконите запазва при Теодор един по-изразен неоплатонически характер, отколкото при Иоан Дамаскин. Във всеки случай, както видяхме, личностният аспект на изображението е централният момент в мисълта на Теодор. Срещата с ипостаста на Словото е истинската цел на иконопочитанието и тази среща може и трябва да стане чрез посредничеството на материално изображение, свидетелство за историческата реалност на въплъщението и на обожението, с което нашата човешка природа е прославена в Христа.

Богословието на иконоборческия период, твърде пренебрегвано и често зле разбирано от историците на догматите, упражнява огромно влияние върху доктриналните развития и духовността в по-късни времена. Христологията на византийската Църква открива забележителни свидетели в лицето на Иоан Дамаскин, на Теодор Студит и на Никифор. Тримата съумяват, изправени пред категорично монофизитските тенденции на иконоборците, да възстановят напълно значението на Христовото човечество, както Максим вече е направил през седми век, без да накърнят централното вдъхновение на сотириологията на св. Кирил Александрийски, основана върху понятието за обожението. Значението, отдавано от някой като Теодор Студит на учението за ипостасния съюз в православното богословие на изображенията, показва, че развитието на христологическата мисъл във Византия от пети до осми век съставлява едно неразделно и интегрално цяло. Тази вътрешна логика на византийската христология ѝ дава възможност не само да запази една доктринална истина, но също така да вдъхнови поколения художници, създатели на голямото религиозно достижение, което представлява византийското изкуство. Тя прави от това изкуство не само едно голямо естетическо постижение, но също, по думите на един руски философ от двайсети век, “богословие в цветове[77]”.

Превод: Божидар Питев

_________________________

*Източници – http://svvasiliy.jusoft.net и http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Този текст представя част от книгата (Глава 9) на протоиерей Иоан Майендорф “Христос в източноправославната мисъл”, която предстои да бъде публикувана от издателство “Праксис”.

[1]. Трябва да се отбележи обаче, че неотдавна беше доказан апокрифният характер на писмата до папа Григорий ІІ, които приписват на Лъв претенцията за “свещенство” (J. Gouillard “Aux origins de l’iconoclasme”, Travaux et Mémoires, 3 [Paris, 1968], pp. 243-307).

[2]. Историческите корени на иконоборството са подробно разгледани от L. Bréhier, La querelle des images (Paris, 1904); G. Ostrogorsky, Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites (Breslau, 1929); G. B. Ladner, “Origin and Significance of the Byzantine Iconoclastic Controversy”, Medieval Studies, 2 (1940), 127-149; A. Grabar, L’iconoclasme byzantin: Dossier Archéologique (Paris, 1957); за едно неотдавнашно и симпатизиращо становище вж. S. Gero, Byzantine Iconoclasm During the Reign of Leo III (CSCO, 346, Subsidia 41), Louvain, 1973.

[3]. G. Florovsky, “Origen, Eusebius, and the iconoclastic controversy”, Church History, 19 (1950), 77-96; P. J. Alexander, The Patriarch Nicephorus (Oxford, 1958), 9.

[4]. Вж. C. Clerc, Les theories relatives au culte des images chez les auteurs grecs du IIe siècle après Jésus-Christ (Paris, 1915); също P. J. Alexander, Patriarch Nicephorus, 24-30.

[5]. True Discourse, II, 3, 36, ред. C. Glockner, Kleine Texte… herausgegeben von H. Lietzmann, III (Bonn, 1924), III, 42, 18.

[6]. Against the Christians, fragment 77, ed. A. Harnack, в Abhandlungen der Königliche Preussische Akademie der Wiss. (Berlin, 1916), 93.

[7]. J. Alexander, пос. съч., 33.

[8]. Ernst Kitzinger, “The cult of images in the age before iconoclasm”, Dumbarton Oaks Papers, 8 (1954), 83-150.

[9].  Относно светоотеческите сборници, използвани от иконоборческите събори от 754 и 815 г., вж. M. V. Anastos, “The argument for iconoclasm as presented by the iconoclastic council of 754”, Late Classical and Medieval Studies in Honor of A. M. Friend, Jr. (Princeton, 1955), 177-188; “The ethical theory of images formulated by the iconoclasts in 754 and 815”, Dumbarton Oaks Papers, 8 (1954), 153-160; P. J. Alexander, “The iconoclastic Council of St. Sophia (815) and its definition”, Dumbarton Oaks Papers, 7 (1953), 37-66.

[10]. Текстът се открива сред трудовете на патриарх Никифор, автор на Contra Eusebium в защита на изображенията; ред. J. B. Pitra, Spicilegium Solesmense, I (Paris, 1852; факсимилно издание, Graz, 1962), 383-386.

[11]. Вж. анализ на писмото в G. Florovsky, пос. съч., 85-86.

[12]. Пос. изд., 384.

[13].  Mansi, XI, col. 977-980.

[14]. De haeresibus et synodis, PG, 98, col. 80 a.

[15]. Писмо до Иоан Синадски, PG, 98, col. 157 bc.

[16]. Писмо до Тома Клавдиополски, PG, 98, col. 173 b; относно тези христологически аргументи, които се появяват от началото на спора, вж. Г. Острогорский, “Соединение вопроса о св. иконах с христологической догматикой”, Seminarium Kondakovianum, 1 (Praha, 1927), 35-48.

[17]. Or. I, PG, 94, col. 1236 c.

[18]. Or. III, col. 1320 b.

[19]. Or. I, col. 1245 a.

[20]. P. J. Alexander, Nicephorus, 48.

[21]. Mansi, XIII, col. 333 e-336 d; за един по-нов анализ на решенията от 754 г. вж. M. Anastos, “The arguments for iconoclasm”, 177-188.

[22]. Mansi, XIII, col. 252 ab; 256 ab.

[23].  Пак там, col. 257 ab; положението на душата на Христос в христологията на събора от 754 г. е строго оригенистко; срв. M. Harl, Origène et la fonction révélatrice du Verbe Incarné (Paris, 1958), 116-118.

[24].  Пак там, col. 336 c.

[25].  Chronique de Michel le Syrien, ред. и прев. J. B. Chabot, т. 2 (Paris, 1901), 521.

[26]. (Η εικών) ταυτόν τω πρωτοτύπω εστί, Василий, Ep. 38, 8, PG, 42, col. 340 b.

[27]. Вж. двата дълги екскурса относно различните видове “образи” в: св. Иоан Дамаскин, Oratio І, col. 1240-44; Oratio ІII, col. 1337 a-1348 b.

[28].  Cel. Hier., PG, 3, col. 124 a; Евхаристията като “образ” за иконоборците, в:

Mansi, XIII, col. 261 d-264; православното противопоставяне на този възглед, в: Теодор Студит, Antirrh., PG, 99, col. 340 ac; Никифор, Antirrh. II, PG, 100, col. 336 b-337 a; Contra Eusebium, ред. Pitra, Spic. solesm., I, 440-442.

[29]. Освен цитираната по-горе статия на Г. Флоровски няма друго изследване върху оригенистката мисъл по време на иконоборческия период; отношенията обаче са съвсем очевидни; срв. например H. Crouzel, Théologie de l’image de Dieu chez Origène (Paris, 1956) и M. Harl, пос. съч., 104-120, 139-160 и други.

[30].  Теодор Студит, Писмо до Атанасий, ІІ, 85, PG, 99, col. 1329 a.

[31].  Седми вселенски събор, Определение, Mansi, XIII, col. 377 d.

[32]. Седми вселенски събор, пак там; Иоан Дамаскин, Or., III, col. 1348 d-1359 b; Теодор Студит, Писма, ІІ, 167, col. 1532 a; 292, col. 1640 ab; 217, col. 1656 cd; Никифор, Antirrh., III, PG, 100, col. 392 c.

[33].“En atteignant l’image, la proskynèse ne l’atteint pas pour elle-même, pour sa substance, mais pour la seule similitude qu’elle a avec le prototype, et par suite elle est et elle est dite σχετική. En atteignant le Christ lui-même, elle l’atteint pour lui- même pour sa substance divine et alors elle est et elle est dite λατρευτική”, V. Grumel, “L’iconologie de Théodore Studite”, dans Échos d’Orient, 20 (1921), 265.

[34]. Mansi, XXXII, col. 103; срв. V. Grumel, пос. съч., с. 265-268.

[35]. Or. III, col. 1332 b.

[36]. Теодор, Antirrh., III, PG, 99, col. 417 bc. Следствието е, че е невъзможно да бъде изобразен Самия Бог-Отец; символични изображения на Бог-Отец се появяват едва по-късно във византийското изкуство.

[37]. Refut. poem. iconom., PG, 99, col. 457 d.

[38]. Към Иоан Синадски, PG, 98, col. 157 bc; срв. Иоан Дамаскин, Or. III, col. 1320 b; 1332 c; и други.

[39]. Ο αόρατος οράται, Теодор, Antirrh., I, PG, 99, col. 332 a.

[40]. Antirrh., I, PG, 99, col. 332 d-333 a.

[41]. Antirrh., III, пак там, col. 396 c-397 a.

[42]. Пак там, col. 409 c.

[43]. Antirrh., I, PG, 100, col. 272 b.

[44]. Вж. по-горе, Глава 4.

[45]. Antirrh., I, col. 328 bd.

[46]. Теодор Студит, Antirrh., ІІI, PG, 99, col. 396 b.

[47]. Пак там, col. 409 b.

[48]. Пак там, col. 408 a.

[49]. Срв. Теодор, Problemata, col. 477 b; Antirrh., III, col. 417 ac; Писмо до разпръснатите братя, II, 8, col. 1132 d.

[50]. Antirrh., I, PG, 100, col. 628 a.

[51]. Пак там, col. 268 b.

[52]. Antirrh., I, PG, 99, col. 344 ab.

[53]. Писма, II, 169, col. 1532 d-1533 a.

[54]. Antirrh., I, col. 252 b; срв. същото избягване на теопасхизма в col. 313 d.

[55]. Пак там, col. 285 a, 301 d, 305 a.

[56]. Пак там, col. 317 b.

[57]. Antirrh., III, col. 400 d-401 a.

[58]. Пак там, col. 405 a.

[59]. Adv. Iconomachos Capita VII, PG, 99, col. 489 a.

[60]. Писмо до Навкратий, II, 67, col. 1296 ab; срв. Antirrh., III, col. 420 d.

[61].  Никифор, Contra Eusebium, ред. Pitra, Spicilegium Solesmense, I, 401.

[62]. Пак там, 424, 430, 433, 446-447.

[63]. Пак там, 415.

[64]. Or. III, PG, 94, col. 1325 a.

[65]. Пак там, col. 1348 ab.

[66].  Antirrh., II, PG, 99, col. 385 b.

[67].  Срв. също “Ставайки Божие тяло, Христовото тяло не престава да бъде тяло”, Никифор, Antirrh., I, PG, 100, col. 272 d.

[68]. Antirrh., III, PG, 99, col. 416 c.

[69].  Contra Eusebium, пос. изд., 440, 447 d.

[70]. Вж. по този въпрос интересните наблюдения на L. Ouspensky, “The problem of the iconostasis”, в St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 8 (1964), 186-218.

[71].  Θειόν τι χρήμα υπάρχειν το της εικονοουργίας είδος, Antirrh., III, col. 420 a.

[72]. Or. II, PG, 94, col. 1274 c.

[73].  Пак там, col. 1296 a.

[74]. Or. I, col. 1245 b.

[75]. Antirrh., II, col. 34 d.

[76]. Antirrh., III, col. 421 a; срв. col. 428 b; Писмо до Платон Студит, col. 504 b, c (автентичността на това писмо обаче е оспорвана от Н. Гросу в неговата важна монография върху Теодор, Преподобний Теодор Студит, [Киев, 1907], 192); Писмо до Никита Спатарий, col. 1504 b.

[77].  Е. Трубецкой, Умозрение в красках (Москва, 1915-1916); англ. прев. Icons: Theology in Colors (Crestwood, N. Y., 1974).

Изображение: авторът, протоиерей Иоан Майендорф. Източник – http://www.yandex.ru.

Д-р Р. Т.

Екатерина Дамянова

Идеята за възкресение може да бъде открита в библейските текстове.

В Свещеното Писание на Стария Завет са описани два случая на възкресение – когато св. пророк Илия възвръща към живот сина на вдовицата от Сарепта; извършеното от пророк Елисей възкресение на сина на сунамитката (3 Царств. 17:17-24; 4 Царств. 4:18-37). В книгата на св. пророк Даниил (Даниил 12:2) се предрича възкресение за живот на праведните и възкресение за възмездие на грешниците. С подобно съдържание са изпълнени и не малко псалми (вж. Псалом 48:15-16). Стремежът към изгубеното безсмъртие, притежавано от първите хора преди грехопадението, съпътства живота на вярващите от старозаветната епоха, които очакват обещания Спасител (срв. Исаия 79:20).

В Новия Завет Христос възкресява мъртъвци, за да покаже, че Му е дадена власт от Бог Отец да дарява живот. Това са засвидетелстваните моменти, когато към живот бива възвърнат сина на вдовицата от Наин (Лука 7:12-16), Лазар (Иоан 11:17-46), Иаировата дъщеря (Лука 8:41-42). Сам Спасителят казва: “Както Отец има живот в Себе Си, тъй е дал и на Сина да има живот в Себе Си, та да може мъртви да възкресява” (Иоан 5:24-30). Подобна власт получават по-късно и апостолите. В Деяния на светите апостоли е описано възкресението на Тавита от св. апостол Петър (Матей 10:8; Марк 5:22-43; Лука 7:11-16 ). Вярата във възкресението се намира в тясна връзка с надеждата за вечен живот след смъртта. В изброените по-горе случаи обаче, възкресените биват възвръщани към обичайния си живот, след което отново умират.

Победа над смъртта за първи път, веднъж и завинаги, осъществява едва Христовото Възкресение. То е връхна точка в световната история, кулминация в изкупителния план за спасението на човешкия род. Без него няма спасение, няма избавление от греха и произтичащите от него смърт и унищожение. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето и мисията на Иисус Христос. Неговото Възкресение свидетелства, че Той е Бог и че Неговото учение е божествено (Деян. 2:24-32), че наистина е победил греха и смъртта, а нас е оправдал (Римл. 4:25) и че ние, подобно на Него, ще възкръснем. “Волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден”, казва Спасителят (Иоан 6:39). Новият Завет е изпълнен с надежда благодарение на ударението, което се поставя на Христовото възкресение и на убеждението, че ние също ще възкръснем. Изкупителното дело на Богочовека се осъществява в няколко важни момента: Въплъщение, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение. Възкресението става основа и извор на християнската вяра. Св. апостол Павел пише: “Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). Ако Христос не беше възкръснал, ние нямаше да бъдем сигурни, че нашето спасение е било осъществено, нито щяхме да имаме основания да се надяваме на бъдещ живот (1 Кор. 15:32).

Сам Иисус Христос често говори за Своята смърт и Възкресение, желаейки да подготви учениците си за събитията, на които по-късно те стават свидетели (Матей 16:21,17:12 и други).

Спасителят е осъден на кръстна смърт от римския наместник Понтий Пилат (26-36 година след Христа, определен от император Тиберий за префект на Юдея), по настойчивото искане на юдейските първосвещеници и книжници, които не приемат възвишеното Му учение и не познават в Него дългоочаквания Месия. Те изпитват силна омраза към Христос поради изобличителните слова, с които Той ги напада за тяхното лицемерие и беззаконие. Св. евангелист Иоан пише: “Тогава първосвещениците и фарисеите се събраха на съвет и казваха: какво да направим? Тоя Човек върши много чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него. От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият” (Иоан 11:47-48-53). Членовете на синедриона са подпомогнати в това свое начинание от Юда Искариот, който срещу 30 сребърника тайно предава своя учител. В четвъртък преди Пасха, Христос заедно с учениците Си извършва Тайната вечеря, на която установява тайнството Евхаристия и предсказва предателството. Същата вечер Спасителят е заловен, бичуван и осъден на смърт чрез разпятие, макар че нито един от свидетелите не успява да докаже вина, изискваща подобна присъда. Кръстната смърт е широко разпространена в римските провинции и се прилагала към най-тежко провинилите се престъпници. В петък Иисус е отведен на Голгота и разпнат наред с двама разбойници. Предаден на смърт, Христос приема от любов към човеците да понесе страдание в името на тяхното спасение. Той умира на кръста, но страда и умира не по Божество, което не може да страда и е безсмъртно, а с човешкото Си естество и не защото не може да промени събитията, но защото доброволно от любов към хората Сам принася Себе си в жертва. Свидетелство за това се открива в думите на Спасителя: “Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам да я приема” (Иоан 10:17-18). Небесният Отец от любов към света предава Своя Единороден Син, а Синът също така от любов към света предава Сам Себе Си.

След мъчителната смърт на Христос двама членове на синедриона – Иосиф и Никодим, тайни последователи на Спасителя, получават разрешение да погребат тялото Му. То е положено в запечатана и охранявана по нареждане на фарисеите гробница (Матей 27:64-66). След тридневно пребиваване в гроба Христос наистина възкръсва. Ангел Господен слиза от небето и отваля камъка от входа на гробницата. Войниците, които са на стража, се уплашват от блясъка му и падат на земята като мъртви. Когато пазачите се съвземат, отиват и съобщават на първосвещениците за това, което видели. Еврейските първенци им дават достатъчно пари, за да не свидетелстват на никого за това събитие, а да твърдят, че учениците са откраднали тялото на своя учител (Матей 28:11-15).

Никой човек не е присъствал на Възкресението Христово и излизането Му от запечатания гроб, защото никой не би могъл да възприеме с телесните си очи неземния блясък и божествената слава на това чудо. Ето защо, то не е описано от евангелистите. Те съобщават, че Господ Иисус Христос възкръсва рано сутринта в първия ден на седмицата (за юдеите това е неделя), сиреч на третия ден след смъртта Си. Последните свидетелстват само за празния гроб и седящия върху отваления камък ангел, който възвестява на жените мироносци за Възкресението (Матей 28:2; Лука 24:4). Те описват явяването на възкръсналия Христос първо на Мария Магдалина, а след това на учениците Му. В евангелията и в 1 Кор. 15 глава са засвидетелствани многобройни появи на Спасителя пред отделни хора и цели групи в продължение на 40 дни до деня на Неговото Възнесение (Деян. 1:3).

Увереността си в действителността на Христовото Възкресение засвидетелстват апостолите в своята проповед, техните приемници и всеки дълбоко вярващ човек, насочил усилията си към спасение и придобиване на вечен живот. Силата на християнската вяра,която става първостепенен фактор в историята на човешкото развитие, разпространяването ѝ по целия свят и благотворното ѝ отражение върху него е неоспоримо доказателство за достоверността на това събитие.

Имайки предвид невинността на Христос при Неговата жертва, често в Свещеното Писание той образно се сравнява със жертвено агне. Св. пророк Исаия, като предсказва изкупителните страдания на Спасителя, казва за Него: ”Както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си” (Исаия 53:7). Изпълнението на това пророчество потвърждават по-късно евангелистите, когато пишат, че Иисус Христос мълчи пред синедриона (Матей 26:63) и не отговаря на въпросите на Пилат (Иоан 19:9). Св. Иоан Кръстител нарича Христос “Агнец Божи, Който взима върху Си греха на света” (Иоан 1:29). Понятието “Агнец Божий” се среща само два пъти в Новия Завет (Иоан 1:29, 36). Кръстните страдания и смърт на въплътилия се Син Божи са пълна и най-съвършена изкупителна жертва пред небесния Отец за целия човешки род. С акта на Възкресението Христос изкупва всички хора от греха и смъртта. С Христовата кръв ние сме освободени от наследствения прародителски грях.

Смъртта на Богочовека съвсем не е самоцелна. Тя не е нужна на Самия Бог и не е допусната и изпитана от Иисус Христос заради свои собствени потребности. “Син човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Чрез Неговата смърт се реализират универсални изкупителни планове, насочени към общото спасение на човечеството. Богочовекът идва, за да спаси грешниците (Иоан 10:14-16). Изкупителният път чрез страданията на въплътилия се Син Божи е оправдан. Всичко е подчинено на една единствена цел: възвръщане на творението към своя Творец. Христос предприема спасението на хората, за да влязат те в славата на Бога. Вярващите я достигат съвместно с Него и по причина на Него.

Изкупление е могло да бъде извършено само от Христос, Който като човек, има право да го извърши за Своите братя-хората, като Бог, е способен да го извърши (Гал. 3:13-14; 1 Тим. 2:5-7). Св. евангелист Лука свидетелства: “Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Св. апостол Павел в своето послание до римляните допълва: “Както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на едного дойде на всички човеци оправдание за живот” (Гал. 5:18).

Откупът за нас е даден за всички времена и за всички хора. От него може да се възползва всеки, който повярва в Христос и чрез тайнството Кръщение стане член на Неговата църква. Не бива обаче да се забравя, че спасението е индивидуален подвиг за всеки вярващ през неговия земен живот. Християните на земята са само спасяващи се, но не спасени без лични усилия от тяхна страна.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Екатерина Дамянова, с протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

Датата на Христовата кръс­тна смърт е обсъждана в продължение на много години, но няма никакво съгласие нито относно годината, нито относно деня. Обаче астрономията може да бъде използвана, за да се реконструира Юдейският календар през I-ви век след Рождество Христово и оттук – да се изключат много възможности. Напри­мер, 36 година след Рождество Христово, към която наскоро се събуди интерес от страна на Lane Fox[1], се оказва невъзможна от кален­дарна гледна точка, както ще стане ясно по-нататък в настоящата статия. Освен това астрономията може да бъде използвана да се определят най-веро­ятните дати на Христовата кръстна смърт. В настоящата статия са изпол­звани два подхода за датиране на кръстната смърт[2]: първо, реконструи­ране на юдейския календар през първия век след Рождество Христово; второ, процесът на елиминиране, посочващ, че всяка година с изключение на една е несъвместима с наличните свидетелства. И двата под­хода водят до една и съща дата – 3 април, 33 година след Рождество Христово.Датата на кръстната смърт е ключова в хронологията на живота на Иисус Христос, тъй като тя пряко е свързана с датата и характера на Тайната вечеря, както и продължителността на Неговото служение; тя също така косвено е свързана с датата на Неговото раждане. Един­ственото сигурно указание е, че Хрис­товата смърт се случила през 10-те години, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея (26-36 година след Рождество Христово). Има привърженици за почти всяка година в този период[3]. В допъл­нение към неизвестната година денят на смъртта на Иисус Христос също така е несигурен, тъй като се оказва, че има разлика от един ден между датата, дадена в Евангелието от Иоан, и тази, посочена от Синоптиците.

Библейски свидетелства

Има три главни свидетелства в Свещеното Писание за датиране на Хрис­товата кръстна смърт:

1. Иисус Христос бил разпънат на кръст, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея през 26-36 година след Рождество Христово (и четирите евангелия; също така Tacitus, Annales, 15, 44).

2. И четирите евангелия свидетел­стват, че Иисус Христос умрял няколко часа преди началото на юдейската събота, тоест Той умрял преди вечерта в петък. В допълнение – най-ранните  съчинения, в които определено се говори за датата на кръстната смърт, посочват петък[4].

3. И четирите евангелия са съглас­ни в рамките на около един ден, че кръстната смърт била по време на Пасхата.В официалния празничен кален­дар в Юдея, с който си служели свещениците в храма, времето на Пасхата било определяно точно[5]. Заколването на агнетата за Пасхата ста­вало между 15 и 17 часа на 14-я ден от юдейския месец нисан. Пасхалната вечеря започвала по залез слънце същата вечер, тоест в началото на 15 нисан (юдейският ден продължавал от вечер до вечер; Левит 23:5; Числа 28:16). Съществува обаче очевидно несъответ­ствие от един ден в евангелските повест­вования за кръстната смърт, което е обект на сериозна дискусия. В Иоановото евангелие се казва, че процесът срещу Иисус Христос и кръстната смърт били в деня преди Пасхата (Иоан 18:28; 19:31). Оттук следва, че св. евангелист Иоан поставя кръстната смърт на 14 нисан. Точното тълкуване на Синоптиците е по-неясно, ето защо ще се спрем накратко на три от главните възможни тълкувания, които са били предложени[6].

а) Изглежда, че според Синоп­тиците Тайната вечеря била Пасхална трапеза, извършена вечерта в началото на 15-ти нисан, а кръстната смърт била по-късно в същия юдейски ден (тоест все още на 15-ти нисан; Марк 14:12). Това обаче не е в съгласие с Иоановата дата, 14-ти нисан[7].

б) Много учени предполагат, че Тайната вечеря, описана от Синопти­ците, не била точно Пасхална трапеза. Предполага се, че Иисус Христос, знаейки за Своето скорошно взимане под стража, извършил подобна на Пасхалната вечеря вечерта преди Пасхата (вж. Лука 22:15). Поддръжни­ците на това тълкуване изтъкват, че Синоптиците не споменават за пасхално агне, заклано и приготвено за Тайната вечеря. Това тълкуване е в подчертано съгласие с Иоановото описание, в което изрично се казва, че Тайната вечеря била извършена преди празника Пасха (Иоан 13:1). Определянето на точното време също така се съгласува, така че според тази теория и четирите еван­гелия посочват 14-ти нисан като дата на Христовата кръстна смърт. Съще­ствуват множество варианти върху това основно тълкуван[8].

в) A. Jaubert предполага, че Тай­ната вечеря, описана от Синоптиците, била точно Пасхална трапеза, но извършена в Пасхалното време, както то било изчислявано според „сектантския” календар на Кумранската община и някои други[9]. Според тази теория Тайната вечеря била извършена във вторник вечерта, тоест в началото на юдейската сряда (сектантският кален­дарен Пасхален ден, отбелязан от Синоптиците), кръстната смърт била в петък (и четирите евангелия), и официалната Пасха била в събота (отбелязана от св. евангелист Иоан). Според тази теория и четирите еван­гелия отново посочват 14-ти нисан (официалния календар) като дата на кръстната смърт[10].Следователно, някои учени смя­тат, че и четирите евангелия поставят кръстната смърт в петък, 14-ти нисан, докато други – че според Синоптиците тя била в петък, 15-ти нисан. На този етап в интерес на дискусията нека приемем, че и двете дати могат да бъдат възможни. Проблемът, който следователно трябва да бъде решен, е да се определи в коя от годините 26-36 след Рождество Христово 14-ти и 15-ти нисан се падали в петък. Както е известно, много тълкуватели се опитват да използват астрономията при решаване­то на този проблем[11]. Това обаче не е лесно, тъй като, въпреки че астроно­мическите изчисления могат точно да определят времето на новолунията и пълнолунията, ние не знаем по какъв начин юдеите през първи век след Рождество Христово можели да откриват първото слабо проблясване на лунния сърп, следващо конюнкцията със слънцето (разбира се, самата нова луна е невидима).

Реконструиране на Юдейския календар през I-ви век слeд Рождество Христово

Юдейският календар е лунен ка­лендар, който през I-ви век след Рождество Христово бил определян чрез наблюдаване на новия лунен сърп. Всеки юдейски месец започвал с вечерта, когато новият лунен сърп бил за първи път видим, скоро след залез слънце. Оттук следва, че юдейският ден започвал от вечерта и първият ден на всеки месец бил денят на първата видимост.Последователните появявания на новия лунен сърп от неговия период на невидимост (когато той се изгубва в ослепителния блясък на слънцето) са разделени от 29 или 30 дни, така че всеки лунен месец е дълъг 29 или 30 дни. Главният проблем в реконструирането на Юдейския кален­дар е да се определи кои месеци били 29 и кои 30 дни.С. J. Humphreys и Waddington са изчислили видимостта на лунните сър­пове, видени от Иерусалим, служейки си с най-съвременни методи[12]. Техните резултати са представени в таблица 1.

Макар че през I-ви век след Рождество Христово началото на юдейския лунен месец (в официалния календар) било опреде­ляно щателно чрез астрономически наблюдения, остават два несигурни календарни фактора: допълнителните (или високосните) месеци и възмож­ността за облачно небе, правещо луната невидима. В случай на неблагоприятни атмосферни условия, препятстващи наблюдаването на „новата светлина“, новият месец започвал на 31-ия ден на стария, тъй като максималната дължина на всеки месец била 30 дни. Следова­телно, изчисляването на видимостта не може ясно да установи, че луната била наблюдавана, но то всъщност посочва кога дори при идеални атмосферни условия луната не би могла да бъде видяна и може да бъде използвано, за да се определи най-ранното възможно начало на всеки лунен месец. (Може би заслужава да се отбележи, че метеоро­логията на пустинните области, напри­мер около Иерусалим, дава висок про­цент на безоблачни нощи[13].)

Дванайсет лунни месеци възлизат приблизително с 11 дни по-малко от една слънчева година. Поради земедел­ски и празнично-религиозни причини юдеите запазвали лунните месеци на приблизително същото място в слън­чевата година чрез прибавянето на 13-ти месец, когато е необходимо. Различни методи за прибавяне били използвани в различни периоди на юдейската ис­тория, но през I-ви век след Рождество Христово прибавянето било регулирано ежегодно чрез официално обявяване от Синедриона според някои критерии[14]. Най-важните от тях били, че Пасхата трябва да се пада след пролетното равноден­ствие. Ако било забелязано (например, според положението на изгрева или залеза на слънцето относно дъгите на „Небесните врати“ на хоризонта)[15] към края на юдейската година, че Пасхата ще се падне преди равноден­ствието, било постановено прибавянето на допълнителен месец преди месец нисан. Високосен месец обаче би могъл също така да бъде постановен, ако посевите били закъснели вследствие необичайно лошо време (тъй като първият сноп от жетвата трябвало да бъде узрял за представянето пред Господа на 16-ти нисан), или ако агнетата били твърде малки. За съжаление ние не притежа­ваме никакви исторически сведения, що се отнася до официалното обявяване на високосни месеци в годините 26-36 слeд Рождество Христово. Следователно, възмож­но е в някои години месец нисан да е бил един месец по-късно, поради необичайно лошо време. Изчисленията показват, че в периода 26-36 година след Рождество Христово, ако месец нисан бил един месец по-късно, 14-ти нисан не би се падал в петък в нито една година, а 15-ти нисан би се падал в петък единствено през 34 година след Рождество Христово (23 април).Възможни дати за кръстната смърт

В таблица 2 са изброени вероят­ните дати за кръстната смърт в петък, на 14-ти или 15-ти нисан, включително и датата 23 април 34 година след Рождество Христово. Тези дати са единствените, които са възможни от астрономическа и кален­дарна гледна точка за Христовата кръстна смърт. Таблица 2 е идентична с датите, дадени от J. Finegan (въз основа на изчисленията на J. K. Fotheringham[16]), с изключение на това, че по-точните изчисления на Humphreys и Waddington показват, че петък, 11 април 27 година след Рождество Христово могъл да се падне или на 14-ти или на 15-ти нисан, в зависимост от атмосферните условия, имащи връзка с началото на този месец. В таблица 2 се забелязва, че 36 година след Рождество Христово, наскоро предложена от Lane Fox[17] и N. Kokkinos[18] за кръстната смърт, е невъзможна от календарна гледна точка. Следователно, познаване­то на Юдейския календар за времето на Иисус Христос е ключова инфор­мация за новозаветните изследвания.Годината 27 след Рождество Христово е почти сигурно твърде ранна за кръстната смърт. В Евангелието на Лука 3:1-2 конкретно се посочва, че св. Иоан Кръст­ител започнал своето служение в 15-та година на император Тиберий (Иисус Христос бил кръстен от св. Иоан Кръс­тител впоследствие). Тъй като Тибе­рий бил римски управител и тъй като св. евангелист Лука адресирал своите две книги (Евангелие и Деяния на св. апостоли) до римски християни (или поне до такива под римска власт), той вероятно изчислявал 15-та година на Тиберий според Римския календар. Съществуват следователно две главни възможности. Ако св. евангелист Лука използвал Юлианския календар и изчисляване според accessionyear sys­tem, използвано от римските историци, например Тацит, то 15-та година про­дължила от 1 януари до 31 декември 29 година след Рождество Христово. По същия начин св. евангелист Лука могъл да използва обичайния римски метод за изчис­ляване на царските години и в такъв случай 15-та година продължила от 19 август 28 до 18 август 29 година след Рождество Христово. Ако всъщност св. евангелист Лука използвал юдейското изчисляване, 15-та година била пролетта на 29-30 година след Рождество Христово[19]. Допълнително съображе­ние е, че повечето учени считат, че Пилат бил прокуратор известно време преди кръстната смърт (вж. Лука 13:1; 23:12). Следователно, 27 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт е малко вероятна.Годината 34 след Рождество Христово е почти сигурно твърде късна за кръстната смърт, тъй като би противоречала на предполагаемата дата на обръщането на св. апостол Павел. Ние можем съвсем уверено да датираме последните събития от живота на св. апостол Павел. Изчисляването обратно от тях и изпол­зването на интервалите от време, дадени от самия св. апостол Павел (например, три години и 14 години, вж. Гал. 1:18; 2:1), води много учени до заключението, че обръщането на св. апостол Павел било през 34 година след Рождество Христово[20]. В допълнение, 34 година след Рождество Христово е единствено възможна като дата на кръстната смърт, ако времето е било изключително лошо. Няма положителни доказателства в подкрепа на 34 година след Рождество Христово и следо­вателно я изключваме.

След като съответно бяха изклю­чени 27 и 34 година след Рождество Христово като вероятни години за кръстната смърт, забелязваме от таблица 2, че кръстната смърт трябвало да се случи на 14-ти нисан и че по-горе приведеното тълкуване (а) относно Тайната вечеря не може да бъде точно. Може би също така заслу­жава да се отбележи, че бяха използвани научни изследвания, за да се направи разграничение между различните богословски тълкувания за характера на Тайната вечеря и е установено на календарна основа, че Тайната вечеря не може да е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време на същата. В допълнение беше доказано, че кръстната смърт се случила на 14- ти, а не на 15-ти нисан. Следователно, Иисус Христос умрял по същото време, когато пасхалните агнета били заколвани. Това е в съгласие с много изказва­ния на св. апостол Павел, например, „Хрис­тос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7). В допълнение, св. апостол Павел говори за Иисус Христос като начатък на тези, които ще възкръснат от мъртвите (1 Кор. 15:20), явна ана­логия с принасянето на първия сноп от жетвата в храма, което ставало на 16-ти нисан. Малко вероятно е, че св. апостол Павел би използвал тази символика, ако тя е в разрез с хронологията. Така в описанието на Иисус Христос като Пасхален агнец и като начатък, св. апостол-Павловата хронология на събитията от кръстната смърт (отразена в едно от най-ранните новозаветни писания, 1 Коринтяни, написано около 55-56 година след Рождество Христово)[21] е идентична с тази на св. евангелист Иоан. И двамата са в съгласие със синоптическата хроно­логия при условие, че Тайната вечеря не е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време. В допълнение, в новозаветния апокриф „Евангелие на Петър“ се казва изрично, че Христовата смърт била в навечерието на Пасхата, тоест на 14-ти нисан[22], а в юдейския извор, Вавилонския Талмуд, се отбелязва, че „в навечерието на Пасхата те повесили Yeshu“, по-рано споменат като „Yeshu Назарянин“ (b. Sanh., 43 а; „Иисус“ е гръко-римски еквивалент на семитското „Yeshu“). Следователно, има удивително единодушие на всички извори, че кръстната смърт на Иисус Христос била на 14-ти нисан и в резултат на това единствените две възможни дати за кръстната смърт са 30 и 33 година след Рождество Христово.Тъй като служението на Иисус Христос започнало след това на св. Иоан Кръстител, най-ранната въз­можна дата за началото на служението на Иисус Христос е есента на 28 година след Рождество Христово[23], и в Иоановото евангелие са отбелязани три Пасхи, случили се по време на това служение (включително Пасхата на страданията). Оттук следва, че ако това свидетелство се приеме, 30 година след Рождество Христово не може да бъде годината на кръстната смърт, оставяйки 33 година след Рождество Христово като единствената възможност, която също така е в съгласие с „храмо­вата забележка“. По време на първата Пасха от Христовото служение в Иоан 2:20 се отбелязва, че юдеите казали на Иисус Христос: „Тоя храм е граден четирийсет и шест години“. Допус­кайки, че това се отнася до вътрешния храм, 46 години довеждат първата Пасха от Христовото служение през пролетта на 30 или 31 година след Рождество Христово, в зависимост от това, колко било времето за подготовка преди началото на изграждането[24]. В допълнение, 33 година след Рождество Христово е в хармония с политическата ситуация в Юдея по онова време[25]. Интересно е да се отбележи, че по време на съдебния процес срещу Иисус Хрис­тос евангелията описват Пилат като слаб и податлив на натиска на юдеите, докато Иосиф Флавий (а също така и в Лука 13:1) го характеризира като безмилостен и антисемитист. Пилат бил назначен за прокуратор на Юдея през 26 година след Рождество Христово от Sejanus, извес­тен антисемитист. Тиберий екзекути­рал Sejanus поради подмолна противодържавна дейност през месец октом­ври 31 година след Рождество Христово и впоследствие заповядал на всички управители да не се отнасят зле към юдеите. Оттук следва, че характеристиката на Пилат в евангелията е в съгласие с кръстната смърт, настъпила след месец октомври 31 година след Рождество Христово, тоест през 33 година след Рождество Христово. Ако единствените Пасхи от Хрис­товото служение били трите изрично споменати в Иоановото евангелие, 33 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт предполага служение от около две и половина година. Много учени смятат, че св. евангелист Иоан не е споменал още една Пасха, което би означавало служение от три години и половина.Заключение

В заключение може да се отбеле­жи, че датата 3 април 33 година след Рождество Христово е единствената възможна дата за Хрис­товата кръстна смърт и че тя се подкрепя от по-голямата част учени[26].

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Таблица 1

Датата 14 нисан в Иерусалим, 26-36 година след Рождество Христово

Година след Рождество Христово     Време на новолуние* Изведена дата на 14 нисан**

26                                                             6 април 6:40                    неделя 21 април

27                                                             26 март   20:05                четвъртък 10 април+

28                                                             15 март   2:30                   вторник 30 март

29                                                            2 април 19:40                    понеделник 18 април++

30                                                            22 март 19:55                    петък  7 април++

31                                                            12 март  0:26                     вторник 27 март

32                                                            29 март 22:10                    неделя 13 април+

33                                                            19 март 12:45                    петък 3 април

34                                                            9 март 5:25                        сряда 24 март

35                                                            28 март 6:10                     вторник 12 април

36                                                           16 март 17:50                    събота 31 март

*Изчислено точно (със слънчев часовник) време на конюнкцията за Иерусалим.

**Тази колона дава Юлианския ден (от полунощ до полунощ), започващ в 6-я час 14 нисан и завършващ в 6-я час 15 нисан.

 ⁺14 нисан 27 и 32 година след Рождество Христово би могъл да бъде на следващия ден, ако новолунието не било определено поради слаба атмосферна видимост.

++Във всеки от тези случаи не е невъзможно, но е твърде невероятно 14 нисан да се падал в предходния ден.

Таблица 2

Календарно възможни дати за кръстната смърт на Иисус Христос

 Юдейския ден           Източник                                   Дата (Юлиански календар)

14 нисан                       Иоановото евангелие и           +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.                                            Синоптиците (6, в)*

                                                                                            петък, 7 април 30 г. сл. Р. Хр.

                                                                                            петък, 3 април 33 г. сл. Р. Хр.

15 нисан                        Синоптиците (а)*                   +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.

                                                                                           ++петък, 23 април 34 г. сл. Р. Хр.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*Синоптиците (а, 6, в) се отнасят до трите възможни интерпретации на текста.

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, май 2013, авторът е проф. д-р.

[1]. R. J. Lane Fox, The Unauthorized Ver­sion, London and New York, 1991.

[2]. C. J.. Humphreys and W. J. Waddington, Dating the Crucifixion, Nature, 306, 1983, 743-746.

[3]. J. Finegan, Handbook of Biblical Chro­nology, Princeton, 1964, 285-301.

[4]. Срв. Prof. Chr. N. Chiaouroff, Le jour de la Sainte-Cène. ГДА, C., т. 11 (XXVIII), 1951-1952, c. 182; Hans Achelis, Geschichte der Alten Kirche, I. Die Anfänge, Zweite Auflage, Berlin und Leipzig, 1937, S. 51.

[5].  Bo Reicke, Neutestamentliche Zeitges-chichte, Dritte Auflage, Berlin, 1982, 178-179.

[6].  За преглед на различните мнения вж. I. Н. Marschall. Last Supper and Lord’s Supper, London, 1980, chapter 3.

[7]. J. Jeremias, The Eucharistic Words of Jesus, London, 1966, 15-20.

[8]. B. Reicke, op. cit., 180-184.

[9]. A. Jaubert, La Date de la Cène, Paris, 1975; вж. също така Finegan. op. cit., 44-49.

[10]. За дискусия върху календарите и тяхната употреба през I-ви век след Рождество Христово, вж. Е. Schürer, The History of Jewish People in the Age of Jesus Christ, rev. ed. by G. Vermes and F. Millar, Edinburgh, 1973, I, Appendix 3.

[11]. J. Finegan, op. cit., 291-298; E. W. Maunder, On the Smallest Visible Phase of the Moon, Journal of the British Astronomical As­sociation, 21, 1911, 355;  J. K. Fotheringham, The Evidence of Astronomy and Technical Chronol­ogy for the Date of the Crucifixion, JTS, 35, 1934, 146-162; H. H. Goldstine, New and Full Moons, 1001 B. C. to A. D. 1651. Philadelphia, 1973.

[12]. Humphreys and Waddington, op. cit., 743-746.

[13]. N.V. Vidal and U. Feldman, Meteoro­logical Conditions near the wise Observatory, Israel, Quarterly Journal of the Royal Astro­nomical Society, 15, 1974, 462.

[14]. J. Finegan, op. cit., 42-44; Е. Schürer, op. cit., I, 589-595; J. Jeremias, op. cit., 37.

[15]. O. Neugebauer, Notes on Ethiopic Astronomy, Or. 33, 1964, 50.

[16]. J. Finegan, op. cit., 295.

[17]. R. J. Lane Fox, op. cit.

[18]. N. Kokkinos, Crucifixion in AD 36, in: Chronos, Kairos, Christos: Nativity and Chronological Studies Presented to Jack Finegan, J. Vardaman and E. M. Yamauchi (eds.), Winona Lake, Eisenbrauns, 1989, 133-163.

[19]. O. Edwards, The Time of Christ, Edinburgh, 1986, 102, 196; доц. Тодор Събев, Първата християнска Петдесетница – основаване на Църквата 33 година, ДК, 1960, кн. 6, с. 14.

[20]. R. Jewett, A Chronology of Pauls Life, Philadelphia, 1979, 30; O. Edwards, op. cit., 174.

[21]. R. Jewett, op. cit., 104; J. A. T. Robinson, Redating the New Testament, London, 1976, 54-55; срв. Проф. Хр. Н. Гяуров, Живот и дейност на св. апостолa Павла, С., 1946, с. 30.

[22]. M. R. James, The Apocryphal New Testament, Oxford, 1953, 91.

[23]. O. Edwards, op. cit., 104.

[24]. Ibid., 128.

[25]. B. Reicke, op. cit., 236.

[26]. Ibid., 183-184; доц. Тодор Събев, пос. съч., с. 14-16.

Изображение: авторът, Емил Трайчев. Източник –  Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.