Ангел Кръстев

Тази година се навършват 940 години от разделението на Църквата на Източноправославна и Римокатолическа (статията е писана през 1994 година, бел. на авт. на блога). Някои историци считат като причина за този печален факт прекомерните амбиции и високомерие на константинополските патриарси Фотий (820-891) и Михаил Керуларий (1043-1058). Пишейки за културния подем на Източната империя през IX век, видният историк професор В. Левченко между другото отбелязва: „Вожд на литературното възраждане през IX век е патриарх Фотий (820-891), голям държавен деец, който подготвил с борбата си против римския папа разделянето на формално единната Християнска църква на западна и източна[1]„. А за патриарх Михаил Керуларий същият историк пише, че „завършил бързо окончателния разрив с Рим[2]„

Схващането, което хвърля цялата отговорност за печалното разделение на Църквата върху православните, се поддържа предимно от католическите богослови. За тях възникналата схизма е едностранен акт на неподчинение от страна на константинополските патриарси спрямо римския папа.

Според протестантските богослови и историци главна причина за разделението на Църквата са възникналите недоразумения и спорове по несъществени догматически и богослужебни различия между Източната и Западната църква.

За православните богослови схизмата винаги е била акт, „обоснован от редица социално-икономически и политически причини, преди всичко от острата борба между цариградските патриарси и римските папи за власт, за църковни доходи и политическо влияние”[3], от изстиване на братската християнска любов между представителите на двете църкви.

И наистина, само с изстиване на тази първоначална християнска любов бихме могли да си обясним лекотата, с която била забравена вярата в триединия Бог и изкупителното дело на Спасителя и се отдавало по-голямо внимание на онова, което е разделяло двата свята.

Проследявайки дългия път на постепенната подготовка на схизмата, виждаме, че в нея се преплитат политически, национални и религиозни интереси. И за да бъдем безпристрастни, ще трябва да посочим причините за подготвяното от векове разделение и върху кого пада отговорността за него чрез провъзгласяването на схизмата.

Споровете в Църквата се водят тогава между духовните предстоятели – между римския папа на Запад и константинополския патриарх на Изток.

Първоначалното разделение на империята при Диоклетиан имало само административно значение. То станало причина за самостоятелен стопански и религиозно-културен живот, който по-късно се превърнал в незачитане, недоверие и вражда. Схизмата е една от последиците на това разделение, което се затвърдило още повече след преместването столицата на империята от Рим във Византион през 321 година. От този момент започнало съперничеството за първенство в църковния живот и началото на зараждане на схизмата[4].

В бурните времена на нахлувания на варварски племена в Западната римска империя и падането ѝ под ударите на остготите в съзнанието на населението се издигнал авторитетът на римския папа като единствен негов закрилник. А желанието на император Юстиниан да наложи властта си на Запад имало само временен характер. Той станал причина за ориентирането на римския първосвещеник към новите западни държави и оттук за задълбочаване на антагонизма между Изтока и Запада.

Император Юстиниан нямал намерение да оставя църковните дела в ръцете на папата, а сам се разпореждал с папския престол, като дори утвърждавал избора на папите[5]. Това накарало папата да потърси и намери нов съюзник в лицето на френските крале.

Самото основаване на папската държава през 755 година е друг важен момент в отношенията между Изтока и Запада. Фактът, че папата става светски владетел, означавал, че авторитетът му сред останалите светски господари нараства и посредничеството му след време ще бъде търсено и от византийските императори.

Провъзгласяването на Карл Велики за император през 800 година и възобновяването при Отон I (962 година) на Западната римска империя, наречена по-късно „Свещена римска империя“, окончателно разделят политически двата свята.

Налице била национална омраза между гърци и латинци много преди окончателното политическо разделение на империята. Латинците демонстрирали надменност и превъзходство. Гърците пък презирали латинския език и се смеели на културната изостаналост на западния латински свят. Патриарх Фотий нарича дошлите в България западни духовници „мъже от мрака изпъкнали“[6], а император Михаил III в едно писмо до папа Николай I нарича латинския език „варварски“.

Към политическите и националните причини за отдалечаването на Изтока от Запада с течение на времето се прибавят и възникналите местни обичаи в култа на двете църкви. Те водят до различни схващания по църковно-богословски, догматически и дисциплинарни въпроси. Въпреки тези различия дълго време двата свята са живели в мир, като не са считали тия различия като повод за нарушаване на църковното единство.

Първият повод за недоразумения и спорове между Източната и Западната църква бил спорът за празнуването на Пасхата. Източната църква до IV век празнувала Пасхата ведно с юдеите, тоест на 14 нисан, в който и ден да се случи тази дата. Този обичай се основавал на преданието на апостолите Иоан и Филип. По тази причина източните християни били наречени четиридесетници. На Запад пък Пасха се празнувала в първия неделен ден след 14 нисан, за да не се празнува християнската Пасха заедно с юдейската. Тази практика се основавала на преданието на първовърховните апостоли Петър и Павел. Въпросът за празнуването на Пасха бил окончателно решен на Първия вселенски събор в Никея в 325 година. Друг спорен въпрос бил този за приемането на еретиците. До IX век, макар и да е имало спорове по този въпрос, никой не е смятал, че заради тях трябва да бъде нарушен мирът и църковното единство. Официално били поставени култови различия между двете църкви на Трулския събор (692 година). Основавайки се на по-стари определения, отците на събора осъдили както източната, така и западната практика.

По-важни западни практики, които осъдил Трулският събор, били:

1) безбрачието на духовниците (51 апостолско правило, 13 трулско); 2) ядене на кръв и убити животни (63 апостолско правило, 67 трулско); 3) постът в съботни дни (66 апостолско правило, 67 трулско); 4) яденето на яйца и сирене в събота и неделя през св. Четиридесетница; 5) изобразяването на Спасителя като Агнец (89 трулско).

Каноните на пето-шестия Трулски събор били санкционирани и приети от VII Вселенски събор, но въпреки това Западната църква не ги въвела в своята практика.

След обявяването на схизмата между Източната и Западната църква патриарх Михаил Керуларий изброява 28 отклонения в латинската практика.

В акта за отлъчване на Източната църква Западната също регистрирала отклонения у гърците.

При започналите диспути по литургичните различия се появили най-много разногласия за употребата на безквасния хляб, а в областта на догматиката – въпросът за изхождане на Светия Дух и от Сина. По този начин двете страни се обвинявали взаимно в ереси, приписвайки си неща, каквито в действителност нямат. В крайна сметка като основание за тези взаимни нападки и обвинения в ереси лежи различното схващане за култа в Източната и Западната църква. За Източната църква култът е огледало на догмата и поради това само вселенският събор може да го измени. За Западната църква култовите форми имат временно значение и могат да се изменят според нуждите.

Наред с култовите различия голяма роля за разделението на църквите изиграват и различията от догматичен характер, специално спорът за Filioque[7].

Въвеждането на формулата „филиокве“ било наложено не от богословски съображения, а от практически мотиви. Съборите, които приели тази формула, били председателствани от императори. Папа Бенедикт VIII (1012-1024) въвел тази формула в Символа на вярата по искане на германския император Хайнрих II при коронясването му в Рим.

Намесата на светската власт усложнила разглеждането на въпроса за изхождане на Светия Дух и от Сина.

Съществена роля за взаимното отчуждаване между Римската и Константинополската църква са допринесли различията им за отношението между светската и духовната власт и за църковното управление.

Още от дълбока древност Римската църква се е ползвала с почитта на всички църкви като църква с апостолско приемство и то на първовърховните апостоли Петър и Павел. Като такава тя била смятана за пазителка на апостолското предание. Поради това е сочена от някои писатели за пример на другите църкви и те препоръчват да се спазва преданието, което тя пази[8]. Мисълта у някои западни писатели, че Църквата трябва да има свой видим глава, е била поддържана и използвана от папите, за да наложат идеята за приматството си над цялата Църква. А обичаят на западните църкви да се обръщат към Рим за решаване на някои спорни въпроси бил изтълкуван от папите като признание на тяхната власт над тия църкви.

Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) дало титлата митрополит на константинополския духовен глава и го приравнило по достойнство непосредствено след римския, поради политическото значение на този град като столица – нов Рим[9], макар че бил подчинен на митрополита на Ираклия. Четвъртият вселенски събор (451 година) дал почетната титла патриарх на константинополския и иерусалимския епископи, макар че римският и александрийските митрополити предпочитали титлата папа[10].

Свиканият през 343 година събор в Сердика за пръв път дал юридически основания за правата на римския първосвещеник, основани на първенството на св. апостол Петър[11].

Възползвайки се от първенството си по чест, съгласно апостолската традиция, на своя престол папите успели да издействат от императорите узаконяване и на първенството им по власт.

По време на Втория Вселенски събор папите били вече толкова уверени в своята сила и значение, че папа Дамас протестирал срещу приравняването на константинополския епископ по чест с римския (3-то правило). Папите виждали в това правило, което още не давало никаква юрисдикция на цариградския епископ, опасно начало за издигане на един опасен съперник. Това се вижда и от отношението на папа Лъв I към 28 правило на Четвъртия Вселенски събор. Опозицията на този папа идвала не само от разбирането му, че римският папа е глава на цялата Църква, но и от страх от по-нататъшно издигане на цариградския патриарх и евентуално желание на последния да вземе мястото на римския папа.

Титлата „вселенски“ (οικουμενικος), която приемат константинополските патриарси от времето на Юстиниан насам, породила също протести у папите[12].

Образуването на папската държава е важна крачка за засилване претенциите на папите за главенство в Църквата. Отношенията между двете църкви се усложнили още повече.

Провъзгласилият се за крал на франки и лангобарди Карл Велики помогнал на папа Лъв III да затвърди положението си в Рим. За благодарност той получил от папата императорска корона в 800-та година. По този начин се създала нова Западна империя, която предизвикала недоволство в Константинопол. С коронясването на Карл Велики за император настъпило пълното откъсване на Италия и папата от Константинопол и преминаването му под протекцията на Запада.

През IX вeк папите започнали да основават властта си в Църквата върху един канонически сборник, известен под името Лъжеисидорови декреталии[13]. В него папата е представен като приемник на княза на апостолите – апостол Петър, поради което има пълна власт над цялата Църква. Всяка власт, която имат в своите църкви другите апостоли и предстоятели, идва от него; той свиква съборите и утвърждава техните решения; до папата се отнасят с апелация срещу решенията на местните събори; решенията на папата са окончателни. В отделните страни папата праща викарии или примаси.

На Изток положението на константинополския патриарх в това време също нараснало. Близостта му до императора го издигнала в очите на другите патриарси, които се отнасят към него с по-голяма почит. Патриарсите в Константинопол достигнали същото положение, каквото имали папите на Запад[14].

Докато на Запад папата успял да си извоюва самостоятелност и да наложи мисълта, че той държи в ръцете си духовната и светската власт, която раздава, то на Изток византийският император бил пълен господар в Църквата. Византийските императори най-безцеремонно се месели в църковния живот и това се отразило особено зле в отношенията между Римската и Константинополската църква, защото политическите интереси винаги диктували държанието на константинополския патриарх при тия спорове. Оттук е и голямото непостоянство в позициите на константинополския патриарх в борбата и споровете му с римския папа.

Възникналата схизма през IX век поради свалянето на патриарх Игнатий и възкачването на патриарх Фотий станала повод за конфликт между Източната и Западната църква. Привържениците на патриарх Игнатий не признали Фотий за патриарх. Те даже апелирали до папата за намеса в спора. Това дало повод на папа Николай I да наложи властта си и над Източната църква. За премахване на разкола император Михаил свикал събор през 861 година в Константинопол. На него били поканени както източните патриарси, така и папата. Изпратените от папата писма чрез своите делегати до императора и патриарха са проникнати от идеята за главенството му в цялата Църква. Особено недоволства той от факта, че императорът е извършил промени в Църквата без негово знание.

Въпреки това становище на папата присъстващите 918 епископи на събора признали Фотий за патриарх. Съборните решения били съобщени на папата. Патриарх Фотий в писмо защитил самостоятелността на Константинополската църква и упрекнал папата в това, че приема в общение избягали лица от църквата му, без те да имат представителни грамоти[15].

Недоволен от решенията на събора, папа Николай I свикал през 863 година събор в Рим, на който отлъчил патриарх Фотий, ако в срок от един месец не напусне катедрата. Съборните решения папата съобщил писмено на патриарха и императора. В писмото си до патриарх Фотий папата защитава първенството на своя висш авторитет в Църквата с дадените на апостол Петър пълномощия. Римската църква е глава на всички църкви. На нея е предоставена грижата да поддържа целостта на вярата… Всичко, което се утвърждава с авторитета на римския първосвещеник, трябва да се пази твърдо и неприкосновено…[16]

Още в самото начало на спора изпъкват двете непримирими гледища на църквите по въпроса за църковното управление. Докато патриарх Фотий в писмото си до папата иска санкциониране на задължителните за цялата Църква правила от вселенските събори, то папа Николай издига авторитета на римския първосвещеник и над вселенските събори.

Отношенията между Източната и Западната църква, тоест между патриарх Фотий и папа Николай се усложнили още повече с намесата на латинското духовенство в новооснованата Българска църква. То искало въвеждането на „целия религиозен обред на християнската вяра в употребление у българите, както те били наставени от светейшия папа[17]„. Това принудило патриарх Фотий да пренесе борбата срещу папата на чисто църковна почва, премахвайки булото на различията, образувани с течение на вековете между Източната и Западната църква[18].

През 867 година се състоял събор на източните патриарси, който осъдил отстъпленията на Римската църква, намесата ѝ в България и отхвърлил главенството на папата. Отхвърлени били още постът в съботни дни, целибата на клира, миропомазването само от епископ, изхождането на Светия Дух и от Сина и главенството на папата. Желанието на събралите се патриарси на събор било да спечелят на своя страна и император Людовик Немски. Изпратено му било за изпълнение решението на събора за свалянето на папата[19]. Дворцовите промени във Византия, заточението на патриарх Фотий и възстановяването на патриарх Игнатий довели до промени в отношението на Източната към Западната църква. От името на патриарх Игнатий и император Василий Македонянин били изпратени угоднически писма, с които канят папата на събор за осъждането на детронирания патриарх Фотий. Проведеният в края на 869 година и началото на 870 година (октомври 869-февруари 870 година) събор бил истинска победа за папата, каквато дотогава не е имал на Изток[20]. Признат бил папският примат.

Макар и удовлетворен от временната победа, папата само след няколко дни трябвало да претърпи пълно поражение относно властта си в Българската църква.

На свиканото извънредно заседание на на 4 март 870 година българските пратеници поставили открито въпроса на коя църква трябва да се подчиняват. Папските пратеници не очаквали поставянето му, но все пак отговорили, че е естествено да се подчиняват на Римската църква. След като въпросът бил  разгледан от друга страна, че българите там заварили гръцки свещеници и се търсят и други исторически основания за оставане на латинското духовенство в България, то гръцките представители го поставили на чисто политическа почва. Преди това папските легагати искали да решат въпроса с авторитета на папата, казвайки: „Св. апостолски престол не е избрал, нито чрез нас избира вас, които стоите, разбира се, по-долу, за съдии над своето дело, защото той сам тъкмо има право да съди цялата Църква…“[21] На тези папски претенции източните представители отговорили така: „Доста непристойно е дето вие, които се отказвате от Ромейската империя и се свързвате чрез договори с франките, запазвате (си) права за управление в царството на нашия господар. Поради това ние отсъждаме, щото българското отечество, за което узнаваме, че било по-рано под гръцка власт и е имало гръцки свещеници, да се върне сега отново чрез християнството пак на св. Цариградска църква, от която то било отделено чрез езичеството“[22].

На събора през 879-880 година папата реабилитирал патриарх Фотий. На този събор се забелязва разликата в авторитета на двамата първи епископи – римския и цариградския. И двете страни възвеличават своите първоиерарси. Гърците приели върховната власт както на патриарх Фотий, така и на другите патриарси, наричайки ги μεγίσται αρχιερευς, докато папските легати постоянно изтъквали абсолютното предимство на римския папа над всички останали епископи. Символът на вярата бил прочетен без формулата „филиокве“ и папските легати не протестирали[23].

Въпросът за Българската църква не бил решен по желание на западните представители. Той бил поставян на няколко пъти от папските легати, но източните им отговорили така: „Трябва да се надяваме, че Бог ще помогне на нашия император да подчини под властта си всички страни на света, и тогава той ще направи ново разпределение на диоцезите и ще удовлетвори желанията на всички висши патриарси“[24].

През втората половина на X век е налице едно отчуждаване на папството от Изтока. След въвеждането на „Филиокве“ в Символа на вярата патриарх Сергий I (999-1019) зачеркнал името на папата от диптихите на Цариградската църква[25].

Император Василий II Българоубиец направил опит да подобри отношенията между двете църкви. За целта той искал с пари да купи съгласието на папата да признае „вселенския“ титул на цариградския патриарх. Папа Иоан XIX бил готов на отстъпки, но против готовността му се надигнала същинска буря от страна на западните монашески среди. По този начин била осуетена и последната възможност за помирение между двете църкви, а окончателното им разделение било само въпрос на време.

Ниският авторитет на папството през X век на Запад и общият църковен упадък предизвикали силна реакция сред монашеските среди. Появилото се клюнийско движение[26], ратуващо за здрава църковна дисциплина и освобождаване на папството от светската власт, издигнало авторитета му в духа на Лъжеисидоровите декреталии. Немските императори Хайнрих II и Хайнрих III поддържали това движение. Из средите на същото това движение бил и кардинал Хумберт, който в продължение на 20 години ръководил живота на Римската църква при няколко папи.

Щом папският престол бил зает от Лъв IX (1048-1054), също из средите на клюнийското движение, изгледите за мирно уреждане на споровете между двете църкви съвършено намалели. В същото това време Южна Италия представлявала (политическа) арена, в която се преплитали политическите интереси на Източната византийска империя и тези на германските императори и папата. Те търсели възможност за разширяване на владенията си за сметка на сарацини, нормани и лангобарди, които упорито се защитавали и нападали императорските и папските владения. За да откъснат византийските владения, папата и германският император организирали въстание в Южна Италия.

Поставяйки си за цел да подчини Южна Италия, папа Лъв IX стоял цели седем месеца в Беневент[27] и латинизирал гръцката църква там. Той свикал събор в Сипонто през 1050 година и свалил местния архиерей. След две години този град бил подчинен на Беневентския архиепископ и даже ръкоположил архиепископ за Сицилия. В тази си дейност папата остро критикувал гръцкия култ и специално духовенството, което водело брачен живот. Според него то било лош пример и пречка за прокарване на клюнийските реформи.

Цариградският патриарх Михаил Керуларий със загриженост следял поведението на папата. Като изтъкнат канонист за него духовната власт също така стояла по-високо от светската[28].

В отговор на папските провокации в Южна Италия и на дързостта на латинските монаси да пропагандират култа си в столицата Константинопол патриарх Михаил Керуларий затворил латинските църкви и манастири в града.

По желание на патриарха Охридският архиепископ Лъв изпратил послание до Транийския архиепископ Иоан в Апулия. В него били критикувани латинските култови практики и употребата на безквасен хляб при св. Евхаристия. Посланието на Охридския архиепископ Лъв било получено от кардинал Хумберт при визитата на Транийския архиепископ Иоан. То предизвикало голямо негодувание и в отговор на това били съставени три писма: на папата до патриарх Михаил Керуларий, диалогът на Хумберт и сборник от светоотечески текстове в полза на римските практики.

В изпратеното писмо до патриарха папата отговарял на обвиненията на патриарх Михаил Керуларий и Охридския архиепископ Лъв[29]. Това писмо било апотеоз на папското главенство. В него римският първосвещеник се счита за Христов викарий на земята. Kaто наместник Божи той държал в ръцете си цялата власт, дадена му от Самия Господ Иисус Христос. В писмото ca цитирани различни места от Свещеното Писание и св. отци за първенството на св. апостол Петър и третира Константинополската църква като дъщеря, която не показва респект към своята майка.

Диалогът на Хумберт бил пряк отговор на посланието на Охридския apхиепископ Лъв. Той станал известен още вкрая на 1053 година, но не допринесъл с нищо за изглаждане на различията.

Политическите интереси на папата и на византийския император диктували да се съюзят срещу общия враг норманите. Посредник за този съюз станал губернаторът на византийските владения в Южна Италия дук Аргир Мелит. Тъй като той бил привърженик на латинския култ и личен противник на патриарха[30], Михаил Керуларий се страхувал от посредничеството му. Той смятал, че папските църковни реформи, провеждани в лангобардска и норманска Италия, ще се проведат и във византийските владения[31].

Визатийското правителство искало съюз с папата. Този съюз му бил важен в две отношения: на първо място – за съвместни действия против норманите, и второ – за успешно сключване на мир с немския император Хайнрих. Папата и византийският император станали в този случай естествени съюзници. В този именно пункт се срещнали политическите интереси на Византия с църковните интереси на Рим.

Необходим бил преди всичко църковен мир. Папата се надявал, че само чрез устни преговори ще бъде постигнато тъй желаното помирение[32] и след като получил от патриарха и императора помирителни писма, той изпратил В Константинопол делегация. Тя била възглавявана от най-изтъкнатите му дипломати: кардинал Хумберт и канцлер Фридрих Лотарингски. Папските легати донесли писма за патриарха и императора. В Константинопол легатите намерили нов литературен противник в лицето на Никита Стифата, който написал съчинение „За безквасния хляб, съботния пост и брака на свещениците“[33].

Тонът на донесените писма от Рим бил в пълна хармония с държанието на папските легати. Облягайки се на императорския авторитет, те заели позата на съдии. Патриархът приел легатите в присъствието на митрополити и епископи. Той очаквал легатите да се държат скромно и да му отдадат дължимата чест. След като им били посочени местата между епископите според сана им лично от патриарха, те побързали да предадат носеното от тях писмо и демонстративно напуснали събора[34]. От съдържанието на папското писмо патриарх Михаил Керуларий разбрал защо е такова поведението на легатите. Станало му ясно, че е невъзможно съглашение и решил да няма повече работа с тях. Впоследствие обяснил решението си с това, че не считал за уместно да води преговори с римския престол за неща от първостепенна важност, без участието на Антиохийския и други патрарси, както изисквали древните църковни обичаи[35]. Но и без това обяснение всичко било ясно.

Опитите на императора да уреди нова среща с патриарха не дали резултат. Патриархът даже им забранил да служат литургия в Цариград.

Недоволни от смелото държание на патриарх Михаил Керуларий, папските легати предприели последната съдбоносна крачка. Към 9 часа сутринта на 16 юли 1054 година, когато народът и духовенството се събирали за богослужение в храма „Св. София”, папските легати се явили и поставили в олтара на св. престол акт за отлъчване на Източната църква. Излизайки от храма, легатите отърсили праха от нозете си, произнасяйки евангелските слова: „Виж, Боже, и съди“ (Мат. 10:14). След това направили разпореждания на латинските църкви в Константинопол, получили прощална аудиенция при императора, по време на която в присъствието на императора и съновниците му отново, само че словесно, анатемосали Източната църква.

Император Константин Мономах заедно с приближените си изслушал папските легати, дал им подаръци, в това число и за римския престол, и на 18 юли те напуснали Константинопол [36].

Арогантният език, на който бил написан актът за отлъчването на Източната църква, нанесените лични обиди на патриарх Михаил Керуларий и сътрудниците му предизвикали силно възмущение и шумни манифестации сред столичното население. По този начин било извършено подготвяното от векове разделение между двете църкви.

До този момент патриарх Михаил Керуларий мълчал. Ако делото е имало само църковен характер, то поведението на папските посланици по време на първата аудиенция би довело до враждебни действия от негова страна. Но в това дело били замесени и политически интереси, за чието изпълнение той сам се заел. Той не намерил друго средство, за да примири политическите интереси с църковните, освен да мълчи и да остави папските легати да си заминат без излишно раздразнение. Но след като вече папските легати си позволили публична гавра с Гръцката църква в лицето на нейния патриарх, мълчанието му било повече невъзможно. Трябвало да защити честта и правата на Църквата. Ден след заминаването на папските легати патриарх Керуларий се обърнал с молба към императора за връщането им. Император Константин Мономах и правителството му разбрали тази молба като готовност на патриарха да отстъпи на исканията на папските легати. За тази цел от името на императора било изпратено писмо, което застигнало легатите в Селимврия. Легатите, въведени в заблуда, помислили, че патриархът желае да се покае, последвали поканата на императора и се върнали в двореца. Там станало ясно за какво ги вика патриархът. Той искал от тях отговор c цел да утеши и намали предизвиканата от тях съблазън, нанесла оскърбление както на него самия, така и на предстоятелстваната от него Църква. Легатите били повикани да се явят в същия този храм „Св. София“, където са си позволили такава дръзка постъпка, да се отрекат от нея и анатемосат повредения Символ на вярата и извращаваното учението за Св. Троица. Папските посланици отказали да дойдат в xpaма „Св. София“, за което патриархът поискал от императора арестуването им. Правителството на император Константин Мономах било поставено в крайно деликатно положение. За целта на легатите било предложено да си заминат колкото може по-скоро.

На 20 юли 1054 година патриарх Михаил  Керуларий свикал голям събор в присъствието на упълномощени от императора лица, където бил изготвен самият акт за отлъчването и била произнесена анатема както против самия акт, така и против съставителите му. След това съборното решение било изпратено до източните патриарси с покана да се  присъединят към него.

Така бил извършен прескърбният факт  на църковното разделение, подготвян в продължение на столетия.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 11, с. 7-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните  му права. Понастоящем, май 2013, авторът на статията е проф. д-р.

[1]. В. Левченко, История на Византия, С., 1948, с. 183.

[2]. Пак там, с. 238.

[3]. История средних веков, т. I, 1952, с. 498.

[4]. Herman Schuster, Glaube und Leben, Frankfurt/M., 1930, S. 99; T. Popescu, Genesa si evolutia schisma, in: Orthodoxia, 1954, № 2-3, Bucuresti, p. 167; В. Левченко, пос. съч., с. 30

[5]. W. Norden, Das Papstum und Byzanz, Berlin, 1903, S. 2.

[6]. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, Първо българско царство, ч. 2 – От славянизацията на държавата до падането на първото българско царство, С., 1927, с. 118; Migne, PG, t. CII, col. 725, 732-733, 736-737; вж. превода у митрополит Симеон Варненски, в Български старини, кн. V, 1917, с. 122, параграф 3 и 4.

[7]. Ревностен защитник на прибавката „филиокве” в Символа на вярата бил император Карл Велики. Той свикал събор в Аахен (809 година), който приел новата формула. Вж. T. Popescu, op. cit., p. 174.

[8]. Димитър Дюлгеров, Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история, С., 1924, с. 33.

[9]. Вж. W. Norden, Das Papstum…, S. 2.

[10]. Мотивите за признаването на константинополския и римския патриарх вж. у W. Norden, op. cit., S. 2.

[11]. Fr. Maasen, Der Primat des Bischofs von Rom und die alten Patriarchalkirchen, Bonn, 1853, S. 66.

[12]. Тази титла била дадена от Юстиниян Велики за пръв път през 587 година на константинополския патриарх Иоан и била почетна титла.

[13]. Той се приписва на испанския канонист Исидор Севилски.

[14]. Вж. W. Norden, op. cit., S. 3.

[15]. Ев. Смирнов, История на Християнската църква, ч. I, Варна, 1899, с. 438.

[16]. T. Popescu, op. cit., p. 182.

[17]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 109; Vita Nicolai, Migne, PL, t. CXXVIII, col. 609.

[18]. W. Norden, op. cit., S. 7.

[19]. Ibid., S 9; J. A. Hergenröther, Photius, Patriarch von Konstantinopel, Regensburg, 1867, Bd. I, S 650, 53.

[20]. W. Norden, op. cit., S. 9-10.

[21]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 137-138.

[22]. Пак там, с. 138-139.

[23]. T. Popescu, op. cit., p. 190.

[24]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 190.

[25]. J. A. Hergenröther, op. cit., p. 710-711, W. Norden, op. cit., S. 16.

[26]. По името на манастира Клюни в Южна Франция.

[27]. Протопресвитер Гав. Костельник, Римская Церковь и единство Христовой Церкви, в: Деяния совещания глав и представителей автокефальных церквей в связи с празнованием 500 летия автокефалии Руской православной церкви (8-18 юля 1948), т. I, Москва, 1949, с. 183.

[28]. W. Norden, op. cit., S. 21.

[29]. Migne, PL, CXLIII, col. 744-769. Epistola ad Michaelem Constantinopolitanum patriarcham adversus ejus et Leonis Achridani episcope inanditas praesumptiones et nimias vanitatis.

[30]. За съществуващия антагонизъм между патриарх Керуларий и дук Аргир няма точни сведения.

[31]. Н. Скабаланович, Разделенiе церквей при патриархе Михаиле Керуларiе, в: Христ. чтенiе, 1885, ч. I, с. 97.

[32]. W. Norden, op. cit., S. 29.

[33]. Niceta presbyter et monachus monasterii Studiorum qui praenominor Pectoratus Romanis de azymis et sabbatorum jejuniis et nuptiis sacedotum. Migne, PG, CXX, col. 1011-1012.

[34]. Migne, t. CXX, col. 785-788.

[35]. Migne, t. CXX, col. 816.

[36]. Migne, t. CXLIII, col. 1001-1002.

Изображение: авторът на статията, Ангел Кръстев. Източник – http://shu-bg.net