Архиепископ Аверкий (Таушев)

Широко разпространеното в наши дни, „общоизвестно“ мнение за Православието е, че то представлява само една от многото разновидности на християнството, наред с другите, като всички те имат право на съществуване и дори са равноценни в една или друга степен.

Но да се мисли така е или крайна наивност, основана на невежество, или определено e злонамерено изопачаване на правдата.

Ако се обърнем към историята на Християнската Църква и си дадем труда спокойно и безпристрастно, без всякакви предразсъдъци из основи да се запознаем с нея, лесно ще се убедим, че единствено Православието е истинското християнство – тази Истина, за която на земята дойде да свидетелства, според собствените Си думи, въплътилият се Единороден Син Божи.

Изконният враг на човешкото спасение дяволът е искал, както знаем, да погуби нашия Спасител още в яслите, за да Му попречи да извърши делото на нашето спасение. Когато това не му се удало, той се надигнал против Него с всичката си злоба, като използвал за свое оръдие гордостта, тщеславието, властолюбието и честолюбието на юдейските първосвещеници, старейшини, книжници и фарисеи. Когато и тези злобни хитрини се разрушили и самата власт на дявола била потъпкана чрез Христовото Възкресение, той отначало чрез юдеите, а сетне и чрез езичниците подигнал особено жестоки, кървави гонения срещу Христовите последователи с надеждата да затрие християнството от лицето на земята.Ала и тези козни на врага не се увенчали с успех и дори напротив – в тогавашния културен гръко-римски свят християнството станало господстващо вероизповедание. Но лукавият враг не паднал духом от претърпените поражения. Тогава той наченал нова война против омразната му Христова вяра – против божествената Истина, която въплътилият се Син Божи донесъл на земята за спасението на човеците – война несравнимо по-трудна и опасна.

По негово подстрекателство и вдъхновение човеци, прелъстени от него чрез гордост и честолюбие, сред самите християни, вътре в самата Христова Църква, както това предвидил още св. апостол Павел, започнали да възбуждат спорове за вярата, разни несъгласия и разделения, като поставяли своите собствени, чисто човешки измислици и съображения на мястото на богооткровената Истина.

Така възникнали ересите и разколите, които заплашвали да подкопаят отвътре животворната и спасителна за човеците сила на Христовото учение, подменяйки истината с лъжа.

За изобличаването и осъждането на тези ереси-лъжеучения и разколи пазителите на божествената Истина, приемниците на светите апостоли – епископите, започнали да се стичат на Събори – поместни и вселенски, та чрез вселенския „съборен разум“ да изяснят за всички християни веднъж завинаги задължителното и неизменно учение на Църквата, като ги вразумят и установят как са вярвали навсякъде, в какво са вярвали винаги, в какво са вярвали всички (св. Викентий Лерински).

Тогава именно истинската християнска вяра – правата вяра, започнала да се назовава православна, за да се отличава от ересите и сектите, които също се наричали „християнство“.

И тъй, ето какво е Православието!

Православието е чистата и неизопачена Истина, донесена на земята от Христа Спасителя за спасението на човеците. То е опазеното в цялата му чистота и неповреденост истинско Учение Христово за вярата и благочестието (живота според тая вяра), изложено от светите апостоли в Свещеното Писание, старателно изяснено и подробно изтълкувано от техните законни приемници – апостолските мъже, светите отци и учители на Църквата – в Свещеното Предание на нашата Православно-католическа (тоест вселенска) източна църква (за католичността на Православната църква виж: Триадицки епископ Фотий. Ватиканът не е католическата църква  – бел. прев.), която единствена и до ден-днешен се именува, и то напълно справедливо, „Православната църква“, тъй като не е изменила нищо в това учение.За нещастие, в наше време дотам е изгубен живият интерес към възвишените истини на вярата и тяхното правилно разбиране, а най-вече – прилагането им в живота, обикновено наричано „благочестие“, че мнозина искрено си мислят: цялата разлика между Православието и останалите изповедания се заключава единствено в обредите, а тъй като „обредите“ са, видите ли, „нещо второстепенно, а Бог е един, то не е ли все едно към какво вероизповедание ще принадлежи човек, стига само да вярва в Бога и да е добър?“

Такова е модното, общоприетото мнение. Но вярно ли е то?

Бог е един, Христос е един, а вярата незнайно защо не е една, има различни, много вери.

Ако Бог е един, то може ли всички тези различни вери да бъдат еднакво истинни и, следователно, еднакво спасителни? Та нима ако „Бог е един и Христос е един“ това не задължава всички истински вярващи в Христа всичко, засягащо тяхната вяра и благочестие, да бъде също едно –  еднакво, а не различно?

Именно тази истина и утвърждава словото Божие с думите: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички“ (Еф. 4:5–6). Нима Господ е създал много и различни Църкви?

Нима не е казал Той ясно и определено: „ще съградя църквата Си, (именно една Църква, а не много, различни църкви!) и портите адови няма да ù надделеят“ (Матей 16:18)?

Нима можем да считаме тези слова на нашия Спасител за лъжовни, неоправдани в историята, като кощунствено признаваме, че „портите адови“ все пак са надделели на Църквата и са я разбили на множество различни църкви?

Да не бъде! Не ще си позволим такава страшна хула срещу Сина Божи!

Само Една – една-единствена Църква е основана от Въплътилия се Единороден Син Божи за спасението на човеците: тя е една, основана е от Самия Него, а не от обикновени грешни люде, съществувала е винаги, съществува сега и ще съществува неизменно до края на времето.Нужно е само да вярваме в това и да не мъдруваме лукаво!

А тъкмо поради това „лукаво мъдруване“ са се появили на света толкова много всякакви лъжецъркви и „деноминации“, които разпалено и самоуверено изказват претенции да обладават Истината, без да я имат, и често проповядват явна лъжа и всевъзможни измислици, които примамват развратеното човешко сърце.

Истинската Църква е цялата от истина, в нея не може и да има дори сянка от каквато и да било лъжа или заблуда.

Отделните членове на Църквата, включително и най-високопоставените иерарси, могат понякога, облягайки се единствено върху собствения си разум, да грешат и да се заблуждават, но цялата Църква в пълнота – никога.

Тя и единствено тя едничка, Истинската Църква, е непогрешима, понеже в нея пребъдва до края на времената нейният Глава – Сам Господ Иисус Христос (Матей 28:20), вдъхновява я и я ръководи Дух Свети (Иоан 14:16–17).

Това наше твърдение не е голословно, то се основава върху ясното учение на словото Божие: тя е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) – тъй казва великият Павел, апостолът на езичниците.

Ако някой лъже или изпада в заблуда, такъв тозчас се отсича от Църквата от невидимия Съд Божи, отпада от нея, като със самото това губи надеждата за спасение и може отново да се присъедини към нея единствено чрез искрено покаяние.

Никаква лъжа не е свойствена на Църквата и не се търпи в нея. Ето защо в нея не може да има нито разномислие, нито разногласие, нито разделение. За това ясно говори св. апостол Павел, когато наставлява първите християни: „Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях“ (Римл. 16:17), „имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени; нищо не вършете от обич към препирня или от пустославие“ (Фил. 2:2–3).

А как изглежда тъй модното в наши дни „икуменическо“ движение от гледище на това тъй ясно и категорично учение на словото Божие? Не е ли то лъжа отначало докрай, лъжа несвойствена на истинската Църква и нетърпима в нея?

Изисквайки от християните пълно единомислие и единодушие в тяхната среда, словото Божие също тъй ясно и категорично говори за това как истинските християни са длъжни да се отнасят и към лъжеучителите-еретици, изопачаващи истинското учение на Църквата: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит. 3:10). Така ли постъпват съвременните „християни“? Те или се „срамуват“ от изискванията на словото Божие като „остарели“, „изостанали от времето“, недостатъчно „прогресивни“! Ето защо лъжат против Истината всички тези „икуменисти“ и всякакъв род съвременни „обединители“, стремящи се да съединят несъединимото – Правдата с беззаконието, Светлината с тъмнината, Христа с велиара, верния с неверния (2 Кор. 6:14–15).

Какво да кажем след всичко това за иерарсите, началниците и духовните ръководители на съвременните Поместни православни църкви, които са встъпили в „икуменическото движение“ и са станали пълноправни членове и активни дейци на „Световния съвет на църквите“? Имат ли право те все още да се считат за православни?Да не говорим вече за цялата поредица от канонически правила на Православната църква, които забраняват молитвеното общение с еретици, за каквото се полага отлъчване от Църквата, а епископите и свещенослужителите подлежат на снемане на сана (вж. Апостолските правила 45, 46 и 65, правилата на Лаодикийския събор 32, 33 и 37), тъй като мнозина днес считат, че каноните въобще са „изостанали“ от живота, „отишъл твърде напред“ и че трябва всички те да бъдат отменени или преправени тъй, че за никого да няма притеснения и всеки да може да върши каквото намери за добре, за собствено удоволствие.

Ако пък вземем под внимание това, че много от предстоятелите на тези църкви, представители на иерархията и духовенството, да не говорим за редовите вярващи, встъпват дори в антихристиянски организации или открито провъзгласят атеистичната богоборческа власт за „власт от Бога“, на която трябва да се покоряваме „не от страх, а по съвест“, като се предоставяме напълно в услуга на враговете Христови и ставаме техни послушни оръдия -тогава става съвсем страшно!

До какво доживяхме?!

И може ли да затваряме очите си за всичко това и безгрижно да приспиваме себе си и другите с уверението, че тук няма нищо особено, че, видите ли, „винаги си е било тъй“?

Някои неща може и да са били тъй, но не по същия начин, не в такива огромни, всеобхващащи размери, когато почти не е останало здраво място и честният, искрен християнин не знае къде и с кого да върви, на кого може да се довери.

Тъй като тъмните сатанински сили не са били в състояние след продължителна вековна борба просто да унищожат Църквата, в наши дни те с особена ожесточена енергия връхлитат Църквата, стремейки се да я овладеят отвътре, за да я използват за своите цели чрез податливи нейни служители. Оскъдняването на вярата и на истинската християнска любов спомагат за това, а тщеславният ламтеж за реклама и суетна слава и устремът към материални изгоди са в пряка услуга на тези сатанински намерения.

И ето, впоследствие, печалната гледка, която днес ние наблюдаваме: губи солта силата си.

Мнозина в наше време забравят, че Църквата не е някакво земно, човешко учреждение, а учреждение Божествено, чието най-висше предназначение е спасението на човешките души за живот вечен, че в нея няма място каквато и да е „политика“ или „дипломация“ и че е недопустимо да си кривим душата, да потъпкваме съвестта си в името на каквито и да е чисто земни цели, макар те чрез лъжа да се прикриват с фалшивите лозунги за „мира на целия свят“, „всеобщото благо“ и дори мнимата „християнска любов“ и „смирението“, тъй модни днес.

Всичкият този съвременен фалш и шумотевица и увлечението от някаква си „висша политика“ и „тайна дипломация“, към които усилено се привличат не само редовите членове, но и висшите служители на Църквата, не си поставят друга задача, освен подготовката на бъдещото световно владичество на антихриста, който трябва да възглави едната (обединена от всички световни религии) лъжецърква и едната всемирна (обединена от всички националности) държава.

Но нека ние се покорим, като послушни деца, на спасителното внушение на нашата майка Църквата! Да изпълним паметта си с образа на Божия Съд.

Ето го отговорът на Църквата към ония безумни „умници“, които не желаят да слушат разговори за края на света, за второто Христово пришествие и Страшния съд и самоволно твърдят, че „не е нужно да плашим хората напразно“, че „това, видите ли, е непонятно за съвременните хора“ и дори уж „произвежда не положително, а по-скоро отрицателно действие!“(?!)

Христовата Църква гледа на това другояче.

И ако вземем предвид какво става сега с православните християни в така наречения „свободен свят“, където господства „икуменизмът“ и където всички вече почти са се обединили в състава на така наречения „световен съвет на църквите“, не можем да не се съгласим, че тук е уместно едно по-точно название – истинно православни християни – за да се откроят те от ония, които се наричат „православни“, а всъщност вече са се отрекли от Православието, запазвайки единствено неговият видим външен облик.

Нужно е да помним и да знаем: истинската Христова Църква не може да провъзглася или утвърждава каквато и да е лъжа и да встъпва в съдружие или сътрудничество с враговете на Христа!

Ето защо всички тези епископи, свещенослужители и миряни, които участват в тази лъжа и по един или друг начин дружат и сътрудничат с враговете на нашия Господ и Спасител, са „православни“ само по име.И отново, и отново неволно идват на ума наистина пророческите думи на нашия дивен руски светител Теофан, Затворник Вишенски, за това, че в последните времена „навсякъде ще се чува името ‘християнин’, навсякъде ще се виждат храмове и църковна уредба, но всичко това ще бъде само привидност, а вътре — същинско отстъпление (Св. Феофан Затворник, Творения. Толкования посланий апостола Павла (Послания к Солунянам, к Филимону, к Евреям), М., Московский Сретенский монастырь, 1998. с. 308.) (вж. също Триадицки епископ Фотий. Кризата в православното църковно съзнание днес – възможна ли е в Православието категорията „външна правилност“? – бел. прев.).

Не наблюдаваме ли вече нещо подобно в наши дни? Та нали Православието не е нещо отвлечено. Православието е не само вярата, но и животът според тая вяра – животът в съгласие с вярата, който обикновено се нарича благочестие.

И ето, твърде характерно е, че всички съвременни модернисти и икуменисти, които при това се наричат и „православни“, с някакво самодоволно лекомислие отхвърлят всички подвижнически устави на Светата Църква, в които най-пълно и най-ярко е изразен духът на православното благочестие, например, в подвига на въздържанието, на душевния и телесния пост.

Но нека ние се стремим към подвижничество, тъй като в него е изразена същността на нашата православно-християнска вяра, която е подвиг на подражаване на Христа в носенето на кръста и разпъването на себе си. А като се подвизаваме законно, както ни учи словото Божие, тогава да търпим всичко заради Истината, без да отстъпваме от нея, както това правят днес мнозина поради малодушие или заради земни изгоди.

И да помним твърдо: където няма подвиг, където няма твърдо отстояване на истината – там няма и Православие, няма истинска вяра в Бога и в Христа.

______________________________________

*Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът на статията, архиепископ Аверкий (Таушев). Негов източник и на останалите изображения – http://www.yandex.ru.