Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
В настоящата подглава ще посочим проблемите, свързани с фактическия правен статус на традиционното ни източноправославно[225] вероизповедание, дейността на новите религиозни движения (базиращи се на окултни доктрини) и заплахите за обществото и отделната личност, произтичащи от деструктивните прояви на тоталитарните секти и НРД. Налице са нови условия и нови предизвикателства (с правен освен с духовен характер) в духа на националните традиции и в рамките на правната ни система според европейските норми и юридическите принципи на правото на вероизповедание. Според нас законодателството на Република България относно вероизповеданията не е хармонизирано ефективно напълно с европейските правни норми и международните правни норми, които се прилагат в повечето страни – членки на ЕС, по отношение на опасните култове и езотеричните опасни духовни практики.
Имаме предвид, че не се прави компетентен анализ и надзор за законосъобразност[227] при регистрацията на ЮЛНЦ и други ЮЛ[228], регистрирани и нерегистрирани по ЗВер, вр. ГПК[229] – които осъществяват неорелигиозна дейност. Или може би някои НРД проявяват религиозни форми на общественоопасна деструктивна дейност (в духовен и юридически аспект) за обществото. Така възниква въпросът, трябва ли НРД да бъдат равнопоставени в своя юридически и граждански статус[230], или е необходимо да бъдат третирани законодателно различно от БПЦ според чл. 13[231], ал. 3, вр. ал. 2 КРБ? Тоест когато в Република България проникне и се легитимира едно НРД с мистично окултна доктрина, как тогава може да се осъществи правоохранителна превенция срещу дейността на традиционно действащи в страната ни окултисти индивидуалисти: лечители, магьосници, екстрасенси, астролози, баячи, биоенерготерапевти и други?
В държавата ни също така няма орган, който да предлага компетентна консултация по описаните въпроси по отношение на окултно пострадалите хора. А един такъв държавен орган, целящ да рехабилитира окултно пострадалите, трябва да работи в тясно сътрудничество с Българската православна църква. В този ред на мисли, бихме споменали, че според върховенството на закона[234] този държавен орган (за превенция срещу опасните езотерични – сектантски формации) според ПЕС трябва да се стреми да подпомага правилното (обективното) ориентиране в тази област на специализираните държавни органи, свързани с образованието, възпитанието на младежта, спорта, правоохранителната система, средствата за информация и обществото. Следователно налице е реална заплаха за сигурността на обществото от окултната експанзия в Република България; дори може би е обусловена опасност за националната сигурност. Но нека преминем към духовния аспект на проблема. Причините и предпоставките за възникване, обособяване и по-нататъшно разпространение на новите религиозни движения (базиращи се на окултни философии) основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешноцърковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. Вътрешните причини са следните: 1) Неблагоразумна ревност за спасение. 2) Горделивост, която неминуемо ражда духовна прелест (1 Тим. 5:3–5; 1 Кор. 8:2–10; 3). Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол. 2:4, 8; Евр. 13:9; 1 Тим. 1:6, 7). 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (2 Тим. 3:1–13) и др. 5) Дяволът (Иоан 8:43–45; 1 Тим. 5:15; Рим. 16:20)[235].
Външните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот; недобросъвестно или некомпетентно изпълняване на пастирските задължения от свещенослужителя (душепастир) спрямо адептите (жертвите на окултизма и сектите), комерсиализиране на свещеническото служение, недостатъчна православна просвета (в областта на душеспасителните грижи към окултно пострадалите), външен натиск върху свещеника и братството от светската власт или други фактори. В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини: 1) социални; 2) икономически; 3) политически; 4) из областта на културата; 5) исторически. Социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане на социални функции на Православната църква от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите. Икономически: икономическа криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюрокрация във висшите среди (църковни администрации, митрополии, църковни наместничества и настоятелства) и други. Политически причини: корупционни похвати спрямо видни политически личности от секти, толериране на секти по международни споразумения, присъединяване на известни политици към сектантски общности. Причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдохуманно съдържание, криза в сферата на образованието (светското и религиозното) и други. Исторически: военновременна обстановка, държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава, глобализацията на света и икономиката. Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални както за Република България, така и за съвременния свят като цяло. Друга обективна и съществена причина за разпространението, практикуването и процъфтяването на окултизма в Република България е отношението между държавата, църквата и обществото[236]. Следователно, за да обясним накратко отношенията между Църква и държава и рефлексията на отношенията им върху обществото с оглед на разпространението на окултизма в Република България, трябва да започнем с историческото развитие, което е довело (във времето) до два главни, различни и големи, взаимно проникващи се организма: държавата и Църквата.
Всеки от двата организма е със своя основа, цел и средства за постигане на целите си. Но представени като кръгове[237], те взаимно се пресичат (проникват) в известни точки откъм идейната страна и целите. Защото държавата има за цел установяване и поддържане не само на правовия ред и сигурност (чрез превенция и физически средства на правоохранителните органи). Държавата като особен субект на правото има правово-политически задачи и задачи за осъществяване на културно-социален ред: правда, социален мир и справедливост, организиране на образованието (чрез училищата), поддържане на миниум морал (чрез наказателното право) и така нататък. А Църквата[238] има за цел не само отвъдсветовното или задгробното (отвъдното), а и придобиване на царството Божие на земята, при духовно проникване в социалния бит и ред, чрез създаване на духовна култура въз основа на религията и религиозния морал на християнското учение за смисъла на човешкия живот. В тези два организма като членове често влизат едни и същи хора, цели народи: национална държава, народна поместна църква. Така от отношенията на църквата и държавата се идва до известно единство, без да се губи различието между тях; стига се до известна хармония, но и до известна дисхармония (вследствие останалите различия), а оттук и – до конфликти между тях, които обуславят благоприятна почва за проникването на нехристиянските учения (базирани върху окултизма). Следователно тези борби за надмощие – за проникване на държавата от църквата – християнската държава, или пък обратното – държавната църква, водят до отслабване на духовната и пастирската дейност и до отслабване на националната сигурност и разрушаване на конституционния ред. Погледнато в ретроспекция след Христа и християнството обаче, нито единството и хармонията, нито различията и борбите довеждат до сливане на двата организма, до изчезване на единия за сметка на другия. В този смисъл самата постановка: Църквата и държавата крие в себе си трудна интерпретация. Коя държава? Държавата днес в условията на глобализация не е една, както едно време (Римската империя например). И коя църква? И днес Църквата „не е една“, макар ние, православните, да знаем, че Църквата е една, свята, съборна (вселенска) и апостолска според догматите и свойствата си. Днес не само че имаме много църкви (християнски) с различни схващания (еклисиологии) и за самите себе си, и за самата държава, но имаме и различни религиозни общества и общности (НРД), главно нехристиянски. Има и нещо общо (в правен аспект) в държавите – те са изградени според конструкцията на римското право. Същото (в правен аспект) важи и за църквите и религиозните общества и общности. От това общо може да се изведе и общата социална норма.
Поставената тема може да бъде разглеждана: 1) от църковно или държавнополитическо гледище: от гледището на наличните условия (според времето), на текущите нужди, на принципа на църковната икономия[239] или на политическия опортюнизъм; и 2) от чисто идейно-теоретично или правово гледище: от основната норма, от далечната, неизменната цел. Оттук се идва до установяване на дадена система на отношения между държава, църква и общество (в секуларния му вид). Така и методът на разглеждане на темата може да бъде първо историческо-библейски: какво отношение или какви форми на отношения дават историята и Свещеното Писание; второ, правово-догматичен (еклисиологичен): във връзка с каноничното гледище, между църквата и държавата (например според каноните на вселенските събори; Юстиниановото законодателство през VI век след Христа и други компоненти); или, трето, трябва да се подходи чрез философския и конституционен метод: какви форми на отношения следва да има от теоретико-идейно и социално гледище между църквата, държавата и обществото предвид опасността за обществото от окултните практики? Придържането само към единия метод би било едностранчиво и стеснително от гледна точка на правото и учението за държавата. Защото историческият метод игнорира догматично-правния, философския и социалния. Тоест онова, което е или пък което следва да бъде идеал[240] за постигане на отношенията между държавата и църквата. Догматическият метод пък игнорира опита от миналото (ако бъде взет сам по себе си) и мярката за идеала за държава и църква според Свещеното Писание и Свещеното Предание. Идейният метод сам по себе си игнорира реалното значение на даденото в опита на миналото и силата на настоящето – възможно постижимо.
Правилното методологично разглеждане на въпроса за окултните секти и окултизма като цяло изисква едновременно, паралелно, синтетично ползване и на трите упоменати метода, които са изразени по-долу в редовете на настоящата разработка според зададената тема. Това е така, защото след Мартин Лутер[241] думата секта придобива ново съдържание и през XIX век понятието секта напълно се оформя с държавно-юридически характер.
Наред с всички други науки и богословски дисциплини според учението на Църквата православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса, що е секта. Определението трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука, защото освен като чисто богословска наука пастирското богословие кореспондира със социологията, психологията и дори психиатрията[248]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика. Секта[249] (сектантска формация) е обособена група (юридическо лице), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социалните структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители[250]. Изложеното определение не претендира за изчерпателност[251], но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията, теологията и психологията.
Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт[252]. Често, когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване. Отделно от казаното терминът сектантство[253] в последно време също се употребява често. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изявите на съвременните секти (НРД) вътре в самите тях или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православно богословско осветление на въпроса – от гледна точка на някои социолози сектантството е налице, когато членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второто поколение, а целият процес – сектантство[254]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови членове. Изложеният възглед, макар да е актуален, се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство. Това, което имаме за цел да изясним, е, че сектантство[255] може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в индивидуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социалните институции. Сектантството се изявява в прекъсване на връзката с обществото[256] и е с ясно формулирано деструктивно учение. Подобни групи могат да се откъснат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв самозван пророк, окултист или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска. Следователно нужно е да се направи паралел между секта и подобна група. В случая при фактическите сектантство и секти (обикновено имащи окултен характер) обект на престъпните посегателства против правата на гражданите е съвкупността от обществени отрицателни отношения, чрез които се осъществяват гарантираните от основния закон: свобода на вероизповеданието или на атеистичното убеждение (които обуславят техния личен статут в гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ). Това е валидно и за други държави. Изпълнителното деяние в тези случаи при форми на сектантство се осъществява изключително чрез действия, изразяващи се според чл. 165, ал. 2[257], вр. чл. 143, ал. 1 НК (общия текст на инкриминираната принуда) предимно в принуда към встъпване в конкретна секта и последващо верско закрепостяване. В тази посока е характерна груповата (задружна) престъпна дейност, осъществявана от членовете на тоталитарните секти (НРД). Най-често срещаната форма на нарушаване на правата на гражданите в Република България от повечето секти са опитите за насилствено привличане на нови сектанти – обикновено чрез закани, заплахи и психически тормоз – психическо насилие[258] на техни близки. Според НК принуждаването на други да участват в религиозните обреди на сектите се квалифицира като резултатно престъпление (осъществено с умисъл от субективна страна). От тази гледна точка въздействието върху обекта на престъплението не може да бъде определено като формално престъпление. Но трябва да се отчита фактът, че самото извършване на деянието (при окултистите) е достатъчно общественоопасно, което налага императивно то да бъде законодателно анализирано и криминализирано чрез точна дефиниция в НК, досежно обективната и субективната страна на деянието. Защото престъпността е относително понятие и променливо социално явление за реалността на обявените от закона за престъпления човешки прояви, което явление е възникнало със създаването на държавата и съществува закономерно в обществото. Тук е може би моментът да отбележим, че с оглед познанието и задачите, които изпълнява криминологията, се дава възможност да се направи опит за разкриване съдържанието на престъпността, свързана косвено с окултните практики. При престъпните прояви на сектантство може да говорим за религиозна нетърпимост, противозаконна пропаганда на религиозна основа и насилствени действия, насяване на омраза и така нататък. Характерно за този род престъпления е, че те се осъществяват при пряк умисъл, мотивирани от религиозна нетърпимост[259]. В практически наказателноправен аспект този род престъпления могат да бъдат проявени в три форми: 1) противозаконна пропаганда на религиозна основа; 2) насилствени действия на основата на религиозна нетърпимост; 3) противозаконно използване на религията за постигане на политически цели. Непосредствен обект на това престъпление са обществените отношения, които осигуряват конституционната забрана религията да се използва за постигане на политически цели. Изпълнителното деяние при тези дела може да намери проявление главно в два хипотези: 1) действия, свързани с координиране волята на групата против политическата организация на верска основа; 2) използване на религията за пропаганда против политическата система и мероприятия на държавната власт в страната. Освен посочените форми на престъпна дейност – на този етап дефинирана в НК, членовете на нетрадиционни религиозни общности (НРД) могат да осъществяват и други престъпления, които пряко или косвено застрашават националната ни сигурност: 1) Използване на сектите като прикритие на чужди специални служби. 2) Умишлено внушение[260] (сугестиране) относно загубването у народа ни на национални духовни ориентири и пр. Защото за нашата страна разрушаването на тъждеството източно православие – национална идентичност ще доведе до загуба на национални ориентири, което при определени условия ще се окаже непоправимо и фатално[261] за конституционния ред и националната ни сигурност. 3) Използване на фанатизирани сектанти (манипулирани чрез окултни средства) за извършване на тежки престъпления против човечеството и мира, мотивирани от деструктивни религиозни подбуди (най-вече от омраза). 4) Мотивиране извършването на действия (главно подбудителство за суициди), застрашаващи живота на голям кръг от самите адепти на сектантските формации и така нататък. Казаното е обективно, защото различните окултни методи, доктрини и практики за регулация на социалното поведение на адептите на НРД водят до състояние на изменение на психиката. Тоест окултните методи преследват една цел – преодоляване на психическата бариера на личността, явяваща се препятствие за внушаване волята на наставниците – лидерите на тези секти. Тези съждения за насилственото окултно внушение върху съзнанието на личността са валидни и при отношенията между окултистите индивидуалисти и жертвите им (наричани още техни клиенти или пациенти). Може някои от твърденията тук да не изглеждат меродавни или обективни! Но това е привидно за хората, които не са се докоснали ефективно и фактически до окултизма и окултните формации. Православните знаят принципно че, използвайки окултни средства, окултистите, независимо дали са индивидуалисти, или представители на конкретно нехристиянско учение (НРД), винаги се ползват от услугите на лукавия и от невидимия свят на падналите ангели. Тоест според Свещеното Предание и Свещеното Писание, изворът или източникът на всички окултни практики е винаги от невидимия свят – от войнството на княза на тоя свят. А духовете на злобата (призовани от окултистите) с такава хитрост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие[262]. Изхождайки от последното (преминавайки от правния към богословския аспект в изследването), ще споменем отново, че непобедими оръжия против козните на лукавия, в това число окултните практики, са тайнствата, смирението, постът, молитвата и пр. В този ред на думи също не трябва да се забравя, че всеки християнин е призван приживе да изучава ежедневно Свещеното Писание. Словото Божие, което лекува душата и ѝ съдейства към обновяване от греховната поквара на окултните практики и мироглед. Знаем също, че Христос е Словото Божие, понеже Той възвестява волята на Бог Отец и се ражда от Отца, както словото от разума. Но едновременно и Неговото слово, Неговата проповед, Неговото учение и Неговата мъдрост са израз и енергия на Словото и Премъдростта Божия. Това слово не е просто човешко, а е Богочовешко и съдейства за изцелението на човека (срв. Иоан 15:3).
Нетрадиционните религиозни и окултни учения до известна степен почиват на базата на антропологи- зма[172], тоест обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени, или, с други думи, обуславят своите идеологически доктрини на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му. Защото окултните практики и методи, базиращи се на нехристиянски учения, и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материална и духовна същност на човека. Сиреч на окултизма се гледа със светски очи и не се мисли за духовните последствия от окултните материални ползи. Но окултистите не стигат до материалистично схващане за личността като съвкупност от обществени отношения. Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики. Следователно съвременното общество е загубило интерес към християнските духовни ценности поради своята религиозна неграмотност. Или казано на езика на православното богословие, дори в православните държави и народи се наблюдава отстъпление от едната Църква и нейното неизменимо и винаги актуално за времето си учение за смисъла на човешкия живот, за богоуподобяването по благодат, за помненето на смъртта, за духовната борба със страстите и падналите духове в невидимия духовен свят. Ето защо при духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугитена окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – законно или незаконно, продукта – окултна услуга, която обещава бързо или светкавично и мигновено разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (нар. метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти (магьосници) и окултните сектантски формации привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши мигновено своите житейски проблеми. Това обаче става по противоправни и общественоопасни според ПЕС, но неинкриминирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова хората в съвременното общество и свят намират в окултизма и окултните учения и практики благоприятен и бърз начин за себедоказване и утвърждаване на егото си без покаяние, търпение, кротост, добросъвестност и без смирение. В съвременната епоха абстрактно-рационалистичните представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязко противоречие (антиномия) с действителната обществена практика. Последиците от самоволното отваряне на чувствата за дòсега с окултното обикновено са пагубни. Опасността от окултните практики за обществото и неговите членове е много голяма днес при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните мистични системи, които имат за източник невидимия духовен свят[173] на злите сили.Така психотехническите и общественоопасни похвати на окултистите са изключително деструктивни[174] за психиката и соматиката и са удивително сходни с целите и методите им. Целта на окултизма, както казахме, е да се установи контакт с невидимия свят (и падналите духове в него), като се заобиколят онези забрани, които е установил Господ за времето на нашето земно съществуване. Това по същество са методи на изкуствено и насилствено отваряне на още неузрялата пъпка на нашето вътрешно същество, способни да създадат само уродливо подобие на бъдещото разцъфнало прекрасно цвете, което ни е обещал Господ в своето време и красотата на което ние можем да съзерцаваме в примера на светите подвижници на Православието. Във връзка с това Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Онова, което става с нас по Божия промисъл, винаги е преизпълнено с най-голяма премъдрост и благост, извършва се по съществена необходимост за съществена наша полза, а не за удовлетворяване на нашето любопитство или някаква друга дребнава, недостойна за Бога, наша подбуда. Поради тази причина… много рядко човек се въвежда в сетивно виждане на духовете. На Бога е благоугодно Неговият служител да пребивава постоянно в най-голямо благоговение пред Него, в безусловна покорност на Него, в безусловна преданост на Неговата свята воля. Всяко нарушаване на тези отношения е неблагоугодно Богу и полага върху нас печата на Божия гняв. Лекомислено опитващите се да нарушат порядъка, установен от Бога, и да навлязат самоволно в това, което Бог е скрил от нас, се признават за изкусители на Бога и се прогонват от лицето Му във външната тъмнина, в която не свети Божията светлина[175].“ Ясно е какво очаква всички многобройни адепти – окултно поразени и пострадали субекти на неправославните мистически учения, които дръзват самоволно да установяват контакти с невидимия духовен свят. Очаква ги тежка психопатия и психосоматична деградация на личността! Това свидетелство е особено важно в светлината на анализа ни на окултните практики и източните религиозни учения и философии, които (в открит и прикрит вид) са проникнали дори в психотерапията[176], медицината и съвременния спорт под вид на различни развиващи тренинги и практики. Тези тренинги представляват основата на множеството съществуващи днес хуманитарни центрове за себереализация, за визуализация, за саморазвитие, за освобождение от стреса и за изкуството да живееш. Достатъчно е да се посочи известният на всички аутотренинг, висшите степени на който буквално копират методите на раджа-йога, агни-йога и сахаджа-йога, използващи на всичките си окултни етапи и варианти метода на визуализацията[177].Тук ще перифразираме и цитираме светите отци на Православната църква: Пази вътрешния симир на душата[178] (най-безценното духовно богатство). Свитъкът върху известната чудотворна икона на преподобни Иоан Рилски, която се намира в храма на Рилската света обител, носи следния надпис от Лествицата: …В кротките сърца почива Господ, а размирната душа е седалище на дявола. Целият поток на стоварилата се върху нас през последните години болна мистика може да бъде разделен (доста условно) на три главни течения: 1) окултни учения; 2) психофизиологична практика; 3) учения и практика, проповядващи и развиващи интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата.Към първия поток, отличаващ се с наукообразие и интелектуализъм, можем да отнесем следните направления: 1) теософията на Е. П. Блаватска[179]; 2) антропософията на Рудолф Щайнер[180]; 3) учението на Алис Бейли[181]; 4) агни-йога на Е. И. Рьорих[182]; 5) кабала[183]; 6) учението на Вивекананда[184] и много други съвременни научно-окултни теории и нехристиянски учения.Тези хуманитарни и псевдорелигиозни центрове, които нарушават принципно ЗВер[188] в Република България са известни като фондации и центрове за себереализация; за визуализация; за саморазвитие; за освобождаване от стреса и изкуството да живееш[189]. Акцентът в тези фондации (с идеална цел) и някои регистрирани по ЗВер НРД е, че практиката на психофизиологичните методи (дихателни техники)[190] се поставя върху деструктивното преустройство (чрез генетично окултно прекодиране)[191] на съзнанието и организма. И по тази причина това прекодиране на съзнанието крие огромна по мащаби обществена опасност от необратими отрицателни последствия за соматичното и психичното здраве на народа ни и на отделната личност. Защото при това прекодиране човек става открит обект за нападение от същества от невидимия свят и е способен да наруши хода на физиологичните си процеси, така че нито един лекар да не е в състояние да разбере какво се е случило с организма и психиката му. Към това окултно течение могат да бъдат добавени и отнесени също така и следните направления: различните видове йога: 1) хата-йога, 2) раджа-йога, 3) мантра-йога (към нея спадат и кришнаизмът и трансцеденталната медитация – ТМ), 4) даоистката йога, или мистичният даоизъм. Главният аргумент на тези съждения относно вредните течения на психофизиологичната мистика е фактът, че те действат чрез практиката на предлаганите от тях упражнения[192], който окултен метод има явно осезаем (деструктивен) ефект. Но за хора, които не са склонни към размишления, но са склонни към действия, това е много привлекателно. Обикновено се използват следните методи, които водят към пробив в невидимия свят[193]: 1) физически методи: движения на тялото, фиксирани пози (асаните, мудрите в йога), задържане на дишането и други начини на въздействие върху разпределянето на кръвта и локализацията на енергийните процеси в организма; 2) повтаряне на мантрата (заклинанието): съвременните изследвания показват, че непрестанното повтаряне на която и да е фраза, дори на думи като ябълков пай, е способно да предизвика значителни промени в психофизиологичното състояние; 3) визуализация: това е метод на работа с въображението или мечтанието според терминологията на светите отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмнината пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въображаемото напълно ярко и отчетливо; 4) метод на сензорната деривация[194]. Тоест създаване на такава ситуация, когато напълно се изключват външните стимули, въздействащи върху сетивните органи: обикновено човекът се поставя във вода, за да се намали чувството на тежест, оставя се в пълна тъмнина и тишина, с което се стимулира отварянето на чувствата към невидимия свят; 5) използване на наркотици и други деструктивни методи.Третият поток окултни учения и практики са проповядващите и развиващите интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата. Това течение, което определихме вече, е интуитивистката мистика, към която могат да бъдат отнесени следните направления: 1) дзен-будизмът; 2) философският даоизъм; 3) джнана-йога (йога на познанието); 4) учението на Кришнамурти; 5) учението на Раджниш; 6) учението на К. Кастанеда и други. В тези учения обикновено се отрича рационалнологическият подход към нещата, утвърждава се парадоксалността и противоречивостта в поведението и думите, необходимостта да се открият в човека способности да реагира не с разума, спонтанно, интуитивно, без да възпрепятства и да сдържа своите желания и безсъзнателни оценки и реакции. Девиз на това течение е пълна вътрешна разкрепостеност. В резултат на това религиозният даоизъм изпада в разюздани оргии; адептите на дзен-будизма си позволяват да вършат всичко, което си поискат. А пък скандално известните истории с Раджниш[195] и неговите последователи[196], напълно освободили своите страсти под предлог, че следват естественото, нагледно показаха до какво скотско поведение може да се стигне с девиза за разкрепостеността, освободеността и спонтанността. Философията на дзен-будизма, вулгарно разбрана на Запад, е една от причините, породили движението на хипитата, свободната любов, сексуалната революция и други младежки движения на 60-те години, чийто главен лозунг e бил свободата. В дзен-будизма изискванията към морала на учениците са много високи – само учителят може да си позволи всичко. Целта на дзен е да се достигне просветляване като ирационално състояние на единство и хармония със света. Изключването на интелекта е средство за проникване в невидимия свят и в учението на К. Кастанеда. Учението на Кришнамурти[197] цели постигане на чисто съзнание, свободно от всякакви мисли, образи и форми.
Предложеното по-горе деление на всички видове деструктивна мистика на три течения (интелектуално, психофизиологично и интуитивистко) е доста условно. По-скоро може да се говори за преместване на акцентите върху интелекта, практиката или интуицията в съответните течения. Всички те в една или друга степен се пресичат и имат много общи окултни черти, но всички детайли на тези учения е невъзможно да бъдат обхванати накратко. Онова, което ги сближава, е повсеместното използване на метода на деструктивната медитация (практикуване на заклинания, чрез които хората призовават злите духове и се сношават във вреда с тях). Медитацията в широкия смисъл на думата е процедура на опериране с вниманието, в хода на която човек или се отвлича от всякакво съдържание на съзнанието с цел да придобие чисто съзнание, или удържа вниманието си неподвижно върху някакъв обект. Това удържане се усилва от емоционалното чувство на благоговение и блаженство, породено от мантрата, както е в кришнаизма. Но в никоя медитация няма съкрушено сърце, което е основата на православната молитва. Защото без съкрушено сърце и Иисусовата молитва, превръщайки се само в медитация, може да бъде гибелна за християнина, за което доста често разказват светите отци на Църквата[199]. И вниманието, и благоговението могат принципно да присъстват както в православната молитва, така и в медитацията. Но съкрушено сърце[200] не може да намерим в нито едно източно учение. И това е разбираемо – никое учение освен християнското не признава покаянието и не го разбира така, както то е обективно само в Православната църква. Затова всички източни и окултни пътища водят в пропастта на лъжата и заблужденията към реална и фактическа психосоматична деградация, имаща висока степен на опасност за човешката психика. Тоест окултизмът води винаги до духовна пропаст (духовно падение), в която може да се загине вовеки. Ние, православните, знаем, че начало на мъдростта е страхът Господен (Притч. 9:10). Именно той отсъства в източните (окултни) учения, където присъстват само личната воля, гордостта и стремежът с всякакви средства да се заобиколят онези забрани, които Господ ни е заповядал в това земно съществуване за наше благо. Това е така, защото тези изброени нехристиянски учения имат за цел въздействие (съприкосновение) от страна на падналите духове с човешкия ум. То се осъществява на нивото на идеите – помислите, чрез сугестия. Това става чрез общуване с падналите духове и чрез четене и изучаване на окултна литература, продиктувана от невидимия свят на основателите от посочени по-горе направления. Резултат от това изучаване (умствено практикуване) е развитието на чувствителност спрямо помислите, внушавани на нашия човешки ум от падналите духове от невидимия свят. Това се определя също като развитие на интуицията (ирационална психична функция), но това обикновено е и развитие на окултна болест. Човек след досега с окултните практики става способен за прозрения в скритата страна на нещата, към окултно разбиране на нещата и събитията, тоест придобива тъй нареченото шесто чувство, което въобще няма безобиден духовен или психичен характер. И всъщност тази фалшива прозорливост не е от Светия Дух, а е еманция на обсебеност и обладаност от злите сили.
Окултизмът стимулира духовната форма на общуване с невидимия свят, а не сетивната. Обаче принципно са възможни и моменти на сетивно общуване. Поне основателите на тези учения са имали такива – иначе не биха могли да ги запишат[201]. Пак ще споменем и акцентираме, че основното съдържание на описаните модерни окултни учения са наукообразните теории и концепции за устройството на невидимия свят, за йерархията на невидимите същества, за влиянието на космоса върху съдбата на човека, народите и континентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така натаък. Дори и в тях да присъстват някакви съвети от практически характер за промяна на начина на живот, за развитие на своята психика и физиология, тези съвети са на втори план. На преден план са интелектуалните спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето самодоволство и гордост – за себереализация, за визуализация (на мечтите), за освобождаване от стреса, за изкуството да живееш, за изкуството да бъдеш лидер и да успяваш в живота и пр.
Затова тези учения са насочени към интелектуалци[202] и хора със съзерцателна нагласа на ума. Обичайните психологични последици обаче от изучаването на окултизма, както показва емпиричният опит в Православието[203], са развитието на студенина и цинизъм у човека, презрение към хората, душевна опустошеност, вътрешно безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави човек със себе си в този живот, а това води към отчаяние и униние всяка личност занимаваща се с окултни практики. Всичко това става на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбраност[204]. Тези гордост, тщеславие и чувство на богоизбраност (духовни страсти и пороци, водещи до състояние на психоза, фобии, параноя и различни френии) под давление от окултните практики са съчетани условно в някаква степен с глобализацията на съвременния свят. Защото светът живее под знака на глобализацията.Не е имало досега понятие за историческа ситуация или тенденция, което с такава бързина и устрем да е извършвало истинска експанзия в теоретичното (светско) мислене и политика, както глобализацията на икономиката и развитието на света. Така съвременното общество остава с впечатлението, че светът е изпитвал глад за нови идеи, които са били внезапно прозрени в глобализационната тенденция. Но какво всъщност е глобализацията – ново всеобщо развитие на човечеството, нов път на развитие с нови средства или само едно поредно течение, което е заляло социалното развитие? Ако разсъждаваме секуларно, а не духовно, ще кажем, че няма основания да се смята, че глобализацията измества останалите процеси и тенденции от класически или традиционен тип и се налага като съвършено ново развитие на историята. Но ако разсъждаваме духовно, ще направим съвсем друг извод. Този извод, за да не бъде аксиоматичен, е необходимо да се обоснове с основните характеристики на съвременния свят, а това би позволило да се прецени дали светът наистина навлиза в нова ера[205] (ерата на последните времена), или става дума за продължаване на досегашните основни линии на развитие на духовните ценности на обществото, които са буквално девалвирали. Единствено така би могло обективно и достоверно да се съди за същността на глобализацията и нейните съвременни проявления, имащи икономически, политически и духовен характер. Затова глобалистите казват, че безспорно най-същественото явление на нашето съвремие е интензивното развитие на научно-техническия прогрес. От края на XVIII век светът става свидетел на изключително технологичен динамизъм, на духовна регресия след Реформацията (XVI век), Френската революция (XVIII век), Октомврийската революция и след двете световни войни (XX век). Съвременните достижения на науката, на технологиите и управлението, тяхната реализация в живота са безпрецедентни с мащаба и радикализма на предизвиканите от тях духовни промени.
Все повече нараства ролята на мрежите като водеща организационно-функционална единица на жизнената дейност[208]. Глобализацията става все по-неопределена и неизяснена категория – феномен, в който вече теорията твърде произволно налива разнообразно съдържание. Освен това ѝ се придава и известен мистифициран характер подобно на категориите пазар и демокрация (например пазар на болна мистика и лъжедемокрация). Тези антидобродетели са въздигнати в ранг на митични и мистериозни, истински същества: богове (идоли), които нареждат на грешните хора на земята какво да правят и които са станали мерило за ценностите на икономиката и политиката, а също и за социалните отношения. Но къде е мястото тук на духовността?
Направената по-горе оценка съвсем не е преувеличена. Защото при глобализацията демокрацията вече не е ориентир и стожер за безупречност, добродетелност, хуманност и свобода на отношенията между хората в обществото, между държавите и народите, между юридическите и физическите лица. Глобализацията като феномен, която от мит се е превърнала в реалност, диктува деструктивно (в духовен аспект) пропорциите и подредбата на живота на съвременните хора, общества, народи и държави. Така например през последните години развитието на информационните технологии позволи създаването на технически и психологически феномени, които създадоха за човека ново качество на възприятията и преживяванията, като на тази основа откриха един нов свят – света на виртуалната реалност или света на мнимата, въображаема реалност. Същността на този свят на мнимата реалност се състои в това, че чрез разработване на специални средства за предаване на информация и обратна връзка и чрез изработване на ново качество на възприятия и преживявания, с помощта на компютърни и други технически системи човек се потапя в измислен от програмистите свят. Този свят твърде много прилича на истинския. В него обаче човек получава възможност да бъде не само зрител и страничен наблюдател, но и активен участник, съпреживяващ и същевременно творящ събитията. В този смисъл човек постепенно навлиза в този нов, техногенно създаден свят и неговото съзнание като че ли се отделя от реалността и преминава в него. Действително ли този свят на виртуалната реалност е нов за човечеството? Това не е така. Защото човекът-мечтател в своите фантазии си измисля един реално несъществуващ свят и всеки може така дълбоко да навлезе в него, че той (виртуалният свят) да стане негово собствено аз. Като се вживяват постепенно в този измислен свят, хората престават да го разграничават от реалния, смесват ги и живеят едновременно и в единия, и в другия. Така човеците в съвременния свят придобиват постепенно окултно мислене и мироглед (на подсъзнателно ниво), които всъщност не са техни – не са продиктувани от свободната им човешка воля, дадена им от Твореца, а са мислене и мироглед, сугестирани[211] им от невидимия свят чрез медиите и виртуалния свят под давление и съприкосновение с окултното. По тази причина повечето хора, пристрастени към виртуалния свят, се превръщат в психически (духовно) болни хора, а тези хора са идеални адепти за окултни практики и методи, защото те вече имат окултно мислене и пристрастеност. Тази пристрастеност е подобна на наркоманията, тютюнопушенето, хазарта и алкохола. Магьосниците, заклинателите, екстрасенсите, гадателите, т.е. различните видове окултисти, също навлизат[212] в окултния (тайнствения) свят на виртуалните реалности с цел завербуване на адепти (бъдещи окултни жертви). За нас този окултен свят е също свят на виртуалните реалности в условията на глобализация и развитието на информационните технологии. Той е много опасен за всички членове на съвременното общество.Вследствие на казаното от това невидимо, но реално съприкосновение се стига до личностни изменения: 1) развитие на самомнение, тщеславие, цинизъм, душевна опустошеност, усещане за вътрешна обърканост; 2) крайно душевно и умствено (ментално) разстройство и обсебване от бесове у хората, за които вътрешната обърканост и несигурност от запознанството с многобройните окултни системи, противоречащи една на друга, са най-подходящо състояние; 3) усещане у човека за вътрешна пустота, униние, отчаяние, довеждащо често до самоубийство (суицид); 4) човек е щастлив, ако на този стадий се сблъска със сериозни грижи, особено (женитба, семейство) работа, труд. Ако това не стане, окултната болест се развива по-нататък. Появява се искрена увереност в собственото превъзходство. Тази увереност прераства у мнозина окултно пострадали или окултно практикуващи в страст за командване; 5) душата става надменна, алчна и хладна, защото в нея се заселват надменността, презрението, злобата, ненавистта. Помрачава се умът, различаването на добро и зло се обърква; 6/накрая, на последното стъпало, човек (в съприкосновение с окултизма) скъсва връзката си с Бога[219]. Ако преди това човек е вършил грях поради немирство и бунт (срещу нормите в обществото), сега си позволява (в това духовно състояние) всичко: грехът не го измъчва, а става навик. Такъв човек вече е изключително общественоопасен субект на наказателното право, защото е готов да извърши тежки престъпления – най-вече убийства. Ако в този стадий на такъв човек му е леко (в съприкосновение с окултизма) и с престъпния резултат, ще му е леко с дявола (човешкия ненавистник) и по тъмните пътеки към ада. Защото окултистите и окултно занимаващите се имат мрак в душата си, там им е безпросветно, самотата е пълна (когато са между други хора), но заедно с това такива хора имат искрено убеждение в правилността на своя път, в дарбата си от бога и чувството на безопасност, докато черните сили ги носят към духовна и психосоматична гибел на личността[220].
При което може да се направи следният извод: действието и бездействието (заедно или поотделно) са посочени в материалния закон (НК)[221] като единствените форми на престъплението[222], като поведение миниум, което може да променя отрицателно обществената действителност. И тук ще зададем един риторичен въпрос – окултните практики опасни ли са за обществото, отделната личност и нейното здраве? Да, според нашето изследване окултните практики са обществено опасни деяния, защото тези деяния имат за обект обществените отношения и правата на личността. Тоест окултните практики са общественоопасни деяния, защото влияят отрицателно на обществената действителност, но тези деяния не са инкриминирани нормативно и като такива не са наказуеми и укоруеми от закона.
Но пак ще споменем, че срещу тежките общественоопасни прояви на окултни практики в НК или в друг закон не е закрепена забрана – запрет, независимо че те застрашават, накърняват или увреждат личността, правата на гражданите, установения правов ред в държавата или други законни интереси, защитени от Конституционното право и Правото на Европейския съюз.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.