/християнско-социологичен и каноничен анализ/

Бисер Божков

Затова начините на детерождение, които не са в съгласие със замисъла на Твореца на живота, не могат да бъдат считани за нравствено оправдани от Църквата. (Ако мъжът и жената са неспособни да зачеват деца, а терапевтичните и хирургически методи не помагат на съпрузите, те следва да приемат своето бездетство със смирение като особено жизнено призвание. Пастирските препоръки в тази връзка и в тези случаи трябва да предвидят възможността за осиновяването на дете по взаимно съгласие на съпрузите).

Към допуснатите средства за медицинска помощ предвид горното във връзка с бездетството може да се отнесе и изкуственото оплождане с полови клетки от съпруга, доколкото така не се нарушава целостта на брачния съюз.

Тоест няма принципна разлика между изкуственото оплождане и естественото зачатие, които се осъществяват в контекста на съпружеските отношения, като тук изключвам изрично презумпцията на оплождане – инвитро[19]. В тази връзка ще спомена също така, че според мен с манипулациите, свързани с донорството на половите клетки, се нарушава целостта на личността и изключителността на брачните отношения, като при тези интервенции се допуска намесата в тях на трета страна (но кой трябва да просвети хората за тези духовни проблеми, водещи до патологични – греховност и страдания!?)

Освен това, така порочната бездуховна съвременна практика през XXI век поощрява безотговорното[20] бащинство или майчинство, като явно освобождава анонимните донори (на генетичен материал за създаването на деца) от всякакви задължения спрямо тези, които са „плът от плътта”им.

Така използването на генетичен материал от донори подронва основите на семейните връзки, доколкото предполага наличието освен на „социални”!, така и на т. нар. биологични родители.  Затова „сурогатното майчинство”, тоест износването на оплодена яйцеклетка от жена, която след раждането връща детето на „поръчителите”, е противоестествено и недопустимо (за Православието) дори в случаите, в които не се извършва с комерсиална цел. Защото тази описана методика на детераждане предполага деструктивно и умишлено разрушаване на дълбоката емоционална и духовна близост, създаваща се между майката и младенеца (детето в утробата) по време на бременността.

Отделно от казаното дотук, „сурогатното майчинство” травмира, както износващата жена, чийто майчински чувства (стоящи дълбоко в душата ѝ) се разрушават, така и детето, което впоследствие може да изпитва криза на самосъзнанието, водеща до сериозна психопатология. Затова от православна гледна точка са нравствено недопустими и абсолютно неприемливи също и всички разновидности на екстракорпоралното (извън телесното) оплождане при формите на бездетие, което предполага изготвяне, консервация и преднамерено унищожаване на „излишните” ембриони, както при инвитрото.

Предвид горното ще отбележа и че моралната оценка на осъдения от Православната църква аборт (според каноните на вселенските събори) се основава именно върху признаването (което включва и гореспоменатите биоетични проблеми, обусловени от невежество, материализъм, страсти и „прогреса” през XXI век) на човешкото достойнство дори при ембрионите[21], създадени без брак. Следователно, трябва да приемем, че оплождането на самотни жени с използването на полови клетки от донори или осъществяването на „репродуктивни права” на самотните мъже, също както и на лицата с т. нар. нестандартна сексуална ориентация лишава бъдещето дете от правото да има баща и майка. Следователно, употребата на репродуктивни методи извън контекста на благословеното от Бога семейство е форма на богоборчество, осъществявано под прикритието на защитата на човешката автономия, тоест антропоцентризма, разбиращ превратно свободата на личността в съвременния свят през XXI век (криворазбрания либерализъм).

В този ход на думи, накратко ще се спра и на проблемите на биоетиката,  свързани с наследствените заболявания, които са значителна част от общия брой болести (а всички православни почти, знаят, че в основата на всяка соматична болест лежи грехът). Развитието на медицинско-генетичните методи на диагностика и лечение може да помогне за предотвратяването на тези болести и да облекчи страданията[22] на много хора.

Същевременно е важно да помним, че генетичните нарушения нерядко са в резултат на забравянето на нравствените начала и законен завършек на порочния начин на живот, в резултат на който страдат потомците[23].

Греховната повреденост на човешката природа се побеждава чрез духовни усилия и ако порокът властва с нарастваща сила от поколение в живота на потомството, се сбъдват думите на Свещеното Писание: „Ужасен е краят на неправедния род…” (Прем. 3:19).

Или обратното: „…Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди. Неговото семе ще бъде силно на земята; родът на праведните ще бъде благословен…” (Пс. 111:1-2). Във връзка с това, генетичните изследвания само потвърждават духовните закономерности, които са открити на хората преди много векове чрез Божественото Откровение в Словото Божие (Свещеното Писание).

Предвид нравствения закон (съвестта – Божият глас в хората), заложен трансцендентно у човека, Православната църква обръща внимание на верните си и върху нравствената причина за недъзите, като приветства усилията на медиците да лекуват наследствените болести. Сиреч, целта на генетичните вмешателства обаче не бива да бъде изкуственото „усъвършенстване” на човешкия род и намесата в Божия план за човека.

Затова генната терапия може да бъде извършвана само със съгласието на пациента (реципиента) или неговите законни представители и изключително по медицински показания.

Така генната терапия на половите клетки е крайно опасна, тъй като е свързана с изменение на генома (съвкупността от наследствените особености) в редица поколения, което може да доведе до непредсказуеми последствия като нови мутации между човешкото общество[24] и околната среда.

В тази връзка по-надолу ще се спра накратко според биоетиката и върху проблемите на методите на пренаталната (предродилна) диагностика, която позволява да бъде определен човешкия недъг на ранен стадий от вътрешното развитие, които методи също имат двойствен характер. Защото някои от тези методи могат да станат заплаха за живота и целостта на тествания ембрион или плод. Откриването на трудно излечимо генетично заболяване нерядко става причина за прекъсването на зараждащия се живот. Известни са и случаи, когато на родителите е бил оказван и натиск от лекари или държавната власт (в диктатурни форми на държавно управление) за прекъсване на зараждащия се живот. В този смисъл пренаталната диагностика може да се счита за нравствено оправдана, ако има за цел да подготви родителите за особената грижа за болното дете.

Или по-точно казано, всеки човек има право на живот, любов и грижа, независимо от наличието на „застъпник на немощни” едни или други болести при него.  Според Свещеното Писание Сам Бог е застъпник на немощни (Иудит 9:11); св. апостол Павел учи да се поддържат слабите (Деян. 20:35; Сол. 5:14), а като уподобява Църквата на човешко тяло, той казва, че „…ония членове… които ни се струват по-слаби, са много по-нужни”, а по-малко съвършените се нуждаят от по-голяма грижа (1 Кор. 12:22-24). Сиреч, според Православната църква прилагането на пренаталната (предродилната) диагностика с цел избор на желания от родителите пол на бъдещето дете е съвършенно неприемливо и недопустимо деяние – грях.

В този ред на мисли (за генетичните научни опити) но в друг контекст, ще се спра на осъщественото от хуманитарните учени клониране (получаване на генетично копие), което поставя въпроса за допустимостта и възможните последствия от клонирането на човека, което пък може би ще доведе до огромни по обем страдания на хората, съпроводени от природни и духовни катаклизми. Защото осъществяването на тази идея, която среща протест от страна на много хора и правителства по целия свят, може да стане разрушителна за обществото, тъй като клонирането открива в още по-голяма степен в сравнение с другите репродуктивни технологии възможността за манипулиране на генетичния състав на индивида и води до по-нататъшното му обезценяване.

Човек няма правото да претендира за ролята на „творец на себеподобни същества” или да подбира за тях генетически прототипи, данни и материали и да определя личностните им характеристики по свое усмотрение.

Така замисълът на клонирането на хора несъмнено е предизвикателство към самата природа на човека и на заложения в нея Божи образ, от който свободата и уникалността на личността са неотделими. Сиреч, „тиражирането” на хора със зададени предварително параметри може да бъде желано единствено от привържениците на тоталитарни идеологии[25] (което е и реално бо- гоборчество).

Ще се спра накратко и на съвременната трансплантология[26], позволяваща да се окаже ефективна помощ на много болни, които иначе биха били обречени на неизбежна смърт или тежка инвалидност. Развитието на тази област на медицината обаче увеличава „потребността от нужните човешки органи”, което пък поражда определени нравствени проблеми и може да се превърне в опасност за обществото, обществения ред, та дори за националната сигурност.

Така недобросъвестната пропаганда на донорството и комерсиализацията на трансплантационната дейност създават предпоставки за търговия с части от човешко тяло, като поставят под угроза живота и здравето на хората. Затова Православната църква (макар малко поместни църкви да са изразили ясната си позиция и концепция относно проблемите, свързани с биоетиката), счита според нейните учение и канони, че органите на човека не могат да бъдат разглеждани като обект или предмет на закупуване, продаване и търговия.

Присаждането на органи от жив донор може да се осъществява единствено чрез доброволна жертва в името на спасението на друг човек. В този случай съгласието за експлантация (изваждането на орган с цел трансплантация) е проява на любов, милост и състрадание според Свещеното Писание. При такова съгласие за донорство деянието на потенциалния донор е морално недопустимо. Отделно от това най-разпространена практика на вземането на органи е тяхното изваждане от току-що починали хора. В тези случаи трябва да бъде изключена неяснотата за момента на настъпване на смъртта.

Съкращаването на живота на един човек, в това число и чрез отказването от животоподдържащи процедури с цел продължаването на живота на друг, е недопустимо според православния възглед относно такива случаи[27]. Сиреч,  посмъртното донорство на човешки органи и тъкани може да бъде проявление на любов, продължаваща и в отвъдното. Такова даряване или завещание на органи не може да бъде считано за задължително. Затова доброволното съгласие на донора приживе е условие за правомерността и нравствената приемливост на експлантацията.

В случай, че волята на потенциалния донор не е известна на лекарите, те са длъжни да изяснят волята или умиращия човек, като при необходимост се обърнат към неговите близки. Така наречената презумпция за мълчаливо съгласие за взимането на органи и тъкани от тялото на потенциалния донор, което е фокусирано в законодателството на някои страни, е недопустимо нарушаване на правата и свободите на човека според Православната църква.

Това е така, защото донорските органи, генетични субстанции и тъкани се усвояват от възприемащия ги човек (реципиент), като се включват в сферата на неговото личностно душевно (духовно) и телесно единство. Поради това при никакви обстоятелства не се препоръчва трансплантация, която може да доведе до заплаха за идентичността на реципиента, като засегне неговата уникалност като личност и представител на рода си. Тоест неетичната трансплантация не може да бъде нравствено оправдана или обоснована.

Като в такива случаи особено важно е да се знае, че това условие важи най-много, когато лекарите-хирурзи решават въпроси, свързани с присаждането на тъкани и органи от животни върху човешки индивиди[28].

Ще се спра и на практиката на взимане на пригодни за трансплантация човешки органи, а също така и на развитието на реанимацията, обстоятелства в биоетиката, които пораждат проблема на правилната констатация на смъртта, тоест смъртта се превръща в неконстантна величина. Защото преди (според биоетиката) настъпването на смъртта се е считало необратимото спиране  на дишането и кръвообращението. Благодарение на развитието на реанимационните технологии, обаче, тези жизнено важни функции могат да бъдат поддържани в течение на дълъг период от години. По такъв начин актът на смъртта се превръща в дълъг процес на умиране, зависещ от решенията на лекаря, което налага качествено нова отговорност в съвременната медицина[29].

Затова предвид гореказаното, православното разбиране на непосрамваща кончина включва и подготовката към смъртния изход, който се разглежда като духовно значим етап от живота на човека, тъй като болният, обкръжен с християнска грижа през последните дни на земното си битие, е способен да преживее благодатна промяна, свързана с ново осмисляне на изминатия път и покайно пребъдване пред прага на вечността.

За родствениците на умиращия и здравните работници (според гледната точка на биоетиката) пък търпеливата грижа за болния е възможност да служат на Самия Господ според думите на Спасителя: „…Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя; Мене сте го сторили..” (Мат. 25:40). Затова укриване на информация за тежкото състояние от пациента под предлог за запазването на неговия душевен комфорт, нерядко лишава умиращия от възможността да се подготви съзнателно за кончината си и да получи духовно утешение чрез участието в тайнствата на Църквата[30], а също така и може да помрачи с недоверие отношенията между него и близките и лекуващите лекари. Затова например Православната църква оставяйки вярна на спазването на Божията заповед „не убивай” (Изх. 20:13), не признава за нравствено допустимо разпространените днес в светското общество опити да се легализира и легитимира, респективно легитимира така наречената евтаназия[31]. Защото евтаназията е абсолютна и най-обективна тъждественост на убийство и самоубийство, в зависимост от това, дали пациентът взема участие в нея.

В случаите на евтаназия с оглед зададената тема, ще отбележа, че от гледна точка на църковното право са приложими съответните канонически правила, съгласно които преднамереното самоубийство, както и оказването на помощта за неговото извършване, се оценяват като тежък смъртен грях. Сиреч умишленият самоубиец, който „е сторил това било от хорска обида или от малодушие”, не се удостоява с християнско погребение и литургично споменаване (Св. Тимотей Александрийски, правило 14). Ако самоубиецът несъзнателно се е лишил от живот, намирайки се „вън от себе си”, тоест в пристъп на душевна болест, се разрешава църковна молитва след разследване (съобразено с устава на дадената поместна църква) на случая от епархийския съвет, респективно архиерей. Същевременно е необходимо е да се отбележи, че околните често поемат вината на самоубиеца, оказвайки се неспособни да проявят действено състрадание и милосърдие, като тук трябва да си спомним за думите на апостол Павел: „..Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов…” (Гал. 6:2). В заключение, ще се спра на еднозначното учение на Православната църква, съобразено със Свещеното Писание и Свещеното Предание, които осъждат недвусмислено всички форми на хомосексуалните връзки, защото в тях се вижда извращаване на богосъздадената природа на човека[32].Визиите и дискусиите за положението на така наречените сексуални малцинства в съвременния свят клонят към това да не се признава хомосексуализма за полово извращение[33].

В този смисъл, днес съвременният светски свят през XXI век, признава официално, дори законодателно, че хомосексуализмът не е полово извращение и душевно заболяване, а е „сексуална ориентация”, тоест хомосексуалните хора притежават равни права на публични изяви и „уважение” в обществото. Тези обстоятелства са недопустими и нетъждествени с учението и каноните на Православната църква. Защото Православната църква по отношение на хомосексуализма изхожда от неизменното убеждение, че богоустановеният брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставим с извратените прояви на сексуалност. Сиреч Църквата смята, че хомосексуализмът е греховно и тежко духовно увреждане на човешката природа, което се преодолява с много духовни усилия, водещи до изцеляването и личностното израстване на конкретния (духовно болен) човек. В тази връзка, ще отбележа, че според учението и Свещеното Предание на Православната църква, хомосексуалните стремления, както и другите свързани с тях страсти, терзаещи падналия (духовно) човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и светоотеческите творения, а също така и чрез християнското общуване с вярващи хора, готови да окажат духовна поддръжка на духовно падналия човек (в хомосексуални отношения със съответния пол). Следователно предвид пастирската отговорност към хората, които имат хомосексуални наклонности, Православната църква решително трябва да се противопоставя постоянно на опитите да бъде представена греховната тенденция като „норма”, и още по-малко предмет на гордост и пример на подражание.

Затова Православната църква трябва да осъжда всякаква форма на хомосексуална пропаганда, без с тази позиция да се оспорват жизнени права, уважение на личното достойнство и участието в обществени дела. В този смисъл, Православната църква (в лицето на поместните църкви) трябва заедно с всяка една православна държава да направи всичко възможно (в рамките на закона), по отношения на лицата, пропагандиращи хомосексуалния[34] начин на живот – да не бъдат допускани до преподавателска и възпитателна работа сред деца и младежи, а също така такива лица да не се допускат да заемат командни постове в армията и местата за лишени от свобода, в т. ч. и изправителните институции. Предвид последното ще отбележа, че понякога извращението на човешката сексуалност се проявява под формата на болезнено (раздвояване на личността) „чувство” за принадлежност към противоположния пол, което води до опит за смяна на пола (състояние на транссексуалност).

В тази връзка, ще отбележа, също че стремежът за отказване от пола, с който Създателят е дарувал човека, може да има само пагубни духовни и душевни последствия за по-нататъшното развитие на личността на човека. Сиреч, „Смяната на пола” посредством хормонално въздействие и провеждането на хирургическа операция в много случаи води не до разрешаване на психологическите проблеми (на конкретния духовно болен човек), а до тяхното задълбочаване, като поражда дълбока вътрешна криза за идентификация на самоличността и почти винаги води до шизофренни състояния на тежка психопатия и сериозно разстройство на личността.

Затова Православната църква не може да одобри такъв „бунт против Твореца” и да признае изкуствено сменената полова принадлежност за действителна. Ако „смяната на пола” се е случила на човека преди Кръщението, Православната църквата трябва да го кръщава като принадлежащ към пола, с който е роден. Ръкополагане на такъв човек („със сменен пол”) в свещен сан и встъпването му в църковен брак е недопустимо!!! според 79 Апостолско Правило.

Като тук трябва да се прави внимателна разлика между неправилната идентификация на половата принадлежност в ранното детство, свързана с патология в развитието на половите признаци в резултат на лекарска грешка и обективната транссексуалност. Хирургическата корекция в такива случаи не е смяна на пола!

Изброените проблеми на биоетиката във връзка с църковното право са дълбоко свързани и със смисъла на човешките страдания поради следното:  Страданията могат да утвърдят у човека, съзнанието на пълната зависимост от неизчерпаемата Божия любов и милост. Защото като никое друго лично преживяване, страданието съсредоточава вниманието ни върху нашата слабост и уязвимост и върху Бога като единствен източник на милост, благодат и окончателно изцеление. В този смисъл страданието може да породи високото съзнание и познание за нашата ограниченост като личности. Болката и страданието като никой друг могат да разкрият обстоятелството, че не ние сме онези, които могат да направляват живота. Това е дълбоко преживяване, водещо до отчаяние или до непознати по-рано висоти на вярата и надеждата в духовния живот на човека. Страданието може също така да породи[35] очистване и пречистване на страстите, тоест на желанията, мечтанията и заблудите, които нарушават отношенията ни с Бога, с другите и със самите нас. То същевременно привлича вниманието ни към настоящия момент и ни кара да подредим своите неща, заставя ни да търсим преди всичко „потребното нам” (Лука 10:42); Страданието ни връща към съзнанието, че сме смъртни. Затова предвид феноменологията на страданията в монашеската християнска традиция виждаме да се отправя молитва, която започва с увещанието: „Помни смъртта!”. Защото няма нищо ужасно или отвратително в мисълта за смъртта. А напротив, тя е радостен израз на надежда, основан върху убеждението, че чрез смъртта си Иисус Христос веднъж и завинаги е унищожил властта на смъртта. Това е така, защото страданието може също така да усили връзките ни с църковното общество и с другите, от които зависим. От своя страна, тяхното и нашето духовно израстване, обусловено в църковния живот може да се усили чрез споделянето на болката на болния чрез молитвите им/ни и грижите за него, което е възможност да участваме в живота и спасителната мисия на разпнатия и възкръснал Наш Господ Иисус Христос[36].

В заключение в секуларен план може да се каже накратко, че с промените на нормите през XX-XXI век в съвременния свят в семейното право – областта на съвременната юриспруденция са легитимирани огромен по обем права на жените, като личности, майки и съпруги. Закрепени са и права на отделната личност. При това законовите права, гарантиращи статуса на семейството като основна социална клетка на обществото, са силно стеснени и приложното им поле е минимизирано. Това са обаче факти и обстоятелства, противоречащи на църковните канони – правила, макар че те по презумпция не са константна величина. Следователно,  според мен, при тази очертана юридическа обстановка със сегашното статукво на семейното право, регулиращо нормите на поведение, нравствеността и идеалите на семейството и института на брака, са се обусловили обстоятелства, влизащи в съществено противоречие със Свещеното Писание.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Брек, Дж., Свещеният дар на живота, София, 2002; Основи на социалната концепция на РПЦ, София, 2006; Библия, СИ, 2005; Арх. Карелин, Р., Изобличителни слова, Атон, Зограф, 2005; Уаят, Дж., Проблеми на живота и смъртта, София, 2006; Стаматова, Клара, Въведение в Православното догматическо богословие, 2007; Преп. Иустин Попович, Догматика на Православната църква, Атон, 2006; Боян Станков, Криминология, Теоретични основи, Варна, 2008; Стаматова, Клара, Мюсюлманката между традицията и модерността, София, 2004; Зографски манастир, Атон, Правила на Вселенските и поместни събори,2006.

______________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[19]. При оплождане инвитро, се оплождат между 8-10 яйцеклетки на жената (които са взети при овулация) със  семенна течност на мъжа, като една или две оплодени яйцеклетки се „имплантират” в матката на жената (майка), а другите „излишни” оплодени яйцеклетки, стоящи в стерилно-креационна среда се терминират – след определено време.

[20]. Някои или повечето родители (най–вече съвременните) не осъзнават едно много важно нещо, че те не са създатели на своето дете – те извършват същото, което прави сеячът и земята, която ражда плодове от посятото в нея семе. Ако Бог не бе вложил в земята такъв закон, тя не би била способна да произвежда живот. Така и родителите са просто извършители на Божията воля за създаването на нов живот, а не преки негови създатели. „…Твоите ръце са се трудили над мене и са ме образували цял околовръст… Спомни си, че си ме изработил като глина… Не Ти ли ме изля като мляко, и ме сгъсти като отвара, с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна, живот и милост ми дарува, и Твоята грижа пазеше духа ми” (Книга Иов 10:8-12).

[21]. Според римското право, залегнато в основата на гражданските кодекси на повечето съвременни държави, бракът е съглашение между две свободни със своя избор страни. Църквата обаче е възприела това определение за брака и го е осмислила, изхождайки от свидетелствата на Свещеното Писание. Християнството е допълнило езическите и старозаветните представи за брака с възвишения образ на съюза между Христос и Църквата. „..Вие, жените, покорявайте се на мъжете си както на Господа, защото мъжът е глава на жената както Христос е Глава на Църквата и Той е Спасител на тялото. Но както Църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водна баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна. Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си; който обича жена си, себе си обича. Защото никой не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както Господ – Църквата, понеже ние сме членове на Тялото Му – от плътта Му и от костите Му… „.. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат една плът..”. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата, тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си…” (Еф. 5:22-33). Предвид изразеното, унищожението на ембрионите е унищожение на собствената плът и кръв, дори и да няма законни брак и семейство!

[22]. Смисълът на страданията според Свещеното Писание и Предание на Православната църква, има много дълбок духовен смисъл (заложен например в Добротолюбие, 5-те тома, Лествицата, св. Иоан Синаит и др.), непонятен за секуларния свят, защото човешките страдания са дар от Бога, който е безкрайно милостив и не иска смъртта на грешниците, а иска тяхното обръщане и вразумление според Божиите наредби и закон, а това обръщане, наречено в психологията метаноя, става именно чрез страданията в дълбок душевен катарзис, след което следва духовен катастасис – духовно изкачване – обръщане на ума и мирогледа с една цел (спасението на душата в земния живот).

[23]. В тази връзка много хора (родителите и децата им) през XXI век  не могат лесно и логично да осъзнаят и осмислят страданията, които ги сполетяват ненадейно, без видима причина дори по времето на праведен (земен) живот. Тоест светското мислене и човешката логика не са тъждествени на Божиите логика и промисъл.

[24]. Успехите в разшифроването на генетичния код създават реални предпоставки за  широко генетично тестване с цел намирането на информация за природната уникалност на всеки човек, в това число и за генетичната му предразположеност към определени заболявания. Създаването на „генетичен паспорт” би помогнало при разумното му използване, но и навредило. Генетичния паспорт е свързан може би с идването на антихриста. Тоест с генетичния паспорт се цели да се коригира своевременното развитие на възможните заболявания при конкретен човек. Но при такава практика съществува реална заплаха от злоупотреба с генетичните сведения, когато те биха могли да послужат при различните форми на дискриминация. Освен това, притежаването на информация за наследствена предразположеност към тежки заболявания може да стане непосилен душевен товар. Затова генетичната идентификация и генетичното тестване могат да се извършват единствено въз основа на свободата на личността.

[25]. Клонирането на човека е способно да изврати естествените основи на раждането, кръвното родство, майчинството и бащинството. Детето може да стане сестра на майка си, брат на баща си или дъщеря на дядо си. Психологическите последствия от клонирането на също са крайно опасни. Появилият се в резултат на такава процедура човек може да не възприема себе си като самостоятелна личност, а само като „копие” на някой от живите или по-рано живели хора. Необходимо е също така да се вземе предвид, че експериментите с клониране на хора биха дали като „страничен резултат” множество несъстояли се животи, и, което е твърде вероятно, раждането на голям брой нежизнеспособно потомство (което може да доведе до‘’генетична катастрофа”). Същевременно обаче клонирането на изолирани клетки и тъкани от организма не е посегателство върху достойнството на личността и в редица случаи се оказва полезно в биологическата и медицинската практика.

[26]. Теория и практика (регулирана от закони вече в по-голямата част на света) за присаждането на органи и тъкани.

[27]. Опирайки се на Божественото Откровение, Православната Църква изповядва вярата си в телесното възкресение на мъртвите (Исаия 26:19; Римл. 8:11;  1 Кор. 15:42-42, 52-54; Филип. 3; 21). Затова в обряда на християнското погребение (което е отделно тайнство според Византийското Богословие, заедно с монашеството и водосвета) Църква изразява подобаващо почитание на тялото на починалия човек.

[28]. В тази връзка Православната църква, счита за безусловно недопустимо прилагането на методите на т. нар. фенатална терапия, в чиято основа стои взимането и използването на тъкани и органи от човешки зародиши, абортирани на разни стадии от тяхното развитие заради опитите, свързани с лечението на различни заболявания и „подмладяване” на човешкия организъм. Защото осъждайки аборта като смъртен грях, Църквата не може да намери оправдание (според каноните на вселенските събори) за него и при случаите, в които някой вероятно ще получи полза за здравето си от унищожението на зачатък (ембрион) на човешки живот. Тази практика (дори ако нейната хипотетична в днешно време ефективност би била научно доказана), неизбежно способства за още по-широкото разпространение и комерсиализация на абортите, превръща се в пример за нечувана безнравственост и има престъпен характер според Материалните Наказателни Закони на всички държави в съвременния свят през XXI век.

[29]. В Свещеното Писание смъртта се представя като разлъчване на душата от тялото (Пс.145:4; Лук. 12:20). Следователно, може да се говори за продължаване на живота дотогава, докато дейността на организма се осъществява като едно цяло. Сиреч продължението на живота с изкуствени средства, при което функционират само отделни органи, не може да се разглежда като задължителна и желана във всички случаи задача на медицината. Защото отлагането на смъртта понякога само продължава мъките и страданията на болния, като лишава човека от правото на достойна, „непосрамваща и мирна” кончина, която православните християни измолват от Господ Иисус Христос по време на богослужението. Тоест когато активната терапия стане невъзможна, на нейното място трябва да дойде палиативната помощ – придружена с духовната подкрепа на свещеник (обезболяване, духовна грижа – събеседване, изповед, ако е възможно, социална и психологическа поддръжка), а също така и пастирската грижа за която вече споменах. Всичко това трябва да има за цел да осигури истински православен и човешки завършек на земния – човешки живот, сгрят от милосърдие, любов, състрадание според учението на Православната Църква.

[30]. Предсмъртните физически страдания не винаги се подтискат ефективно с помощта на обезболяващи средства от лекуващите физическата болест лекари. Знаейки и съобразявайки това, в такива случаи и моменти Православната Църква се обръща към Бога с тази молитва: „..Облекчи нетърпимите болки и съдържащата се в тях тежка немощ на този Твой раб и го упокой с праведните…” (Православен требник, Молитва за продължително страдащи…). Защото единствено Господ има власт над живота и смъртта (1 Цар. 2:6). „…В Неговата ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът…” (Иов 12:10). Поради това, а и по принцип Православната църква, оставайки вярна на спазването на Божията заповед „не убивай” (Изх. 20:13), не може да признае за нравствено приемливи разпространените днес в светското общество опити да се легализира така наречената евтаназия, тоест преднамерено умъртвяване на безнадеждно болните, в т. ч. и по тяхно пожелание. Защото молбата на болния да се ускори смъртта на болния, често е обусловена от депресия и апатия към живота, което го лишава от възможността прецени правилно своето физическо и духовно положение. Сиреч признаването на евтаназията за законна, би довело до намаляването на достойнството и извращаването на професионалния дълг на лекаря, който е призван да съхранява, а не да прекъсва живота. В този ред на думи, ще отбележа, че „правото на смърт”, обективирано в евтаназията, би могло лесно да се превърне  в заплаха за живота на пациент, за чието лечение не достигат парични средства.

[31]. Евтаназията е наречена и вече законодателно (например в Швейцария) – асистирано самоубийство, но към „тази услуга” (в противоречие с Божия Закон) могат да прибягнат, само живущите повече от 1-2 години в страната.

[32]. Според Стария и Новия Завет на Свещеното Писание : „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия” (Лев. 20:13).  В книга Битие (19:1-29), виждаме как Бог наказва жителите на Содом, именно поради греха на мъжеложството, според тълкуванията на св. отци. Св. апостол Павел, описвайки нравственото състояние на езическия свят, включва хомосексуалните отношения в числото на „срамотни страсти” и „заблуди”, оскверняващи човешкото тяло : „Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда” (Римл. 1:26-27). „Не се лъжете … нито малайзийци, ни мъжеложници… няма да наследят Царството Божие ..” (1 Кор. 6:9-10). В тази връзка светоотеческото предание също ясно осъжда всякакви форми и прояви на хомосексуализъм. „..Учението на дванадесетте апостоли”, творенията на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св.Григорий Богослов, блаженни Августин и каноните на св. Иоан Постник изразяват неизменното учение на Православната Църква, според което хомосексуалните връзки подлежат на осъждане. В този смисъл акцентирам, че замесените в тях хора, нямат право да бъдат по никакъв повод в църковния клир (св. Василий Велики, прав.7; св. Григорий Нисийски, прав. 4; св. Иоан Постник, прав. 30). Обръщайки се към опетнилите се с греха на содомията, преп. Максим Грък възкликва : „..Осъзнайте, окаяни, на какво скверно наслаждение сте се предали !… Постарайте се по-скоро да станете от това най-скверно и смрадно ваше наслаждение и да го възненавидите, а който ви уверява, че то е невинно, предайте го на вечна анатема като противник на Евангелието на Христос Спасителя и развратител на Неговото учение. Очистете се с искрено покаяние, топли сълзи, милостиня според силите ви и чиста молитва … Възненавидете от цялата си душа това нечестие, за да не бъдете синове на проклятието и вечната погибел…

[33]. До 1989 година в Енциклопедията по Психиатрия на ООН (Организацията на Обединените Нации), хомосексуализма е третиран и дефиниран, като тежко психиатрично заболяване, в т.ч. в много държави по света, деянието – хомосексуализъм е било инкриминирано в наказателните  материални закони, като престъпление от общ характер.

[34]. „…Обикновено, когато се обсъжда релативността на наказателно-правните норми в съотношение със социалните норми, се сочат деяния като: аборт, хомосексуализъм, проституция и други. Въпреки доказаната си социална (обществена) опасност, по думите на Ст.Хурвиц, тези деяния в някои законодателства са приети и легитимирани за престъпления, а в други – не, при едни социални условия те биват криминализирани, а при други – декриминализирани, без общественото мнение да ги оценява като деяния с отпаднала социална опасност…” . Криминология. Теоретични основи, проф. д. ю. н. Боян Станков.

[35]. В книгата ”Духовна ливада” на Иоан Масх се разказва: „ …Как веднъж след кръщение едни хора се връщали с бебетата си вкъщи. По пътя ги хванали разбойници. Какво могло да очакват нещастните ? Най–вероятно, смърт. Но главатарят, като видял младенците, които току–що били приели Свето Кръщение, заповядал да пуснат всички, без да причиняват вреда на никого. Минало време. Главатарят бил заловен и осъден на смърт. Но всеки път назначената екзекуция кой знае защо се отлагала. И ето, разбойникът вижда насън или наяве (сънува или вижда видение): бебетата, които той някога спасил от смърт, се молят за него на Бога, или пък това били не самите бебета, а техните ангели пазители. Така впоследствие неочаквано за всички, този разбойник бил помилван. Това, че той спасил живота на невинните деца, надвишило мярката на всичките му предишни престъпления…”. Превода на бълг. език на книгата е под заглавието: „Духовни полета”, Иоан Масх.

[36]. За умиращия християнин, това означава от гледна точка на православната биоетика, „Вземане на Кръста…”

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник http://bg-patriarshia.bg.