Александър Омарчевски

Приемането на афтартодокетизма от император Юстиниан I (527-565) в края на неговия живот и управление е един все още оспорван факт в историята. Изворите, които потвърждават този факт, не са много, но не са и за пренебрегване. Както и да се разглежда това събитие, трябва да се има предвид фактът, че в последните години на своето управление (по-точно през 564 г.) Юстиниан е издал едикт[1], в който изразява разбирането, че в резултат на единението си с Логоса тялото на Иисус Христос е станало нетленно (αφθαρτον).

Най-древното, съвременно на събитията съобщение, с което науката разполага, е писмото на Трирския епископ Никетий, който пламенно апелира към съвестта на императора срещу това, че “в края на живота си императорът е станал привърженик на Несторий и Евтихий, които и двамата отхвърляли човешката природа на Христос”[2]. Макар това писмо да представлява само отзвук от объркани слухове, неговата ценност не подлежи на съмнение. То потвърждава документално, че в последните години от управлението на Юстиниан I вестта за „падението“ на императора и за рестриктивните мерки срещу онези, които му се противопоставят, е била разпространена на Запад.

По-конкретна информация за това, какво се е случило на практика, получаваме от други достоверни съобщения. Най-старото сред тях, писано 18 години след събитията, е житието[3] на Константинополския патриарх св. Евтихий (552-565; 577-582). На 22.I.565 г. той бил арестуван от Юстиниан, а на 31 януари с.г. поместен събор в столицата го обявил за свален и той бил заточен в бившия си манастир в гр. Амасия (Понт). След смъртта на поставения на неговата катедра апокрисиарий на Антиохийския патриарх Иоан III Схоластик (+ 31.VIII.577 г.), на 3.X.577 г. той успял да се завърне на столичната катедра. Починал на 6.IV.582 г.

По форма това житие е възпоменателно слово, което е било произнесено най-вероятно в присъствието на император Маврикий (582-602) на 6 април 583 г. То е написано от презвитер Евстратий, който е бил близък със св. Евтихий, споделил цялото време на неговото изгнание и бил добре осведомен за конфликта между него и Юстиниан. Житието показва ясно, че свалянето на Евтихий не е било само по догматически причини; очевидно е, че другите основания, доста отдалечени от предмета на спора, са били старателно „издирвани“[4] и според Евстратий са изиграли важна роля. Устната и писмената съпротива на Евтихий срещу богохулните[5] разсъждения на императора също са натежали на везните при неговото сваляне.

От така представената житийна информация естествено възниква въпросът: възможно ли е било св. Евтихий да бъде представен по друг начин като мъченик за Православието пред император Маврикий? От житието ние узнаваме, че разсъжденията на Юстиниан, срещу които се възпротивил Евтихий, били изложени в документ, под който императорът настоявал да се подпишат всички епископи. Евстратий не ни споменава нищо повече за този Едикт – вероятно от уважение към блаженопочиналия[6], многозаслужил[7] за Православието император, на чиято наивност той гледа[8] като на измамена, и за когото е убеден, че е действал с благочестиви намерения[9]. Все пак става ясно, че императорът възприел[10] догматите на афтартодокетите (του δόγματος των Аφθαρτοδοκτηων) и обявил за правилно учението, че тялото на Господа след единението му с Логоса станало нетленно (αφθαρτον)[11].

Почти едновременно с Евстратий писал и монофизитският църковен историк, севирианинът Иоан Ефески (+ 586 г.), който от 535 г. живеел в Константинопол и бил в близки отношения с Юстиниан. Неговото съобщение за Едикта не е запазено. Оскъдната извадка у Дионисий от Тел-Махре ни дава само следния кратък израз: Юстиниан изпаднал в заблужденията на юлианистите (Justinianus in Julianistarum errorem incidit) [12]. Въпреки че е кратко, това съобщение не е без значение – то показва, че и севирианинът Иоан Ефески е смятал изложеното в Едикта учение за еретическо.

Поне с 10 години по-късно от Vita Eutychii и Църковната история на Иоан Ефески е сведението на църковния историк Евагрий Схоластик[13]. Въпреки че вероятно е разполагал с Vita Eutychii, той се позовава на собствени източници; като антиохиец Евагрий е бил добре запознат с твърдата и, според него, решаваща съпротива на споменатия по този повод във Vita Eutychii Антиохийски патриарх Анастасий I (559-570) срещу постъпката на императора. Евагрий съобщава, че Юстиниан написал това, което римляните наричат Едикт (το καλουμενον πρός Ρωμαιων ιδικτον γραφει). Той посочва не само, че този акт е бил издаден когато Иоан III Схоластик вече е бил патриарх (т. е. след 22 януари 565 г.), но и че всички иереи навсякъде били принуждавани да се съгласят с това учение[14]. Освен това той показва осведоменост и по самото съдържание на Едикта. Евагрий пише, че в него императорът наричал тялото на Господа нетленно и неподвластно на естествените и невинни страсти и казвал, че Господ е ял преди страданията така, както е ял и след възкресението; като че ли Неговото всесвято тяло нито в произволните, нито в естествените страсти не е претърпяло никаква промяна или изменение от времето на образуването му в утробата, и даже след възкресението[15].

Донякъде независим е и още един – пети поред извор, който е от втората половина на VII век. Това е белязаната със сектантската си ограниченост и почиващата върху специфичната изказност на египетската традиция „Световна хроника“ на монофизитския епископ Иоан от Никиу в Долен Египет[16]. Трябва да се отбележи, че този севирианин не отсъжда нищо по-различно от Иоан Ефески. Неговото съобщение не предлага почти нищо ново и различно от по-предишните извори, така че не си струва, при многото повреди в текста, да се търси първообразът, който не е запазен, а е претърпял веднъж парафраза на арабски език и оттам е преведен на етиопски, като в него се съдържат много неясноти и фалшиви поправки.

По-късните съобщения – в хрониките на Теофан Изповедник[17], Георги Монах (Амартолос)[18], Иоан Зонара[19], Михаил Гликас[20], както и в т. нар. Sinodicon vetus[21], са зависими от старите извори и не ни дават никаква нова информация.

По друг начин стои въпросът с църковния историк Никифор Калист Ксантопулос[22]. Разбира се, той също не е оригинален, а възприема без пропуск целия текст на съобщението на Евагрий, но го разширява с една добавка и едно приложение, на които си заслужава да се обърне внимание. Добавката се появява веднага след първите шест реда, заети от Евагрий, и съдържа преглед на преплетените след събора от 553 г. ереси в Църквата, като в началото включва един дълъг пасаж от схолиите на Леонтий[23] за учението на юлианистите[24]. В добавката се казва: „Толкова за ереста на афтартодокетите. Към нея тогава се бяха отклонили мнозина не само от висшите сановници, но също и от иерархическите лица, прославените в монашеството и други ръкоположени, а освен това и самият император Юстиниан. Преди всичко той възприе това схващане не защото се беше задълбочил в догмата, а защото му харесаха думите, тъй като не искаше да изрича такива слова (като например αφθαρτον ειναι и други подобни) за Христос поради голямата си любов към Него. Защото според историците от неговото време[25] този император имал толкова много свята любов[26] към Христос, каквато не бил показал нито един от предишните императори след Великия[27] Константин”. Тук и в следващите посочени други прояви на любовта на Юстиниан към Христос Никифор очевидно следва някой недостигнал до нас „историк от епохата на Юстиниан“. Засвидетелстваният от Леонтий[28] и в едно писмо на Фулгенций от Руспе[29] факт, че във времето на Юстиниан учението за нетленното тяло (αφθαρτον σωμα) на Христос е срещало одобрение у не малко от привържениците на халкидонизма, едва ли е бил известен на по-късните автори. Изглежда Никифор е цитирал почти буквално този свой извор, който спада към заемките от Леонтий. Приложението[30], за сметка на това, е поне отчасти негово авторско, макар че и тук се усеща влиянието на „историка от епохата на Юстиниан“. Още в самото начало Никифор включва формулираното от него изречение, според което последвалата скоро след издаването на Едикта смърт на Юстиниан е наказанието му заради това, че не отхвърлил учението на юлианистите. След това е поместена една бележка със съвсем различен тон: „Той мислел, че това учение за тялото на Господа ще допринесе за още по-голяма почит; някои пък го извиняват и казват, че такъв който би бил съгласен с това разбиране, не трябва да бъде отхвърлян като другите лъжеучители”[31]. В извода, че ако Юстиниан е сгрешил в нещо, то безкрайната Божия любов ще го опрости като отплата за другите му добри дела, също личи едно добронамерено отношение към императора. Никифор ни съобщава (освен тези запазени свидетелства на съвременници на Едикта) и за много изгубени творби на „историци на епохата на Юстиниан“, които са писали по въпроса.

На базата на гореизложените свидетелства може да се приеме с голяма доза увереност, че Юстиниан се е застъпвал за учението на „афтартодокетите“. В подкрепа на това Никифор е много полезен. Той сочи – още по-ясно от Vita Eutychii, че покрай осъждането от страна на съвременниците на еретическите отклонения на Eдикта е имало и гласове, които поддържали действията на императора. Подобно различие в оценките се среща и в по-старите изследвания, в които преобладавали остро критичните мнения.

Днес оценките на изследователите са не по-малко разнопосочни. Те са затруднени, тъй като за тях фактът е станал още по-загадъчен. Преди се е смятало, че в своето богословско поведение императорът е бил зависим от противоположни външни влияния. Тогава е било лесно да се приеме, че в крайна сметка той сам се е поддал на афтартодокетически внушения. Днес почти никой не се съмнява, че Юстиниановата църковна политика до 553 г. е имала за цел съзнателно, мъдро и последователно да осигури хегемонията на Халкидонското православие[32].

Дали 82-годишният старец не е бил поразен от хрумването да изостави линията на дотогавашната си църковна политика и занапред вече тя да не бъде смятана за критерий? Или пък мъдрият владетел е разбирал, че въпреки пълното си съобразяване с Халкидонската вяра, няма да успее да спечели Запада и вече в последните си дни се е опитал, в угода на Изтока и променяйки своето собствено мнение, съзнателно да даде една нова насока в църковната политика на държавата?[33] Може би пък Едиктът въобще не е бил замислен като отстъпка пред неправославните, или поне не с намерението да влиза в противоречие с дотогавашната църковна политика на императора? Разрешава ли някой от тези отговори загадката? Или всички те заедно все още не изчерпват възможностите?

С наличните извори е трудно да се даде категоричен отговор на тези въпроси, а и самият Едикт не е запазен. Въпреки това е възможно да се формулира приемлива хипотеза.

В Doctrina patrum е поместен един цитат от Юстиниан, който е известен още от 1833 г.[34], но досега не му е обръщано особено внимание: „Из едикта на Юстиниан: Ако някой мисли другояче, като казва същностно, тоест природно съединение относно тайнството Христово, твърдейки, че това страшно домостроителство е съединило двете същности или природи в една ипостас, ала от това се е получила една природа или същност на Христа – да бъде анатема”[35].

______________________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с. 65-84.

[1]. За съжаление науката не разполага с текста на този едикт (занапред ще бъде наричан Едиктът), но съществуват някои извори, които недвусмислено говорят за него.

[2]. Nicetius Trevirensis, Epistola II. ad Justinianum Imp., PL, t. 68, col. 378-380; срв. MGH, Epistulae, Bd. III, S. 118 f.

[3]. Eustratius, Vita Eutychii. PG, t. 86, col. 2273-2390. Паметта му се чества на 6 април.

[4]. Срв. PG, t. 86, cap. 37, col. 2317С.

[5]. PG, t. 86, cap. 36, col. 2316CD.

[6]. PG, t. 86, cap. 19, col. 2296D; cap. 33, col. 2313A.

[7]. PG, t. 86, cap. 33, col. 2313A.

[8]. PG, t. 86, cap. 35, col. 2316C; cap. 33, col. 2313B.

[9]. PG, t. 86, cap. 33, col. 2312D-2313A; cap. 34, col. 2313B.

[10]. PG, t. 86, cap. 37, col. 2317A.

[11]. PG, t. 86, cap. 36, col. 2316D; срв. cap. 33, col. 2313B; cap. 41, col. 2324A.

[12]. Срв. Assemani, Josef, Bibliotheca Orientalis Clementino-Vaticana, T. II, Rome, 1721, p. 90. Последователите на Юлиан Халикарнаски твърдели, че тялото на Иисус Христос, родено от св. Дева Мария, e тялото на Новия Адам и поради това е било безгрешно, следователно нетленно (αφθαρτος).

[13]. Evagrius Scholasticus, Historia ecclesiastica, Lib. IV, cap. 39-41, PG, t. 86, col. 2781A-2785; срв. Historia ecclesiastica with the Scholia (ed. J. Bidez–L. Parmentier), London, 1898, IV, 39-41, p. 190-192.

[14]. Οις συναινειν τούς εκασταχη ιερεας κατηναγκαζε. PG, t. 86, col. 2784A.

[15]. Έν ώ αφθαρτον τò σωμα του Κυρίου κεληκε, καί των φυσικων καί αδιαβλητων παθων ανεπίδεκτον, ουτως λεγων τòν Κυριον πρò του παθους φαγείν, ωσπερ μετα την αναστασιν εφαγε, μηδεμίαν τροπήν η αλλοίωσιν εξ αυτης της εν μήτρα διαπλασεως, μηδέ εν τοις εκουσίοις καί φυσικοις παθεσι, μηδέ δε μετα την αναστασιν του παναγίου σώματος αυτου δεξαμενου . PG, t. 86, col. 2781B-2784A.

[16]. Срв. интересуващия ни пасаж с коментар у Zotenberg, H.,  Notices et extraits des manuscrits de la bibliotheque nationale, tome XXIV, Paris, 1883, p. 518-521.

[17]. Theophanes, Chronographia, anno mundi 6057, (ed. C. de Boor), t. I, p. 240 f.

[18]. Georgios Monachos, Chronicon, (ed. C. de Boor), Vol. I-II, Lipsiae, 1904; срв. PG, t. 110, col 808A (= Theophanes).

[19]. Ioannes Zonaras, Epitomae historiarum, Vol. I-VI, Lipsiae, 1868-1875; срв. PG, t. 134, col. 1252 f.

[20]. Michael Glykas, Annales, IV, PG, t. 158, col. 510A.

[21]. Bibliotheca graeca (ed. Fabricius-Harles), t. XII, Hamburg, 1809, p. 405, Nr. 119.

[22]. Nicephorus Callistus Xanthopulus, Ecclesiasticae Historiae. Lib. XVII, cap. 29-31, PG, t. 147, col. 292-301.

[23]. Doctrina patrum de incarnatione Verbi, (ed. Fr. Diekamp). Muenster, 1907, cap. 16, XVII, p. 111-114; срв. Leontius Byzantinus, De sectis, Actio 10, PG, t. 86, col. 1260B-1261C. Според съвременните изследователи авторството на последното съчинение не принадлежи на Леонтий; то е било написано в периода между 581 и 607 г.; срв. Мейендорф, И., Иисус Христос в восточном православном богословии, М., 2000, с. 96, вж. и заб. 51.

[24]. Срв. PG, t. 147, cap. 29, col. 293В-296В.

[25]. PG, t. 147, cap. 29, col. 296C: λέγεται… παρά των τα εκείνου ιστορηκòτων.

[26]. Ibid.: θεοφιλη ερωτα.

[27]. Ibid.: τρισμέγιστος .

[28]. Leontius Byzantinus, Contra Nestorianos et Eutychianos, Lib. II, Praef., PG, t. 86, col. 1320A-1320C.

[29]. Fulgentius Ruspensis, Ер. 18, 1, 2 (ad Reginum), PL, t. 65, col. 493D: Dicis ergo quod nuper in Orientis partibus nova est orta inquisition, aliis asserentibus incorruptibile fiisse corpus Christi ab ipso conceptionis exordio, aliis autem contrarium fatentibus, corruptibile ante passionem, incorruptibilevero post resurrectionem.

[30]. Срв. PG, t. 147, cap. 31, 5. col. 300D (την των αφθαρτοδοκητων) – cap. 31, col. 301C.

[31]. PG, t. 147, cap. 31, col. 300D: επίσης ταίς αλλαις αιρέσεσιν, εξω βάλλεσθαι.

[32]. Срв. Омарчевски, Ал., Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565), ГСУ – БФ, т. 6 (н. с.), С., 2004, с. 38-43.

[33]. Така смята Harnack, A. v., Lehrbuch der Dogmengeschichte, Bd. 4II, 1909, S. 423 f.

[34]. Mai, A.,  Scriptorum veterum nova collectio, t. VII, Roma, 1833, p. 29b.

[35]. ώ Έκ του ιδίκτου Ίουστινιανού. Εί τις ουσιωδη ηγουν φυσικήν ενωσιν επί του κατα Χριστòν μυστηρίου λέγων ουχ ουτως τουτο νοεί, ως της φρικτης οικονομίας τας δυο ουσίας ητοι φυσεις εις μίαν υπóστασιν ενωσασης, αλλ΄εκ τουτου μίαν φυσιν ηγουν ουσίαν του Χριστου γεγενησθαι λεγει, ο τοιουτος αναθεμα εστω ώ . Doctrina patrum, cap. 21, VI, p. 134.

Следва…