Д-р Александър Омарчевски

ІІ.1.2. Зинон отново на власт

Със свалянето на узурпатора намаляла и лекомислено раздухваната съпротива срещу Халкидонския събор. Подобно на Василиск, Зинон също имал основание да каже, че „дълбините на вярата” са недостъпни за него, но като император той трябвало да реши дали Никейският и Халкидонският символи заедно, или само Никейският трябва да бъдат единствената и задължителна норма на вярата в Православната църква. Тъй като узурпаторът в Енцикликата си открито, а в Антиенцикликата завоалирано се придържал към второто, то от само себе си се разбирало, че завърналият се император ще се опита да възстанови ролята на Халкидонския събор, която той играел в живота на Църквата преди узурпацията, а неговите противници ще преследва като еретици. Зинон изпратил благосклонни писма до Акакий и папа Симплиций (468-483), които заедно с Православието защитили и законния император срещу узурпатора-еретик[270]. Оттогава за папската канцелария станало обичайно да напомня на императора, че реставрацията на трона си той дължи на Халкидонското православие[271].

Указите на Василиск, насочени срещу привилегиите на Константинополската катедра, били отменени с едикт на 17 декември 476 г. Изминало доста време, докато кадровите промени придобият желания в светлината на реставрацията порядък. Най-малко проблеми създало връщането на Асийския диоцез под юрисдикцията на Константинопол. Митрополитът на Ефес Павел заплатил с лишаване от сан[272] за сключеното с Тимотей Елур приятелство и свикания по този повод Ефески събор (475 година). На епископите, които били подписали Енцикликата и изпратили угодническо писмо до Василиск, била дадена възможност да запазят катедрите си, ако напишат покайни писма до Акакий и декларират подкрепата си за Халкидон. Виждайки настъпилия обрат, асийските епископи се обърнали към патриарх Акакий с молба за прошка и му изпратили покайна грамота, в която го уверявали, че са подписали Енцикликата не по добра воля, а по необходимост, като се кълнели, че те „вярвали и вярват съгласно с Халкидонския събор”. Евагрий, привеждайки текста на тази грамота, отбелязва: „Дали Захарий Ритор (на когото той се позовава – скоби мои) им приписва тази клевета, или самите те са излъгали, като казват, че са се подписали срещу волята си, не мога да кажа” [273].

Александрия и Египет били по-твърд залък за реставраторската политика на Зинон и Акакий. Двамата били достатъчно разумни, за да оставят възрастния Тимотей Елур да умре необезпокояван[274], което в Рим не срещнало разбиране[275]. Във всеки случай натискът на новия режим бил засилен дотолкова, че след смъртта на Елур († 30 юни 477 година)[276] неговият дългогодишен съратник Петър Монг можел единствено тайно да бъде ръкоположен[277] за приемник на катедрата, според свидетелството на Теофан, и то само от един осъден и низвергнат епископ[278]. Когато православните монаси научили за незаконното му встъпване на Александрийската катедра, те въстанали срещу него и го изгонили, така че той патриаршествал само 36 дни. На свой ред и император Зинон, узнавайки за неговото самоволно възшествие на патриаршеския престол, силно възнегодувал и го осъдил на смърт, а за приемник на починалия Тимотей Елур повикал изпратения несправедливо в изгнание Тимотей Салофакиола [279] със заповед[280] отново да заеме катедрата. Монг обаче не бил екзекутиран, тъй като правителството не искало да дразни многочислената монофизитска партия. Уговорката била той да не създава смутове[281]. По този начин всички патриаршески престоли били заети от православни иерарси и монофизитството изглеждало сразено. Инакомислещите египетски клирици били заставени в рамките на два месеца да се каят, след което да влязат в общение със Салофакиола. В противен случай щели да бъдат лишени от всички църковни достойнства и изгонени от Александрия и Египет[282]. Петър Монг обаче изчезнал безследно в александрийските си скривалища, като продължил да ръкополага. При повторното заемане на катедрата от Салофакиола се стигнало и до кръвопролития[283]. Тогава императорът заплашил с най-страшни наказания и миряните, които подкрепяли Петър. Един последващ едикт постановявал, че ръкоположените от Тимотей Елур и Петър Монг клирици, в случай че в определен срок преминат към Салофакиола, могат да бъдат приети в общение като миряни, а ако откажат, ги очаквали още по-строги от предишните наказания[284].

Предприетата със сила от страна на императора и патриарх Акакий реставрация на Православната църква не продължила дълго, защото и самата императорска власт не била много стабилна. Фактът, че изгубената по собствена вина корона се върнала в ръцете му, Зинон дължал не на своята активност, а на коварството на сънародника си Ил, който, воден не от някакво чувство на лоялност, а единствено от личните си интереси, изневерил на узурпатора и се върнал при императора. Поначало двамата си нямали доверие, но дълго време не се решавали на открита борба помежду си[285]. През 477 година на Ил било поверено командването на една голяма армия срещу Теодорих[286]. По същото време[287] един императорски роб бил заловен в момент, когато се готвел да убие Ил. Императорът го наказал. През следващата 478 година при подобен опит бил заловен и един алан[288]. Тогава Ил сметнал за уместно да се отдалечи временно от двора, взел отпуск, под предлог че брат му е починал, и заминал за Исаврия. На 25 септември 478 година[289] Константинопол бил разтърсен от силно и продължително земетресение. Зинон решил да повика обратно Ил[290] и дори го посрещнал още при Халкидон. Последният поставил своите условия: освен най-първите достойнства във военно-бюрократичната иерархия, той поискал да му бъде предадена Верина, която въз основа на донос обвинил, че е организирала втория атентат срещу него. След като искането му било изпълнено, той я предал на шурея си Матрониан, за да бъде постригана за монахиня в Тарс, след което я изпратил на сигурно заточение в Далисандос – в най-вътрешната част на Исаврия. Така властната дотогава личност[291] в двора, заедно с брата и майката на Зинон, станали заложници на Ил, с което той си гарантирал личната безопасност. След като по този начин укрепил позициите си, Ил влязъл в столицата. Той станал сенатор, консул (за 479 година), патриций и магистър на официите.

Вследствие заточаването на Верина, омразата към Зинон в двора избухнала с нова сила. Маркиан, другият й зет и внук на император Маркиан, се разбунтувал[292] и, подпомогнат от столичното население, поставил в голямо затруднение намиращите се под върховното командване на Ил дворцови войски[293]. Императорът трябвало да бъде благодарен за лекомислената заповед на Маркиан през нощта да спре атаката, благодарение на което бунтът бил овладян[294]. Въпреки това, не се минало без негативни последици. Маркиан, който насила бил ръкоположен за свещеник в Кесария Кападокийска, избягал оттам и начело на тълпа разбунтувани селяни обсадил Анкира (дн. Анкара). Трокунд, успял да го победи и затвори в една исаврийска крепост (480 година). От своя страна, Ил отблъснал през 481 година едно внезапно нападение на Теодорих срещу Константинопол, като своевременно подсилил охраната на градските порти[295]. Удостояването на Трокунд с консулата за 482 година показва, че отношенията между него, Ил и Зинон поне външно все още били добри. Към всичко, което правело невъзможно доверието между тях, се прибавяло и влиянието, което от 478 година нататък упражнявал върху Ил амбициозният интригант, египтянинът Пампрепий [296]. Той спечелил неговата благосклонност с популярната си езическа философия и ораторско изкуство и чрез него получил държавна заплата. Когато през 478 година Ил заминал за Исаврия, конкурентите му го наклеветили пред Зинон и Верина като езичник и политически гадател. Пампрепий бил изгонен от столицата и се оттеглил в Пергам, откъдето Ил го взел при себе си и го направил свой довереник. При триумфалното завръщане на последния Пампрепий го придружавал и получил от императора длъжността квестор.

В началото на 483 година се стигнало до разрив в отношенията между Зинон и Ил в резултат на трети поред неуспешен опит чрез атентат да бъде сложен край на недоверието помежду им[297]. Както и в предишните случаи императорът екзекутирал атентаторите и се заклел, че нищо не знае. Ил отново поискал отпуск, този път да възстанови разсеченото си при атентата ухо; но с този отпуск не приключило всичко. Той бил освободен от поста магистър на официите и назначен за magister militum на Изтока, като получил разрешение да вземе със себе си част от сановниците, с които бил приятел[298], в това число и Пампрепий. Последният го съветвал да не прибързва, а да се подготви добре за една голяма война, целта на която да бъде възстановяване на култа към старите богове, с чиято помощ той пророчествал[299]. Самият той отишъл в Египет, за да настройва в този дух местните елинисти. Макар по-разумните от тях да не му повярвали, все пак сред езическите малцинства, които били в тесни връзки помежду си, припламнали искри на надежда, които скоро се разпространили и извън Египет[300]. Във всеки случай зад тези мечти не стояла някаква значителна сила, която би могла да бъде използвана като инструмент за упражняване на властта. Когато след две години се стигнало до война[301], Ил освободил от плен Верина при условие, че ще короняса Леонтий за император[302]. Тя съобщила това на антиохийците със сакра, но без да става и дума за възстановяването на някакво езичество, а Леонтий бил споменат в нея с християнското определение piissimus (преблагочестив)[303]. Новият претендент за император влязъл в Антиохия на 27 юли 484 година[304], но управлението му продължило само два месеца[305]. Зинон бил по-добре подготвен за войната. При първия сблъсък исаврийците се разпръснали, като не изпълнили заповедта на началниците си да се скрият в крепостта, в която Ил и Леонтий били избягали, а се изпокрили из своите планини. С това войната завършила. Фактът, че Ил и Леонтий с един малък отряд се задържали още четири години[306] в крепостта Папирия, докато не били предадени и екзекутирани, вече няма отношение към обекта на това изследване.

Зинон бил de jure владетел и на Западната империя. Фактическият повелител бил Одоакър, който управлявал съвместно със сената в Рим и нямал интерес да има добри отношения межу Православната църква в Италия и Изтока, включително Константинопол, за да не може тя да стане един от инструментите на императорската власт в неговите владения. Формално той се държал като императорски magister militum и демонстрирал лоялност. Ако папа Феликс ІІІ (483-492) и неговите предшественици в писмата си никога не говорят за Одоакър, а се отнясат към императора като към свой легитимен владетел, на когото в светските дела дължат подчинение, то това отговаря напълно на смесването на юридическата с реалната ситуация, която илюстрира тогавашното състояние на Италия. Заедно с това се налага и изводът, че по принцип на папите било безразлично кой от германските пълководци в качеството на императорски магистър ще управлява Италия от негово име.

Когато войната с Ил чукала на вратата, Зинон поверил консулата за 484 година на Теодорих Валамир (Млади) и го назначил за magister militum. Още същата година той го изпратил срещу Ил, но когато стигнал до Никомидия, му наредил да се върне, като вместо неговата армия там били изпратени други съюзнически германски племена[307]. Теодорих си отмъстил, като през 486 година опустошил Тракия, а през 487 година заплашил Константинопол. В същата година Одоакър побeдил ругите, които Зинон изпратил срещу него. Неговият план бил по този начин да изгони неудобните готи, като му било позволено да търси земя за своите хора в Италия. Така двамата magistri militum трябвало да се изтощят един-друг. Теодорих настъпил срещу Одоакър, но искал, ако го победи, да заеме неговите позиции в Италия, докато самият император не дойде там[308], което на практика означавало да му бъде поверено главното командване. През 488 година остготите потеглили на поход. През пролетта на следващата година Одоакър назначил Туфа за magister militum и събрал силна армия, с която очаквал Теодорих при Изонцо. Победен тук, а после и при Верона, Одоакър се отправил към Равена на 30 септември 489 година[309]. Туфа преминал на страната на Теодорих, който пък бил толкова непредпазлив, че поверил на изменника една от частите, които трябвало да атакуват Одоакър в Равена. Последният отново го привлякъл на своя страна. Така последвал и неговият ответен удар. През пролетта на 490 година. Одоакър официално скъсал с императора и назначил сина си за цезар[310]. Победата на Теодорих в кървавата битка при река Ада го принудила за втори път да търси убежище в защитената с блата Равена. Римският сенат повече не искал да има отношения с един победен и укрил се в крепост бунтовник и изпратил своя председател Фест в Константинопол, за да измоли от Зинон регалии за водача на остготите Теодорих[311]. Последвалият ход на събитията показва, че Зинон не изпълнил тази молба. Под каква форма е отказал, не е известно.

Постоянните смутове против властта на Зинон от страна на неговите поданици, близките родственици и първите велможи на империята, подействали извънредно вредно на неговия характер, който и без това не блестял с особени качества. В края на управлението си той станал крайно подозрителен, навсякъде виждал заговори, вследствие на което се насочил към несправедливи убийства и конфискации на имуществата на екзекутираните в своя полза. Естествено това не можело да му донесе любовта на поданиците. Зинон умрял от апоплексия на 9 април 491 година. По-късно се разпространило мнението, че той само бил изпаднал в безсъзнание, но Ариадна, която отдавна вече ненавиждала мъжа си, побързала да го погребе. Служителите, които охранявали гроба му, уж чували как той ги умолявал да го изровят, като обещавал да се откаже от престола и да постъпи в манастир, но не посмели, защото така им било заповядано. Когато по-късно отворили гробницата му, видели, че от глад той бил изгризал обувките си и месото по китките на ръцете си[312].

Следва…(виж тук).

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[270]. Coll. Аvell., Ep. 95; ср. Ер. 60.

[271]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 60, р. 136; Coll. Berol., Ep. 20, p. 64; 69; Ep. 21, p. 70; Ep. 33, p. 82; Ep. 34, p. 84.

[272]. Evagrius, op. cit. III, cap. 8; Zacharias Rhetor, op. cit. 218-219; Vita Petri Iberi, p. 81; Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[273]. Evagrius, op. cit. III, cap. 9;

[274]. Evagrius, op. cit. III, cap. 11; Според Vita Petri Iberi, p. 80, декретът, с който той бил изпратен на заточение, пристигнал в Александрия непосредствено след смъртта му.

[275]. Coll. Аvell., Ep. 60, р. 137.

[276]. Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 3.

[277]. Theophanes, op. cit., p. 194. Това е станало преди завръщането на Тимотей Салофакиола, ср. Coll. Veron., Ep. 11, p. 34, и то само от един епископ. Тайнствеността не освободила Петър от спазването на древната сложна церемония, на която трябвало да се подложи всеки Александрийски патриарх преди встъпване в длъжност, ср. Liberatus, Breviarium, cap. 20. Тенденциозно погрешното тълкуване на ритуала от страна на Акакий, ср. Coll. Veron., Ep. 4, p. 5, доказва, че Петър го е спазил.

[278]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 99, р. 447; Coll. Veron., Ep. 4, p. 5; Coll. Berol., Ep. 33, p. 81; Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 67; Cedrenus, op. cit., 1, p. 618. Евагрий обаче твърди, че Петър Монг е бил избран и ръкоположен от много александрийски епископи: και Πετρον αυθεντεíα περιχειρíζονται σφων οí της Αλεξανδρεων επíσκοποι, като това е станало без знанието и предварителното волеизявление на императора, ср. Evagrius, op. cit. III, cap. 11. На друго място той казва, че египтяните донесли на папата за Петър Монг, като за „ръкоположен от двама подобни нему злочестиви епископи” – ibid., ІІІ, cap. 20. Предвид многочислеността на монофизитите в Александрия ние сме по-склонни да приемем тезата на Евагрий. Невероятно е, при съществуването на силна борба, в която всяка страна зорко следяла за законността на постъпките на противната, да е било нарушено основното каноническо правило за поставяне на епископ (1-во Апостолско правило), щом за прилагането му нямало ни най-малка трудност, докато неспазването му би породило много затруднения.

[279]. Evagrius, op. cit. III, cap. 11; Theophanes, op. cit., p. 194; Liberatus, Breviarium, cap. 16, р. 147.

[280]. Издадена е на 31 юли 477 година, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 162.

[281]. Liberatus, Breviarium, cap. 16. От един пасаж в Theophanes, op. cit., p. 202, следва да се заключи, че Монг, за да избегне наложеното му наказание, избягал от Александрия в Евхаита. Evagrius, op. cit. III, cap. 16, не споменава нищо конкретно по въпроса, но и според него Монг е избягал от Александрия. Той пише: „Антиохийският предстоятел Каландион… казвал, че той (Монг – ск. м.), докато бил в Александрия, предал на анатема Халкидонския събор”.

[282]. Coll. Berol., Ep. 20., p. 66.

[283]. Zacharias Rhetor, op. cit., р. 220; Coll. Berol., Ep. 20., p. 66.

[284]. Това поредно засилване наказателните мерки било все още далече от исканото от Рим, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 121. Акакий отговорил остро на тези претенции, ibid., S. 5.

[285]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 346b; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 133.

[286]. Malchos. – In: Exc. de legat. Rom., p. 167.

[287]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[288]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[289]. Theophanes, op. cit., p. 125; според антиохийското летоброене І-ви индикт продължава до 30 септември 478 година. Датировката 480 година в Marcellinus, op. cit., p. 92, е погрешна, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 193.

[290]. Johannes Antiochenus. – In: Excerpta de ins., p. 133-138; Malchos. – In: Exc. de leg. Roman., p. 167-169; ср. Bury, History of the later Roman empire, I, p. 413.

[291]. Suidas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66; ср. Schwartz, Ed., PS, S. 194.

[292]. Ср. Vita Danielis, p. 186; той участвал в заговора на Василиск, но останал неразкрит.

[293]. Свалянето на исаврийското господство било желано от населението. В това Време Ил се бил оттеглил на зимна почивка в гр. Никея; ср. Suidas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66;

[294]. Основното известие за напрежението между Зинон и Ил и за бунта на Маркиан е на Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132; относно Маркиан ср. още Evagrius, op. cit., III, cap. 26; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Theophanes, op. cit., p. 126; Malalas, op. cit., p. 385.

[295]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 135. Годината вж. у Marcellinus, op. cit., p. 92.

[296]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79. Най-доброто свидетелство за него е у Siudas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66; ср. Asmus, Pamprepios, p. 320.

[297]. Според разказа на Malalas, op. cit., p. 387, подбудителка на този акт била императрица Ариадна. Мотивите за това са доста различни и противоречиви. Вероятно неразумното поведение на Иоан Талая отново събудило недоверието на императора. Така поне го описва Evagrius, op. cit., III, cap. 27; Joshua Stylites, op. cit., cap. 13.

[298]. Под влияние на последвалите военни действия извън Антиохия се появила представата, че тези сановници били изпратени от императора, за да накарат Ил да се върне в столицата. Накрая дори била изпратена войска под ръководството на Леонтий, но, обграден от Ил, той преминал на негова страна, ср. Joshua Stylites, op. cit., cap. 12-14.

[299]. Ср. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 346b.

[300]. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi. – In: PO, 2, p. 40.

[301]. Ср. Malalas. – In: Exc. de insid., p. 165.

[302]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 224, смята, че първоначално Ил е възнамерявал да издигне Маркиан за император. В действителност Маркиан, когото Трокунд бил затворил в Исаврия, е бил освободен и изпратен при Одоакър, за да го убеди да подкрепи въстанието, но той отказал, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 136.

[303]. Theophanes, op. cit., p. 129.

[304]. Ср. Bury, History of the later Roman empire I, p. 398.

[305]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; Chron. Edess. 72 за 795 г. (sel.), Malalas. – In: Exc. de insid., p. 166.

[306]. Ср. Marcellinus, op. cit; Victor Tunnunensis, op. cit., за 488 г.

[307]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137.

[308]. Anonymus Valesianus, Chronica (ed. Mommsen). – In: Chronica minora, t. 1, p. 316.

[309]. Ibid., p. 316

[310]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 140.

[311]. Anonymus Valesianus. – In: Chronica minora, t. 1, p. 316.

[312]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7u