ІІІ. Трудност и отговорност на пастирското служение

Наред с несравнимата възвишеност и ангелско достойнство на пастирското служение, св. Йоан Златоуст изтъква и многото трудности, мъчнотии и опасности и голямата отговорност на това служение, от което той искал да се дистанцира, понеже нямал онези умствени, нравствени, обществени и религиозни сили, които биха го направили способен с успех да води църковния кораб между скалите, пясъците и вълните на бурното море на епископската служба. Както мнозина идват до ожесточение – казва той – и се предават на отчаяние за спасението си, защото не могат да понасят кораво лекуване, така също има такива, които, като не са получили наказание според греховете си, се предават на безгрижност, стават лоши и решават да грешат още повече. Дълг на пастира е нищо да не оставя изпитано, а след строго изследване на всичко, да употребява  съответни мерки, та усърдието му да не става напразно. И не само в това можем да видим трудността на неговата работа, а и в присъединяване на отделилите се от Църквата нейни членове.

Лекуването на душите според св. Йоан Златоуст е много по-мъчно, отколкото лекуването на овцете, защото мъчно се намира самата причина за боледуването на душите. Стадото върви след пастира си – говори св. Йоан Златоуст, – където той го води. Ако някои овце се отклонят от правия път, от добрата паша и се залутат по безплодни и скалисти места, достатъчно е само пастирят да ги извика силно, за да събере отделилите се овце и да ги присъедини към стадото, но ако човек кривне от пътя на правата вяра, на пастира продстоят много трудове, усилия и търпение. Който опропасти овцете, които са отвлечени от вълци, или крадци ги откраднат, или друг някакъв нещастен случай ги унищожи, той може донякъде да бъде пощаден от господаря на стадото, пък и да му се поиска сметка за това – загубата ще понесе само в пари, а на когото са поверени човеци – това разумно стадо Христово, той, свещеникът, първо, с погубването на това стадо причинява щета не на някакъв имот, а на своята душа, и, второ, предстои много по-важен и труден подвиг, защото той се бори не с вълци, страхува се не от разбойници и болести, а „воюва против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Освен това, докато при пасенето на безсловесните овце тези, които имат намерение да разграбват стадото и видят, че пазачът е избягал, оставят борбата с него и се задоволяват само да откраднат овцете, тук враговете, макар да са уловили цялото стадо, и тогава не оставят пастиря, а още по-силно настъпват и свирепствуват, и не прекъсват борбата, докато не го надвият или самите те не бъдат победени. А и болестите на овцете са по-забележими и пастирите могат с пълна власт да накарат овцете доброволно или принудително да приемат това или онова лекарство, да им дадат една храна вместо друга или да не им позволят, примерно, да пият вода; но не е лесно да се видят човешките болести, защото никой от човеците не знае „какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него“ (1 Кор. 2:11), пък и да е открита болестта, на пастиря предстои още по-голяма трудност, защото той не може да лекува всички хора с такава власт, с каквато овчарят лекува овцете, тъй като да се приеме тук лекарство е властен не този, който го предлага, а който страда от болеста. На християните се забранява да изправят с насилие падащите в грях. Човек не може нито със сила, нито със страх да се принуждава към истината, от която е отпаднал, а само с убеждаване. Обикновено съдии, като подлагат престъпниците на съд според законите (в страната), имат голяма власт над тях и против волята им ги удържат от техните навици, а тук грешникът трябва да се поправя не с насилие, а с убеждение. Потребно е голямо изкуство от страна на пастирите, за да убедят страдащите да се подложат на лекуване, а още по-трудно е самото лекуване. Трябва да се определи наказание не според (големината на) греховете, а съобразно разположението на грешниците, та, като зашиваш разкъсаното, да не направиш по-голям отвор и, като искаш да вдигнеш падналия, да не причиниш още по-голямо падане. Затова е необходима мъжествена душа, която да не отслабва, да не се отчайва в спасението на заблуждаващите се, а непрестанно да мисли и говори, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола (2 Тим. 2:25-26). Не малка опасност заплашва тези, които се осмеляват да приемат свещенството. На свещеника е необходимо здраво оръжие: готов за кървави битки и да няма ни най-малка изнеженост.

Свещенството не трябва да се поверява на такива, които без да са узнали най-първо собствената си душа и без да са разбрали колко трудно е това служение, охотно го приемат, а после, когато пристъпят към него, сами те, като неопитни, стоят в мрак и навличат върху поверените им души много злини. Главата трябва да бъде яка – говори св. Йоан Златоуст – за да довежда в потребното състояние вредните изпарения, които излъчват другите части на тялото, а когато тази глава сама по себе си е слаба и не може да отбива болестните влияния, тя става още по-слаба и заедно със себе си погубва цялото тяло. Затова свещеникът трябва от всички страни да се огради със старателна бдителност и постоянно бодърстване над своя живот и да гледа отвсякъде да не би някой да намери открито и незапазено място и да нанесе смъртоносен удар, защото всички около него са готови да го ранят и поразяват – не само враговете и приятелите, а и мнозина от тези, които се преструват, че са му приятели. За свещенство трябва да бъдат избирани такива лица, каквито по Божия благодат се оказали едно време телата на светите три отрока във вавилонската пещ (Даниил 3:22-46). Докогато животът на свещеника е уреден добре от всяка страна, дотогава той си остава непристъпен за коварни нападки, но ако той не догледа някоя дреболия, както е свойствено на човек, който плува през многометежното море на този живот, другите му добри дела никак не ще помогнат да запуши устата на обвинителите. Тази малка простъпка затъмнява всичко останало. Всички започват да съдят за него не като за същество, облечено в плът и имащо човешка природа, а като за нямащ никакви слабости ангел. Тук не смола и лен служат за храна на огъня, а нещо много по-опасно, понеже не веществения огън, а всичко поглъщащият пламък на завистта заобикаля свещениците, повдига се от всички страни, устремява се върху тях и прониква в живота им по-ỳпорно, отколкото тогава огънят в телата на отроците. Ако този огън намери, макар и слаби следи от слама, веднага ги изгаря, а заедно с тях обгаря и очерня с дим всички други части, макар те да са били много по-светли и от слънчевите лъчи. От тиранина, докато той е на власт, всички се боят, защото не могат да го свалят, но когато забележат, че положението му започва да се изменя, тогава доскорошните приятели изоставят пристореното ласкаене и изведнъж стават врагове и неприятели и като узнаят всичките му слабости, стараят се да го лишат от властта. Така става и със свещеника: тези, които доскоро, докато той е бил в сила, са го почитали и са му угаждали, по-късно, възползвани от някакъв незначителен повод, се въоръжават силно срещу него и се стараят да го низвергнат. И както тиранинът се страхува от своите охранители, така и свещеникът се опасява от своите близки и съслужители повече от всички други, защото никой не се домогва толкова до неговата власт и никой не знае по-добре от всички други слабостите му, както те. Като се намират близо до него, те преди другите узнават какво се е случило с него и лесно могат да намерят вяра за клеветите си и, като представят малкото за голямо, да повредят на оклеветения. Тогава се оправдават в обратен смисъл думите на св. апостол Павел: „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“ (1 Кор. 12:26) Може би само този, който е придобил велико благочестие може да издържи всичко това.

Колкото да са големи трудностите на монасите и колкото да е трудна борбата, която те водят, все пак пастирската служба, според св. Йоан Златоуст, е по-трудна от пустинничеството. Да се осъществи добродетелта в пустинята – казва той – е по-лесно, отколкото да се изпълняват църковните работи, защото те подлагат презвитера на много случайности и лесно пораждат в него пороци и недостатъци, които не биха се проявили в пустинята. Голям е подвигът и трудът на монасите, но който сравни трудовете им с добре изпълняваното свещенство, той ще намери между тях такава разлика, каквато има между простия човек и царя. Макар че техният(на монасите) труд е голям, но в подвига им участват и душата, и тялото, по-право – по голямата му част се извършва чрез тялото. Ако последното не бъде яко, ревността си остава само пожелание, без да може да се прояви на дело. А тук (при свещенството) не е необходимо здраво тяло, но чиста дейност на душата, за да се прояви нейната добродетел. Спомага ли ни – пита св. Йоан Златоуст – телесната якост да не бъдем горделиви и дръзки? Не трябва много да се чудим, че монахът, като живее в уединение сам със себе си, не се смущава и не върши много тежки грехове, защото той се е отрекъл от света и от всичко, което дразни и смущава душата му. Но, ако този, който се е посветил да служи на цял народ, е длъжен да носи греховете на мнозина и остава непоклатен и твърд, управлявайки душата си в бурно, както и в спокойно време, той е представил вече ясно доказателство за своето мъжество.

За един свой разговор свещеникът се подлага на толкова много нападки, че често пъти, обременен от тежестта им, той пада в униние: него го съдят и заради погледа. Най-обикновените му действия мнозина обсъждат строго – те забелязват и тона на гласа, и положението на лицето, и мярката на смеха. С някого си, казват те, той се смееше с глас, обръщаше се с весело лице и разговаряше с висок глас, а с нас малко (разговаряше) и небрежно. И, ако в многолюдно събрание той не обръща очите си на всички страни, това те също така отчитат като обида. Кой прочее, ако няма голямо мъжество, може да действа така, че или никак да не се излага на осъждане от толкова много обвинители, или, като се е подложил – да се оправдае? Трябва или съвсем да няма обвинители, или, ако това е невъзможно, да се опровергават обвиненията им. Ако пък и това е невъзможно, толкова по-зле, защото има хора, които намират удоволствие в това да обвиняват напразно – тогава трябва мъжки да се понася неприятността на тези нападки. Справедливо обвиняваният може лесно да понесе обвинението, защото няма по-жесток обвинител от съвестта и затова след като сме изпитали първо укорите на този най-жесток обвинител, ние лесно ще понесем външните обвинения. Но, ако този, който не признава у себе си нещо лошо, бъде обвинен напразно, той скоро пламва от гняв и лесно изпада в униние, ако по-рано не се е научил да понася невежеството на народа. Не, не е възможно, щото напразно оклеветеният и осъденият да не се възмущава и да не чувства никаква скръб от такава несправедливост! А какво да кажем за онези скърби, които (пастирите) изпитват, когато трябва да отлъчат някого от църковното общество? И да можеше това бедствие да се ограничи само със скръбта? Но тук предстои немалка беда. Опасно е да не би наказаният прекомерно да изпита това, което е казал св. апостол Павел: „За да не пропадне той от преголяма скръб“ (2 Кор. 2:7). Затова и тук се иска най-голямо внимание да не би това, което се прави за полза, да му причини по-голяма вреда, защото за всеки един от тези грехове, които той извърши, подлежи на наказание заедно с него и лекарят, който зле е лекувал раната. Какви пък наказания трябва да чака този, който ще дава сметка не само за греховете, извършени от самия него, а ще се подхвърли на крайна опасност и заради греховете на другите? Ако ние, мислейки как ще даваме сметка за собствените си грехове, треперим, защото не се надяваме да избегнем вечния огън, какво мъчително трябва да е очакването за онзи, който ще отговаря за толкова много хора? А, че това е вярно, говори св. апостол Павел: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души, та с радост това да вършат“ (Евр. 13:17). Нима е малък ужасът на това заплашване? Най-голямо наказание ще заслужат онези, които, като достигнат това достойнство (тоест свещенството) със свои усилия, зле изпълняват тази длъжност или поради нехайство, или от нечестие, или най-после от неопитност. Но заедно с това не ще има прошка и за онези, които не са се домогвали до тази власт; и за тях няма да има никакво оправдание.

Свещеникът е отговорен за греховете на повереното му паство. Той не бива да се оправдава с неопитност или незнание и да се извинява с необходимост и принуда. До такава защита, ако би била позволение, би могъл да прибегне най-вече някой от подчинените, за да се оправдава за собствените си грехове, отколкото пастирят, за да се оправдава за греховете на другите хора, защото поставеният да премахва невежеството на другите и да ги предпазва от настъпващата борба с дявола, не може да се оправдава с незнание, като казва: „Не чух тръбата, не предвидих борбата“. Той, както казва св. пророк Иезекиил, е затова именно поставен, за да тръби за другите и да предизвестява за заплашващите бедствия. Затова неминуемо ще го постигне наказание, макар да е погинал само един човек „Ако пък стражарят види идещия меч и не затръби тръба, и народът не бъде предупреден, то, когато дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стражаря“ (Иез. 33:6).

Да изброявам ли – казва св. Йоан Златоуст – всички трудности, които среща пастирят, не значи друго, освен да измервам морето. Ако и този, който е чист от каквато и да било страст – което е невъзможно – се подхвърля неизбежно на безброй горести за поправяне на чуждите грешки, то каква бездна от трудове и грижи, и какви страдания трябва да понесе при своите слабости този, който иска да надвива и своите, и чуждите пороци! Греховете на свещеника подлежат на много по-голямо наказание, отколкото греховете на обикновените хора. Бог заповядва да се принася за свещеника такава жертва, каквато се принасяло за целия народ (Лев. 4 гл.). С това Бог изразява не нещо друго, а това, че раните на свещеника имат нужда от по-голяма помощ и то такава, от каквато (имат нужда) изобщо раните на целия народ, защото раните на свещеника са по-тежки. А по-тежки са те не по своята природа, но според достойнството на свещеника, който върши тези грехове. Дори дъщерите на свещениците, които нямат никакво отношение към свещенството, поради достойнството на бащите си се подхвърлят за едни и същи грехове на много по-строго наказание (Втор. 22:21). Началникът заслужава много по-голямо наказание, отколкото подчинените. Онзи, който наказва дъщерята на свещеника повече от чуждите дъщери заради баща й, ще подхвърли не на еднакво, а на много по-голямо наказание този, който е виновен за такова уголемяване на наказанието ù. И това е твърде справедливо, защото вредата не се ограничава със самия началник, а се простира и върху душите на по-слабите хора, които гледат началника и му подражават. И св. пророк Иезекиил, който иска да внуши това, различава съда над своите от съда над овцете (Иез. 34:17).

В беседите си, с които тълкува и изяснява първото и второто послание на св. апостол Павел до Тимотея и това до Тита, св. Йоан Златоуст също спира вниманието на пастиря върху трудността и отговорността на неговия подвиг. Пастирят – говори той – всеки ден служи за тебе, предлага четене на Св. Писание, за тебе украсява Божия дом, за тебе бодърства, за тебе се моли, за теб предстои и ходатайства пред Бога, за тебе произнася прошения, за тебе извършва цялото свое служение. Но ти във всичко бодърствай, скърби претърпи (2 Тим. 4:6), тоест труди се, предупреждавай, приведи овцете в безопасно състояние, преди да е настъпила заразата, непрестанно страдай, докато има вълци. Епископът (излагайки своите възгледи за пастирството, св. Йоан Златоуст имал предвид свещенослужителите от всички степени на църковната иерархия, тъй като в апостолските времена названията били общи за трите степени – епископ, презвитер и дякон, б. а.), следователно, трябва да бъде непрестанно бодърстващ, имащ грижата не само за своите дела, но и за това, което се отнася до душите: той трябва да бодърства, да пламти по дух и така да се каже, да диша огън, да носи в по-голяма мяра труда и задълженията, отколкото пълководецът, който денем и нощем обикаля войнството, да има за всичко грижа и старание. Голям труд се изисква от учителя и пастира. Няма, наистина няма, друг труд, равен на неговия! И затова колкото и да са велики мъжете, които поемат отгтоворността за управлението на Църквата, все пак те се затрудняват, като се заливат от всички страни с големите вълни на делата.

На наемния работник е дадена някаква определена работа и, след като я изпълни, той свободно разполага със себе си, а епископа го влачат буквално навсякъде и изискват от него много неща. Ако той не е способен да говори красноречиво, появява се ропот; ако е способен, пак почват порицания: той, казват, е пустославен; някой си е благочестив, а той – не! Ако той употребява умерено храна, пак има критики: той, казват, трябва да изтощава себе си. Ако някой го види да се мие, отново укори: той, казват, никак не трябва дори да гледа на слънцето. Ако той, казват те, върши същото, каквото и аз – и се мие, и яде, и пие, и се облича, и се грижи за дома и за своите слуги, които му служат, ако той и на муле язди, защо тогава е направен мой предстоятел?

Ако пък някой се домогва до властта (на свещенство), той трябва, като има предвид такова множество порицания, да заглуши в себе си това желание. Наистина, голяма е тук опасността и твърде нужни са благодатта и мирът! Пастирството не е служба и длъжност, а всецяло посветяване себе си на Христа и човечеството в евангелски смисъл. То е едно служение, което има за цел обновата и спасението на грешниците. Още повече се усложнява трудността на това служение от противодействието на общия човешки враг – дявола, който, според думите на апостола, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). И този враг не е един: с него са и безчисленото воинство духове на поднебесната злоба (Еф. 6:12).

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 3“, който трябва се активира).

_____________________________

Източник на изображението Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-25

Но св. Йоан Златоуст бил предимно проповедник и учител на любовта. Любов излъчвали всички негови постъпки, с нежна любов била пропита всяка негова дума, чрез любовта било силно и завладяващо словото му. След самия Спасител, св. апостол и евангелист Йоан Богослов и св. апостол Павел никой не е разкривал с такава сила, нежност, преданост и убедителност жизненото значение на любовта, както вселенският светител и учител на Църквата св. Йоан Златоуст.

Особено много св. Йоан Златоуст спирал вниманието на своите четци и слушатели върху социалния въпрос – неравенството в разпределението на земните блага, и разрешението на този въпрос в духа на Христовото учение. Наред с живота на богатите хора – живот на охолство и разкош, св. Йоан Златоуст рисувал и друга картина: живота на бедните – живот на въпиюща бедност и нищета. При тези крайности понятно е осъждането, което предизвиквало у св. Йоан Златоуст богатството с неговите излищества и горещото му съчувствие към бедните, отрудените и онеправданите. Св. Йоан Златоуст  бил и със слово, и с дело най-строг и ревностен носител на християнския идеал за любов, свобода, братство и равенство между хората, като деца на един небесен Отец.

И в своя личен живот св. Йоан Златоуст бил жив пример и образец на най-голяма скромност и простота. Всички скъпи и ненужни украшения, богати килими и скъпоценна мебел в патриаршеския палат на своя предшественик Нектарий били продадени за построяването на болница и в полза на бедните, сираците и вдовиците.

Всестранната пастирска дейност на св. Йоан Златоуст обаче била съпроводена с големи трудности, огорчения и страдания. Тя завършила със свалянето му от архиепископската катедра и далечно заточение. Между неговите гонители, интриганти и съдии, имало, за съжаление и духовни лица, негови събратя, по скоро – лъжебратя – патриарси и епископи.

Св. Йоан Златоуст завършил живота си във вериги и в изгнание, под отлъчване, гонен от християни заради Христа и Неговото Евангелие.

Съборът през 403 г. в Цариградското предградие „При дъба“, на който св. Йоан Златоуст бил несправедливо и незаконно осъден, останал завинаги като една мрачна страница в историята на Християнската църква. Толкова по-радостна и светла страница обаче е забележителната проповед на св. Йоан Златоуст по повод несправедливото решение на този събор: „Страшни вълни, силна буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека бушува морето, но то не може да разруши камъка. Нека се вдигат вълните, но те не могат да потопят Иисусовия кораб“.

Знаменателни и паметни през вековете са предсмъртните думи на великия светител и вселенски учител, произнесени в последната му проповед в далечно изгнание в град Коман (Понт), на 14 септември 407 година, след приобщаването му със св. Тайни и след гореща молитва към Бога: „Слава на Бога за всичко!“ Сърцето на пламенния и неустрашим борец за социална правда, защитник на угнетените и онеправданите, сърцето на най-прекрасния измежду всички църковни проповедници след св. апостоли, престанало да тупти. Живият светилник на християнството, който не изгаснал въпреки свирепите бури в света, се преселил във вечността, за да блести през всички векове като мощен фар на живота.

Книжовното богатство на св. Йоан Златоуст е събрано в 13 големи тома, в които той с еднаква вещина и задълбоченост се проявява почти във всички области на богословската мисъл, знание и творчество: екзегетика, догматика, етика, литургика.

Една от най-забележителните и прекрасни негови творби, безспорно са шестте му слова, озаглавени „За свещенството“, които са цяло евангелие за пастирско достойнство и живот, за класическо служение и творчество през всички времена и за всички служители на Христа. Повод за написването им била поканата през 373 година до св. Йоан Златоуст и неговия приятел Василий, да бъдат възведени в епископско достойнство. Василий приел, а св. Йоан Златоуст отказал да приеме върху себе си тежкия кръст на епископското служение и бил упрекнат от Василий, когото дори не предупредил за отказването си. Василий бил ръкоположен за епископ, но когато узнал за постъпката на приятеля си, останал много огорчен, след което насаме му изказал своето другарско мъмрене. За да се оправдае, св. Йоан Златоуст, още като мирянин написал този знаменит трактат, „За свещенството“, справедливо считан за един от най-бележитите паметници на светоотеческата мисъл. Може без колебание да се приеме, че това съчинение предава разговора, който двамата приятели наистина са водили помежду си по този важен предмет (свещенството). Няма съмнение, че беседите са написани от самия св. Йоан Златоуст при създаването на съчинението, но първоначалният им дух е спазен.

В тези слова св. Йоан Златоуст с удивителна дълбочина, проницателност и убедителност разкрива достойнството и трудността на свещенството. Макар да са написани преди толкова много векове, те и днес не са загубили своето значение, защото в тях се изследват вечни истини. Голямото им значение е изтъкнал и св. Исидор Пелусиотски, ученик на св. Йоан Златоуст, в едно свое писмо (до Евстатий), в което пише: „Изпращам ти книгата, за която ме молеше и желая тя да ти принесе такъв плод, какъвто е принасяла навсякъде. Четенето на тази книга изпълва душата с божествена любов. Йоан, този мъдрец, учен, тълкувател на тайните Божии, светилник на всички църкви, е написал тази книга с такова благочестие и подбуда за изправянето на своите постъпки… Тя показва, че свещенството е велико дело, към което не е лесно да се пристъпи, и заедно с това учи как да се премине непорочно това служение“.

Във връзка с темата, ще има позоваване най-вече върху тези шест слова  – „За свещенството“.

ІІ. Възвишеност и достойнство на пастирското служение

Свещенството според св. Йоан Златоуст не е нещо маловажно и обикновено, както дръзват да говорят някои хора. То има небесен характер и стои толкова по-високо, колкото духът надминава плътта. Свещеникът стои по-високо от ангелите. Човек не може да си представи нещо по-високо от това достойнство. Пастирското служение се извършва на земята, но по небесни заповеди, и то с пълно право, защото не човек, не ангел, не архангел и не друга сътворена сила, а Сам Утешителят е учредил това чинопоследование и човеци, облечени в плът, е направил представители в ангелското служение. Какво нещо е свещеникът? – пита св. Йоан Златоуст, и отговаря: Свещеникът е ангел на Господа!

Пастирското служение е най-високото доказателство за любов към Господа Иисуса Христа, каквото доказателство човек може да представи. В подкрепа на това си твърдение св. Йоан Златоуст привежда трикратната изповед на любовта на св. апостол Петър към Господа Иисуса Христа и подканата на Последния към същия апостол да пасе овцете (Иоан 21:15-17). Като питал св. апостол Петър дали Го обича, Христос го питал не поради това, че имал нужда да узнае любовта на ученика Си, а за да покаже големината на своята любов, така и думите „Кой е оня верен и благоразумен слуга, когото господарят му е поставил над слугите си, за да им раздава навреме храна“ (Мат. 22:45), Той е казал не поради това, че е знаел верния и мъдър раб, а защото искал да покаже колко малко са такива раби и колко е важно това управление, за което е определена и голяма награда: „Той ще го постави над целия си имот“ (Мат. 24:47).

Бог е отредил голяма награда за пастира на безсловесните овце. Велика и неизяснима награда – казва св. Йоан Златоуст – е приготвена за вземащия върху себе си този труд, който скъпо се цени от Господа Иисуса Христа. Ако и ние, виждайки, че хората се грижат за нашите стада, вземаме тази тяхна грижа за знак на любовта им към нас, макар че всичко това е купено с пари, то Онзи, Който е придобил това стадо не с пари и не с нещо друго, а със собствената Си смърт и Който вместо цена е дал за него кръвта Си, с какъв дар ще възнагради тези, които го пасат?

За да изрази висотата на пастирското служение, св. Йоан Златоуст си служи със следните картинни сравнения: Когато трябва да се председателства в Църквата или да се поеме грижа за толкова много души, тогава целият женски пол и по-голямата част от мъжкия трябва да се отстранят от това велико дело и да дойдат тези, които надвишават с добродетелта на душата си всички други толкова, колкото Саул надминавал целия еврейски народ с височината на тялото си (1 Цар. 10:23) И още: Каквато е разликата между надарените с разум човешки същества и безсловесните такива, такава е и разликата между пастира и пасомите. Който се труди самичък, той принася полза само на себе си, а ползата от пастирската дейност се простира върху целия народ. Който помага на нуждаещите се чрез пари или по друг някакъв начин, той принася донякъде полза на ближните си, но тя е толкова по-малка от тази на духовника пастир, колкото тялото стои по-ниско от душата.

Пак със същата цел, именно да подчертае висотата на пастирското служение, св. Йоан Златоуст противопоставя юдейските свещеници на новозаветните свещеници, като изтъква предимството на последните. Величествени са били – говори той – принадлежностите на богослужението преди благодатта, като златни звънчета, ябълки, скъпоценни камъни и други (Изх. 28 гл.). Но ако някой разгледа свойствата на благодатното служение, ще намери, че казаните принадлежности са незначителни в сравнение с вторите (свойствата на благодатното служение) и тук ще признае за истина казаното за закона: „И първото прославено дори не се показа от тази страна славно, поради надминаващата слава на второто“ (2 Кор. 3:10). Когато виждаш Господ да е заклан и предложен, свещеникът да стои пред тази жертва и да се моли – казва св. Йоан Златоуст, – мислиш ли ти, че се намираш още между хората и стоиш на земята, и не се ли пренасяш веднага на небесата и, отхвърлил всички плътски помисли на душата, не съзерцаваш ли със светла душа и чист ум небесното? О, чудо, о, Божие човеколюбие! Седящият горе с Отца в този час се обхваща от ръцете на всички и дава да Го пипат и да Го приемат всички, които желаят. Свещеникът изпросва да слезе благодат върху жертвата и да направи да пламнат чрез нея душите на всички, и да ги направи по-светли от очистеното с огън сребро. Или не знаеш, че човешките души никога не биха могли да понесат огъня на тази жертва, а всички биха загинали, ако да не бе великата помощ на божествената благодат? Който размисли, колко е важно това, че човек, облечен в плът и кръв, може да присъства близо до блаженото и безсмъртно Естество, той ще види ясно с каква чест е удостоила свещениците благодатта на Духа! От тях се извършват тези и други, не по-малко важни, свещенодействия за нашето съвършенство и спасение. Човеци, които живеят на земята и се движат по нея, са поставени да се разпореждат с небесното и са получили власт, която Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите, защото не на тях е казано: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). Земните владетели имат власт – продължава св. Йоан Златоуст – да свързват, но само тялото, а тези (на свещеника) връзки свързват самата душа и проникват в небесата. Каквото свещениците извършват на земята, Бог го довършва на небето и мнението на рабите се утвърждава от Господа. Не означава ли това, че Той им е дал всичката небесна власт? „На които простите греховете – казва Господ, – на тях ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:23). Каква власт – пита св. Йоан Златоуст – може да бъде по-голама от тази? – „Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина“ (Иоан 5:22), а аз – продължава св. Йоан Златоуст – виждам, че Син е връчил този съд на свещениците. Те са издигнати на такава степен по власт, като че са се преселили вече на небесата, надминали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти. Ако царят представи на някого от своите поданици власт да затваря в тъмница и пак да освобождава, когото поиска, такъв поданик измежду всички би бил славен и знаменит. Не по-маловажна чест – заключава св. Йоан Златоуст – получава този, на когото Бог дава толкова по-превъзходна власт, колкото по-превъзходно е небето от земята и душата от тялото. Наистина, безумно е да не уважаваме такава една власт, без която не ни е възможно да получим спасение и обещаните блага. Ако никой не може да влезе в небесното царство, докато „не се роди от вода и дух“ (Иоан 3:5) и, който не яде плътта на Господа и не пие кръвта Му, се лишава от вечен живот (Иоан 6:53), а всичко това се извършва не от някой друг, а от свещените ръце на свещеника. Тогава как без тяхно посредничество ще може някой да избегне огнената геена или да получи приготвените венци?

Свещениците са тези, на които е връчено духовното раждане и възраждането чрез кръщението; чрез тях ние се обличаме в Христа и се погребваме заедно с Божия Син, и ставаме членове на Неговото тяло. Затова ние трябва не само да се боим от свещениците повече, отколкото от властниците и от царете, но трябва и да ги почитаме повече от бащите си; едните са ни родили от кръв и от похот плътска (Иоан 1:13), а другите са виновници за нашето раждане от Бога, за блаженото състояние, за истинската свобода и за благодатното осиновление. Припомнете си – говори св. Йоан Златоуст – това, което Христос е казал на Израиля пред народа: „На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете“ (Мат. 23:2-3). Сега не може да се каже, че свещениците са седнали на Моисеевото седалище – не, те са седнали на Христовото седалище, защото са приели Христовото учение. Юдейските свещеници имали власт само да свидетелстват очистените (изцерените) от проказа (Лев. 14 гл.), нашите (тоест новозаветните) свещеници – подчертава св. Йоан Златоуст – са получили власт не само да бъдат свидетели за очистването, а сами да очистват и то не телесната проказа, а душевната нечистота.  Затова неуважаващите ги са много по-престъпни от Натана и неговите другари и заслужават по-голямо наказание… А сега, когато свещенството се е украсило много повече и се е възвисило до голяма степен, да го не уважават – значи да се решават на много по-голяма дързост, защото не е едно и също нещо да се домогва човек до чест, която не му принадлежи и да презира имащите такива блага. Последното е толкова по-тежко от първото, колкото са различни помежду си презрението и уважението. Бог е дал на свещениците (тоест новозаветните) по-голяма сила, отколкото на плътските родители, не само за наказания, но и за благодеяния; едните се различават от другите толкова, колкото настоящият живот от бъдещия. Както нашите родители ни дават телесния живот, така свещениците ни предават духовния живот: едните раждат за настоящия, а другите за бъдещия живот. Първите не могат да избавят децата си от телесна смърт и не могат да ги защитят от връхлетяла ги болест, а тези (свещениците) често са спасявали страдащата и готова да загине душа ту употребявайки кротко наказание, ту удържайки от падане в самото начало, не само с учение и внушаване, но и с помощта на молитвите. Те не само ни възраждат (чрез кръщението), но имат власт да развързват и от по-късните грехове: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ (Иаков 5:14-15). Освен това плътските родители не могат да укажат никаква помощ на децата, когато те оскърбяват някой знатен и силен човек, а свещениците често са примирявали вярващите не с велможи и не с царе, а със самия Бог, разгневен от тях.

Най-после, за да подчертае още по-ясно висотата и достойнството на пастирското служение, св. Йоан Златоуст посочва как св. апостол Павел е гледал на това служение. Никой не е обичал Христа – говори той – повече от св. апостол Павла, никой не е показал по-голяма ревност от него, никой не е бил удостоен с по-голяма благодат, но и при такива предимства той се е боял и треперел когато размислял за висотата на своята служба. „Ала боя се да не би, както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа“ (2 Кор.11:3). И още: „И аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет“ (1 Кор.2:3). Св. апостол Павел, който изпълнил всичко, което било заповядано от Бога и който търсил във всичко не своята полза, а ползата на своите подвластни, винаги бил изпълнен със страх, като гледал величието на свещеническото достойнство. Не е достатъчно само някой да се нарича пастир и да изпълнява тази работа, както се случи, но този, който приема върху себе си свещенството трябва да има голямо благоразумие, голяма Божия благодат, добри нрави, чистота в живота и добродетел по-голяма от човешка.

И така, званието наставник и свещеник е твърде важно и достойно за учудване. И наистина, потребно е Божествено указание, за да бъде избран за него достоен човек. Така е било в древност, така е и сега.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 2“, който трябва се активира).

___________________________

Източник на изображението Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-24

Въведение

Творенията на св. Отци и Учители на Църквата имат голямо значение за нейния живот. По време, съдържание и характер те стоят най-близо до Господ Иисус Христос – нашия Спасител и Изкупител, и св. апостоли. В тези творения е запазено древното църковно предание, което води началото си от св. апостоли. В тях се разкриват догматичните нравствени истини на християнството. Те са най-богата и неостаряваща съкровищница на живо църковно предание, защото св. Отци и Учители на Църквата не само вярно и точно са проповядвали основните и вечни истини на християнството, но и всестранно са изяснявали тези истини в духа на Христовото учение. И не само това: те в пълнота са ги оделотворили в живота си.

В това бляскаво съзвездие от църковни пионери достойно място заема св. Йоан Златоуст – красота на Църквата и чест за нейния клир. Трудно е да се говори и рисковано е да се пише за този знаменит мъж на християнството, защото звездицата не може да описва слънцето, нито пък да разкрие светлината му. Вековете и поколенията след св. Йоан Златоуст и до днес не са посочили неговия равен двойник.

В своето огромно богословско творчество св. Йоан Златоуст с еднаква вещина, широта и задълбоченост се проявява във всички почти области на богословската мисъл и знание – той е написал много слова, беседи и писма, но с право може да се каже, че той се явява стълб на Църквата предимно в областта на нравствено-практическата свещеническа дейност.

Тази именно дейност ще бъде предмет на настоящето скромно изследване.

І. Кратки биографични сведения за св. Йоан Златоуст.

Времето, през което е живял св. Йоан Златоуст – ІV-ти век – е забележителна епоха в историята на Християнската църква. Жестоките гонения на езическите власти против християнството, които продължили почти три века, вече стихвали. Християнството възтържествувало над езичеството. Не стихвали обаче вътрешните борби с отживяващите сили на езичеството. Наред с необикновения религиозен подем и голям интерес към религиозните въпроси, много лъжеучители сеели семената на ереси и езически заблуди. Появили се обаче велики защитници на църковното учение срещу еретическите лъжеучения в лицето на някои св. Отци и Учители на Църквата. Между последните особено се прославили четирима велики св. Отци, почитани и до ден-днешен като вселенски учители: св. Атанасий Велики, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст. Техните имена блестят като светила и символи на духовно величие в летописните страници на църковната история. Сред тях обаче по богатство и разнообразие на своите духовни дарования заема челно място св. Йоан Златоуст, чието учение просвещавало цялата тогавашна Империя и запалвало сърцата на хората за подвизи в полето на духовната борба против мрачните сили на злобата, тъмнината и заблудата.

Не е точно известно в коя година се е родил великият светител. Има различни предположения: според едни св. Йоан Златоуст е роден около 347 година след Христа, а според други – в 354 година. Роден е в Антиохия Велика, столица на Сирия. Бил син на знатни и богати родители, истински благочестиви християни: баща Секунд, военачалник в императорската войска и майка Антуса – твърде образована жена и примерна съпруга и майка.

Младият св. Йоан имал нещастието да остане сирак по баща в ранна детска възраст. Благочестивата му майка, едва двадесетгодишна, въпреки младост, красота, богатство, знатност и съблазън, не приела да встъпи във втори брак и останала вдовица до края на живота си, като се посветила изключително на възпитанието на своя син. Св. Йоан получил блестящо светско образование при най-добрите и прочути тогава учители в Антиохия: красноречие изучавал при бележития езически ритор Ливаний, а философия – при Андрагатий. След свършване на образованието си, св. Йоан, двадесетгодишен, започнал служебната си кариера като адвокат. Пълно удовлетворение на изискванията на своята душа обаче той не намерил в светските науки и, разочарован от адвокатството, се отказал от него, като се заел да изучава Св. Писание и особено  – светите Евангелия.

На 23-годишна възраст св. Йоан бил кръстен от антиохийския епископ Мелетий и като монах се установил в един манастир, недалеч от Антиохия. Тук той четири години се подвизавал в пост, молитва и изучаване Словото Божие, като още две години изкарал в пълно уединение в една планинска пещера, след което се върнал в родния си град, поради разклатеното си здраве.

В 381 година св. Йоан бил ръкоположен от епископ Мелетий за дякон, около което време написал и съчинението си „За свещенството“. Оттогава започнало неговото пастирско служение. Пред него се открило широко поле за жертвено служение на ближните: посещавал болни, утешавал страдащи, защитавал отрудени и обременени, подпомагал нуждаещи се, като им раздал своето имущество, считайки го за тяхна собственост.

През 386 година св. Йоан бил ръкоположен от новия антиохийски епископ Флавиан за свещеник и бил назначен за главен проповедник в Антиохия. Като такъв цели 12 години той проповядвал Словото Божие в родния си град и жертвено служел на ближните. Като проповедник той бил неподражаем. Неговото красноречие предизвиквало всеобщ възторг. Храмът, където той проповядвал, се пълнел с богомолци, които жадно слушали неговите пламенни, смели, вдъхновени, необикновено жизнени и илюстрирани с примери от всекидневието проповеди. По това време народът го наричал „хризостома“ – златоуст, което име Църквата усвоила и запазила и до днес.

През време на бунта в Антиохия, поради увеличение на данъците, когато народът разрушил статуите на императора и всеки миг е можел да се излее неговият гняв срещу града, св. Йоан проявил особено силно своята любов към повереното му паство, като измолил чрез управителя на града пощада от император Теодосий за Антиохия. Тогава между страдащия народ и св. Йоан настъпило истинско духовно общение, с което св. Йоан осъществил в своя живот притчата на Господа Иисуса Христа за добрия пастир, полагащ душата си за своите овце (Иоан 10:11). Сърцето на народа туптяло в унисон с това на пастира: единият не можел без другия. Когато пастирът отсъствал от града, паството било натъжено, което карало св. Йоан да жадува за постоянно общение с него: „Аз отсъствах само един ден – говори той на вярващите след своето завръщане – и ми се стори, че цяла година съм далеч от вас, така много скърбях и скучаех… Както болният от силна треска жадува за свежа вода, така отсъстващият приятел жадува за своите приятели“. А на друго място той изповядва: „Пленен от красотата на вашите души, навсякъде носех вашия образ в сърцето си!“

Заради тези свои високи нравствени качества, солидна подготовка и неуморна пастирска дейност, на 26 февруари 398 г. св. Йоан Златоуст бил възведен, против желанието му, от Теофил Александрийски в архиепископско достойнство на Цариградския престол. Неговият сан му откривал още по-широко поле за всестранна и многоплодна архипастирска дейност.

Цялото пастирско служение на св. Йоан Златоуст било непрестанен подвиг с окръжаващото го зло и за оделотворяване на Христовото учение в живота на хората. Грижите му за нравственото издигане на повереното му паство започнали преди всичко с решителни мерки за отстраняване недостатъците на духовенството. Строг към самия себе си, св. Йоан бил безпощаден изобличител на порочното и в живота на другите. Най-напред св. Йоан отстранил от пастирско служение недостойните клирици, а след това започнал смело да изобличава и живота на светското общество: на големи и силни, богати и състоятелни, на царедворци и императори. А смел бил той, защото сам бил безупречен, чист и строго аскетичен  в своя живот. Оделотворил сам в живота си Христовото учение, св. Йоан искал в своите бележити слова и беседи и от своите слушатели и четци, да бъдат на дело истински християни.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 1“, който трябва се активира).

__________________________

Изображение: св. Йоан Златоуст. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-23