Иван Спасов Марковски

Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.

Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.

Това свидетелство на този древен ис­торик се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и на­роди, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил доста­тъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а ня­кои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.

Библейската история ни дава множе­ство такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения  „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… То­гава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.

Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен жи­вот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.

Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигант­ски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да пре­минат тия бурни и неспокойни вре­мена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страда­ния и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.

Прочетете още „Знанието на Свещеното Писание е първото условие за истински религиозен живот*“ →

Иван Спасов Марковски

Тези силни изрази будят известно недоумение особено у противниците на Стария Завет. Фридрих Делич и мислещите като него правят упрек на старозаветните писатели, че те рисуват Бога твърде натуралистично и антропоморфично. Според Делич, дори пророците не са се освободили от тези представи и рисуват Яхве като национален Бог на израилския народ. Богът, Когото Старият Завет познавал, бил всякога само гневящ се, отмъщаващ и наказващ Бог.

Безспорно тук имаме или непознаване на старозаветното богословие или негово тенденциозно разяснение. Преди всичко не трябва така откъслечно да се вземат отделните думи и изрази. Пророкът в своята разпалена реч и с темпераментен тон е употребил фигуративни изрази, които със своята сила трябва да направят неотразимо впечатление на неговите слушатели. Авторът не е имал за цел да измъдрува някой догматичен или систематичен поучителен откъслек. По-скоро тук имаме изповед на един пророк, който говори от дълбочината на сърцето си за познанието на Бога. Той иска да даде утеха на своите слушатели и да ги увери, че съдът над Ниневия, който той предизвестява, без съмнение ще дойде, защото Бог е свят и праведен и непоколебим в своите решения. Затова той говори за Него така живо и картинно и с такъв патос.

Какво всъщност ни казва пророкът за своя Бог? Той е трансцендентна сила, стоящ над света, над човеците и всички творения. Той стои над света, който е творение на Неговите ръце. Тук нямаме смесване на Бога с природата или уеднаквяването му с човеците, както това става в езическите религии. Бог се проявява като всемогъща личност: „Запрети ли Той на морето – и то изсъхва, и всички реки пресъхват… Планини се тресат пред Него, и хълмове се топят, земята се люлее пред лицето Му, и вселената и всички, които живеят по нея” (4-ти и 5-ти стих). Това са все обични образи и картини и често употребявани в поетичните и пророческите старозаветни книги (например Псалом 17:8, Псалом 96:4-6, Амос 8:8, Михей 1:4 и други).

Освен това Бог се рисува, като основна причина на нравствения световен порядък, порядък на правдата. Неговата святост и възвишеност над греха се откриват в Неговия свещен гняв срещу греха. „Гневът Му се разлива като огън”… (6-ти стих). „Във вихър и буря ходи Господ” (3-ти стих) и нищо не може да Му противостои, защото Той не може да бъде посрамен в Своите планове. „Недейте се лъга, казва апостолът: Бог поругаван не бива” (Галатяни 6:7).

Неоснователно противниците на Стария Завет искат да изкарат, че Яхве е сурово, изпълнено с гняв и отмъщение Божество. Видяхме по-горе от какви подбуди се е ръководил нашият пророк, когато говори за Бога като отмъщаващ и гневящ се. Но наред с това той казва, че Господ е благ и дълготърпелив. Неговият гняв има нравствена основа и етически характер и Той не е някаква стихийна разрушителна сила, каквито са езическите божества. Неговият гняв се проявява само срещу нечестивите, срещу безнадеждно падналите и всецяло обхванатите от греха люде, за каквито Наум смятал асирийците. Тези две страни, гняв и милост Божия, са прокарани в цялото съдържание на книгата. „Господ е дълготърпелив и велик по сила и не остава без наказание…” (З-ти стих), но в същото време „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват” (7-ми стих). Тези думи имат чисто новозаветен дух. Сам апостол Петър казва: „Господ дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (2 Петра 3:9). Бог има различни пътища и начини да ни доведе до покаяние и към тези пътища принадлежи и Неговото дълготърпение, Неговото изчакващо търпение. И когато Той срещне едно твърдо и упорито „не“, тогава пристъпва към окончателен съд, какъвто е случаят с асирийци. В 7-ми стих пророкът прави прекрасен и величествен преход от изобразяване гнева на всемогъщия и праведен Яхве към изобразяване на Неговата благост и състрадание. „Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват”. Чудно хубаво е казано! Еврейският глагол йада=позна, познавам е много разнообразен по своето значение. В случая той значи грижа се за някого, интересувам се за неговата съдба. Естествено, за да се грижа за някого, трябва добре да го познавам, да знам дали той заслужава моите грижи, моя интерес към него. Но има ли някой по-добре да ни познава отколкото Самият Бог? Бог е всезнаещ и може да проникне и в най-тайните кътчета на нашата душа.

Но и от наша страна се изисква пълно познание на Бога, за да можем всецяло да отдадем душата си Нему. Ние трябва много да се радваме, че Христос, Неговият Единороден Син, е дошъл, за да се осъществи голямата мистерия чрез Неговото дело, щото аз, грешният, да позная напълно истинския Бог, Светия и Праведния и да вляза в общение с Него чрез учредените от Него тайнства. Ако съм дошъл до такава степен на общение с Бога, ако аз не мога да помисля нищо, нито да пожелая живота без Него, тогава много естествено ще почувствам Бога в себе си, ще Го позная както пророк Наум и ще мога да кажа като него: „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден!” Такъв е Бог спрямо благочестивите, а нечестивите, враговете Му „мрак ще ги постигне“ (8-ми стих). Той ще извърши над тях изтребление (9-ти стих), „те ще бъдат погълнати като суха слама” (10-ти стих). Това сравнение е символ на Неговите противници и на Ниневия. И обяснява по-нататък пророкът: „От тебе (тоест от Ниневия) произлезе оня, който е замислил зло против Господа и който е съставил нечестив заговор” (11-ти стих). Тук Наум има предвид историческото събитие, когато асирийският цар Сенахерим излязъл от Асирия и Ниневия със страшни пълчища да води война срещу почитателите на Яхве – юдеите, с цел напълно да ги покори и даже унищожи. По този начин той искал да погуби теократическото царство Божие на земята, да попречи на спасителния план на Бога. Сенахерим обсадил свещения град Иерусалим, приема се 625 година преди Христа, но не успял да го превземе и вдигнал обсадата. Но с това си намерение той се явява като служител на сатаната, противника на Бога. Тази идея пророкът изразява като употребява думата белайал=нечестие, недостойнство, злобен замисъл и други особено срещу волята Божия. Ето защо в Новия Завет тази дума в своята гръцка форма Belial или Beliar (2 Коринтяни 6:15) станала една от собствените имена на сатаната.

Асирия била страшилище не само за Израил и Юдея, но и за още много други народи, поради тежкото робство, в което тя хвърляла подчинените народи – затова пророкът казва, че Бог ще съкруши ярема на този общ враг и ще разкъса оковите на поробените (13-ти стих). Едно от големите прегрешения на Асур е неговото идолопоклонство, обожаване на разни истукани и кумири. Това е от голямо религиозно значение, тъй като разгулният асирийски култ често е ставал причина и Израил да се увлича в него, както това видяхме във времето на нечестивия юдейски цар Манасия. Затова Бог определил да бъде изтребен Асур, да няма вече семе с неговото име (14-ти стих). От старозаветно гледище това е най-голямото наказание да се лиши някой от потомство, от поколение, да бъде изтребено неговото семе. Така че истуканите и кумирите на Асур ще бъдат неговият гроб, неговото погубване и безсеменно изчезване.

Макар главният предмет на пророк Наум да е предсказание за гибелта на Ниневия, но той е юдеин, проповядва на своя народ и иска да му даде утеха и да го предпази от нравствено падение и погубване. Осъждането на Асирия и Ниневия се явява като политическо и религиозно освобождение на Юдея, към която, в последния стих 15-ти на 1-ва глава, пророкът се обръща. В духовно съзерцание той вижда, как благовестникът=мевасер euaggelizome,nou и възвестява мир с думите: „Празнувай, Юдейо, твоите празници, изпълняй оброците си, защото по тебе няма вече да минува нечестивият: той е съвсем унищожен“ (15-ти стих). Това благовестие има относително значение и се касае за освобождението от Асирия, защото, знае се, че по-късно Юдея за свои прегрешения подпаднала под вавилонско иго и плен.

Прочетете още „Пророк Наум – продължение и край*“ →

Иван Спасов Марковски

1. Историческа обстановка и време на пророка

Книгата пророк Наум започва с думите „пророчество за Ниневия” (масса ниневе), тоест предсказание за Ниневия, за съдбата на Ниневия. Това надписание на пръв поглед изглежда странно за една свещена книга, щото тя да си поставя за главен предмет на своето изложение чисто исторически, светски въпрос. Но като се има предвид, че старозаветният човек на всичко е гледал през призмата на религията, лесно ще си обясним, защо пророкът поставя като предмет на своята книга тоя въпрос. От съдържанието се вижда, че тук нямаме описание на обикновено историческо събитие, но то е послужило само като повод авторът да развие и илюстрира своите религиозно-нравствени идеи. И градът Ниневия, столицата на тогавашна мощна Асирия, със своя сложен живот му дава богат сюжет за неговата нравоучителна цел.

Асирия през VІІІ-ми и VІІ-ми век преди Христа достига до голямо величие и разцвет. Натрупаните богатства от плячки и грабителства на завладените страни довели страната до голямо благосъстояние. Но наред с това се ширил и нравственият упадък, който се подпомагал от разгулния езически култ на Ваал и Астарта. Пагубното влияние на Асирия в социално и религиозно отношение се разпростряло и в съседни на нея страни, които се намирали под нейно влияние и зависимост. Това може да се каже особено за Израел и Юдея. Във време на юдейския цар Манасия (698-643 година), през което време се отнася по-голямата част от пророческата дейност на пророк Наум, на езическото асирийско богослужение били отворени широко вратите. Манасия бил неугоден цар на Бога, той станал един вид васал на асирийци и в негово време се създала тясна връзка с някогашния враг на Израел, и влиянието му се ширило както в политическо отношение, така и във всички други области на живота, и започнало силно подражание. Асирийски начин на живот и мислене, асирийски нрави и култура, дори, и облеклото, са предпочитали. Това положение не могли да търпят израилските патриоти начело с пророците. Ето така можем да си обясним разгорещената ненавист и неукротимия гняв, с които говорил срещу Ниневия пророк Наум, като строга нравствена личност и верен богоизбран мъж.

С пророческа прозорливост той предсказва приближаващото загиване на асирийското величие и могъщество и разрушаване на гордата Ниневия с нейните чудни постройки, палати и висящи градини. Неговите смели слова били като ободрителен и освежителен лъх не само за израилтяни и юдеи, но и за всички покорени и измъчени народи, които с нетърпение чакали падането на страшния тиран. Асирия със своите завоевателни походи и хвърляне в робство на множество народи си спечелила врагове от всички страни; те само чакали удобния момент да се нахвърлят срещу нея. Колко жестоко се отнасяли асирийци спрямо своите подвластни народи се вижда от много места в Свещеното Писание. Това се потвърждава и от множество изображения в техните дворци и по разните паметници. Оттук ни стават ясно разбираеми думите на пророка, с които той изразява общата радост на всички народи, когато ще чуят, че столицата на общия тиран е разрушена. „Всички, които чуят вестта за тебе, ще ръкопляскат за тебе, защото върху кого не се е простирала твоята злоба?” (3:19). И как може Израил да се не възрадва, когато едната му половина, тоест северното израилско царство, Самария, в 722 година асирийският цар Саргон унищожил и откарал по-голямата част от населението в плен. Другата половина – Юдея бива тежко потискана и сведена почти до политическо загиване. Плюс това тя непоносимо чувства противното идолослужение на тиранина. Освен това Ниневия била свърталище на всякакви пороци, затова възмущението на пророка и силните му упреци срещу този град не трябва да ги смятаме за прекалени.

Известни политически обстоятелства и външни признаци давали да се разбере, че е наближило времето, за което предсказва пророк Наум. С високопоетичен език той предсказва за мощното нападение на мидийци в съюз с вавилонци, за страшната буря, която ще се разрази над асирийската земя и за разрушаването и запустяването на Ниневия. Този могъщ град, който, като в зинала лъвска уста, е криел в себе си нечестен човешки грабеж и със своята поквара и магьосничество е опиянявал тогавашния свят, ще изпита съдбата на силния египетски град Но-Амон. Загиването на Ниневия, според пророк Наум, е неизбежно, понеже тук е източникът на всичкото зло, насочено срещу Яхве и Неговата свещена земя. В нашата книга нагледно се описва, как град Ниневия ще бъде обсаден и разрушен. Народът му ще бъде разпилян и ще блуждае без водачи. „За тебе, Асуре, Господ определи: не ще има вече семе с твое име; из дома на твоя бог ще изтребя истукани и кумири, ще ти приготвя в него гроб, защото си нищожен” (1:14).

Това предсказание не след дълго време, само подир 4-5 десетилетия, се сбъднало. Васалните държави почувствали слабостта, разклатеността на Асирия и почнали една след друга да се откъсват и освобождават. След Египет, Вавилон, Елам и Мидия се откъсва и се бори за самостоятелен и независим живот. Това се удало особено на енергичния и делови мидийски цар Киаксар, който в 633 година наследил баща си Фраотес. Той успял да организира мидийците в държавно и военно отношение и да ги подготви за решителна борба с асирийци. Можал също да се освободи от скитите и да ги прогони на север: те искали да съперничат с него. След това се съюзил с вавилонския цар Набополасар за нападение, срещу Ниневия. Смъртта на бележития асирийски цар Асурбанипал (Сарданапал) в 626 година улеснила неговия план. След добра политическа и военна подготовка Киаксар отново нападнал Ниневия и в 612 година[1] преди Христа прочутата асирийска столица паднала под напора на мидийци с помощта на вавилонци, които си поделили покореното асирийско царство. Мидийците завладели планинската област на Армения и Кападокия, а вавилонците се разширили в северна Месопотамия и наследили Сирия и крайбрежието, където някогашната вавилонска култура оставила дълбоки следи. Така вавилонците наследили асирийците и станали съседи на Юдея, което обстоятелство имало голямо отражение върху по-нататъшната съдба и история на тази земя.

Ето при тази международна и политическа обстановка се разнесло словото на пророк Наум, отявлен националист и патриот, който ненавиждал всичко асирийско и останал докрай непримирим враг на блудната столица Ниневия.

Прочетете още „Пророк Наум*“ →

Иван Спасов Марковски

По-нататък в 3-ти стих Михей се спира върху пакостната дейност на лъжепророците и силно ги изобличава. Той е първият от пророците писатели, който така остро изобличава своите съименници по професия за тяхното демагогство, за сляпото им, но напразно очакване, да дойде помощ от Бога. По-късно Иеремия (6:14, 19) и Иезекиил (13:10-19) също изобличават тия фалшиви пророци, но Михей е по-конкретен. Той ги обвинява, че те „въвеждат в заблуда народа”. Когато те имат какво да „гризят“ (ханнощехам от нашах=хапя, измъчвам), тоест да получават прехрана и да ощетяват народа чрез дарове, тогава му проповядват мир и благополучие, а който им не тури нищо в уста (не им „проповядва за вино и сикер“) против него война обявяват” (3:5). Но те причиняват на народа най-голяма пакост, като го заблуждават, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Обаче тяхното слънце на измами ще залезе „и денят ще потъмнее над тях” (б-ти стих). Ще се засрамят ясновидци, ще бъдат посрамени гадатели, и те всички ще затворят уста, защото не ще има отговор от Бога” (7-ми стих). Обикновено пред важни събития, война и други, свещениците и пророците се допитвали до Бога, за да им открие, какъв ще бъде изходът. Но на нечестивци и на лъжепророци, които заблуждават народа, „не ще има отговор от Бога” и техните предсказания ще бъдат тъмнина, неизвестност, така те ще бъдат посрамени и изобличени.

Едно е безспорно, че поради престъпленията на ръководните съсловия: князе, водачи, пророци, свещеници и други, на които народът станал съучастник, за тях Божият съд и наказание са неизбежни: както Самария, така и Иерусалим ще се превърнат на купища развалини.

Като че ли 2:12 не съответства в реда на гореизложените мисли, затова при тълкуването има известно разногласие между екзегетите. Някои отрицателни критици са на мнение, че този стих е вмъкнат от някой по-късен редактор от послепленно време, тъй като тук се говори за събиране и съединение останките на Израил – „ще ги събера в едно като овци във Восор, като стадо в овча кошара; ще зашумят те от многолюдство”. Повечето от тълкувателите са на мнение, че тук имаме предсказание на Михей за онези времена, когато след Божия съд и преживените страдания народът след плена отново ще бъде събран и обединен за мирен живот и особено в по-далечните месиански времена. Такъв е обикновено начинът на изложението на пророците, особено на Исаия, Амос и Осия, които изхождат от миналото и настоящето и предсказват за бъдещето – за близкото или за далечните месиански времена. Така трябва да разбираме и въпросния 12-ти стих и следващия 13-ти без да има нужда от предполагаема интерполация. Това схващане се потвърждава и от следващите 4-та и 5-та глава.

4. Утешителни предсказвания за бъдещите месиански времена (4-та и 5-та глава)

Картината, която пророкът рисува в първите три глави, е твърде мрачна и тъжна. При това положение народът би могъл да се отклони от истинския Бог и да подири другаде спасение. Михей е трябвало да намери мехлем, както се изразява Велхаузен, за отворената рана в 3:12. Затова той от мрачното настояще преминава към светлото бъдеще и говори в тоя откъслек (4-та и 5-та глава) за „последните дни” (=беахарет хайамим), тоест за месианските времена. Ясен е есхатологичният характер на словото, което започва с думите: „Ето в последните дни планината на дома Господен (в Иерусалим) ще бъде поставена (високо) начело на планините“ и ще се издигне над хълмовете, за да бъде забелязана от всички народи, които ще се затекат към нея (4:1). Те ще познаят величието на истинския Бог и ще тръгнат по Неговите пътища, „защото от Сион ще излезе закон и слово Господне – от Иерусалим“ (4:2), или както казва Христос, по думите на св. Иоан, че „спасението (ще дойде) от юдеите” (4:22). Че пророк Михей говори за бъдещи времена се вижда и от казаното в следващия 3-ти стих: „ще прековат мечовете си на орала и копията си на сърпове: народ против народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война”. Тук ще трябва да се отбележи, че уводът 4:1 и нататък е предаден почти със същите думи у Исаия 2:2 и нататък. Някои тълкуватели смятат, че у Михей имаме оригиналния текст, други пък (Хициг, Ньолдеке, Кюнен и други) са на мнение, че тези изказвания принадлежат на някой по-стар анонимен пророк, от когото те са заимствани. Те били широко разпространени като обществено въжделение на народа у Израиля. Но от най-древно време пък и днес, когато най-много се говори за мир и против войната, мирът става вечен копнеж на народите. Според Христовото учение, немислимо е да се въдвори Царството Божие на земята без траен, вечен мир и да няма войни.

Много картинно пророкът рисува този мирен живот, когато „всеки ще седи под своята лоза и под своята смоковница“ (4:4). Тази мирна идилия се отнася не само за народите, но и индивидуално за всеки човек. На еврейски е употребена дума „иш“, тоест всеки, всеки мъж, всеки човек, като собственик на своя дом и имот свободно да разполага с тях, да живее в мир и благоденствие.

Смисълът на 7-ми и 8-ми стих не е много ясен, затова и различно е предаден в разните преводи. Българският превод не отговаря точно нито на еврейския оригинал, нито на славянския и на гръцкия. В българската Библия се казва: „И ще направя хромото остатък и далеко пръснатото – силен народ…” (4:7). На еврейски стои: „пвесамта ет-хаццолеа лашерит веханна-халаа легой ацум” = „И ще поставя (славянски: и положу) хромото (изтощеното, слабото) за остатък“. Следващата дума ханнахалаа различно се превежда, защото, според Новак, тя била повредена и видоизменена, затова той я превежда с „болното“ (das Uranue), а Марти – с измореното (das Ermudete). На славянски, както е на гръцки, стои отриновенную (apwsme,nhn), която дума не значи точно както е на български „далеко пръснатото”, което може да не бъде изгонено, отритнато. По-правилно, следователно, могат да се преведат тия думи така: „отритнатото (ще направя) силен наред”. В тоя стих са представени два момента: един по-близък и друг по-далечен, по-късен, тоест съдбата на израилския народ след плена, когато изтощеният, един вид окуцелият народ през време на плена, отново ще бъде събран и върнат в родната си земя. И тоя остатък ще бъде като ядка за образуването на силен народ, който ще устои на езическия напън, ще дочака дохождането на Месия и образуването на първата християнска Църква на Сион, „в която ще влезат различни народи, и Господ ще царува над тях довека”. Тук вече пророкът има предвид месианските времена, когато Господ ще владее, тоест ще бъде изповядан не само от Израиля, но и от множество народи. В тая част стихът има чисто есхатологичен, месиански характер.

На славянски 8-ми стих не е предаден много ясно: „И тый столпе паствы мгляный”… Какво значат думите: „Стълпе (куло) на стадото тъмно (мрачно)?” Така е на гръцки: pu,rgoz poimni,ou aucmw/dhz (8-ми стих). Повечето от тълкувателите (Рыбинский и други) са на мнение, че 70-те са прочели погрешно еврейската дума офел (=хълм) написано с айн, и я смесили с офел, написано с алеф, и значи гъста тъмнина, мъглявост; с това погрешно четене смисълът се е замъглил. Българският превод, следвайки руския, предава вярно оригинала: „Хълм на Сионовата щерка”, тоест дъщерите, жителите на Иерусалим, изобщо Юдея, както е казано у Исаия 1:8; 16:1 и други. Преводачите на 70-те не са разбирали този стих в есхатологичен смисъл и затова и прибавили след „царство”=basilei, a думата en babulw/noz, на славянски „из вавилона”, която дума липсва в оригинала.

В българската Библия, както в славянската, 4-та глава завършва с 13-ти стих, а 14-ти стих става начален на 5-та глава, както е в еврейския оригинал и на гръцки. Думите железни рога и медни копита (13-ти стих) са израз на сила, която Израил ще притежавал в борбата му срещу езичниците за тържеството на Яхве в последните дни.

Следващата пета глава съдържа предсказанието за бъдещия месиански Владетел от Давидовия род и за „остатъка от Яков”, който ще бъде благословен от Яхве и ще победи народите.

Месианският характер на откъслека 5:2-5 (според еврейския и гръцкия текст 5:1-5) е толкова ясен, щото той не се нуждае от особено разяснение. Отрицателната критика, която не признава предсказания и провиденциализъм в историята на народите, се старае да даде по-друг смисъл на тия думи във връзка с историята на еврейския народ. Пророкът предсказва раждането на Месия, на Иисус Христос във Витлеем. Нарича се Витлеем Ефратов, както той също така се нарича в Рут 1:2; 4; 1 Царства 17:12; Битие 48:7, като по-старо название на Витлеем Юдов за разлика от Витлеем в Завулоново коляно (Иисус Навин 19:15). В еврейския оригинал също стои: бет-лехем ефрата, и неоснователно Марти чете бет ефрата (дом Ефратов), като казва, че думата лехем била отпосле вмъкната. Роденият тука ще бъде Владетел (мошел) в Израел, тоест от Израел, но не в смисъл на земен владетел, цар, защото неговият произход е от вечни дни (миме олам). Но “докато роди Онази, която има да роди” (3-ти стих) Бог ще ги (израилтяните) остави под власт на чужденци. С тези думи Михей напомня за Исаия 7:14 – за раждането на Емануил от Девица. Роденият ще бъде „велик до краищата на земята”. Това може да се отнася само за родилия се Спасител във Витлеем Юдейски. Така е разбирал пророчеството на Михей и евангелист Матей, който почти буквално цитира стиха: „И ти Витлееме,…” (Матей 2:6), а също и евангелист Иоан (7:42).

В останалите стихове на 5-та глава се говори, как Бог ще подпомогне „остатъка от Яков”, тоест оцелелите израилтяни в месиански времена, за да се унищожи езичеството и целия му култ, който разните иноверни народи, особено асирийци, искали да насадят. С думите: „ще извадим против него (против Асур-асирийци) седем пастири и осем князе” (5:5), пророкът иска да каже, че не ще липсват водачи, избранници, в тази борба. Едва ли може да се подразбират тук седемте сина Мататиеви във време на Макавеите, както предполага Марти.

Прочетете още „Пророк Михей- продължение и край*“ →

Иван Спасов Марковски

1. Личността на пророка

Преди да дам кратка характеристика за личността на пророка, ще отстраня една грешка, в която са изпадали дори някои църковни писатели, като са смесвали двамата пророци, носeщи едно и също име – Михей. Има и друг пророк Михей, не писател, син Иемлиев, живял във времето на израилския цар Ахав и на юдейския Иосафат, през ІХ-ти век. За него се говори в 3 Царства 22:8 и нататък. Той, противно на 400-те лъжепророци, които всякога говорели за угода на царя, пророкувал недобро за царя, а само зло, затова Ахав го ненавиждал. Когато двамата царе заповядали да го повикат, за да го запитат, какъв ще бъде изходът от войната срещу сирийци в Рамот Галаадски, Михей бен Имла изобличил лъжливите пророци за техните неверни предсказания и изрекъл лош край за цар Ахав от тази война. Един от лъжепророците, на име Седекия, го ударил по бузата за това му предсказание, а царят заповядал да го затворят в тъмница и да го хранят оскъдно с хляб и вода (22:27). Неговото пророчество обаче се сбъднало. За по-нататъшната съдба на Михей Иемлиевия син, нищо не се знае. Той не е оставил никакъв писмен документ, затова се числи към пророците неписатели и е различен от Михей Мораститеца, от когото имаме книга под същото название – предмет на настоящото изследване.

За личността на пророк Михей имаме твърде оскъдни сведения както в самата книга, тъй и вън от нея, дори не се споменава и името на баща му. В уводния 1-ви стих се казва само, че той е Мораститец (хаморащи), а в 1:14 се дава по-точно определение, като тази местност се нарича Морешет-Гет (морешет гат), тоест принадлежаща наблизо до града Гат. Той е филистимски град, родно място на Голиат (1 Царства 17:4), и следователно Морешет е било провинциално село на югозапад от Иерусалим, между Газа и Хеврон. Михей, значи, е бил селски син, от народа; това се вижда и от картините, образите и сравненията, които дава в своята книга.

Михей, както Амос, принадлежи към селячеството и споделял със своя предшественик, пророк Амос, възмущението на селяните срещу разрушителната дейност на богатите в градовете. Алчните и властни, големци заграбвали къщите и нивите на бедните, отнемали майките на децата и ги предавали в робство. Изобщо пророк Михей бичува безнравствените деяния, където и да се намират те. Той е чужд на практиката, усвоена от лъжепророците, да се заглушава истинският глас Божи заради лични интереси и от светски съображения. От неговата книга ясно се вижда, че той е проповядвал във време на тежко бедствено положение, особено за широките маси, и при големи опасности от външни врагове. Обаче малцина са гледали на злото право в очите, и то се ширило във всички области. Основателно Михей отправя следния упрек: „Главатарите му съдят за подаръци, свещениците му учат за плата, пророците му предсказват за пари, а пък се осланят на Господа, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Той е ту строг предсказвач за предстоящи наказания, ту пък е нежен и натъжен заради страданията, на които е подхвърлен неговият народ. Михей е убеден, че за основното превъзпитание на Юдея ще бъдат пожертвани и Иерусалим, и храмът, те не ще бъдат пощадени от развихрилите се бури, когато чуждият враг ще нахълта в страната. Тогава „Сион ще бъде разоран като нива и Иерусалим ще стане купище развалини, и планината на тоя Дом ще бъде гориста могила” (3:12). Изглежда, че тая заплаха Михей е изрекъл с такъв енергичен тон, щото тя дълбоко се е врязала в душата на слушателите му и на следващите поколения. След около един век по-късно същите тия думи се цитират от пророк Иеремия (26:18), за да се потвърди, че Михеевото пророчество за разрушаване на Иерусалим напълно се изпълнило. Макар че Михей рисува предстоящите и по-далечните бъдещи бедствия в много по-остра форма, отколкото Исаия, което отговаря на неговия темперамент, но и двамата пророци се уеднаквяват, когато говорят за очакваното блажено бъдеще, за месианските времена, които Михей рисува с особено блестяща светлина. Михей, както Исаия, ревностно се борил срещу експлоатацията и лошите отношения на големците и на силните спрямо бедните и слабите икономически. Особено силно изобличавал подкупните съдии и лъжепророци, които предсказвали само за угода на народа, на царе и князе. Обаче на Михей липсвала достатъчна ориентировка във външната политика, в която Исаия боравил с голяма компетентност като дворцов човек и столичен пророк. Мораститецът бил провинциален пророк, свързан с интересите на селското население. По силата на духа, по чистотата и дълбочината на богопознанието и на нравствените начала, той би могъл да се постави наравно с Исаия, с неговия старши събрат, който, според някои (Кittel), бил и негов учител. Така може да се обясни близостта на двамата пророци по език и идеи, но по размах и многостранност на идеите Исаия си остава ненадминат. Михей пък не отстъпва по величина на стила и умението да борави с езика. Неговата дейност, наистина, е по-ограничена, но от друга страна в него виждаме по-голяма сърдечност и идилично разкрасяване на картините; на места той ни напомня за прочувствените елегии на Иеремия.

За времето на пророческата дейност на Михей имаме твърде оскъдни сведения. В 1:1 се казва, че той проповядвал словото Господне във времето на юдейските царе Иотам, Ахаз и Езекия. Понеже по-горе посочих, че Михей встъпил в пророческа дейност, когато Исаия вече дълго време преди това пророкувал, и бил един вид негов учител, едва ли може да се приеме за начало на неговото призоваване времето на цар Иотам (740-736). По-скоро това са били неговите юношески години. Началото на неговата дейност следователно ще трябва да отнесем към последните години от царуването на Ахаз, например 725 година. Неговото пророческо служение протекло главно през времето на Езекия, но преди разрушаването на Самария и преди започването на култовата реформа на тоя цар, значи, малко преди 722 година, когато загинало северното израилско царство. Ако той говори съвместно за загиването на Самария и на Иерусалим, това не значи още, че то е станало в едно и също време, само съдбата на загиването е обща. За времето на неговата дейност и за политическото положение важно е и ценното свидетелство у пророк Иеремия 26:18, където се разказва, че на едно събрание „някои местни старейшини” цитирали точно думите на Михей Мораститеца, който пророкувал в дните на юдейския цар Езекия и предсказал разорението на Сион и на Иерусалим, както това е предадено в Михей 3:12. От тоя цитат се вижда, че неговата пророческа дейност се простира главно във времето на цар Езекия (720-692 или 698). По-малко положителни сме относно продължителността на неговата пророческа дейност, тоест докога трябва да се счита. Някои тълкуватели, като изхождат от Михей 6:6-8, където се прави намек за религиозния упадък и за езическото влияние при богослужението, вадят заключение, че едни от речите на пророка могат да се отнесат към времето на цар Манасия. Но от посочените стихове едва ли би могло да се направи такова заключение, тъй като и във времето на Езекия религиозността и морала не са били на нужната висота, затова и пророк Исаия като Михей предсказват загиването и на северното, и на южното царство заради техните грехове, обосновано не от политическа, а от религиозна гледна точка. Въобще за началото и за края на пророческата дейност на Михей не можем да боравим с точно определени дати, а с известна приблизителност.

От пророческите речи на Михей се вижда, че те отговарят на политическото и обществено положение през време на царуването на Езекия и малко преди това. След загиването на Самария положението на Юдея станало доста тежко, понеже тя се намирала вече на границата на силен съсед, каквато била Асирия. Предпазните прегради на Сирия и Дамаск рухнали, и Юдея лесно могла да стане плячка на мощните асирийци. Това е често явление в историята: големите държави поглъщат малките, особено като имат обща граница. Михей имал правилна представа за бъдещата съдба на своя народ и това още повече го издига като пророк и народен трибун. Голямото значение на пророческата дейност на Михей се състои главно в това, че ние виждаме тук, как един обикновен човек от народа, изхождайки от своя здрав смисъл за морал и право, дохожда до правилно заключение за последствията от лошото управление на ръководните среди. Затова той с такава сила и енергия се бори срещу приближаващото зло.

Прочетете още „Пророк Михей[1]*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

ІІІ. Есхатологични представи

Ние видяхме от дотук изложеното, че мирогледът на старозаветния човек е теистично-етичен. В такъв случай, за да намери Божията правда пълно удовлетворение и съответствие, за да се приведе в хармония нравственото достойнство на човека със съответен благополучен и щастлив живот, трябва по необходимост да се допусне един друг бъдещ живот, щом като настоящият е недостатъчен да се постигне тази хармония и съответствие. И действително, както забелязват и старозаветните премъдри мислители, не всякога праведният живее благополучно тук на земята. Ето тук е основното начало на всички старозаветни есхатологични вярвания и представи. Идеите за бъдещ живот, за задгробен мир, за безсмъртие на душата и прочее се явяват необходим постулат за целия мироглед на старозаветния човек, както те се явяват необходим постулат и за практическия разум на Кантовата философия. Но не само априори ние можем да дойдем до заключението, че трябва да включим идеята за задгробен живот в мирогледа на древния израилтянин. Също и по индуктивен път можем да дойдем до същия извод, като анализираме възгледите по този въпрос на отделните старозаветни библейски писатели. Нам ни се вижда странно твърдението на професор Вилке (в споменатото му съчинение, стр. 25), че древният Израил не е знаел нищо за възкресение на мъртвите, нито е имал надежда за задгробен живот. “Чак много късно и на твърде малко места в старозаветните свещени книги срещаме тази мисъл, казва той. Центъра на тежестта в своя житейски мироглед старите евреи пренасяли в настоящето, в земния живот”.

Спорът около есхатологичните вярвания и представи на израилтяните, главно да ли те са вярвали в безсмъртието на душата, датира от твърде отдавна. Още в 1776 година Волтер пише: “Увъртайте, както искате, господа евреи, вие няма да намерите у вас някаква ясна представа нито за ада, нито за безсмъртието на душата[36]”. Така говорят срещу синовете на Яков не само някои непреклонни противници като Волтер, но и множество библеисти и ексегети (като Joseph Halevy, Derenburg, Renan и прочее) и до най-ново време, особено протестантските богослови. Ние, обаче, смятаме, че вярата в бъдещ, задгробен живот е една от главните основи на всяка религия, морал и добродетел. Затова и всяка по-издигната религия, както в древно време, така и сега, не е чужда на тази вяра. Странно е, как може тя да се отрича в старозаветната религия, която и според някои големи отрицатели на Стария Завет, стои на недосегаема висота в сравнение с другите древни религии. Всички източни народи: халдеи, египтяни, асировавилонци, елини и други, с които израилтяните дохождали в съприкосновение, вярвали в продължение на живота след смъртта. Как тогава тези вярвания да останат неизвестни за синовете Израилеви, когато те могли, най-малкото, да ги заимстват?

“Сега засега е една банална теза да се отрича основната догма, че древните жители на Изток не са вярвали в задгробния живот, казва Maury, понеже е доказано, какво у всички народи от разните раси, с малки незначителни изключения, е имало една обща вяра, че животът на човека след смъртта се продължава по някакъв начин. Преди повече от осемдесет години един немски учен, Flüuggе, по един безспорен начин ни убеди в това, като направи преглед на вярванията и традициите на целия човешки род. Безспорно е, че евреите в този пункт споделят общата вяра на народите [37]”.

Идеята за безсмъртие у съседните на израилтяните народи

За да разберем, какви са вярванията на един народ за състоянието на човека след смъртта, трябва да проследим неговите погребални обичаи и обреди. Погребалният култ не би имал никакъв смисъл без вярата, че тези, които не са вече между живите, продължават да живеят зад гроба. От направените разкопки в Месопотамия се вижда, че халдеите не са били чужди на тeзи идеи, понеже те така се грижели за своите мъртви, като че ли те не умират, а продължават живота си в друг свят. В гроба край мъртвеца поставяли някои оръжия, глинени съдове с хранителни припаси и вода, лампа и други, както това откриват археологичните открития в Ур, отечеството на Авраам. Всички тези неща те мислели, че ще потрябват на мъртвеца на онзи свят. Тези обичаи били пренесени и в Ханаан.

Клинописите също ни дават основание да приемем че идеята за задгробен мир била известна и на асировавилонците. В разказа за потопа, който ни предава Берозус, потвърден в по-ново време и от клинописните надписи, публикувани от Джордж Смит, се разправя, че след потопа Ксисутър (Xisuthrus) бил възнесен за да живее при боговете заедно с жена си, дъщеря си и кормчиите. В 1872 година Fox Talbot бе публикувал една молитва, а именно молитвата за царя, от която също може да се заключи, че жителите на Тигър и Ефрат вярвали в съществуване на друг живот[38]. Особено това много ясно се вижда от последната строфа на молитвата: “Нека той прекара там (в задгробния свят) вечен свещен живот в присъствието на боговете, които населяват Асирия”. Най-важният открит досега текст, който потвърждава вярата на асирохалдеите в съществуването на друг живот, е разказът за слизането на Астарта в ада[39].

“Арал, неизменната страна, страната на мъртвите у вавилонци и асирийци, отговаря на ада у старите гръцки писатели. Така че вярата на халдеите в един друг живот е безспорна. Те вярвали в местопребиваването на мъртвите като непроменлива страна, откъдето няма връщане, като място на мрака и тъмнината, където няма друга храна освен земя, и където душите хвърчат като мухи. За да се пристъпи там, трябва човек да се съблече от всичко. Богинята, която владее тук като царица е неумолима, даже спрямо другите богове и особено спрямо Астарта, богинята на живота[40]”.

Освен в земята на Тигър и Ефрат – люлката на евреите – вярата в продължение на живота след смъртта намира още по-силен израз в погребалните обичаи и обреди на египтяните. Жителите на рeка Нил повече от всички други народи се грижат за своите мъртви. Те до голяма степен превръщали смъртта на живот, който се продължавал зад гроба. Човек не умира, но “отива към живот” и “продължавайки да живее, той отива там на почивка”. Мъртвите са собствено живите: те само могат да хвалят и славят божествата правилно. В историята не е имало друг народ, който да е отделял такова видно място в целия свой живот на идеята за безсмъртието. Гробната архитектура на египтяните е най-оригиналната и бележита в целия свят, защото за тях най-важното занятие през време на земния живот е приготовлението за бъдещия. Цялата тяхна религия и философия почива върху учението, че душата продължава да живее и че на онзи свят човек получава своето възмездие[41].

Един твърде важен документ, който ни дава ясна представа за състояние на душите след смъртта, според египтяните, е намерения папирус в Тива (някогашен египетски главен град на десния бряг на рeка Нил), съдържащ тъй наречената “книга на мъртвите”. Тук е представено съденето на мъртвите пред бога Озирис в подземното царство. Отделни изображения тук, например капоните, напомнят на някои наши църковни стенописи, където е представен “страшния съд”.

Израилските законоучители и вероучители, за да предпазят своя народ от увличания подир чужди вярвания и обичаи, силно са се противопоставили на езическите схващания. На това се дължи до голяма степен отрицателното становище на Стария Завет към египетското схващане за смъртта и живота, затова и тук сравнително по-силно се подчертава земния, тукашния живот, отколкото задгробния.

Също и у гърците вярата в задгробен живот е твърде стара, тя предшества учението на древните гръцки мъдреци и по-късни философи, които, според видни авторитети, са заимствали тези идеи от египтяните. Един от гръцките философи, който твърде много спомогнал за развитие на психологията в древността, е черпил, според изричното свидетелство на Херодот и Диодор Сицилийски, своите мисли за безсмъртието от египтяните. За друг живот след смъртта говорят и Платон, Сократ и други.

Библията за безсмъртието

Тези са непреки доказателства, от които се вижда, че израилтяните, ако даже не са знаели, имали са всичката възможност да се запознаят с идеята за продължаване на живота след смъртта от съседните на тях народи, с които те били в постоянно съприкосновение. Но ние имаме и преки доказателства въз основа на Библията. Преди всичко ще трябва да приемем, че щом старозаветният човек притежавал богооткровена религия, ще да му е била разкрита и догмата за безсмъртието. Идеята за продължение на живота след смъртта е съществен елемент в мирогледа на човека, особено за един религиозно-етичен мироглед, какъвто е старозаветният. Какъв смисъл биха имали всички тези множество предписания и заповеди, този строг морал в Стария Завет без вярата в един бъдещ живот, където ще се реализират всички очаквания, всички етични въжделения и копнежи? Ако на някои места в Свещеното Писание на Стария Завет идеята за друг живот не е така силно и категорично подчертана, това се дължи от една страна на обстоятелството, че библейските писатели са се бояли от такова силно подчертаване, за да не би народът им да се увлече подир чужди култове и второ, защото израилтяните, както видяхме, не са имали ясна представа за природата и същността на душата.

Никъде в старозаветните свещени книги не се среща едно дидактическо разяснение върху природата на душата, а също така и едно формално доказателство за нейното съществуване, различно и независимо от тялото. Вместо философски умувания и разсъждения върху този проблем, ние срещаме повечето пъти картинни и метафорични изрази, които макар и в прикрита форма все пак издават вярата в двойственото битие на човека и в безсмъртието. Още в описанието за сътворението на Адам се прави разлика между тяло, направено от земна пръст, и “дихание за живот”. Говори се също за “образ и подобие Божие” у човек, които могат да се отнасят само до духовната му страна. На тези въпроси ние се спряхме по-подробно, като говорехме за микрокосмологичните представи (виж стр. 23–25) и направихме заключението, че старозаветният човек е имал представа за душа-дух, който е безсмъртен и се връща при Бога и тяло, което отива в земята, откъдето е взето, както се изразява Еклесиаст 12:7.

Единството и съвместният живот на тялото и душата в човека подлежат на раздяла. Смъртта, е която разкъсва тази връзка. Според схващането на израилтяните, смъртта се предизвиква от разни причини: болести, старост, глад, страх и други. Но зад всички тези външни причини стои Божията десница (Второзаконие 32:39; 1 Царства 2:6; Псалом 91:3; Премъдрост на Иисус син Сирахов 11:14 и други). Тварите престават да живеят и се превръщат на пръст, когато Бог им отнеме духа (Псалом 103:29). “Тялото за душата е като дреха, която смъртта съблича”. Когато душата отново се върне в тялото, то оживява. Когато пророк Илия оживявал сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, той извикал към Господа, казвайки: “Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!” И Господ чул гласа на Илия, върнал душата на момчето в него, и то оживяло.

Но умира ли душата, след като излезе от тялото? Какво става с нея?

Израилтяните вярвали, подобно на съседните на тях народи, че след смъртта на тялото, душата продължава да живее. Никъде в Петокнижието не може да се цитира някое място, където да се оспорва вярата в безсмъртието на душата. Напротив, още в първата глава проличава убеждението, че човек е сътворен за безсмъртен живот, но поради греха, смъртта влязла в живота. Дървото на живота в рая е безспорно свидетелство за вярата, че първоначално на човека била отредена друга съдба: да живее вечно (Битие 3:22). Разказите за Енох, който бил взет от Бога (Битие 5:24) и за Илия, който с “огнена колесница и огнени коне” се понесъл във вихрушка към небето (4 Царства 2:11), показват, че не само посредством смъртта може да се премине в друг живот; човек може да бъде отнесен и жив в другия свят. У израилтяните била дълбоко заседнала мисълта, че те са избран народ и че техният съюз с Яхве е вечен. Благочестивите се ползват от Неговите грижи и попечителство и след смъртта. Те вярвали, че смъртта туря край само на земното странстване на човека. Умирането е едно “отиване при отците” (Второзаконие 31:16) или “прибиране при своя народ” (Битие 25:8-17). Тези особени изрази, които се срещат в много от книгите на Свещеното Писание и преди всичко в Петокнижието, “говорят за нещо повече, отколкото за обикновено погребение при отците, казва Franz Delitzsch. Ако се казва, че патриарсите, преситени от години, умирали, то с тези думи се изразява не само пресищане от страданията на този живот, но и копнеж за друг свят. Също и прибирането при отците не трябва да се разбира само с тялото, но и духовно – на цялата личност[42]”.

Справедливо забелязва Вигуру, че изразите за отиване при отците и присъединяване при народа си, не могат да се разбират в смисъл на погребване в семейната гробница или на едно и също място. Авраам, например, за когото се казва, че се “прибрал при своя народ” (Битие 25:8), бил погребан при Хеврон в пещерата Махпела срещу Мамре (Битие 25:9), когато пък баща му Тара умрял в Харан – Сирия, а дедите му живеели и умрели в Халдея. За Исмаил също се казва, че той се “прибрал при своя народ” (Битие 25:17), макар че той не бил погребан при гроба на своя баща Авраам. Аарон, който не трябвало да види обетованата земя, умрял на планината Ор, до пределите на Едомската земя и при все това и за него е употребен същия израз (Числа 20:23-24). Моисей умира на планината Нево, от другата страна (източната) на Йордан в Моавската земя и никой отпосле не е знаел къде му е гроба (Второзаконие 34:6), при все това и за него се казва: “и се прибра при народа си” (Второзаконие 32:50).

Ясно е от приведените тук примери, че прибиране при отците е нещо съвършено друго от погребението и че евреите още във времето на Моисей вярвали в особено място, където душите след смъртта пребивавали, тук се събирали умрелите[43]. Сега ще видим, как си представяли древните евреи това местопребиваване на душите след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 4 и край*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →