Богословското наследство на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) – продължение и край*

Прочетете още „Богословското наследство на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) – продължение и край*“

Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*

Тотю Коев

Монофизитство

Краткият период между Антиохийс­ката уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий зара­зила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозна­та църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила по­вече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Мо­нофизитството отчуждило от Констан­тинопол арменци, копти, етиопци и си­рийската област.

Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и съще­временно противници на Кирил Алек­сандрийски. Как е възможно – последо­ватели и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между сво­ите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното уче­ние. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: една­та част го подкрепяла в новите му отно­шения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антио­хийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Алек­сандрийските противници на унията по­ддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили нача­лото на монофизитската ерес.

По някакво странно стечение на обс­тоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разлика­та е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на вто­рата бил Константинополският архи­мандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в осно­вата му лежи антиохийското богосло­вие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда вър­ху богословието на Кирил Александ­рийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.

От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противни­ци на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му сре­щу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влия­телен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Констан­тинопол, бил в числото на крайните Ки­рилови привърженици. Ползвал се с ува­жение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата про­тив Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.

Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и наход­чив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, име­то му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-стра­шна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В свои­те богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Правосла­вното учение считал за разкрито в съчи­ненията на св. Кирил, писани до 433 го­дина. Като краен александриец в богос­ловието Евтихий открито отричал съчи­ненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил пра­вилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естестве­ните закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемни­кът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски на­строени били също египетските, палес­тинските и илирийските епископи. Си­рийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.

Своите идеи Евтихий разпространя­вал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константино­пол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никак­ви разумни доводи. Действали под мас­ката на ревнители за православието. Не­посредственият контакт с широките ма­си им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.

При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да тър­сим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вя­рата. Антиохийският рационализъм ос­тавал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се про­тивопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатст­во на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Рели­гиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богосло­вските проблеми предимно през призма­та на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религи­озното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните пробле­ми трябва да участват и двете; предимс­тво ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Цър­квата осъдила несторианството и моно­физитството като еретически учения.

Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само ед­на природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден после­довател на александрийското богосло­вие Евтихий не признавал Втория все­ленски събор, в чието догматическо оп­ределение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).

Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторите­тът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото раз­пространение на монофизитството.

Преди да се премине към разглежда­не дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.

На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал мес­тен събор в столичния град. В заседани­ето на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изпове­дание на вярата: „Изповядваме, че Хри­стос се състои от две природи след въп­лъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.

По форма и съдържание това изпове­дание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.

Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за сви­кване на нов събор.

Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият все­ленски събор. Присъствали 138 еписко­пи. Председател на събора бил Диоскор.

Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Ев­тихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.

Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбой­нически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседания­та, бил разбойнически. Този събор оста­ва едно тъмно петно в историята на Цър­квата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.

Прочетете още „Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*“

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 2

В търсене на истината – продължение 7 и край

Споровете за осъждането на Теодор Мопсуестийски и тържество на единението

На Изток, почти успоредно с несторианския спор са развивал и спорът за чистотата на учението на Теодор Мопсуестийски. Той бил повдигнат от латинеца Марий Меркатор още по времето на Ефеския събор, където на VІ заседание (22 юли) било осъдено неправомислието му, без обаче Теодор да бъде назован по име. В Ефес на страната на източните епископи бил и Равула, Едески митрополит, който след това изведнъж преминал на страната на св. Кирил. Като се завърнал в Едеса, преди още да били започнали примирителните преговори между св. Кирил и Иоан, Равула изведнъж открил в съчиненията на особено тачения на Изток Теодор корена на несторианството и, след като обсъдил това със св. Кирил, съвсем неочаквано на Пасха 432 година  предал на анатема Теодор и тези, които учат като него и четат неговите съчинения, повдигнал гонение срещу неговите последователи и закрил прословутата Едеска богословска школа, която била център на несторианството и където били преписвани и разпространявани трудовете на Диодор, Теодор и Несторий. До смъртта на Равула (починал 435 година) и във връзка с примирителния процес между двете партии в спора се наблюдавало затишие. Той се разгорял с нова сила, когато на Едеската катедра застанал Ива (август 435 година), преди това ръководител на Едеската школа и ревностен привърженик на Теодор. Ива отново възстановил почитта към паметта му[210], което послужило като повод за нови конфликти. В Армения, където сред монасите имало не малко аполинариански настроения, виждали в писанията на Теодор възмутителна ерес. Като подбрали най-хапливите места от съчиненията му, те ги осъдили на един събор в Армения и чрез двама презвитери (Леонтий и Аверий) ги пратили в Константинопол на архиепископ Прокъл, като искали от него категорично да се произнесе по въпроса. Кроткият столичен първоиерарх, с оглед да не се внася нов смут в Църквата, отказал да анатемоса Теодор, а за вразумяване на крайните антинесториани съставил своя знаменит „Τομος πρός αρμενιους περί πίστεως” (около 437 година), който бил изпратен на събора в Антиохия по специален пратеник. Тук томосът бил приет с радост, защото скъпата на всички източни епископи памет на Теодор не била засегната. Не така обаче реагирал на това св. Кирил, който държал на осъждането на личността на Теодор, уверен, че неговите книги „съдържат в себе си хули, по-лоши от несториевите, тъй като той бил отец на зломислието на Несторий”[211]. С тази цел той написал през 437-438 година съчинение в три книги против Диодор и Теодор, което било посрещнато на Изток с неприязън. Отново в полемика с него влязъл блажени Теодорит (в 439 година). Този спор вече бил по-сдържан, без груби нападки, като Теодорит се стремял, признавайки голямото си уважение към св. Кирил, да го предпази от крайности, за да не се стигне до ново разделение, което мнение споделяли и всички източни епископи. В същото време св. Кирил съзнавал, че някои крайни негови съмишленици (особено бъдещият монофизит Акакий Мелитински) умишлено раздухвали този спор. Съобразявайки се с това, св. Кирил, който смятал, че Теодор заслужава анатема, писал на Прокъл Константинополски, като го молел за снизхождение към „името на мъжа, умрял в общение с Църквата”. На Иоан пък писал, че предлагайки му за обсъждане известни извадки, той желаел само източните епископи да се изкажат против това, което било неправилно в учението, а не да оскърбява с анатема паметта на епископ, починал в общение с Църквата. Така с предпазливост и умереност бил предотвратен един нов спор, чиито последици никой не би могъл да предвиди, ако той би се разгорял със силата на несторианския. Този спор намерил своя окончателен завършек едва на Петия Вселенски събор (553 година), на който личността и учението на Теодор били осъдени и предадени на анатема.

От своя страна, източните епископи изпратили чрез Иоан Антиохийски молба до императора да се прекрати пропагандата против Теодор, която някои монаси провеждали, прикривайки се зад името на св. Кирил. Император Теодосий издал специален указ[212], с който заповядал да се прекрати делото срещу Теодор, и така мирът бил вече окончателно възстановен.

Значение на Третия Вселенски събор

Третият Вселенски събор представлява сблъсък на двете древни богословски школи (Александрийската и Антиохийската) по така важния за църковното учение христологически въпрос, поставен за разглеждане поради появилото се еретическо учение на Константинополския архиепископ Несторий. За съжаление, по много обективни и субективни причини двете партии не могли да намерят общ език и отказали да заседават заедно при обсъждането на спорните въпроси, които те разглеждали на два едновременно провеждащи се събора. Макар и разделени, те старателно разгледали проблема, и, което е най-характерно, достигнали до почти едни и същи резултати, като и двете партии постоянно и неотклонно се придържали към Никейския символ на вярата. Благодарение на невидимото ръководство на Светия Дух, двете враждуващи крила, съставени от законни еапископи, са действали като един всеобщ и единомислещ събор. Затова и твърде скоро бил намерен пътят към споразумението. В основата на Антиохийската уния (433 година) е залегнала не някаква компромисна формула, а съставеното и съвсем малко видоизменено вероопределение на източните епископи в Ефес. Постепенното, но трайно присъединяване към сключената уния доказвало безспорната догматическа приемливост на вероопределението, която е един от най-характерните признаци на съборността в Църквата. В него се утвърждава истината, че Иисус Христос е истински Бог и истински човек, като тези две природи са тясно съединени у единната личност на Богочовека. Разбира се, това вероопределение не е съвсем пълно, защото в него не се посочва начинът на това съединение, който впоследствие бил формулиран на ІV Вселенски събор в борбата срещу монофизитството, но въпреки това то се смята за плод на догматическата дейност на Ефеския събор, като с това утвърждава неговото значение на Вселенски форум. Освен това на този събор категорично бил потвърден непреходният авторитет на Никейския символ и била призната независимостта на Кипърската църква.

Безспорно най-голямата заслуга на този събор е, че с осъждането на несторианството е опазил православното паство от зловредните му влияния и е подготвил пътя на Четвъртия Вселенски събор.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Приложение″, който трябва да се активира)

_______________________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[210]. Поснов. Op. cit., c. 248.

[211]. Глубоковский. Op. cit., c. 153-154.

[212]. Снегаров, Иван. Op. cit., c. 134.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1A