Етикет: Църква
ЕСХАТОЛОГИЧНИЯТ ХАРАКТЕР НА РАННОХРИСТИЯНСКОТО СЪЗНАНИЕ. ДВАТА ЕОНА*
(в памет на отец Николай Афанасиев)
Eпископ Давид (Перович)
Днес есхатологичният характер на раннохристиянското съзнание е приет от страна на всички изследователи на ранното християнство. В историята на възникването на Църквата съществуват три тясно свързани помежду си момента: Христовото обещание за съзиждането на Църквата (срв. Матей 16:18), установяването на Църквата на Тайната вечеря и нейното актуализиране в деня Петдесетница. Всички тези три момента съвпадат с началото на съществуването на Църквата в Христос. В момента на слизането на Светия Дух по време на първото евхаристийно събрание дванадесетте стават Църква Божия в Христос. По време на земния живот на Христос общността на дванадесетте не е била Църква. Апостолите постоянно са били с Христос, но не са били в Христос, което става едва в деня на слизането на Светия Дух. Църквата е актуализирана, когато идва Той, Духът на Истината, Който ги въвежда в цялата истина (срв. Иоан 16:13). Той действа в Христос, тъй като взема от Него (срв. Иоан 16:14). Светият Дух слиза върху Христос при Кръщението и остава да пребивава върху Него; и отново Той слиза върху учениците в деня Петдесетница. Едва в Духа и чрез Духа те стават Църква в Христос.
Началото на съществуването на Църквата обозначава началото на новия еон, тоест самият Христос открива в Себе си месианската ера в историята на Божествената икономия. Новият еон влиза в света, в личността на Христос и се актуализира в общността на християните. В първата проповед на апостол Петър след Петдесетница се изразява ясно християнското съзнание, че Църквата принадлежи на последните дни (срв. Деяния апостолски 2:17). Докато Христос още не е бил прославен, Светият Дух още не е бил изпратен на онези, които вярват в Него. Чрез Духа и в Духа вярващите стават Църква или място на действието на Светия Дух; Църквата живее в Него и чрез Него. Светият Дух пребивава върху онези, които принадлежат на новия еон, защото да бъдеш в Христос означава да принадлежиш на този еон, както му принадлежи и Христос. Затова самият Дух Свети е залог (άρραβών) на новия еон. Този залог се дава в Църквата, а чрез Църквата – на всеки, който пребивава в нея. Това означава, че Той (Светият Дух) не се дава само в Църквата, но и на самата Църква.
Юдейското съзнание от времето на Христос е разбирало месианската епоха като нов еон, независимо от това дали тази епоха има връзка с космическата катастрофа или не. Дори ако космическата катастрофа не би се случила, според юдейското съзнание новият еон е означавал край на стария. Парадоксалността на християнското съзнание се състояла в признаването на едновременното съществуване на двата еона. Началото на съществуването на Църквата не означава край на стария еон. Историята на човечеството се оказва твърде объркана поради съществуването на новия еон, но все пак тя е прекъсната; новият еон не съществува извън историята, а в самата история.
Прочетете още „ЕСХАТОЛОГИЧНИЯТ ХАРАКТЕР НА РАННОХРИСТИЯНСКОТО СЪЗНАНИЕ. ДВАТА ЕОНА*“
ЦЪРКВАТА НЕ Е РЕЛИГИЯ, НИТО ИДЕОЛОГИЯ*
Протопрезвитер Михаил Кардамакис
В цялото пътуване на божествената Икономѝя три чудни събития и върхови моменти се преплитат с предвечно скритата в Бога тайна и откриването Му в света: с Тайнството на Църквата. Църквата не се ражда в историята от историята, а идва като Божие изволение и обобщение на всички метаисторически вечни реалности, на Божиите откровения и свидетелства; а именно, че всичко парадоксално и умонепостижимо, чудодейно и невъзможно за хората се извършва от освобождаващото всемогъщество на любящата воля на Господа към всички твари.
Църквата, която в Христос въплъщава цялото Божие откровение в изпълнение на времето, не е някакъв свят на нови идеи и метафизични хипотези, a новото християнско Тайнство като действително осъществяване на есхатологичните събития на спасението във всяко едно настояще.
И така, кои са тези три велики събития, три кенотично-еклисиологични действия на Бога заради човешкия род?
Това е сътворението на света; новото битие, което се свързва не с Неговата непричастна същност, а със свободата на Неговата воля. Бог създава ново битие наред със Своето Битие.
Чрез сътворяването на света се предвъзвестява явяването на Църквата, която в последните времена възглавява всички неща в ипостаста на Бог Слово. Св. Григорий прави христологично тълкувание на Песента; от бездните на времето Женихът Христос търси невястата-Църква, бидейки „безумно влюбен” в нея. Става въпрос за учението, което по-късно ще бъде развито от светите отци и по-специално от св. Максим Изповедник като христоцентрична космология. От самото начало, преди вековете, Христос е началото, средоточието и краят на творението. Всяка тварна реалност, всички сътворени същества са устремени към Христовата личност, като имат за предпоставка различието между вечността на Словото и икономѝята на Въплъщението.
Св. Максим Изповедник е категоричен:
„Гледайки на тази цел, Бог е сътворил същността на съществуващите неща. Това наистина е крайният предел на Божия промисъл и на тези, за които промисля… Защото заради Христос, тоест заради тайната Христова, всички векове и всичко, което е в тези векове, са получили в Христос начало и крайна цел на битието. Защото преди вековете е замислено (от Бога) съединението на границите и на безграничността, и мярката, и безмерието, и края, и безкрайността, и на Твореца, и на творенията, и на покоя, и на движението, което (съединение) е явено в Христос в последните времена[1]”.
Христос е тайната на тайната на Сътворението, скрит и действащ, постоянно пророкуван и очакван, изучаван и жадуван, до пълното Му явяване чрез Въплъщението.
***
Въплъщението на Словото като ново творение и завършек на първото творение е осъществяването на неговата осуетена поради падението цел. Тази цел е обòжението, което исторически се извършва в Църквата.
Въплъщението на Словото е всеобхватно събитие, което обхваща не само човешката, но и цялата сътворена природа. Християнството не е друга или някаква нова религия. То е обновяването на тленното битие, зданието на новото тяло на Църквата. Църквата е „продължението” и „пълнотата” на „въплътения живот” на Христос, ”заедно с всички извършени заради нас събития, с Кръста на Гроба, с тридневното Възкресение, с Възнесението на небесата, със сядането отдясно, със славното Второ Пришествие[2]”.
Според отец Георги Флоровски:
„Светът е бил сътворен, за да може Църквата да стане Тяло Христово. И в Църквата творението е намерило истинското си място и достойнство завинаги, за всички векове, в единството с Христос в Светия Дух[3]”.
Чрез събитието на Своето Въплъщение Творецът става Спасител на света, „плод на земята”, Който я възвисява в Рай[4] – именно в Рай, тоест в Църква. Не е случайна съществената връзка между Църквата и красотата, защото Църквата е най-възвишеният, „твърде добър” свят, с други думи най-прекрасното Божие творение.
Изначалната Светлина при сътворението е Христовата светлина, светлина от Светлина, въздигната чрез Духа в последна светлина – в светлината на Църквата. Оттук Петдесетница, сиянието на Петдесетница, бидейки сияние на Светлината – на явяването на красотата – открива съкровищата на Въплъщението. Петдесетница просветлява Въплъщението и го продължава като въплъщение на Църквата, прави го реално настояще, като спомага за неговото вечно принасяне на плодове.
„Християнството е постоянно призоваване на Духа[5]”, то е Църквата в нейната християнска истина и есхатологично съхраняване – в съхраняването на нейния харизматичен и апостолски характер. Векът на Църквата е век на Духа, а християнинът е светодуховен човек.
„Без Божия Дух не можем да се спасим, защото връзката на Бога и човека става възможна чрез Светия Дух”[6].
***
В светоотеческото предание и богословие божествената Евхаристия има ясно еклисиологично значение, тя е сърцевината на Църквата в Историята. За схоластическото богословие Евхаристията е била и остава едно от най-важните и дори задължителни Тайнства на Църквата, а не самото Тайнство на Църквата и самата Църква като Тайнство на Христос. В православното предание Църквата е „Тяло Христово”, мистична реалност, по-дълбока и по-всеобхватна от Писанието или Евангелието. Това именно е божествената Евхаристия, в която християните познават Христос от Евангелията и по този начин Неговият образ действително е жив за тях[7]. В Евхаристията и чрез Евхаристията Църквата открива своето точно и постоянно осъществяване, съхранява сотириологичното събитие, постоянно се преобразява в пълнота на живота, дар и дарове на истинския живот.
Ако Църквата като икона на есхатона не произлиза и не черпи своя живот от духа на този свят, а от Самия Бог и от Неговото Царство, то Евхаристията е Тайнството на Тайнствата, всеобхватното Тайнство, пълнота на всяко Тайнство, единственото Тайнство – целият Христос в Църквата и Църквата в целия Христос. Църквата е Тайнството, което „се обозначава в св. Тайни” като събития на самия живот на Църквата, продължаващи действия на Христос, действителни сили за онтологично преобразяване, средоточие на мистичната среща, пътища за среща на Бога с човеците. Всичко това са чудни дела, които се свещенодействат в Евхаристията, централното Тайнство, Святая Святих на православието, именно самата Църква, нетленната реалност на църковния живот в постоянно разпростираща се „пълнота на Христос” „в действителното продължение на спасителното дело на Христос в света”. Евхаристията е извор и корен на духовното съществуване на Църквата. Тя е Тайнството, в което и чрез което Църквата е жива и продължава да съществува като пространство за спасението на човека[8].
Подчертаваме това еклисиологично и църковно измерение на Евхаристията, защото основно това ще бъде категоричният отговор към днешния християнин, на когото пастирстващата Църква, освобождавайки го от хаоса на религиозните убеждения и ереси, ще помогне да се завърне към изобилието на даровете и благодеянията на евхаристийния живот, събитие, което ще го възстанови в църковното и харизматично „Христово тяло”. Само в реалното приемане на органичната връзка между Църквата и Евхаристията е възможно да се разбере съдбоносното значение на Евхаристията за човека. Всички са призвани да станат Църква чрез Евхаристията и да открият своето евхаристийното предназначение в Църквата. Евхаристията не е някакво повтарящо се действие като изпълняване на определено религиозно задължение. Тя е Тайнството на непрестанно обновяващия се живот, бодърстване в общението на Христовото тяло, което държи вярващия открит „за окончателно-есхатологичното сътресение на Царството[9]”.
Очевидно всичко това влиза в противоречие с днешната реалност дори за православния християнин, за когото Църквата и Евхаристията са неутрални неща и въпроси, с които се занимават специалистите, следователно факти, които не го интересуват или не се съчетават с формирането на неговия християнски живот. Затова особено важен е въпросът: дали без Евхаристията съвременният християнин може да има съзнание за Църквата и активно да го изразява – не просто като лично, а най-вече като пророческо събитие? Това, което е сигурно, е че с отричането и отхвърлянето на светотайнствената среща на Църквата и Евхаристията се връщаме в предхристиянските времена – времена на отчуждение и отчаяние за човека поради неговото безбожие и идолопоклонство.
Разпростиращата се „нине во Иисуса Христа” Църква в Евхаристията – и обратното – актуализира делото на спасението, което има за цел съзиждането на Църквата и извършването на Евхаристията:
„И тъй, помнете, че вие, някога езичници по плът, които бяхте назовавани необрязани от тъй наричаните обрязани с плътско обрязване, извършвано с ръце, че вие бяхте тогава без Христа, отстранени от израилското общество, чужди към заветите на обещанието, лишени от надежда и безбожници в света; а сега в Христа Иисуса вие, които някогаш бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир… И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Ефесяни 2:12-22).
Хората и тогава са имали религия, но са имали непознат бог; по-скоро не са имали личностен Бог и истински живот с Бога. Имали са оскъден и смъртен живот и някакъв измислен и идолизиран, недостъпен и враждебен бог. Това е религията – схващането на Бога по човешки образ, обогатено с юридически и морални разпоредби, които изискват неговото робско поведение и усилват метафизичния му страх. По-нататък ще се върнем към обширната и неповторима тема за спасението на човека, когато за съжаление религизацията на Църквата и връщането от Църквата към религията придобива необятни измерения. Непрекъснато сме свидетели на постоянно нарастващото обезличаване на християнската вяра, на нашата мъглява и изпълнена със страх зависимост от някаква висша сила, на отдаването на нашия имагинерен живот на случайни и магически стечения на обстоятелствата, като във всеки един момент лесно можем да изпаднем от религия в идолопоклонство. Свидетели сме на пълното пренебрегване на Църквата в поглъщането ни от някакво неопределено чувство и от гордостта от знанията ни по религиозните въпроси. На мястото на конкретната реалност на Църквата отново се поставя религиозният феномен – с много противоречия – въпреки усилието за изтъкване на положителните му елементи. И тогава Христос не е единственият Бог на нашето спасение в новото Му Тяло, Църквата, а Онзи, Който е изчерпал цялата Си въплътена икономѝя в една нова религия, макар и по-възвишена и по-съвършена.
Следователно, ако продължаваме да не обръщаме внимание на факта, че чрез Своето Въплъщение Христос е сложил край на стария век на религията, установил е новия век на Църквата и чрез чудесното събитие на предаването на Евхаристията е предал не някакви заповеди, а Самия Себе Си за живота на света, тогава и човекът, и християнинът отново се връщат към миналото, към несъвършенството на вече случилото се, бидейки неспособни да се разпрострат и открият за съвършенството на идните неща, към бъдещите неща, които ще се случат, от които черпи своя смисъл всичко, което се случва в настоящето. Ето какво би могло да стане, макар и да изглежда, че вече става:
Вероятно бихме имали една нова религия, по-изчистена и по-монотеистична, но в действителност ще продължим да бъдем безгласни пред едно глухо божество. Защото във всяка религия остава открита пропастта между въображаемия отвъден бог и реалния тукашен човек, който дори в името на религията не би могъл да избегне разделението и враждата с другите. Религията не е придобивка, а търсене; не е откровение, а построение, потребност на човека да преодолее себе си чрез себе си, на практика по един неефективен и безнадежден начин.
Бихме имали някакво страхопочитание и подчинение спрямо силите на трансцендентното същество, но не бихме имали вяра, не бихме могли да осъществим нашия живот като нов живот на новото битие във великата тайна на благочестието, извършена чрез Христос, чието начало е вярата; не бихме могли да осъществим нашия живот като общение и поклонение на Света Троица, на истинското Битие и Начало на всяко битие. Следователно бихме имали не познание за Бога на Любовта, а съзнателно продължение на религията на страха и заедно с това на етиката на страха, на закона. Бог на Църквата е Бог, Който свободно и любящо говори и действа в човека и за човека, за разлика от боговете на религията, които ние сами създаваме чрез културата, за да ни заповядват и заплашват, защото само тогава ще изпитваме дълг да се стремим към общото благо, принуждавайки себе си. С други думи, бихме останали в древното или старото, което вече е отминало, отхвърляйки принасяната спасителна Христова благодат и любов, отказвайки да следваме пътя на новия живот като участници в Кръста и Възкресението. Постоянно бихме се потапяли в робството на своето лицемерие, а бидейки нерешителни, бихме останали безучастни спрямо великата игра на свободата с Бога, в срещата на две свободи, на Бога и на човека, която в действителност е една – свободата на Бога.
Бихме станали роби, поробвайки и другите, на някаква идеология, защото без Църквата християнството лесно може да се изопачи в идеология. И няма никакво значение дали тази идеология се нарича религиозна, свещена или метафизична, след като в същността си е развъплътена, студена; мъглява, далечна, безполезна. Християнството е Църквата, в противен случай то се трансформира в религиозна идеология, а бог на една такава идеология е някаква висша ценност в цивилизацията на ценностите, след като към тях се причислява и религията. Християнството като ценност и фактор на цивилизацията – това е трагичният резултат, към който вървят тези, които се наричат християни: да направят от християнството идеология, която хората ще впишат в същия раздел с всички останали, причислявайки я по необходимост към десните идеологии, тъй като именно те използват Бога, за да Го изтъргуват. Тогава самите християни стават трагични в личния си крах, но и в краха на самите идеологии[10].
С всички тези обикновено неподозирани неща бихме повторили престъплението на престъпленията: бихме отхвърлили, както и юдеите някога по времето на Въплъщението, видимата и живата реалност на Въплъщението:
„В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии… И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Иоан 1:10-12, 14).
Ако пренебрегнем богатството на последиците от Въплъщението, отхвърляме ипостасната вяра в името на въображаема религия. Защото вярата е Христос и Христос е вярата на Църквата. Следователно пренебрегваме и човека-християнин; защото отричаме християнството като възсъздаване на всички неща чрез Въплъщението и етос на всеки християнин, чието дело е „подражанието на Христос по мярата на Въплъщението…[11]”
Наред с истината за Въплъщението бихме се лишили и от светлината на Петдесетница, на икономѝята, която осветлява и проявява икономѝята на Въплъщението, при положение, че Въплъщението и Петдесетница представляват par excellence църковни Тайни, двете непоклатими основи на Църквата. Бихме се осъдили на непричастност и бездействие спрямо истината, която е Христос във всички Негови чудни дела, сред които най-великото е Църквата, „стълб и крепило на истината” на Христос в света в Светия Дух (Иоан 16:13; 1 Тимотей 3:15). Опростеното богословие на разума, рационалистичното, протестантско богословие, лишено от участие във въплътената еклисиологична тайна, преди време твърдеше, че хората очаквали Христос, а Бог изпратил Църквата. И днес изглежда, че най-големият ни проблем не е само Христос без Църквата, но главно Църквата без Христос. В корена на един такъв проблем се крие пренебрегването на факта, че Христос не е донесъл някакъв текст, който да добавим към множеството други свещени текстове и реликви на човечеството. Христос предаде Самия Себе Си, предавайки Се по този начин като начало на всичко – тоест Църквата, която (както и Евангелието) е слава на Неговото Въплъщение, което продължава и живее в Евхаристията. Защото и Църквата, Евангелието и Евхаристията са личното явяване на Христос в едното, свято и безсмъртно Негово тяло. Без Църквата, без църковното Си въплъщение, Христос щеше да бъде един от великите мистици на религиите, а Църквата без Христос от Евхаристията щеше да бъде една от великите световни религии.
Следователно, става ясно, че след Христовото Въплъщение никой не може да говори за Христос без Църквата и за Църквата без Христос. Всяко отделяне на тези две неразделни тайни, на тази двояка тайна осъжда Църквата на религизация и идеологизация, обективация и социализация. Вярващите – настоящи или бъдещи – трудно могат да разберат това, ако още не са приели това, което подчертахме и по-рано – че пребиваването на Словото в плът в нас и сред нас слага край на времената на религията, времена на невежество и безбожие, на идолопоклонство и безнадеждност. Христос, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки” (Евреи 13:8) остава живият и непосредствен отговор на Бога спрямо напразното човешко интелектуално и виртуално търсене и изобразяване на Бога, спрямо човешкия глад и жажда за живот, изпълнен със смисъл, с вечния и непреходен смисъл.
Можем да изразим това и по друг начин: Божието явяване в плът установява в историята есхатологичния век на Църквата, века на Христос и на Духа. То е завършек на всички онези пламенни човешки очаквания, на които религията в миналото не е могла да отговори, както и в бъдеще няма да може да направи. Бог вече не е търсеният и очакваният; Той се явява и действа в нас и чрез нас и точно тогава по парадоксален начин става ненаситно търсеният и очакваният. Той пръв търси нас и ни открива, като ни дарява не някакви необходими и полезни блага, а истински и вечен живот, с който изпълва сърцето ни; живот, преживяван „като чувство в Бога и умоление към Бога[12]”.
Това е отговорът на въпроса за спасението: Бог изпрати Своя Син не за да подобри и промени външните изменчиви условия на живот, а за да възстанови човека и да избави живота му от смъртта „за да имат живот (хората), и да имат в изобилие” (Иоан 10:10).
Превод: Константин Константинов
_______________________________________________
Източник – http://sveticarboris.net/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Μάξιμος Ομολογητής, P. G. 90, 621.
[2]. Молитвата на Анафората.
[3]. π. Γ. Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτροση, Θεσσ. 1983, σελ. 88
[4]. Γρηγόριος ο Μέγας, P. G., 76, 938.
[5]. Ν. Μπερντιάεφ, Πνεύμα καί Πνευματικότητα, Αθήνα, 1968, σελ. 215.
[6]. Μ. Βασίλειος, P. G., 32, 157; Ειρηναίος, εν Sources Chretiennes, № 153, σελ. 115.
[7]. Γ. Φλωρόφσκυ, Αγία Γραφή, Εκκλησία, Παράδοσις. Θεσσ. 1976, σελ. 67.
[8]. Вж. Π. Μιχαήλ Καρδαμάκης, Ορθόδοξη Πνευματικότητα Β, εκδοσις ΑΚΡΙΤΑΣ, 1993, σς. 187, 188; π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, „ΑΡΤΟΣ ΖΩΗΣ”, 1973,σελ. 167, 168.
[9]. π. Γ. Φλωρόφσκυ, посл. Съч., σελ. 145.
[10]. Ol. Clement, Η Θεολογία μετά “τόν θάνατο του Θεού”. Σύνορο Εκδοσις ΑΘΗΝΑ, 1973, σελ. 107.
[11]. Μ. Βασίλειος, Π. Γ., 31, 12
[12]. Ισαάκ του Σύρου, Απαντα τά ευρεθέντα ασκητικά, εκδόσις Χ. Σπανός, σελ. 164.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5jl
Изображение – авторът протопрезвитер Михаил Кардамакис. Източник – http://zadrugata.com
Съветските паралели в политика на българската държава към Църквата в първите години на комунистическата власт*
Венцислав Каравълчев
Настоящата статия има за цел да проследи основните характеристики на държавната политика към Църквата в България след деветосептемврийския преврат през 1944 година, съпоставяйки го с тази в Русия след Октомврийската революция през 1917 година. Обемът на настоящето изследване не позволява пълното обхващане на този много интересен и комплициран въпрос, нито изчерпването на акцентите, които ще бъдат поставени в него. Целта е по-скоро да се маркират някои от основните моменти в развитието на отношението на съветската власт в Русия през първите години веднага след Октомврийската революция и неговото продължение по времето на Сталин и заимстването на модела в България след завземането на властта от комунистите. Няма съмнение, че много от съветските практики в това отношение са пряко наложени и изискани директно от Москва, но трябва да отчетем „творческия“ подход на българските власти при прилагането им[1]. За да не бъде това твърдение лишено от фактологическа подкрепа, ще споменем само, че малко повече от месец след деветосептемврийския преврат през 1944 година в България, на 17 октомври 1944 година в Москва пристига правителствена делегация от България, която моли да ѝ бъдат предоставени сведения за „положенията, определящи взаимоотношенията държава и Църква в Съветския съюз“. Нещо повече, искането продължава със следното уточнение от страна на домакините: „Този въпрос интересува българското правителство във връзка с това, че то е издало декрет за отделянето на Църквата от държавата…“ Тук трябва да отбележим, че формалното отделяне на Църквата от държавата в България става едва с приемането на Димитровската конституция през декември 1947 година[2]. Като черпят от „богатия” близо тридесетгодишен опит на съветските си другари (1917-1944 година), българските комунисти го прилагат в кратки срокове и до голяма степен изцяло, като се стремят да задушат и маргинализират Църквата. Говорим за маргинализация, а не за унищожение, тъй като в действителност с малки изключения като, например, управлението на Хрушчов в СССР[3] и на Енвер Ходжа в Албания[4] комунистическите лидери и партии не са си поставяли пряко за цел заличаването на Църквата (и въобще на религията), а превръщането ѝ в една обезличена, послушна парадна институция с декоративни функции[5], която да служи за издигането на международния престиж на комунистическия режим и за смекчаване критичния тон на западните държави. Същевременно се счита, че в така поставените условия и контекст Църквата и въобще религията сами ще се изчерпят от съдържание и ще изчезнат[6].
Веднага след Октомврийската революция от 1917 година в Русия започват масови репресии срещу представителите на Руската православна църква, в резултат на което милиони вярващи християни, в това число стотици хиляди духовници са разстреляни, изпратени в концентрационни лагери или принудени да напуснат родината си[7]. Като формален повод и оправдание за терора срещу Църквата комунистите използват встъпителното слово на патриарх Тихон (Белавин) от втората сесия на Всерусийския събор на Руската православна църква, произнесено на 19 януари 1918 година[8]. В това свое знаменито слово св. Тихон предава на анатема враговете на Църквата, безумците, които извършват „кървава разправа“ със своите опоненти. В България комунистите, които извършват преврат с помощта и подкрепата на съветската армия, още от първите часове на своето управление започват също кървав терор срещу Църквата. В новообразуваното правителство комунистите взимат под свой контрол силовите министерства (на вътрешните работи, на правосъдието…) и с тяхната помощ ликвидират всички свои противници[9]. За репресиите срещу духовниците в България свидетелства едно писмо на Софийския митрополит и бъдещ екзарх Стефан до министъра на вътрешните работи с дата 16.ІХ.1944 година. В писмото митрополит Стефан протестира срещу произвола на комунистите и задържането на духовници от ОФ-властите, което се явява грубо нарушение на българската конституция и Екзархийския устав[10]. Това писмо не само, че не води до благоприятна промяна в отношението към българския клир, но след него репресиите срещу Църквата стават още по-агресивни. Въпреки че то не съдържа религиозна оценка за новия режим, както е в писмото на патриарх Тихон, то упреква новата власт в толериране на беззаконие. Ясно е обаче, че нито липсата на публично обявената анатема от патриарх Тихон в Русия, нито липсата на реакция от страна на митрополит Стефан за случващото се с българските клирици щяха да променят политиката на комунистическата държава срещу Църквата. Това са само формални поводи за оправдаване и още по-голямо ожесточаване на политиката на терор срещу Църквата. Материалистична идеология на комунизма, която е тоталитарна по своя характер, не може да се съвмести с никаква религия, а още по-малко с такава, която претендира за цялостно обхващане на личностния и обществен живот в държавата, както е православната. Това автоматично превръща Църквата, съответно православието като основно изповедание в Русия и България, в главен идеологически противник. Този противник няма място в идеалната комунистическа система и светоглед, затова или трябва да бъде премахнато, или превърнато в безопасен атрибут, съпътстващ по снизхождение държавата. Към идеологическата несъвместимост са добавени, съответно, в Русия обвиненията към Църквата като съюзник на царизма и монархията, а в България – като съюзник на монархията и фашизма. Тези обвинения се отправят независимо от факта, че и в Русия, и в България Църквата в желанието си за диалог с новата власт подкрепя и спомага за свалянето на монархията[11]. Физическата разправа с много от най-видните членове на Църквата е само малка част от мерките, които комунистическите власти предприемат и които трябва да подкопаят както икономическите устои на Църквата, така и влиянието ѝ в обществото[12]. Национализирането на банките в комунистическите страни води автоматично до загубата на огромен финансов ресурс от Църквата, тъй като църковните авоари в Русия, а в последствие и в България, биват национализирани[13]. Веднага след 9.IX.1944 година започва заграбването на църковни имоти за нуждите на държавата. Сградата на Софийската духовна семинария е „национализирана” първоначално за нуждите на съветската армия, по-късно за други правителствени нужди. По подобен начин, без никаква финансова или друга компенсация са заграбени от държавата манастирски и други църковни сгради и имоти[14]. С приетия на 12 март 1946 година Закон за трудовата поземлената собственост и с допълнителното постановление № 8 на Министерския съвет от 27 юни 1947 година са отнети близо 2/3 от притежаваните от Българската православна църква земи[15]. С тези закони буквално се пренася и прилага в България съветския опит на създадените в СССР совхози[16]. Издаването на горните закони е изключително сериозен удар върху Църквата, те са последвани от Закона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия, приет на 24 декември 1947 година, с който се отнемат всички предприятия и фабрики на Църквата, включително и свещоливницата[17]. Това, което комунистите в България частично спестяват на Църквата е масовото разрушаване на храмове и манастири, познато ни в Русия най-вече от Ленинския период, но в някаква степен продължено и при Сталин и Хрушчов[18]. В България комунистите също разрушават храмове, но в повечето случаи имат по-различно, макар и не по-малко нихилистично отношение към тях[19]. Вместо да разрушават храмовете, те просто ги отнемат от Българската православна църква и ги превръщат в музеи, галерии, често и в складове, обори и така нататък, с което ги „десакрализират“ и изваждат от култовото им предназначение, като ги превръщат в средство за бюджетен приход, без да се правят каквито и да е отчисления в полза на Българската православна църква[20]. Като лишава Църквата от всякакъв собствен доход и възможност за набавянето на такъв, държавата де факто я превръща в заложник на своята политика, като ѝ подхвърля един минимален бюджет, който дори в силно орязаната си част рядко се изпълнява[21]. Това лишава от възможност Църквата да води нормален живот и да изпълнява пълноценно своята мисия. В същото време Църквата е принудена от обстоятелствата да прави множество „доброволни“ пожертвования в полза на различни каузи и мероприятия на комунистическата власт[22]. Така например Руската православна църква още в началото на големия глад в Поволожието през 1921-1923 година започва да събира и изпраща средства в помощ на гладуващите. Нещо повече, патриарх Тихон с послание от 19 февруари 1922 година разрешава да се жертват в полза на гладуващите небогослужебни предмети от храмовете[23]. Това, разбира се, издига неимоверно престижа на Църквата, което е в ущърб на комунистическата пропаганда. Ленин е недоволен от този акт и решава да използва момента, за да омаломощи и компрометира съществено Църквата и духовенството. По негово разпореждане ВЦИК (Всерусийски централен изпълнителен комитет) излиза на 23 февруари 1922 година с постановление за масова конфискация на църковните ценности[24]. Решението предизвиква масови протести и недоволство сред народа и духовенството, но властите, следващи препоръките на Ленин, не се спират пред нищо в осъществяването на декрета на ВЦИК и избиват осем хиляди и сто свещеници и монаси[25]. В началото на Втората световна война Руската православна църква внася в специален фонд над триста милиона рубли и организира допълнително набиране на средства в специални сметки за подпомагане на армията[26]. Моментът е избран много подходящо от тогавашния патриаршески местоблюстител и по-късно руски патриарх Сергий (Страгородски), който благодарение на тези си действия и най-вече на сложната военновременна обстановка в СССР успява да спечели редица облекчения в отношението на комунистическата власт към Църквата[27].
Митрополит Стефан, в качеството си на наместник председател на Св. Синод на Българската православна църква също прави опит да спечели разположението на комунистическите власти, като изпраща специално писмо до маршал Фьодор Толбухин, в което изразява признателност към воините от Червената армия, които на два пъти – през 1877-1878 година и през 1944 година, освобождават България. Писмото е придружено от съобщение за даряването на един милион лева от страна на Българската православна църква за лечение на ранените и болни съветски войници[28].
Независимо от опитите за балансирана политика и диалог от страна на Църквата спрямо комунистическото управление в Русия и България, това се използва от комунистическите режими само и единствено да печелят време, за да затвърдят своите позиции. В момента, в който комунистите са се разправили с политическите си опоненти, завзели са всички ключови постове в държавата и са укрепили своята власт, те преминават към едно вече узаконено настъпление спрямо Църквата. В Русия още през 1917 година започва отстраняването на Църквата и църковните преподаватели от училищата[29]. На 20 януари 1918 година е приет, а на 23 януари 1918 година публикуван декретът на Съвета на народните комисари в Русия „За отделянето на Църквата от държавата и на училищата от Църквата“. Този декрет поставя основите на бъдещото безправно положение на Църквата в съветското общество. С него, освен че Църквата се отделя от държавата, се забранява на религиозните общности да притежават имущество, лишават се от правото да бъдат юридически лица, национализира се имуществото на Църквата. Този декрет естествено предизвиква огромна вълна от недоволство сред духовенството, миряните и интелигенцията, в резултат на което се засилват неимоверно репресивните мерки на държавата и хиляди нови мъченици за вярата просияват на църковния небосклон. Комунистическата власт използва протестите и недоволството на Църквата, за да ограничи още повече правата ѝ. Закрива печатниците на Църквата, забранява църковните печатни издания, разрушава църкви и манастири, забранява всякаква религиозна пропаганда и разгръща широка атеистична такава[30]. През 1922 година в Русия се забранява въобще преподаването, дори и в храмовете на вероучение на лица, ненавършили 18 години[31]. Едно от първите активни мероприятия на Министерството на народното просвещение в България е също да издаде заповед (окръжно) за изваждането на вероучението от учебната програма в училищата. Окръжното под номер 396 е от 6 октомври 1944 година[32]. Острата реакция на Църквата в лицето на Св. Синод на Българската православна църква[33] принуждава министерството да поправи и смекчи малко текста на това окръжно и през януари 1945 година е издадено второ такова, в което се разрешава факултативното изучаване на вероучението в училищата[34]. В България, както се вижда, комунистите планират и предприемат същите мерки още от първите дни след завземането на властта през 1944 година, но сложната външна и вътрешна политическа обстановка ги принуждават понякога да изчакват с тяхното прилагане. Комунистическият режим в България използва това време, за да подготви почвата за безпрепятственото им осъществяване, като се разправя физически с едни от най-видните представители на Българската православна църква, а други подхвърля на изтезания, мъчения и унижение в арестите и затворите. Като всява непрекъснат страх и несигурност сред духовенството и миряните, новата власт постепенно изсмуква съпротивителните им сили.
Същевременно, комунистите не се свенят да покажат открито по какъв начин ще се развиват отношенията между държавата и Църквата и как държавата ще има грижата да „демократизира“ Църквата, като я превърне в „народна и републиканска“. Ярък израз на тази политика виждаме в превърнатото от комунистите във фарс тържество в Рилския манастир по случай 1000-годишнината от успението на св. Иоан Рилски[35]. В своята реч на това тържество завърналият се нарочно за събитието от Москва лидер на Коминтерна и на БКП и бъдещ министър-председател на България Георги Димитров, като величае Русия и Октомврийската революция, сипе зле прикрити обвинения и закани спрямо Българската православна църква и духовенство[36][37].
Заедно с репресиите и терора в Русия, комунистическата власт се опитва да създава и насърчава разколи в Църквата. Един от най-печално известните опити в това отношение, нанесъл големи страдания в Руската православна църква, е така нареченият „обновленчески разкол“. Този разкол е единствената призната от съветската власт в периода 1922-1926 година официална православна религиозна организация в Русия[38]. В България комунистическата власт се опитва да използва „Свещеническия съюз” и „Съюза на църковните служители“, в които членуват и редица „прогресивни свещеници“, тоест такива, които са направили компромис със съвестта си и са станали членове на Отечествения фронт и дори на Българската комунистическа партия[39]. Позволявам си да цитирам един интересен пасаж от този документ, който съдържа потресаващи данни за влиянието, което комунистическата власт добива в Църквата благодарение на тези свещеници: „Ръководени от своята организация, свещенниците станаха активни участници в комитетите за мир, като десетки дори бяха председатели на тези комитети, а църковните амвони се бяха превърнали в трибуни на мира.
Ако речем да изразим всичко това в цифрови данни, картината би била следната: от общо 2200 души свещенници, към датата на закриването на Съюза, в Отечествения фронт са членували 1810 свещенници, в българо-съветските дружества – 2008, в кооперативни сдружения – 1605, от които в ТКЗС – 717, в БЧК – 1956, в народните читалища (93) – 1810, а в борбата за защита на мира – всички свещенници, с изключение на отделни единици. Сега свещенството е дезорганизирано, нещо повече: някои архиереи отпочнаха да притискат и заплашват част от дезориентираното свещенство да се оттегли от всякаква обществено полезна дейност и да се занимава, което не е било никога досега изключително само с реакционна религиозна агитация [40].“
Документът е от 1957 година, тоест малко след като Св. Синод на Българската православна църква е взел решение и закрил въпросните организации, които явно вече са се били превърнали в сериозни скрити оръжия на комунистическата власт и са се стремили да насочват Църквата в желаната от партията насока[41].
На 10 февруари 1947 година е подписан Парижкият мирен договор, който урежда статута на България след края на Втората световна война. Подписването на този договор лишава западните сили от основното им средство за оказване на политически натиск върху правителството в България. Комунистическата партия веднага се възползва от това и още през лятото на 1947 година депутатите от опозицията са арестувани. Само седмица след влизането на договора в сила е екзекутиран лидерът на опозицията Никола Петков. С изключение на Земеделския съюз, другите партии от Отечествения фронт са закрити[42]. Веднага след това, на 4 декември, е приета новата, така наречена Димитровска конституция на България, която е направена по образец на съветската от 1936 година[43]. Въпреки че в продължение на повече от година между Св. Синод на Българската православна църква и лидерите на Българската комунистическа партия са водени разговори за това, какво място трябва да заеме православието и Българската православна църква в новата конституция[44], както и от факта, че лично Георги Димитров на срещата си от 15 юни 1947 година със синодалните архиереи поема ангажимент да се съобрази с някои от исканията на Църквата[45], в новата конституция нищо от тези искания не е включено. Църквата в България по подобие на случилото се в Русия през 1918 година е окончателно отделена от държавата, с всички произтичащи от това последици. Новата конституция и смазаната опозиция окончателно утвърждават тоталитарния режим на комунистите в България. Липсата на политическа опозиция в страната дава възможност на тоталитарната власт да се съсредоточи още по-внимателно върху единствената опозиция в идеологически план – Църквата. Парижкият мирен договор включва и клаузи, които трябва да гарантират религиозните свободи в България. За съжаление, срокът на тези клаузи е осемнадесет месеца. Веднага след изтичането на този срок, на 1 март 1949 година комунистическата партия в България приема и обнародва „Закон за изповеданията“, с който напълно ограничава религиозните свободи на българските граждани[46]. Интересно е да се отбележи, че първоначалният вариант на този Закон е бил толкова ограничителен спрямо Българската православна църква, че дори Москва реагира много остро на него и дори съветва да бъде отстранен директора на изповеданията Д. Илиев за множеството допуснати груби грешки в политиката му спрямо Църквата в България[47]. Нещо повече, от документа се вижда, че Д. Илиев е оправдавал своите действия с Москва, тоест, че оттам е било наредено нещата да се случват така. Дали поради факта, че с тези си действия той компрометира Москва или поради явна некомпетентност, от СССР са настоявали и преди за смяната му, но благодарение на роднинската му връзка с Трайчо Костов и зам. министъра на външните работи Владимир Топенчаров, това не се е случило[48]. Следващата стъпка на комунистическата партия е да наложи и нов устав на Българската православна църква. Още в края на 1950 година и началото на 1951 година той е изготвен и Св. Синод след дълги спорове, на 3 януари 1951 година, е принуден да одобри и приеме. Самият устав е официално приет и гласуван на 9 май 1953 година от Третия църковно-народен събор, проведен в София[49]. Междувременно с активната подкрепа на комунистическото правителство и на Москва през 1945 година е вдигната схизмата между Българската православна църква и Вселенската патриаршия и след тридесетгодишно прекъсване е избран нов екзарх – екзарх Стефан, за предстоятел на Българската православна църква[50]. През 1953 година също с активната помощ и намеса на комунистическата власт е официално възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква и е избран първият български патриарх в новата ни история – патриарх Кирил[51]. Всичко това обаче се върши от комунистическата власт не поради някаква загриженост или любов към Църквата, а от политически интерес и с користни цели. Особено голям е интересът в това отношение на правителството на СССР и Московската патриаршия, която по това време се е превърнала в „духовен“ придатък на съветската политика. Целта е да бъдат използвани славянските православни църкви, за да се изземат функциите на Вселенския патриарх и да се прехвърлят те върху Московския патриарх и Руската православна църква. Желанието е с подкрепата на славянските църкви Москва да се превърне в трети Рим, а Московският патриарх – във Вселенски[52]. За целта е свикано и Московското съвещание от 1948 година, което обаче не може да изпълни тези задачи. Малко след завръщането си от това съвещание екзарх Стефан е принуден да подаде оставка, която веднага е приета и той е заточен в село Баня[53].
По същия начин помощта, оказана от комунистите за възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква и избора на патриарх Кирил, е ръководено само и единствено от користни подбуди[54]. Да бъде концентрирана духовната власт в ръцете на един човек, който да носи пряката отговорност пред правителството, и така да бъде контролирана по-лесно Църквата, да бъде възпрепятствана всяка възможност за намеса отвън в работите на Българската православна църква, тъй като само патриаршията гарантира пълната независимост на Църквата и, разбира се, издигнатият авторитет на Българската православна църква да бъде използван на международното поле и най-вече срещу Ватикана, както може да се види в решението на БРП (к) от 10 ноември 1948 година:
„Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия[55].“
В заключение можем да кажем, че комунистическото правителство в България, което превръща със завземането на властта на 9 септември 1944 година страната ни в сателит на СССР, следва във всичко указанията на Москва. По отношение на Църквата политиката му също не прави изключение. Всички по-съществени и важни стъпки в отношението си към Българската православна църква, комунистическото управление съгласува с Москва и всичко се осъществява след предварително одобрение оттам. Същевременно, когато разглеждаме политиката на комунистическата власт в Русия по отношение на Църквата трябва да кажем, че тя сама по себе си не е нещо ново. Идеолозите и ръководители на болшевишката революцията в Русия в по-голямата си част идват от Западна Европа. За разлика от българските „революционери“, които стават партизани и ятаци буквално в последните часове на 9.ІХ.1944 година, руските са добре запознати с опита на европейските революции, с философските идеи на френската, немската и английска утопична мисъл, със социалните идеи на тази мисъл. В редиците на руските болшевики се включват мнозина от „интелигенцията“, хора, формирали се в различните философски кръгове и кръжоци, широко разпространени в предреволюционна Русия. Много от тях са възприели западните утопични идеи и модели за строителство на ново общество и за създаването на нов човек, на ново време. В това ново общество няма място за религия, за Църква. В това общество, както възкликва Ницше „Бог е мъртъв“, Бог трябва да умре, за да може човек да насочи погледа си надолу, към самия човек, към самия себе си. Да издигне собствения си живот като абсолютна ценност. Тоест, необходимо е едно цялостно преобръщане и преосмисляне на живота и на ценностната система и понеже „няма Бог“, всички средства за превъзпитание и формиране на този нов човек са позволени и трябва да бъдат използвани в името на бъдещото ново общество… Изведени до крайност от идеолозите на болшевизма, тези мисли и идеи започват да придобиват плът, с цената на много кръв. Но всичко в Русия е програмирано, макар и понякога да не липсва стихийност, идеолозите си дават добре сметка, че непрестанният терор, непрекъснатият натиск над Църквата само би я укрепил повече. Затова и настъплението срещу нея се води поетапно, заимства се „европейският опит“. Терорът се сменя с периоди на „покой“, с рестрикция, с агитация, с компрометиране, с всичко, което би могло да омаломощи и обезсили Църквата. Един от двигателите на революцията в Русия, Луначарски, пише: „Религията е като гвоздей: колкото повече го удряш, толкова по-дълбоко се забива…[56]“ Затова и използваният подход към Църквата е проверен, тестван в Европа. Известният познавач на Френската революция Алфонс Олар, като сравнява политиката към Църквата и религията от времето на Френската революция и случващото се по време на Октомврийската революция в Русия, намира много общи неща, най-важните от които ще изброим: обявяване свобода на всички изповедания и култове, отмяна на църковните бракове, премахване на религиозното образование в училищата, конфискация на църковните ценности, унищожаване на мощите на светците, съставянето на пародии и заменянето с тях на църковните празници, затварянето на храмовете и превръщането им в клубове и кръчми, въвеждане култа към мъчениците на революцията, на революционните герои, смяна имената на населените места, смяна на григорианския календар и въвеждането на революционен такъв (да не се бърка със смяната на юлианския календар с григориански), забрана за празнуването на Рождество Христово и Пасха, замяна на седмицата с такава с пет, шест или повече от седем дни, с цел християните да не могат да почитат неделята и други[57].
С други думи, отношението на тоталитарните комунистически държави към Православната църква е предварително подготвено в самите общества, които не успяват да мобилизират достатъчно съпротивителни сили срещу заразата на тоталитарния атеистичен строй. В България спорът за намаляване на влиянието на Църквата в образованието започва далеч преди комунистическия преврат, а в Русия силните антицърковни настроения обхващат руското общество още в началото на революционния XX век. Разбира се, в руския контекст тези идеи са много по-ясно артикулирани и са елемент от бурния интелектуален живот на предреволюционна Русия. Тук трябва да се отбележи също, че роля в тези процеси има и самата Православна църква, която в годините преди голямото изпитание на терора и гоненията се оказва недостатъчно готова да разпознае конформизма като църковен проблем, което е особено трудно в периодите на „мир” в отношенията Църква-държава. Този обратен процес – на вписването на църковния живот в ограничителните рамки на един враждебен атеистичен режим е предмет на отделно изследване, което трябва да анализира предпоставките за проникването на тоталитарната зараза в църковната тъкан.
___________________________________
*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Виж: Власть и Церковь в восточной Европе 1944-1953. Документы Российских архивов (ред. Т. Волокитина), т. 1 и т. 2, Москва, 2009; Петров, Н., По сценарию Сталина: роль органов НКВД-МГБ СССР в советизации стран Централной и Восточной Европы 1945-1953 гг., Москва, 2011;
[2]. ГАРФ, ф.6991, о.1, д.13, л.272, Власть и Церковь в восточной Европе…, т.1, с. 49; Виж също: Николчев, Д., „Разделението” между религията и държавата по време на комунизма – факти и изводи след прочита на досиетата на държавна сигурност. http://svobodazavseki.com/broj-31/306-31-article-4.html. Достъп: 4.01.2015 година.
[3]. Показателни в това отношение са думите на Никита Хрушчов, който обещава да покаже „последния поп по телевизията“. Виж: Душенко, К., Цитаты из русской истории. От призвания варягов до наших дней. Справочник, Москва, 2005, с. 202; Виж също: Степанов, В., Работа по отрыву от церкви, Мирт, 2009, 1 (66); Петров, В., Первым, кто призвал восстановить храм Христа Спасителя, был Юрий Алексеевич Гагарин, Православная газета, 2006, 29 (398).
[4]. Анастасий (Янулатос), „Некоторые замечания по истории Албанской Православной Церкви в ХХ столетии и ее воскресение в 1991 году“. Православная Церковь в Восточной Европе ХХ век. (ред. Шайо, К.), Киев, 2010, с.141-144.
[5]. Сравни: За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел“ (интервю с д-р Николай Михайлов), Християнство и Култура, 22, 2008, с.8-9.
[6]. Ленин, В., Об отношении рабочей партии к религии, Пролетарий 45, 13 май, 1909 г.; Ленин, В., Полное Собрание Сочинений, Москва, 5-е изд., 1967, т. 17, с. 417-438. Съществува и различно от това мнение, а именно, че Ленин е искал бързото и пълно унищожаване на православното духовенство и въобще на религията, като за целта се привежда и документ, който обаче според мнението на мнозина специалисти е фалшификат. Виж по-подробно: Латышев, А., Рассекреченный Ленин, Москва, 1996.
[7]. Виж по-подробно: Красный террор в годы Гражданской войны: По материалам Особой следственной комиссии по расследованию злодеяний большевиков (ред. Фельштинского, Ю. и Г. Чернявского), London, 1992; Куртуа, С., Верт, Н., Панне, Ж-Л, Пачковский, А., Бартошек, К., Ж-Л. Марголен, Чёрная книга коммунизма. Преступления, террор, репрессии, Москва, 2001.
[8]. Священный собор Православной Российской Церкви. Деяния, Кн. VI, Москва, 1918, с. 4-5; Акты святейшаго Тихона, Патриарха Московского и Всея России (съставител М. Губонин), Москва, 1994, с. 83-85.
[9]. Калинова, Е., Мястото и ролята на Отечествения фронт в годините на „народната демокрация“ (1944-1947). – В: История на Отечествения фронт/съюз в България, т.1, София, 2012, с.47.
[10]. АМВР, ф.1, о. 1, а.е 47, л.1. Съществува и второ подобно протестно писмо на митрополит Стефан с дата 3. XI. 1944 година, адресирано този път до министъра на външните работи и изповеданията, в което отново се цитират членове 161 и 163 от Екзархийския устав, с молба те да се спазват. Виж по-подробно: ЦДА, ф. 791к, о.2, а.е. 210.
[11]. За участието на Руската православна църква в свалянето на монархията в Русия виж: Бабкин, М., „Народовластие от Бога“. Февральская революция 1917 года получила поддержку Святейшего Синода, НГ-религии. (Приложение к „Независимой газете“, 4 (198), Москва, 2007; Бабкин, М., Русская православная церковь в начале ХХ века и ее отношение к свержению монархии в России, Москва, 2007; За участието на Българската православна църква в свалянето на монархията в България, виж специалното изложение на Св. Синод на Българската православна църква до българския народ от 4 септември 1946 година, публикувано в Църковен вестник с призив да не се подкрепя монархията и с обяснение, защо не трябва да се подкрепя: ЦПА, ф. 1, о. 7, а.е. 807.
[12]. За убитите свещенослужители в България от комунистическата власт след 9.IX.1944 година съществуват множество статии и споменавания в различни източници и документи, които няма как да изброим тук. Един добър и сравнително пълен списък съществува в книгата на свещеноиконом Йордан Карагеоргиев. Виж: Карагеоргиев, Й., Благослови неприятелите ни, Господи, Ст. Загора, 2008.
[13]. Шкаровский, М., „Руская православная церковь в XX столетии“. – В: Православная церковь в Восточной Европе ХХ век (ред. Шайо, К.), Киев, 2010, с. 352.
[14]. Това непрекъснато изземване на църковна собственост от страна на новата власт принуждава Св. Синод на Българската православна църква да изпрати специално писмо до министъра на външните работи и изповеданията, с молба тази практика да се прекрати, за да се създадат нормални условия за работата на Църквата. Виж: Протокол № 29 от заседанието на пълния състав на Св. Синод на Българската православна църква от 21 юни 1945 година.
[15]. Стоянов, Лъчезар, „Комунистическият режим в България – противници и жертви“. – В: Съпротивата срещу комунистическия режим в България (1944 – 1989). Сборник материали от национална научна конференция, Нов български университет, 23-24 март 2011 година, София, 2011, с.21.
[16]. По-подробно виж: Мигев, В., „Утвърждаване и разгръщане на Сталинския модел на социализма в България (1948-1953)“. – В: Страници от Българската история. Събития, размисли, личности, т. 2, София, 1993, с.54-70.
[17]. Държавен вестник, бр. 302, 27 декември 1947 година.
[18]. Краснощеков, К., „Гоненията срещу православната вяра в Съветска Русия (1918-1940 г.)“, Богословска мисъл, кн.3-4, 2011, с. 41, 49-51.
[19]. Най-известният случай в България е разрушаването на храма „Всех святих“ в град Русе, но има и десетки други по-малко известни случаи на разрушени от комунистите храмове в България, като например параклисът „Въздвижение на Св. Кръст Господен“ в София (кв. Младост 1), църквата в село Полковник Минково, храмът „Успение Богородично“ в село Попово до Перник и много други.
[20]. Голяма част от църквите в Несебър, църквата в Земен, Боянската църква, Рилският манастир в периода 1961-1968 година и така нататък са превърнати в музеи, Билинският манастир е превърнат в свинарник, Вакарелският манастир в обор, църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Созопол, превърната първоначално след 1944 година в музей, а след това в склад, Гигинският манастир е превърнат след 1944 година в пионерски лагер и така нататък.
[21]. Виж по-подробно Калканджиева, Д., Българската православна църква…, с. 165-179.
[22]. В повечето случаи изземването на църковни средства и ценности от държавата под претекста на благородни каузи е последвано от използване на отнетите сгради по съвсем различно предназначение. Например в случая, споменат тук с големия глад в Поволожието и въобще в цяла Русия в периода 1921-1923 година, средствата не се използват от държавата, за да се помогне на гладуващите, а за покриването на различни празнини в хазната, понеже в този период комунистите са довели „съветската държава“ до банкрут. Виж: РПЦ и коммунистическое государство 1917-1941 г. Документы и фотоматериалы (ред. Я. Щапов), Москва, 1996. с. 67-69.
[23]. Регельсон, Л. ,Трагедия Русской Церкви 1917-1945, Париж, 1977, с. 217.
[24]. Красная газета, 23 февраля, 1922; Виж също писмото на Ленин до Молотов и членовете на Политбюро от 19 февруари 1922 година, където той предлага да се започне конфискацията на църковното имущество. Много показателен е следният пасаж от това писмо: „…ние можем (и затова сме длъжни) да проведем изземването на църковни ценности с най-яростна (бясна) и безпощадна енергия и да не се спираме пред потушаването на каквато и да е съпротива (с самой бешеной и беспощадной энергией и не останавливаясь перед подавлением какого угодно сопротивления)“. Пълният текст на писмото: „Новые документы В. И. Ленина (1920-1922 г.)“. – В: Известия ЦК КПСС, 4, 1990, с. 191.
[25]. Прот. М. Полски ни дава следните данни за убитите: 2691 свещеника, 1962 монаха и 3447 монахини. Польский, М., Новые мученики российские, т. 1, Джорданвил, 1949, с. 214. Виж също: Поспеловский, Д., Руская православная церковь в ХХ веке, Москва, 1995, с. 106.
[26]. Российский госудаственный архив социално-политической истории (РГАСПИ), ф. 17, оп. 125, д. 93, л. 18; д. 188, л. 1, 4, 8-9, 18-19; д. 261, л. 34.
[27]. Виж по-подробно: Шкаровский, М. Русская…, с.376-377.
[28]. Писмото е с дата 18 октомври 1944 година. ГАРФ, ф. 6991, о. 1, д. 16, л.11. Власть и Церковь в восточной Европе…, т. 1, с. 50-51.
[29]. „Постановление Комиссариата по народному просвещению о передаче дела воспитания и образования из духовного ведомства в ведение Народного комиссариата по просвещению, 11 (24) декабря“. – В: Декреты Советской власти, Т. I. 25 октября 1917 г. – 16 марта 1918 г. Москва, 1959, с. 210-212;
[30]. Полетаева, Т., А., Куренков, „Взаимоотношения Русской Православной Церкви и государства в 1918-1925 гг.“ – В: Православная култура: история и традиция, кн. 2, Белгород, 2012, с. 178-189.
[31]. „Разяснение V отдела Наркомюста № 227 от 8 мая 1922“. – В: Гидулянов, П., Отделение Церкви от Государства в СССР. Полный сборник декретов, ведомственых распоряжений и определений Верховного Суда РСФСР и других социалистических республик, Москва, 1926, с.368-369.
[32]. ЦДА, ф. 28, о. 1, а.е. 27.
[33]. Св. Синод изпраща специално писмо до правителството, в което иска едно по-толерантно отношение към Църквата в България. Виж: Протокол от заседанието на намаления състав на Св. Синод на Българската православна Църква, номер 22 от 17 октомври 1944 година.
[34]. Държавен вестник, бр.7, 10 януари, 1945 година.
[35]. Държавен вестник, бр.7, 10 януари, 1945 година.
[36]. Kalkandjieva, D., The Millenium of the Death of Saint Ivan of Rila (May 26, 1946), Bulgarian Historical Review, vol.3-4, Sofia, 2002, p.188-206.
[37]. Пълният текст на речта на Георги Димитров е публикуван в списание Славянска мисъл, кн.5, 1946, с. 9-11.
[38].Виж по-подробно: Обновленческий раскол. (Материалы для церковно-исторической и канонической характеристики), (Соловьев, И. сост.), Москва, 2002.
[39].ЦДА, ф. 1 б, о. 6, а.е. 3472, л. 89-102. Този документ е много интересен от гледна точка на данните изнесени в него. Независимо от факта, че в търсенето на по-силен ефект са вероятно доста преувеличени, са много показателни за политиката на комунистическата власт и превземането на Църквата отвътре . Относно членството на свещеници в БКП, виж: Доклад от помощник-министъра на вътрешните работи Йонко Панов до министъра на вътрешните работи за политическото състояние на Българската православна църква (БПЦ) от 25 юни 1945 г. – АМВнР, ф. 10, о. 9, а.е. 266а.
[40]. Умишлено е съхранен оригиналния правопис на документа.
[41]. Интересно е мнението на Момчил Методиев, че още през 1944 година Свещеническият съюз е овладян от комунистите и фактически двадесетина свещеници, членуващи в БКП, доминират и командват съюза. Виж: Методиев, Момчил, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 година), София, 2010, с.143-145. Виж също коментара по този въпрос на покойния Ст. Чурешки. Трябва да отбележим, че Чурешки изглежда не е бил запознат с документа от ЦДА (Централен държавен архив), цитиран в бележка 38 и за формирането на своето мнение ползва само документи от АМВР (Архив на Министерството на Вътрешните работи).: Чурешки, Ст., Православието и комунизмът в България 1944-1960 г., София, 2004, с.140-141.
[42]. Мигев, В., Утвърждаване и разгръщане…, с.51; Исусов, М., „Политическият живот в България след Втората световна война“. – В: Страници от Българската история. Събития, размисли, личности, т. 2, София, 1993, с.82-83.
[43]. Знеполски, Ивайло, История на Народна република България. Режимът и обществото, София, 2009, с. 115.
[44]. Подробно разбор на тези разговори между Св. Синод на Българската православна църква и държавните институции в България, както и между синодалната архиерейска комисия, осъществяваща контакти с парламентарната комисия, която подготвя новата конституция виж в: Калканджиева, Даниела, Българската Православна Църква и „народната демокрация” (1944-1953), Силистра, 2002, с.117-139.
[45]. ЦДА, ф. 165, о.1, а.е. 4.
[46]. Всъщност Законът е приет на 26 февруари, а е обнародван на 1 март. Виж: Държавен вестник, бр. 48, 1 март 1949 година.
[47]. АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 39-40. Става въпрос за секретен документ озаглавен: „Записка В. А. Лорина в Политбюро ЦК ВКП(б) о проекте закона о вероисповеданиях, внесенном на рассмотрение сессии Великого Народного собрания Болгарии“ от 17 ноември 1948 г.
[48]. Ibid.
[49]. Повече за съставянето и налагането от комунистите на новия устав на Българската православна църква виж в Темелски, Христо, „Българската православна църква пред своята Голгота на 21 век“. – В: Из църковното ни минало, т.2, София, 2009, с.341-359.
[50]. ЦДА, ф. 1Б, о. 7, а. е. 180, л. 1. Този документ е много интересен и поставя редица въпросителни около личността на екзарх Стефан. Става въпрос за радиограма под номер 51 от Трайчо Костов до Георги Димитров с дата 25 декември 1944 година. Там пише: „Куриерът замина днес, взето е решение владиката Стефан да стане екзарх и да присъства в Москва на църковния събор като глава на българската църква“. Показателни са и думите от разпита на архимандрит Калистрат от Рилския манастир, арестуван и измъчван многократно от комунистите: „… изборът на Стефан за екзарх беше психически подготвен от факта, че всички мислеха, че само той може да се справи с трудностите при новата обстановка…“ – АМВР, ф. 3, о. 2, а. е. 454, л. 107.
[51]. Методиев, Момчил, Между вярата и компромиса…, с.147-154.
[52]. Шкаровский, М., Русская православная церковь…, с. 390-391.
[53]. Документите от руските архиви показват една любопитна картина. Решението за приемането на оставката на екзарх Стефан е било взето в София, след което Георги Димитров на 10 септември 1948 година иска одобрението (пост фактум) за действията на София от Сталин. Виж: АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 37. В този документ Георги Димитров съобщава на Сталин също, че въпросът с избора на патриарх още не е решен, но по предложение на Трайчо Костов са решили да бъде издигната кандидатурата на Пловдивския митрополит Кирил. На 16 септември Сталин отговаря, че няма възражение по приетата оставка на екзарх Стефан – АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 36. Интересно е да се види и личното мнение на екзарх Стефан за причините да подаде оставка и тя да бъде приета, независимо от уверенията на Васил Коларов и други представители на комунистическата власт, че правителството няма да приеме оставката му. Виж откъса озаглавен „Извадки от дневника ми“ с дата 11 септември 1948 година съхраняван в АМВР – АМВР, ф. 3, о. 2, а. е. 455, л. 180-187.
[54]. Виж: Николчев, Дилян, „Патриарх Кирил в плановете на Държавна сигурност (хипотези и документи)“, Християнство и култура, 5 (92), 2014, с.58-67.
[55]. Темелски, Христо, Българската православна църква…, с. 347.
[56]. Луначарский, А., „Политика и религия“, Известия, 129, 8 июня 1929 г.
[57]. По-подробно виж: Олар, А., Християнство и Французкая революция 1789-1802, Москва, 1925.
Изображения – авторът Венцислав Каравълчев. Източник – Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5h1
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.