Съдът на Синедриона над Иисус Христос*

(Анализ на древноеврейското законодателство)

Фьодор Алексеевич Куприянов

Най-известният съдебен процес в историята се провел преди около две хиляди години в Иерусалим. По това време градът бил административен център на Юдея, която била толкова малка и политически незначима, че влизала в състава на една от римските провинции – Сирия.

Местният религиозен съд – синедрионът[1] – съдил Този, Който наричал себе си Син Божи. Съдебният процес, приключил с разпъването на Иисус Христос, до ден-днешен е предмет на множество спорове, основаващи се на анализа на откъслечните сведения, запазили се най-вече в книгите на Новия Завет.

Тези спорове имат, безусловно, богословски характер, тъй като подсъдимият не е обикновен човек, а от гледна точка на християните е въплътилият се Бог, Месия. Това съществено променя ситуацията. Въпреки че съм и богослов, в настоящия текст аз няма да се спирам на тази особеност на личността на Подсъдимия, а в качеството ми на юрист ще разгледам само достоверно известните норми на еврейското законодателство от разглеждания период и опирайки се на обичайната практика на тяхното прилагане, ще се опитам да определя доколко легитимна е присъдата, произнесена от синедриона в нощта на 6-ти срещу 7-ми април тридесета година[2].

Еврейското законодателство е сред най-старите в света. До нас са достигнали писмени източници на еврейското право от средата на второто хилядолетие преди Христа, въпреки че редица норми са съществували и са били използвани преди това. Нормите на еврейското право се съдържат в първите пет книги на Библията – Тората, Моисеевия закон. Законът, който бил даден от Бог на Моисей на Синайската планина, действал към момента на съда над Иисус Христос практически непроменен. При това към тогавашния момент вече били съставени многочислени коментари както към материалните, така и към процесуалните норми на Петокнижието. За това съдим по трактатите от Талмуда[3] и преди всичко по трактата Синедрион.

Важно е да се отбележи, че цялото юдейско законодателство било насочено към поддържане на богоустановения ред в еврейското общество. Нормите на закона – без значение към коя област на правото се отнасяли: гражданско, наказателно, семейно право – винаги имали религиозен характер.

Юдейското наказателно съдопроизводство се основавало върху следните принципи: точност в обвинението, гласност на съдебните прения, право на подсъдимия да се защитава сам, детайлно проучване на свидетелските показания, гарантиране на безопасността на свидетелите и най-важното – милост[4].

Именно последното – проявата на милост към провинилия се – колкото това и да звучи странно на съвременния читател, било крайъгълният камък на цялото съдопроизводство на тогавашна Юдея. Въпреки че за много престъпления Тората предвижда смъртно наказание, според свидетелството на равините е било изключително трудно поради чисто процесуални причини да се произнесе смъртна присъда. Прелюбодеянието например се наказвало със смърт. Само че прелюбодеянието трябвало да бъде доказано чрез показанията на двама-трима свидетели, които лично и едновременно са видели действията на престъпниците при добро осветление, на практика при дневна светлина. Свидетелите трябвало да притежават добро зрение, да нямат физически недъзи, да не са в роднински отношения с излъгания съпруг и още много друго. Според мнението на равините съдийски състав на синедриона, който по-често от веднъж на седем години осъжда някого на смърт, може да бъде наречен „кървав[5]“.

Как така се е случило, че Иисус Христос – най-великият праведник на Своето време – все пак бил осъден на смърт? Били ли са спазени всички правила на съдопроизводството? Законна ли е била присъдата?

Авторът Фьодор Алексеевич Куприянов

Присъдата: „Да бъде осъден на смърт!“

Но как така – ще попита внимателният читател – още не сме се докоснали до самия процес, а вече обсъждаме присъдата? Там е цялата работа, че разглежданата присъда била произнесена преди началото на съдебния процес и дори преди началото на следствените действия.

Известно е, че няколко седмици преди началото на съдебния процес председателят на синедриона, първосвещеникът Каиафа, събира съдебния състав, за да обсъдят въпроса какво да правят с Иисус Христос. Как да постъпят с Човека, Чиято проповед противоречи на официалната доктрина и Който отгоре на всичко извършва многочислени изцеления, а народът Го следва. Някои членове на синедриона, например Никодим, предлагат Иисус да бъде извикан и изслушан. Само че Каиафа прекъсва изказванията и фактически произнася присъдата: „Вие нищо не знаете, нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине[6]“. Това „ръководно“ указание е било „правилно“ разбрано от останалите съдии и от този ден било решено Христос официално да бъде осъден на смърт[7].

Така вече можем да констатираме първото нарушаване от страна на съда на еврейското процесуално право: съдът произнася присъда преди началото на съдебния процес и дори преди началото на съдебното разследване. Нещо повече, към момента на произнасяне на присъдата дори не е бил определен съставът на престъплението. Формално за какво престъпление са искали толкова сурово наказание?

Христос не е извършвал престъпленията, предвидени в наказателния закон. Ето защо религиозният съд решил на практика да провокира бъдещия Подсъдим. При Спасителя нееднократно били изпращани хора, които Му задавали софистични въпроси, опитвайки се да Го принудят да даде отговор, който да послужи за бъдещо обвинение. Например на Христос бил зададен следният въпрос: трябва ли да се плаща данък на римския император, поробителя на нашето отечество? Провокацията от страна на правоохранителните и съдебните органи винаги се е смятала за противозаконна в световната практика. Юдея от времето на римското господство не прави изключение.

Но дори и провокациите не довели до нищо и Иисус продължил открито да проповядва в Иерусалим, призовавайки хората към добро. Виждайки провала на всичките си действия, синедрионът санкционирал неоснователния и незаконен арест на Спасителя.

Арестът

Според юдейското законодателство наказателното съдопроизводство започвало по следния начин: след получаването на донос срещу някого започвало внимателно разследване по отношение на доноса и на лицата, направили доноса. При това свидетели в процеса са можели да бъдат само хора с добра репутация. Затворници, жени, деца и хора с физически недъг не са имали право да донасят и свидетелстват. Доносът само на един човек, дори и да се ползвал с безупречна репутация, нямал никаква сила. За потвърждаването на който и да е юридически факт се изисквало да има минимум двама или трима свидетели (Второзаконие 19:15-20).

В разглеждания от нас случай не е имало формално основание за започване на съдопроизводство поради липса на обвинение срещу Христос.

Спасителят е арестуван в Гетсиманската градина през нощта от многобройна въоръжена тълпа храмови слуги[8]. В еврейското законодателство арестът бил предвиден само когато нарушителят на закона можел да се скрие или да извърши ново престъпление. По принцип арестували само лица, извършили убийство или въоръжено нападение. В този смисъл арестът на Спасителя бил незаконен, тъй като Христос не смятал да се укрива. Та нали Той дошъл в Иерусалим, вече знаейки за негативното отношение към Него от страна на религиозните власти. Освен това Христос не бил въоръжен.

За незаконността на ареста говори и самият Спасител: „Като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете; всеки ден седях с вас, поучавайки в храма, и Ме не хванахте“ (Матей 26:55).

Авторът Фьодор Алексеевич Куприянов

И така, незаконният арест на Иисус Христос е извършен. След това, съгласно законодателството, обвиняемият трябвало да бъде поставен под стража, тъй като еврейското законодателство не предвиждало възможността за нощно заседание на съда[9]. Към каквито и да е прояви на нощен живот евреите се отнасяли отрицателно. Законът дори забранява на юдеите да ядат животни и птици, които водят нощен живот. Разбираемо е, че през нощта е невъзможно да се проведе качествен съдебен процес поради физиологическата умора на съдии¬те и обвиняемия, както и поради съвсем естественото желание на съдиите да приключат по-бързо и да се приберат за почивка. В напълно аналогична ситуация след време, когато задържат апостолите Петър и Иоан, те са вкарани в затвора до сутринта, „защото вече се беше свечерило“ (Деяния апостолски 4:3).

Но Иисус Христос веднага след задържането незабавно е отведен на съд. Това обстоятелство е нарушение на съдебната процедура и поради факта, че на Христос не Му е предоставена възможността да призове свидетели на защитата.

Освен това съдебното производство, в нарушение на действащите правила, започнало не в залата на синедриона, а в къщата на първосвещеника Анна, един от членовете на синедриона. Анна по това време пребивавал „на покой“ и дори не бил председател на синедриона. Съответно той нямал никакви правомощия за провеждане на следствие или пък за започване на съдебен процес.

Според еврейския закон съдебното заседание започвало с четене на съответните членове от закона, в които бил обвиняван подсъдимият, и с разпит на свидетелите обвинители. Последните били предупреждавани за своята отговорност и за точността на показанията със следните думи: „Не за догадки, не за слухове, стигнали до теб от народната мълва, те питаме. Помисли каква велика отговорност пада върху теб; помисли си, това дело не е подобно на паричните отношения, където винаги могат да се поправят вредите. Ако ти спомогнеш несправедливо да бъде осъден обвиняемият, то върху теб ще падне не само неговата кръв, но и кръвта на цялото му потомство. Бог ще потърси сметка от теб така, както потърси отговор от Каин за кръвта на Авел. Говори [10]!“.

Само че разглежданото от нас съдебно заседание не започнало с четене на обвинения и със свидетелски показания, освен това нямаме основание да смятаме, че там са присъствали други съдии освен Анна. В тази ситуация, направо сред тълпата, арестувала Христос, Анна започва съдебния разпит на арестанта[11]: „Разкажи ни за твоите ученици и за твоето учение“.

Този общ въпрос бил зададен, за да може в отговора на Спасителя да се намерят основания за повдигане на обвинения, тъй като съдът нямал никакви други основания.

Само че Спасителят, познавайки Закона, отвърнал: „Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират иудеите, и скришом нищо не съм говорил. Защо питаш Мене? Питай ония, които са слушали, що съм им говорил; ето, те знаят, що съм говорил“ (Иоан 18:20-21).

Това законно апелиране за разпит на свидетели не е разгледано от съда. Вместо това един от слугите, или както бихме казали днес, един от съдебните пристави, следящи за реда по време на съдебното заседание, се приближил и ударил Обвиняемия по лицето с думите: „Тъй ли отговаряш на първосвещеника?“ (Иоан 18:22). По този начин бил извършен незаконен акт на насилие, демонстриращ общата обвинителна нагласа на съдебното заседание.

Авторът Фьодор Алексеевич Куприянов

Разпитът в отсъствието на пълния състав на съда не би могъл да има юридическа сила и може да се окачестви като нарушаване на правата на обвиняемия, тъй като нарушавал принципа на гласност на съдебното съдопроизводство. „Да няма само един съдия, понеже няма един съдия, освен Единният[12].“

А имало ли е съд?

Съдебното заседание, започнато от Анна, било незабавно продължено още същата нощ от синедриона в дома на първосвещеника Каиафа. Само че дори единствено поради формални основания и то трябва да бъде признато за незаконно.

Първо, заседанието се провело през нощта, по време на „тъма и неправда“, което, както вече казахме, било недопустимо. Второ, бързото свикване на Великия синедрион не позволило в него да участват всички членове, както изисквал законът[13]. Отсъствали именно хората, които били против осъждането на Спасителя и заявили това по време на предишното заседание на синедриона, на което била произнесена „досъдебна присъда“ на Христос. Нямало ги нито Иосиф Ариматейски, нито Никодим – тайните ученици на Христос, отсъствал и един от най-големите мъдреци на онова време – Гамалиил[14].

Съдът на синедриона се основавал на общоизвестния принцип за състезателност на страните. Доносниците обвиняват, обвиняемият се защитава. Нещо повече, в Юдея се практикувала забележителна процесуална особеност: членовете на синедриона се разделяли от председателстващия на две групи съдии, като едните поддържали обвинението, а другите – защитата!

Само че и този принцип в случая с Христос бил нарушен. Всички присъстващи членове на синедриона, начело с председателстващия първосвещеник Каиафа, който по-рано произнесъл „досъдебната присъда“, застанали на страната на обвинението. По този начин можем да констатираме предубедено отношение на съда.

Като не получили по време на първоначалния разпит в дома на Анна отговор, който да могат с една тенденциозна интерпретация да положат в основата на смъртна присъда, председателят на съда започнал разпита на явилите се свидетели на обвинението (Матей 26:60). Поради прибързаното свикване на съда лъжесвидетелите на обвинението не били достатъчно подготвени. Те разказвали за различни престъпления и съответно показанията им се преценявали като празни свидетелства, тъй като не се намерили дори двама души, които да свидетелстват за едно и също престъпление. В крайна сметка всички „свидетелства“ трябвало да бъдат преценени като единични показания, недостатъчни за произнасяне на присъда[15].

В крайна сметка се намерили двама лъжесвидетели, които свидетелствали в синхрон: „Тоя каза: мога да разруша Божия храм, и в три дни да го съзидам“. По този начин те обвинявали Христос, изразявайки се на съвременен език, в готовност да извърши терористичен акт. Но на всички в Иерусалим, съответно и в залата на съда, било известно, че Христос говорил така за чудото на възстановяването на храма, а не на негово разрушаване: „Разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна“ (Иоан 2:19).

Ето как съдебният процес попаднал в задънена улица. Нямало повдигнато обвинение, въз основа на което да се произнесе смъртна присъда на Христос. Според нормите на еврейското право наказателният процес трябвало незабавно да бъде прекъснат, а обвиняемият освободен. Подобно развитие обаче не влизало в сметките на синедриона.

Изходът бил намерен от първосвещеника Каиафа. „И като стана първосвещеникът, рече Му: нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тези против Тебе?“. Христос, Който не бил извършил никакво престъпление, мълчал и не се поддавал на поредната провокация, за да не бъдат думите Му използвани срещу Него самия.

Тогава първосвещеникът Му казал: „Заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий?“. Иисус му отвърнал: „Ти рече“.

Авторът Фьодор Алексеевич Куприянов

Юридическата форма, използвана от Христос, е била постоянно използвана в съдопроизводството на Израил и означавала: „Правилно каза“, „Да, това е истина“.

Ето го основанието за обвинение! Първосвещеникът незабавно и на пръв поглед правилно квалифицирал казаното: „Той богохулствува! Каква нужда имаме вече от свидетели? На, сега чухте богохулството Му!“.

Членовете на синедриона в един глас отвърнали: „Заслужава смърт“ (Матей 26: 60-66).

Само че положеното в основата на присъдата доказателство поради ред причини било получено незаконно. Първо, в наказателното юдейско съдопроизводство не се използвала клетвата, тъй като в подобен случай обвиняемият бил изправен пред избора дали да си признае престъплението, или да извърши още едно – да престъпи клетвата. Впрочем до ден-днешен във всички известни на автора наказателно-процесуални доктрини обвиняемите не се преследват за даване на лъжливи показания по отношение на самите себе си.

И второ, подсъдимият имал правото по свое усмотрение да отговаря или не на въпросите.

В дадения наказателен процес съдията, в нарушение на правните принципи, из¬ползвал формула от гражданското юдейско съдопроизводство, в което клетвите широко се използвали. Той произнесъл формулата: „Заклевам Те в Живия Бог, кажи…“, след което подсъдимият не просто трябвало да отговори, но и отговорът му се приравнявал към показания под клетва.

Някои изследователи[16] смятат, че обвинението е било незаконно още и поради факта, че се е основавало изключително на думите на обвиняемия, при това без да бъдат изследвани никакви други доказателства и без да са разпитани други свидетели, потвърждаващи думите на Христос. Тези коментари се позовават на често срещаната, включително и в еврейското право, норма, която счита за незаконна всяка присъда, основаваща се изключително върху самопризнанията на обвиняемия[17].

Струва ми се, че в конкретния случай този възглед е погрешен, тъй като думите на Христос: „Аз съм Синът Божи“, не потвърждават факта на престъпление, извършено в миналото. Тези думи сами по себе си според съдиите в синедриона образуват състав на престъпление – „богохулство“, валидно тук и сега.

Този факт обаче може да бъде преценен като богохулство без допълнително изследване само ако бъде призната принципната невъзможност Месия да се яви в образа на обикновен човек. Изглежда по този начин са разсъждавали и съдиите в синедриона, тъй като решили да не проверяват дали Иисус Христос действително е Месия.

Присъдата била произнесена единодушно, както личи от Евангелието според Матей[18]. Пълното съгласие при произнасяне на смъртна присъда според мнението на съвременния изследовател на еврейското право А. А. Тиктинер само по себе си трябва да доведе до отмяната ѝ. Според юдейския закон, ако смъртната присъда се приеме единодушно, нейното изпълнение се спира. Смятало се, че единодушието свидетелства за това, че съдът е проучил обстоятелствата повърхностно и съдиите не са търсили оправдателни доводи.

Но присъдата срещу Христос била незаконна и поради една съвсем друга причина. Всяка една смъртна присъда трябвало да бъде потвърдена не по-рано от един ден след произнасянето ѝ[19]. В Гемара се определя като жестокост всяка една прибързаност в съдебен процес за престъпление, което се наказва със смърт[20]. Но синедрионът, бързащ час по-скоро да се справи с опасния политически проблем, не разполагал със следващ ден, тъй като съдът се състоял в нощта срещу петък. В съботния ден, в деня за почивка, било невъзможно да се състои съдебно заседание, както и в следващите празнични дни – настъпвала Пасха, главният еврейски празник.

Поради тази прибързаност повторният съд се състоял в петък сутринта, макар че това не бил „следващият ден[21]“. При това, съгласно процесуалния закон, повторното заседание трябвало изцяло да съответства на процедурата на предишното. Обаче в разглеждания случай съдиите в бързината си се ограничили само до произнасяне на присъдата (Лука 22:66-71, Марк 15:1).

От всичко казано дотук е видно, че пълноценен и съответстващ на закона наказателен процес не се е състоял: нощното събрание на синедриона, по време на което били неколкократно нарушавани строгите норми на закона, не било легитимно; де факто не се състояло и повторно сутрешно заседание на съда – била само формално потвърдена присъдата, и то отново от непълния състав на съда и без спазването на процедурата.

Авторът Фьодор Алексеевич Куприянов

Касация и влизане на съдебно решение в сила

Еврейският закон предполагал възможността за преразглеждане на всяко решение по наказателно дело. При това оправдателната присъда не подлежала на отмяна, за разлика от обвинителното решение, което можело да бъде отменено във всеки момент. Така например пророк Даниил спрял изпълнението на смъртната присъда срещу девицата Сусана и поискал да се изследват свидетелските показания срещу нея (Даниил 13:45-49), като това изследване се случило не на мястото за екзекуция, а в съдебната зала. По правило съдът определял известен срок за подготовка на касация. В трактата Талмуд Синедрион се дава пример, при който е установен тридесетдневен срок за защитата да представи нови доказателства по делото[22]. В разглеждания от нас случай подобен срок не бил даден на Христос и Той бил лишен от правото на защита.

Приетото от синедриона решение нямало непосредствена юридическа сила в римската държава, тъй като императорът малко преди това лишил синедриона от правото да произнася и да изпълнява смъртни присъди. Те трябвало да бъдат потвърдени на нов съдебен процес при римския наместник – прокуратора.

Именно при прокуратора на Юдея се отправили в това утро членовете на синед¬риона, за да може той да признае Христос за виновен и подлежащ на смъртно наказание. При това пред Понтий Пилат обвинявали Христос в какво ли не освен в богохулство. Но съдът над Иисус Христос при прокуратора Понтий Пилат е тема на отделна статия из областта на римското право.

________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Синедрионът е колективният съдебен орган в древна Юдея. Върховният Синедрион, който съдил Иисус Христос, се състоял от 71 души и негов председател бил първосвещеникът. Останалите членове на съда били свещеници, старейшини и познавачи на Закона и Свещеното писание.

[2]. Евангелский синопсис, Православный Свято-Тихоновский Богословский институт, М., 2001, с. 120.

[3]. Талмудът е основният паметник на еврейската равинска писменост и съдържа норми и правила в об¬ластта на вероучението, морала, гражданското и наказателното право, а също така и сведения по история, археология, география, астрономия, медицина, естествознание и така нататък. Талмудът се състои от две части: Мишна (коментари към Тората) и Гемара (тълкувания на Мишна).

[4]. Талмуд, Мишна. Capita Partum. I, 1-2.

[5]. Талмуд, Мишна. Makhoth.

[6]. Иоан 11:49.

[7]. Иоан 11:50-54.

[8]. Левити, охраняващи Иерусалимския храм.

[9]. Талмуд, Мишна. De Synedriis. IV, 1.

[10]. Талмуд, Мишна. De Synedriis. IV, 5.

[11]. Според наказателно-процесуалния закон на Юдея не се е провеждало предварително, досъдебно разследване, а само публични съдебни прения.

[12]. Талмуд, Мишна. Pirke Avoth, IV,8.

[13]. Талмуд, Мишна. De Sinedriis, I, 5.

[14]. Гамалиил бил фарисей, законоучител и един от най-видните членове на иерусалимския синедрион по времето на Иисус Христос. Гамалиил оглавявал умереното богословско течение. Той винаги се стараел да страни от политиката и да избягва крайностите. Проявявайки мъдрост и предпазливост, например Гамалиил посъветвал синедриона да не наказва арестуваните по-късно апостоли (Деяния апостолски 5:34-40).

[15]. Талмуд, Мишна. De Synedriis. V, 3,4.

[16]. Например Иов (Гумеров), иеромонах, Суд над Иисусом Христом, М., 2007, с. 135.

[17]. Мишна, De Synedriis. VI, 1, бележката.

[18]. Матей 26:66.

[19]. Мишна, De Synedriis. IV,2.

[20]. Мишна, De Synedriis. IV, 1,8 бележката на Коцкей.

[21]. При юдеите денят започва със залез слънце и съответно нощният и сутрешният съд са се провели в един и същи ден.[22]. Мишна, De Synedriis. III, 8.

Изображения: авторът Фьодор Алексеевич Куприянов. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5PL

Фьодор Алексеевич Куприянов е практикуващ адвокат и религиовед. Преподава в Сретенската духовна семинария и в Свято-Тихоновския хуманитарен университет в Москва.

Жените и свещенството*

Валентин Велчев

Периодично в публичното пространство се развихря дебат между християни от различни евангелски общности относно възможността жените да бъдат ръкополагани за свещеници. Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър, Мъжът, жената и свещенството на Христос[1]. В първата част на настоящата публикация ще се опитам да доразвия неговия аргумент, изложен в точката „Позоваване на Преданието”. Целта ми е както да подкрепя онези протестанти, които не са преклонили коляно пред Ваала (Римляни 11:4), така и да дам още няколко довода в ръцете на православните вярващи, за да се чувстват по-добре подготвени, когато се изправят пред подобни предизвикателства.

Постмодернизмът в Църквата

На по-будните християни няма как да не е направило впечатление, че винаги се намират богослови, които твърде „успешно” нагаждат Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и прочее светски концепции. По думите на либералния германски теолог от ХІХ-ти век Албрехт Ричл християнството трябва да се адаптира към новите научни и философски начини на мислене, без да счита това за отстъпление[2]. Подобна тенденция се очертава особено ярко в редица от западните протестантски общества (и отчасти в римокатолицизма) през последните две столетия:

1. В края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век в теологията се появява принципът на униформизма и начаса теологът от Свободната шотландска църква Т. Чалмърс в една своя лекция формулира така наречената „теория за паузата”, според която Земята е на милиарди години[3].

2.Когато през 1859 година излиза книгата на Чарлз Дарвин Произход на видовете чрез естествен отбор, реакцията не закъснява и цял куп богослови, с най-значима роля между тях на Пиер Тайяр дьо Шарден, развиват учението за „теистична еволюция[4]”.

3.Също към средата на ХІХ-ти век светът се запознава с идеите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а християнските писатели започват да говорят за „религиозен социализъм” и „социално евангелие”, които по-късно служат като идеологическа основа на национал-освободителните движения в Латинска Америка[5].

4.Не дълго след зараждането на феминизма (като организирано движение) в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век се стигна и до нова концептуална парадигма в херменевтиката, според която ״Бог е Майка”, ״Христос е сексист”, а ״мъжете – единствените грешници[6]”.

5.Когато през четиридесетте години на XX-ти век в САЩ вече отшумяват последиците от Голямата депресия, все по-широко се подема пропагандирането на ״американския начин на живот”. Жаждата за успех, власт и финансов просперитет води до засилени консуматорски нагласи, които намират своето ясно отражение в ״Евангелието на благоденствието[7]“.

6.В резултат от дейността на движенията за граждански права малко след средата на ХХ-ти век в редица протестантски църкви са ръкоположени жени, а в началото на XXI-ви век – и хомосексуалисти за свещеници, като, за съжаление, тази тенденция значително се засилва напоследък[8].

7.През втората половина на XX-ти век поради глобализацията и миграцията доста по-настойчиво се прокарва и становището за религиозен плурализъм. Според англиканския професор Джон Xик макар в различните религии да се използват различни концепции и имена за Бога, то в онтологичен смисъл всеки вярващ човек по земята се покланя на една и съща свръхестествена Реалия[9]. Не е трудно да се схване, че по такъв начин мнозина съвременни философи и богослови ефикасно полагат основите за създаването на ״единна световна религия”.

Разбира се, списъкът е непълен и може да бъде продължен, но нека приемем, че и в този си вид той е достатъчно показателен. (Ще напомним още, че през въпросния период адептите на масонството, окултизма, теософията, дъновизма, метафизичните култове и прочее, и прочее също много убедително прилагат Библията в защита на своите учения).

Изброените по-горе „църковни” доктрини имат претенцията, че са базирани на една задълбочена екзегетика и са подкрепени с огромен брой библейски цитати. Но действително ли чрез Библията можем да докажем всичко, което си поискаме, дори еклектични становища? Не стигаме ли в крайна сметка до обикновен постмодернизъм?

Какъв отговор намират възраженията на поборниците за женско свещенство?

Ще се спрем на трите най-важни техни аргумента, след което ще ги коментираме:

Валентин Велчев, Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма

1.Наистина, Христос избра само мъже за апостоли; но те бяха също така обрязани евреи. Ако Църквата е изоставила Христовата практика, като е започнала да приема езичници за апостолското и свещеническото служение, дали не може да започне да приема и жени? Ако примерът на Христос не може да се третира като нормативен в първия случай, защо трябва да го смятаме за такъв във втория?

Нашият Господ отвърна на сирофиникианката, че е пратен до изгубените овце от Израилевия дом (Матей 15:22-28), което означава, че в изпълнение на пророчествата Той е трябвало да се роди, да живее, да умре и да възкръсне сред еврейския народ. Затова избраните дванадесет апостоли са единствено евреи, с които споделя: Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена (Матей 19:28).

Иисус обаче многократно е споменавал, че Неговата жертва е за всички хора по целия свят:

На Никодим отговаря: Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него (Иоан 3:17).

На самарянката край кладенеца заявява, че поклонението на истинския Бог ще бъде всеобщо: Жено, вярвай Ми, че иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца (Иоан 4:12).

На Тайната вечеря говори на учениците Си, че ще обедини вярващите от всичките народи: И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един Пастир (Иоан 10:16).

Преди да се възнесе, заръчва на последователите Си: Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал (Матей 28:19, 20).

От книгата Деяния на светите апостоли научаваме, че първо на апостолите Петър и Павел, вече съвсем явно, е разкрита тайната, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на обещанието в Христа Иисуса чрез благовестието (Ефесяни 3:4-6). Когато апостол Петър се моли на покрива на една къща в Иопия, изпада в духовно изстъпление и Бог му подсказва, че трябва да посети дома на римския стотник Корнилий. Още докато Петър излага благовестието, върху всички събрани слиза дарът на Светия Дух, след което те са кръстени с вода в Христовото име (Деяния на светите апостоли 10). На пътя за Дамаск на апостол Павел се явява сам Иисус Христос, малко след което пророк Ананий му съобщава, че Господ ще го изпрати да прогласява името Му пред народи и царе и пред израилтяните (Деяния на светите апостоли 9:15). Десетки години по-късно апостолите Павел и Варнава ще разказват как Бог е извършил чудесни дела чрез тях и е отворил врата за огромен брой езичници да повярват и да се присъединят към Църквата (Деяния на светите апостоли 14:27; 15:3).

Дали след отхвърлянето на задължителната сила на Моисеевия закон вече не е имало никакви пречки поне сред езичниците, освен мъжете и жените да стават свещеници? Не са ли извършвали апостолите огромна несправедливост, като са лишавали християнките от църковен сан и са препятствали тяхната пълноценна духовна реализация? Тук закономерно изникват следните въпроси:

Авторът Валентин Велчев

а)Щом Иисус е посочил толкова много указания за присъединяването на всичките народи към вярата, защо не е дал нито едно наставление за ръкополагането на жени?

б)Защо Бог не е съдействал за възприемането на женското свещенство, както е способствал например за утвърждаването на езичниците – изливал е над тях Светия Дух, отварял е врати за обръщането им в християнството и прочее.

в)Поради каква причина Светият Дух не е поправил апостолите, след като Иисус изрично заявява, че след Неговото заминаване Утешителят постоянно ще ги упътва на всяка истина (Иоан 16:13)?

Апостол Павел е бил наставляван свише с премного откровения (2 Коринтяни 12:7) чрез пророци (Деяния на светите апостоли 21:9-11) относно ученията, които излага в своите послания (1 Коринтяни 14:37) (за твърде малко от тях заявява, че няма заповед от Господа – 1 Коринтяни 7:25). Нещо повече, когато казва, че познава човек, който е бил занесен до третото небе и в рая (2 Коринтяни 12:1-5), той явно говори за себе си. Възможно ли е дори на небето Бог да не го е коригирал, ако действително е имал някакви грешки в проповедта и служението си?

В края на жизнения си път апостол Иоан се грижел за църквите в Мала Азия. Поради своята дейност около 90-та – 100-та година след Христа той бил заточен на остров Патмос. Там Господ Иисус Христос му се явил във видение и му дал послания до седем от тези църкви (Откровение 1; 2; 3). В тях има изобличения за допускането на ереси (ученията на николаитите и на Валаам), за търпението към „блудницата“ (по-точно „чародейката“) Езавел, за охладняването на вярващите и други, но никъде не се съдържа упрек, че християните-ръководители („ангелите на църквите“), за повече от половин век не са посветили в епископско или презвитерско достойнство дори една-единствена жена.

Най-показателният пример обаче ни е представен в Деяния на светите апостоли 11:1-18, когато апостол Петър се изправя пред укоряващите го апостоли и братя да отговаря за това, че е общувал с езичници. От думите му всъщност се разбира, че Бог го е подтикнал да отиде при стотника Корнилий, а после чрез изливането на Светия Дух му е дал недвусмислено да разбере, че трябва да кръсти целия му дом. Накрая Петър възкликва: … кой бях аз, та да можех да възпрепятствам на Бога? Това свидетелство е било най-силната апология на неговите действия, която е послужила моментално да престанат възраженията на юдеите-християни. По същия начин Бог можеше да инициира, да подкрепи и да защити женското свещенство, ако това Му беше угодно!

2.Все пак какво да кажем за робството? За почти всеки съвременен християнин е самоочевидно, че практиката едно човешко същество да притежава и продава други човешки същества е напълно несъвместима с християнското разбиране за достойнството на човека. Но ако не през деветнадесет, то на всяка цена поне през седемнадесет или осемнадесет века повечето християни са приемали институцията на робството за нормална житейска практика. Ако на Църквата бяха нужни осемнадесет века, за да признае порочността на робството, защо след още един-два века тя да не може да приключи с неоправданата дискриминация по отношение на жените? Ако християнската общност имаше право на ״нововъведения“ в един случай, защо да няма право и в друг?

В своите книги и статии поддръжниците на женското свещенство описват сърцераздирателно ужасяващите картини на робството, като по някакъв начин се стремят да ги свържат с дискриминацията на жените. Намираме един такъв подход, при който ״се свири на тънката струна на нашата душевност“, за изключително манипулативен. Целта е не само да бъде предизвикано състрадание, но и да се стигне до вменяване чувството на вина у християните (за дълготърпението им към робството), която им се внушава, че е необходимо да изкупят вината си, като допуснат жените до свещен сан. Налага се да споменем обаче, че положението на жените никога не е било сравнимо с робството, а и те вече се ползват с всички граждански права и това дали ще бъдат свещеници или не, не прибавя или отнема нещо от техните привилегии в обществото. В тази връзка ще изтъкнем няколко довода, които много умело се заобикалят или премълчават:

а)Разликата между мъжа и жената е вътрешно присъща на човешката природа във вида, в който тя е сътворена от Бога (тоест тя е нещо добро), докато тази между свободните хора и робите е следствие от злото, навлязло в света след грехопадението. Апостол Павел съветва робите при удобен случай да променят своето неравностойно положение: ако можеш и свободен да станеш, по-добре използувай случая (1 Коринтяни 7:21), но никъде не призовава жените да се стремят към свещенство. Към мъжете обаче той съвсем недвусмислено отправя такъв апел: Вярно е това слово: Ако се ревне някому епископство, добро дело желае. Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена… (1 Тимотей 3:1, 2).

Както подчертава митрополит Калистос Уеър, няколко отци, и особено св. Григорий Нисийски[10], са се противопоставяли яростно на робството като зло – необходимо зло може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаването на свещенството до мъжете като необходимо зло.

б)На едно място Господ отговаря на фарисеите: Поради вашето коравосърдечие Моисей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така (Матей 19:8). Първите четири заповеди от Декалога са свързани със знанието и служението на Бога, тоест към тях се отнасят и всички действия, които извършват свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, умиванията и така нататък. Вторите шест заповеди обуславят нормалния живот в обществото и те обхващат още гражданските, правните, етичните, санитарно-хигиенни и други норми, дадени за доброто на хората.

Когато определя социалните взаимоотношения, Бог взема предвид нашата сърдечна нагласа, тоест доколко сме допуснали любовта в своя живот. Затова неправдите между мъжете и жените, господарите и робите, белите и цветнокожите трябва да се преодолеят в непрестанната борба с егоистичното ни плътско естество, докато цялото общество узрее и в него победи справедливостта. Но що се отнася до сакраменталното, там редът е постановен единствено от Бога и никой не може да го променя.

в)Българското законодателство е съобразено с всички международни декларации и конвенции за правата на човека (в това число и правата на жените). В Закона за защита от дискриминация е записано:

Чл. 7. (1) Не представлява дискриминация:

……………………………………………………………………………………………………………….

3.Различното третиране на лица на основата на религия, вяра или пол по отношение на занятие, осъществявано в религиозни институции или организации, когато поради естеството на занятието или условията, при които то се осъществява, религията, вярата или полът е съществено и определящо професионално изискване с оглед характера на институцията или организацията, когато целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането ѝ[11]…“

Дори според каноните на светското законодателство недопускането на жените до свещенство не представлява дискриминация, което говори, че обратните претенции са изява на някаква радикална форма на феминизъм.

3.Христос никъде не дава наставления на своите ученици да ръкополагат жени, но Той също така никъде не им забранява да правят това. Същото, продължава този аргумент, се отнася и за следващите векове: може да няма нищо, което експлицитно да постановява ръкополагането на жени за свещеници, но нима има и експлицитна забрана срещу това?

Богословие, което се базира на аргумент за липсваща забрана, е не само слабо и нищожно (понеже излиза, че е лишено както от практическа, така и от теоретическа подкрепа), но е възможно то да се окаже и изключително опасно. Ще си послужим с един пример. В Новия Завет никъде не откриваме забрана за кръвосмешение и според горната логика инцестът би трябвало също да се въведе като практика в Църквата. Но едно добро богословие е необходимо да огледа всички страни на даден проблем, за да му намери най-подходящия библейски, църковноисторически, а за нашата съвременност – дори научен отговор. И за да не се подведе някой, че е възможно християнството да подкрепя подобно явление, ще се наложи да направим малко отклонение, за да разясним този въпрос.

Вярно е, че първите синове на Адам и Ева трябва да са били женени за сестрите си (поради липсата на други жени освен тях), но с умножаването на човечеството тези родствени връзки са ставали все по-далечни. Наистина хиляди години по-късно Авраам също е бил женен за своята полусестра Сара, но от контекста на повествованието се разбира, че това е било някакво изключение, а не общоприета практика. Когато е странствал в чужди земи, той я е представял за своя сестра, за да не помислят, че му е жена, и да го убият заради нея (тоест в съзнанието на хората от онова време сестрата не би трябвало да е жена) (Битие 12:10-20; 20:11-13). Примерът с Лот отново не е показателен – дъщерите му първо са се наговорили да го напият, защото явно са знаели, че в трезво състояние той никога не би се съгласил да участва в техния план, колкото и благочестиво да е изглеждало намерението им да продължат неговия род (Битие 19:30-38). Но понеже земните племена и народи не са имали строги нормативни уредби относно кръвосмешението, в Закона, даден на Моисей, категорично се забраняват браковете между кръвни роднини (Левит 18:1-20). В тринадесета глава на 2 Царства е описан кроежът на Амнон да легне с полусестра си Тамар, но тя отказва да го направи, защото подобен акт вече се третира като престъпление. Последвалото изнасилване води до неговото убийство от брат ѝ Авесалом, който не е наказан, понеже е извършил въздаяние според Закона (Левит 18:29).

В тази връзка за нас от съществен интерес представлява разрешението на случая, споменат в 1 Коринтяни пета глава: Дори се чува, че между вас имало блудодеяние, и то такова блудодеяние, каквото нито между езичниците се намира, именно, че един от вас има бащината си жена. Най-вероятно обаче тук не става въпрос за инцест, а по-скоро това е била втора жена на бащата, с която синът е прелюбодействал, а по-късно се е оженил за нея. Апостол Павел счита случилото за много тежко прегрешение, като очевидно се позовава на моралните норми от Стария Завет: освен постановлението в Левит 18:8 за подобно нещо още на Рувим е била отказана благословията на първородния син (Битие 49:4), а Авесалом става омразен на баща си Давид (2 Царства 16:20-23). Затова апостолът нарежда християнинът, извършил този грях, да бъде отлъчен от Църквата (жената явно не е била вярваща) – защото аз, ако и да не съм телесно при вас, но като съм при вас с духа си, като че ли съм при вас, – осъдих вече, в името на нашия Господ Иисус, оногова, който така е сторил това… да предадем такъв човек на сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духът му в деня на Господа Иисуса (Когато забранява на жените да говорят в църквите, което обезсмисля всякаква литургична дейност, апостол Павел също се позовава на Закона – 1 Коринтяни 14:34, а не на светски разпоредби от неговото време, като да речем Римското право, както ще видим в следващата точка, че правят защитниците на женското свещенство).

В своята история Църквата е постановила, че при определени родства (кръвни или основани на отношения, свързани с християнската вяра) не се позволява (и/или не е приемливо) сключването на брак.

Св. Иоан Кръстител открито изобличавал цар Ирод за престъпната му връзка с братовата му жена (Лука 3:19; Марк 6:18). А св. Теодор Студит обявил император Константин VI за отлъчен от Църквата, понеже принудил жена си да приеме монашество и се оженил за своя близка роднина.

В науката е доказано, че при близкородственото размножаване (английски – инбридинг) в поколенията се стига до намаляване на генетичното разнообразие. Съпътстващото увеличение на хомозиготността на рецесивните белези с времето най-често довежда до инбридингова депресия, в резултат на която се наблюдава влошено здравословно състояние, намалена приспособимост и фертилност, както и засилена смъртност[12].

Макар да не съществува изрична забрана за инцеста, внимателният богословски анализ показва, че такива деяния се класифицират като неморални (защото дори според Новия Завет Законът служи за разграничение между доброто и злото – Римляни 7:7), отричат се от дългогодишния опит на Църквата и според науката водят до твърде тежки аномалии в поколенията (по сходен начин бихме могли да разсъждаваме и за други подобни явления – педофилия, многоженство, наркомании, хазарт и така нататък).

Аргументът за липсваща забрана, когато е част от едно неиздържано и манипулативно богословие, създава изключително тревожен прецедент, който може да послужи за привнасяне в християнството на твърде опасни учения и практики.

Борба за равенство

Оказва се, че по-голямата част от протестантските деноминации, които първоначално допуснаха женското свещенство, много скоро след това възприеха и хомосексуалното свещенство – ангкликани, лутерани, епископални, презвитерианци и други. Но ако за първото някои от техните богослови ״благочестиво” се опитваха да намерят библейски основания (макар и както се убедихме, твърде спекулативни и повърхностни), то относно второто и Старият, и Новият Завет са категорично против (Левит 18:22; Римляни 1:27), което неопровержимо потвърждава, а и те самите признават, че в основата на тези съвременни „църковни” феномени не е Свещеното Писание, а „борбата за равенство”.

В своите Дневници протоиерей Александър Шмеман на едно място изтъква следното: Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия ״изначален” опит ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни” – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. ״Всички хора са равни” – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и прочее). Всяко ограничение е репресивно.

Докато самите християни приемат всички тези ״принципи” и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и прочее – лъжливи именно в своята отвлеченост, ״измисленост”. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.

Девизът „Свобода, равенство, братство” е издигнат от безбожната Френска буржоазна революция, която стимулира развитието на либералните движения, като стремежът е традицията и иерархията на Църквата да бъдат заменени със секуларните идеали на Просвещението. Не е трудно да се досетим защо протоиерей Александър Шмеман обаче намира борбата за равенство, обусловена от светската ценностна система, за демонична. Нека проследим какво казва Библията по въпроса:

В основата на падението на дявола е било желанието му да се уподоби (в някакъв смисъл „изравни”) на Бога: Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди… Ще бъда подобен на Всевишния (Исаия 14:12-14).

При изкушението на Ева в Едемската градина Сатана също ѝ подмята, че ако ядат с мъжа си от забранения плод, ще бъдат като Бога: Никак няма да умрете; но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога” (Битие 3:4, 5).

Когато се укрепил на престола, цар Озия решил, че короната му е недостатъчна, и пожелал да се изравни със свещениците (изглежда смятал, че заради служението им пред Бога те стоят по-високо от него). Той влязъл в храма, за да покади пред олтара, но бил възпиран от свещеник Азария (заедно с осемдесет негови събратя), който се опитал да го вразуми с думите, че само Аароновите потомци са посветени за тази цел. Накрая сам Господ се намесил и възпрял неговото нечестиво намерение: А Озия, който държеше в ръката си кадилница, за да кади, разяри се; и като се разяри на свещениците, проказата избухна на челото му пред свещениците в Господния дом, близо при кадилния олтар. И първосвещеник Азария и всичките свещеници погледнаха на него, и, ето, бе прокажен на челото си; и побързаха да го извадят оттам; и даже сам той побърза да излезе, защото Господ го беше поразил. И цар Озия остана прокажен до деня на смъртта си; и живееше в отделна къща като прокажен, понеже беше отлъчен от Господния дом (II Летописи 26:16-21). Така и днес, когато желаем да вземем на себе си нещо, което не ни е дадено от небето (Иоан 3:27), биваме обладани от надменност и гордост, които, също като живеница, непоправимо разлагат нашата духовна обхода в Христа.

Валентин Велчев, Вяра и наука

Крайният феминизъм се опитва да внуши на последователите си, че щом жените не упражняват всички професии наравно с мъжете, тогава не може да има истинско равенство между двата пола. Но както справедливо отбелязва една православна християнка, онези, които не се бунтуват срещу това, че няма жени миньори, остро се бунтуват против това, че няма жени свещеници[13]! Ако се съди по горните библейски цитати, стремежът към такъв вид „равенство” явно е разпалван от нечестив светски дух, който се стреми подмолно да наруши установения от Бога ред в Църквата и както ни уверява протоиерей Александър Шмеман, представлява скрит сатанизъм (при хомосексуалното свещенство сатанизмът вече е съвсем открит, защото по думите на св. Иоан Шанхайски, когато беззаконието стане норма, тогава нищо вече не може да те извади от тинята на греха. Тоест в този случай напълно се премахват границите между доброто и злото, грехът става неразпознаваем, а оттам покаянието, освещението и спасението – невъзможни).

За да онагледи думите си, че дарбите, службите и действията са различни, но Бог е същият, апостол Павел е представил един много удачен пример с членовете на човешкото тяло, които не са взаимно заменяеми, например ръцете не могат да изпълняват функцията на очите, а нозете – на главата, и прочее, но всички заедно изграждат единството на организма (1 Коринтяни 12).

В Стария Завет никъде не е писано, че войници трябва да бъдат единствено мъжете, но от контекста на стихове като Второзаконие 24:5 и много други това категорично се подразбира (аналогично е със свещенството в Новия Завет). Например пророчицата Девора, когато избухнала война, извикала Варак да застане начело на войската, а не е предвождала израилтяните подобно на съдиите, които са били мъже (Съдии 4:4, 6).

Женската биология изисква постоянни грижи, свързани с месечния цикъл, зачеването, износването на плода, раждането, кърменето и отглеждането на децата, поради което недопускането на жените до определени служения всъщност е проява на загриженост от страна на Бога. Затова онези, които искат да надянат хомота на свещенството на шията на жените, не само се противопоставят на Божиите разпоредби, но и не проявяват никаква милост към тях. Православното богословие тълкува думите на св. апостол Павел, че жените ще се спасят чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие (1 Тимотей 2:15), като ״майчинското свещенство на жената”.

На мъжете не е дадено да раждат, а на жените – да свещенодействат, като по такъв начин те взаимно се допълват в единната цялост на Христовото тяло, тоест Църквата. С други думи, тук е изпълнен принципът за единство в многообразието, без да е нарушен принципът за равенството (никой пол не е по-висш от другия), засвидетелстван, както отбелязахме, още в Битие 1:27.

Христос наставлява жадните си за власт ученици с думите: Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга (Матей 20:25-27). Феминизмът, който обвинява християнството в сексизъм, всъщност изпуска, че ръководната роля на мъжа в семейството и Църквата е свързана не с облагодетелстване, а с една непрестанна грижа за съпругата и децата, както и за цялото паство.

И за да се убедим, че ценностната система на светите отци е диаметрално противоположна на светската, нека си припомним още, че в Православната и Католическата църкви Пресвета Богородица се смята не само за най-видната представителка на човешкия род, но и за издигната над ангелските чинове – почтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите (Божествена литургия от св. Иоан Златоуст). Преданието нарича Дева Мария новата Ева, понеже тя е извършила онова, което първата Ева не е успяла – да бъде жена образец, пример за подражание на всички жени както по отношение на покорството към Бога (Лука 1:26-38), така и в майчинската ѝ отдаденост при раждането и отглеждането на Човешкия Син (Лука 2:40-50[14]). По думите на сръбската психоложка Александра Янкович църковното, библейско и евангелско разбиране за жената не само не дискриминира нейния капацитет и свобода, но ѝ придава такова достойнство, каквото не е идвало наум и на най-свободното феминистко въображение!

Има голям брой дяконии (служения), които са отредени за жените – благовестие, пророчество, съветване на други жени, възпитание на децата във вярата, грижа за бедните и немощните и много други. Затова християнките трябва да са винаги уверени, че са равни на мъжете във всичко, и да не се поддават на феминистките провокации за промяна на Божия иерархичен ред в Църквата.

Заключение

Женското и хомосексуалното свещенство са феномени на последното време и са прояви на една политическа и религиозна коректност от страна на множество църковни лидери, които по такъв начин твърде удобно избягват конфронтацията със секуларната идеология на западните правителства и общества. За разлика от тях християните, отстояващи библейските принципи, се натъкват на все по-ярко очертаваща се тенденция на преследване и наказателна отговорност. По думите на юриста Пол Колман: Тези, които изразяват непопулярно мнение или такова, което е встрани от политически коректната общоприетост на европейското общество, могат да загубят работата си, да бъдат глобени или дори да се окажат в затвора[15].

Либералните доктрини, навлезли напоследък в християнството, водят до много тежки следствия:

1) Теистичната еволюция разрушава базисните догмати на вярата.

2) Допускането на женско и хомосексуално свещенство подкопава моралните устои на Църквата.

3) Учението за плурализма полага основи за създаването на единна световна религия.

За разлика от Албрехт Ричл обаче ние считаме прегръщането на светската ценностна система за едно богословие на отстъплението, което е в състояние да превърне Църквата в „Голямата блудница” от седемнадесетата глава на книгата Откровение и да я доведе до присъединяване към единната световна религия на идещия Антихрист.

_________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж цялата статия: http://goo.gl/9RmPyD.

[2]. Mc Grath, Al. The Making of Modern German Christology (1750-1990). 82 ff.

[3]. Времето в науката и Библията. Съвременни възгледи за Сътворението, вж. точка „Теория за паузата”: http://kosmos-21.blogspot.com/2011/04/blog-post.html.

[4]. Милард Ериксън на едно място отбелязва: „Опитайте се да измените доктрината за Сътворението по какъвто и да е начин, и ще сте променили и всички останали аспекти на християнската вяра”. (Ериксън, М. Християнско богословие. С., Нов човек, 2000, с. 370). Правдивостта на неговото заключение може да бъде отнесена в пълна степен до концепцията за „теистична еволюция“, чиято качествено нова интерпретация на Сътворението коренно видоизменя и ученията за Грехопадението и Изкуплението. В крайна сметка се оказва, че тя подкопава и разрушава базисните догмати на християнската вяра: Вж. Теистичната еволюция и православното богословие: http://www.pravoslavie.bg/Философия/Теистичната-еволюция-и-православното-богословие

[5]. „Социалното евангелие – друго благовестие”: http://pastir.org/news/9262.

[6]. „Основни аспекти на християнския феминизъм“: http://kosmos-21.blogspot.com/2014/03/blog-post.html.

[7]. Макконъл, Д. Р., Друго благовестие, Велико Търново, АБАГАР, с. 170.

[8]. Протоиерей Александър Шмеман изтъква, че действителната причина за приемането на женското и хомосексуалното свещенство не се крие в библейската обосновка. Всъщност това е продължение на борбата за тяхното „равноправие” (схващано обаче според светската ценностна система), което либералните протестантски теолози желаят да им осигурят във все повече от своите деноминации. http://dveri.bg/xhx8u.

[9]. Hick, John, An Interpretation of Religion: Human Responses to the Transcendent, Palgrave, 2004; 2-nd ed., 33.

[10]. Homoly 4 on Ecclesiastes (PG 44:664C-668A; ed. Jaeger-Alexander, 334-8).

[11]. http://lex.bg/laws/ldoc/2135472223.

[12]. Вж. „Близкородствено размножаване”: http://bg.wikipedia.org/wiki/Близкородствено_размножаване

[13]. Вж. „Ролята на жените в Църквата”: http://www.svet.bg/?p=1007

[14]. Но въпреки че според светите отци Пресвета Богородица е издигната на най-високото стъпало сред сътворените същества, на нея също ѝ е отказана свещеническа благодат. Ще приложим цитат от статията на митрополит Калистос Уеър, точка „Позоваване на преданието“: Св. Епифаний Кипърски изследва подробно възможността за жени свещеници. „В Новия Завет, макар че откриваме жени пророци (Деяния апостолски 21:9), няма жена сред апостолите, епископите или презвитерите. Сред близките следовници на Христос има много жени – майка Му Мария, Саломия и други галилейки, сестрите на Лазар Марта и Мария, – но на никоя от тях Той не повери апостолство или свещенство. ״Безспорно, в Църквата съществува чинът на дяконисите, но на тях не им е разрешено да изпълняват никаква свещеническа функция.“ Освен дяконисите в Църквата има също чинове на вдовици и на възрастни жени, но ние никога не откриваме ״жени презвитери или свещеници“. След толкова много поколения християните не могат сега да започнат за пръв път да ръкополагат жени за ״свещенички“. Такова е заключението на Епифаний относно жените и свещенослужението: ״Бог никога не е определял за това служение никоя жена на света“.

[15]. Вж. „Опасните европейски закони за „речта на омразата””:http://svobodazavseki.com/broj-32/322-opasnite-evropeiski-zakona-za-rechta-na-omrazata.html.

Изображение – авторът Валентин Велчев и две негови книги. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5O9

Валентин Велчев е роден в град Оряхово (1963 година). Магистър по биология и химия, както и по богословие. Автор е на книгите: Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма (2003 година) и Вяра и наука (2010 година).

Личността на Иисус Христос (книга)

ivan-panchovskiАвтор: проф. д-р Иван Георгиев Панчовски (1913-1987)

1.    Личността на Иисус Христос

2.    Личността на Иисус Христос – продължение

3.    Личността на Иисус Христос – продължение 2

4.    Личността на Иисус Христос – продължение 3

5.    Личността на Иисус Христос – продължение 4

6.    Личността на Иисус Христос – продължение 5

7.    Личността на Иисус Христос – продължение 6

8.    Личността на Иисус Христос – продължение 7

9.    Личността на Иисус Христос – продължение 8

10.  Личността на Иисус Христос – продължение 9

11.  Личността на Иисус Христос – продължение 10 и край

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5yd

СТРАШНИЯТ СЪД НАД БОГА*

Преподобни Иустин Попович

преп. Иустин Попович 2Никога у човека не е имало по-малко от Бога, драги братя, отколкото днес; никога не е имало по-малко, отколкото днес. Днес дяволът се е въплътил в човека, за да развъплъти Богочовека. Днес всичкото зло се е вселило в тялото на човека, за да изгони Бога оттам. Днес целият пъкъл се е преселил на земята. Дали някой се сеща, че земята някога е била рай? Днешното падение на човека е неизмеримо по-голямо от първото падение. Тогава човек е отпаднал от Бога, а днес той е разпнал Бога, убил е Бога.

Човече, как ти е името, ако не – дявол? Но какво говоря аз? Това е оскърбление за дявола. Дяволът никога не е бил тъй зъл, така изкусно зъл, като човека. Господ Христос и в ада е слязъл, ала там не са Го разпнали. А ние Го разпнахме! Нима човеците не са по-зли от дявола? Нима земята не е по-пъклена и от ада? От ада не са изгонили Христа, а човеците днес са Го прогонили от земята, прогонили са Го от тялото си, от душата си, от своя град…

В зеницата на душата ми, братя мои, се е впил като змия зъл въпрос и злорадо ме пита: мигар е бил нявга човекът добър, щом е могъл Христа да разпне? Ти вярваш в човека, хвалиш се с него, оптимист си? Ох, виж човека, виж човечеството от зенита на Велики петък, виж как човекът убива Богочовека и ми кажи: и сега ли си още оптимист? Не се ли срамуваш от това, че си човек? Не виждаш ли, че човекът е по-зъл и от дявола?

Забравете всички дни преди и всички дни след Велики петък. Разгледайте човека в границите на Велики петък – не е ли той зеница на всяко зло, хиподрум на всички изкушения, сборище на всички гадости? Не е ли полудяла днес земята у човека? Не е ли доказал днес човек, убивайки Богочовека, че наистина той е лудостта на земята?

И Страшният съд, братя мои, не ще бъде по-страшен от Велики петък. Не, той несъмнено ще е по-малко страшен, защото тогава Бог ще съди човека, а днес човекът съди Бога. Днес е Страшният съд над Бога. Съди Го човечеството. Днес човекът оценява Бога – оценява Го на трийсет сребърника. Христа – за трийсет сребърника! Нима това е последната цена? Нима Юда е нашето последно слово за Христа?

Днес човечеството е осъдило Бога на смърт – това е най-великият бунт в историята на небето и земята; това е най-големият грях в историята на небето и земята. И падналите ангели не са сторили такова нещо. Днес се е извършил Страшен съд над Бога. Светът никога не е виждал по-невинен Осъден и по-безумен съдия. Над Бога са се надсмели по-страшно, отколкото когато и да било. „Всесмехливият ад“ днес се е вселил в човека и е осмял Бога и всичко, що е Божие. Днес е осмян Този, Който никога не се е смял. Казва се, че Господ Иисус никога не се е смял, но често са Го виждали да плаче. Днес е опозорен Онзи, Който дойде нас да прослави, днес мъчат Оногова, Който дойде нас да избави от мъки. На смърт се предава днес Онзи, Който ни донесе живот вечен. Човече, има ли край твоето безумие? Има ли дъно твоето падение?

Прочетете още „СТРАШНИЯТ СЪД НАД БОГА*“

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (18)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

6. Нощта в Гетсимания на шести срещу седми април

В нощта на пасхалната трапеза не било прието да се излиза от къщи, но Иисус нарушава това правило навярно от тревога за учениците. В горницата лесно можели да ги арестуват заедно с Него. Не е изключено Юда първо да е проверил дали къщата е празна, и едва тогава да е повел стражата в пустата градина отвъд Кедрон, където Учителят често се уединявал с дванайсетте.протоиерей александър менПо пътя Христос продължава да говори с учениците. Обяснява им смисъла на тайнството на Чашата, което съединява причастниците в едно цяло. „Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят – казва Господ. – Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие – пръчките[1].“

Иисус говори и за Духа – Застъпник и Утешител**, чиято сила ще преобрази апостолите, когато Син Човешки няма да бъде вече с тях. „Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесе. А кога дойде Той – Духът на истината, ще ви упъти към всяка истина.“

На Църквата ѝ предстои, както и на Христос, да премине през кръщението чрез скръбта и да изпие чашата на страданията. Но разлъката ще е временна. Разделяйки се с Христос, учениците не бива да се натъжават. Той ще се върне при тях. „Истина, истина ви казвам, че вие ще плачете и ридаете, а светът ще се възрадва. Вие ще бъдете печални, но скръбта ви ще се превърне в радост. Жената, когато ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ. Но когато роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени, но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме. И него ден няма да Ме попитате за нищо.“протоиерей александър мен.8jpgПратениците на Месията са избрани за велико служение и Той ще ги отведе в царството на Отца. „Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте и повярвахте, че Аз съм от Бога излязъл. Излязох от Отца и дойдох в света. Пак оставям света и отивам при Отца.“

Струва им се, че започват да вникват в думите.

– Ето, сега открито говориш и никаква притча не казваш. Сега разбираме, че знаеш всичко, и нямаш нужда някой да Те изпитва***. Поради това вярваме, че си от Бога излязъл.

– Сега ли вярвате? – казва Иисус. – Ето настъпва час, и настана вече, да се разбягате всеки поотделно, и Мене сам да оставите. Ала Аз не съм сам, защото Отец е с Мене.

Той не упреква учениците, напротив, иска да им внуши твърдост. „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света.“

Когато минават покрай храма, Иисус се спира. Тъмните грамади на крепостта и на светилището са застинали в безмълвие. На сутринта тук ще се извършват богослужения и хиляди хора ще принесат пасхални агънца при олтара. Но спящият град не подозира, че същата нощ край стените на Божия дом, заобиколен от единайсет смутени галилейци, се моли вселенският Първосвещеник и Спасител. Той моли Отца да опази малкото Си стадо сред враждебния нему свят. „И не само за тях се моля – шепне Той, повдигнал очи към звездното небе, – но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ Бъдещият Храм на Църквата Христова се озарява от лъчите на божественото Триединство…протоиерей александър мен.17В Иерусалим и до днес са се запазили изтритите стъпала на древна каменна стълба. Навярно тъкмо по нея е слизал Христос на път за Елеон. Прекосявайки Кедронската падина, Той не отива във Витания, а предпочита да остане в Гетсиманската градина. Това е опасано със стена малко частно владение с маслинова горичка[2].

Пълната луна посребрява листата и хвърля отблясъци върху извитите стволове на дърветата. Нищо не нарушава мълчанието на хладната пролетна нощ. Учениците, преминавайки през оградата, започват да се разполагат за почивка. „Поседете тук, а Аз през това време ще отида там да се помоля“ – казва Иисус, сочейки към вътрешността на градината.

Петър, Яков и Иоан, които Той взема със Себе Си, не могат да не забележат промяната в Учителя. Допреди малко Той бе изпълнен със сила и просветлено спокойствие, сега целият Му облик изразява безмерна мъка. „Душата Ми е прескръбна до смърт – продумва Той. – Останете тук и бъдете будни.“ За първи път апостолите усещат, че Му е нужна човешка подкрепа, но не са в състояние да изпълнят Иисусовата молба. Както понякога се случва в момент на силна тревога, дрямка, подобна на вцепенение, ги сковава[3].

Христос се отдръпва и, като пада на колене, започва горещо да се моли. Учениците не са далеч, както се казва в Евангелието, „до един хвърлей камък“, и отделни думи на Иисус долитат до тях. „Авва, Отче! – дочуват те в просъница. – За Тебе е всичко възможно! Отклони от Мене тая чаша. Но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти. Нека бъде не Моята воля, а Твоята.“

Той се моли. Апостолите спят.

А по улиците на Иерусалим вече отекват стъпките на стражата…

Какво е изпитвал Синът Човешки, когато е лежал върху студената земя с покрусена душа? Могло ли е това да бъде само естественият страх от изтезанията и смъртта? Но нали и по-слаби хора са побеждавали този страх?протоиерей александър мен.11Не ни е дадено да проникнем в дълбината на смъртната борба, чийто свидетел става старата маслинова градина. Но онези, на които Христос се е открил в любовта и във вярата, знаят най-главното: Той страда за нас. Той вмести в Себе Си болката и проклятието на вековете, мрака на човешкия грях, преживя целия ужас и ад на богоизоставеността. Нощ, лишена от надежда, Го обгръща. Христос доброволно се спуска в пропастта, за да може, слизайки в нея, да ни изведе оттам към непомръкващата светлина.

Какво е преминавало пред мисления Му взор? Картини от бъдещето ли? Преследвания, войни, насилия? Отричането на Неговите последователи, неблагодарността и неверието им, тяхното жестокосърдечие и фарисейщина? Това изкушение е по- голямо от онова, през което Той премина в пустинята. Никога преди това човешкото съзнание на Христа не се е противопоставяло с такава сила на очакващия Го Кръст, както в часа на Гетсиманската молитва. Ето защо Той иска любимите учениците да не Го изоставят. „Симоне, спиш ли? – опитва се Иисус да събуди Петър. – Не можа ли един час да постоиш буден?“ Петър се надига, вижда лицето на Учителя, изпито, покрито с кървави капки пот, но дрямката отново го наляга. Другите опити също са напразни.

Така, изоставен от всички, Иисус страда сам срещу надвисналата опасност. Евангелист Лука казва, че само ангел Го подкрепял. Това означава, че не намирайки земна поддръжка, Той я е получил от небето.

Най-сетне Иисус става. Любовта към Отца е възтържествувала и е утвърдила у Него хармонията на божествената и човешката воля.протоиерей александър мен.20Сега Го тревожат само апостолите. Като отива при тях, Той ги кара да се отърсят от съня. „Защо спите? Станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава.“ Те стават, оглеждайки се объркано.

В същия миг фенери и факли осветяват градината, чуват се шум и гласове. Край входа се появява тълпа. Най-отпред върви римски трибун с войници, зад тях – въоръжени храмови служители[4].

Иисус тръгва към тях.

– Кого търсите?

– Иисус Назарееца.

– Аз съм, Който съм – отвръща Христос със свещената формула на Божието име.

Като чува това, юдейската стража се дръпва встрани. А Той казва:

– Ако Мене търсите, тях оставете да си идат.

Тогава напред се промъква Юда. Обещал е да даде знак, за да не би при ареста в нощната градина да стане грешка.

– Приветствам Те, Рави! – казва той, целувайки Учителя.

– Друже, ето за какво си тук – промълвя Христос. – С целувка ли предаваш Сина Човешки?

Стражата мигновено обгражда Христа.протоиерей александър мен 7– Господи, да ударим ли с меч? – казва Петър и не дочакал отговор се хвърля към един от ония, които започват да връзват Христос. Ударът е неудачен. Рибарят само отсича ухото на архиерейския слуга. То се знае, веднага биха го хванали, но цялото внимание е съсредоточено върху Христос.

„Достатъчно, спрете се! – казва Той на апостолите. – Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ Обръща се към отряда: „Като срещу разбойник сте излезли с мечове и колове, за да Ме хванете. Всеки ден седях, поучавайки в храма, и Ме не хванахте. Но сега е ваше времето и властта – на мрака.“

Може би в този момент учениците са очаквали чудо, но чудото не става.

Груби ръце омотават Иисус с въжета.

Юда, страхувайки се, че шумът ще привлече ненужни свидетели и може да се надигне отпор, подтиква войниците да побързат: „Хванете Го и Го водете зорко.“ След това се опитват да арестуват и другите, но те, използвайки тъмнината и суматохата, се разбягват.протоиерей александър мен.15Когато извеждат Иисус от градината, като че ли всичко е спокойно. Враговете успяват да изпълнят замисъла си. Но неочаквано се появява някакъв юноша. Той върви отзад, загърнат в платнище. Войниците от конвоя, мислейки, че е един от учениците, го хващат, но той се изплъзва и оставяйки платнището, побягва гол. Навярно току-що е станал от леглото. Този юноша не е ли бил самият Иоан-Марк, бъдещият евангелист? Само той споменава за тази подробност.

Според славянската версия на „Юдейската война“ от Иосиф Флавий, при арестуването на Иисус загиват много хора[5]. Дали пък не е имало наблизо няколко галилейци, направили опит да освободят насила Учителя? Но в евангелията без никакво смекчаване е казано, че когато враговете залавят Иисус, всички негови приятели се изпокриват. При вида на Учителя, Който покорно се оставя да Го отведат, ги обзема паника и те забравят как са Му обещавали да вървят след Него до смърт. Само Петър и Иоан, съвзели се след първата уплаха, се осмеляват да следват стражите на безопасно разстояние.
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Пαρακλητός (евр. Гоел) – Застъпник, Утешител. Бел. авт.

***Тоест подлагал на изпитание, както подлагат онзи, в чиято мъдрост се съмняват. Бел. авт.

[1]. Беседа Христа с учениками на пути в Гефсиманию приведена в 15-17 гл. Иоанна. У синоптиков ее нет. Иоанново предание отразило те стороны учения Христа, которые в синоптическом не сохранились.

[2]. Само слово „Гефсимания“ (евр. Гат-шеманим) означает „Масличное точило“. Вероятно, в саду находилось устройство для выжимания оливкового масла.

[3]. Матей 26:36-46; Марк 14:32-42; Лука 22:40-46; Иоанн 18:1-2.

[4]. Матей 26:47-56; Марк 14:43-50; Лука 22:47-53; Иоаннн 18:3-11.

[5]. Флавий, И., Иудейская война (древнерусский перевод), IX, 3.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на тези изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4L5

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (17)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

5.Пасхата на Новия Завет, от вечерта на пети април до нощта на седми

В същото време, когато Иисус говори на Елеон с учениците Си за последните времена, Юда тайно прониква в двореца на Каиафа, за да се срещне с представители на властта. Той предлага на садукеите свой план: да заловят Иисус през нощта извън града, без да привличат вниманието на тълпата. Разбира се, започват да го разпитват за замислите на Учителя и Неговите привърженици. Навярно Искариот им съобщава, че според него Иисус е решил да провъзгласи Царството Божие на Пасха[1].протоиерей александър менКато се опасяват, че това ще бъде нов дързък акт от рода на изпъждането на търговците от храма, иерарсите се възползват от възможността своевременно да предотвратят тази съблазън. Въпреки че първоначално арестът се отлага за следпразничните дни, съдействието на Юда кара Синедриона да промени решението си още повече че той сам предлага да заведе стражата на мястото, където обикновено се крие Иисус.

Веднъж тръгнал по пътя на предателството, Искариот не може да спре. Сега вече възнамерява да извлече и полза от измяната си. „Какво ще ми дадете?“ – пита Юда, след което архиереите веднага му плащат за помощта[2]. Щом получава парите, той веднага се връща при Учителя, сякаш нищо не се е случило.

В четвъртък сутринта Иисус казва на учениците Си да се готвят за седера, пасхалната трапеза. Според предписанието тя трябвало да започне вечерта на четиринадесети нисан, който през онази година се падал в петък. Но Господ знае за предателството, знае, че Му остава да бъде на свобода по-малко от денонощие, и затова иска да успее да посрещне Пасха с учениците Си. Той придава голямо значение на този последен празник в земния Си живот.

„От сърце пожелах да ям с вас тая пасха**, преди да пострадам – изрича Иисус, – понеже, казвам ви, няма вече да я вкуся, докле тя се не извърши в Царството Божие[3].“ Апостолите разбират тези думи посвоему. Дори когато в навечерието Той твърди: „Знаете, че подир два дни ще бъде Пасха, и Син Човешки ще бъде предаден на разпятие“, те не вярват в трагическата развръзка и продължават да мислят, че този седер ще стане предвестник на Неговата победа[4].

– Де искаш да приготвим Пасхата? – питат учениците. По-сигурно е да останат във Витания, но Иисус ги праща в града при един от тайните Си последователи[5]. Пасхата трябва да се извърши според Закона – в Иерусалим.протоиерей александър мен 2– Идете в града у еди-кого си – нарежда Той на Петър и Иоан, – и му кажете: „Учителят казва: времето Ми наближава. У тебе ще правя Пасхата с учениците Си.“

За да опази тези скъпоценни часове, Той взема мерки за сигурност. Само на двама казва името на собственика на дома. Христос им дава указания: при портите те ще срещнат човек със стомна, който ще ги отведе където трябва.

Обстановката на тайнственост започва да тревожи учениците; двама от тях дори се въоръжават в случай, че внезапно ги нападнат.

Не се знае могло ли е ден преди празника да се купи агне и да се извърши полагащото се жертвоприношение. Не е изключено обичаят да го е позволявал, защото хиляди и хиляди поклонници са желаели да вземат участие в обреда[6]. Във всеки случай неизвестният приятел на Учителя се бил погрижил за всичко.

Привечер Иисус с учениците пристигат в Иерусалим. За първи път от изтеклата седмица Той се готви да прекара там нощта. Стопанинът вече ги очаква. Горницата е пометена и застлана с рогозки. Всички остатъци от квасен хляб, според обичая, са унищожени. На масата има само глинени чинии с безквасен хляб, кани с вино, потири. За агнеца, тоест за самата „пасха“, евангелистите нищо не споменават, но ако предположението ни е вярно, това традиционно блюдо също е поднесено. Всяка трапеза, съпроводена от молитви, се смятала у юдеите за нещо като обред. В нея участвали само членовете на семейството или малки братства – „хабурот“. По време но такива вечери местата се заемали по старшинство, което строго се спазвало. Затова апостолите, щом влезли, започнали да се препират: кой да е по-близо до Учителя. Но Иисус им напомнил, че не само в тази тържествена минута, но и по всяко време те трябва да надвиват честолюбието си[7].протоиерей александър мен 3Старозаветните пророчества често изобразяват месианското Царство като пир[8]. Ако се съди по многобройните Христови притчи, Той е ценял този символ. За Него братята, събрали се край празничната трапеза, олицетворяват месианската община, а Той Самият е неин Глава.

По тогавашен обичай всички полягат върху ниски миндери: Иоан до Господа, Симон – срещу Него; близо до тях е и Юда.

Свещеното събитие на велики четвъртък, което предстои да живее в тайнството на литургията, да стане средоточие на Църквата и да бъде възпято в молитви и химни, в творенията на Джото, Дионисий, Леонардо, става в непретенциозна скромна обстановка. Само присъствието на Искариот, ако апостолите са знаели за предателството му, могло да помрачи тази вечеря. Но засега те нищо не подозират.

Въпреки че законният срок на седера настъпвал едва на другия ден, Христос вероятно във всичко е следвал пасхалния ред[9]. Това е Неговият празник. Неговата „нова Пасха“, отбелязваща сега не знака на изхода към свобода и осиновяването на един народ от Бога, а изкупителния дар за целия свят.

В началото на вечерята в знак на благоговение било установено да се мият ръцете. След това Христос неочаквано става и като сваля връхната Си дреха, препасва се с кърпата. Дванайсетте замръзват от изненада. А Той налива вода в каната и започва да мие краката на учениците. На Изток това са вършели слугите, посрещащи гостите, кръстосвали прашните пътища; но в Христовата oбщина нямало и не можело да има слуги. Задълженията на роба изпълнява Сам Господ.

Невъзможно е да се опише силното смущение в което Иисус хвърля присъстващите. Когато се приближава до Кифа, той възкликва:

– Господи, Ти ли ще ми миеш нозете?

– Което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш.

– Няма да умиеш нозете ми вовеки! – протестира Симон.

– Ако те не умия, нямаш дял с Мене.

Петър се натъжава още повече:

– Господи, не само нозете ми, но и ръцете, и главата!

– Умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист – отвръща Иисус. – И вие сте чисти. Ала не всички[10].протоиерей александър мен 4През този ден това е първият намек за изменника до тях.

Когато Иисус се връща на челното място на масата, Той казва: „Знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример.

Аз съм сред вас като прислужник. Но вие сте, които устояхте с Мене в моите изпитания, и Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец – Царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето Царство[11].“

По традиция смесват виното с вода, и всеки, напълнил чашата си, чете над нея благодарствената молитва: „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, създал плодът на лозата.“ След това слушат пасхалното славословие, разказа за Изхода и ядат от агнето с горчиви треви.

Настъпва нощ. В горницата запалват светилниците. Всички забелязват, че Учителят е потънал в дълбока скръб. Когато Той изрича думите от псалма: „Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си“, апостолите разбират, че Го заплашва незнайна, но неминуема опасност. Накрая Иисус направо казва: „Един от вас ще Ме предаде. Той яде с Мене.“ Тъжни и объркани, всички със страх започват да се споглеждат. „Да не съм аз?“ – посипват се въпроси. Юда, раздиран от противоречиви чувства, също се осмелява да попита: „Да не съм аз?“

Никой не чува какво му отвръща Господ, но Юда разбира – замисълът му е разкрит. А Иисус, обръщайки се към останалите, казва: „Син Човешки отива, както е писано за Него. Но горко на оня човек, чрез когото Син Човешки ще се предаде. Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил.“

Неизвестността измъчва Петър. Без да може повече да се сдържа, той прави знак на младия ученик, седнал до Учителя, да попита кой е предателят. На въпроса на Иоан Иисус едва чуто отговаря: „Онзи, комуто Аз натопя залък и подам.“протоиерей александър мен 5И подава залъка на Искариот. На трапезата този жест се смятал за признак на симпатия и обич. Господ за последен път иска да спаси погиващата душа. Но Юда се ожесточава още повече. „Сатаната влезе в него“ – пише евангелистът. Сега предателят вече ненавижда Жертвата си.

„Каквото ще вършиш, върши по-скоро“ – твърдо казва Иисус, взирайки се в Юда. Всички мислят, че Го праща да купи необходимото за утрешния празник. Юда става и мълчаливо излиза. Нощният мрак го поглъща. Мостовете са изгорени. Архиереите вече чакат съучастника си.

От момента в който вратата се хлопва зад Юда, тревогата не напуска Петър и Иоан; но мрачният облак, надвиснал над учениците, донякъде се разсейва. Може би и Самият Иисус е чувствал облекчение.

Отново измиват ръце и разливат виното. Христос изрича молитва над сложения пред Него безквасен хляб: „Благословен си, Господи Боже наш, Цар на вселената, Който правиш да израсте хляб от земята.“ В същия миг, в който Той го преломява, към апостолите сякаш подухва вятър от Галилея. Струва им се, че те не са в нощния Иерусалим, а на брега на морето, където Иисус насити петте хиляди. Но обредът напомня и за друго. „Това е хлябът на страданието, който са яли отците ни в земята Египетска“ – повтаря Учителят традиционните думи на седера. Този път Пасхата възвестява за страданието на Служителя Господен – Месията. Както този свещен хляб е раздробен, тъй и Неговата плът ще бъде отдадена в ръцете на палачите.

„Вземете, това е Моето тяло, което за вас се преломява – промълвя Христос и добавя: – Това правете за Мой спомен.“

Всеки един с трепет приема своя дял от пасхалния хляб. После, прави, изпяват началото на „халела“:

Хвалете, раби Господни, хвалете името Господне! Да бъде благословено името Господне отнине и довека.протоиерей александър мен 6От изгрев слънце до запад
да бъде прославяно името Господне.
Високо над всички народи е Господ,
Неговата слава е над небесата***…

Но ето, Христос взема в ръце „общата чаша на благодарението“, от която обикновено отпиват в края на вечерята.

– Да благословим нашия Бог – произнася Той.

– Благословен Господ Бог наш, Бог Израилев, Бог Саваот, седящ сред херувими, за храната, която приехме – отговарят по устав апостолите.

– Да благословим Онзи, Чиято благодат вкусихме.

– Благословен си Ти, чиято благодат вкусихме и с Чиято благодат живеем.

В края на славословието Иисус произнася:

– Тая чаша е Новият Завет с Моята кръв. Пийте от нея всички. Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете. Това правете за Мой спомен.протоиерей александър мен 7Апостолите си предават чашата един на друг.

Така се осъществява Пасхата на Новия Завет, сключен чрез кръвта на Агнеца.

Иисус неслучайно запазва в обреда жертвената символика, защото всички древни олтари са призив към небето и означават жажда за общуване с Висшето; а последната Христова трапеза съединява верните с Него, с въплътения Син Божи****.

В Библията кръвта се смята за символ на живот, над който властва само Творецът. Тъкмо затова се забранява да бъде употребявана в храната[12]. Сега Сам Спасителят на света давал живота Си, кръвта Си на хората.

Открай време сключването на Завета е придружено с поръсване на вярващите с кръвта на животното, посветено на Бога. Всички, върху които падали капките, придобивали ново духовно родство и връзка с Бога[13]. Такъв бил смисълът на заколването на пасхалното агне. Подобни обреди са известни не само в Израил, но и при повечето древни народи. Христос заменя кръвта на жертвата с гроздов сок от лоза, виното на трапезата, която отбелязва богочовешката жертва, страданията и победата на Месията-Изкупител.

Пасхалният спомен за Изхода е пренасяне на миналото в настоящето. Израилевите мъдреци казват, че всяка Пасха е освобождение от робството, осъществяващо се отново и отново[14]. По същия начин и новозаветната Евхаристия означава причастност към спасението, донесено на хората от Христа, присъствие на Господа сред тези, които Го обичат. „Всеки път – ще каже по-късно апостол Павел, – когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той.“

Времето е победено. Остава само тайнството на Въплъщението, присъствието на Бога, явил Се в света.протоиерей александър мен.20Само дълбокото вкореняване на Евхаристията в култовата традиция на Стария Завет позволява на апостолите да я преживеят в онази велика нощ като свещенодействие, като тайнство. Макар те още да не могат да го изразят с думи, но пълнотата на единението с Господа и помежду им, става за тях реалност.

„Чеда, още малко съм с вас – казва Иисус. – Нова заповед ви давам: да се обичате един друг. Както Аз ви възлюбих, тъй и вие да се обичате един друг. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[15].“

Това прозвучава като сбогуване. Мъка обзема апостолите. Те дълго не са се решавали да задават въпроси, но сега, по време на седера, самият Закон повелява да се пита[16]. Пръв се престрашава Петър:

– Господи, къде отиваш?

– Където Аз отивам, ти не можеш да дойдеш подире ми сега, ала сетне ще ме последваш.

– Господи, защо не мога да дойда подире Ти сега?

– Симоне, Симоне, ето, сатаната поиска да ви пресее като пшеница; но Аз се молих за теб, да не оскъднее вярата ти; и ти един ден, когато се преобразиш, утвърди братята си.

С присъщата му разпаленост Петър извиква:

– Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница, и на смърт! Душата си за Тебе ще положа!протоиерей александър мен.12– Душата си ли за Мене ще положиш? – тъжно отвръща Иисус. – Истина, истина ти казвам: не ще пропее петел, докле три пъти не се отречеш от Мене.

Останалите ученици също задават въпроси. Иисус всекиму отговаря, окуражава обърканите Си приятели: „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз. А къде отивам Аз, знаете, и пътя знаете.“

– Господи – казва Тома, – не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?

– Аз съм пътят, и истината и животът. Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го.

– Господи, покажи ни Отца, и стига ни – казва Филип.

– Толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене. Ако Ме обичате, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки – Духа на истината, Който светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. А вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея и вие ще живеете.

Юда-Фадей пита:

– Господи, какво означава, че искаш да се явиш нам, а не на света?

– Ако някой Ме обича, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще отидем при него, и жилище у него ще си направим. Който Ме не обича, не спазва словата Ми. А моето слово, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил. Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.

Наистина, едва много по-късно им се разкрива цялата дълбочина на думите на Учителя. Той знае, че те Го разбират само със сърцето си, че съзнанието им е объркано, а волята разколебана. Иска да ги подготви. Времената са се променили – чакат ги борба и изкушения.

– Когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахтe ли лишени от нещо? – пита Той.протоиерей александър мен.16– От нищо – признават учениците.

– Но сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, да продаде дрехата си и да купи меч.

– Господи, ето тук има два меча.

– Стига толкова – прекъсва ги Той, като вижда, че не разбират. – Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят и в Мене той няма нищо. Станете, да си идем оттук.

Те излизат от дома, пеейки псалм и по заспалите улици на града се запътват към портите.

– Всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ – казва им по пътя Иисус, – защото писано е: „Ще поразя пастира и ще се пръснат овцете“. Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея.

Петър продължава да настоява:

– Дори и всички да се съблазнят, аз обаче – не.

По същия начин и останалите говорят на Учителя за своята вярност.
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**В дадения контекст – синоним на пасхалното агне. Бел. авт.

***112-ти псалом. Бел. прев.

****На библейски език „кръв и плът“ са синоними на живо същество. Бел. авт.

[1]. Христос много раз говорил ученикам о страданиях и славе, которые ждут Его в Иерусалиме на Пасху. Апостолы, как это видно из просьбы Саломеи, ожидали лишь Его торжества. Иуда мог сообщить членам Синедриона о том, что Учитель хочет „провозгласить Царство Божие“ именно в день праздника. Этим, вероятно, объясняется неожиданное изменение их планов в отношении Иисуса.

[2]. Матей 26:3-5; 14-16; Марк 14:1-2; 10-11; Лука 22:1-6. Согласно Матей, цена, которую заплатили Иуде, равнялась тридцати сребреникам. В дохристианские времена это считалось стоимостью раба (Исход 21:32). По мнению одних толкователей, архиереи назначили такую цену в знак презрения к Иисусу; по предположению других – это символическая цифра, означающая религиозное отступничество (срв. Захарий 11,12-13). (Смотри протоиерей Булгаков, С., Иуда Искариот Апостол Предатель. – Путь, 1932, N 26, с. 30-31.)

[3]. Матей 26:29; Лука 22:15, 16.p, . . . . . „желанием возжелал“, – иудейский оборот речи, выражающий высшую степень желания. Согласно трем первым евангелистам, Тайная Вечеря совпала с Пасхой и была седером, т.е. праздничной трапезой. Но из IV Евангелия, хронология которого, по-видимому, более точна, явствует, что Вечеря произошла 13 нисана, накануне самой Пасхи. Все же и у синоптиков есть косвенные указания на то, что вечер четверга не был пасхальным. Утром в пятницу Симон Киринейский шел с поля, где едва ли мог находиться в пасхальную ночь (Мк 15,21). В Иудее, по свидетельству Талмуда, вечером перед седером прекращалась всякая работа (Мишна, Песахим, IV,5). Совершенно невероятно, чтобы Синедрион назначил арест на вечер седера. В пасхальный день (до захода солнца) Иосиф Аримафейский не мог бы сделать закупок для погребения. Проф. СПб. Духовной Академии Д.Хвольсон выдвинул предположение, что совпадение дня Пасхи с кануном субботнего покоя заставило Синедрион перенести обряд заколания агнцев на четверг (Хвольсон Д., Последняя пасхальная вечеря Иисуса Христа в день Его смерти. – ХЧ, III-IV, 1878, с. 352 сл.). Но еще за несколько десятилетий до н.э. Гиллель объявил, что ради Субботы обряды Пасхи не переносятся (Тосефта, Песахим, IV, 1а). Попытки отрицать пасхальный характер Тайной Вечери ведут к отрицанию всех синоптических свидетельств. А.Жобер предположила, что Христос пользовался старым календарем, по которому Пасха приходилась на среду (Jaubert A. The Date of the Last Supper. New York, 1965). Этот календарь употребляли ессеи и родственные им группы. Но мы знаем, что в других случаях Христос никогда не отвергал общепринятого церковного календаря. К тому же нет основания сближать Его с ессеями (см.выше с. сл.). Пока наиболее вероятным остается мнение, что Христос намеренно совершил Пасху до ее наступления, зная, что скоро будет взят под стражу (смотри Златоуст, И., Беседы на Матфея, 81,1).

[4]. Матей 26:2.

[5]. Матей 26:17-19; Марк 14:12-16; Лука 22:7-13. Возможно, что дом, где совершилась Тайная Вечеря, принадлежал родителям Иоанна Марка (смотри Деяния апостолски 12:12).

[6]. По И. Флавию (Иудейская война, VI, 9, 3), однажды, в 60-х годах I века, было заколото 256,500 пасхальных агнцев. Хотя обряд совершали сами богомольцы, технически он был трудноисполним, если не предположить разрешения начинать его заранее. Этот аргумент в пользу того, что агнец мог быть приготовлен уже 13 нисана, впервые выдвинул Филарет (Гумилевский), архиеп. Черниговский (см. его кн.: Беседы о страданиях Господа нашего Иисуса Христа. Ч. I, с. 10-11).

[7]. Лука 22:24-30; срв. строго иерархический порядок сидящих за трапезой в Кумране (Устав общины, VI).

[8]. Исаия 25:6; 55:1; Притчи 9:1-6; Устав Кумрана, II,11-21; Апок. Баруха, 29, 29; срв. Матей 8:11.

[9]. Это явствует из всей синоптической традиции. Обряды ритуальной трапезы и Пасхи изложены в талмудических трактатах „Берахот“ и „Песахим“ (Т. 1-2, русск. пер.Талмуда). Сравнение их с Тайной Вечерей подтверждает ее пасхальный характер. „Христос – пишет Л. Буйе, – не изобретает, а только применяет обряд, который уже существует и должен продолжаться“ (Л. Буйе, О Библии и Евангелии, с. 225). Смотри анализ первой Евхаристии в свете иудейских обычаев в кн.: Успенский, Н., Анафора. – БТ. В. 13, М., 1975, с. 42 сл.

[10]. Иоанн 13:1-11. Слово . . . , „чистый“, в данном контексте относится как к ритуальному омовению, так и к состоянию души. Ин говорит лишь об омовении ног на Вечери, не упоминая Евхаристии. Очевидно, в то время, когда писалось IV Евангелие (90-е гг.), Евхаристия как часть Тайной Вечери подразумевалась сама собой. В Иоанновом умолчании не исключен и мотив эзотеризма. О смысле же таинства Иоанн говорит в другом месте (смотри выше: гл.10, а также Brown, R., New Testament Essays, New York, 1968, p. 108 ff и статью J. Giblet в Concilium, N 40, 1968 декабрь).

[11]. Иоанн 13:12 сл.; Лука 22:27-30. Дальнейшее повествование о Тайной Вечери основано на Матей 26:20-29; Марк 14:22-25; Лука 22:15-20; Иоанн 13:18-38; 1 Коринтяни 11:23-25 и талмудических свидетельствах о пасхальном седере. До сих пор вопрос, участвовал ли Иуда в Евхаристии, не решен. Однако многие косвенные данные говорят в пользу того, что он покинул Вечерю до нее. Смотри изложение различных мнений в кн.: протоиерей Алфеев, А., Иуда предатель, Рязань, 1915, с. 52 сл.

[12]. Левит 3:17; 17:10,12-14; Второзаконие 12:16.

[13]. Исход 24:3-8; Захарий 9:11; срв. Евреи 9:16-21.

[14]. Песахим, X, 5.

[15]. Прощальная беседа Христа с учениками на Вечери и после нее содержится в Иоанн 13:31-38; 14:1-31; также в Матей 26:30-35; Марк 14:26-31; Лука 22:31-38. Самое раннее свидетельство о Евхаристии приведено в 1 Коринтяни (около 57 года). Вариации в „установительных словах“ показывают, что первые христиане придавали большее значение духу таинства, нежели точности словесных формул.

[16]. Песахим, X, 4.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KV

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (16)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

4. Съдът на Месията, пети април, тридесета година

Ден по-късно Иисус се появява във вътрешния площад на храма, наречен „Женски двор“ и сяда под навеса край касите за пожертвувания. В пасхалните дни хората обикновено извършвали ежегодния си принос. Много от тях, с идването си, изсипвали пари с шепи, но вниманието на Иисус е привлечено от една бедно облечена жена, която пуска в касичката две дребни монети. Като извиква учениците, Той изрича: „Истина, истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички, що дадоха за съкровищницата. Те от излишъка си дадоха, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше. Пусна цялата си прехрана[1]„. Единственото, което радва и трогва сърцето на Иисус в Иерусалим, е жертвата на бедната жена.протоиерей александър менНамирайки се в самия център на църковния живот, Той вижда недъзите му, замаскирани под показно величие. Край Него, снизходително отговаряйки на поклоните, шестват надменните законници. Техните „тефилини“ – превръзки на челото с текстове от Тората, и другите им атрибути на набожност, се набиват в очите на всички, но колко малко те отговарят на духовното състояние на тези хора! Иисус вижда и учени, които с часове обсъждат най-дребните подробности от наредбите; вижда и фарисеи, които по пътя се препъват в камъните, за да демонстрират пълното си откъсване от света. Иисус знае колко лесно проникват в тази среда честолюбивците, които впоследствие се опиват от властта си над душите. Още пророк Иезекиил е казал за подобни пастири, че „те пасат самите себе си“. Дори светлината на библейското Откровение сякаш помръква в тази задушна атмосфера на самодоволство и лицемерие.

Защо още в Галилея повечето от книжниците се опълчват срещу Иисус? Та нали тогава Той крие месианството Си? А благовестието за Отца, призоваващ заблудилите се деца, би трябвало да пробуди всеки, който е верен на учението на пророците. Следователно книжниците са загубили главния смисъл на пророческата проповед. Признавайки на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължават да заменят духа на Закона Божи със система от формални задължения и култови правила. Пророк Михей учи:

О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: Само да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдни дела, и смирено да ходиш пред твоя Бог[2].

А фарисеите, особено учениците на Шамай, са потънали в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Познавайки из основи каноните, те ги превръщат в оръдие на господство над „невежите“. На тази почва възникват множество злоупотреби, достигащи почти до цинизъм.протоиерей александър мен 2Христос иска да предпази Църквата от тази съблазън, от „фарисейския квас“, и да покаже по примера на израилевите пастири каква опасност може да я заплашва. Обръщайки се към учениците, Той казва:

На Моисеевото седалище са седнали книжниците и фарисеите.
Затова всичко що ви кажат да пазите – пазете и вършете;
а според делата им не постъпвайте. Защото те говорят, а не вършат.
Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят на плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат.
И всичките си работи вършат, за да ги видят човеците.
Разширяват „тефилините“ си и увеличават ресните на дрехите си,
обичат първо място на гощавките
и предни седалища в синагогите,
и поздрави по тържищата,
и – да им казват човеците: „рави“.
Задето изпояждат домовете на вдовиците
и лицемерно дълго се молят,
те ще получат по-голямо осъждане.

А вас нека не ви наричат „рави“,
защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя.
И никого недейте нарича свой отец,
защото един е вашият Отец – Небесният.
И нека не ви наричат наставници,
защото един е вашият Наставник – Месията.
А по-големият между вас да ви бъде слуга.
Защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен,
а който се смири, ще бъде въздигнат[3].

Отказвайки се от авторитарната власт над хората, Иисус завещава и на апостолите Си само една власт – властта на любовта и служението.

Но това не означава, че Той е готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влиза в Иерусалим, съпроводен от виковете „Осана!“, Той се представя като кротък Цар на помирението; когато отговаря на въпросите на богословите – действа като мъдър Наставник; сега е часът, когато е длъжен да се покаже като Пророк-изобличител.

В проповедта Си Той не засяга зилотите и садукеите, чиито дни и без това са вече преброени. Първите сами подготвяли гибелта си, раздухвайки пламъка на войната; другите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка година губели поддръжката на народа. Истински представители на старозаветната Църква са били книжниците, равините, тълкувателите, принадлежащи към фарисеите. Иисус не отрича и не принизява заслугите им; Той открито говори, че апостолите сеят върху почва, вече разорана от наставниците на вярата. „Други се трудиха, а вие влязохте в техния труд[4].“ Но тъкмо това признание на книжниците стоварва върху тях огромна отговорност и прави греха им двойно по-тежък.протоиерей александър мен 3Христовото изобличение е истински съд на Месията над онези, които искат да се „откупят“ от Бога посредством обреди и дарове, които се смятат за каста, единствено притежаваща ключовете на спасението. Над града и над столетията, над религиите и църквите звучи Словото на Сина Божи, сечащо като меч:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето затваряте Царството Небесно пред човеците!
Нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето обикаляте море и суша,
за да привлечете поне един последовател;
и когато това стане,
правите го син на геената,
дваж по-лош от вас.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето давате десятък** от гьозума, копъра и кимиона,
а сте изоставили най-важното в Закона:
правосъдие, милост и верност.
Това трябваше да правите,
и онова да не оставяте.
Водачи слепи!
Комара прецеждате,
а камилата поглъщате!

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето чистите отвън чашата и блюдото,
когато вътре те са пълни с грабеж и неправда.
Слепи фарисеино! Очисти първом извътре чашата и блюдото,
за да станат чисти и отвън.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
понеже приличате на варосани гробници,
които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота. Тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни,
а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
задето зидате гробници за пророците,
и украсявате паметниците на праведниците, и казвате:
„да бяхме живяли в дните на нашите бащи,
не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците“. С това сами против себе си свидетелствате,
че сте синове на ония, които са избили пророците.
Преизпълнете, прочее, мярата на бащите си!
Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането в геената?
Затова и Божията Премъдрост рече: „Ето, Аз пращам при вас пророци,
и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете,
а други ще бичувате в синагогите си
и ще изгонвате от град в град.
Да падне върху ви всичката кръв праведна,
пролята на земята: От кръвта на Авел до кръвта на Захария,
син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника“.
Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род[5].

Със страх, затаили дъх, хората сигурно са слушали Иисус. Ударът, нанесен по маската, я разсича, и под нея се показва духовната пустота.

За никого досега Иисус не е говорил толкова рязко. Той съчувства на грешници и заблудили се; по-късно ще прости на учениците Си малодушието им, а на Петър – отричането. Не ще упрекне и самия Юда. Дори „хулата срещу Сина Човешки“, по думите на Иисус, може да бъде опростена. Само към едно нещо Той не ще прояви снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е равносилна на кощунство спрямо Духа Божи.

Евангелието не разказва как възприемат учениците изобличителната реч на Господа, но по всяка вероятност тя е всяла в душите им тревога. Макар апостолите и по-рано да са чували от Учителя подобно нещо, но едно е да говориш така в Капернаум, а друго тук – в Иерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега вече е трудно да се надяват дори и на частично помирение.протоиерей александър мен 4Но възможно ли е Месията завинаги да бъде в конфликт с признатите вождове на народа? Или пророчеството за Иерусалим като столица на бъдещето е лъжа? За какво тогава Иисус е дошъл в този град?

На апостолите толкова силно им се иска да вярват, че святото място и Божият Дом ще станат Христов дял, където ще се утвърди Неговото Царство. Нали Той сам отстрани светотатците от храма и го нарече „Молитвен дом“.

Като не се решават да си признаят за обзелите ги съмнения, те повеждат с Иисус разговор за храма. Един от дванайсетте се надява да предизвика у Него възхищение от грандиозните постройки на светилището.

– Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!

– Виждаш ли тия големи здания? – отвръща сурово Иисус. – Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат[6].

Апостолите са смаяни; най-малко са очаквали такъв отговор. Ясно им е, че това е присъда и то последна.

Потиснати, без да кажат дума, те излизат след Иисус през портата. Мрачни мисли ги завладяват, а в душата на Юда навярно се надига истински бунт. Ако по-рано у него едва е мъждукала искрица вяра в Учителя, сега тя окончателно угасва. Човек, Който пророкува гибел на храма, не може да бъде Месия! Той обеща на учениците Си победа, а в действителност само оскърби блюстителите на Закона и настрои срещу Себе Си целия град. Или е безумец, или е лъжец! Рано или късно властите ще се справят с Назаретеца. Но какво ще стане с тях, Неговите привърженици? Ясно, че и тях не ще пощадят. Трябва час по-скоро да си осигури защита и да помогне на архиереите да заловят Иисус.

През това време Христос започва да се изкачва на Елеон. По пътя Той се спира и сяда на склона. Повечето ученици, без да Го дочакат, са се разотишли; с него са само Симон, Андрей и синовете Зеведееви.

Иисус мълчи, гледайки заспиващия град, който се разстила в краката Му. Над хълма цари вечерната тишина; отблясъкът на залеза пламенее върху гребена на храма, позлатява кулите; въздухът се изпълва с мириса на есенни треви и млади листа.

Учениците се досещат, че Иисус мисли за Иерусалим. Страх ги е. Тъжно им е. Градът, където всеки камък може да разкаже за мъдреци и пророци, за смъртни наказания и боеве, за горещи молитви и упования… Колко дълго чака Избавителя и след като Го дочака, не Го позна!…

Най-накрая апостолите нарушават мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над храма? Може би след това ще настъпи денят, който те силно желаят: Синът Човешки ще яви славата Си и ще въздигне над света вечния месиански храм.

И тогава Христос започва да говори за края.

„От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ – казва Той. Така и близката катастрофа на старозаветния свят ще се отбележи с низ от личби[7]. Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, увличайки мнозина след себе си. „Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане. Ала туй още не е краят.“ Верните на Иисус ще бъдат подложени на жестоки гонения. „Тогава мнозина ще се съблазнят, и един други ще се предадат, и един други ще се намразят. И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта.“протоиерей александър мен 5И накрая ще се появи последният зловещ признак: „Дето бъде трупът, там ще се съберат орлите.“ Трупът, това е обреченият Иерусалим, не намерил в себе си сили духовно да се възроди, а орлите – имперските римски знамена.

Навярно в същия този момент, когато Иисус е говорел за тях, край западните стени вече са се стягали отрядите на Пилат, пристигащи обикновено в града за Пасха. Сред тях са и войниците, които след два дни ще приковат към кръста Сина Човешки и дори някои от онези, на които ще им бъде съдено след четирийсет години да изпълнят присъдата над Давидовия град.

„А кога видите Иерусалим обграден от войски – продължава Иисус, – тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините.“ На мястото на олтара, оставен от Бога за човешките грехове, ще се появи „мерзостта на запустението“, за която се говори в книга на Даниил: идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята[8]. Те ще властват дотогава докато не свършат „времената на народите“***

Самите апостоли и техните съвременници ще видят крахът на старозаветната цитадела: „Истина ви казвам, няма да премине тоя род****, докле всичко това не се сбъдне.“

Но не само Юдея ще изпита силна покруса. „След скръбта на ония дни“ целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги обрисува с цветовете на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на безпросветен мрак, ужас и агония. „Ще въстане народ против народ, и царство против царство. Ще има големи трусове, и на места мор и глад. Ще има и страхотии, и големи поличби от небето, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение*****; тогава човеците ще примират от страх в очакване на онова, що ще връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“ Както гибелта на Иерусалим е „начало на родилните мъки“, тъй и световните катаклизми са само предизвестие за последния съд. Той идва внезапно. Никой, дори и ангелите, не знаят ни деня, ни часа, когато ще настъпи. Самият Син Божи, смирил Се, се отказва от това познание. А верните не бива да пресмятат „времената и сроковете“, а да бъдат бдителни, като живеят в постоянна молитва и готовност да дадат отчет пред Господа. За тях идването на Иисус в Славата Си означава радост от срещата, окончателно сливане с Господа. „Ще видите Сина Човешки да иде на облаци, със сила и слава голяма. А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“

Пророчеството на Христос, произнесено на Елеон, е една от най-мъчните загадки в Евангелието. Първите християни, под влияние на Юдейската апокалиптика, я решават лесно: малко време след падането на храма Христос ще се яви, за да царува над света. Дори когато се убеждават, че думите Му са изтълкувани повратно, много вярващи продължават да живеят под знака за близкия свършек на света. Безчетен брой пъти са се появявали сектанти, които възвестявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали деня. Обзети от мистичен ужас, хората захвърляли работата си, дома си, отивали в горите и пустините. Понякога есхатологическото чувство заразявало почти цялата Църква[9]. Но неизменно се сбъдва Христовото слово за тайната на последния час, известна само на Отца.

Кое е породило това многовековно недоразумение?

Някои екзегети смятат, че пророчеството за края принадлежи не на Христос, а на евангелистите, или по-скоро на ония източници, от които те са черпили; че в съзнанието на първите християни думите на Иисус за участта на храма се слива с идеята за края на света. Наистина, евангелията не са стенограма и е възможно в тях при предаването на Господните слова да са отразени вярванията на ранните общини[10]. Но кое е породило самите тези вярвания? Само народната фантазия ли? И нима те биха могли да са толкова устойчиви, ако Христос не им бе дал основание за това? Нека си припомним, че още началото на Неговата проповед в Галилея е свързано с вестта за идването на Царството Божие. Да се изхвърли есхатологическата тема от Неговото учение, означава да се отиде твърде далече.

Други богослови, смятайки, че Иисус Христос чисто по човешки е могъл да се заблуди, са склонни да виждат грешка у Него Самия. „Иисус – казват те, – е живял в очакване на близкия край.“ Но такова виждане е неприемливо за християнското съзнание и противоречи на Евангелието. Благовестието на Иисус, взето в пълния си обем, подразбира занапред дълъг период от време, предшестващ идването на Царството. Това се вижда, както вече казахме, дори и от притчите за зърното, за нивите, за дървото, за кваса[11]. А и самата Елеонска проповед на Господа включва тази перспектива. „Времената на народите“, посочени от Него, са съвсем неопределен период. Той нарича разоряването на Иерусалим и световните бедствия „начало на родилните мъки“. Думите „близко при вратата“ трябва да се приемат по-скоро в мащабите на пророчествата, които обикновено обрисуват „хиляда години като един ден“. Това не са земни, а божествени мащаби.протоиерей александър мен 6По думите на Христос, Той ще се яви в славата Си, но не преди времето, когато „ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи[12]„. Трудно е да си представим, че Христос в дадения случай е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двайсет века далеч не е изпълнено. Дори и страни, като че ли вече християнизирани, често остават в неведение за същността на Евангелието.

Но ако Христос говори за далечно бъдеще, защо призовава учениците Си да бъдат нащрек? Какво отношение има към тях онова, което ще се случи след хиляди години?

Редица съвременни тълкуватели смятат, че в Евангелието ние имаме „осъществена есхатология[13]„. Онова, което Христос нарича „явяване на Сина Човешки“, съдещ света, е Неговият собствен живот, смъртта Му и възкресението Му. Идването на Сина Божи наистина е било съд, който продължава във вековете.

Тази мисъл навярно може да се потвърди от много изрази на Иисус: „На съд дойдох Аз на тоя свят“; „Сега е съд над тоя свят[14].“ И все пак онези, които внимателно четат Евангелието, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъл на Своето служение. Неговото благовестие е неотделимо от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към свършека на времената, към съвършеното тържество на Царството.

Защо в Евангелието темата за края на Стария Завет се преплита с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос съзнателно ги е приближил, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, смъртта на Христос и последната криза на света.

Явяването на Спасителя е начало на „месианската ера“: Бог навлиза в живота на човечеството, приближава се до него толкова непосредствено, колкото никога преди. Тъкмо тази среща представлява Съдът, влизащ в сила от момента, в който унизеният Месия, вестител на любовта и правдата, поставя хората пред избора: да Го признаят или да Го отхвърлят.

Старозаветната Църква като носителка на Откровението вече неведнъж е била осъждана от Бога. Когато хората са се отказвали да слушат словото Му, възвестено чрез пророците, те са се лишавали от небесен покров и са попадали в робство у езичниците. Съдено е през седемдесета година тази трагедия отново да се повтори, защото „Иерусалим не узна времето, когато беше посетен“. Но жребият на Иерусалим е предобраз на продължаващия съд Божи; християнският свят го изпитва върху себе си: Рим, Александрия, Константинопол.

Новият народ Божи, приемайки Христовия Завет, носи същата отговорност, както и древния Израил. Затова той ще преживява „съдните дни“, докато борбата между доброто и злото не достигне връхната точка на напрежение, и тогава ще се извърши последният съд, преломът, пробивът на историята отвъд нейните предели, очистването и преобразяването на света.

Древните хора не са могли да си представят богоявлението по друг начин, освен в ореола на космическите катастрофи. Затова, следвайки традицията на пророците и Самият Иисус говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на тази апокалиптична икона не бива да се приема за точно описание на събитията.протоиерей александър мен 7Евангелската есхатология по същество не се съсредоточава върху явните знамения на съда. Той се извършва „незабележимо“. От времето, когато Бог стана човек, всяка душа се явява на съд. Съдът се стоварва изневиделица върху безгрижните и лекомислените, както се е стоварил и върху старейшините на Иерусалим. Говорейки за това, Иисус посочва не далечното бъдеще, а онова, което се случва днес и винаги. „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, като примка.“ Близостта на Бога се открива само на бодърстващите, а другите остават слепи и неподготвени. „Както в Ноеви дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега“, така и във всяка епоха хората живеят, без да подозират, че Съдията е близо[15].

Иисус изразява заповедта да бъдем винаги нащрек и готови да застанем пред Господа в няколко притчи, които разказва след пророчеството за края[16]. Техният основен мотив е идването или внезапното връщане на Онзи, Който отсъства. Това се отнася и до Месията, и до съда над света след Неговото земно служение. Христос сякаш подготвя учениците Си за раздялата, за да не се поддадат на слабост и духовна дрямка, когато тя настъпи.

„Ако стопанинът на къщата знаеше в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.“ Човек трябва също така да прилича на слугата, когото господарят е оставил да се разпорежда в къщата. Ако изпълнява волята на господаря в негово отсъствие, той е благословен. „Ако пък лошият слуга каже в сърцето си: „закъснява господарят ми“, и започне да бие другите роби, такива като него, да яде и пие с пияниците, – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае и ще го разсече надве****** и осъди на еднаква участ с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане със зъби.

В друга притча Христос уподобява Царството Божие, идващо внезапно, на жених, когото шаферките на невестата веднъж чакали. Според обичая те трябвало да го посрещнат със запалени светилници. Но от десетте девици само пет се били запасили с масло за лампите. Женихът се забавил по пътя и те задрямали. В полунощ се чул вик: „Ето, младоженецът иде!“ Предвидливите излезли да го посрещнат, а на останалите светилниците угаснали: свършило им се маслото. Когато те отишли да купят и се върнали, вратата била вече затворена и женихът не ги пуснал вътре.протоиерей александър мен.20Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Господа. На това ни учи четвъртата есхатологическа притча. Господарят, преди да замине в далечна страна, оставя на трите си слуги различно количество таланти*******. Двамата се постарали да преумножат полученото, а третият заровил таланта в земята. Щом господарят се завърнал, той по достойнство оценил труда на усърдните слуги, а нехайния наказал.

В какво се състои този труд? Отговорът на въпроса се съдържа в притчата за Царя, Синът Човешки, Който отделя овците от черните кози********. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна:

„Дойдете вие, благословените от Отца Ми,
наследете Царството,
приготвено вам от създанието на света.
Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям,
жаден бях, и Ме напоихте,
гол бях, и Ме облякохте,
странник бях, и Ме прибрахте,
болен бях, и Ме посетихте,
в тъмница бях, и Ме споходихте.“

Тогава праведниците ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме?
Или жаден, и напоихме?
Кога Те видяхме странник, и прибрахме,
или гол, и облякохме?
Кога Те видяхме болен, или в тъмница,
и Те споходихме?“

А Царят ще им отговори:
„Истина ви казвам:
доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя,
на Мене сте го сторили.“

Тогава ще каже на ония, които са от лява страна:
„Идете от Мене, проклети, в огън вечний,
приготвен за дявола и неговите ангели.
Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям,
жаден бях, и не Ме напоихте,
странник бях, и не Ме прибрахте,
гол бях, и не Ме облякохте,
болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Тогава и те ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен,
или жаден, или странник, или гол,
или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“

Тогава Той ще им отговори:
„Истина ви казвам:
Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките,
и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка,
а праведниците – в живот вечен“*********.

И тъй, ако за света като цяло времето на съда е скрито под непроницаемия покров на бъдещето, то всеки човек и днес вече стои пред Сина Човешки и Той го изпитва. Неговото Царство е тук, „сред нас“. Тъничка преграда ни отделя от Божието горнило. „Не знаете – казва Христос на учениците Си – кога ще дойде господарят на къщата: привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване. И да не би като дойде ненадейно, да ви намери, че спите: каквото вам говоря – говоря го на всички: БЪДЕТЕ БУДНИ!“
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Църковен данък. Бел. авт.

***Тоест езичниците. Бел. авт.

****Тоест сегашното поколение. Бел. авт.

*****Морските вълни – библейски символ на сатаната. Бел. авт.

******Тоест изобличава. Бел. авт.

*******Талант – мярка равна на 26 кг. сребро. Бел. авт.

********В Палестина козите обикновено са черни. Бел. авт.

*********Вж. по-горе стр. 97 и следващите. Бел. авт.

[1]. Марк 12:41-44; Лука 21:1-4. О жертве на храм смотри Изход 30:12; 2 Паралипоменон 24:4-10; Неемия 10:32; Мишна, Шекалим, 1 сл.

[2]. Михей 6:8.

[3]. Матей 23:1-12; Марк 12:38-40; Лука 20:45-47. Прямая заповедь, воспрещающая титул „отец“, осталась, по-видимому, неизвестной в большинстве церквей в эпоху устного Евангелия. Около 57 года апостол Павел пишет: „Даже если вы имеете тьму наставников во Христе, вы имеете, однако, не многих отцов, ибо родил я вас во Христе Иисусе через Евангелие“ (1 Коринтяни 4:15). Впоследствии этот обычай именовать руководителей Церкви „отцами“ утвердился, несмотря на слово Господне. Блажени Иероним пытается объяснить такое противоречие следующим образом: „Подобно тому, как по естеству один Бог и один Сын не препятствует другим, чтобы они назывались богами и сынами, и единый Отец и Учитель не препятствует другим, чтобы они назывались несвойственными им именами“ (Блажени Иероним, Толкование на Матфея, IV).

[4]. Иоанн 4:38.

[5]. Матей 23:13-36; Лука 11:42-52. „Десятина“ распространялась на все виды пищи, в том числе и на специи (Маасрот, 141). „Премудрость Божия“ есть, вероятно, название не дошедшей до нас апокалиптической книги; свр. 3 Ездра 1:32. Авель и Захария – первый и последний праведники, павшие жертвами убийц, которые фигурируют в Библии.

[6]. Матей 24:1-2; Марк 13:1-2; Лука 21:5-6. О том, что обличения Христа не означали отвержения ветхозаветного благочестия как такового, свидетельствуют аналогичные протесты против ханжества в среде самих книжников. Например, в трактате Песикто Раба, 22, говорится: „Есть люди, которые возлагают на себя тефиллин и облекаются в талит и, однако, грешат“.

[7]. Эсхатологическая речь Христа находится у Матей 24:3-42; Марк 13:3-32; Лука 21:7-36. По мнению многих современных экзегетов, она входила в отдельный сборник („Малый Апокалипсис“), из которого черпали сведения евангелисты.

[8]. Напомним, что в книга Даниила (12:11) „мерзостью запустения“ назван языческий алтарь, поставленный в иерусалимском храме царем Антиохом IV. Срв. 1 Макавей 1:54.

[9]. Смотри 1 Солуняни 5:1-6. В первые века христианства было множество эсхатологических движений (например монтанисты). В Средние века конец света ожидали в 1000, 1033, 1260 гг. Многие бедствия (эпидемии, междоусобицы) воспринимались как знамения Конца. Эсхатологичными были при своем возникновении анабаптизм, русское старообрядчество, адвентизм, иеговизм и др. Несколько раз сроки Второго пришествия „назначались“ в XIX и XX вв.

[10]. Смотри епископ Кассиан, Христос и первое христианское поколение, с. 85.

[11]. „Чем глубже мы вникаем в притчи, тем яснее чувствуем, что Христос не мог бы их говорить, если бы Он был уверен в наступлении конца мира при Его современниках“ (Олдгам, Г., Учение Иисуса Христа. Перев. с англ. СПб., 1912, с. 189).

[12]. Матей 24:14.

[13]. Эту мысль впервые четко сформулировал Чарлз Додд. „День Сына Человеческого – говорит он, – означает вневременной факт. Он связан с историей, поскольку укоренен в историческом кризисе приходом Иисуса“ (Dodd, Ch., The Parables of the Kingdom, p. 81).

[14]. Иоанн 9:39; 12:31; срв.3:19.

[15]. Матей 24:37-42; Лука 17:26-30.

[16]. Матей 24:43-51; 25:1-46; Марк 13:32-37; Лука 12:35-48; 19:12-27; 21:34-36. Притча о минах у Лука, очевидно, есть лишь вариант притчи о талантах.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4K4