Вечната жертва и вечната радост*

+ Смоленски епископ Тихон

I.

Преди две хиляди години беше извършено най-страшното злодеяние. Христос – Синът на Всевишния, Христос – Спасителят на света, Христос – Учи­телят на любовта беше осъден на по­зорна смърт. Продаде Го за 30 сребърника един от най-близките Му уче­ници, който постоянно вървеше с Него, слушаше божественото Му учение и видя чудните Му дела. Продаде Го онзи, който на Тайната вечеря яде от блюдото на своя Учител.

Преди две хиляди години се из­върши най-жестокото и дръзко пре­стъпление, пред което слънцето по­тъмня и земята се потресе… Човекът вдигна ръка срещу Бога, човекът при­кова на кръст своя Бог, творението поиска да умъртви своя Творец… Каква, наистина, неизразима трагедия на човешкото безсилие и дързост!… Да убиеш Бога, да убиеш Този, Кой­то те е създал и по Чиято всемогъща воля съществуваш на света!… В стра­ниците на световната история не е от­белязано по-жестоко и по-дръзко зло­деяние от Голготската трагедия…

Векове изтекоха оттогава, но кръ­стът на Спасителя все още стои и ярко се откроява в кървавия небосклон на световния живот, като нескончаема мъ­чителна трагедия на човешкото жесто- косърдие. Разпятието Христово не се е свършило. Христос и днес виси на кръста. Всяко злодеяние, дори всяко греховно помишление, чувство и поже­лание са нови гвоздеи за ръцете и нозете на Спасителя и ново копие за ребрата Му. Две хиляди години чове­кът постоянно забива тези гвоздеи и постоянно пробожда ребрата Му. И докато има грях, докато има злоба, за­вист и омраза по земята, Христос ще бъде разпъван на кръст. Каква, на­истина, трагедия на Божествената лю­бов пред трагедията на човешката злоба! Какво безкрайно търпение на Божествената правда пред жестокост­та на човешката неправда! Какво ве­личие на Божието смирение пред низостта на човешката гордост! Разбира ли човекът, Кого постоянно разпъва?… Кога ще се трогне той от раните и кръвта на Спасителя? Кога ще се уп­лаши oт своята жестокост? Кога ще се стопли и смекчи сърцето му пред величието на Божествената жертва? Кога ще падне на колене пред кръста на своя Бог, да заридае пред Него и се разкае за греховете си? Докога ние, християните, ще разпъваме Го­спода с нехристиянските си дела?… Някога Христос беше разпнат от соб­ствения Си народ, който не повярва в Него, а днес Той е разпъван от нас, него­вите последователи, които се красим с името Му, както древният Израил се гордееше със своето богоизбраничество. Никой не забива така дълбоко и болезнено гвоздеите в ръцете и но­зете на Господа, както ние, христия­ните, които сме призвани да бъдем но­сители на великите Му завети и свет­лина на света. Когато дойде послед­ният ден Господен и се изправим пред съда на вечната Правда, Тя ще осъди нас по-строго, отколкото езичниците и богоотрицателите, защото те не вяр­ват в истината и я отричат, а ние вяр­ваме в истината, но с лошите си дела се отричаме от нея.

Ала кръстът на Спасителя не е само вечна жертва и вечен укор на човеш­кото жестокосърдие. Той се извисява като най-могъщо знаме на божестве­ната победа, която победи греха и смъртта. Кръстът се издига като вечен и несъкрушим паметник на любовта, в името на която Бог слезе от небето и Се принесе в жертва за спасението на човека. Христовият кръст ще на­помня вечно, че към нравствена по­беда, към възкресение се отива не по широкия път на греха, а по кръстния път към Голгота, зад която няма мрак, еа сияят зарите на възкресението. Кръ­стът ще напомня, че Божествената истина е безсмъртна и Божествената правда е несъкрушима. Две хиляди го­дини се издига светият кръст Христов. Векове минаха край него, много чо­вешки поколения отминаха и изчезна­ха в забрава… Много човешка слава, много човешка суета, много човешки грехове надменно са шествали пред светия кръст Иисусов, но къде са те днес? Кръстът обаче сияе и победно се възвисява като вечно знамение, че доброто е безсмъртно, че Бог управ­лява вселената и че Божествената лю­бов държи света.

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, където е гроба Му!

Кръстът Христов ще напомня на света, че няма друго име под небето, чрез което можем да се спасим от греха, че само името Христово ни въз­ражда, обновява и спасява.

Кръстът е нашата сигурна надеж­да сред унилата безнадеждност на този свят.

Кръстът е нашето ярко и незалязващо слънце сред греховния мрак на този свят.

Кръстът е нашата непобедима сила сред греховното ни безсилие.

Кръстът е нашият сладък мир сред този размирен свят. Той е вечно­то знаме на мира, но мир, който се ражда само от любовта. Само този мир е истински и траен, той е твор­чески мир. И днес, когато народите по земята се отвращават от войната и жадуват за мир, трябва всички да от­правим погледа си именно към светия кръст Христов.

Кръстът е нашият най-верен спът­ник-другар в живота. От люлката и до гроба той е с нас. Той ни освещава, когато за пръв път отворим очи за Божия свят. Той ни освещава по це­лия път на земното ни странстване; а кога светлината на този свят почне да гасне пред очите ни, само той, све­тият кръст, остава да свети пред нас като кротка надежда за вечна свет­лина. А когато ангелът на смъртта притвори уморените ни от земния жи­вот очи, когато нашите близки ни из­пратят до гроба и ни оставят в него, само той, светият кръст, не ще ни изостави сами в гроба, а ще остане да стърчи над земния ни прах като знаме на надеждата ни за вечен жи­вот отвъд гроба.

Кръстът е пътят към нетленната слава на Божия град в небесата, дето няма скръб и сълзи, а има само ра­дост, мир и светлина.

Да се поклоним на светия кръст Христов, с любов да го целунем, с вяра да му се поверим!

„Кръстът е пазител на вселената!

Кръстът е красота на църквата!

Кръстът е твърдиня на верните!…

Кръстът е язва за демоните!“

II.

Преди две хиляди години човече­ството живееше в духовен мрак, тъ­неше в заблуди. Науката се луташе в дебрите на суеверието, а философията беше немощна да разкрие вечната истина. Човек не знаеше, защо се е родил, защо живее, защо се труди на земята, не знаеше и защо умира.

Преди две хиляди години човечест­вото изнемогваше в нравствено без­силие. Безпомощен беше човек да се измъкне от тинята на греха и се из­дигне във висините на светостта. Чо­векът се бе снизил до звяра. Той не знаеше, що значи да милееш за ближ­ния си, безсилен беше да обича и се жертва за човека-брат. Той беше жесток и отмъстителен.

Преди две хиляди години правда­та беше затъпкана от човешкото са­молюбие и гордост, от безмерна жаж­да за власт и потисничество. Човекът беше бездушна играчка в ръцете на земните властелини, чийто камшик безмилостно плющеше върху гърба на народните маси.

Преди две хиляди години човекът не знаеше, що е свобода; човешката личност беше обезправена и обезли­чена; свободна човешка личност не съществуваше като жива творческа сила.

Преди две хиляди години човекът или гледаше само пред себе си, но не и във висините и виждаше само земни хоризонти, които в смъртта из­бледняват и помръкват, като си ми­слеше, че той е само земя и, че жи­вотът му се свършва в гроба, или пък смътно вярваше, че отвъд гроба има само тъмнина, в която мрачно блуждаят човешки сенки – без ра­дост, без светлина, без упование.

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, където е гроба Му!

И в този нравствен хаос от заблу­ди, безнадеждност и грях, когато чо­векът беше стигнал крайните предели на безсилие и отчаяние от себе си и живота, Бог протегна благата Си дес­ница към света и изпрати възлюбления Си единороден Син, Иисус, за да му помогне и го извлече от хаоса. Хри­стос дойде и живя между нас като човек, за да ни научи на Божия за­кон, който човечеството беше потъпкало и забравило. Той ни разкри, че Бог е светлина. Той ни благовести, че Бог е наш Баща, а ние Негови чеда. Той ни съобщи най-радостната вест, че Бог е любов. Той ни каза, че всички ние сме братя помежду си и ни запо­вяда да се обичаме един друг, да оби­чаме дори враговете си… Тази висша наука Христос ни откри във вдъхновени думи и с личния Си божествен пример.

Дойде Христос и каза на човечест­вото: „Аз съм истината, пътят и жи­вотът“, и ни поведе по вечния друм към Царството Божие, за което всич­ки ние копнеем. Този път почва от земната ни люлка, минава през огъня на страданията и се въззема през тъ­мата на гроба към светлината на веч­ността. Христос ни каза, че зад гроба няма мрак, а светлина и безкрайна радост. Той ни възвести, че небето е нашата вечна Родина, че истинският живот започва едва зад гроба, там е великата Реалност, а земята е само слаб отблясък от славата на веч­ността… Стръмен е пътят към вечно­стта, но Христос ни обеща да бъде с нас и да ни подкрепя във великата борба с греха, обеща да ни изведе към победа и тържество. Христос е на­шата сила. Без Него грехът за нас е властен и непобедим, а с Него – жалък и победим. Христос ни измъкна от тинята на порока и прости греха ни, направи ни синове Божии, пре­върна грешниците в светци.

Дойде Христос и освободи човеш­ката личност, издигна свободата като върховна ценност на живота и извор на творческа самодейност.

Дойде Христос и освободи наро­дите от ръцете на властелините и ги насочи към всестранно културно раз­витие.

Какво наистина величаво дело Христос дойде да извърши – да пресъз­даде един нравствено прогнил свят, да създаде нов човек – с нови мисли, нови чувства и нова воля. И той претвори света, колкото и невероятно да ни се струва това в днешно време на грях и отрицание. Това не беше по силите на смъртен човек, пък бил той с най-гениален ум и необикновена воля. Човек е силен само до гроба. Делото на Христа обаче мина през гроба и затова е безсмъртно и вечно. Да идем при гроба на Спасителя, да надникнем в него и ще се уверим. Там ние няма да намерим мъртвешки кости… От гроба на Спасителя сияе светлина, надежда и радост, греят за­рите на нов живот. Ето ангел Госпо­ден е слязъл от небето и пита изпла­шените жени: «Защо търсите живия между мъртвите?“ Вечни думи каза ангелът на жените, и тези вечни думи светът трябва да помни. Христос въз­кръсна. Със смъртта Си смъртта по­беди. Там, в гроба на Спасителя виж­даме тържеството на живота, светли­ната и духа. Светът не познава по-могъща и по-славна победа. И наи­стина, човек всичко може да превъз­могне, но той е безсилен и жалък пред силата на смъртта. Да възкръс­неш обаче от гроба, след като си бил прикован с гвоздеи, прободен с копие и след като си лежал бездиха­нен, това е най-славната и могъща победа, пред която човешкият разум може само да мълчи, смирено да се удивлява и благоговейно да стои на колене.

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, където е гроба Му!

Ако Христос беше изгнил в гроба, това би било най-страшният трагизъм в историята на човешките надежди и стремежи към висините на духа. Ако той беше изтлял в гроба, от Него не би останало нищо, освен един гроб с мъртвешки кости. От Христа би оста­нал само далечен спомен за един до­бър, очарователен мечтател и нищо повече.

Но, ето, Христос възкръсна и чрез възкресението Си възкреси и света от гроба на греха и го насочи към виси­ните на духа. Живият, възкръснал Христос стана живата творческа сила, която възражда, обновява, възкресява – силата, която превръща звяра в човек, грешника в светец. Христос е вечният живот, който се разкрива на земята и се разцъфтява зад гроба. Той е вечната светлина, която никога не гасне и не може да бъде угасена от ничия човешка ръка. Той е нашата надежда за безсмъртие и вечен жи­вот. Няма смърт, има само живот. Няма вече гроб, има възкресение! „Иде час и дошъл и вече“ да се обле­чем и ние в славата на възкръсналия Господ… Христос е вечната радост, която носи щастие в живота. Той е вечната любов, която осмисля живота. Той е вечната правда, която тържествува сред човешките неправди. Той е вечната истина, която царува сред човешките заблуди. Той е вечната кра­сота, която ни вещае красотата на Божия град в небесата. Той е слън­цето, което никога не залязва, и ни­какви тъмни облаци и страшни бури не могат да го скрият от погледа на устремения към отвъдното чо­вешки дух.

Христос възкресява, Христос по­беждава, Христос тържествува!

Нека се носи славата Му по цяла вселена! Нека ехтят църковните кам­бани! И нека човеците, простили си всичко заради възкресението, заживеят „в правда, мир и радост в Духа Свети“, като братя помежду си и чеда на Един небесен Отец.

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 4, с. 1-4. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e9l

Христовото царство на любовта и мира*

Л. Целер

Вечно съществуващият Син Божи е дошъл в света в образа на смъртен човек. За Неговата бедна майка не се е намерило място в странноприемницата. В една пе­щера край Витлеем, в която при лошо време овчари подслонявали стадата си, се родил в тихата зимна нощ «Царят на царете» (1 Тимотей 6:15), Чието царство не ще има край.

По Своята човешка природа Христос е подобен на всички нас, но чрез вели­чието на Своето божествено Лице Той превъзхожда всички човеци и ангели. В този смисъл Той е, както пише св. апостол Павел, «образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… и всичко чрез Него се държи» (Колосяни 1:15-17). Неговото царство не е само една историческа законна претенция, не е също божествено облагодатяване; в «Него телесно обитава всичката пълнота и Божеството» (Колосяни 2:9). Него­вата божествена природа е съединена с човешката в едно лице, затова Той прите­жава «всяка власт на небето и на земята» (Матей 28:18). С всемогъществото Той съе­динява пълнотата на мъдростта и съвършенството на добродетелите, каквито ни­кой владетел преди и след Него не е притежавал, нито пък може да притежава. В Него «са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието» (Колосяни 2:3). «Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца» (Иоан 1:14). Иисус е получил Своята царска власт от Отца.

Понеже Спасителят Христос, за да ни изкупи от греха, смирил Себе Си и бил послушен дори до смърт, «Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под­земно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ» (Филипяни 2:8-11). Христос е спечелил Своето царство с цената на Своята кръв, която Той пролял на кръста от любов към нас; Той е цар на любовта и мира.

В Никеоцариградския символ на вярата четем: «Който (Иисус Христос) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и стана човек». С тези думи ние изповядваме, че Господ Иисус Христос е станал човек, за да се постави всецяло в служба за нашето спасение. Как е възможно, естествено е да запитаме, Творецът да служи на творението? Не е ли това нарушаване на правилния ред? Затова ли се въплътил Син Божи, за да промени този ред? Не трябва ли и ние да кажем заедно със св. апостол Петър: «Господи, няма да умиеш нозете ми во-веки» (Иоан 13:8); все пак Ти не можеш да се поставиш в служба на мене недостойния; аз трябва да Ти служа»? Тук се натъкваме на привидни противоречия, които могат да бъдат раз­решени, ако разберем действията на Триединния Бог и Неговата тайнствена любов.

«Бог е любов» (1 Иоан 4:8). Всяко дело Божие е плод на Неговата любов. Не от сляп инстинкт или от външна принуда Бог е извикал творението към битие. То е произлязло от свободното решение на Неговата свята воля. Любовта, с която естествено е свързано Божието същество, Го е подбудила, ако можем така да се изразим по човешки, да създаде небето и земята и всичко, което е на тях, ангели и човеци. Бог вижда в творението слаб отобраз на Своето собствено безкрайно съ­вършенство и от любов Той иска също и творенията да се радват на битието и жи­вота. Той произнася словото на Своето всемогъщество и те идват от небитие към битие. «Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина» (Битие 1:3). «Той повика звез­дите, и те казаха: «ето ни», и заблестяха от радост пред своя Творец» (Варух 3:35). Творението е плод на премъдростта, любовта и всемогъществото Божие. То е дело, което прославя своя Творец, то е прослава Божия.

Любовта Божия отива по-нататък. Тя искала да призове ангелите и човеците към още по-голямо участие в Божествения живот. Бог издигнал Своите разумни творения в благодатния живот. Чрез благодатните средства Той ги направил спо­собни да съзерцават духовно вечното величие на своя Творец, да притежават ве­чен живот и дори да станат съпричастници на Божествената природа. «Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме» (1 Иоан 3:1). Чрез богосиновството ние сме призвани и направени способни за по-висока прослава на Бога. Докато пребиваваме на земята нашият благодатен живот е несъвършен; едва когато придобием пълнотата на благодатта на небето, ще можем да вземем участие в трисветата песен на ангелите и светиите, ще можем благоговейно да паднем пред престола на Триединния Бог и да се молим: «Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца» (Откровение 7:10). Все пак и тук на земята нашата първа молба е: «Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име» (Матей 6:9). Тайнственото съзнаване на нашето богосиновство (срв. Римляни 8:16) ни улес­нява да познаем светата любов на небесния Отец.

Но и с това любовта Божия още не се изчерпва. Ако вече свърхестественият порядък на благодатта ни открива тайните на любовта, които «око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това» (1 Коринтяни 2:9), защо ни е потребна и «тайната на Христа» (Ефесяни 3:4; Колосяни 3:4)? Кой човек някога би помислил, че безкрайният Бог е Триличен в единството на Своето същество и въпреки това ве­личие, в Своята любов към творението отива така далеч, че съединява човешката природа със Своята божествена природа в единството на личността на Своя вечен Син? Нещо повече! Кой би смятал за възможно, че вечното Слово на Отца приема човешката природа в смирения образ на раб, за да стане послушен до кръстна смърт? В тайната на Христа сияе едно така възвишено и покоряващо откровение на любовта Божия, че ние само смирено можем да вярваме и, изпълнени с удивление, да благоговеем. Наистина, Бог е любов!

Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина

Господ Иисус Христос Сам ни е възвестил, че Той е дошъл в света, защото Отец ни обича. «Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та вся­кой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен» (Иоан 3:16). Св. Иоан Богослов, апостолът на любовта, пише: «Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог про­води в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове» (1 Иоан 4:8-10). Също и св. апостол Павел посочва на чудесното откриване на любовта Божия, която лежи в основата на боговъплъщението и изкуплението: «Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправ­дали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева» (Римляни 5:8-9).

Спасителят Христос винаги е говорел за любовта на Отца; защото постоянното позоваване на изпращането от Отца ни посочва, че Отец ни обича и че Христос в служение на любовта на Отца е дошъл в света за нашето спасение. Или не е никакво доказателство на любовта Божия, че Отец ни изпраща Своя Син? Тъкмо в изпращането на Сина св. апостол Павел вижда първото и най-голямо доказателство на любовта Божия, първопричина на всеки дар и благодат. «Оня, Който и соб­ствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко» (Римляни 8:31-32)? По поръка на Отца Христос извършва Своите чудеса (Иоан 5:19); от Отца Той е получил учението, което ни възвестява (Иоан 7:16); в изпълнение на волята на Отца Той върши всяко Свое дело (Иоан 4:34); от ръката на Отца Той приема чашата на кръстната жертва (Лука 22:42). Отец Му е запо­вядал да отдаде живота Си за нас (Иоан 10:18; 14:31). Напълно и всецяло нашият Господ и Спасител Иисус Христос стои в служба на любовта на Отца; от любов към Отца Той «смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна» (Филипяни 2:8).

Унижението, което въплътеният Син Божи приел върху Себе Си за нашето спасение, е било голямо. Като истински Син Чо­вечески Иисус е изживял всич­кия позор и цялата мъка на кръстната смърт; в Гетсиманската градина Той молел Отца със сълзи (Евреи 5:7) и кървав пот, ако е възможно, да отмине от Него тази чаша (Лука 22:42, 44). Отец не отменил Своята заповед. Иисус трябвало да умре на кръста. Неговата кръстна смърт обаче е служела не само за изкуплението на людете от греха, но на първо място и за прославата на Отца. Това е било възви­шена задача, която Иисус е имал като най-висша цел пред Себе си. Наистина Той е слязъл от небето заради нас и заради нашето спасение, и заради нас е умрял на кръста; обаче ние човеците и нашето спасение сме само непосредствената и най-близка цел на Неговото въплъщение и на Неговото изкупително дело. Ние сме подчинени с нашето спасение като деца Божии на една по-висша цел – просла­вата на Отца. Затова в Своята първосвещеническа молитва Христос говори: «Отче, Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня» (Иоан 17:4). Така сияе в «тайната на Христа» онази любов Божия, която е насочена към вечната прослава на Бога и все пак не е себелюбие в човешкия смисъл на думата, но истинска любов, истинско благоволение, което се раздава на другите. Просла­вата на Отца и изкуплението на човеците не са в противоречие; в действителност те са едно и също нещо. Те се различават само по отношение на различните цели и тези цели отново не са в противоречие, но са подчинени една на друга. «Син Чо­вечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мно­зина» (Матей 20:28). Едно служение на вечното спасение на людете обаче не е само служение на тях, но и служение на прославата на небесния Отец, царско служение на любовта.

Прочетете още „Христовото царство на любовта и мира*“