Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава пета

Отците на Църквата, особено св. Амвросий, неслучайно не намират в блаженствата изреждане на добродетелно отношение и начин на мислене, а подредена логическа последователност, в която нашият Господ Иисус Христос дава начина за развиване на духовния живот. Всяка от добродетелите е нужна за и води до следващата. Бедността на духа е не само първа в списъка, но и първа по важност, онази, без която никоя от другите не може да бъде постигната. Тя е свързана с победата над най-основния от човешките грехове, гордостта. Бедността на духа ражда кротост. (И св. Амвросий, и блажени Августин посочват кротостта като втора, макар у св. евангелист Матей тя да е трета.) Кротостта е смирение (обратното на гордостта), благост и скромност. Кротостта кара човек да осъзнава своите грехове и колко е недостоен, и поради това той плаче – не задължително външно, но със сигурност вътрешно, в духа си. Когато човек плаче за или оплаква своята греховност, той е гладен и жаден за правда (или „справедливост“), за всичко онова, което е право и справедливо, според Божията воля, а не неговата собствена. Плодът на правдата е милостта, която включва състрадание за другия във всичките му недостатъци и слабости и желание да простиш. Правдата и милостта са изцяло свързани и човек може да проявява милост само ако има чисто сърце. Милосърдието допринася за прочистването на сърцето.

Що се отнася до „чистите по сърце“ (καθαροί, буквално „чисти“ на гръцки), блажени Августин казва: „Нека човек прави всичко, което бе казано досега (в първите пет блаженства), и сърцето му ще бъде чисто“. Свети Лъв Велики изразява същата идея: „И какво означава да имаш чисто сърце, ако не да упражняваш тези добродетели, за които току-що говорихме?“

„Сърцето“ се смята – не само тук, а въобще – за мястото на най-дълбоката човешка същност. „Сърцето е това, с което човек оценява какво е съществено, с него той избира и определя живота си“ (Семионов, „Катехизис за възрастни“). Неговото пречистване или очистване означава преобразуване, което прави възможно да се „види Бог“.

С вяра се пречистват сърцата, както казва свети апостол Петър в спора за обрязването на повярвалите езичници (Деяния апостолски 15:9). Човек не само трябва да положи всяко усилие да изчисти сърцето си, но той трябва да търси и Божията помощ, за да постигне тази съществена характеристика на новия живот в Иисус Христос. Псалмопевецът Давид казва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (Псалом 50:12). Блажени Августин ни съветва: „Може да е трудно за теб да изчистиш сърцето си. Призови Него, и Той не ще презре да направи чист дом за Себе Си и да дойде да живее в теб“ („За осемте мъдрости на Блаженствата от Евангелието“).И най-накрая, чистотата на сърцето означава просто светост, а ние не можем да забравим, че целта на живота в Иисус Христос е да бъдем свети, или „съвършени“, както сам Бог ни заповядва (Матей 5:48). В Посланието до евреите апостолът в действителност ни казва, че чистотата на сърцето и светостта са едно и също нещо, предвид предупреждението му, че без светост човек не може да „види Господа“ (Евреи 12:14). Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Един от първите плодове на светостта е желанието за мир и усилието да се помиряваме. „Кои са миротворците?“, пита блажени Августин:

Тези, които творят мир. Виждаш ли други да се карат? Бъди слуга на мира между тях. Кажи на единия какво е добро в другия; а на другия говори добре за първия. Чуваш ли зло да се говори за един от друг, който е ядосан? Не издавай какво си чул. Затвори ушите си за вика на ядосания; предложи му търпеливия съвет на мира (Пак там).

За да постигнеш това обаче, нужно е да имаш мир в себе си, а начинът да се постигне това е да се приеме безспорно волята Божия.

Свети Лъв Велики ни дава още възможност да проникнем в същината на Господните думи за миротворците:

Тази блаженост не е обещана за всеки вид съгласие, не дори за всеки род съглашение; а за това, за което апостолът казва: Да имаме мир с Бога (Римляни 5:1; 2 Коринтяни 13:11); и това, за което цар и пророк Давид казва: Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване (Псалом 118:165). Най-близкото приятелство, най-близкото родство на ум и сърце не могат истински да претендират за този мир, ако тези връзки не са в съгласие с волята Божия. Изключени от величието на този мир са онези, които са свързани един с друг чрез срамни желания, онези, свързани заедно за целите на престъпно и зло дело. Няма съгласие между любовта към този свят и любовта към Бога; и не ще принадлежи към децата на Бога онзи, който не се отдели от децата на този свят. Но тези, които през всичкото време имат Бога в ума си (Товит 4:6), и внимават да запазят единството на духа чрез връзките на мира (Ефесяни 4:3), не са никога в конфликт с вечния закон и казват в молитва на вярата – Да бъде волята Ти както на небето тъй и на земята. Тези са миротворците, тези наистина мислят едно и живеят в света хармония, и ще бъдат наричани с вечното име „синове Божии“ и сънаследници на Христа (Римляни 8:17): затуй щото това ще е наградата за любовта към Бога и любовта към нашия ближен, че не ще страдаме вече от злополучие и не ще се вече страхуваме от злословия, а щом приключи цялата борба с изкушението, ние ще почиваме в най-ведър Божи мир („Проповед за стъпките в изкачването към блаженство“).

Глава шеста

Като велик и последен Пророк нашият Господ Иисус Христос обяви Божията воля за човешкия род. Като съвършен Човек, Той приложи тази воля на практика, така че човек да може не само да чуе за Неговия съвършен и истински начин на живот, но и да бъде свидетел на него.Блаженствата са основите на този начин на живот; те съдържат основните духовни качества и модели на поведение, които трябва да отличават и характеризират последователя на Иисус Христос. (Поради това е лесно да се разбере защо Църквата им е отделила такова важно място като третия антифон в Божествената литургия.) Бог не само обявява за блажени тези, които притежават тези качества и на практика ги прилагат, но Той им обещава и известна награда.

Досега казахме малко за наградата (забележете единственото число), а посветихме нашето внимание на онези неща, притежателите на които са наречени блажени от нашия Бог. Изглежда важно обаче, да разгледаме накратко природата на Неговите обещания, преди да продължим да говорим за последните две блаженства.

Наградата не е материална, а духовна и е пряко свързана с това, което Бог първоначално оповестил, първото нещо, което Той обявил, когато започнал Своето дело: приближи се Царството небесно. Още преди Проповедта на планината, в която са провъзгласени Блаженствата, Иисус ходил по цяла Галилея, поучавал в синагогите им и проповядвал евангелието на Царството (Матей 4:23). На „бедните духом“ се казва, че Царството небесно е тяхно, принадлежи им; „чистите по сърце“ ще видят Бога, тоест ще бъдат с Него в Неговото царство; „миротворците“ ще се нарекат деца Божии, „деца на царството“. „Земята“, която кротките ще наследят, не е старата земя както я познаваме, а новата земя, когато Иисус Христос дойде в царството Си. Утешение, насита и помилване са все наградата на Царството, защото те ще бъдат дадени на онези, които получат от Иисус Христос блаженството, вечния живот.

Свети Иоан Златоуст говори за наградата така:

И макар че не чувате Царството да се дава във всяко от блаженствата, не се обезкуражавайте. Защото макар Той да дава различни имена на наградите, Той води всички в царството Си. И тъй, когато Той казва, „тези, които плачат ще се утешат “ и „тези, които са милостиви, ще бъдат помилвани“ и „чистите по сърце ще видят Бога“ и миротворците „ще се нарекат синове Божии“, нищо друго, а Царството представя Той чрез всички тези сказки… („Върху Матея“, Проповед XV).

В осмото блаженство, „Блажени изгонените заради правда…“, откриваме, че Господ за първи път споменава преследването, което Неговите последователи ще бъдат призовани да понесат. Това, че те ще търсят царството на Бога и Неговата правда (Матей 6:33), че ще поставят този стремеж на първо място над всички други занимания, ще стане причина за тяхното преследване. А обещаната награда е: „тяхно е царството небесно“, точно както Той е казал в първото блаженство.

Деветото блаженство не е вече формулирано общо, а в него Той се обръща лично към самите ученици: „Блажени сте вие…“ Те ще имат особената привилегия да бъдат преследвани заради Него, защото те ще бъдат учителите на Неговия път. Господ, поради това без да им го спестява, че земната награда за тяхното покорство на Божията воля – за това че ще гледат на света и на отношенията си с другите с Неговите очи – ще бъде хула, омраза и гонение. Трябва да отбележим обаче, че Христовите ученици ще спечелят блаженството си, защото ще бъдат лъжливо клеветени – именно защото са Го последвали.За да не си помислите, че самият факт да се говори зло прави хората блажени, Той е сложил две ограничения; когато е заради Него и когато нещата, които са казани, са лъжа; защото без тези ограничения този, за когото се говори зло, съвсем не е блажен, а окаян (Св. Иоан Златоуст, „Върху Матея“, Проповед XV).

И така, в началото на пророческото служение на Господа, Той не се колебае да подготви учениците Си за преследването, което със сигурност ще е тяхната участ. Свети евангелист Лука е записал казаното от Иисус Христос с още по-голяма сила: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески“ (Лука 6:22). Сам Господ бил преследван за това, че обявил Божията воля за човечеството, защото човек има „своята правда“ (Римляни 10:3), а още повече поради Неговото собствено покорство на тази воля. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил… Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гонѝха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 15:18, 20-21).

Всъщност апостолите наистина преживели отхвърлянето и лошото отношение, предсказано им от Господа. Те можеха да спечелят любовта на света – защото „светът щеше да люби своето“ (Иоан 15:19) – ако от страх или желание да угодят на обществото, те бяха спрели да проповядват в Негово име. Но те се доказали достойни за призванието си: „и като повикаха апостолите и ги биха, заповядаха им да не говорят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа“ (Деяния апостолски 5:40-42).

Свети апостол Павел окуражава християните в Коринт, като им напомня, че преследванията, на които са подложени, са до време, а тяхната вярност ще бъде възнаградена с вечен живот (2 Коринтяни 4:17).

Господ не продължава проповедта си, без първо да предложи на учениците най-голямата утеха: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“. После Той добавя факт от историята, който трябва да ги утеши и окуражи, утвърждавайки връзката между тях и най-големите пророци на Стария Завет: „Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“.

Глава седма

След като показал на учениците неизбежните последствия (хула, отхвърляне и преследване) от това да следват Него и Неговия път, Господ наблегнал на отговорността, която ще имат в работата, която Той ще ги изпрати да вършат в Негово име.„Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Матей 5:13-16).

Иисус Христос дойде в свят, който бил паднал и покварен от греха. Целта на Неговото идване била да възстанови това, което човечеството загубило чрез своеволно непокорство. Неговото дело било да освободи човешкия род от злото и упадъка, в резултат на злото, да спечели победа над смъртта, която е „платката що дава грехът“, както казва св. апостол Павел (Римляни 6:23), и да поведе всички хора към първоначалната им съдба, общуване с Бога. Този божествен план не само е трябвало да се осъществи с реалната намеса на Бога в човешкия свят, но той също включвал и участието на човешкия род. Сега започва да става ясно, че Той избрал определени хора да продължат делото, което Той щял да извърши. Той ще им каже в края на периода на земното си служение, „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21).

Изгубеният, паднал свят тогава ще зависи съвсем буквално от служението на тези специално избрани ученици. Те дори ще трябва да отговарят за спасението на света. Земята, така да се каже, е „изгубила своя аромат“; цялата човешка природа го е загубила. Солта е веществото, което дава аромат или съживява това, което иначе е блудкаво и дори мъртво. Това е начин да се каже, че земята без Бога е място без значение и хората, които я населяват, водят безцелно съществуване. И така, поради вярата на учениците и техния богоугоден живот – същността на който Той беше дал в блаженствата, началата, които Той проповядва, – те ще бъдат натоварени да предадат Неговата истина на останалото човечество.

Тук, в началото на проповедническото служение на Господа, Той разкрива целта на Църквата, защото онези мъже, които Той е призовал от обикновените им ежедневни житейски занимания, представляват Църквата в началото. Никъде по-ясно не е показано значението на думата „еклесѝя“, както когато Той вървял и избирал учениците Си с простата заповед „Вървете след Мене“. (Такова е значението на гръцката дума – групата от „онези, които бяха призовани“.) По този начин Иисус Христос започнал да подготвя Църквата за нейната най-важна работа в света.Той използвал не само образа на „солта“, за да разкрие връзката на учениците с останалата част от света, но и продължил, като ги нарекъл „светлината на света“. Точно както Той е истинската светлина в мрака на света, който е изгубил светлината си (Иоан 1:4-9), Той започва да им казва, вероятно за тяхно учудване, че те също ще бъдат тази светлина.

Той не нарича учениците „солта на земята“ и „светлината на света“, преди първо да ги е предупредил за възможността да не се справят с призванието си. Те, като учители, трябва да дават „вкус“ и „светлина“ на света, но очевидно те, като смъртни хора, обект на изкушение, биха могли да не се справят. Ако те, солта, загубят своя вкус, няма нищо, с което да бъдат засолени. Ако те, светлината, скрият своята светлина и не успеят да осветят света, тогава светът си остава в тъмнина. Блажени Августин разширява Иисусовото предупреждение – „ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ Той пише:

Ако ти, чрез когото народите до известна степен се пазят от поквара; ако ти от страх от светско преследване загубиш царството небесно; тогава няма да има кой да премахне грешката ти, защото Бог е избрал теб да премахваш грешките на другите („Проповедта на нашия Господ на планината“, Глава 6).

Свети Иоан Златоуст отбелязва Иисусовото предупреждение за светлината по този начин:

Аз, вярно е, запалих светлината, но за да продължи тя да гори, е нужно вашето старание: не само заради вас, но и заради онези, които трябва да се възползват от тези лъчи и да бъдат водени към истината. Тъй като злословия със сигурност не ще могат да засенчат вашата яркост, ако все още живеете строг живот, както отива на онези, които ще обърнат целия свят; показвайте тогава живот достоен за Неговата благодат; така че докато се проповядва навсякъде, нека тази светлина навсякъде еднакво ви съпровожда („Върху Евангелие от Матея „, Проповед XV).По-нататък целта на тяхната мисия се съдържа в завършителния призив на тази втора част от Проповедта: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Той казва на учениците, че целта на това те да следват добродетелния път, който Той им е описал, е не за да бъдат те възхвалявани от другите. Особената цел на християнския живот е, най-вече, да угодим Богу, като се подчиним на волята Му и после да накараме онези, които, като виждат добрите дела на християнина, да славят Бога. С други думи, истинският ученик на Иисус Христос ще съумее така да доведе задачата си докрай, че и други хора да бъдат доведени при Бога.

Откъсът, който току-що разгледахме, може да се смята и за увод към доста просторната част, която следва (стихове 17-48). Там на учениците се казва как те и всички християни могат наистина да станат „солта на земята“ и „светлината на света“.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IJ

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава първа

Свети апостол Матей ни казва, че нашият Господ Иисус Христос е започнал общественото Си служение с обявяването на царството Божие: „Покайте се, защото се приближи царството небесно (Божие)“.Проповедите на Иисус Христос започват едва след Неговото кръщение, когато се разкрива, че Той е Божи Син, един от Светата Троица, и след Неговото изкушаване от дявола, от което се вижда, че Той е напълно покорен на Божията воля.

Когато св. евангелист Матей въвежда първото обръщение на Иисус Христос към народа с израза „Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва…“ той определено говори за времето, когато Господ чува, че Иоан Кръстител е затворен в тъмница.

Иоан обявил, че „Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене“ (Матей 3:11). Това е последното пророческо изказване на предтечата. Неговото служение отстъпва пред това на Оня, който е не само обект на неговото пророчество, но и на всички пророци преди него. В евангелието според св. Иоан, Кръстителят обявява, че неговото служение е приключило: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (3:30). Свети евангелист Лука набляга на разликата между проповядването на Иоан и на Иисус: „Законът и пророците бяха до Иоана: оттогава се благовествува царството Божие, и всеки насиля да влезе в него“ (16:16).

Първото изявление на Иисус Христос, „Покайте се, защото се приближи царството небесно“, има няколко възможни значения. Първото евангелие отбелязва това като едновременно същност и тема в проповедите на Кръстителя (3:2). Така Иисус удостоверява истинността на проповедите на Своя предтеча; Той Се идентифицира като Оня, за Когото Иоан е проповядвал.

Това също изяснява целта на Неговото въплъщение и Неговия живот сред нас: Царството небесно се е приближило. Помирението, общуването с Бога и спасението са достъпни за цялото човечество. Небето е слязло на земята, защото Самият Син Божи е станал човек, живее сред човеци и общува непосредствено с тях.

Макар присъствието на царството да не е било винаги забелязвано в началото, дори от апостолите, Господ Се открива на трима от тях със Своята слава и власт непосредствено в Преображението. Думите Му точно преди заслепяващото събитие на планината Тавор не оставят никакво съмнение за връзката между неговото присъствие и идването на Царството: „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие, дошло в сила“ (Марк 9:1) или „докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си“ (Матей 16:28), или „докле не видят царството Божие“ (Лука 9:27).Едновременно с това се дава и същественото условие за влизане в Царството – покаяние. Човек не може да се помири с Бога, да общува с Него или да очаква спасение без дълбока промяна в ума (или сърцето). С други думи, човек трябва да възприеме цял нов светоглед, ново отношение, да разпознае греховното си положение, да изпита съжаление за него, да признае нуждата си от Спасителя и да Му се довери.

Като призовава своите ученици, Иисус Христос продължава проповедите си, най-вече в синагогите, тъй като Той е дошъл първо за евреите. Тях Той подготвял в течение на векове за Своето идване. Сърцето на Неговото послание винаги е „евангелието на царството“ (Матей 4:23; Лука 8:1). Той изпрати учениците Си да лекуват и проповядват както Той правил (Лука 9:2; Матей 10:7). Какво им е поръчал Той категорично да възгласяват? Че Царството Божие се приближава до тях (Лука 10:9).

И това продължава през цялото Му земно служение (Матей 4:23; 9:35; Марк 1:14). Всички споменавания на Царството са твърде многобройни, за да бъдат изредени тук, но в тях можем да разграничим три значения на „царството“. В едно от значенията си това е живот в Бога, следването на Божиите заповеди и Неговата правда (Матей 6:33; Лука 12:31). Това е и идеята на толкова много от притчите, в които Той казва, че Царството небесно е като (освен другите неща): синапово зърно, квас, имане, скрито в нива и търговец, който търси хубави бисери (Матей 13). В Блаженствата виждаме, че царството се постига с беднота на духа, чрез преследване заради правдата (Матей 5:3, 10). И вероятно най-важно от всичко е казаното от Него, че Царството Божие е сред нас (Лука 17:21).

Царството достига до човека и пряко чрез Божията намеса в света. Започваме да разбираме, че Бог основава общество в света, но което е отделено от света. На учениците Си Той казва: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Иисус Христос е основал Своето царство сред хората, като им е разкрил какъв трябва да бъде истинският живот на човека според волята Божия. Ясно е също, че е смятал онези, които са били Негови последователи, за съставящи царство отделно от света около него. Свети евангелист Иоан е записал отговора на Иисус Христос пред Пилат за това цар ли е Той: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството ми не е оттук“. В голямата свещеническа молитва, записана от същия евангелист (Иоан 17:6, 16), Господ обявява, че „човеците, които си Ми дал от света… не са от света“ (очевидно те все още са в него).

Глава втора

Разгледахме две от трите различни, но свързани значения на Царството небесно, които успяхме да разграничим в учението на нашия Господ. Първото е Царството Божие, което вече съществува в онези, които вярват в Иисус Христос и живеят според Неговата воля в Неговата Църква със силата на Светия Дух. Второто е Царството като отделно общество (Църквата) в света, чийто дом и съдба е вечното царство на Иисус Христос в бъдещия век. Преди да преминем към третото значение на царството, смятаме, че е важно да посветим част от нашето разказване на самото царуване на Господа.Иисус Христос е роден като Цар на юдеите. Влъхвите дошли и търсили да Го почетат точно като такъв. „Де е родилият се Цар юдейски?“ (Матей 2:2). Ангелът обявил на пресветата Дева: „И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки и царството Му не ще има край“ (Лука 1:32-33). Макар Той да отхвърлил опитите да Го направят „цар“ в светски смисъл (Иоан 6:15), Той приел приветствията на хората в Иерусалим, като влязъл в града точно преди страстите Си: „Благословен Царят, Който иде в име Господне“ (Лука 19:38; вж. също Матей 21:9; Марк 11:9-10 и Иоан 12:13-15). После, в отговор на въпроса на Пилат в съда, Иисус Христос приема титлата: „Ти казваш, че съм цар. Аз за това се родих…“ (Иоан 18:37), а Пилат заповядва въпреки протестите на юдеите, надписът на кръста да бъде „Иисус Назорей, Цар Юдейски“.

Но това не е царуване, каквото някои от юдеите са очаквали. Царството Божие е във, но не е от този свят и водачите на този свят не могат да го проумеят. Онези, които се радвали на славата да бъдат „религиозни“, водачите на Израил, не били угодни на Бога. Всъщност, онези, които те презирали са по-желани от Бога от тях: „истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие“ (Матей 21:31). Те чули страшната Му присъда, когато Той разказал притчата за лозето: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Матей 21:43). Те знаели, че Той говорил за тях (стих 45).

Царството на Иисус Христос, докато го има сега в хората, които водят богоугоден живот и докато съвпада с „отделното общество“ във, но призовано извън този свят – Църквата – то е вечното царство на Иисус Христос (Лука 1:33), което ще започне с Неговото второ пришествие (Матей 25:31-46).

Многобройни откъси в евангелията показват, че Царството на Иисус Христос не само е започнало в този век, но принадлежи също и на бъдещия век. Други Му говорели за Царството като бъдеща реалност, и вместо да отхвърли идеята, Той им показвал в отговорите Си, че те не грешат. Например майката на Заведеевите деца моли за специално място в Неговото царство за двамата си сина. Макар че Той предсказа, че те ще преживеят същите страдания като Него, Той също казва: „Да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец“ (Матей 20:21-23). В друг случай мъдрият крадец, разпънат с Господа, Го помолил: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:42-43).

Иисус Христос също учи, че всички, които изоставят всичко и Го последват, ще получат духовна награда за тяхната преданост в сегашния живот и в бъдещия свят. „Няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца, заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век живот вечен“ (Лука 18:29-30).

Царството, което Иисус Христос основава, съществува в настоящето, но ще се осъществи в своята пълнота в идния свят. „И Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство“ (Лука 22:29-30). Тези, които принадлежат на Христовото царство на земята, Църквата, ядат и пият на трапезата Му по време на евхаристията, нещо което самò по себе си предсказва празненството на Месия в бъдещия век. Неговото обещание към апостолите, че те също ще седят на тези тронове, съдейки дванадесетте израилски племена, очевидно разкрива бъдеща действителност.През четиридесетте дена след Възкресението, според свидетелството на св. евангелист Лука (Деяния апостолски 1:3), Иисус Христос говорил с учениците Си за неща, свързани с Царството Божие. Това, което им казал, без съмнение е имало общо с Царството, на което те са се наслаждавали, с Неговото присъствие и с Църквата, която ще стане продължението на Неговото присъствие в света след Възнесението, както и с Царството, изцяло осъществено след края на времето.

По-късно св. апостол Павел ще обясни връзката между „Царството на Христа“ и „Царството Божие“. „А след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила“ (1 Коринтяни 15:24). Така завършването на делото на Иисус Христос, Богочовека, се възприема като събиране на мъже и жени в Неговото царство, на Негови ближни, от целия този свят; представяне на царството пред Отца като Негово последно дело в работата Му като Свещеник и Цар. Тогава Царството, основано от Иисус Христос, ще се отъждестви с Царството Божие.

Глава трета

Въведението на свети евангелист Матей към обширния текст на Иисусовите поучения, които наричаме „Проповедта на планината“, е кратко и привидно просто изявление: „Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той като отвори устата Си, поучаваше ги…“ (5:1-2).

Въпреки краткостта на това изявление, повечето от отците на Църквата, които са ни оставили коментари на „проповедта“, го намират за изпълнено със значимост. За тях (св. Иоан Златоуст и блажени Августин например) всеки израз в тези два стиха е казан с цел, за да създаде подходящата рамка за разказа за Господните поучения.

„Като видя народа“ – Иисус, проповядвайки и изцелявайки, често се оказва следван от големи тълпи хора. Този случай е един от няколкото в които, макар че състрадание не Му липсва никога и дори изцелява тълпите, Той сякаш иска да се оттегли и дори да се скрие от тях (вж. Марк 3:9; Лука 5:16 и Иоан 12:36). Предвид цялото служение на Иисус Христос като учител, можем само да стигнем до извода, че Той е имал Свое собствено „разписание“ за работата Си и за разкриването на Своята личност. Трябва също да помним, че в няколко от случаите Той предупредил учениците или други да не казват никому какво Той е направил или на какво те са били свидетели (Матей 8:4, 16:20, 7:9; Марк 7:36, 8:26, 30, 9:9; Лука 5:14, 8:56, 9:21). В този случай Иисус Христос се отдръпнал от тълпата по специална причина, както ще видим по-долу.

„Той се възкачи на планината“ – отците виждат в планината нещо повече от просто място да се скриеш. Тъй като Иисус Христос се кани да разкрие всички най-основни моменти в учението Си, да даде Своя нов закон, Той се качил на планина, точно както Моисей се е качил на планината, когато дал стария закон. Има обаче съществена разлика между тях: Моисей се качил на планината, за да получи закона от Бога, така че да може да го предаде на народа. Иисус Христос, който е Самият Законодател, от Когото старият закон е дошъл, сега се качва на планината, за да даде Своя нов закон.Свети евангелист Иоан ни казва, че законът е даден чрез Моисей, но благодатта и истината са дошли чрез Иисус Христос (1:17). Сам Иисус Христос обявява, че Той е истинският Хляб на живота, който е слязъл от небето. Моисей, от друга страна, е бил само инструмент на Божията грижа за Неговия народ; хлябът, който те получавали от небето, чрез него символизирал истинския Хляб от небето (вж. Иоан 6:32-35).

„И когато седна – казва блажени Августин, Той обучавал седнал, защото това е присъщо за достойнството на учителския пост“. Може би е подходящо да се посочи, че Иисус Христос седял, защото Той не бил само мъжът, когото те всички виждали, но Той бил също и вечният Бог. Той не предавал нечие учение, а Своето собствено. На което и място да беше седнал, то е било, съвсем буквално, тронът на Бога.

„Учениците Му се приближиха до Него“ – целта на Иисусовото оттегляне от тълпата без съмнение била да може Той да обяви Своята воля първо на онези, които е избрал да бъдат Негови апостоли, онези, които Той щял да изпрати да обявят Неговата воля. Така Той показва, че те, които ще образуват Неговата Църква, ще бъдат въведени в тайните на Царството (Лука 8:10) и че Той ще изпрати Своята Църква да обяви приближаването на Царството (Матей 10:7) и да продължат делото Му (Иоан 20:21).

„И Той като отвори устата Си“ – съвсем очевидно е, че за да проповядва, човек трябва да „отвори устата си“, и все пак евангелистът явно смята за важно да го каже, когато започва да пише за учението на Господа. За св. Иоан Златоуст включването на това не е без цел. Той казва, че дори в мълчанието си Господ никога не спирал да поучава. Самото Му присъствие и начинът, по който Той се движел сред хората и се отнасял с тях, били красноречиви „проповеди“.И най-накрая, евангелието казва „поучаваше ги“. Учениците били първите, които Той учил, но Неговото послание е предназначено за цялото човечество. Както Бог избрал да разкрие истината за Себе Си и за човечеството като Сам Той стане Човек, така Той избрал да продължи да използва човешкия глас, този на Своите апостоли, за да разпространи Своята истина по целия свят.

Това, което следва, по думите на блажени Августин, е „съвършеният образец на християнския живот“, най-основният образец на поведение за всички онези, които следват Иисус Христос. Принципите, които се съдържат в „проповедта“, са Божиите морални изисквания към човечеството. Истините, разкрити в нея, са абсолютни и вечни; те не могат да бъдат променени или приспособени да паснат на времето, макар че днес има такива вярващи, които наричат себе си християни, а се опитват да направят точно това.

Глава четвърта

Господ започнал обществените Си проповеди, като обявил приближаването на Царството небесно. „Царството“, както Той използвал думата, се отнася за духовното състояние на човека, когато той е в присъствието на Бога; за обществото (Църквата), което Той призовал от обществото в този свят; и за живота с Бога в бъдещия свят. Ние трябва обаче да разберем, че съществува отношение или начин на мислене, който е необходим за придобиването на Царството и който е ясно забележим при тези, които стават участници в него.

Иисус Христос, като последния и най-велик пророк, обявил най-пълно от всички пророци преди Него истината за човечеството. Учението на Иисус Христос е пълно с изненади от светска гледна точка. Онези неща, които Той обявява и показва като добродетели и преди, и сега не се приемат: хората, които Той нарича блажени (или „щастливи“), светът би нарекъл окаяни. Може би затова гръцката дума μακάριος най-добре се превежда като „блажен“, „щастлив“ би могло да бъде разбрано в материален смисъл.

Такъв е случаят със света, в който Иисус Христос е роден – света на юдейската религия и света на римската политика. Очевидно много юдеи разбрали очакването на Месия в тяхната собствена традиция от съвсем светска гледна точка. Формалното членство в националната църква на Израил, както и формалното спазване на ритуалите и моралните изисквания, е достатъчно. Тяхното добруване обикновено се смятало за доказателство за тяхното благочестие и за Божието благоразположение. За римлянина самата държава била бог за народа: всеки човек бил задължен първо да служи на държавата, а всеки бил заменим. Силата, смелостта, амбицията, гордостта и егоцентризмът били добродетели, заслужаващи похвала и напълно приемливи за гражданите на Империята.

Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.

Когато Иисус Христос отведе учениците Си встрани от множеството, за да им разкрие същността на Своето учение, в първата си дълга проповед, Той започнал, като обявил определени отношения, начини на мислене и стремежи като белези за набожен живот и като средство за постигане на Царството, което Той е обявил. Той описва като „блажени“ онези, които притежават това отношение и начин на мислене. Блаженството, за което Той говори, е щастието, принадлежащо на онези, които усещат царуването на Бога в живота си; това е щастието, чрез което те научават за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието присъствие в най-пълен смисъл.

От съвсем човешка гледна точка би било трудно да се разбере как хората, описани в тези Блаженства, могат да са щастливи, освен може би дотолкова, доколкото могат да получат известна степен на самоудовлетвореност от своята „добродетелност“. Това със сигурност не е целта на Блаженствата, понеже такива са и чувствата на фарисея в притчата (Лука 18:10), чиято гордост бе осъдена от Господа.„Бедните духом“ са смирените, тези, които осъзнават собствените си грехове и факта, че зависят за духовното си израстване и за смисъла на живота си от Бога, а не от собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на греховете си. Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а отправната точка за смирението е любовта, любовта към Бога и любовта към ближния. Въпросът „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не с видял?“ (1 Иоан 4:20) може да бъде зададен и така: „Който не е смирен пред брата си, когото е видял, как може да бъде смирен пред Бога, Когото не е видял?“

„Плачещите“ са не просто сантиментални хора, които ридаят при най-малкото предизвикателство, а тези, които оплакват (или дълбоко съжаляват за) греховете си. Те също оплакват и греховете на другите, но тук отново не става въпрос за лична праведност или осъждане, а за любов и състрадание.

„Кротките“ са тези, които живеят, осъзнавайки колко са недостойни, с търпение и в мир с ближните си. Тези, които живеят във вражда с другите, не могат да влязат в Царството Божие, новата земя, която кротките ще наследят.

„Гладните и жадните за правда“ са тези, които „първом търсят царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). Те се стремят към Божията справедливост и истина не само заради тях самите, но и заради другите. Тези хора може да не са изобщо нахранени и напити в земен смисъл, но със сигурност са, в духовен.

„Милостивите“ са тези, които поради своята любов знаят как да прощават. Те са тези, които получават милост, върховната милост, спасението на душите си и Царството Божие. Господ каза: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“ (Матей 6:14).

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Im

Рудолф Бултман

Отношението на протестантската теология към атеизма зависи от начина, по който се мисли Бог, чието съществуване атеизмът отрича. Ако Бог се възприема като биващ, като принадлежащ към света на биващото, пък бил Той и най-висшето биващо, то науката, чийто обект е този свят, е атеистична по необходимост. Защото тя разглежда единствено феномени, които могат да се обективират и да бъдат предмет на изследователското мислене. А един Бог, достъпен за обективиращото мислене, не би бил Бог. Това не означава, че научното изследване на биващото отрича действителността на Бога изобщо. Научното мислене е атеистично, доколкото не казва и не може да каже нищо за Бога. Защото Той не принадлежи на достъпното за изследване царство на действителното, тоест на царството на биващото. С това научното изследване прави услуга на теологията, принуждавайки я да говори за действителността на Бога като действителност отвъд биващото.

Този атеизъм може да се нарече методически. Значение за теологията обаче има само истинският атеизъм, тоест онзи, който отрича съществуването на Бога като действителност отвъд света на биващото, тоест като трансцендентна реалност. Този атеизъм може да бъде съзнателен или несъзнателен.

Несъзнателният, наивен, така да се каже, атеизъм е същинският враг на вярата в Бога. Той просто игнорира въпроса за трансцендентната реалност и доколкото е превърнало се в навик поведение, произтича от секуларизирането на модерната култура, която, разполагайки със света на биващото, планирайки и организирайки го, не слага Бога в сметките си – за нея Бог е „мъртъв“. В този смисъл днес навсякъде се говори за „смъртта на Бога“ и това говорене е съвсем оправдано, доколкото смъртта на Бога се разбира като културен феномен, характерен тъкмо за секуларизираната култура.

Дали обаче наистина можем да обозначим този несъзнателен атеизъм като атеизъм? На практика всички ние сме засегнати от него, защото обичайните ни всекидневни действия и поведение са повлияни от секуларизма на модерната култура. Но бихме могли да се запитаме доколко всъщност съвременният човек се е поддал изцяло на този атеизъм. Нима понякога не се питаме за друга, трансцендентна действителност – например когато се съмняваме в смисъла на секуларизирания земен живот, когато усещаме нищожността му или дори с ужас разбираме, че всяко планиране и организиране на наличния свят води в нищото? Не се ли промъква в нас, успоредно с осъзнаването на нищожността ни, въпросът за истинския живот? Не долавяме ли в собствената си ограниченост идеята за неограниченото? Не оживява ли в съзнанието, че в секуларизирания свят не ме засяга нищо в търсенето на онова, което ме засяга безусловно?

В този случай несъзнателният атеизъм може да се приеме за относителен или временен. Нека сме наясно, че той винаги е истински атеизъм, доколкото представлява наивното човешко поведение в един секуларизиран свят – поведението на човека, който обикновено игнорира или забравя въпроса за трансцендентната реалност.Съзнателният атеизъм може да приема различни форми. Той често се изразява в категорично отричане на действителността на Бога – онази действителност, която атеизмът открива или поне му се струва, че открива, в църковната догматика, говореща за Бог като биващ или поне изглеждаща, че говори за Него по този начин. Този атеизъм се различава от атеизма на науката – чийто предмет в последна сметка е светът на биващото – по това, че разбира негативното отношение на науката към въпроса за Бога не само като методическо, тоест като неказващо нищо за действителността на Бога, а като категоричното отхвърляне на съществуването му изобщо. За този атеизъм Бог е наистина „мъртъв“. За него вярата в Бога е илюзия, а говоренето за Бога е просто митология.

Следствието от подобен атеизъм е нихилизмът, характеризиран от Жан Пол в Словото на мъртвия Христос, че Той не е Бог, или от Ницше, който във Веселата наука възвестява чрез безумеца смъртта на Бога.

Има и друг вид съзнателен атеизъм – този, който оспорва догматическото учение за Бога, без обаче да се отказва от идеята за трансцендентна реалност. Той наистина смята образа на Бога, формиран от църковната традиция, за преодолян, но тезата му е, че за Бога може да се говори само с нови понятия. Така например днес се говори за преображенията на Бога или се настоява, че „Божието битие е в процес на ставане“. Смисълът на подобни изказвания е, че не бива да си представяме Бога като същество над или извън света, а че трансцендентната реалност се долавя именно в света – подобно улавяне, подобно „откровение на Бога“ е несекващо историческо случване, в което Бог постоянно се явява като друг. Разбира се, идеята, че самият Бог, подобно на човека, има история, не може да се удържи докрай. Но не бива да забравяме, че човекът е историческо същество, чийто живот предполага решения в конкретни ситуации и чието богопознание не се състои в лишени от темпоралност теории за Божието битие, а се появява, когато самият човек е осветен от една трансцендентна реалност; когато осъзнае, че не само е надарен с благодат, но е и призован.

Подобно осъзнаване предполага, че човекът се вълнува от крайността на своето съществуване. Не е необходимо този въпрос да се поставя постоянно, но той дреме в човека, който си дава сметка за него в исторически ситуации, особено в така наречените гранични ситуации, когато е застигнат от мисълта за безсмислието на случващото му се и от собствената си ограниченост. Въпросът оживява (ако използвам едно определение на Тилих) в питането за безусловното, тоест за онова, което безусловно ме засяга.

Дали отговорът на този въпрос ще се чуе в Божието слово, което възвестява християнското благовестие, и дали безусловното изобщо може да бъде обозначено като Бог, не е от решаващо значение. По-важното е, че в такива въпроси и в подобно саморазбиране на човека е живо – или поне оживява – знанието за една трансцендентна реалност, при това по такъв начин, че човекът усеща себе си не само носен, но и призован от нея. Такова саморазбиране търси съществуването на Бога не отвъд и извън света, а в него. Или с думите на Дитрих Бонхьофер, отвъдното не е безкрайно, а най-близко.

Най-уместно би било, ако кажем, че отношението между световост и вяра в трансцендентна реалност е диалектическо, защото човекът, от една страна, разбира и трябва да разбира света като подлежащ на научно изследване, за да може изобщо да действа отговорно в него, а от друга страна, осъзнава съществуването на трансцендентна реалност и възприема безусловното в даровете и задачите, които получава от нея.

Християнската вяра е истинска само когато изхожда от въпроса за съществуването, поради което както тя, така и съзнателният атеизъм се обединяват около съществуването на трансцендентна реалност. Ето защо е уместно да се запитаме възможно ли е наистина съзнателният атеизъм все пак да се обозначи като атеизъм? Християнска вяра в Бога ли е вярата в безусловното на условното? Отговорът е: не, ако приемем, че вярата на християните е отговор на словото Божие, което Църквата благовести, защото го чува изречено в Новия Завет.

Трябва обаче да се каже следното: благовестието е разбираемо тъкмо за човека, който се вълнува от въпроса за своето съществуване и следователно от въпроса за безусловното; за човека, в когото е живо знанието или досещането или поне копнежът (съзнателен или несъзнателен) за трансцендентна реалност. Самото слово, възвестено от Бога както като съдия, така и като даряващ благодат, което учи човека да осъзнава греховете си и същевременно ги опрощава, има диалектичен характер. То изисква от човека да изповяда своята нищета по отношение на Бога като условие, че тъкмо в тази нищета е приет от Бога.В светлината на това слово именно историческите ситуации и срещи стават разбираеми като Божие слово, а благовестието постоянно придобива ново значение. Защото словото Божие не е (казано по Тилих) отминал речеви акт на Бога, а и защото всяка действителност може да се превърне в слово Божие, доколкото тъкмо в нея трансцендентната реалност призовава човека, едновременно съдейки и помилвайки го.

По този начин се променя образът за Бога, а не самият Бог. Библията ни казва, че Той е всемогъщ, Той е творецът и любовта. Но тези думи не са изречени като общовалидни догматични положения, а като лична изповед в различни исторически ситуации.

Бог е всемогъщ, когато го изповядам като такъв в едно „и все пак“, изправяйки се срещу всяко изкушение да разбирам себе си в зависимост от условията на земното си съществуване и оттук – срещу всяко съмнение в смисъла на живота ми, дори в ситуации на отчаяние, когато този смисъл заплашва да изчезне. Бог е творецът, комуто се доверявам, че има скрит промисъл в света, в който съм длъжен да действам, дори ако според природните науки и историографията събитията в света са каузално обусловени. Бог е любовта, доколкото усещам благословението, дадено ми чрез непрестанната възможност на любовта в човешката съвместност, но и борейки се срещу собствения си егоизъм, срещу всяка ревност, омраза и разрушаващ човешката съвместност спор, които ме застигат.

Ако вярвам в това, светът и животът ми в този свят ще се променят, а аз ще трябва постоянно да обновявам вярата си, защото тя е не просто мое притежание, каквито са научните знания или догмите, приемани за истинни. Силата за онова „и все пак“ получавам като дар чрез отправеното към мен слово на християнското благовестие за Божията благодат. Тъкмо тези думи чува апостол Павел: „Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“. И отговаря: „Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“ (2 Коринтяни 12:9-10).

Превод от немски език: Теодора Карамелска
________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Рудолф Бултман (1884-1976) е един от най-влиятелните германски протестантски богослови, професор по Нови Завет в университета в Марбург от 1921 до 1951 година. През трийсетте години на ХХ век Бултман заема страната на съпротивата, изтъквайки несъвместимостта на християнството с политическата идеология на националсоциализма. Изследванията му върху синоптичните евангелия и теологията на Новия Завет са сред решаващите приноси към екзегетическите дебати за демитологизиране на християнското благовестие. Бултман разбира богословието не само като акт на вяра, но и като историческо богословие, което да предлага съответстваща на съвременната човешка ситуация херменевтична интерпретация на библейските текстове.

Преводът е направен по „Die protestantische Theologie und der Atheismus“, in: Bultmann, R., Neues Testament und christliche Existenz, Mohr Siebeck UTV, 2002, S. 294-298.

Изображения – авторът, Рудолф Бултман и книга за неговия жизнен и творчески път, източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4GY

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

1. Мнозина са звани, а малцина избрани, септември-декември двадесет и девета година

Ако апостолите, дори и след изповедта на Петър, още не са готови да възприемат богочовешката тайна, тогава какво точно са влагали те в думата „Месия“? Кой е за тях Иисус Христос през третата година от служението им?Въпреки че всеки ден, който дванайсетте прекарват с Него, е изпълнен с чувството, че Бог е близо, истинският смисъл на това чудо им се изплъзва. Без да споделят политическия радикализъм на зилотите, апостолите продължават да вярват, че Христос е „Онзи, Който трябва да избави Израил[1]„. Мисълта за страдащия Спасител на света не се побира в съзнанието на учениците. Страшният Месия от апокалипсисите им е по-близък и те се надяват, че като основе Царството Божие в Иерусалим, Синът Човешки ще се яви на народите с несъкрушимата мощ на земното тържество. С една дума, в ония дни дванайсетте са на средата на пътя между месианството на народните поверия и евангелското месианство.

Самият Христос не отрича, че Неговото идване е предсказано в пророчествата, че в Него се осъществяват въжделенията на Стария Завет. Той често изяснява служението Си посредством свещени текстове от Библията. Това е помагало на последователите Му да запазят връзката с традицията и постепенно да задълбочат представите си за Месията.

Понякога разсъжденията над Писанията са водели до неясноти. Така, още в Голан апостолите задават на Иисус въпрос за пророк Илия. Смятало се, че този древен борец за вярата не е умрял, а пребивава в лоното Божие; когато настъпи определеното време, той отново ще се яви в Израил и ще му покаже Избавителя[2]. Учениците недоумявали: ако Иисус е Месията, защо Илия още не се е появил? „Казвам ви – отвръща Иисус, – че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха.“Било ясно, че става дума за Иоан Кръстител. Но думите, изречени след това от Наставника, сепват учениците: „Тъй и Син Човешки ще пострада от тях[3].“ Защо Той отново говори за това? От коя страна го дебне опасност? Ще се реши ли Ирод на ново престъпление? Но нали и бездруго предизвика гнева на народа? Ако не е тетрархът, кой тогава? Нима поставените от Бога пастири? Вярно, много от тях се отнасят към Иисус с недоверие, но ще допусне ли Бог служителите Му да се опълчат срещу Месията? Може би ще мине известно време и те ще се опомнят, ще разберат, че галилейският Наставник наистина е пратен от небето.

Знаейки какво ги измъчва, Христос обяснява на учениците, че отсега нататък „първите са станали последни“ и пастирите са се превърнали във вълци. Преди да повярват в Иисуса като в живо откровение на Бога, иерарсите и законниците трябвало поне да признаят, че е Пророк. Но за това им пречат закостенелите възгледи и уязвената съсловна гордост. Да се избавят час по-скоро от Назаретеца става тяхно единствено желание.

Във връзка с това Христос по нов начин разказва на учениците притчата за званите на пир[4]. Някакъв цар вдигнал сватба на сина си. Той пратил слугите да поканят на празника знатни гости. Но те наскърбили пратениците, а някои убили. Разгневеният владетел наказал оскърбителите, но не пожелал да отложи сватбеното тържество. Наредил на слугите да викнат в двореца когото срещнат, включително случайните минувачи и просяците, за да заемат местата на пира.

Учените и водачите не приели Евангелието. Вместо тях към Христос се стичат „амхаарците“, бедняците от народа, „митарите и грешниците“.

Ала не всички, откликнали на призива, ще се удостоят с Божието благословение. За това говори заключителният епизод на притчата. Когато царят забелязал, че един от гостите е седнал на трапезата, без да сложи според обичая чиста дреха, той сметнал това за пренебрежение към себе си и към наследника и заповядал да изгонят невежата от двореца. Следователно Царството Божие е предназначено не просто за „бедняците“, а за онези, които са готови да изпълняват Христовия завет. Тъкмо затова званите са много, а избраните – малцина.

На въпроса: „Вярно ли е, че малцина ще се спасят?“, Иисус отвръща:

Подвизавайте се да влезете през тесните врата;
защото, казвам ви, мнозина ще поискат да влязат и не ще смогнат.
След като стопанинът на къщата стане и затвори вратата,
и вие, останали отвън, почнете да хлопате на вратата
и да викате: „Господи, отвори ни!“
и когато Той ви отвори и рече: „Не ви зная откъде сте“ –
тогава ще почнете да казвате:
„Ядохме и пихме пред Тебе,
и по нашите улици Ти поучаваше“,
и Той ще рече: „Не ви зная откъде сте.
Махнете се от Мене вие, що вършите неправда“.
Там ще бъде плач и скърцане със зъби,
кога видите Авраама, Исаака и Якова
и всички пророци в Царството Божие,
а себе си изгонени навън[5].

От всеки човек Христос изисква духовен и нравствен подвиг, „усилие“. Той съвсем не е бил, както понякога искат да Го представят, „демократ“, за когото самата принадлежност към онеправданите класи, е вече заслуга. С това се обяснява равнодушието на Иисус към шумните прояви на народен възторг. Масовият ентусиазъм лесно пламва и лесно превръща в своя жертва онези, които жадуват за подчинение и търсят кумири. Не такива трябва да са чедата на Царството.Отказът на Иисус да откликне на страстите на тълпата и да се съгласи с ролята на популярен вожд по всяка вероятност спомага Неговото влияние в Галилея да спадне. Противниците залагат на тази карта и скоро постигат целта си. Когато Учителят се завръща от Голан, атмосферата е рязко променена. Ясно е, че нечия ръка направлява хората срещу Него. Вече не Го допускат, както преди, да проповядва в синагогите. Не Го отлъчват от Църквата, но заплашват с това наказание всички Негови привърженици.

От този момент Иисус е принуден завинаги да напусне Капернаум. Опасяват се да Го приемат и съседните крайморски градове. Не се знае какво е станало там, но от думите Христови проличава ясно колко енергични са били интригите на враговете Му.

Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон
се бяха извършвали чудесата, които станаха у вас,
отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел.Но казвам ви: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото вам.И ти, Капернауме, до небето ли ще се въздигнеш**? До ада ще бъдеш сринат;защото, ако в Содом бяха се извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше и до ден-днешен да остане. Но, казвам ви, че на земята Содомска ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на тебе[6].

В Назарет пътят на Христос също е затворен. Когато Той повторно са опитва да проповядва там, едва не Го убиват[7]. Обръчът бързо се стеснява. Сега вече могло да се очаква, че тетрархът ще се намеси, но предпазливият Антипа предпочитал да стои настрана. Възможно е Ирод да е знаел за постигналите го трудности от своя управител, чиято жена била Иисусова ученичка. Имало един момент, в който му се приискало да види Назаретеца, но после решил, че ще е най-добре Той да напусне владенията му.

С тази цел Ирод съобщава на някои фарисеи, че възнамерява да арестува и да убие Иисус. А те тутакси отиват при Учителя и Му казват: „Излез и замини оттук, защото Ирод иска да Те убие.“ Но Иисус веднага забелязва хитруването на тетрарха.

Идете и кажете на тая лисица: ето, изгонвам бесове, и изцерявам днес и утре, и на третия ден ще свърша. Защото не бива пророк да загине вън от Иерусалим[8].

Фарисеите разбират, че Иисус и сам смята да напусне Галилея, че целта Му е града Давидов, където се подготвя да приеме мъченическа смърт.Трудно е да се проследи пътят на Христа след като става прокуден Скиталец. Намира убежище ту в едно, ту в друго селище, но никъде не се заседява задълго. Когато един книжник му казва: „Рави, ще Те последвам, където и да отидеш“, чува изпълнения с горчивина отговор: „Лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човешки няма де глава да подслони[9].“

Близките започват да се тревожат за съдбата на Иисус. Въпреки че братята Му се отнасяли скептично към дейността Му, те не Му желаели злото. Когато Той бил известен, навярно това ги ласкаело. Но сега, виждайки че в Галилея Иисус търпи неуспех, те Му предлагат да отиде с тях в Иерусалим на празника Шатри и там да покаже на какво е способен.

– Замини оттук и иди в Юдея – казват братята със зле прикрита ирония, – за да видят и Твоите ученици делата, що вършиш. Защото никой не върши нищо скришом, когато сам иска да бъде известен. Ако вършиш тия дела, покажи Себе Си на света.

– Аз още няма да ида на тоя празник, защото времето Ми не се е изпълнило – отвръща Иисус.

Но когато братята си отиват, Иисус тръгва за Иерусалим, но „не явно, а някак си скришом[10].“

Той обяснява на учениците намерението Си да посети столицата с помощта на притча.

„Някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери; и рече на лозаря: „Ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам. Отсечи я, защо само да изтощава земята?“ Но той му отговори и рече: „Господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор, и ако даде плод – добре, ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш[11].“

С една дума Иисус е искал още веднъж да изпита Иерусалим, преди да настъпят съдбовните дни.

Като не желае да привлича вниманието, Той избира един път, по който рядко минавали поклонници. Те се опасявали от враждебността на самаряните и предпочитали да вървят по източния бряг на Иордан. А Иисус тръгва с учениците Си не по заобиколен път, а направо през Самария.Когато настъпва вечерта, Той праща апостолите да потърсят място за пренощуване. Но в самарянското село разбират, че са юдеи, тръгнали на поклонение, и отказват да ги пуснат в домовете си. Иоан и Яков, уморени и ядосани, казват на Учителя:

– Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да ги изтреби, както и Илия направи?

– Не знаете от какъв дух сте вие – възразява Иисус, – Син Човешки дойде, не да погуби човешки души, а да спаси[12].

Накрая в някакво село все пак им дават подслон. А след няколко дни пътниците, смесени с тълпата, без да бъдат забелязани от никого, преминават през столичната порта.

Тече четвъртият ден от празника Шатри, който е в разгара си. Непрестанно звучи музика, тръбят фанфари, заглушавайки човешката глъч. Над планината Мория се стеле дим от жертвени животни. След края на жътвата народът се весели и пее, пирува и се моли. Всички свободни места в града са осеяни с шатри, набързо съградени от клони. До тях са завързани камили, талиги и мулета. Иерусалим прилича на бивак.

Вечер богомолците се разполагат в многобройните пристройки към храма, за да послушат мъдреците, да си починат, да си кажат кой каквото е чул. А новините са много: сблъсъци между евреи и египтяни в Александрия, убийството на Сабин, обвинен в „оскърбление към монарха“, въстанието на фризите, разправата на Палат с галилейците. Предмет на оживени спорове е и Учителят от Назарет. „Той е добър“ – казват едни. А други свиват рамене: „Заблуждава народа[13].“ От известно време в Иерусалим смятат тази тема за опасна. Хората се страхуват да не си навлекат гнева на старейшините.Внезапно вниманието на присъстващите е привлечено от спора между книжниците в един ъгъл на галерията. Всички са поразени от един Човек с галилейско произношение. „Как Тоя знае Писанията, когато не се е учил?“ – чудят се книжниците. „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ – отвръща Той. „Не е ли Тоя, Когото търсят да убият?“ – досещат се иерусалимци. Но защо действа открито? Онези, за които най-важно е мнението на властващите, са разтревожени: „Да не са се уверили началниците, че Той е Месията?“ Прекъсват ги дошлите от Галилея:

– Тогова знаем откъде е. А кога дойде Месията, никой няма да знае откъде е.

– И Мене познавате, и откъде съм знаете – казва Учителят, обръщайки се към тях, – и не дойдох от Себе Си, но има един Истинен, който Ме е пратил, и Когото вие не познавате.

Мненията се разделят. Едни предлагат да заловят еретика и да Го заведат при архиереите, други, бивши свидетели на изцеленията Му, защитават Назаретеца. А Той продължава да говори за неведомия за тях път, по който трябва да върви, изпълнявайки волята на Отца.

– Ще Ме търсите и не ще Ме намерите; и дето съм Аз, вие не можете да дойдете.

– Къде иска да иде Той? – забелязват книжниците с насмешка. – Да не би при разпръснатите измежду елините, та да ги поучава?

Те бързат да съобщят на Каиафа, че Иисус се е появил в града. Той веднага изпраща храмовата стража със заповед да го арестуват. Най-после самозванецът е в ръцете му! Но изпратените се връщат сами.

– Защо не Го доведохте? – питат строго архиереите.

– Никога човек не е говорил тъй, както Тоя човек – оправдават се служителите.

– Да не сте се и вие прелъстили? Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите? Но тази тълпа, дето не знае Закона, проклети да са!

Фарисеят Никодим става свидетел на разговора.

– Осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят какво върши? – забелязва той.

– Да не би и ти да си галилеец? Проучи Писанието и виж, че от Галилея не може пророк да се яви.

Но този път първосвещеникът Каиафа не се осмелява повече нищо да предприеме. А Иисус, когато се спуска нощта, излиза през източните порти по посока на Елеонската планина.

Ако в самия Иерусалим Него Го обкръжава враждебна и чужда обстановка, на Елеонската планина Той сигурно се е чувствал както в най-хубавите галилейски дни. Тук, сред маслиновите градини, в малките селища живеят Неговите приятели и последователи. Отдавна вече Витания, още от времето на първото Му посещение, е за Него нещо като християнски център. Тук се стичат верните хора на Иисус. В дома на Лазар и на Симон Прокажения Той може да си отдъхне сред близки, които Го обичат.От време на време Учителят отива в Иерусалим, разположен само на три километра от Витания. Там Той се старае да стои в сянка, като че ли загубен сред другите наставници и равини. Край Него са само учениците и няколко галилейци, понякога към тях се присъединяват случайни слушатели. Властите засега са изоставили опитите да задържат Иисус под стража. Или не намират сгоден случай, или се надяват, че новата секта ще се разпадне от само себе си.

Само веднъж проповедта на Иисус довежда до открит конфликт.

Празникът Шатри свършва на двадесет и второ число от есенния месец тишри. Същият ден левитите за последен път запалват огромни светилници, чиито пламъци озарявали града по време на тържествата. Седнал в един от притворите, Христос говори за символите на празника – светлината и водата[14]. Обредът „възлияние на водата“ е напомнял за пътуването през пустинята, когато Моисей открива извор за жадните. Водата е знак за живот, даруван от Божията Премъдрост. Но занапред Самият Месия ще дава водата на вечния живот. Той призовава към Себе Си хората, както някога ги призова Премъдростта: „Който е жаден, да дойде при Мен и да пие.“

Светилниците изразяват светлината на Закона. Но светлината, която изхожда от Месията, гори още по-ярко. „Аз съм светлината на света. Който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.“

След такива думи набожните хора, не желаещи да участват в разговора, си тръгват, изпълнени с негодуване. Остават само онези, които са готови да изслушат Учителя. Но и те не издържат дълго.

– Ако вие пребъдете в Словото Ми, наистина сте Мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

Такъв израз им се струва странен и обиден.

– Ние сме семе Авраамово и никога никому не сме били роби; как Ти казваш: „свободни ще станете“?

– Истина, истина ви казвам, всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.

– Наш отец е Авраам – повтарят те упорито гордия девиз на патриотите, без да разбират за какво става дума. Раздразнението им расте с всяка изминала минута.

– Да бяхте чеда на Авраама, щяхте да вършите делата Авраамови. А сега искате да убиете Мене, Човека, Който ви каза истината, що чух от Бога. Авраам това не е правил. Вие вършите делата на баща си.

Те отново не разбират. На някои им се струва, че Той преувеличава опасността надвиснала над Него: „Бяс ли има в Тебе, кой търси да Те убие?“ А други са дълбоко засегнати от казаното.

– Ние от блудство не сме родени. Едного Отца имаме – Бога.

– Да беше Бог ваш Отец, щяхте да Ме обичате, понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога – възразява Иисус. – Защо не разбирате речта Ми? Защото не можете да слушате словото Ми. Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец.

– Не казваме ли ние право, че Ти си самарянин, и в Тебе има бяс?

Вече ги обзема истинска ярост.

– В Мене бяс няма, но почитам Отца Си, а вие Ме безчестите. Ала Аз не търся Моята слава. Има Друг, Който търси и съди. Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки.

– Сега разбрахме, че в Тебе има бяс. Нима Ти си по-голям от Отца ни Авраама, който умря? И пророците умряха. На какъв се правиш Ти?

– Ако Аз се славя Сам, славата Ми е нищо. Моят Отец е, Който Ме прославя и за Когото вие казвате, че е ваш Бог. Но Го не познахте, пък Аз Го зная. Авраам, вашият баща, ликуваше, понеже предстоеше да види Моя ден, и видя, и се възрадва.

– Нямаш още петдесет години, и си видял Авраама?

– Истина, истина ви казвам, преди Авраам да е бил, Аз съм.

АЗ СЪМ. Така може да говори само Предвечния. Това е Неговото тайно име, което първосвещеникът произнася през дните на Шатри, когато тръбният звън и глъчката заглушават светите слова[15]. И ето че сега Назаретецът ги произнася! Изпълнен с неземна сила, подобно на древните пророци, Той стои пред хората. Няма време за колебания. Или е лъжец и богохулник, или Самият Бог говори чрез Неговите уста.Изборът е направен. Повярвалите по-силно се сплотяват около Иисус, а останалите заплашително грабват по камък.

Хората, признали в Назаретеца Божия Пратеник, навярно са били немалко и това предотвратило покушението над Него на празника Шатри. Впрочем, повечето от тях са богомолци, дошли в града за тържествата. Евангелист Иоан говори само за един иерусалимец, който в ония дни се обърнал[16]. Това се случило при необичайни обстоятелства.

Веднъж се разнася слух, че Иисус е върнал зрението на слепороден човек. Много хора го познавали, защото той винаги седял пред вратите, просейки милостиня. Отначало те подозират, че е станала грешка, но скоро съмненията се разсейват. Довеждат изцеления при фарисеите и те го молят да им разкаже какво се е случило.

– Един Човек, Който се нарича Иисус, тури на очите ми калчица, и се измих, и гледам.

– Тоя Човек не е от Бога, защото не пази съботата – му обясняват (чудото станало в деня на покоя). А някои от фарисеите се размислили: „Как може грешен човек да върши такива чудеса?“ След много спорове те отново се обръщат към прогледалия:

– Ти какво ще кажеш за Него? Нали Той ти отвори очите?

– Пророк е.

Викат родителите му.

– Този ли е вашият син за когото казвате, че се е родил сляп? А как сега вижда?

– Знаем, че този е нашият син и че се роди сляп – отговарят наплашените родители. – А как сега вижда – не знаем, или кой му е отворил очите – не знаем. Него попитайте, той е пълнолетен; нека сам говори за себе си.

Онези фарисеи, които твърдо били решили да не отстъпват, започват да увещават изцеления:

– Въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник.

– Дали е грешник, не зная. Едно зная, че бях сляп, а сега виждам.

– Какво ти направи? Как ти отвори очите?

– Казах ви вече – отговаря съобразителният иерусалимец, – и не чухте. Какво пак искате да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици?

– Ти си Негов ученик, а ние сме Моисееви ученици! – завикали ядосано книжниците. – Ние знаем, че на Моисей е говорил Бог, а Тогова не знаем откъде е.

– Това е и чудното, че не знаете откъде е, а Той ми отвори очите. Ние знаем, че Бог не слуша грешници, но който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша. Открай век не се е чуло някой да е отворил очите на слепороден. Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо.

– Ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш! – окончателно излезли от кожата си фарисеите и го изпъдили вън.

Като научава за станалото, Иисус намира изцеления и пита:

-Ти вярваш ли в Сина Човешки?

– Кой е, господине, та да повярвам в Него?

– И видял си Го, и Който говори с тебе, Той е.

– Вярвам, Господи! – отвръща човекът, свеждайки глава пред Иисус.

Това събитие все пак разколебава и някои фарисеи. Това че странният Учител притежава такава сила, не може да е случайно. Откъде Той има този дар? Те решават да започнат разговор с Иисус и чуват суровите думи: „За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи.“

– Нима и ние сме слепи? – питат фарисеите.

– Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях. Но сега казвате: „Ние виждаме“, затова грехът ви остава.Наистина те се смятали за пазители на Преданието и на Завета, приемници на великите отци: Симон, Абталион и Гилей. Вярвали, че Духът Божи им помага да дават най-точни тълкувания на Тората, че Той ги е поставил за духовни водачи на Израил. Но, опиянени от чувството за собствено превъзходство, тези хора не могли да разпознаят живата Истина, дошла при тях в лицето на Иисус Назаретеца.

А Той, пратен на народа Божи като небесен Пастир, не прилича нито на високомерните книжници, нито на зилотския лъжемесия.

Истина, истина ви казвам:
Аз съм вратата на овците.
Всички, колкото са идвали преди Мене,
са крадци и разбойници,
но овците не ги послушаха.
Аз съм добрият Пастир.
Добрият Пастир полага душата Си за овците.
Наемникът, който не е пастир,
комуто овците не са негови,
вижда вълка, че иде,
оставя овците и бяга,
(а вълкът разграбя и разпръсва овците),
защото е наемник
и не го е грижа за овците.
Аз съм добрият Пастир,
и познавам Моите Си,
и Моите Ме познават.
Както Ме познава Отец,
тъй и Аз познавам Отца;
и душата Си полагам за овците.
Имам и други овци,
които не са от тая кошара,
и тях трябва да приведа;
и ще чуят гласа Ми,
и ще бъде едно стадо и един Пастир[17].

„Поради тия думи пак произлезе разпра между юдеите – разказва евангелист Иоан. – Мнозина от тях казваха: „Бяс има и не е в Себе Си. Защо Го слушате?“ Други казваха: „Това не са думи на бесен. Може ли бяс да отваря очи на слепи?“

До средата на декември Иисус безпрепятствено отива от Витания в храма, заобиколен от тълпа ученици. Обичайното място, където се събират, е Соломоновият притвор край източната порта. Но на празника Ханука става нов сблъсък.

Този ден винаги събуждал войнствения дух на народа, напомняйки за победата над езичниците***. Героичните подвизи на освободителите подхранвали мечтите, ако не за Месията, то поне за могъщия вожд, който ще срине римската власт. Ето защо вниманието пак е насочено към Иисус[18]. Започват настойчиво да Го питат:

– Докога ще измъчваш душите ни? Ако си Ти Месията, кажи ни открито.

– Казах ви, ала не вярвате – отвръща Той. – Делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене.

Но те очакват от Него други „дела“. Ако беше вдигнал бунт, както Иисус бар-Абба (Варава), ако бе събрал въоръжени хора и бе тръгнал към гарнизона на Пилат, биха Го последвали. Вместо това, Той говори за мъчноразбираеми и трудноизпълними неща:

Вие не вярвате,
понеже не сте от Моите овци.
Моите овци слушат гласа Ми,
и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми,
и Аз им давам живот вечен,
и те няма да погинат вовеки,
и никой не ще ги грабне от ръката Ми.
Моят Отец, Който Ми ги даде, е по-голям от всички;
и никой не може да ги грабне от ръката на Отца Ми.
Аз и Отец едно сме.

От тълпата се изтръгва ропот на ужас. Той се представя за Син Божи! Трябва веднага да се накаже за богохулство! Напразно Иисус им посочва думите от Писанието, където всички вярващи са назовани „синове Божии“. Фанатиците не искат да се задълбочават в разсъждения. Камъните, това е техният аргумент. Този път Иисус по чудо избягва смъртта и отива на Елеон. Тъжно е сбогуването Му с града:

Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошка събира пилците си под крилете си, и не рачихте! Ето, оставя ви се вам домът ви пуст. И казвам ви, че няма да Ме видите, докле не дойде време да кажете: Благословен Идещият в име Господне![19]
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Това е тълкувание на отец Александър Мен, който поставя израза във въпросителна форма, свързвайки го с Исаия 14:13-15. В синодалния превод четем: И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш (Матей 11:23). Бел. прев.

***Вж. по-горе стр. 26. Бел. авт.

[1]. Срв. Лука 24:21.

[2]. Малахия 4:5-6; Мишна, Эдуйот, I, 5; VIII, 7; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 8, 49.

[3]. Матей 17:10-13; Марк 9:11-13; срв .Матей 11:14.

[4]. Матей 22:1-14.

[5]. Лука 13:23-28.

[6]. Матей 11:21-24; Лука 10:13-15. Содом и Тир в данном контексте означают предел нечестия.

[7]. Смотри гл. 7, примечания 10.

[8]. Лука 13:31-33. Согласно некоторым толкованиям, три дня, о которых говорил Христос, – апокалиптический символ срока испытаний. Срв .Даниил 7:25, где сказано о трех этапах этого срока.

[9]. Матей 8:19-20; Лука 9:57-58.

[10]. Иоанн 7:1-10.

[11]. Лука 13:6-9.

[12]. Лука 9:51-56. Лука относит этот эпизод к последнему путешествию Господа в Иерусалим. Однако тогда Он пришел из Заиорданья (через Иерихон). Прямой же путь из Галилеи вел через Самарию. Слова „Вы не знаете, какого вы духа“ и далее – отсутствуют в древнейших рукописях, но смысл их вполне гармонирует с учением и стилем речей Иисуса.

[13]. Посещение Христом Иерусалима в праздник Кущей описано у Иоанн 7-8. Ряд толкователей выдвигал гипотезу, что диалоги, приведенные там, есть лишь иллюстрации к учению Иоанна о Боге-Слове. Однако в этих главах больше, чем в других местах Евангелия, подчеркивается человеческая природа Христа (например, 8:42-55).

[14]. О символике праздника Кущей смотри Мишна, Сукка IV, 9; Троицкий, И., Библейская археология, СПб., 1913, с. 457 сл.

[15]. Выражение „Я есмь“ (по-гречески εγώ ειμί, по-еврейски „ани-ху“) встречается в Ветхом Завете как эквивалент слова „Сущий“ (например, Исаия 48:12; 43:10). О том, что имя Ани-ху произносилось во время богослужения праздника Кущей, говорит рабби Иегуда бен-Элай (II век) (смотри Dodd, Ch., The Interpretation of the Fourth Gospel, p. 94-95). В Иоанн Иисус много раз относит это слово к Себе (6:35; 8:12; 10:7, 10:9, 10:11, 10:14; 11:25; 14:6; 5, 1, 5). Однако подобные выражения есть и у синоптиков. (cмотри Brown, R., The Gospel According to John, v. ІІІ, p. 533 ff).

[16]. Иоанн 9:1-41.

[17]. Иоанн 10:11 сл.

[18]. Иоанн 10:22 сл.

[19]. Лука 13:34-35.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ft

Преподобни Максим Изповедник

1.Първо, умът се удивява, мислейки за божествената безпределност във всичко за тази неизследима и жадувана бездна. Второ, поразява се от това, как Бог от нищото е създал всичко съществуващо. И Неговото величие е неизследимо (Псалом 144:3), и Неговата премъдрост е непостижима.2.Защото, как да не се удивява, съзерцавайки онази непристъпна и изумителна причина на благостта? Или как да не дойде в изумление, мислейки как и откъде е произлязло словесното и разумно естество и четирите стихии, от които са сътворени телата, когато не е съществувало никакво вещество, предшествало тяхното появяване? Каква е тази сила, която, повдигнала се към действие, ги е довела до битие?

3.Но синовете на елините не приемат това, непознали всемогъщата благост и животворящата ѝ премъдрост и разум, превишаващи всеки ум.

4.Творец от вечността, Бог твори по Своята безпределна благост, когато пожелае, чрез единосъщното Свое Слово и Дух. Не питай: “Как така, бидейки благ всякога, се показал като Творец тъкмо днес?” Защото и аз ти говоря, че неизследимата премъдрост на безкрайното Същество не подлежи на човешко познание.

5.Творецът е осъществил и превърнал в битие предсъществуващото от вечността в Него познание за всичко съществуващо, когато пожелал. Защото е неуместно да се съмняваме във всемогъщия Бог дали може да осъществи нещо, когато пожелае?

6.За какво Бог е сътворил нещо изследвай, защото това може да узнаеш, но как и защо не толкова отдавна, не изпитвай, защото това не е достъпно за твоя разум. Защото от божествените неща едни са постижими, а други непостижими за човека. Умозрението, ако не го обуздаваме, може да ни хвърли в пропаст, както е казал един от светците (Григорий Богослов).

7.Някои казват, че тварите са съществували с Бога от вечността, но това е невъзможно. Защото как могат да съпребивават във вечността заедно с Безкрайния същества с край във всичко, и защо те са собствено твари, ако са от вечността с Твореца. Но така говорят елините, които правят Бога не Творец на естеството, а само на качествата. Ние пък, признавайки Бога за всемогъщ, казваме, че Той е Творец не само на качествата, но и на естествата, дарени с качества. А щом е така, то тварите на са съществували от вечност с Бога.

8.Божеството и божественото в някои отношения са познаваеми, а в други непознаваеми. Познаваеми са чрез съзерцанията на това, което е наоколо. Непознаваеми в това, което е само в себе си.

9.В простото и безконечно естество на Светата Троица не търси някаква склонност и способност, за да не Я направиш сложна, подобно на тварите, което е нелепост и неприложимо към Бога.

10.Просто, единовидно, безкачествено, мирно, невъзмутимо, спокойно едно безпределно, всемогъщо и всевластно естество. Всяка твар е създадена от същество и случайности и винаги има нужда от Божия промисъл, като несвободна от превратности.

11.Всяко мисловно и чувствено естество, когато е било повикано от Бога в битието, е добило сила да получава впечатления от нещата: мисловното е получило сила да мисли, чувственото да чувства.

12.Бог само съобщава, а тварта получава и предава (съобщава); приема битие и блаженство и предава само блаженство, но по един начин телесното естество, а по друг начин безтелесното.

13.Безтелесното същество съобщава блаженството, като говори и действа, бидейки съзерцаемо; а телесното само бидейки съзерцаемо.

14.Вечният живот или небитието на разумното и мисленото естество зависи от волята на Създалия “всичко твърде добро”, но благото или злото битие по произволение зависи от волята на създанията.

15.Злото се съзира не в естеството на създанията, но в погрешното и неразумно тяхно движение.

16.Душата се движи благоразумно, когато нейната пожелателна сила придобива въздържание и когато има ревност за любов. Но, отвръщайки се от ненавистта, тя мислено пребивава в Бога с молитва и духовно съзерцание.17.Няма още съвършена любов и дълбоко познание за Божия промисъл този, който във време на изкушения не проявява великодушие при скръбни обстоятелства, но отсича от себе си любовта към духовните братя.

18.Целта на Божия промисъл е отново да съедини разединените от злото посредством правата вяра и духовната любов. Спасителят е пострадал именно за това, за да събере разпилените чада Божии (Иоан 11:52). И тъй, който не иска да приеме скръбни случайности, да понесе тъга, да изтърпи болести, той живее извън Божията любов и целта на Провидението.

19.Ако любовта е дълготърпелива и милостива (1 Коринтяни 13:4), то малодушният при печални случаи, злопаметният срещу огорчилите го и отдалечаващият се от любовта към тях, не отстъпва ли от целите на Божия промисъл?

20.Вслушай се в себе си дали у теб не се крие злото, което те отдалечава от брата ти. Побързай да се примириш с него, за да не отпаднеш от заповедта на любовта.

21.Не бъди нерадив към заповедта за любовта, защото чрез нея ще бъдеш син Божий, а когато я нарушаваш, ще се окажеш син на ада.

22.Любовта между приятели се разрушава, ако завиждаш или ако станеш предмет на завист; ако причиняваш или претърпяваш щета; ако безчестиш или претърпяваш безчестие, и най-сетне, ако подхранваш и имаш подозрителни мисли срещу брата си. И тъй, ако не си направил или не си пострадал от нещо такова, защо отстъпваш от братската обич?

23.Ако ти се е случило изкушение от страна на брата или огорчение те е довело до ненавист, не се оставяй победен от ненавистта, но я преодолей с любов. Също така ще можеш да победиш, като искрено се молиш за него на Бога, и като приемеш даденото от брата ти извинение. Лекувай се сам след това с неговото извинение, като приемеш самия себе си за виновник на изкушението и се решиш да търпиш, докато премине облакът.

24.Дълготърпелив е този, който чака края на изкушението, и такъв получава похвала за претърпяното.

25.У търпелив човек разум много (Притчи 14:29), защото всичко случило се той отнася към последния край и с търпение понася всичко скръбно. Краят, по думите на Апостола, е живот вечен (Римляни 6:22). А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Иоан 17:3).

26.Не бързай да отхвърлиш духовната любов, защото не е останал друг път за спасение на човечеството.

27.Този, който вчера си считал за духовен брат и за добродетелен, не считай днес за порочен и зъл поради ненавист към него, породила се у тебе от нападенията на лукавия, но чрез дълготърпелива любов, като мислиш за вчерашното добро, отстрани от душата си днешната ненавист.

28.Когато някого вчера си хвалил като добър и превъзнасял като добродетелен, не го безчести сега като порочен и зъл, поради превръщането на любовта ти в ненавист към него, макар и все още да те владее огорчението, и лесно ще се върнеш към спасителната любов.

29.Заради все още криещата се у тебе досада срещу брата ти не изменяй твоята обичайна похвала за него в разговорите с други братя, като вмъкваш незабелязано в твоите думи порицание. Но ти говори за него с чистосърдечна похвала и искрено се моли за него, като за самия себе си, и скоро ще се избавиш от гибелната ненавист.

30.Не казвай: “Не, аз ненавиждам брата си”, когато се отвращаваш от спомена си за него, защото чуй, какво говори Моисей: В сърцето си не враждувай против брата си: изобличи ближния си, и няма да понесеш грях за него (Левит 19:17).

31.Нека братът ти, поради някакво изкушение, продължително да злослови срещу тебе, но ти не излизай от любвеобвилното си състояние и не допускай същият зъл дух да възмути и твоята мисъл. Ти няма да излезеш от това състояние, ако, унижаван и клеветен, не започнеш да благославяш и да му желаеш добро. Такъв е пътят на мъдростта в Христа и шестващият по него ще се въдвори с Христа.32.Не считай, че ти мислят доброто тези, които предават думите ти и пораждат досада у тебе или пък неприязън срещу брата, макар да изглежда, че те говорят истината. Но се отвращавай от такива като от смъртоносни змии, за да пресечеш тяхното злословие и избавиш душата си от озлобление.

33.Не уязвявай брата си с намеци, за да не получиш и ти от него подобни и чрез това да не изгониш и от двамата предразположението към любовта. Но с дръзновението на любовта си иди и го изобличи (Матей 18:15), за да остраниш причината на огорчението и да избавиш себе си и него от тревога и досада.

34.Изпитай строго своята съвест: твоя ли е вината, че не се примирява с тебе брат ти, и не оправдавай с лъжливи умувания изобличенията на съвестта, която знае твоите скрити тайни. Тя ще трябва да те изобличи при напускането ти на този свят и ще ти бъде спънка във време на молитва.

35.Във време на мир не си спомняй какво е било казано от брат ти през време на досада, независимо дали ти е било казано нещо неприятно в лицето или на другиго и ти след това си го чул, за да не би, като приемеш злопаметните помисли, да се върнеш отново към злопаметната ненавист към брата си.

36.Разумната душа, която питае ненавист към човека, не може да бъде мирна спрямо Бога, Който ни е дал такава заповед: ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Матей 6:15). Нека брат ти не иска мир, но ти се запази от неприязън и искрено се моли за него, като не го злепоставяш пред никого.

37.Неизразимият мир на светите ангели се основава на следните две разположения: на любовта към Бога и любовта един към друг. По същия начин е устроен и мирът на всички светии от вечни векове. И тъй, дивно е казано от нашия Спасител: на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците (Матей 22:40).

38.Не бъди самоугодник и няма да станеш братоненавистник. Не бъди себелюбив и ще бъдеш боголюбив.

39.След като си пожелал да живееш с духовни братя, отречи се пред прага им от своите желания, защото не ще можеш да бъдеш в мир с Бога, нито с живеещите около тебе.

40.Придобилият съвършена любов и устроилият целия си живот по нея, не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Коринтяни 12:3). От противното на това става обратното.

41.Любовта към Бога обича винаги да окриля ума за сьбеседвания за Бога и за божественото, а любовта към ближния предразполага винаги да мислиш добро за него.

42.На обичащия суетната слава или привързания към нещо материално е присъщо да се сърди на хората временно или да бъде злопаметен спрямо тях, или да ги ненавижда, даже да бъде роб на срамни помисли. Всичко това е чуждо на боголюбивата душа.

43.Когато мислено не говориш и не вършиш нищо срамно и не си злопаметен спрямо този, който ти е причинил вреда или те е злословил, и когато умът ти във време на молитва постоянно отбягва вещественото и образите, то знай, че си достигнал степента на безстрастието и съвършената любов.

44.Не е малък подвиг да се освободиш от тщеславието. Но това се постига чрез постоянно упражняване в добродетелите и с честа молитва. А признакът на освобождаването е да не бъдеш злопаметен спрямо този, който е злословил, или който те злослови.

45.Ако искаш да бъдеш праведен, давай подобаващото на всяка твоя част, тоест на душата и тялото: на мисловната област на душата четене, духовни съзерцания и молитва. На чувствата духовната любов, противоположна на ненавистта. На волята (пожеланието) целомъдрие и въздържание. А на плътта храна и облекло, но само колкото са необходими.46.Умът действа според естеството си, когато държи страстите в покорност, съзерцавайки значението на всичко съществуващо според волята на Бога.

47.Както здравето и болестта се виждат в тялото на животното, а светлината и тъмнината в окото, така добродетелта и порокът в душата, а познанието и непознанието в ума.

48.Християнинът се умъдрява чрез тези три пътя: заповедите, догмите и вярата. Заповедите освобождават ума от страстите, догматите го въвеждат в познанието на Съществуващия, а вярата в съзерцанието на Светата Троица.

49.Някои от подвижниците прогонват само страстните помисли, а други отсичат и самите страсти. Страстните помисли се прогонват чрез псалмопение, чрез молитва, чрез богомислие или чрез някое друго подходящо занимание. Страстите пък се отсичат с презрение на тези неща, към които някой се е пристрастил.

50.Ние биваме страстни към жената, към имането, към славата и други. Но до равнодушие или безстрастие към жената може да се дойде, ако някой, след отричането си от света, сам се принуждава да изсушава тялото си чрез въздържание. Към имота ако той убеди своя помисъл да бъде доволен от това, което има. Към славата ако възлюби тайното упражняване в добродетелите, известно само на Бога. Така да постъпваме и по отношение на другите страсти. Който презира всичко това, той не достига никога до каквато и да е неприязън.

51.Отреклият се от светските неща, като жена, имот и прочее, е направил монах външния човек, но не и вътрешния. А отреклият се от страстни помисли е направил такъв и вътрешния човек, тоест ума. Лесно е да направиш монах външния човек, стига само да си поискал, но не е малък подвиг да направиш монах вътрешния човек.

52.Кой в този свят се е освободил изцяло от страстните помисли и се е сподобил да достигне чистата и свободна от всичко земно молитва (което е и признак на вътрешния монах).

53.Много страсти се крият в нашите души, но те се проявяват, когато се появят техните предмети.

54.Някой може да не се възбужда от страстите в отсъствие на предмета им, понеже е достигнал малка степен на безстрастие. Но щом той се появи, те започват да влекат ума.

55.При отсъствие на предмета на страстта, не се считай за съвършено без¬страстен. Но когато предметът се появи, а ти останеш незасегнат от него, нито по-късно от спомена за него, тогава знай, че ти си встъпил в пределите на безстрастието. Обаче и тогава не бъди безгрижен, защото дългогодишната добродетел може да умъртви страстите, но ако станеш нехаен и я пренебрегнеш, то страстите отново ще се възбудят.

56.Любещият Христа без съмнение Му подражава, но според възможностите си. Христос пък не е престанал да върши благодеяния на хората. Срещайки неблагодарност дълго търпял и бидейки бит и убит от тях, претърпял всичко, без да обвини никой за злото. Тези три действия са дела на любовта към ближния, без които не може да мине никой, макар и да казва, че люби Христа и желае да наследи царството Му. Защото Господ е казал: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен (Матей 7:21).

57.Основната цел на заповедите на Спасителя е да освободи ума от невъздържанието и ненавистта и да го издигне в любовта към Него и ближния, от която се ражда светлината на деятелното познание.

58.Сподобил се от Бога с известно познание, не бъди небрежен относно любовта и въздържанието, защото те, очиствайки страстите на душата, ти приготвят лек и удобен път към познанието.

59.Пътят към познанието е безстрастието и смирението, без които никой няма да види Господа (Евреи 12:14). 59. Тъй като знанието възгордява, а любовта назидава (1 Коринтяни 8:1), то съчетай любовта с разума и ще станеш чужд на надменността. Ще бъдеш духовен домостроител, назидаващ себе си и всички, които се приближават до тебе.

60.Любовта съзижда, понеже не завижда, не се огорчава от завиждащите и не разгласява на всеослушание това, което в нея е достойно за завиждане. Тя не се счита за вече достигнала съвършенството (Филипяни 3:12) и не се срамува да признае своето незнание за нещо. По този начин тя предпазва ума от гордост и винаги го предразполага да преуспява в познанието.61.Обикновено след познанието следва самомнение и завист, особено в началото. Самомнението се проявява само отвътре, а завистта и отвътре, и отвън. Отвътре към имащите познания, а отвън към тези, които нямат познание. Любовта отстранява тези три нередности, тъй като любовта е дълготърпелива, пълна с благост и не се гордее (1 Коринтяни 13:4). И тъй, имащият познание трябва да придобие и любов, за да запази тя ума му и всичко друго невредимо.

62.Сподобилият се с дара на познанието, но хранещ огорчение, злопаметство или ненавист към човека, е подобен на бодящия очите с тръни и бодили. И тъй, на знанието е необходимо да притежава любов.

63.Не се грижи само за плътта си, но след като и определиш подвиг според нейните сили, обърни целия си ум към вътрешното. Защото телесното упражнение за малко е полезно, а благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тимотей 4:8).

64.Пребиваващият вътре и грижещият се непрестанно за вътрешното, е целомъдрен, дълготърпелив, милостив, смиреномъдър, и не само това, но той и съзерцава, богословства и се моли. Това е, което казва Апостолът с думите: живейте духом (Галатяни 5:16).

65.Неумеещият да ходи по духовния път не се бори срещу страстните помисли, но цялата му грижа за плътта чревоугодничи, развратничи, сърди се, гневи се и злопаметства. По такъв начин помрачава ума си или пък безмерно се отдава на подвизи, като с това потиска мисълта си.

66.Писанието не отнема нищо от даденото ни от Бога за употреба, но обуздава неумереността и поправя безразсъдността. То не ни забранява нито да ядем, нито да раждаме деца, нито да имаме пари и правилно да ги изразходваме, но забранява да бъдем чревоугодници, прелюбодейци и така нататък. То не ни спира и да мислим за даденото ни от Бога, защото затова е сътворено, но забранява да мислим страстно.

67.Едно от извършваното от нас заради Бога е според заповедите, а друго според свободната ни воля. Според заповедите, когато ние обичаме Бога и ближния, обичаме враговете си, не прелюбодействаме, не убиваме и така нататък. Но ако ги нарушаваме, се подлагаме на осъждане. Извън заповедите, когато пазим девство и водим безбрачен живот, отчуждаваме се от всякаква собственост, ставаме отшелници и други. Тези действия имат значение на дарове, та ако по немощ не изпълним някоя заповед, да можем с тези дарове да умилостивим нашия благ Владика.

68.Този, който е избрал безбрачен живот и девство, трябва да бъде с препасан кръст и запалено светило (Лука 12:35). Препасан кръст означава въздържание, а запалено светило означава молитва, богомислие и духовна любов.

69.Някои от братята мислят, че не могат да имат даровете на Светия Дух, защото проявяват често небрежност към изпълнението на Божиите заповеди. Те не знаят, че този, който има истинска вяра в Христа, притежава в умалена степен всички Божии дарове. Но доколкото проявяваме леност, се отдалечаваме от истинската любов към Него, която би ни показала божествените съкровища, скрити в нас. Тогава ще бъде справедливо да считаме, че сме чужди на Божиите дарове.

70.Ако по думите на божествения Апостол, че в нашите сърца, според вярата ни, живее Иисус Христос (Ефесяни 3:17), в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието (Колосяни 2:3), тогава наистина в нашите сърца се намират всички съкровища на премъдростта и познанието. Но те се откриват на сърцата според степента на очистването, постигнато от всеки човек чрез изпълнение на заповедите.

71.Ето имане скрито в нива (Матей 13:44) нивата на твоето сърце, което ти още не си намерил, поради твоята леност. Защото, ако го бе намерил, би продал всичко и би купил тази нива. Но, като я изоставяш, ти работиш наоколо, където няма нищо освен тръни и бодили.

72.Затова именно Спасителят говори: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Матей 5:8). Но те ще Го видят, както и скритите в Него съкровища тогава, когато се очистят напълно чрез любовта и въздържанието, и колкото повече се очистят, толкова по-ясно ще Го видят.

73.Затова казва още: Продайте си имотите и дайте милостиня (Лука 12:33). И тогава всичко у вас ще бъде чисто (Лука 11:41) и ще станете такива, които вече не се занимават с неща, отнасящи се до тялото, но се стараят да очистят от ненавист и невъздържание своя ум, който Господ нарича “сърце” (Мат. 15:19). Защото всичко, което осквернява ума, не му дава да види живеещия в Него чрез благодатта на светото кръщение.

74.Писанието нарича добродетелите пътища, но най-голяма от всички е любовта, заради която Апостолът е казал: И аз ще ви покажа път още по-превъзходен (1 Коринтяни 12:31), който предразполага към презиране на всичко веществено и временно, за да имаме вечното.75.Любовта към Бога се бори срещу похотта и помага на ума да се въздържа от чувствените наслади. Любовта към ближния се бори срещу гнева, понеже заставя сърцето да презира богатството и славата. И тъкмо те са двата динария, който Спасителят е дал на собственика на странноприемницата (Лук. 10:35), за да се погрижи за тебе. Но не се показвай неблагодарен, като се присъединяваш към разбойниците, за да не бъдеш отново наранен и да не останеш вече не само едва жив, но дори и мъртъв.

76.Очиствай ума си от гнева, злопаметството и срамните помисли и тогава ще можеш да почувстваш Христовото вселяване в тебе.

77.Кой те е просветил с вярата в светата, единосъщна и покланяема Троица? Или кой те е научил за въплътеното домостроителство на Единия от Светата Троица? Кой те е научил на познанието за безплътните за произхода и за края на видимия свят, за възкресението на мъртвите и вечния живот, за славата на Небесното Царство и за Страшния съд? Не е ли Христовата благодат, живееща у тебе, която е залог на Светия Дух? Кое е по-голямо от тази благодат? Или какво е по-добро от такава мъдрост и познание? Кое е по-висше от такива обещания? Ако останем празни и нерадиви и след това не се очистим от страстите, които ослепяват нашия ум и ни пречат да виждаме тези истини по-ясно и от самото слънце, то трябва да обвиняваме себе си, а не да отричаме обитаващата в нас благодат.

78.Бог, Който ти е обещал вечните блага и ти е подарил залог на духа в сърцето, ти е заповядал да се грижиш за твоя живот, защото вътрешният човек, освободен от страстите, трябва още тук на земята да започне да вкусва тези блага.

79.Сподобил се с високи божествени съзерцания, преди всичко ти се грижи за любовта и въздъражанието, та, запазвайки се необуреваем от страстите, да имаш в душата си непрестанна светлина.

80.Обуздавай раздразнителната сила на душата чрез любовта; желателната умъртвявай с въздържание; мислената окриляй с молитва и светлината на ума ти никога няма да се помрачи в тебе.

81.Причините за изгубване на любовта са следните: хули, причинявани от загуба, оклеветяване на вярата или на живота, побои, удари, рани и прочее. Това може да се случи обикновенно с някой твой роднина или приятел. Но скъсващият с любовта поради тези причини явно не е разбрал още каква е целта на Христовите заповеди.

82.Старай се, колкото можеш, да обичаш всеки човек. Ако не можеш, поне не ненавиждай никого. Но няма да бъдеш в състояние да направиш това, ако не презреш всичко земно.

83.Някой те похулил! Намрази не него, но хулата и подучилия го на това демон. Ако намразиш оскърбилия те човек, ти си възненавидял човека и си престъпил заповедта. Каквото той е направил с дума, ти си извършил на дело. А ако пазиш заповедта, то покажи му делото на любовта, и ако можеш, помогни му с нещо да се отврати от злото.

84.Христос не иска да имаме ненавист и досада срещу брата си или пък гняв и злоба срещу някого, допуснати по какъвто и да е начин, и за каквото и да е. Това проповядват на всеки четирите Евангелия.

85.Много от нас са говорещите, но малцина са вършещите. Никой не трябва да изкривява Божието Слово в угода на своята небрежност, но е по-добре да изповядаме немощта си, без да скриваме Божията истина, за да не би заедно с престъпването на Божиите заповеди да станем виновни и в изопачаване на Божието Слово.

86.Любовта и въздържанието освобождават душата от страстите, а четенето и богомислието избавят ума от невежеството. А стоенето на молитва изправя молещия се пред Самия Бог.

87.Когато демоните видят, че ние презираме нещата от този свят и не желаем заради тях да ненавиждаме хората и да отпаднем от любовта, тогава те повдигат срещу нас клевети, та ние като не понесем огорчението, да възненавидим клеветниците.

88.3а душата няма по-тягостно от клеветата: дали оклеветяват вярата или поведението, никой не може да пренебрегне това, освен този, който като Сусана отправя взор към Бога. Единствено Силният може да избавя от бедите, както е избавил нея и е показал на хората утвърдената истина, като утешил душата е.

89.Съответно на това, как се молиш за оклеветилия те, така Бог ще открива истината за тебе на съблазнилия се.

90.По същество е благ само Господ; по настроението на душата само подражаващият на Бога човек, защото неговата главна цел е да обедини злите с добрите по естество, за да станат и те добри. Затова, бидейки хулен благославя, гонен търпи, унижаван утешава, убиван моли се за убиващите го (1 Коринтяни 4:12-13). Той прави всичко, за да не отпадне от своята главна цел любовта.91.Господните заповеди учат да се ползваме за добро от тези неща, които са нито зли, ннто добри. Благословеното използване на тези вещи прави състоянието на душата чисто. Чистото състояние на душата ражда разсъдителност. Тя пък от своя страна ражда безстрастие, от което израства съвършената любов.

92.Още няма безстрастие този, които при изкушение не може да остави без внимание грешката на приятеля, все едно дали тя действително съществува, или само му се е струвало така. Защото скриващите се в душата на такъв човек страсти, възбуждайки се, ослепяват ума и не му дават да види лъчите на истината и да различи доброто от злото. Не следва ли да се отсъди, че такъв още не е добил съвършената любов, пропъждаща страха (1 Иоан 4:18).

93.Верен приятел цена няма (Сирах 6:15). Той смята нещастията на приятеля си за свои и ги понася заедно с него, страдайки даже до смърт.

94.По време на благоденствие човек има много приятели, но по време на изкушение едва ли ще намериш и един.

95.Трябва да обичаме всеки човек от все сърце, но упованието трябва да възложим само на Бога и Нему Единому да служим с всичката си сила (Лука 10:27), защото, докато Той ни пази, то и всичките ни приятели ни помагат и враговете ни са безсилни да ни сторят зло. А когато Той ни остави, то и приятелите ни и всички останали се отвръщат от нас и враговете ни надвиват.

96.Има четири главни вида на изоставяне от Бога: първото от тях е промислително, както е било със Самия Господ, та чрез привидно изоставяне да спаси изоставяните; второто е за изпитание, каквото е било с Иов и Иосиф, за да покаже единия като стълп на мъжество, а другия на целомъдрието. Третото изоставяне е духовно, възпитателно, каквото е било с апостол Петър, та чрез смиреномъдрие да запази в него преизобилна благодат. Последното изоставяне е поради отвращение, както е било с иудеите, та чрез наказание да ги обърне към покаяние. Всички видове изоставяне са спасителни и са изпълнени с Божията благодат и човеколюбие.

97.Само верните пазители на заповедите и истинските тайници на Божиите съдби не оставят другарите си, изкушавани по Божие допускане. Но престъпващият заповедите и непосветените в тайните на Божиите съдби се наслаждават с приятеля, когато той благоденства, а когато е изкушаван и страда, го изоставят. Случва се дори да застанат на страната на противниците.

98.Христовите приятели обичат искрено, но не биват обичани от всички. Светските приятели не обичат всички и също не биват обичани от всички. Христовите приятели до края запазват съюза на любовта, а светските приятели докато не се случи с тях някакъв взаимен сблъсък заради нещо светско.

99.Верен приятел яка защита (Сирах 6:14). Защото той и при благоденствие на приятеля е добър съветник и единомислен сътрудник, и при нещастия е най-искрен застъпник и най-състрадателен помощник.

100.Мнозина са казали много за любовта, но ако я потърсиш, ще я намериш само у Христовите ученици; защото само те са имали истинската любов за учител на на любовта, за която е казано: Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм (1 Коринтяни 13:2, 3). Придобилият любов е придобил Самия Бог, защото Бог е любов (1 Иоан 4:16). Нему слава во веки. Амин.
______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги.

Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ew

Преподобни Максим Изповедник

1.Разумното направляване на помислите и вещите донася целомъдрие, любов и познание, а неразумното невъздържание, ненавист и незнание.2.Ти приготви пред мене трапеза и така нататък. Трапеза означава тук дейна добродетел, защото тя е приготвена от Иисуса Христа срещу нападащите ни. Елей, който помазва ума, означава съзерцанието на тварите. Чашата Божия е познанието на Бога. Неговата милост е Неговото Слово и Бог: защото Той чрез Своето въчовечаване жъне след нас през всички дни, докато не достигне всички, които ще се спасят както Павел. Дом означава царството, в което ще се вселят светиите. Много дни е вечният живот (Псалом 22:5, 6).

3.Греховете извършваме поради неправилната употпреба на душевните сили, тоест на волята, на чувствата и на мисловните способности. Неправилното насочване на мисловната сила е невежеството и безразсъдността на чувствата и волята, които пораждат ненавистта и невъздържаността. Доброто направляване на тези сили е познанието, благоразумието, любовта и целомъдрието. А щом е така, то нищо от създаденото и получилото съществувание от Бога не е зло.

4.Не храната е зло, но чревоугодието, не раждането на деца, а блудът, не парите, но сребролюбието, не славата, но тщеславието. А щом е така, то в съществуващото няма нищо, което да е зло, освен злоупотребата, която се дължи на нехайството на ума към грижите за естеството на душевните сили и тяхното добро направляване.

5.Ето какво е зло у демоните, казва блаженият Дионисий: безразсъдна раздразнителност, безумно желание и необмислена фантазия. Но безразсъдността, безумието и необмислеността у разумните същества са липса на разсъдък, ум и предпазливост. Липсата обаче се случва след притежание или обладаване на нещо. Следователно, имало е време, когато в тях е имало разсъдък и ум и благоговейна предпазливост. Щом е така, то и демоните не са по естество зли, но поради злоупотребата с естествените сили са станали такива.

6.Едни страсти пораждат невъздържание, други ненавист, а трети невъздържание и ненавист.

7.Преяждането и лакомията в яденето биват причина за нецеломъдрието. Сребролюбието и тщеславието на ненавист към ближния. Тяхна майка е самолюбието, което е първопричина и за двете.

8.Самолюбието е страстна и безразсъдна любов към тялото. Противоположни на него са любовта и въздържанието. Очевидно е, че притежаващият самолюбие притежава всичките страсти.

9.Защото никой никога не е намразил плътта си казва Апостолът (Ефесяни 5:29). Обаче въпреки това изнурява и поробва тялото си (срв. 1 Коринтяни 9:27), не давайки му нищо, освен прехрана и облекло (1 Тимотей 6:8), и само тях, защото са необходими за живота. Така безстрастно обичат тялото и като служител на божественото, “го хранят и топлят” единствено с това, което запълва липсващото му.

10.Който обича някого, се старае всячески да му угоди И тъй, този, който люби Бога, се старае да върши угодното Нему, а който обича плътта, върши това, което я удовлетворява.

11.На Бога са угодни любовта, целомъдрието, съзерцанието и молитвата. А на плътта са угодни чревоугодието, невъздържаността и всичко, което ги подпомага да растат. Затова и ония, който живеят по плът, не могат да угодят Богу (Римляни 8:8). Ония пък, който са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Галатяни 5:24).

12.Когато умът на човека клони към Бога, тогава тялото му е роб, и той не му дава повече освен необходимото за живота. А когато клони към плътта, се поробва от нейните страсти и грижите за нея превръща в похоти (Римляни 13:14).

13.Ако искаш да се избавиш от помислите, изцели страстите и тогава лесно ще ги изгониш от ума си. А по отношение на блудната страст пости, извършвай бдения, труди се и се уединявай. Относно гнева и скръбта, не считай за нищо славата, нито унижението, нито останалите земни неща. Относно злопаметството моли се за оскърбилия те и ще се избавиш.

14.Не се причислявай към най-слабите между хората, а по-добре изисквай повече от себе си, по отношение на мярката на заповедта за любовта. Мерейки се с хората, ще паднеш в пропастта на високомерието, а увеличавайки любовта у себе си ще достигнеш висотата на смиреномъдрието.

15.Ако ти наистина спазваш заповедта за любовта към ближния, то защо допускаш да прониква в теб горчилката от досадата срещу него. Не е ли явно, че ти предпочиташ временното пред любовта и застъпвайки се за него, вдигаш война срещу брата?16.Злото не е ставало така много желано от хората поради необходимост, а затова, че чрез него мнозина удовлетворяват своето сластолюбие.

17.Три са причините за любовта към богатството: сластолюбието, тщеславието и неверието. От всички най-силно е последното.

18.Сластолюбивият обича среброто, за да се наслаждава с негова помощ. Тщеславният за да се прослави, а този, който не се уповава на Бога, за да го скрие и запази, боейки се от глада или от старостта, или от болест, или от изгнание, надявайки се повече на него, отколкото на Бога, Създателя и Промислителя на всички твари, даже до последните и най-малки живи същества.

19.Четири категории хора събират богатство: трите са горепосочените, а четвъртата стопанинът. Очевидно, че само последният събира правилно, за да не оскудява никога ръката му да дава на всекиго потребното.

20.Всички страстни помисли или възбуждат пожеланието в душата или чувствата, или помрачават мислите. Тази е причината умът да бъде сляп за духовно съзерцание и молитвено издигане. Затова монахът, който безмълвства сам, трябва много да внимава върху помислите си, да познава техните първопричини и своевременно да ги отсича. Ето начина да се разпознават помисли: пожелания събуждат в душата страстните възпоминания за жени, а тяхна причина бива невъздържаност в храната и питието и честото неразумно общуване с жени. Отсичат се с глад, жажда, бдение и уединение. Раздразнението се събужда от страстните спомени за хора, които са ни огорчили. Причината за това е сластолюбието, тщеславието и любовта към вещите, поради които се огорчава страстният или защото се е лишил от тях, или защото не ги е получил. Отсича ги считането за нищо и унижаването на тези неща от любов към Бога.

21.Бог познава Себе Си и познава Своите създания и светите сили знаят Бога и знаят Божиите създания. Но светите сили знаят Бога и Неговите създания не така, както знае Себе Си и Своите създания Бог.

22.Бог познава Себе Си от Своето блажено естество, а създанията Си от Своята премъдрост, с която и в която е сътворил воичко. Светите сили обаче познават Бога съществуващия по-високо от всичко по участие в Неговото познание, а творенията Му чрез съзерцанията на ума.

23.Тварите са извън ума, а съзерцанието им умът възприема вътре в себе си. Но това не е така при Бога вечен, безпределен и неизследим, дарил на всичко съществуващо от Себе Си битие, блаженство и вечен живот.

24.Със светия Бог, в смисъл с Неговата благост и премъдрост, всяко разумно и мислещо естество се съчетава и чрез самото битие, и чрез способността за блажен живот, и чрез благодатта на вечния живот. Чрез тази благодат то познава Бога. Създанията Му пък познава, както казахме по-горе, чрез възприятието на съзерцаваната в тварите всичко устрояваща премъдрост, която е тънка и мислено възниква в ума.

25.Бог, Който повиква за битие всяко разумно и умно същество по Своята най- велика благост, е дал на тези твари четири божествени свойства, които ги държат, пазят и спасяват: битие, вечно битие, благост и премъдрост. Първите две е дал на съществото, а другите две на нравствената способност. На съществото е дадено битието и приснобитието, а на нравствената споообност благостта и премъдростта, за да става тварта чрез причастието това, което е Той Сам по същество. Затова е и казано, че човек е сътворен по образ и подобие Божии: сътворен е по образа като съществуващ чрез Съществуващия, и вечносъществуващ чрез Вечносъществуваващия, макар и не безначално, но безкрайно. Сътворен е по подобие като благ от Благия, като премъдър от Премъдрия, бивайки по благодат това, което е Бог по естество. По образ Божий е всяко разумно същество, по подобие само добрите и мъдрите.

26.Цялото разумно битие е разделено на две на ангелско и човешко естество. И цялото ангелско естество е разделено отново на два главни нравствени съюза и общества, на свято и прокълнато, тоест на свети сили и нечестиви демони. И целият човешки род се разделя само на две общности на благочестиви и нечестиви.

27.Бог, като самобитие, самоблагост, самопремъдрост, или, по-точно да кажем, като съществуващ по-високо от всичко това, няма нищо противоположно на Себе Си. Но тварите, като всички, които само като причастници по благодат имат битие, а разумните и умните освен това и способността да бъдат благи и премъдри имат противоположно на себе си, а именно: на битието отговаря небитието, на способността за благост и премъдрост зло и незнание. Вечното им битие или небитие е във властта на Сътворилия ги, а да бъдат причастници на Неговата благост и премъдрост, е положено във волята на разумните твари.

28.Елините, смятайки, че естеството на тварите от вечност е било с Бога, и че те само от Него са взели своите качества, казват, че в тяхното естество няма нищо противоположно, но че противоположността се намира само в качествата им. Но ние утвърждаваме, че единното Божие естество няма противоположно, като вечно, безпределно и подаващо вечност и на всички останали естества. На естеството на тварите е противоположно небитието и тяхното вечно битие или небитие е във властта на Съществуващия. Но тъй като Неговите дарове не се връщат и са неизменни, то тварта ще остане винаги държана от всемогъщата сила, макар и да има, както казахме, противоположно на себе си небитие, като доведена от небитието в битие и зависеща от Неговата воля да бъде или да не бъде.

29.Както злото е лишение от добро и незнанието е лишение от познание, така и небитието е лишение от битие. Не собствено съществуващо, защото няма противоположно, но съществуващо по причастие със съществуващото само по себе си. Лишаването от първите две зависи от волята на тварите; а лишението от второто е във волята на Сътворилия ги, Който поради благостта Си винаги иска съществата да бъдат и винаги да бъдат облагодетелствани от Него.

30.Всичките твари са или разумни, или умни, допускащи противоположности в себе си, тоест добродетел и порок, знание и незнание; или различни тела, състоящи се от противоположности, като: от земя, въздух, огън, вода. Едни са съвършено безплътни и невеществени, макар някои от тях да са свързани с тела. Други пък се състоят само от вещество и форма.31.Всички тела по естество са неподвижни. Те се движат едни от разумна душа, други от неразумна, а трети от безчувствена.

32.От душевните сили една е хранеща и растителна, друга сила е на въображението и подбудата, и трета разумна и мисловна. Първата имат растенията,
втората заедно с първата безсловесните животни, а третата, заедно с първите две хората. Първите две сили са тленни, а третата е нетленна и безсмъртна.

33.Светите сили, предавайки помежду си една на друга просвещение, предават и на човешката природа както съществуващата в тях добродетел, така и съществуващото в тях познание; добродетелта, тоест подражаваща на Бога благост, поради която благодетелстват и сами себе си и една друга помежду си, и по-нискостоящите от тях същества, правейки ги видени от Бога; и познанието за Бога, като нещо висше, защото, Ти, Господи казва пророкът, си висок навеки (Псалом 91:9), или за телесните същества като нещо най-дълбоко, или за безтелесните като нещо най-тънко, или за провидението като най-ясно, или за съда като най-определно.

34.Нечистотата на ума се състои, първо, в лъжливо познание, второ, в незнание на нещо всеобщо; говоря това спрямо човешкия ум, защото за ангел не е свойствено да не знае даже нещо и от частното; трето, в страстните помисли, и четвърто, в съизволяване към греха.

35.Нечистотата на душата се състои в това, че тя не действа по естество, защото от това се раждат в душата страстни помисли. Душата действа по естество тогава, когато нейните страстни сили, т. е. раздразнителната и пожелаващата, при въздействието на вещите върху тях и на помислите за тях, остават безстрастни.

36.Нечистотата на тялото е грях, извършен на дело.

37.Обича безмълвието този, който не е пристрастен към светското. Който не обича нищо човешко, обича всички хора. И този има познание за Бога и за божественото, който не се съблазнява от никого, нито поради неговите падения, нито поради помислите, пораждани от подозрение.

38.Велико дело е да не бъдеш пристрастен към вещите, но много по-голямо е да пребиваваш безстрастен при помислите за тях.

39.Любовта и въздържанието запазват ума безстрастен и към вещите, и към помислите за тях.

40.Умът на боголюбивия се въоръжава не против вещите и помислите за тях, но против страстите, свързани с тези помисли, тоест той не въстава против жената, нито против обидилия го, нито срещу представите за тях, но против страстите, който са свързани с тези представи.

41.Цялата борба на монаха против демоните се състои в това, да отдели страстите от мислите, защото иначе му е невъзможно безстрастно да гледа на вещите.

42.Едно е вещ, друго е помисъл, а трето страст. Например вещ е мъж, жена, злато и пр.; помисълът е просто възпоминание за нещо казано, а страстта е или безсловесна любов, или безразсъдна ненавист към нещо от това. С такава именно страст се бори монахът.

43.Страстният помисъл е съставен от страст и помисъл. Като отделим страстта от мисълта, ще остане чистият помисъл. 0тделяме го, ако желаем, посредством духовната любов и въздържанието.

44.Добродетелите отделят ума от страстите. А духовните съзерзцания от простите мисли. А чистата молитва представя ума пред Самия Бог.

45.Добродетелите са за познание на създанията, познанието е за познаващия, а познаващият е за това, което е неведомо познаваемо и за това, което е по-високо от познанието.46.Всеблаженият Бог е привел тварите от небитие в битие, не защото е имал нужда от нещо, но за да станат те, съобразно своята възприемчивост, съпричастни към Неговото блаженство и да се наслаждават. Той се е веселил за Своите дела, виждайки ги веселящи се и винаги ненаситимо насищащи се от Ненаситимото.

47.В света има много нищи духом, но не така, както подобава. Има много плачещи, но или поради загуба на имота си, или на децата си. Има много кротки, но към нечистите страсти. Има много гладуващи и жадуващи, но за да заграбят несправедливо чуждото и да събират ограбеното. Има много милостиви, но към тялото и телесното, и чисти по сърце, но поради тщеславие, и миротворци, но подчиняващи душата на плътта. Има много гонени, но заради своето безчинство; и много хулени, но поради своите срамни грехове. Блажени са само тези, които се трудят и страдат за Христа и в Христа. Защо? Защото е тяхно Царството Небесно, и “защото те ще видят Бога” (Матей 5:3, 8) и така нататък. Не затова са блажени, че се трудят и страдат, защото и гореспоменатите правят същото, но защото се трудят и страдат заради Христа и в Христа.

48.Във всичко, което вършим, както многократно е казано, Бог гледа на целта, за Него ли, или с друга цел го вършим. Затова, когато искаме да направим нещо добро, да имаме за цел не човекоугодничеството, но да угодим на Бога, та взирайки се винаги към Него, да вършим всичко за Него, иначе ще положим труд, а ще загубим въздаянието.

49.Отстранявай от ума във време на молитва и простите мисли за човешките неща и съзерцанията за всичко сътворено, за да не би, мечтаейки за по-дребното, да отпаднеш от Тогова, Който е несравнено по-добър от всичко съществуващо.

50.Ако истински възлюбим Бога, то чрез самата тази любов ще отстраним всички страсти. Да Го обичаме, значи да Го предпочитаме пред света, а душата пред плътта, като презираме всички светски неща и постояно посвещаваме себе си на Него с въздържание, любов, молитва и псалмопение.

51.Ако дълго време, внимавайки в Бога, старателно се грижим за страстите на душата си, вече няма да бъдем отклонявани от правия път чрез нападенията на помислите, но, по-добре разбирайки причините на последните и отблъсквайки ги, ще ставаме внимателни. Така че върху нас се изпълнява пророческото слово: и окото ми гледа на моите врагове, и ушите ми чуват за въставащите против мене злодейци (Псалом 91:12).

52.Когато виждаш, че умът ти благочестиво и праведно не се движи в кръга на светските мисли, то знай, че тялото ти пребивава чисто и безгрешно. Когато пък виждаш, че умът ти мислено се занимава с грехове и ти не го пресичаш, то знай, че и тялото ти няма да се забави да падне в тях.

53.Както за тялото вещите представляват света, така за ума светът се представя от помислите. И както тялото любодейства с тялото на жената, така и умът любодейства в помислите с представите за своето тяло. Защото той вижда мислено образа на своето тяло, съвкупляващо се с образа на жена. Също в мислите си човек отмъщава чрез образа на своето тяло на образа на обидилия го. Същото става и с другите грехове; защото това, което тялото върши в света на вещите, прави и умът мислено в света на мислите.

54.Не трябва ли да се ужасим и да потреперим и умът ни да дойде в изстъпление, защото Бог Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина (Иоан 5:22). Синът обаче зове: Не съдете, за да не бъдете съдени (Матей 7:1), не осъждайте и няма да бъдете осъдени (Лука 6:37). Подобно и Апостолът съветва: Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ (1 Коринтяни 4:5). И още: с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш (Римляни 2:1). Както казвам това, така е, но хората са престанали да плачат за своите грехове. Взели са съда от ръцете на Сина Божий, като че ли са безгрешни, и съдят и се осъждат един другиго. Небето се ужасява пред това и земята изпитва трепет, а те, безчувствените, не се срамуват.

55.Който любопитства за чуждите грехове или по подозрение съди брата си, той още не е сложил начало на своето покаяние, не е положил грижа да разбере собствените си грехове, наистина натежали от много тежко бреме, и не знае защо човек бива с тежко сърце, обича суетата и търси лъжата (Псалом 4:3). И затова, като безумен и бродещ в тьмнината, оставяйки своите грехове, мисли за чуждите действителни или мними, само подозирани от него.

56.Самолюбието, както вече много пъти бе казано, е причина за всички страстни помисли, защото от него се раждат трите главни помисъла на пожеланието: чревоугодие, сребролюбие и тщеславие. Поради чревоугодието се ражда блудният помисъл, от сребролюбието користолюбивият, от тщеславието помислите за гордостта. Останалите следват всеки един от тях, като: помислите на гнева, скръбта, злопаметството, унинието, завистта, клеветата и други. Тези страсти свързват ума с веществените предмети и го накланят към земята, тегнейки върху него подобно на страшно тежък камък, докато умът е по природа по-лек и по-тънък от огъня.

57.Началото на всички страсти е самолюбието, а краят гордостта. Самолюбието е безразсъдна любов към тялото. Отсеклият го е отсякъл и всички срасти, идващи от него.

58.Както плътските родители са пристрастени към родените от тях, така и умът естествено е привързан към своите мисли; и както на най-пристрастните родители децата им изглеждат най-скромни и най-добри от всички деца, макар и да са достойни повече от всички за насмешка, така и на неразумния ум собствените мисли се виждат по-разумни от всички, макар и да са най-нелепи. На мъдрия собствените мисли не изглеждат такива; но и когато се увери, че те наистина са правилни и добри, не се доверява на собствената си присъда, а поставя други мъдри хора за съдии на своите мисли и разсъждения, да не би да тича или да е тичал напразно (Галатяни 2:2), като получава от тях потвърждение.59.Когато победиш някоя от най-срамните страсти, например пресищането или блуда, или гнева, или користолюбието, веднага те напада тщеславният помисъл. А когато победиш и него, идва да те поеме помисълът на гордостта.

60.Всички нечестиви страсти, владеейки душата, изгонват от нея тщеславието, а бидейки победени, отварят вход за него.

61.Тщеславието ражда гордостта, понякога, когато бива изгонвано. А понякога, като остава. Но когато е изгонено, то довежда самомнението, а когато остава надменността.

62.Тщеславието се унищожава от скрито действане, а гордостта чрез приписването на Бога на праведно извършваните дела.

63.Сподобилият се с познание на Бога и наистина вкусилият сладостта му, презира всички удоволствия, раждащи се от пожеланието.

64.Този, който се води от земните желания, желае или да се храни, или да задоволява блуда, или човешка слава, или богатство, или нещо друго, което ги следва. И ако умът не намира нищо по-добро от тези неща, върху което да пренесе своето желание, то няма да се реши до края на своя живот да ги презре. Несравнимо по-добро от тях е познанието за Бога и божествените неща.

65.Презиращите удоволствията ги презират заради страха или поради надежда, или поради познанието на тяхната нищожност, или поради любов към Бога.

66.Познанието на божествените неща, без привързаност към тях, не убеждава ума съвършено да презре вещественото, но прилича на простия помисъл за материалните вещи. Затова можем да намерим много хора, които имат много познания, но се валят в плътските си страсти, подобно на свинете (2 Петр. 2:22). Защото след като са се очистили малко по време на ревнуването им за доброто, са получили до известна степен познание за чистотата, а след това са се разленили и са се уподобили на Саула, който, след като се удостоил с царски престол, започнал да живее недостойно за него и бил отхвърлен от Бога.

67.Както простият помисъл за човешките неща кара ума да презира божестваното, така и простото знание на божественото не го убеждава напълно да презира човешкото. Защото истината пребивава тука още в сянка и гадания и затова има нужда от блажената привързаност на святата любов, свързваща ума с духовните съзерцания и убеждаваща да предпочита невещественото пред вещественото и мисленото и божественото пред чувственото.

68.Не всеки, които е отсякъл отрастите и е направил помислите си прости, вече ги е обърнал към божественото. Но той може да не бъде привързан нито към човешкото, нито към божественото, което се случва с хора, които са дейни, но не са се сподобили още с познания, и които се въздържат от страсти или поради страха от мъките, или поради надежда за Царството Небесно.

69.(Понеже с вяра ходим, а не с виждане) (2 Коринтяни 5:7) И затова познанието ни е като в огледало и гадания. Поради това имаме нужда от дълго упражняване, та чрез продължително проучване и прилежание в него да придобием неотменимия навик към непрекъсващи съзерцания.

70.Ако, отсекли навреме причината на страстите, се заемем с духовни съзерцания, но не прекарваме постоянно времето си в тях, имайки ги за единствена цел, то леко ще се обърнем отново към плътските страсти, като не получим друг плод от това, освен простото знание със самомнение, чийто край е малко по малко помрачаване на самото познание и пълно отклоняване на ума към веществени предмети.

71.Осъдителната страст на любовта занимава ума с веществени предмети, а похвалната страст на любовта го привързва към божественото. Защото обикновено върху каквито предмети умът задържа своето внимание, към такива се и предразполага, като обръща пожеланието си и любовта си или към божествени предмети, мисловни и свойствени на него, или пък към плътски вещи и страсти.

72.Бог е създал невидимия и видимия свят. Той е сътворил и душата, и тялото. И ако видимият свят е така прекрасен, то какъв ли ще е невидимият? А щом той е по-хубав от този, колко по-висок е създалият ги Бог? Ако Творецът е по-добър от всичко добро, което е създал, то поради коя причина умът, оставил най-доброто, се занимава с най-лошото, тоест с плътските страсти? Не е ли явно от това, че е привикнал към тях от рождение, боравейки с тях. А това, което е най-добро и по-високо от всичко, съвсем не е изпитал. По този начин, ако чрез продължително въздържание от чувствените удоволствия и чрез поучения в божественото малко по малко го откъснем от този навик, то той постепенно, успявайки в това, ще се предразположи към божественото и ще познае собственото си достойнство. А най-сетне и цялата си привързаност ще пренесе към Бога.

73.Който говори безстрастно за греха на брата, върши това по две причини: или за да го поправи, или да принесе полза на друг. Ако говори това без такава цел, то осъжда или клевети брата си и няма да избегне изоставянето от Бога, но непременно ще изпадне в същото или в друго прегрешение и след като бъде изобличен и укорен от другите, ще се посрами.

74.Не трябва да съдим еднакво съгрешилите на дело с един и същи грях, но по различни причини, защото едно е да грешиш по навик, а друго внезапно, по неудържимо влечение. В последния случай човекът не е имал мисъл за това, нито преди да съгреши, нито пък след греха има влечение към него, а напротив, много скърби и се измъчва от случилото се. Съвсем не е така с този, който греши по навик: защото той и до греха не е престанал да греши мислено, и след извършването му остава в същото предразположание.

75.Който върши добродетелни дела от тщеславие, търси и познание също от тщеславие. Такъв вече нищо не върши и не говори за назидание, но във всичко търси да получи слава от тези, които са видели неговото дело или са чули неговото слово. Тази страст се изобличава с това, че той крайно се огорчава, ако някой от виделите делото му или чули словото му започнат да го хулят не защото не са получили назидание, тъй като той не е имал тази цел, но защото е унижен или оскърбен от тях.76.Страстта на сребролюбието се открива тогава, когато някой винаги с радост приема, и дава със скръб. Такъв не може да бъде истински пестелив (виж точка 19).

77.Човек понася страданията по следните причини: или от любов към Бога, или поради надежда за бъдещите награди, или от страх от мъченията, или от страх от човеците, или поради вродена търпеливост (издръжливост), или заради удоволствията в бъдеще, или от корист, или от тщеславие, или поради нужда.

78.Едно е да се избавиш от помислите, а друго е да се освободиш от страстите. Често се избавят от помислите, когато пред очите им не са тези предмети, към които са имали страст. Но при това страстите се скриват в душата и при появяването на предметите се проявяват. И затова трябва да се наблюдава умът при тези вещи и да се узнава към кое има страст.

79.Искрен приятел е този, който по време на изкушение на ближния заедно с него, без смут и тревога, понася като собствени, случилите се с него скърби, нужди, нещастия и беди.

80.Не презирай съвестта, винаги съветваща те по-доброто, защото тя ти предлага Божия и ангелския съвет, освобождава те от тайни осквернения на сърцето и при изхода от този свят ти подарява дръзновение към Бога.

81.Ако искаш да бъдеш мъдър и едновременно скромен, а не да робуваш на страстта на самомнението, то винаги търси във вещите това, което е скрито от твоя разум, и намерил, че много и различни неща не са ти известни, ти ще се учудиш на своето невежество и ще смириш своето мъдруване. А след като си познал своето нищожество, ще познаеш много и дивни неща. Мечтанието за своите знания не ти позволява да успяваш в познанието.

82.Искрено желае да се спаси този, който не се противи на целебните лекарства. Тези лекарства са скърбите и мъките, причинени от разни нещастия. Противещият се на бедите не знае нито какъв търг става у нас тук на земята, нито с каква печалба ще си отиде оттука.

83.Тщеславието и сребролюбието се пораждат взаимно, защото едни забогатяват от тщеславие, а други като се обогатят, стават тщеславви. Но така става в света. Монахът е тщеславен повече, когато е безкористен, а притежавайки сребро, го крие, срамувайки се, че има вещ, която не подобава на неговото звание.

84.За тщеславието на монаха е свойствено да е тщеславен поради добродетелта си и нейните последствия. На неговата гордост е присъщо да се гордее с успехите си, да унижава другите и да приписва успехите на себе си, а не на Бога. За тщеславието и гордостта на мирянина е присъщо да бъде тщеславен и да се гордее с красотата, богатството, силата и разсъдителността си или с житейската си благоразумност.

85.Успехите на мирските хора са падение за монасите, а успехите на монасите са падение за мирските хора. Успехите на миряните се състоят в богатство, слава, сила, плътско задоволство, многодетство и други подобни неща, които, ако притежава монахът, погива. Успехите на монаха са: безкористност, безславие, безсилие, въздържание, страдание, лишения и подобни на тях, което, ако постигне обичащият света, той смята за голямо нещастие, и често е близко до опасността да сложи примката на шията си, а някои и са го правили.

86.Храната е създадена по две причини: за хранене и за лекуване. Затова приемащите я не с такива намерения и употребяващите не както трябва даденото ни от Бога за полза, се осъждат като сластолюбци. Неправилната употреба на всички вещи е грях.

87.Смиреномъдрието се ражда от чистата молитва, със сълзи и болка. Защото тя, призовавайки винаги на помощ Бога, не допуска безумно да се надяваме на своята сила и мъдрост и да се превъзнасяме над другите две тежки болести на горделивата страст.

88.Едно е да се сражаваш с простия помисъл, за да не възбужда той страстта, а друго е да се бориш със страстния помисъл, за да не достигнеш до готовност за грях. И двата вида борба не позволяват да се задържат в нас помислите.

89.Със злопаметството е неразделна скръбта. И така, когато умът с огорчение вижда в себе си като в огледало лицето на огорчилия го брат, то очевидно е, че той е злопаметен. Пътят на злопаметните е смърт (Притчи 12:28). Защото: Който злопаметствува е беззаконен (Притчи 21:24 слав.).

90.Ако си злопаметен срещу някого, то моли се за него, и отделяйки чрез молитвата скръбта от спомена за злото, което той ти е причинил, така ще спреш движението на страстта. Когато станеш дружелюбен и човеколюбив, съвършено ще изгониш страстта от душата. Когато друг е злобен срещу тебе, бъди ласкав с него, смирен и живей с него добре. И така ще го избавиш от страстта.

91.Скръбта на завиждащия трудно може да се спре. Защото той счита за нещастие това, на което завижда в тебе. И не ще можеш другояче да го успокоиш, освен като го скриеш от него. Ако това е полезно за мнозина, а нему причинява скръб, то коя страна ще пренебрегнеш. Трябва да застанем на страната на полезното за мнозина, но по възможност да не пренебрегнем и него и да не си позволяваме да се увлечем от коварството на страстта, защото трябва да се борим срещу страстта, а не срещу страдащия от нея. Поради смиреномъдрие считай болния брат за превъзхождащ те и му давай предпочитание във всяко време, на всяко място и във всяко дело. А своята завист можеш да спреш, като започнеш да се сърадваш на това, за което му завиждаш, и заедно с него да скърбиш за онова, за което той скърби, изпълнявайки заповедта на Апостола: Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат (Римляни 12:15).

92.Нашият ум се намира между двама, от които всеки му внушава свойственото нему: единият добродетел, а другият порок, тоест между ангел и демон. Но умът има власт и сила да последва или да се противи на когото иска.93.Светите сили ни напъстват към добро, а естествените семена на доброто и добрата воля ни помагат. Страстите и злата воля дават сила на нападенията на демоните.

94.Понякога Сам Бог посещава чистия ум, снизхождайки до него. Понякога пък му внушават доброто светите сили, а понякога съзерцаваното от него естество на вещите.

95.Умът, които се е сподобил с познание, трябва да съблюдава своите мисли безстрастни към вещите, съзерцанията безпогрешни, молитвеното състояние тихо и спокойно. Но той не може винаги да спазва това, помрачавайки се като от дим от плътския нагон, пораждан от злобата на демоните.

96.Ние не се гневим на всичко, от което се огорчаваме, защото огорчаващите ни случаи са повече, отколкото разгневяващите. Например: нещо се е счупило, друго се е загубило, някой умрял. В такива случаи ние само скърбим, а в други скърбим и се гневим, понеже не сме в умъдрено настроение.

97.Умът, приемайки помислите за вещите, обикновено се променя, съобразно с всяка мисъл; съзерцавайки пък духовно същите, различно се преобразява, съответно на всяко съзерцание. Но, бидейки в Бога, той става съвършено лишен от образи и представи. Защото, съзерцавайки Единствения, той сам става единен и цял изпълнен със светлина.

98.Съвършена душа е тази, чиято пожелателна сила изцяло и напълно се е устремила към Бога.

99.Съвършен ум е този, който, познал чрез истинската вяра Непознаваемия, е обхванал всичките Му творения и е получил от Бога всеобхватно познание за Неговия промисъл и съд за тях, доколкото това е достъпно за човека.

100.Времето се дели на три части: настояще, минало и бъдеще и вярата се простира и върху трите. Надеждата върху един (бъдещето), а любовта върху два (настоящето и бъдещето). Вярата и надеждата имат предел; а любовта, съединявайки се с безкрайното и винаги възраствайки, пребивава във вечността. И затова именно тя е по-голяма от тях (1 Коринтяни 13:13).
______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ej