Етикет: християнство
ФИЛОСОФСКИТЕ РАЗМИСЛИ НА НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО И НЕДОСТОЙНСТВОТО НА ХРИСТИЯНИТЕ*
Олга Дарманчева
Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде в Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, … тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. … Но резултатът … бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал… отговорът (му) бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости,… щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра[1]”.
Според Николай Бердяев този разказ посочва истинския път за защита на християнството. Най-голямото възражение против християнството, както е убеден философът, са самите християни, които недостойно представят истините на християнската вяра пред невярващите хора. Християнството е религия на любовта, но то бива осъждано поради злото и ненавистта на християните; християнството е религия на свободата, но то бива осъждано въз основа на насилието, с което е белязана историята на християнството, е убеден Николай Бердяев.
Много често поведението на християните е сравнявано с поведението на будистите, мохамеданите и евреите, дори и атеистите, и материалистите, посочвайки, че те са по-вярващи от християните, тъй като много стриктно изпълняват заветите на вярата си и са по-способни да се жертват в нейно име. Но цялото недостойнство на мнозина християни, Николай Бердяев вижда именно в това, че по-голямата част от християните не изпълняват, изменят и извращават християнските заповеди.
За низостта на християните се съди по висотата на християнството и по-точно по несъответствието на техния живот с тази висота. Така се стига до парадокса християнството да се осъжда поради недостойнството на християните, а самите християни биват осъждани поради несъответствието им с достойнството на християнството.
Другото възражение против християнството, смята Николай Бердяев, е твърдението, че то не е могло да се осъществи в историческия живот на човечеството. От историята на християнството става ясно, че не само християните, но и някои събития от историята на Църквата стават причина то да бъде атакувано от страна на недоброжелатели. Николай Бердяев предлага да се разглежда тази част от историята на Църквата като факт, който наистина съществува, но който говори не за недостойнството на християнството, а за това, че „християните са били изпълнени със страсти, че природата им не е била просветена, че със своята греховност те са изопачавали най-правото и свято дело и че не са схващали духа на своята вяра[2]”. Християнската истина се приема ограничено от съзнанието на човека, като освен това се и извращава. Извращава се както идеята за Бога, така и за Църквата. Бог е представен като деспот и тиранин, а Църквата като някакво учреждение, подобно на държавно учреждение, литургията и тайнството са възприемани като нещо външно, като някакъв обред.
Николай Бердяев ни призовава да помним, че в Църквата има две страни: божествена и човешка, а животът на Църквата е богочовешки живот. „Божествената основа на Църквата е вечна и непогрешима, свята и чиста: тя не може да се изопачава, и портите адови няма да ѝ надделеят. Божествената страна на Църквата е Сам Христос – Главата на Църквата, евангелското нравствено учение, основните начала на нашата вяра и църковните догмати, тайнствата, действието на благодатта на Светия Дух в Църквата[3]”, а човешката страна на Църквата е погрешима и променлива, тъй като в нея може да има както извращения, така и развитие. Трябва да се има предвид, че греховете на човечеството не са греховете на Църквата като божествена същност.
Според Николай Бердяев, социалистите материалисти най-много нападат християнството заради „неуспеха на християнството в историята”. Бердяев свързва този проблем със свободата на човека. „Христос учи за човека като образ и подобие Божие и с това се утвърждава достойнството на човека като свободно духовно същество[4]”. Самите хора винаги изискват да бъдат свободни, но за последствията на свободата си винаги винят Бога. Първите думи, които Великият Инквизитор отправя към Христос, са: „Това ти ли си, ти ли си? — Но като не получава отговор, бързо добавя: — Не отговаряй, мълчи. Пък и какво ли би могъл да кажеш? Аз знам много добре какво ще кажеш. А и нямаш право да добавяш нищо към онова, което вече си казал. Защо си дошъл да ни пречиш? Защо си дошъл да ни пречиш и ти знаеш това[5]”.
Целта на Великия Инквизитор е да замени небесния хляб със земния. Той се представя пред хората като защитник на слабите, тормозените, забравените от Бога и угнетените. Но в действителност Великият Инквизитор не вярва, че мнозинството може да тръгне след Христос, че мнозинството ще избере небесния хляб пред земния. Той призовава хората да бъдат равни, гладни и бедни. Това е единственият път да получат земния хляб, да постигнат благото. Идеята на Великия Инквизитор е, че човекът може да бъде свободен, само ако се откаже от свободата си. Това и предлага на човечеството социализмът, който според Николай Бердяев е един от образите на първото изкушение в „Легендата за Великия Инквизитор” на Фьодор Достоевски.
Съблазънта на второто изкушение в легендата, смята Николай Бердяев, се състои в отричането на човешкото право за свободното спасение и следване на Христос. Великият Инквизитор изкушава човечеството с „чудото, тайната и авторитета”. Според Николай Бердяев спасението на човека се състои в любовта на Бога и се осъществява в свободата, поради това всичките принудителни „спасители“ на човечеството проявяват неуважение към човека, унижават достойнството му, тъй като не вярват в неговите сили, следователно не вярват и в Бога, Който е източникът на свободата и достойнството на човека. Великият Инквизитор проявява загриженост към тези, които не са способни да понесат бремето на свободата. Но Николай Бердяев пише: „Не човечеството – щастливо и спокойно, което е загубило достойнството си и е изменило на своето предназначение, ние искаме да постигнем, а свободното богочовечество. Ние не искаме чудеса, за да повярваме, а вярата, творяща чудеса; искаме не авторитет, а свободата; не тайната, която ни потиска и укрепва слепотата ни, а прозрението на тази тайна, осмислянето на живота[6]”. За Николай Бердяев теорията за авторитета е наложена със сила и е неверие в Божието могъщество, което води до създаването на изкуствено могъщество, а това противоречи на църковната идея, „основана на органическото присъствие на Светия Дух в съборното тяло на човечеството, на свободното приобщаване на човека към този дух[7]”.
Третото изкушение Николай Бердяев разглежда като безжалостно и безсърдечно осъждане на съблазънта от държавността. Според Николай Бердяев Фьодор Достоевски много смело разкрива истината за антихристиянската природа на земното царство. Той е първият, който толкова умело подчертава божествеността на свободата, свободата на Христовия дух. Но Николай Бердяев вижда в това теократически анархизъм и за него остава непонятно как Фьодор Достоевски се е поддал на съблазънта на византийската държавност.
В своя християнски философски анализ Николай Бердяев обобщава, че идеите на Великия Инквизитор съблазняват както десните, така и левите. Идващото царство на Великия Инквизитор е свързано с атеистическия и материалистическия социализъм, който приема и трите изкушения, и особено се вдъхновява от първото – превръщането на камъните в хлябове, което води до загуба на свободата на човешкия дух. Неверието в Истината и Смисъла става основа на системата на Великия Инквизитор. Човекът трябва да разбере, че Христос отказа тези три изкушения в името на човешката свобода, а Великият Инквизитор ги приема, за да осигури щастието на човека на земята.
Другият аргумент срещу християнството, смята Николай Бердяев, е твърдението, че то трябва да се състои само от съвършени хора. Но според него, това говори за пълното неразбиране на природата на Църквата, защото Тя съществува преди всичко именно за спасението на грешници и заблудени. „Църквата небесна по своя произход е вечна в основата си, но тя действа на земята и във времето… тя трябва да помогне преди всичко на този свят, да го спаси за вечния живот, да го издигне към небето[8]”. Същността на християнството се състои в съединението на вечността и времето, на божественото и човешкото и затова временното и човешкото не трябва да се отрича, а трябва да се просветлява и преобразява. Църквата се състои не само от светци, тя се състои също и от хора, които се намират на различно ниво на съвършенство. Църквата е място, където се спасяват грешниците, тя е воюваща Църква и християнството, което би признавало само чисти и съвършени хора, Н. Бердяев нарича „фарисейско християнство”.
Истините на християнската вяра не са лесни за осъществяване, тъй като „новостта и оригиалността на християнството се основават, от една страна, на равновесието и хармонията между отдалечеността (трансцендентността) и близостта на Бога, въплътени в личността на Богочовека Иисус, а от друга – на неповторимия в историята характер на християнското откровение, според което Иисус Христос е едновременно Божие откровение и съобщаващ откровението[9]”. Също така Иисус Христос възвестява на човечеството новия морал, който има за своя основа любовта към Бога, себе си, ближния, враговете и учението на Църквата като средство за спасението на цялото човечество.
Християнската нравственост е христоцентрична и това я отличава от всички други религии и философски морални системи. За нас, християните, нравствен образец е Самият Иисус Христос, Който в Себе Си е въплътил и съчетал в пълна хармония и съвършено единство всички добродетели. По този начин Иисус Христос се издигна до безгрешност и светост[10]. Но най-ценното, което Иисус Христос е притежавал и на което ни е научил, това е любовта към Бога. „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед” (Матей 22:37-38).
За Иисус Христос любовта към Бога е неразривно свързана с любовта към хората, тъй като човекът е сътворен по образ и подобие Божие[11]. Втората заповед, след тази за любовта към Бога, е любовта към хората и мерилото за тази любов е любовта към самия себе си: „Възлюби ближния си като себе си” (Матей 22:39). Християнската любов към ближния се състои в братската лю¬бов към него[12]. Основните ѝ белези са безкористие[13] и самопожертвование[14]. Заповедта за християнската любов към ближния е нова нравствена ценност, която Иисус Христос открива на света. Християнската любов към ближния е истинското човеколюбие, тъй като тя включва и любов към враговете: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Матей 5:44). В Свещеното Писание на Стария Завет също може да се открие подобна мисъл, но на юдеите е заповядано да не враждуват, да не се озлобяват и да не отмъщават само на представителите на своя народ[15]. Любовта към враговете получава „всестранна обосновка и действителна сила едва чрез пророческо-учителската, първосвещеническо-изкупителната и спасително-освещаващата дейност на Иисус Христос[16]”. За нас, християните, Иисус Христос е най-ярък пример за истинска любов към враговете. На Голгота при страшни и непоносими страдания Иисус Христос се е молел за своите врагове: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). Кръстната Си смърт Иисус Христос приема доброволно и всичко това в името на спасението на човечеството. Той взима върху Себе Си греха на хората, също и неговото последствие – проклятието[17]. По този начин Господ Иисус Христос спасява човека от греха, проклятието и смъртта. „Силата на Кръстната смърт е в това, че това е смърт не просто на човека, а на Богочовека… На Голготския Кръст се е извършило Тайнство. Смъртта била разрушена от Кръста на Богочовека, и след Неговата Кръстна смърт последвало Възкресението[18]”.
Цялата проповед на Иисус Христос е изпълнена със свобода. Иисус Христос се обръща към човека и иска човекът свободно да повярва в Него, свободно да тръгне след Него, свободно да Го избере като път на живота си и да изпълнява Неговите заповеди. Само такава вяра има нравствена ценност. Човекът трябва да се прероди вътрешно, духовно и този акт трябва да бъде напълно свободен. „Християнството ни зове винаги да вървим от вътрешното към външното… по никакви външни, насилствени пътища не може да се достигне съвършен живот – личен или обществен[19]”.
Николай Бердяев обобщава, „че твърде много неща и много хора са носе¬ли външни християнски етикети и знаци, но всъщност не са били реално християнски[20]”; в исторически аспект християните са извършили тройна измяна на християнството: „Отначало то извращавало Христовото учение и го осъществявало зле, после съвсем отпаднало от него и най-накрая, което е било и най-голямата низост, започнало да проклина християнството за злините, които само вършело в християнската история”; въпреки че Христовите завети не са лесни за осъществяване, Николай Бердяев е убеден, че „човек трябва да осъществява Божията правда, независимо от това ще се осъществи ли тя напълно в живота му. Нека малцина на земята да осъществяват правдата Христова, нека човек я осъществи поне за един час в живота си, но нека тя се осъществява[21]”; „вярващият в Христа знае, че не е сам, че Сам Христос е с него; че е повикан да осъществява в живота Христовата правда заедно с Христа, своя Спасител[22]”.
_______________________
*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Бердяев, Николай, Съчинения в 6 тома. Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните. С. 2006. с. 135.
[2]. Пак там, 142.
[3]. Пак там, с. 143.
[4]. Бердяев, Николай, Царството на духа и царството на кесаря. Съчинения в 6 тома. Т. V. С. 2006. с. 28. (Оригиналният текст: „Христос учил о человеке как образе и подобии Божьем, и этим утверждалось достоинство человека как свободного духовного существа” – „Царство духа и царство кесаря. Париж, 1951. с. 33).
[5]. Достоевски, Фьодор, „Братя Карамазови” (Превод на димитър Подвързачов), [Електронен ресурс, към септември 2013 г.] http://chitanka.info/text/15682/6#textstart
[6]. Бердяев, Николай, Великий Инквизитор. За първи път беше публикувана в списание „Вопросы философии и психологии”, 1907/ №86, с. 1-36. Переиздано в „Новое религиозное сознание…“ [Електронен ресурс, към март 2013 година] http://www.krotov.mfo/library/02_b/berdyaev/1907_134_vel_ink.htm
[7]. Пак там.
[8]. Бердяев, Николай, Съчинения в 6 тома. Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните, С., 2006. с. 149.
[9]. Киров, Димитър, Християнството е вяра. (В преддверието на християнската нравственост), С., 2004, с. 165.
[10]. Доказателство за това намираме както при Христовите ученици (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:21; Евреи 4:15), така и при враговете на Иисус Христос: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4).
[11]. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27).
[12]. „Бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почет един към други” (Римляни 12:10); „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона” (Римляни 13:8).
[13]. „Не дири своето” (1 Коринтяни 13:5).
[14]. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13).
[15].„Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го” (Изход 23:4); „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода” (Притчи 25:21).
[16]. 275.
[17]. „Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва” (Галатяни 3:13).
[18]. Глухов, И., Православен Катехизис, Санкт Петербург, 2010, с. 176.
[19]. Бердяев, Н., Съчинения в 6 тома, Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните, С., 2006, с. 154.
[20]. Пак там, с. 155.
[21]. Пак там, с. 152.
[22]. Пак там, с. 156.
Изображения – Николай Бердеев (1874-1948). Източник – Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51l
Мистика, християнство, съвременност*
Николай Петров
Съвременният човек, твърде напрегнат, вгледан в себе си, разчитащ изключително на научните постижения, като че ли няма време да се огледа и потърси нещо по-различно от културата „за еднократна употреба“ и телевизионните сериали. Има ли място в съзнанието на днешния човек за мистика и християнство? Това е въпросът, който си задаваме.
Какво представлява мистиката? В речника на българския език тя се описва като:
1.„Религиозен възглед, според който човек постига познание чрез контактуване със свръхестествени сили“;
2.„Склонност към приемане на съществуването на свръхестествени сили и възможността да се общува с тях“;
3.„Загадка, загъдъчност, тайнственост[1]“.
Самата дума мистика или мистерия произлиза от гръцката дума μυστήριον, което означава „тайна, тайнство[2]“, но откъде идва идеята за понятието мистика? Древногръцките автори от VI-IV век преди Христа говорят за Орфей като тракиец, който е един от „Седемте мъдреци“ и който основава Дионисиевите и Елевзинските мистерии, мистериите на остров Самотраки и така нататък. В драмата си „Алкестида“ Еврипид разказва за известното светилище на Дионис в Тракия, където се съхранявали пророчествата му, а по-нататък пояснява, че той пръв уредил мистерии на боговете, откъдето те се наричат „Мистериите на тракиеца Орфей“. При извършването на мистериите на остров Самотраки в средата на месец август, всеки „неофит“ (новопосвещаван) е бил забулван и е трябвало да пази сакралната тайна, която му съобщавали в последната фаза на ритуалите по посвещението[3].
Без да се впускаме в подробности, обобщавайки можем да кажем, че в случая става въпрос за отношението към живота и смъртта през метафорите, използвани както от траки, така и от елини, египтяни и други. Животът е асоцииран със светлината, водата или мокрото, с движението и други, докато смъртта е мислена през тъмнината, огъня или сушата, покоя. Мъртъвците са в тъмно пространство, жадни и измъчвани, а живите са в тучни и прохладни места, радващи се на изобилието, в динамична връзка със заобикалящата ги действителност.
Според библейския разказ в книга Битие историята на човешкия род (изключвайки сътворението и Едемския период) започва с убийството на Авел. До този момент смъртта все още не се е докосвала до никой. А Каин, не можейки да стои пред лицето на Бога, силно смущаван от стореното, търси спасение в земята Нод на изток от Едем (Битие 4:16). От този момент нататък смъртта става неизбежен спътник на човешкото съществуване. Всеки рано или късно разбира, че смъртта е част от неговото земно съществуване и че неизбежно ѝ принадлежи. Ако разгледаме метафората, че човешкият живот е „течаща река“, ще видим, че човек познава нейните два естествени предела – раждането и смъртта. Ако първото е естествено, донякъде познаваемо и в известна степен контролируемо, но не по-малко тайнствено, то второто или смъртта е неясна, забулена в неизвестност и тайна. Поради това човек се стреми да избягва тази тема дори в мислите си. Още повече, че никой не може опитно да сподели знанието си за това тайнствено и непреодолимо за човешкия разум събитие.
Поради универсалността и валидността си за всички човешки същества, темата най-вече за смъртта е обект на изследване и интерпретиране от всички религии, като практиките, ритуалите или култът, както и всичко останало, свързано с човешкия живот, имат за цел да подготвят индивида за общуване с отвъдното и прехода към него. С това са свързани и към това са насочени всички духовни упражнения.
Християнството не прави изключение и също сериозно се занимава с тази духовна тематика. Всички учители на Църквата са единодушни по отношение на факторите в духовния живот, като ги разделят на божествен, бесовски и човешки.
Божественият фактор се проявява като безусловно добро. Божественото присъствие или благодатта са трансцедентни и са безвъзмезден дар: „Това не е от вас – Божий дар е“, казва апостол Павел (Ефесяни 2:8).
На второ място е бесовският, демоничният елемент или дяволът, който е „открай човекоубиец“, „баща на лъжата“, онзи, който създава пречки и всеки миг разпалва ожесточена борба. Това се потвърждава от думите на апостол Петър: „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8).
Третият фактор е човекът със своята свободна воля, която определя съотнесеността на душата към едно или друго духовно състояние. Къде е мистиката и коя е тайната? Ще си послужим с един цитат от Евангелието: „Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене“ (Откровение 3:20). Този текст ни разкрива мистичната връзка между земното и небесното, между човека и Бога. За да си обясним сакралността на тази връзка и нейната проява във вечерята, трябва да разгледаме св. Евхаристия. В исторически план става въпрос за тайната вечеря на Христос с апостолите, за вечерите на любовта на първите християни и по-късния израз на това тайнство в св. Литургия, която е сърцето и диханието на духовния живот. В духовен, мистичен план отговор намираме в творенията на св. отци и подвижници. Св. Николай Кавасила пише труд за тайнствата и го нарича: „Седем слова за живота в Христа“. Също и св. Иоан Кронщадски описва своя мистичен опит в книгата си: „Моят живот в Христос“. Св. Симеон нови Богослов, св. Иоан Лествичник, св. Теофан Затворник, както и много други отци, когато говорят за духовно просветление, за връзката си с Господ директно свързват това със съединението с Христос, със св. Причастие, с трудовете, принесени за очистване от греховете и за изкачване по духовната лествица. Казано по друг начин, това е аскезата в многостранните ѝ прояви чрез постите, лишенията, борбата със страстите и духовното просветление и така нататък до достигане на единението с Твореца. Добре е да отбележим обаче че ако всеки мистик е аскет, то далеч не всеки аскет е мистик.
Бог е нашият Творец и Спасител, безкрайно любещ своето творение и това, което идва от Него е безусловен дар. Човек в знак на благодарност принася жертва от цялото си сърце, принася цялото си сърце, което обаче трябва да е очистено в усърдни аскетични трудове. В своето тълкувание на Божествената литургия св. Николай Кавасила казва: „Ние даваме един живот в замяна на друг. Но да дадем живота си, означава да умрем. Господ, когато ни призовава да участваме в Неговото възкресение, иска да му принесем нещо от този велик дар. Но какво? – Подражанието си на Неговата смърт, а именно като се потапяме три пъти в кръщелната вода като в гроб[4].“
„Бог твори всичко в нас[5]“, казва св. Максим, но това е диалектична и антиномична истина. Трудът на Бога се придружава от „потта“ на човека. Душата е устремена не толкова към личното си спасение и придобивки, а по-скоро към съединение с Божествените енергии, с Божествената любов, която низхожда (καταβασις) към човека, който пък възхожда (αναβασις) към Бога със свободната си воля и трудове. Човек трябва да търси Божията любов, да живее и да се спасява в нея, тъй като тя е първичната.
Литургията и цялото богослужение настойчиво ни учат на теоцентризъм и ясно показват на човека, че не той е център на самия себе си. Те насочват погледа ни не към земното, случващото се сега в пространството и времето, случващото се с човека, а към Божественото, небесното и случващото се извън рамките на ограничените сетивни възприятия. Например в Рождественското богослужение, акцентът в текстовете попада не върху човешкото, което вмества Невместимото, а върху самото Невместимо, което се вмества в човека и му дава нова възможност за одухотворяване и нова перспектива за възприемане на света. Съзерцавайки непостижимото и безкрайното, чрез божествените текстове, аскезата и богомислието, човек неусетно се издига на духовна висота, която му дава възможност да усети божествения мир в душата си. Мистицизмът обаче не е само съзерцание. Съзерцанието е само една от формите на мистичния живот, който по същество е живот в Божественото, което пък от своя страна е безкрайно, необхватно, необозримо. Ето защо животът във вярата не може и няма как да бъде сведен само до изпълнение на ритуали и определени правила. Животът във вярата е живот в благодатта, в божествените енергии, в Бога.
В духовно-мистичния живот се разграничават няколко степени. Първо е действието (πραξις), което води до очистване (καταρσις) от страстите и достигане до телесна духовна безстрастност (απαθεια). Втората степен е съзерцанието на Бога в Неговите дела, Неговите свойства, Неговите имена (Премъдрост, Могъщество, Благост и така нататък). Това състояние надминава границите на сетивното и се издига до познанието на умопостижимите неща и Божествената сила. Третата степен представя чисто мистичния опит-познание чрез усета за Божието присъствие в душата. Да се завърнеш в себе си, да се откриеш, означава да се обърнеш към Бога и да съзерцаваш Неговите отражения в огледалото на душата си, да се слееш с тях, да видиш себе си като място Божие. В своето пречистено състояние съзерцанието има свойството да бъде обединяващо, неизречено, „свръхразумно“, а на най-високото си стъпало то е извор на единство (ενωτικη[6]).
Иконите са чудесен пример за това как съзерцанието променя. Иконата издига ума към богопознание. Тя е преход от символичното към богопознанието, защото използвайки красотата на видимото, тя ни показва невидимото, посочва ни необозримото.
В своето мистично движение и възхождане, душата постепенно се пречиства, усъвършенства и просветлява. „Цялата душа става светлина[7]“. Извършва се преход от незнанието към гносиса, от образа към подобието. „Словото Божие е станало Човек – казва св. Климент Александрийски, – та да се научиш от Човека на това, как можеш да станеш Бог“ по благодат[8].
Колкото обаче човек и да се просветлява, да се доближава до Бога и да пребъдва в Светлината, толкова остава и в мрака на Божествената непознаваемост. Апофатизмът е в пълния смисъл на думата название за двете мистични състояния. Ако мистиката на светлината съвпада с прага на апофазата, мистиката на мрака продължава опита, в който апофазата се превръща в метод на познание чрез незнание. Приобщавайки се към природата на Бога, човешкият ум се приобщава към Неговата недостижимост. Душата се оказва „възнесена“ в дара на смиреното послушание и вече не владее нищо. Така в своята пълна немощ, призната и изживяна като върховна, свободна и ликуваща жертва, душата познава Бога.
Колкото по-силно присъства Бог, толкова по-забулен с мрак и непознаваемост е Той. Мистичното съзерцание се намира отвъд границите на дискурсивното мислене, то е чисто нематериално зрение, от което са изключени сетивата и рационалното знание. Екстазът като самоизоставяне се съединява с енстаза (самовглъбяването) и освобождавайки мистиката от самата нея, я предава на Бога. Приключването на всяка познавателна дейност намира своя висш израз в този всеобемащ исихазъм, в който „мирът превъзхожда всеки друг мир“. По този начин мистичното познание е от „свръхразумния“ тип и е продължение на отрицателното богословие, бидейки негова крайна цел и преход към неговия предел. При това нусът (умът) отрича самия себе си в своята умопостигаема дейност и надминава границите си, устремявайки се към свръхзнанието (υπέρ νους).
Трансцедентността на Бога засенчва всяка природна светлина, но иманентността Му прави мрака повече светоносен и повече от очевиден, защото Той създава съвършеното единство (ενωσις) или обóжение (Θεοσις).
Православието с неговите тайнства или мистерии дарява енергии от духовния свят, от Бога и по този начин се превръща в най-важния фактор в живота на човека. По-важен от егото, семейството, професията, общественото признание и така нататък. Това прави всичко свързано с удоволствието второстепенно, тъй като се разглежда в контекста на духовната реалност. В този смисъл термини като модерно, постмодерно и други подобни не звучат актуално, защото православието се стреми към възстановяване на съвършенството в света, което е извън времето и пространството и е съотнесено към Абсолюта, към Бога.
Без да се живее в тайнствата и чрез тайнствата, всяко говорене за духовните неща, правенето на анализи или системи от идеи би приличало на бляскава бутафорна фасада без гръбнак и конструкция. Живеенето и мисленето по този начин води неминуемо до пропускане на възможността да се заживее духовно с вечността и във вечността. Православието осигурява възможността за правилно възприемане на мистериите, което от своя страна води до просветление на ума и душата. Ако обаче онзи, който говори или извършва тези тайнства, не е просветлен и не е изминал пътя на усъвършенстването, ако това не станало живот на живота му и сърце на сърцето му, то всичко това може пак да се окаже само едно красноречие и красив театър.
В заключение може да се каже, че човек като психофизическо същество винаги е имал нужда и е търсил мистиката, така както и храната за физическото си оцеляване. Важно е да се разбере, че не всяка мистика е полезна, а само онази, която е осмислена през Истината и преживяна в Христос – живото въплътено Слово.
______________________________
*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, с. 40-45, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Речник на българския език, т. 9, с. 518.
[2]. Фасмер, М., Етимологический словарь руского языка, т. II, с. 627, както и Български Етимологичен речник, т. IV, с. 127.
[3]. Маразов, Ив., Боговете на Самотраки, Стандарт, 2010, с. 5
[4]. Св. Николай Кавасила, Тълкувание на Божествената литургия.
[5]. Св. Максим Изповедник, Върху различните трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, 54, PG 90, 512 B.
[6]. Св. Дионисий Ареопагит, За Божествените имена, 707 В.
[7]. Св. Макарий Велики, Беседи, 1, ном. 2, PG 34, 452 A.
[8]. Св. Климент Александрийски, Протрептик, 1, 8.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51c
ЗАПОЗНАВАНЕ С БИБЛИЯТА*
За Евангелието
Думата “Евангелие” значи блага вест или приятна и радостна вест. С това име се наричат първите четири книги на Новия Завет, в които се разказва за живота и учението на въплътилия се Син Божи, Господ Иисус Христос – за всичко, което Той е направил за установяване на праведен живот на земята и спасението на нас, грешните хора.
До явяването на земята на Сина Божи хората си представяли Бога като всемогъщ Творец, страшен Съдия, пребъдващ в непристъпна слава. Иисус Христос ни дава ново понятие за Бога като за близък нам, милосърден и любящ Отец. “Който е видял Мене, видял е Отца” – казва Иисус Христос на съвременниците си (Иоан 14:9). Действително целият облик на Христа, всяка негова дума и жест били проникнати от състрадание към падналия човек. Той бил Лекар сред болни. Хората чувствали Неговата любов и хиляди били привлечени към Него. Никому не било отказано. Христос помагал на всички: събуждал съвестта на грешниците, изцелявал слепи и разслабени, утешавал отчаяни, освобождавал от бесове. На Неговото всемогъщо слово се подчинявали природата и самата смърт.
В тази брошура бихме искали да запознаем читателя с времето и обстоятелствата, при които били написани евангелията. Накрая ще приведем избрани наставления на Спасителя. Бихме искали да се задълбочим в живота и учението на нашия Спасител. Та нали колкото повече четем Евангелието, толкова по-сигурно усвояваме и правилния начин на мислене. Придобивайки личен духовен опит, започваме да се убеждаваме в реалната близост на нашия Спасител. Ние чувстваме, че Той е Добрият Пастир, Който ежедневно ни избавя от беди и ръководи живота ни.
През нашия век, когато хората слушат и четат толкова противоречиви, често неправилни сведения, би следвало Евангелието да бъде за нас настолна книга. Докато всички останали книги съдържат мисли и мнения на хора, от Евангелието чуваме безсмъртните слова на Самия Бог!
История на евангелския текст
Всички новозаветни свещени книги са написани на гръцки език, но не на класическия гръцки, а на александрийско наречие, на народен гръцки език, така наречения “кини диалектос”, който бил говорим или в краен случай разбираем от всички културни обитатели на източната и западната част на тогавашната Римска империя. Той бил езикът на всички образовани хора от онова време. евангелистите писали на този език новозаветните свещени книги, за да бъдат те достъпни за четене и разбираеми от всички образовани граждани.
При писане били употребявани само големите букви от гръцката азбука, без препинателни знаци и дори без да се отделят думите една от друга. Малки букви започнали да се употребяват едва от IХ век, също оттогава е и отделянето на думите. Препинателните знаци са въведени чак след изобретяването на книгопечатането през ХV век. Днешното разделяне на глави било направено на Запад от кардинал Гугон през ХIII век, а разделянето на стихове – от парижкия типограф Роберт Стефан през ХVI век.
Чрез своите учени епископи и презвитери Църквата винаги се грижила за запазване на текста на свещените книги от всякакви изкривявания, които са винаги възможни, особено преди изобретяване на книгопечатането, когато книгите се преписвали на ръка. Има сведения, че над изправяне на текста в ръкописите много са се трудили учени мъже от християнската древност като Ориген, Исихий, епископ Египетски и Лукиан, презвитер Антиохийски. С изобретяване на книгопечатането започнало да се следи за това новозаветните книги да се печатат само по най-добрите и най-древни ръкописи. През първата четвърт на ХVI век се появили почти едновременно две печатни издания на новозаветния гръцки текст: така наречената Комплютенска полиглота в Испания и изданието на Еразъм Ротердамски в Базел. През миналото столетие следва да се отбележат като образцови трудовете на Тишендорф – издание, явило се в резултат на сравнение на близо деветстотин ръкописа на Новия Завет.
Тези добросъвестни и критични трудове и особено непрестанната грижа на Църквата, в която пребъдва и ръководи Дух Свети, са достатъчна гаранция, че в днешно време притежаваме чист и неповреден гръцки текст на новозаветните свещени книги.
През втората половина на девето столетие новозаветните свещени книги били преведени от славянските просветители, равноапостолните братя Кирил и Методий на “славянски език”, до някаква степен общия и разбираем за всички славянски племена старобългарски език, на който се говорело в околностите на град Солун, родното място на светите братя. Най-древният паметник на славянския превод, достигнал до наши дни, е запазен в Русия – това е известното “Остромирово Евангелие”, наречено така, защото било написано за новгородския управител Остромир от дякон Григорий през 1056-1057 година.
Кога са написани евангелията
Времето на написване на всяка от свещените книги на Новия Завет не може да бъде определено с безусловна точност, но несъмнено всички те са били написани през втората половина на I век. Това се вижда от факта, че редица писатели от II век, като светия мъченик Юстин Философ в апологията си, написана около 150-та година, езическия писател Целз в съчинението си, написано също в средата на II век, и особено свещеномъченика Игнатий Богоносец в своите послания, отнасящи се към 107-ма година – всички те се позовават на новозаветните свещени книги и привеждат дословни цитати от тях.
Първи по време на написване новозаветни книги били посланията на светите апостоли по повод необходимостта да бъдат утвърдени във вярата новооснованите християнски общини; но скоро се явила потребност и от систематично изложение на земното житие на Господ Иисус Христос и Неговите ученици. Както и да се опитва така наречената “отрицателна критика” да разколебае новозаветните свещени книги, отнасяйки появата им към значително по-късно време (например Бауер и неговата школа), най-новите открития из областта на патристическата литература с цялата си убедителност свидетелстват, че всички те са написани през I век.
От цяла редица съображения може да се заключи, че евангелие от Матей е написано най-рано от всички и не по-късно от 50-60 година след Рождество Христово. Евангелията от Марк и Лука са написани малко по-късно, но във всеки случай преди разрушаването на Иерусалим, тоест преди 70 година след Рождество Христово, а св. Иоан Богослов написал своето евангелие най-късно от всички, в края на I век, бидейки вече в дълбока старост, както някои предполагат, около 96-та година. Малко по-рано той написал Апокалипсис. Книгата Деяния на светите апостоли е написана наскоро след евангелие от Лука, понеже както се вижда от предговора ѝ, тя се явява негово продължение.
Значение на четирите евангелия
Всичките четири евангелия хармонично повествуват за живота и учението на Христа Спасителя, за неговите чудеса, кръстни страдания, смъртта, погребението, Неговото преславно възкресение от мъртвите и възнесението Му на небето. Взаимно допълвайки и разяснявайки едно друго, те представляват цяла една книга без никакви противоречия и несъгласие в основното и същественото.
Често като символ на четирите евангелия служи тайнствената колесница, която видял пророк Иезекиил при река Ховар (Иезекиил 1:1-28) и която се състояла от четири същества, напомнящи с вида си човек, лъв, телец и орел. Тези същества, поотделно взети, станали символи на евангелистите. Християнското изкуство от V век насам изобразява Матей с човек или ангел, Марк – с лъв, Лука – с телец, Иоан – с орел.
Освен четирите канонични евангелия, през първите векове били известни към петдесетина други писания, наричани също “евангелия” и приписващи си апостолски произход. Църквата ги отнася към списъка “апокрифни” – тоест отречени книги. Те съдържат в себе си изкривени и съмнителни повествования. Към тези апокрифни евангелия се отнасят “Първоевангелие от Иаков”, “История на дърводелеца Иосиф”, “Евангелие от Тома”, “Евангелие от Никодим” и други. В тях между другото за първи път са писани легенди, отнасящи се към детството на Господ Иисус Христос.
Съгласуване на евангелията
От четирите евангелия съдържанието на първите три – от Матей, Марк и Лука – твърде много съвпада или се доближава както по самия повествователен материал, така и по формата на изложение; четвъртото евангелие от Иоан е по-особено в това отношение, значително различавайки се от първите три както по излагания в него материал, така и със стила си и формата на изложение.
Във връзка с това първите три евангелия е прието да се наричат “синоптически” от гръцката дума “синопсис”, която означава “изложение в един общ образ”. Макар и първите три евангелия да са твърде близки помежду си и по план, и по съдържание, всяко от тях има, разбира се, и своите особености.
Синоптическите евангелия повествуват почти изключително за дейността на Господ Иисус Христос в Галилея, а свети Иоан – в Иудея. Синоптиците разказват най-вече за чудесата, притчите и външните събития в живота на Господа, апостол Иоан разсъждава за дълбокия му вътрешен смисъл, привежда речта на Господа за най-възвишени предмети на вярата.
При цялото различие между евангелията в тях няма вътрешни противоречия; при внимателно четене лесно е да се намерят ясни признаци на съгласие между синоптиците и свети Иоан. Така св. Иоан разказва малко за галилейското служение на Господа, но той несъмнено знае за нееднократното Му продължително пребиваване в Галилея; синоптиците не представят нищо относно ранната дейност на Господ в Иудея и в самия Иерусалим, но у тях се срещат често намеци за тази дейност. Така и според тяхното свидетелство Господ имал в Иерусалим приятели, ученици и последователи, както например притежателя на горницата, където станала Тайната вечеря, и Иосиф Ариматейски. Особено важни в това отношение са думите, привеждани от синоптиците: “Иерусалиме, Иерусалиме!… колко пъти съм искал да събера чедата ти” – израз, който явно предполага многократно пребиваване на Господ в Иерусалим.
Основната разлика между синоптиците и св. Иоан се заключава в записаните от него беседи на Господа. У синоптиците тези беседи са доста прости и лесно достъпни за разбиране; у Иоан са дълбоки, тайнствени, често трудни за разбиране, като че са предназначени не за тълпата, а за някакъв по-тесен кръг слушатели. Синоптиците привеждат речи на Господа, произнесени пред галилеяните, хора обикновени и невежи, Иоан предава най-вече речи на Господа пред иудеите, книжниците и фарисеите, хора изкусни в познаването на Моисеевия закон, повече или по-малко издигнати в степента на тогавашната образованост. Но и тук между синоптиците и Иоан няма голямо различие. Ако синоптиците представят повече човешката страна на Христа, а Иоан – предимно божествената, то не значи, че у синоптиците съвсем отсъства божествената страна или у Иоан – човешката. Син Човечески у синоптиците е и Син Божи, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята. По същия начин Син Божи у Иоан е също истински човек, който приема поканата за брачно угощение, приятелски беседва с Марта и Мария и плаче на гроба на своя приятел Лазар.
По такъв начин синоптиците и св. Иоан взаимно се допълват и само в своята съвкупност четирите евангелия дават цялостния образ на Христос такъв, какъвто е възприет и се проповядва от Църквата.
Характер на всяко от четирите евангелия
Православното учение за боговдъхновеността на книгите от Свещеното Писание винаги е поддържало възгледа, че вдъхновявайки свещените писатели, съобщавайки им мисли и слова, Светият Дух не стеснява техния собствен ум и характер. Наитието на Светия Дух не потискало човешкия дух, а само го очиствало и възвисявало над естествените му граници. Затова, представлявайки едно цяло в изложението на божествената истина, евангелията се различават едно от друго в зависимост от личните свойства на характера на всеки от евангелистите; различават се по строежа на речта, слога, някои особени изрази, различават се помежду си и вследствие на обстоятелствата и условията, при които били написани и в зависимост от целта, която си е поставил всеки от четиримата евангелисти.
Затова за по-доброто тълкуване и разбиране на евангелията е необходимо по-отблизо да се запознаем с личността, характера и живота на всеки от четиримата евангелисти и с обстоятелствата, при които е било написано всяко от четирите евангелия.
Евангелие от Матей
Евангелист Матей, който носил и името Левий, бил в числото на дванадесетте Христови апостоли. Преди призоваването си към апостолско служение той бил митар, тоест събирач на данъци и като такъв, разбира се, необичан от своите съотечественици – евреите, които презирали и ненавиждали митарите за това, че били служители на поробителите римляни и притеснявали своя народ, като събирали данъци, при което в стремежа си за печалба често вземали повече, отколкото следва.
За своето призоваване апостол Матей разказва сам в девета глава на своето евангелие, наричайки се с името Матей, в същото време евангелистите Марк и Лука, повествувайки за това събитие, го наричат Левий. За евреите било обичайно да имат по няколко имена.
Трогнат до дълбините на душата си от милостта на Господа, Който не се погнусил от него въпреки общото презрение на евреите и особено на духовните водачи на еврейския народ – книжниците и фарисеите, Матей възприел с цялото си сърце Христовото учение и особено дълбоко почувствал превъзходството му над преданията и възгледите на фарисеите, носещи печат на външна праведност, самомнение и презрение към грешниците. Ето защо сам той представя така подробно изобличителната реч на Господа против книжниците и фарисеите лицемери, която четем в двадесет и трета от неговото евангелие. Трябва да се предположи, че по същата причина той е взел особено присърце делото на спасение именно на своя собствен еврейски народ, който по това време толкова се бил поддал на лъжливите понятия и възгледи на фарисеите, затова и неговото евангелие е написано първо за евреите. Има основания да се предполага, че то първоначално било написано на еврейски език* и чак малко по-късно може би дори от самия св. Матей преведено на гръцки език.
Пишейки своето eвангелие за евреите, св. Матей си поставя за главна цел да им докаже, че Иисус Христос е именно онзи Месия, за Когото предсказвали старозаветните пророци; че старозаветното откровение, затъмнено от книжниците и фарисеите, само в християнството се изяснява и възприема своя най-съвършен смисъл. Ето защо той започва евангелието си с родословието на Иисус Христос, желаейки да покаже на евреите Неговия произход от Давид и Авраам, и дава грамаден брой доказателства от Стария Завет, за да покаже изпълнението в него на старозаветните пророчества. Предназначението на първото евангелие за евреите се вижда от това, че св. Матей, споменавайки за иудейските обичаи, не счита за нужно да обяснява техния смисъл и значение, както правят това другите евангелисти. По същия начин той оставя без обяснение и някои арамейски думи, употребяващи се в Палестина.
Св. Матей проповядвал продължително време в Палестина. След това той заминал да проповядва в други страни и завършил живота си с мъченическа смърт в Етиопия.
Евангелие от Марк
Евангелист Марк носил още името Иоан. По произход той също бил иудеин, но не бил в числото на дванадесетте апостоли. Затова той не е могъл да бъде такъв постоянен спътник и слушател на Господа, какъвто бил св. Матей. Своето евангелие той написал по думите и под ръководството на св. апостол Петър. Самият той по всяка вероятност бил очевидец само на последните дни от земния живот на Господа. Само в евангелието от Марк се разказва за един юноша, който при вземането на Господа под стража в Гетсиманската градина вървял след Него, загърнат в покривало и воините го хванали, но той, оставяйки покривалото, гол избягал от тях (Марк 14:51-52). В този юноша древното предание вижда самия автор на второто евангелие – св. Марк. Неговата майка – Мария, се споменава в книгата Деяния апостолски като една от жените, най-предани на Христовата вяра; в дома ѝ в Иерусалим вярващите се събирали за молитва. Впоследствие Марк участва в първото пътешествие на св. апостол Павел заедно с другия му спътник Варнава, на когото той се пада племенник по майчина линия. Той бил при апостол Павел в Рим, откъдето е писано посланието към Колосяните.
По-нататък, както се вижда, св. Марк станал спътник и сътрудник на св. апостол Петър, което се потвърждава от думите на самия апостол Петър в неговото първо съборно послание, където той пише: “Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко” (1 Петр. 5:13). Преди отпътуването си отново го извиква при себе си св. апостол Павел, който пише на Тимотей: “Вземи Марка и го доведи със себе си, защото ми е нужен по службата.” По предание св. апостол Петър поставил св. Марк за пръв епископ на Александрийската църква и св. Марк завършил мъченически живота си в Александрия.
По свидетелството на св. Папий, епископ Иераполски, а също и св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски, св. Марк е написал своето евангелие от думите на св. апостол Петър. Св. Юстин го нарича даже направо “паметни записки на Петър”. Климент Александрийски твърди, че евангелие от Марк представлява всъщност запис на устна проповед на св. апостол Петър, който св. Марк направил по молба на християните от Рим. Самото съдържание на евангелие от Марка свидетелства, че то е предназначено за християни измежду езичниците. В него твърде малко се говори за отношението на учението на Господ Иисус Христос към Стария Завет и се привеждат съвсем малко доказателства от старозаветните свещени книги. Заедно с това в него срещаме латински думи като например “speculator” и други. Даже проповедта в планината, която обяснява превъзходството на новозаветния закон пред старозаветния, е пропусната.
Затова пък особено внимание св. Марк обръща на това да даде в евангелието си силен и ярък разказ за Христовите чудеса, подчертавайки с това царското величие и всемогъщество на Господа. В неговото евангелие Иисус не е “син Давидов” както Матей, а Син Божи, Владика и Повелител, Цар на вселената.
Евангелие от Лука
Древният историк Евсевий Кесарийски говори, че св. Лука бил родом от Антиохия и затова е прието да се счита, че по произход св. Лука бил езичник или така наречения “прозелит”, тоест езичник, приел иудейството. По професия той бил лекар, което се вижда от посланията на св. апостол Павел до Колосяните; църковното предание прибавя, че той бил и живописец. В Евангелието се съдържат наставленията на Господа към седемдесетте избрани ученици, изложени съвсем подробно, от което се прави заключение, че апостол Лука е бил в числото на седемдесетте Христови ученици. Необикновено живият му разказ за явяването на Господа на двамата ученици по пътя за Емаус, при което се споменава името само на единия от тях – Клеопа, а също и древното предание свидетелстват, че той е бил един от тези двама ученици, удостоени с явяването на Господа (Лука 24:13-33).
От книгата Деяния на светите апостоли се вижда, че започвайки от второто пътешествие на св. апостол Павел, св. Лука става негов постоянен сътрудник и почти неразделен спътник. Той е със св. апостол Павел както по време на първите му окови, когато са написани посланията към Колосяните и Филипяните, така и по време на вторите окови, когато е написано Второто послание до Тимотей и апостолът завършва живота си с мъченическа смърт. Има сведения, че след смъртта на апостол Павел св. Лука проповядвал и загинал мъченически в Ахайя. При император Констанций (в средата на IV век) неговите св. мощи били пренесени в Константинопол заедно с мощите на св. апостол Андрей.
Както се вижда от предисловието на третото евангелие, св. Лука го написал по молба на някакъв знатен мъж, “достопочтения Теофил”, живял в Антиохия, за когото той написал след това и книгата “Деяния на светите апостоли”, явяваща се продължение на евангелското повествование (вж. Лука 1:14 и Деяния апостолски 1:1-2). При това св. Лука ползвал не само разказите на очевидци на служението на Господа, но и някои вече съществуващи тогава писмени записи за живота и учението на Господа. По собствените му думи тези писмени записки били подложени на щателно изследване от самия него, затова и евангелието му се отличава с особена точност при определянето на времето и мястото на събитията и строга хронологична последователност.
“Достопочтеният Теофил”, за когото е написано третото евангелие, не е бил жител на Палестина и не е посещавал Иерусалим; в противен случай не би било необходимо св. Лука да дава различни географски обяснения от рода на следното, например, че Елеон се намира близо до Иерусалим на разстояние “един съботен път” и така нататък. От друга страна, на него очевидно са били по-познати Сиракуза, Ригия, Путеол в Италия, Апиевият площад и Трите кръчми в Рим, напомняйки за които в книгата Деяния апостолски, св. Лука не дава никакви пояснения. Както съобщава Климент Александрийски (началото на III век), Теофил бил богат и знатен жител на Антиохия (Сирия), изповядвал Христовата вяра и домът му служил за храм на антиохийските християни.
В евангелие от Лука явно проличава влиянието на св. апостол Павел, на когото св. Лука бил спътник и сътрудник. Като “Апостол на езичниците” св. Павел се стараел най-вече да разкрива великата истина, че Месия – Христос дошъл на земята не само заради иудеите, но и при езичниците, и че Той е Спасителят на целия свят, на всички хора.
Във връзка с тази основна мисъл, която явно прокарва в продължение на цялото повествование в третото евангелие, родословието на Иисус Христос е доведено там до родоначалника на цялото човечество Адам и до самия Бог, за да се подчертае значението на Христовата мисия за целия човешки род (Лука 3:23-38).
Такива епизоди като пратеничеството на св. пророк Илия при вдовицата в Сарепта Сидонска, изцеляването от проказа на сириеца Нееман от пророка Елисей (4:26-27); притчите за блудния син, за митаря и фарисея се намират в тясна вътрешна връзка с подробно разясняваното от св. апостол Павел учение за спасението не само на иудеите, но и на езичниците и за оправданието на човека пред Бога не по делата на закона, а чрез Божията благодат, давана единствено от безпределното Божие милосърдие и човеколюбие. Никой така ярко не изобразява Божията любов към каещите се грешници, както това прави св. Лука, като привежда в своето евангелие редица притчи за блудния син и за митаря и фарисея, още притчата за заблудената овца, за изгубената драхма, за милосърдния самарянин, разказа за покаянието на началника на митничарите Закхей и други, както и знаменателните думи, че “такава радост,.. бива пред ангелите Божии и за един каещ се грешник”.
Времето и мястото на написването на евангелие от Лука може да се определят, като се ръководим от съображението, че то е написано преди книгата Деяния на светите апостоли, която представлява като че негово продължение (Деяния апостолски 1:1). Книга Деяния Деяния на светите апостоли завършва с описание на двегодишното пребиваване на св. апостол Павел в Рим (28:30). Това е било около 63 година от Рождество Христово. Следователно евангелие от Лука не би могло да бъде написано по-късно и по всяка вероятност е написано в Рим.
Евангелие от Иоан
Евангелистът Иоан Богослов бил възлюбен ученик на Христа. Той бил син на галилейския рибар Заведей и Саломия. Заведей очевидно бил заможен, понеже държал работници; освен това, изглежда, е бил уважаван член на иудейското общество, защото син му Иоан бил познат на първосвещеника. Майката Саломия се споменава между жените, послужили на Господа с имуществото си: тя придружавала Господ в Галилея, последвала Го в Иерусалим за последната Пасха и участвала в донасянето на миро за помазване на Неговото тяло заедно с другите жени-мироносици. Преданието я счита за дъщеря на Иосиф Праведни.
Иоан отначало бил ученик на св. Иоан Кръстител. Чувайки от него свидетелството за Христа като Агнец Божи, вземащ върху Себе Си греховете на света, той начаса заедно с Андрей тръгнал след Христа (Иоан 1:37-40). Постоянен ученик на Господа той станал малко по-късно, след чудесния улов на риби в Генисаретското (Галилейското) езеро, когато Господ Сам го призовал заедно с брат му Иаков. Заедно с Петър и брат си Иаков той бил удостоен с особена близост до Господа, придружавал Го в най-важните и тържествени моменти от Неговия живот. Така той се удостоил да присъства при възкресяването на дъщерята на Иаир, да види Господнето преображение на планината, да слуша беседата за знаменията на Неговото второ пришествие, да бъде свидетел на Неговата молитва в Гетсиманската градина. А на Тайната вечеря той бил толкова близо до Господа, че по собствените му думи се бил облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23-25). От смирение неназовавайки се по име, но говорейки за себе си в своето евангелие, той се нарича “ученика, когото Господ обичаше”. Тази любов на Господа към него се проявява и когато Господ, прикован на кръста, му поверява Своята пречиста майка, казвайки: “Ето майка ти!” (Иоан 19:27).
Обичайки пламенно Господа, Иоан бил пълен с негодувание против ония, които враждували срещу Господа или странели от Него. Затова той забранявал на човека, който не ходил с Христа, да изгонва бесове с името на Иисуса Христа; друг път молил Господа за позволение да низведе огън върху жителите на едно самарянско селище затова, че не Го приели, когато пътувал за Иерусалим през Самария (Лука 9:54). Заради това той и брат му Иаков получили от Господа прозвището “воанергес”, което означава “синове на гърма”. Чувствайки Христовата любов към себе си, но още не бидейки просветен с благодатта на Светия Дух, той решава да измоли заедно с брат си Иаков най-близкото до Господа място в Неговото бъдещо царство, в отговор на което получава предсказание за очакващата ги чаша на страдания (Матей 20:20).
След Господнето възнесение често виждаме св. Иоан заедно със св. апостол Петър. Наравно с него той е считан за стълп на Църквата и пребивава в Иерусалим (Галатяни 2:9). След разрушаването на Иерусалим място на живота и дейността на св. Иоан става град Ефес в Мала Азия. При царуването на император Домициан той е изпратен на заточение на остров Патмос, където написва Апокалипсис (1:9-19). Върнат от заточението в Ефес, той написва своето евангелие и почива с естествена смърт (единствен от апостолите) по предание в дълбока старост, бидейки около 105-годишен, при царуването на император Траян.
Преданието гласи, че четвъртото евангелие е написано от св. Иоан по молба на ефеските християни. Те му представили първите три евангелия и го помолили да ги допълни с думите на Господа, които сам е чул от Него. Св. Иоан потвърдил истинността на всичко написано в тези три евангелия, но намерил, че в тяхното повествование е необходимо още много да се добави и особено да се изложи по-подробно и ярко учението за Божеството на Господ Иисус Христос, за да не започнат хората с течение на времето да мислят за Него само като за Син Човешки. Още повече това било необходимо, понеже по това време вече били започнали да се появяват ереси, отричащи Христовата Божественост – евионити, ереста на Керинт и гностици. За тези обстоятелства споменава св. Ириней Лионски.
От всичко казано е ясно, че целта на написването на четвъртото евангелие била да се допълни повествованието на тримата евангелисти. Отличителната черта на Евангелието от Иоан е ярко изразена и в наименованието, давано му в древността. За разлика от първите три евангелия то се наричало “духовно евангелие”.
Евангелието от Иоан започва с изложение на учението за Божествеността на Христа и съдържа в себе си множество най-възвишени слова на Господа, в които се разкрива Неговото Божествено достойнство и най-дълбоки тайнства на вярата, каквито са например беседата с Никодим за раждането свише от вода и Дух и за тайнството Изкупление; беседата със самарянката за живата вода и за поклонението Богу с дух и истина; беседата за хляба, слязъл от небето и за тайнството Евхаристия; беседата за добрия пастир и особено забележителната по своето съдържание прощална беседа с учениците на тайната вечеря и заключителната удивителна така наречена “първосвещеническа молитва” на Господа. Тук намираме и ред собствени свидетелства на Господа за Самия Себе си като Син Божи. За учението за Бога Слово и разкриването на всички тези най-дълбоки и възвишени истини и тайни на нашата вяра св. Иоан получил почетното наименование Богослов.
Чист по сърце девственик, изцяло и от все сърце посветил се на Господа и обичан от Него за това с особена любов, св. Иоан дълбоко прониква във възвишената тайна на християнската любов и както никой друг е разкрил пълно, задълбочено и убедително в своето евангелие и особено в трите си съборни послания християнското учение за двете основни заповеди на Божия Закон – за любовта към Бога и любовта към ближния, – затова е наречен апостол на любовта.
Важна особеност на Иоановото евангелие е и това, че докато първите трима евангелисти повествуват най-вече за проповедта на Господ Иисус Христос в Галилея, св. Иоан излага събития и речи, станали в Иудея. Благодарение на това можем да изчислим каква е била продължителността на общественото служение на Господа и заедно с това продължителността на Неговия земен живот. През повечето време проповядвайки в Галилея, Господ пътешествал в Иерусалим за всички най-главни празници. Тези пътешествия в Иерусалим на празник Пасха, както се вижда от евангелието на Иоан, били общо три, а преди четвъртата Пасха на Своето обществено служение Господ приел кръстната смърт. От това следва, че общественото служение на Господа продължило около три и половина години и Той живял на земята всичко тридесет и три и половина години (понеже, както свидетелства св. Лука (3:23), излязъл на обществено служение на 30-годишна възраст).
Избрани наставления на Спасителя
Вяра: “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:14-21); “Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” (Марк 9:23); “Блажени, които не са видели и са повярвали” (Иоан 20:29); вж. също Матей 16:17-18; Лука 17:5-10; Марк 16:16.
Божията воля, – да я следваме: “Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята” (Матей 6:10); “Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен” (Матей 7:21).
Благодарност към Бога: “Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси” – из разказа за десетте прокажени (Лука 17:11-19).
Благодат, Светия Дух: “Роденото от Духа е дух” (Иоан 3:6); “Който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен” (Иоан 4:13-14). “Ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесни ще даде Дух Свети на ония, които Му искат?” (Лука 11:13); “А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13); виж също: Иоан 7:37-39; Иоан 14:15-21; Иоан 16:13; Марк 4:26-29 (притча за растящото семе); Матей 13:31-32 (притча за синапеното зърно); Матей 8:24-30; Матей 25:1-13 (притча за десетте девици).
Бодърстване: “Бъдете будни, понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като дойде ненадейно, да не ви намери, че спите” (Марк 13:33-37). Виж също: Лука 11:24-26; Лука 21:34-36; Матей 8:24-30 (притча за плевелите).
Да се прави добро: “Както искате да постъпват с вас човеците, тай и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31). “Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Матей 5:13-16); “Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Матей 10:14); виж също: Лука 19:11-27; Матей 25:31-46; Лука 10:25-37 (притча за милосърдния самарянин); виж също притчата за безплодната смоковница (Лука 13:6-9).
Господ Иисус Христос постоянно учил да развиват у себе си добри качества: виж например Проповедта на планината (Матей 5-7 глава) и Десетте блаженства, в които е начертан пътят към съвършенство (Матей 5:3-12). В притчата за сеяча (Матей 13:3-23) и особено в притчата за талантите (Матей 25:14-30) се говори за необходимостта да се развиват и тези естествени способности, които Бог ни е дал. Съчетанието на благодатни дарования с развити способности (таланти) съставлява истинско богатство за човека; затова е казано, че “Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).
Единство, стремеж към него: “И ще бъдете едно стадо и едни пастир” (Иоан 10:16); “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21-26); “Дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20).
Истина, любов към нея: “Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Виж също (Матей 13:44-46) (притча за съкровището в полето).
Кръст, носенето му, тесният път: “Влезте през тесните врата, защото широки са вратата и просторен пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води към живота и малцина ги намират” (Матей 7:13-14); “Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Матей 11:12); “Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Матей 17:38); Виж също: Лука 13:22-30; Марк 8:34-38; Лука 14:25-27; Иоан 12:25-26.
Любов към Бога и хората: “Възлюби Господа Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа и с всичкия си разум, и с всичката си сила… възлюби ближния си като себе си” (Марк 12:28-34); “Милост искам, а не жертва” (Матей 9:13); “Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; и който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще възлюбя и ще му се явя Сам… и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:15-23); “По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35); “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Виж също: Матей 5:42-48; Иоан 13:34-35.
Молитвата: “Искайте, и ще ви се даде, търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” (Мат. 7:7-11); “Всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Матей 21:22); “Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4:23-24); виж също: Матей 6:5-15; Лука 18:1-8; Матей 18:19-20; Марк 11:23; Иоан 16:23-27; Марк 14:38; Лука 11:5-8; Лука 18:1-8 (притчата за праведния съдия).
Милостиня: “Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ме напоихте, странник бях, и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте, в тъмница бях и Ме споходихте” (Матей 25:34-36); Виж също: Матей 6:1-4; Лука 14:12-15; Лука 21:1-4.
Неосъждане: “Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Матей 7:1-6).
Надежда на Бога: “Не пет ли врабчета се продават за два асария? И ни едно от тях не е забравено от Бога. А вам и космите на главата са всички преброени. И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни” (Лука 12:6-7); (Матей 6:25-34); “Да се не смущава сърцето ви: вярвайте в Бога и в Мене вярвайте” (Иоан 14:1); “Невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лука 18:27); “Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото” (Лука 19:10).
Нестяжание, житейски грижи: “Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му… Но първом търсете царството на Бога и неговата правда и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:19-34); “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26); “Колко мъчно е ония, които се надяват на богатството си, да влязат в царството Божие!“ (Марк 10:24); виж също: Лука 10:41-42; Марк 10:17-27; Лука 12:13-21 (притча за безрасъдния богаташ).
Покаяние: “Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2); “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Матей 9:12-13); “Всеки, който прави грях, роб е на греха… И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Иоан 8:34-37); “Ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:3) (както иерусалимските жители, върху които паднала Силоамската кула); виж също: Матей 4:17; Иоан 5:14; Лука 7:47; Лука 13:1-5; (Матей 18:11-14 (притчата за пропадналата овца); Лука 15:11-32 (притча за блудния син); Лука 18:4-14 (притча за митаря и фарисея).
Пост: “Тоя род пък не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21); виж също: Марк 2:19-22; Матей 6:16-18; Марк 9:29.
Праведност, стремеж към нея: “Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Матей 5:6); “Тогава праведниците ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Матей 13:43); “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Матей 5:48).
Примиряване с близките, прощаване на обидите: “И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си… ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” (Матей 6:14); “(прощавай) до седемдесет пъти по седем” (Матей 18:22). Виж също: Матей 5:23-26; Лука 23:34; Матей 18:13-35 (притча за злия длъжник).
Свeто Причастие, необходимостта от него: “Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:27-58). Виж също: Лука 22:15-20); Иоан 15:34-36).
Радост в Бога: “Блажени сте вие… Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата” (Матей 5:12); “Дойдете при мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя… и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко” (Матей 11:28-30); “Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми” (Иоан 10:28); “И радостта ви никой няма да отнеме” (Иоан 16:22).
Разсъдителност: “Пазете се да не ви прелъсти някой” (Матей 24:4); виж също: Лука 14:28-33; Лука 16:1-13а) (притча за неверния домоуправител).
Смирение, скромност: “Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Матей 5:3); “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 14:11); “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Матей 11:29); “Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга” (Матей 20:26); виж също: Лука 10:21; Лука 18:9-14; Марк 10:42-45; Иоан 13:4-17; Матей 20:1-6 (за работниците, получили еднаква заплата.
Съблазни, борбата с тях: “Ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце и да отидеш в геената” (Марк 9:42-49; “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей 18:7); (Лука 17:1-2).
Търпение: “С търпението си спасявайте душите си” (Лука 21:19); “Който претърпи докрай, ще бъде спасен” (Матей 10:22); “Принасят плод с търпение” (Лука 8:15); “Спомни си, че ти (богатият) получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук (в рая) се утешава, а ти се мъчиш” (притча за богатия и за бедния Лазар (Лука 16:19-31).
Целомъдрие, съпружеска вярност: Матей 5:27-32; Матей 19:3-12.
Чистота на сърцето: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8); “От сърцето излизат зли помисли.. това осквернява човека” (Матей 15:19); “Като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце” (Лук. 8:15); “Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15); “Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядал” (Иоан 15:3); (Марк 7:15-23).
Езикът, да следим за него: “Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата. Добрият човек от добро съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден” (Матей 12:34-37); (Матей 5:22-23).
Заключение
Христовото учение носи мир и радост на душата. То учи, че човек е създаден за вечно блаженство в Царството Небесно и помага на човека да го постигне.
Само Бог знае всички недостатъци и слабости на човешката природа, повредена от греха. Само Той може да помогне на човека да преодолее своите лоши наклонности и да реши личните, семейните и обществените проблеми. Затова в Христовото учение следва да търсим ръководство към какво да се стремим и какво да правим. То поставя в основата на живота вярата в Бога и любовта към хората. То учи на безкористност, състрадание, смирение и кротост. То призовава да се върши добро, да развиваме у себе си всички способности, които Бог ни е дал.
Четейки историята на разпространение на християнството, виждаме, че според това как хората усвоявали учението на Спасителя, в човешкото общество настъпвали благоприятни социални и икономически изменения. Действително християнството съдействало за унищожаване на робството, издигнало положението на жената, укрепило семейството, създавало благотворителни организации, дало на човечеството най-високи морални и хуманитарни принципи. Съвсем друго виждаме в страните, където се насаждат нехристиянски идеи като фашизъм или “научен” марксизъм. Там вместо обещания земен рай възниква нещо като ад, вместо почитане на Бога се създава култ на вожда.
Ето защо за християнина е необходимо постоянно, задълбочено и с молитвено настроение да чете Евангелието, черпейки от него небесна мъдрост.
___________________
*Източник – http://tavor.hit.bg/. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
**За това свидетелстват св. Папий, eпископ Иераполски и св. Ириней (Бел. ред.).
Източник на изображенията – Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50s
СВ. ЕВАНГЕЛИСТ МАТЕЙ – АВТОР НА ПЪРВОТО КАНОНИЧНО ЕВАНГЕЛИЕ*
Емил Трайчев
Древнохристиянското предание (още от II век) единодушно признава за автор на първото канонично евангелие св. апостол и евангелист Матей. Това се потвърждава както от свидетелствата на ранните християнски писатели, така и от множеството исторически данни.
В числото на външните, най-ранни по време сведения за авторството на св. Матей трябва преди всичко да се отнесе съобщението на епископ Папий Иераполски (починал 165 година), който живял близо до апостолския век и за когото св. Ириней Лионски (починал 202 година) казва следното: „Папий, ученик на Иоан (Богослов) и другар на Поликарп, мъж древен“ (Против ересите, V, 33, 4).
Според църковния историк Евсевий Кесарийски, Папий свидетелства, че „Матей подредил словата (τα λόγια συνετάξατο[1]) на Господа на еврейски език (‘Εβραΐδι διαλέκτω), а ги тълкувал всеки, както могъл“ (Църковна история, III, 39).
Втори по време и по достойнство свидетел за Матеевото авторство на първото евангелие следва да се признае споменатият вече св. Ириней Лионски. Той пише: „Матей съставил писание на евангелието у евреите, на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква“ (Против ересите, III, 1,1).
Не по-малко важно е и свидетелството на Ориген, който отбелязва: „От преданието аз узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Божия Църква. На мене е известно, че първото евангелие било написано от Матей, който бил някога митар, а после апостол на Иисус Христос, и че той го написал на еврейски език за християните, които произхождали от юдеите“ (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI, 25).
Особено внимание заслужават сведенията у Евсевий Кесарийски, който в качеството си на историк познавал добре християнската литература, достъпна за неговото време, и, без съмнение, разполагал с източници и материали, които не са дошли до нас. Ето какво казва той в книга трета (глава двадесет и четвърта) на своята история по въпроса за авторството на първото евангелие: „Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към другите, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие“. На друго място същият историк говори за евангелието от Матей във връзка с пътешествието на християнския учен Пантен в Индия, където той, съгласно Свещеното Предание, намерил у някои тамошни жители, познали Христа, намиращото се у тях още преди неговото пристигане евангелие от Матей. Бил им проповядвал един от апостолите, Вартоломей, който оставил написаното на еврейски език евангелие от Матей, „което се и съхранило до днес“ (Църковна история, V, 10). Към това свидетелство за принадлежността на първото евангелие на св. Матей може да се прибавят още и сведенията на блажени Иероним (Книга за бележитите мъже, III, 3), св. Епифаний Кипърски (Против ересите, XXIX, 9, 4; XXX, 3, 7), св. Атанасий Велики[2], който в приписваното му съчинение Synopsis отбелязва, че евангелието от Матей е написано на еврейски език. Така и блажени Августин в своето съчинение за съгласието между евангелистите няколко пъти споменава за евангелието от Матей, което, по негови думи, било написано, както съобщава древното предание, на еврейски език, а останалите евангелия – на гръцки (За съгласието на евангелистите, I, 2).
И така, преданието за това, че апостол Матей написал евангелие, и то именно на еврейски език, се опира на цял ред свидетелства, при това древни и авторитетни, така че за непредубедения ум то се явява твърдо установен факт. Преданието, както казва R. Н. Gundry, е „неизменно и ненадминато[3]“ и много от учените в миналото го считат за солидно и безспорно[4].
Въпреки тези древни и по-нови свидетелства в полза на авторството на апостола-митар, съвременното критично разбиране за дълъг период от време е почти единодушно, че Папий допуснал грешка: положително – относно това, че първото евангелие е първоначално написано на еврейски език, и вероятно – относно Матеевото авторство[5]. Онези, които изключват Матеевото авторство и семитския оригинал на първото канонично евангелие, разбират, че трябва да се опитат да обяснят как св. Папий допуснал грешка. Първоначалната трудност е да се обясни как името на такъв незабележим апостол започнало да се свързва с това евангелие. Ние така сме свикнали да приемаме св. Матей за традиционен автор на първото писмено свидетелство на християнството, че понякога забравяме, че освен за неговата роля като митар, призоваването му, обеда в неговата къща и включването му в числото на дванадесетте апостоли, в евангелието не се споменава нищо относно неговата личност. Защо тогава избираме св. Матей за предполагаемия автор както от самото начало, ако евангелието е било псевдонимно, така по-късно, ако то е било анонимно?
Изхождайки от тези въпроси, изследователите (най-вече западните) са построили цял ред проблемни, хипотетични или просто смели решения, същността на които може да бъде сведена към две основни положения.
1.Разшифровайки загадъчното съобщение на Папий за труда на апостол Матей, когото иераполският екзегет нарекъл τά λόγια, някои учени идват до заключението, че това произведение не е нищо друго, освен събрани изказвания или изречения на Иисус Христос. В тази връзка F. D. Е. Schleiermacher (Theologische Studien und Kritiken, 1832) смятал Папиевия λόγιον за умалителна форма на λόγος и я тълкувал като кратко изказване. Stoldt привежда думите на Schleiermacher така: „Матей написал събрание от изказвания на Христос, които вероятно били отделни притчи или обширни изказвания, или най-вероятно и двете. Папиевият израз просто не може да означава нищо друго[6]“. Но Schleiermacher категорично отхвърлял идентифицирането на тази компилация от λογια с нашето евангелие от Матей: „Нека се запитаме, възможно ли е наистина същият този Матей все пак да е написал нашето евангелие след написването на събранието от тези речи: моят отговор е категорично негативен[7]“. Освен това: „Евсевий не намерил никаква следа за два отделни труда от Матей в неговия Папий; следователно съществувал само един труд и това не било нашето евангелие[8]“. Schleiermacher обаче изразявал становището също така, че „Евангелието от Матей включва това събрание“. По-нататък той бил на мнение, че „причината то да носи името на Матей е защото е основано върху този труд от апостола[9]“.
От лексикографска страна Schleiermacher допуснал двойна грешка. На първо място λόγιον почти сигурно не е умалителна форма; и второ, естественото и очевидно значение на Папиевото заглавие λογιών κυριακωςν εξηγήσεις е Изяснения на евангелията[10]. В. В. Warfield написал статия от петдесет и пет страници „Предсказанията на Бога[11]“ (която странно била пренебрегната в A Greek-English Lexicon of the New Testament[12] и в Theologisches Woerterbuch zum NT на G. Kittel и чието място все още не е заето от друга подобна трактовка), в която доказва и двата момента. Авторът, позовавайки се на голям брой свидетелства от класическата гръцка литература, Септуагинтата, Филон Александрийски и св. отци, стига да заключението, че λογιον означава божествено слово, предсказание, което би могло да се използва в смисъл на кратко изказване. Същото се отнася и до това, когато става въпрос за цяла част от боговдъхновена литература (макар че в последния случай множественото число τά λόγια е нормалната употреба). Към важността на изводите, които прави Warfield, насочва вниманието R. Gryson[13] в неговия труд, където доказва, че св. отци от II век последователно използват термина за свещени писания.
Съвсем настрана от лексикографските трудности и трудностите, които среща Q-хипотезата[14], Шлайермахеровото отъждествяване на τά λόγια с Q се сблъсква с допълнителни проблеми. Онези, които разглеждат Q като един-единствен документ, в действителност не го смятат за сборник от кратки слова, тъй като той включва дълги притчи и поне един наративен пасаж (изцеряването на слугата на капернаумския стотник), така че това разбиране за та λόγια (дори ако се приеме като умалителна форма) не е така подходящо, както може би изглежда на пръв поглед.
Други смятат, че τά λόγια може би са били сборник от старозаветни свидетелства, съставен от Матей, които по-късно били включени в евангелието. Но в този случай е трудно да си представим как авторството на такава малка част от евангелието могло да бъде отнесено към цялото. G. D. Kilpatrick[15] смятал, че евангелието вероятно било псевдонимно; но ако е така, или Папий, или някой друг ранен християнски писател ще спомене този факт. Идеята на К. Stendahl[16], че евангелието води началото си от екзегетическа школа, чието вдъхновение идвало от апостол Матей, има твърде слаба основа и изглежда била съвсем неизвестна за ранните християнски писатели.
Друго мнение е, че погрешната идея за еврейски оригинал възникнала просто от едно предположение на Папий. В отдалечената Фригия нему било известно, че Палестина била двуезична и че евангелието първоначално било проповядвано на юдеите и след това на гръкоезичните народи. Забелязвайки, че Матеевото евангелие имало забележителни юдейски черти, които го доближавали до Стария Завет, естествено било да се предположи[17], че то било написано за евреите на еврейски език и едва по-късно било преведено на езика на другите евангелия. Папий проявявал интерес към въпроса за съставянето на евангелска хармония и вероятно развил идеята за еврейски Матей с цел да разреши противоречията между евангелията. Проблемът при тази хипотеза е, че Папий въобще не загатва, че изказва предположение. Той пише така, сякаш неговият разказ бил факт, и онези писатели, които идват след него, постъпват по същия начин.
2.Други изследователи, с цел да отхвърлят свидетелството на Папий, влагат в израза ‘Εβραίδι διαλέκτω („на еврейски език“) различно значение. Думата διάλεκτος се среща шест пъти в Новия Завет (Деяния апостолски 1:19; 2:6, 8; 21:40; 22:2; 26:14[18]) и във всичките тези места тя означава „език“. J. Kuerzinger[19] обаче твърди, че целият Папиев пасаж се отнася до различните стилове, в които са написани евангелията от Марк и Матей. Папий живял в Иерапол, където имало голяма риторическа школа. Той съзнава Марковите несъвършенства в стила, докато защитава неговата прецизност и апостолска ортодоксалност. Марк не писал „по ред“, но бил главният свидетел, който вярно предава апостол-Петровата проповед. Матей, от друга страна, подредил своя материал (συνετάξατο) според юдейския обичай. Всеки (Марк, Матей и другите) тълкувал и подреждал божествените предсказания, както могъл.
Истина е, че глаголът διαλέγω бил използван в смисъл на „говоря върху нещо, споря“, особено във връзка с диалектическия метод на сократиците, и съществителното διάλεκτος се употребявало относно „начин на изказване“ или „стил“. Това тълкуване е особено привлекателно за онези, които като Gundry считат eвангелието от Матей за мидраш (тълкуване). Gundry казва: „Εβραΐδι διαλέκτω означава еврейски начин на представяне на Иисус като Месия. Веднага си спомняме за всички онези юдейски черти в eвангелието от Матей – акцентуването върху Иисус като Син Давидов и Месия, подреждането на Неговото родословие чак до Авраам, честите и забележителни цитирания на старозаветни пасажи като изпълнени в Иисус и така нататък – на които се отделя толкова голямо внимание в съвременните въведения към това евангелие. Към тези традиционно признати характерни особености трябва да се добави Матеевият мидрашен стил[20]“.
Ho ако се обърне внимание на целия контекст у Евсевий Кесарийски, изглежда че тук не става въпрос за стил. Глава тридесет и седма е посветена на поколението, което следвало апостолския век, тоест след писателите, които първи заели място в апостолския сонм, които ревностно проповядвали и предавали божествените евангелия. Верен на метода си, Евсевий споменава множество факти, за които той смята, че ще бъдат интересни за неговите читатели, и в същото време вплита в тях личното си разбиране за историята. От особен интерес за него е каноничността и в глава тридесет и осма той се спира на Посланието до евреите и Климентовите писания. Дългата тридесет и девета глава е посветена на Папиевото „Изяснение“. В тази трактовка той привежда букет от интересни факти: разказва за смъртта на предателя Юда, за чудото с възкресението на мъртвия и друго чудо, случило се с Юст Варсава, който изпил отрова и останал жив (срв. Марк 16:18). Той разказва за Папиевите цитирания от първо Иоаново и първо Петрово послания и за неговото третиране на разказа относно жената, която била обвинена пред Господа в много грехове. Но от първостепенна важност за Евсевий са:
1) да защити, позовавайки се на Папий, апостолското достойнство на Марк;
2) да използва Папий в подкрепа на своите доводи срещу Откровението на св. Иоан Богослов;
3) да отправи укори срещу хилиазма. Що се отнася до самия Евсевий, той не проявява интерес към риторическа дискусия за стила. Евсевий дава интересна информация за Папиевата книга, включително това, което авторът казва относно апостолския произход и начина на съставяне на двете евангелия.
Но, твърди се, Евсевий погрешно разбрал Папий; той не разбрал бележките на Папий, които се отнасяли до риторическа дискусия за стила. Това обаче изглежда неправдоподобно, защото Евсевий, за разлика от нас, имал пред себе си целия труд на Папий. Освен това Папий не предава собствените си възгледи като оратор; той цитира презвитера Иоан. Можем ли да повярваме, че този палестински следовник на Иисус Христос използвал езика на риторическите школи? Коментарът на R. Т. France върху предположението на Kuerzinger е показателен: „че Папиевият ‘Εβραίδι διαλέκτω трябва да бъде преведен ‘в юдейски стил’ ми се струва, че опъва еластичността на Папиевите думи до максимален предел[21]“.
Има един по-малко важен въпрос: Означава ли думата ‘Εβραΐδι „на арамейски“ (след като арамейският бил главният семитски език, използван в разговорната реч в Палестина през V век) или тя трябва да бъде разбирана буквално „на еврейски“? Доскоро еврейският беше смятан за мъртъв език през V век, въпреки че еврейските писания били редовно четени в синагогите и били преподавани на децата в школите. Но откриването на текстовете, свързани с името на Бар-Кохба[22], навеждат на мисълта, че еврейският бил все още в употреба за литературни цели доста след времето на апостол Матей. Това бил всъщност езикът на голяма част от Кумранските текстове. Така че въпросът, какъв език имал предвид Папий, е отворен.
Въз основа на всичко казано досега стигаме до заключението, че свидетелството на Папий за авторството на първото евангелие е солидно и опитите да го дискредитират се оказват неуспешни. Не може да се отхвърли предположението, че той бил единственият източник на светоотеческото предание по въпроса, но е трудно да се докаже, че това е така. Трябва да признаем, че като цяло преданието на Църквата е по-солидно от свидетелството на самия Папий. Последното е отправен момент, който не може да бъде твърде лесно преодолян.
3.Допълнителна светлина върху датировките и авторството на евангелията се хвърля въз основа на изследването на техните заглавия. Martin Hengel е изследвал този въпрос в дълбочина в съчинението Studies in the Gospel of Mark[23]. Той обръща внимание на необичайната форма на евангелските заглавия в надписванията и подписванията на ръкописите и тяхната съвършена съгласуваност в определянето на авторството. Като правило в античността името на автора на книгата се изписвало най-напред (в родителен падеж) и след това се поставяло заглавието, указващо съдържанието. Но в евангелията заглавието е просто Εύαγγέλιον κατα, следвано от името на автора. В някои ръкописи, като Синайския и Ватиканския, заглавието се появява без ευαγγέλιον и общото становище на изследователите е, че заглавията били първоначално в тази съкратена форма. В действителност това е формата, дадена в двадесет и шестото издание на Novum Testamentum Graece. Но в един ранен период от време, в три папируса, заглавията са запазени в по-обширната форма, както е също в старолатинските, коптските преводи, у св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Тертулиан и Мураториевия канон. „Забележителното тук е съвършеното съгласие относно четирите заглавия на евангелията в разпространение, включващо цялата Римска империя към края на II век[24]„.
Това, твърди Hengel, свидетелства против доминиращата теория, която поддържа, че евангелията били първоначално анонимни[25] (или без заглавия) и че съгласуваността на тяхната форма се обяснява като дължаща се на приемането на тези имена, след като новозаветният канон бил приет навсякъде. Той твърди, че канонизацията била сравнително късен процес. Тя може ясно да се забележи за пръв път в Тациановия Диатесарон (около 170 година). Но дори ако този процес е настъпил много по-рано от това време (както Hengel правилно отбелязва), циркулирането на отделни евангелия без заглавия дори за няколко години би имало за резултат измислянето на разнообразни заглавия.
Hengel твърди, че приписването на авторство на Марк и Матей се предполага от Папиевия труд (който, той смята, бил написан около 120-та или 130-та година) и че това води началото си от „тайнствения презвитер Иоан…, което ни отвежда до времето между 90 и 100 година[26]„. С други думи, това ни отвежда до периода на съставяне на евангелията, който Hengel поставя между 69-100 година. Въз основа на разсъжденията си Hengel смело заявява, че терминологията се корени в евангелието от Марк 1:1, където думата εϋαγγελιον стои в заглавието. Християнските общини, скоро след като те се отделили от синагогата, събрали сборник, съдържащ старозаветните писания и християнски документи, удобни за четене през време на богослужението. Съществувала, твърди Hengel, стриктна писмена дисциплина и това били писачите, които разпространили християнските книги и които първи изнамерили заглавието εύαγγέλιον κατα Μάρκον и след това дали съответстващи заглавия на Матей, Лука и Иоан.
Hengel не обяснява как възникнала тази „дисциплина“ и как тези правила били така пунктуално съблюдавани. На тази теория, така както е изложена, очевидно ѝ липсва важен елемент – тя доказва ранното признаване на традиционните автори, но не обяснява как постоянството на заглавията се появило. Светлина се хвърля върху този момент, ако нашият възглед за синоптическия проблем е точен в разбирането, че по-късните евангелисти познавали и признавали авторитета на своите предшественици. Това означава, че от деня на появата на второ евангелие (независимо кое било то) те били известни като евангелие според Матей и евангелие според Марк, и практиката била продължена относно появата на Лука и Иоан. С други думи традиционното указване на авторство, което било следвано така единодушно, могло да бъде разпространявано без прекъсване от времето на появата на второто евангелие.
***
В заключение може да се отбележи, че непредубеденото и трезво отношение към свидетелствата на християнската древност, както и вътрешните свидетелства убедително говорят в подкрепа на факта, че 1) св. Матей е авторът на нашето първо канонично евангелие и 2) евангелието първоначално било написано на еврейски език.
_________________________
*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.