Етикет: християнство

„Истината ще ви направи свободни“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Киров

Голяма част от човечеството радостно преживява Рождество Христово и се уповава, и същевременно размисля. Има един интересен факт от живота на Богочовека, който заслужава внимание – мълчанието на Иисус Христос пред цар Ирод. Защо Христос е мълчал? Това е труден за разбиране случай, защото днес всички влюбени в диалога му приписват абсолюта ценност в иерархията на човешките действия, служейки си с него като с най-надеждно средство за разрешаване на всички сложни въпроси на нашето време. Но не всички са на висотата да изпълнят това мълчане с истинско недвусмислено съдържание; затова има толкова малко успешни разговори и толкова много взаимно прекъсващи се хаотични монолози. В големия шум от говоренето, в непрекъснатото множене на знаци за взаимно разбирателство и срещи на човек с човека, на група с група, най-често се търси такъв събеседник, чиито мисли съвсем естествено да прилягат към нашите и неговите думи да бъдат вярно ехо на нашите. Струва ми се, че мълчанието на Иисус Христос („Но Иисус нищо не му отговаряше“) е било трагична преграда между Него и цар Ирод, защото е отделяла две действителности, които нямат нищо общо помежду си.

Когато страхът е реален

Защо толкова мъже и жени са бедни, отчаяни и болни?

Главно, защото превръщат бедността в реалност чрез своя страх от нея. Те си представят бедността, виждат мислено нещастието и болестите и по този начин ѝ вдъхват живот. И още, не смеят да се позоват на Закона за придобиването, поради същата причина. Решението е просто, но никой никога не им е показвал метода. Не разбират закона.

Според този закон бедните трябва да желаят изобилие, каквото притежават богатите и силните. Хората трябва да спрат да мислят за недоимък, защото не съществува основателна причина или социална практика бедните да бъдат бедни. „Блажен е онзи човек, който страни от нечестивите, а върху Закона размишлява денем и нощем… той ще бъде като дърво, което дава плод“ (Псалом 1:1-3).

Не се страхувайте!

Не се съмнявайте!

Имайте вяра!

Грижете се за своите намерения с подновено желание в този век. Дръжте пред мисловния си взор образа на вашите духовни и социални мечти. Вярвайте в него. Без значение дали ви се струва, че сте в хватката на „лошия късмет“, без значение дали бъдещето ви изглежда мрачно и невъзможно, не се страхувайте! Не мълчете!

Разберете: бъдещето е в собствените ви ръце, в правото ви да живеете свободно и защитени, и зачетени. Няма сила, която да ви попречи да вървите напред. Само определете целта си. Познайте себе си и говорете. Ако на хоризонта ви остане да съществува само целта – вие ще я постигнете.

Какво е това нещо?

Мнозина се колебаят дали да продължат да извършват работата си, или да търсят нещо по-добро? Отговорът зависи от умността на човека. Важно е дали имате ясни цели. Какво е това нещо, което вие желаете?

Професионална кариера?

Политическо назначение?

Свой собствен бизнес?

Всяка позиция трябва да осигурява три неща:

– Подходящо заплащане.

– Знание, обучение или опит.

– Престиж, който ще ви помага.

Напредвайте. Продължавайте да се развивате. Не се задоволявайте с незначителните парични увеличения от вашите работодатели, извоювани с огромно политическо и бизнес напрежение. Всеки ден учете по нещо ново. Продължете да се движите нагоре, въпреки съпротивата.

Какво искате самите вие най-много от живота?

Богатство ли?

Представете си, че притежавате несметни богатства, които можете да използвате. Какво ще правите с тях? Може би ще потърсите съвет от богатите, ако се осмелите. Представете си как усвоявате вашите богатства за добри цели, осигурявайки най-близките си. Почувствайте всичко това мислено. Повярвайте в тази истина. Знайте, че това може да се сбъдне. Насладете се на тази картина.

Това е първата стъпка за постигането на мечтите ви. Вие създавате модел в ума си. И ако не позволите на страха и на тези, които ви плашат, да унищожат модела ви, вие ще заживеете по нов начин.

Според Иисус Христос всичко, що притежава Бог, е наше. Само трябва да погледнем небето и земята, и те ще ни покажат знак. Но това ще видят само разбиращите.

Гледайте на парите като на водата, която движи воденичния камък на вашия ум. Вашите мисли и намерения са необходими за осъществяването на големия план на новото време, с нов морал и нова човечност. Парите осигуряват властта. Но преди да бъдат от полза за света, те се нуждаят от вас – плачещите, гладните и жадните, гонените заради правда (Матей 5-та глава).

Затова, когато ви говорят: вие се нуждаете от пари, не мълчете – отговорете: „Парите се нуждаят от вас“.

Прочетете още „„Истината ще ви направи свободни“*“ →

Причини за нарушаване на духовния мир според св. Василий Велики*

Публикувано на от Dragan Bachev

Любомир Тенекеджиев

Съвременната представа за мира е свързана преди всичко с отсъст­вие на граждански и политически конфликти. Но в действителност това понятие има значително по-широко съдържание, което получава най-пъл­но изражение в постигането на духовен мир, плод на който може да бъде пълноценният и щастлив живот на личността. В християнското съзнание мирът намира своята аргументация в основната човешка добродетел – любовта. Той не е самоцел, а последица и мярка на човешкия стремеж към все по-пълно обладаване на добродетелите.

Изхождайки от това разбиране, светите отци са разсъждавали върху тази проблематика и са оставили за поколенията безценни образци на истинска мъдрост. Особено място сред тях има св. Василий Велики, кой­то чрез живота и творчеството си е дал нагледен пример за практическо приложение на християнския идеал. За изключителните му заслуги в об­ластта на богословието и в частност християнското разбиране за мира роля са изиграли различни фактори. На първо място трябва да се отбеле­жи рефлексията от историческите особености на неговото време. Той е живял и творил в една привидно спокойна за Църквата обстановка (330-379 година), когато християнството вече се е било избавило от гоненията на езичниците и придобило статут на официална религия. На практика оба­че това е времето на едно от най-значителните вътрешни сътресения в църковния живот, появило се вследствие на върлуващата арианска ерес. Тази обстановка изисквала изключителен такт на действията и прециз­ност на словото от св. Василий, който бил архиепископ в Кесария Кападокийска.

Друг фактор, оставил положителен отпечатък при формиране мирог­леда и регулиране действията на светия отец, са неговите личностни ка­чества. Богато ерудиран, познаващ в детайли Свещеното Писание и изключи­телно добродетелен в дела и помисли, св. Василий се явявал като прите­гателен център на здравомислещите и истински религиозни християни. Неговият благ, смирен, човеколюбив и боголюбив характер се оказал из­ключително благоприятен в стремежа му за помиряване на крайностите в различните течения. Но най-значим фактор за изграждането му като богослов, привеждащ в дело християнския идеал, е неговият богоозарен ум, който бил пример за истинска мъдрост и смирение.

Разсъждавайки за мира, св. Василий Велики изхождал от християнс­кото разбиране, че той е Божия повеля и има своята отправна точка във вътрешния мир на човека. Поради сложната конфликтна ситуация в цър­ковните среди по онова време, той си припомня с умиление дори за от­миналите дни на жестоки гонения: “Като вземаме писмото в ръце и отно­во го прочитаме, и виждаме изобилстващата благодат на Духа в него, мислим си за древните времена. Тогава разцъфтяваха църквите Божии, утвърдени във вярата, съединени в любовта, също както в едно тяло ди­шат отделните членове в един дъх. Тогава явни бяха гонителите, явни и гонените. Във война бяха тогава повечето хора и кръвта на мъчениците оросяваше църквите… Тогава християните имахме мир помежду си. Он­зи мир, който ни остави Господ. Мир, от който сега не ни е останало и следа”[1]. В случая светият отец говори конкретно за църковните раздори от онова време. Но в посочения текст недвусмислено акцентът е поста­вен върху два момента, имащи пряко отношение към мира. От една стра­на той, е богоустановена норма. От друга – духовният мир на човека е отправна точка за всички други форми на мира, които в своята съвкуп­ност са предпоставка за процъфтяване на конкретната личност и на об­ществото.

Затова светият отец с дълбоко огорчение започва да търси причините за съпротивата срещу мира, изхождайки от духа на християнското учение. Според него плурализмът на идеите, мненията, целите и стремежите на отделната личност или обособени групи в човешкото общество не могат да бъдат повод за конфронтация. Дори когато една от страните в даден спор е в грешка, това не я поставя в по-недостойно положение спрямо останалите. Нагледен пример за подобна толерантност към чуждото мне­ние е отношението на св. Василий Велики към Дионисий. Светият отец е убе­ден и не скрива, че Дионисий Александрийски е посял всред хората се­мената на несъгласието, които в онова време всявали сериозен смут сред обществото: “Идеите, за които ме питаш, дойдоха до нас от Дионисий… Не разполагам c текстовете, затова не ти ги пратих. Наясно сме обаче с проблема. Не във всичко се възхищаваме от Дионисий, а дори някои не­ща съвсем не признаваме[2]”. Независимо от това св. Василий не се коле­бае да титулува Дионисий – Велики, признава го за авторитет в църков­ните дела и със смирение отбелязва: “Великият Дионисий погрешно смя­таше, че нямало нужда да се кръстят отново кръстените не според преда­дения ни обичай. Все пак не бива да държим спомена за леките му подхлъзвания[3]”. Всяко мнение и действие на човека според светия отец има ня­каква своя вътрешна мотивация. И ако то не е злонамерено, не се спеку­лира с него, не се правят опити за насилственото му налагане сред други­те, не се упорства в осъзнатата вече заблуда, тази човешка грешка не принизява достойнството му. В подобни ситуации като основна причина за нарушаване на мира се приема упорството на онази страна, която за­щитава неправилното мнение. Но това е твърде относително и справед­ливо само теоретически. Обективна оценка на конфликтната ситуация може да бъде направена много трудно и най-вероятно едва от следващи­те поколения, които биха могли сравнително безпристрастно да обсъж­дат отминалите вече събития, независимо че дори и тогава всичко е отно­сително. Освен това, в рамките на ограничените възможности на човеш­кия разум, етическата оценка придобива различни нюанси в зависимост от нравствените качества и способности.

И все пак, всеки има относително прецизен критерий за оценяване: “Не бива в съдния ден да кажеш – не познавах добро и зло. Защото твоите лични способности ще те изобличат. Способности достатъчни да разли­чиш добро и зло. Материалните тежести измерваме според стрелката на кантара. А онова, което е за предпочитане в живота, различаваме го със свободен акт на душата[4].”

Неправилното решение на някой частен въпрос, лежащ в основата на конфликт, според св. Василий също не може само по себе си да се приеме като основна причина за отхвърляне на мира. Наред с личната грешка, наред с твърдата защита на убеждението, необходимо е да има още някоя особена, специфична причина, превръщаща разногласието в раздор, ом­раза и дори война. Каква може да бъде тази причина толкова съществена и силна, че нейното въздействие да променя висшата християнска добро­детел – изповедничеството на истината – в най-велик грях – противене на истината?

Отговорът на този въпрос се разкрил пред очите на св. Василий Ве­лики в най-тежкия момент на неговия живот – когато рухвали неговите надежди за единство на Църквата. И макар проблемът да касаел привид­но само християнските среди, той рефлектирал в цялостния живот на обществото, като разкривал и принципните въпроси относно мира и враж­дата.

По онова време Западът в лицето на Рим безспорно имал правилно отношение по възникналия на Изток догматически спор. Според мнени­ето на св. Василий Велики общението с тях би могло да е нагледен при­мер на реализиран християнски идеал. По този повод той пише: “Насто­ящето състояние, да си кажем истината, е настоящият смут в Църквата[5]”. По нататък отправя смирена молба: “И преди да я е застигнала пълна разруха, побързайте да дойдете при нас… Молим ви, най-искрени наши братя, подайте ръка на падналите на колене[6].” Но реалностите за жалост не били такива. Рим бил твърде високомерен и неспособен да чуе и проз­ре действителното състояние поради своето високомерие[7]. Светият отец дори достигнал до идеята, че към тях трябва да се обръща не с молба за помощ, а с укор. На практика горделивостта е такъв грях, който ни прави истински врагове на Бога, “защото хора, които са действително надмен­ни, когато им се угажда, стават още по-надменни[8]”. Освен това, логичен извод от конкретната ситуация е, че не съществува разлика между така наречените активни и пасивни проявления на горделивостта. Ако Изто­кът се раздира от вътрешни горделиви спорове и вражди, Западът само­доволно злорадства над злочестието му. “А Господният раб да не влиза в крамоли, но нека бъде към всички кротък, поучлив и търпелив – съветва той. С кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покая­ние, та да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е уловил живи, за да изпълнят волята му (2 Тимотей 2:24-26). Зато­ва нужно е да се покоряваме на тези, които с боязън и страх чакат при­шествието, и не бива да упорстваме, търсейки свади”[9]. Защото “Бог се гневи…, за да направи благо на грешниците. Наказва ги не за да ги изтре­би, а да ги вразуми и поправи[10].”

Св. Василий оценявал голямата тежест на основния човешки грях: “Може би първият грях е възгордяването и високомерието, защото дяво­лът, след като се възгордял заради дадените му достойнства, се отдале­чил от Бога[11].” Освен това той съзнавал че в основата си враждата, противопоставянето и войната са дело на Лукавия, който във всички житейски ситуации се стреми да всява разединение, и така да руши хармонията в света. А стремежите на демоничните сили трудно остават без резултат. Светият отец пише в тази връзка: “Завладялата душите ни страст към спорове тласка всички ни към съревноваване в злото[12]”. В тази луда над­превара християнският стремеж към всеобхватна любов се измества от омразата[13]. Разрушавайки външния мир, човекът руши и вътрешния, ка­то въвлича самия себе си в ожесточена вътрешна война – състояние на духа, което го отдалечава от истинското щастие. Това непрестанно вът­решно безпокойство е благоприятна почва за процъфтяване на порока, и най-вече на горделивостта. Именно тя създава измамното впечатление за превъзходство над останалите и стремеж към лично облагодетелстване и почести. А това е чуждо на християнския морал. “Ако ние – пише св. Василий, – като се възгордяваме, се изпълваме със суета спрямо себе си и с високомерие, попадаме неизбежно в отсъдата, която е застигнала дяво­ла[14]”, “защото не се унижава онзи, който се покорява на ближния от лю­бов”[15]. Св. Василий привежда и редица примери от Свещеното Писание, кои­то призовават към смирение: “Затова и Господ каза – който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички, на всички слуга (Марк 9:35), като се отчужди от собствените си желания по подражание на Самия Гос­под, който казва – слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил (Иоан 9:38)”[16].

Човекът според св. Василий Велики е сложно взаимодействие между дух и плът. Душата и умът, създадени по образа на своя Създател, са в действителност същността на човека. А тялото и възприеманите чрез не­го ограничения са само притежание на човека, оръдие предназначено да бъде колесница за душата в земния живот. Цялото видимо творение е само среда за изява на духовните му способности, но в действителност е чуждо на самия него[17]. Той сполучливо сравнява човешкия живот с път, по който венецът на творението трябва да върви с обичайните за всяко пътешествие случайни и мимолетни срещи, сполуки, бедствия, наслади и скърби. По неведом начин и не по своя воля човек тръгва по този път, при безусловната необходимост непрекъснато да се движи по него. По този път той обладава по-големи или по-малки пространства. Разбира се, в никому неизвестния момент на смъртта всеки завършва своето неволно пътешествие. Св. Василий пояснява: “Пътят, това е нашият живот. А про­тивникът – това са онези сили, които съпътстват нашия живот, които се стараят всячески да ни отвърнат от Бога[18].” Важно е човек да знае нравс­твения смисъл на земния си живот. Светият отец оценява това знание изклю­чително високо. “Истинската мъдрост – казва той – е различаване на оно­ва, което може да се върши, и което не бива да се върши. Който я следва, не ще отстъпи никога от добродетелта и никога не ще се измъчва от пос­ледиците на злото[19].” Земният живот според него е училище за доброде­тели, в което той само се подготвя за встъпване в истинския живот, в нематериалното царство на предвечния Бог. “Според нашия догмат – каз­ва св. Василий – целта, към която сме се устремили, е блаженият живот в бъдещия век[20].” Както в най-добре устроените училища, всичко окръжа­ващо човека в земния свят има педагогическа цел. Предназначено е да бъде средство за възпитаването му, за да може посредством силата на божествената премъдрост неотклонно да изпълнява тази цел на практи­ка. Цялата природа, наред с праведните или грешните хора, се явява на практика изпълнител на отсъдата и волята Божия. Дори демоничните си­ли, макар и неволно, служат за усъвършенстването на човека в доброто[21]. Но наред с това трябва да се има предвид, че земният живот на човека все още не е истинският живот. Разбира се, не в смисъл, че той е призра­чен или нереален, а че всичко в него е твърде условно[22]. Трябва да се има предвид и фактът, че грехът напълно е извратил съзнанието на грешника, така че мъдрото в неговите очи се оказва в действителност напълно нера­зумно, а злото – действително благо, и обратно[23]. Но дори и мъдростта в този свят св. Василий определя като гадаене за истината, съзерцание на отражението на истината, а не познаване на самата нея. Възможната за човека добродетел в този свят е толкова различна от съвършенството, че земният живот според светия отец следва да наречем единствено “милост Божия, защото и в отвъдното съдът няма да е без милост, тъй като е не­възможно да се намери свободен от грях човек[24]”. Дори самото служение на Бога в този свят, според него не е напълно освободено от нечистоти[25]. Земната добродетел на човека се свежда само до правилното ползване на Божиите дарове. Това ще рече, че всичко позитивно в нея принадлежи в действителност на Бога. Добродетелният човек не препятства нейното изпълнение, за да може да достигне всичко създадено от Бога предназна­чението си според Твореца[26]. Господ Иисус Христос завеща мир на чове­ците и никой няма моралното право да се противи. При това не бива да забравяме, че тези цели при всички случаи ще бъдат постигнати, та дори човек и да злоупотребява с Божиите дарове[27]. А резултатът от доброде­телта се оказва полезен, преди всичко за самия добродетелен човек[28]. За­това стремежът на всеки трябва да е насочен към обладаване любовта до възможно най-висша степен на самоотричане. Онзи, който в молитвите си към Бога, се отказва от своето вечно спасение заради избавлението на своя ближен от вечна гибел, си обезпечава вечно спасение и получава многократно повече от това, което е жертвал. Защото е невъзможно да се отчужди от Бога този, който от любов към Него и в изпълнение на най-важната заповед се отказва от благодатта Божия в полза на другиго[29].

Тази условност на всичко земно не дава на човека основание за въз­гордяване и презрително отношение към другите събратя[30]. Следовател­но не съществува каквато и да било божествена предпоставка за вражда­та и разединението между хората. И доколкото противопоставянето е ед­на житейска реалност, нейната причина може да бъде търсена само в де­моничното подчинение над човешкото съзнание. Особеното положение на човека като единствен носител на образа Божи, благоприятства из­мамната горделивост. Както е известно от Свещeното Писание, тази възмож­ност не след дълго станала реалност. Първият човек паднал, независимо от изобилието на даруваните му от Бога благодеяния, решавайки сам да облече себе си с по-голяма слава от онази, която му била дарувана от Твореца. От този момент обещанието за превъзходство над другите ста­нало постоянна примамка в ръцете на дявола за увличане на хората в грях[31].

Именно в човешката горделивост св. Василий Велики открива същ­ността на съпротивата срещу мира. Подклаждана от демоничните сили, тя руши всичко прекрасно и възцарява тревога и печал. За това според св. Василий Велики стремежът на всеки християнин трябва да е насочен към игнориране на горделивостта. По този повод той казва: “В замяна на всяка светска слава, за нас е достатъчно да се наречем роби на един такъв Господар[32]”. Защото “блажен е не този, който е беден, а онзи, който изби­ра заповедите на Христа вместо богатството в света”[33], а всяко действие, имащо своя източник и цел в самите нас, е вече зло. “И целомъдреният става нецеломъдрен, когато се види по човешки. Той не се старае към добродетел, а се хваща за славата на доброделтта”[34] – казва св. Василий.

Отличителна черта на добродетелния човек е смирението, защото в него истинската любов към ближния е израз на всеобемащата любов към Бога[35]. Той знае, че на каквото и унижение да бъде подложен, то е истин­ско благодеяние на фона на действителния му нравствен облик. Затова би било неразумно, несправедливо и греховно човек да се наскърбява. “Който е преуспял в смирението, като чуе укори, не ще се притесни в душата си, че го позорят с думи”[36] – казва св. Василий. Колкото повече той приема това унижение не като лична обида, а като съдействие от Твореца за негово нравствено усъвършенстване, толкова това го прави свободен участник в страданието на Сина Божи. По този начин унижението се преобръща в слава, защото в действителност му се прави велико благодеяние, а не оскърбление. Св. Василий е убеден, че “който с Божи­ята помощ се е изправил от състоянието си на падение, той обещава на Бога приношение с добрите си дела[37]”. Освен това: “Всички хора имат нужда от голяма помощ, задето заради намиращата се в тях немощ, те се натъкват на много нещо, което е тъжно и трудно. Така те, като търсят убежище от всичките тези беди…, прибягват към Бога, като имат за свое успокоение единствено живота в Бога[38]”. По този начин дълбокото сми­рение на християнина го предразполага да вини за всичко лошо самия себе си. Делата на другите той разглежда като необходимо благо за собс­твеното си нравствено развитие. Това е пътят за неразривно съединяване с беззаветната преданост към волята Божия. А тя необходимо изисква вярност на Богооткровената истина и най-искрена любов към ближния. Очевидно най-високата степен на усвояване на християнските доброде­тели от гледна точка на св. Василий представлява любовта към грешни­ка: “Блажен е скърбящият за грешник, който е в голяма опасност[39]” – каз­ва той.

Изложените разсъждения на св. Василий Велики относно мира и при­чините за неговото нарушаване привидно ни връщат в една отдавна от­минала епоха. Но засегнатите от него въпроси представляват инфилтри­рана мъдрост от непреходните божествени истини. Затова те и днес са в основата на християнското ни разбиране за мира. И ако трябва да поглед­нем към непрестанното разделение в съвременното ни общество от по­зицията на вечността, неминуемо ще съзрем в основата му човешкия по­рок. За борба с него трябва да се намери и верният път. А според св. Василий Велики “най-широкият път към намиране на истината е стара­нието върху Свещеното Писание. В него се намират основания за делата и е описан животът на блажените мъже като одушевени изображения на жи­вот по Бога – изображения, предложени за подражание на добрите им дела[40]”.

_________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява доклад, четен от него на Международна научна конференция „Религия, образование и общество за един мирен свят“, проведена в Кърджали, 31 октомври-1,2 ноември 2003 година.

[1]. S. Basilius Magnus, Epistola 144 – Migne. PG, t. 32, col. 636.

[2]. Epist. 112 – Migne. PG, t. 32, col. 268-9.

[3]. Epist. 188. c. 1- Migne. PG, t. 32, col. 664-6.

[4]. Hom. in Ps. 61, v. 10 – Migne. PG, t. 29, col. 480.

[5]. Epist. 66, 1 – Migne. PG, t. 32, col. 424.

[6]. Epist. 92, 3 – Migne. PG, t. 32, col. 484.

[7]. Cp. Epist. 215. Migne. PG, t. 32, col. 789-92.

[8]. Epist. 239, 2. – Migne. PG, t. 32, col. 893.

[9]. Moralia, reg. 70, cap. 32-3. – Migne. PG, t. 31. col. 841.

[10]. Hom. in Isaiam. I, v. 26- Migne. PG, t. 30. col. 220.

[11]. Hom. in Isaiam. 2, v. 12. – Migne. PG, t. 30. col. 261.

[12]. De Spiritu Sancta, c. 30, n. 77 – Migne. PG, t. 32, col. 213.

[13]. Cp. De Spiritu Sancta, c. 30, n. 77 -‘Migne. PG, t. 32, col. 77.

[14]. Epist. 56. – Migne. PG, t. 32, col. 405.

[15]. Epist. 65. – Migne. PG, t. 32, col. 421-4.

[16]. Ibid, c.l – Migne. PG, t. 31, col. 1081.

[17]. Cp. Hom. quod mundanis adhaerendum non sit 5-7. – Migne. PG, t. 31, col. 548-53.

[18]. Hom. in Isaiam 3, v. 12. – Migne. PG, t. 30, col. 305.

[19]. JHom. in princ. Proverb. 6. – Migne. PG, l. 31, col. 400.

[20]. Hom. in Ps. 48, v. 1. – Migne. PG, t. 29, col. 432.

[21]. Cp. Hom. in Ps. 32, v. 4. – Migne. PG, t. 32, col. 330.

[22]. Cp. Hom. in Ps. 32, v. 16. – Migne. PG, t. 32, col. 345.

[23]. Cp. In Isaiam c. 5, v. 21. – Migne. PG, t. 30, col. 412-13.

[24]. Hom. in Ps. 32, v. 5. – Migne. PG, t. 32, col. 329-33.

[25]. Cp. Hom. in Ps. 7, v. 3, 9. – Migne. PG, t. 32, col. 233.

[26]. Cp. Hom. in Ps. 29, v. 2. – Migne. PG, t. 32, col. 309.

[27]. Cp. Hom. quod Deus non est auctor malorum, 5. – Migne. PG, t. 34, col. 340.

[28]. Cp. Hom. in Ps. 28. – Migne. PG, t. 29, col. 281.

[29]. Cp. Reg. fus. tract. 3. 2. – Migne. PG, t. 31, col. 917.

[30]. Cp. Reg. brev. tract. 216. – Migne. PG, t. 31, col. 1225.

[31]. Cp. Hom. quod Deus non est auct. mal.6. 7. – Migne. PG, t. 31, col. 344-5.

[32]. Hom. in Ps. 33, v. 3 – Migne. PG, t. 29, col. 328.

[33]. Hom. in Ps. 33, v. 7 – Migne. PG, t. 29, col. 361.

[34]. Hom. in Isaiam 16, v. 14 – Migne. PG, t. 30, col. 668.

[35]. Cp. In Ps. 33, v. 17-20. – Migne. PG, t. 29, col. 345-8.

[36]. Hom. in Ps. 61, v. 1 – Migne. PG, t. 29, col.  469.

[37]. Hom. in Ps. 29, v. 2 – Migne. PG, t. 29, col.  309.

[38]. Hom. in Ps. 45, v. 2 – Migne. PG, t. 29, col.  420.

[39]. Reg. brevius tract. 175. – Migne. PG, t. 31, col. 1197.

[40]. Epist. 2, 3 – Migne. PG, t. 32, col. 228.

Изображение: авторът Любомир Тенекеджиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b6t

Значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Иисус Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

(Болгария)

Анотация

Статията е посветена на изследването смисъла и значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание (2 Петр. 1:2-3, 5-8; 2:20-21;3:18).

***

За Второто съборно Послание на св. апостол Петър се констатира, че в рамките на едно и също Послание, което има обем само от три глави, призивът към вярващите за «познаването на Иисус Христос» се повтаря от апостола общо седем пъти. Честата му употреба в Посланието поставя въпроса за смисъла и значението, които св. апостол Петър влага в него, и какво този призив означава за тях. Целта на настоящето кратко изследване е да се отговори, в какво се състои «познаването на Иисус Христос» от вярващите конкретно според разглежданите стихове във Второ съборно Послание на св. апостол Петър. За постигането на тази цел се привеждат тълкувания на някои свети отци и съвременни учени изследователи върху тях, които се анализират, след което се извеждат изводи за смисъла и значението му. Тезата, която се поставя е, че чрез изявяването и прилагането на изброените от апостола в Посланието добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 1:5-8) от вярващите в живота им на дело като плодове на духовния живот, се стига до живото истинско богопознание – до «познаването на Христос». Значението на призива за «познаването на Иисус Христос» чрез съответните добродетели се намира във връзка според автора на изследването и със следните други теми, които апостолът засяга в неговото Второ съборно Послание – тези за Второто Пришествие, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите (2 Петр. 1:19), «огнения Апокалипсис» (глава 3), появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането в «царството на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Стиховете във Второ съборно Послание на св. апостол Петър, в които призивът за «познаването на Иисус Христос» се съдържа, са: 1/, 2/ «благодат вам и мир да изобилства в познаване Бога и Христа Иисуса, нашия Господ. Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призовал със Своята слава и съвършенство» (2 Петр. 1:2-3)[1]; 3/ «…привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:5-8); 4/, 5/, 6/ «Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед» (2 Петр. 2:20-21); 7/ «но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа…» (2 Петр. 3:18).

Епископ Михаил (Лузин) обяснява за израза «в познаване Бога и Христа Иисуса» (2 Петр. 1:2), че думата «познание» е по-силна от думата «знание» и потвърждава, че тя се среща няколко пъти в това Послание[3]. «Познание, с което често се сравнява думата знание, означава познание в дълбочина, пропито по-силно с любов, което обхваща обекта не външно или повърхностно, а дълбоко и концентрирано»[3].

За стиха «Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:8), Иларий Арелатски излага становището, че ако изброените добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 5:7) ги има във вярващите (и се умножават), Бог става видим чрез тях, а когато те отсъстват, Той е невидим[7]. Епископ Михаил обяснява, че тези, които отглеждат много видове добри дела, които той сравнява с плодове на плодоносно дърво, ще стигнат до все по-дълбоко, твърдо и широко познание за Господа[4]. Св. Иоан Златоуст смята, че вярващите трябва не само да имат тези добродетели, но и да ги имат в изобилие, както и че този който ги има, ще има дръзновение в деня на Второто пришествие на Господа Иисус Христос[11]. Блажени Теофилакт свързва наличието на съответните добродетели в човека със способността му да посрещне Господа при Неговото Второ пришествие: «Притежаващият ги е извън опасност при Второто пришествие на Господа. Защото, който ги няма, с него ще последва слепота, когато Съдията дойде в слава и заблести като слънце; и дори зрението някак си да оцелее, той не ще може безвредно да гледа безмерния блясък, понеже извънмерният блясък на светлината обикновено потъмнява слабото око, гледащо към нея»[2, с. 362-363]. Освен във връзка с подготовката на вярващите за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще ги освети като светлина според 2 Петр. 1:19, споменатите добродетели имат отношение и към влизането им в Царството Божие (2 Петр. 1:11). Св. Кирил Александрийски смята, че тези, които са избрали пътя на живота в Христос, трябва, първо, да растат във вяра, и второ, да добавят добродетел към нея, за да се опитат след това да станат богати в познаването на Христовата тайна на тайнствата и успеят много в съвършеното разбиране за Него[12]. Според Александър Лопухин когато християнският идеал за вяра и живот бъде въплътен в целия живот на християнина чрез изява и преумножаване на добродетелите, само тогава му се открива пътя към истинското познаване на Христос, а който напротив няма нравствените основи на живота, споменати от апостола, прилича на човек със затворени очи. Той сравнява същото с казаното от св. апостол Иаков в неговото Съборно Послание: «който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лицe в огледало» (Иак. 1:23)[8].  Блажени Теофилакт обръща внимание още и на степенуването на добродетелите. В тях се започва с вярата като основа, към нея се прибавя добродетелта, тоест делата, тъй като вяра без дела е мъртва (Иак. 2:26); чрез делата се стига до знанието, но не обикновено знание, а знание за тайните Божии, което знание не е достъпно за всеки; след това следват въздържанието и търпението, за да човек да не се възгордее от величието на дара; чрез добродетелта се преуспява в благочестието, което умиротворява и усъвършенства надеждата в Бога; към него се прибавя братолюбието, докато се достигне до любовта, която е най-съвършеното благо и пълнота на всички блага (срв. 1 Коринтяни 13:13)[2, с. 362]. Според споменатия тълкувател посочените добродетели трябва да бъдат не само придобивани от християните, но и преумножавани[2, с. 362]. Христо Попов добавя и едно съществено разяснение за това, в какво се състои разликата между братолюбие и любов. Братолюбието според него е обич към хората, които са ни близки по кръв, начин на живот и вяра, докато любовта е висша степен на обич към ближните. Любовта е вече към цялото човечество, към всички хора без разлика на произход и вяра, като към деца на един Отец. Тя включва и любов към враговете[10, с. 46].

По отношение на стиха (2 Петр. 2:20) епископ Михаил (Лузин) обяснява, че под «познаване на Господа» се разбира живо знание, придобито чрез вяра с чисто разбиране[5]. На това място не става въпрос за вяра и теоретическо знание, а за знание придобито чрез опита от прилагането на добродетелите.

Следователно призивът към вярващите за «познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа» се разбира в контекста на темата за придобиването, изявяването и преумножаването от тях на изброените от апостола добродетели на дело, чрез които те могат да станат участници в «Божественото естество» (срв. 2 Петр. 1:4).

Посланието завършва със същия призив на апостола към християните «да растат в познаване на Господа Иисуса Христа»: «растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин» (2 Петр. 3:18). Александър Лопухин заключава от това, че «познаването» на Христос е следователно основен предмет на речта на апостола от самото начало на Посланието, тъй като другомислещи хора, за които се споменава няколко пъти в него, заблуждавали християните включително тези, които са запознати с всички тайни[9]. Същият тълкувател обобщава: «Следователно може да се каже, че учението за богопознанието е основното съдържание на Посланието, така че всички други теми на речта на Посланието се свеждат до този основен предмет»[9]. Епископ Михаил (Лузин) обръща внимание още и на значението на думата «ден вечний» в цитирания последен стих на Посланието (2 Петр. 3:18), и какво тази дума означава според него: «ден за разлика от нощта, ден, който никога не свършва…Това е един ден, траен завинаги; той няма вечер и няма утро; в него също няма слънце, защото в него е Христос, Слънцето на правдата (срв. Откр. 21:23 ; 2 Петр. 3:13)»[6].

Авторът на изследването излага твърдението, че призивът на апостола за «познаването на Иисус Христос» от вярващите като резултат от придобитите и изявени на дело в живота добродетели (2 Петр. 1:5-8) се намира още в съдържателна връзка със следните други теми, които св. апостол Петър разгръща също в неговото Второ съборно Послание – за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19, «огнения Апокалипсис», изложен в цялата глава 3 на същото Послание, появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането във «вечното царство на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Заключението от изследването е, че в неговото Второ съборно Послание св. апостол Петър обръща конкретно внимание на вярващите върху това, че чрез изпълняването на Христовото учение на дело – чрез придобиването, преумножаването и изявата на добродетелите, които той изброява в Посланието (2 Петр. 1:5-8), като плодове на вярата и духовния живот, се стига именно до живото истинско богопознание – до познаването на Иисус Христос и участие в Божественото естество.

Список использованных источников

1. Библия, сиреч Книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. – София: «Синодално издателство», 1991. – 1523.

2. Блаж. Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. – Св. Гора, Атон: Славянобългарски манастир «Св. вмчк Георги Зограф», 2008. – 462.

3. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:2. – Режим доступа:   http://bible.optina.ru/new:2pet:01:02 (дата обращения: 21.09.2022).

4. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

5. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 2:20. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:02:20 (дата обращения: 21.09.2022).

6. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:18. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:03:18 (дата обращения: 21.09.2022).

7. Иларий Арелатски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:   http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

8. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

9. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:17. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:03:17#lopuxin_ap (дата обращения: 21.09.2022).

10. Попов, Хр. (състав.). Изяснителен преглед на апостолските Послания и Апокалипсиса. – София: Синодално издателство, 1990. – 596 с.

11. Св. Йоан Златоуст. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

12. Св. Кирил Александрийски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

Eva Kovacheva

(Bulgaria)

THE SIGNIFICANCE OF THE APPEAL OF ST. AP. PETER ON THE «KNOWLEDGE» OF JESUS CHRIST BY BELIEVERS IN HIS SECOND EPISTLE

Abstract

The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the appeal of st. ap. Peter on the «knowledge» of Christ by the believers in his Second Epistle in the verses (2 Peter 1:2-3, 5-8; 2:20-22; 3:18)

__________________________

*Материалът е предоставен от автора, а оригинала е публикуван в Сборник с доклади от ХIХ Международный форум «Задонские Свято-Тихоновские образовательные чтения «Поминайте наставников ваших» (Евреи 13:7), посвященный году педагога и наставника, г. Липецк, 14-15 декабря 2023 года, Липецк, 2023, с. 57-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b5P

Гробът на Васил Левски

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Гяуров

Abstract

Всеизвестна е борбата, която години наред води писателят Николай Хайтов (1919-2002) относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски. Въпреки пречките, които отвсякъде му се правят, той успява не като писател, а като изследовател да докаже, че в храм „Св. Петка Самарджийска“, близо до ЦУМ великият българин е препогребан в светия олтар. По-късно обаче скелетът му изчезва, вероятно да не се знае истината за гроба в храма. Неслучайно там е поставена плоча, на която пише относно иеродякон Игнатий-Васил Левски, както и имената на онези служители при посочения храм, които са донесли тялото на екзекутирания от първия му гроб и извършили това препогребване на Апостола. Николай Хайтов с издадени книги относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски остава в историята с това, което направи, но първият човек, който уведомява обществото относно гроба в светия олтар при храма и от когото Николай Хайтов черпи информация и по-нататък продължава, докато завърши това свое трудно дело за доказване гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски е професор д-р Христо Гяуров (1889-1966) от Богословския факултет при Софийския университет. Това е същият факултет, който между 1951-1991 година се нарича Духовна академия към Българската православна църква, а сега отново заема своето достойно място като факултет при Софийския университет. Предлагаме статията на професор д-р Христо Гяуров, отпечатана в Духовна култура, 1959, кн. втора, с. 29-32, възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Който се интересува повече по въпроса, препоръчваме книгите на Николай Хайтов, както следва: Гробът на Васил Левски, 1987, Пловдив, издателство Христо Г. Данов и том 10-ти със същото заглавие от Съчинения в 17 тома, С., 2013. В тях е казано всичко.

***

Когато Васил Левски бил заловен от турците, казал следните думи: «ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България, и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко» (вж. Иван Н. Унджи­ев, «Васил Левски», биография. София, 1945, стр. 667). Великият мъж на България бе обесен в България, край София. Не се сбъд­наха обаче неговите думи, че ако бъде обесен, всеки българин ще знае неговия гроб. И до­сега гробът на Апостола на свободата остана неизвестен; никой не знае, де се намира той. Иван Н. Унджиев, като разглежда обстойно въпроса за гроба на Васил Левски, пише: «Въпросът за гроба и костите на Апостола стои все още открит и едва ли някога ще бъде при­ключен… Времето е заличило всички следи и много е съмнително, дали ще бъде въобще открит някога» (страници 1075, 1084). Защо гробът на един от най-великите българи остана неизвестен досега? Може ли да се вини бъл­гарският народ за това, че се отнесъл нехайно към своя велик мъж, че е забравил даже мя­стото, дето той бил погребан? – Такова нещо не може да се допусне. Българският народ е ценил винаги своите велики мъже. Не е могъл той да прояви невнимание към Васил Левски, Апостола на свободата, тъй като го е високо уважавал и силно обичал. Дълбока скръб извикала у всички българи вестта за залавя­нето на Васил Левски. «Ние всички, казва Иван Андонов, плакахме с горчиви сълзи до забрава» (вж. Иван Унджиев, цит. съч., стр. 668). След като Васил Левски бил обесен, същият Иван Андонов казва: «ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб».

След като проучихме внимателно обстойното изложение на Иван Унджиев относно гроба на Васил Левски и след като предприехме от своя страна някои изследвания по този въ­прос, ние се убедихме, че гробът на Васил Левски е останал досега неизвестен, тъй като Апостолът на свободата, поради тогавашните обстоятелства, е бил погребан тайно. Събрахме писмени показания от останали живи до­сега стари и други българи, които можеха да дадат някои сведения за гроба на Васил Лев­ски. Тези писмени показания, като ръкописни документи, предадохме за съхранение и пол­зване в института «Христо Ботев и Васил Левски» при Българската академия на науките.

Елена Димитрова, която живее в София, ул. Васил Коларов, 30, и сега е на 87 години, ходила през 1879 година като дете с вуйчо си и майка си на мястото, дето бил обесен Васил Левски.

Минахме – казва тя – край църквата «Св. Софѝя» и стигнахме на едно поле, дето ня­маше нищо. Там вуйчо ми ни показа една куп­чина камъни (натрупани от българи), дето е била бесилката. За гроба на Васил Левски вуйчо ми не каза нищо, защото гробът не е бил известен» – Петър Стефанов Красев, живущ в София, ул. Парчевич, 34, син на Еле­на Андреева Начева, най-малката дъщеря на сестрата на Васил Левски – баба Яна, казва следното за баба Яна: «Когато я запитахме за гроба на Васил Левски, тя ни каза само това: чула съм, че тялото му било захвърлено на полето, около бесилката». Баба Яна била идвала много пъти в София. «Слушал съм, казва също Петър Красев, че когато Васил Левски е бивал в София, се е укривал и спал в камба­нарията на църквата «Св. Неделя».

Въпросът за гроба на Васил Левски е за­почнал да се изследва от отдавна. Създала се е по него значителна литература. Според едни сведения, Васил Левски бил погребан в из­точната част на София, дето е била бесилката, а според други – в западната част, дето имало гробище; на мястото на тези гробища – на булевард Христо Ботев, е построено зданието, в което сега се помещава Министерството на земеде­лието. Ние се постарахме да изследваме, кои от тези крайно противоречиви сведения са достоверни. Дойдохме обаче до заключението, че нито едно от тях не е достоверно.

Александра Николова Харитова, която жи­вее в София, ул. Любен Каравелов, 73 и сега е на 81 години, написа саморъчно следния свой разговор с Александра Ангелова Чешмеджиева.

Когато в моя разговор с Александра аз ѝ казах, че според някои Васил Левски бил по­гребан на едно място в София, дето се намирала бесилката, тя ми заяви твърдо и отсечено: това е съвършено невярно. Истината е тази: след обесването, като се мръкнало, през нощта, Васил Левски бил отнесен в къщата на една баба, чиято къща се намирала при църквата «Св. Софѝя». Това е напълно доказано. Докато бабата била още жива, ходили при нея и я питали, вярно ли е, че Васил Левски през нощта след обесването бил занесен в нейната къща. Тя отговорила: това е вярно. От къщата на бабата после тялото на Васил Левски било занесено за погребение не на едно място в тази част на София, дето се намирала бесил­ката, а другаде.

Александра Чешмеджиева (починала през 1950) била съпруга на Ангел Чешмеджиев (починал през 1955), който бил писател и имал къща на горнобанския път. От осиновената им дъщеря и нейния брат узнахме, че Ангел Чеш­меджиев бил написал голям труд върху исто­рията на София. Този негов труд, в ръкопис, бил унищожен през време на бомбардиров­ките над София.

Станислав Манолов Лазаров (на 87 години), живущ в София, ул. Шемница, 11, доказа убе­дително недостоверността на сведенията, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които се намирали на булевард Христо Ботев. Неговият баща даскал Манол – софиянец, кореняк (на негово име има улици в София, Етрополе и Ловеч), е бил в близки връзки с Васил Левски; бил е член на Ловчанския комитет, основан и ръкъводен от Апостола на свободата. Васил Левски е ходил няколко пъти в къщата на бащата на Станислав М. Лазаров, която се намирала в София, при стария говежди пазар, сега ул. Цар Борис I, ъгъла булевард Александър Стамбо­лийски. Баща му починал в 1881 година и бил тържествено погребан в гробищата на булевард Христо Ботев.

Майка ми – казва Станислав М. Лазаров – ходеше всяка събота на гроба на баща ми; с нея ходех много пъти и аз. Ходили сме на гроба на баща ми стотици пъти. Никога не е ставало въпрос, пък и от никого не съм слушал, че Васил Левски бил погребан в гро­бищата, в които е погребан баща ми. Всяко едно твърдение, че Васил Левски е погребан в тези гробища, считам за съвършено неосно­вателно.

Около 1930 година узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата «Св. Параскева Самарджийска», на­мираща се сега на площада северно от църква­та «Св. Неделя», на бул. Георги Димитров, 2. Тогава не предприехме нищо за проверка на това твърдение. Когато през 1956 година за­почнаха археологическите разкопки около цър­квата «Св. Параскева Самарджийска», оти­дохме в църквата, за да узнаем нещо относно слуха за погребението на Васил Левски в олтара на църквата. Узнахме, че сведения за това погребение давали софийските жители Георги Михайлов Димитров (ул. Александър Михов, 53) и Кирил Левтеров Михайлов (ул. Хилендар, 7). И двамата са родственици на четника от Ботевата чета Илия Лазаров Джагаров, от село Локорско (Софийско). Оти­дохме при Кирил Левтеров, който е оженен за Николина, внучка на четника; в къщата, в която той живее, живеят още: друга внучка на четника и дъщерята на четника Анастасия Илиева Бокова, която сега е на 75 години. Дъщерята на четника даде и саморъчно под­писа следните сведения:

Прочетете още „Гробът на Васил Левски“ →

Руската православна църква през 1917-1918 година*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иеромонах Павел Стефанов

Според официалната статистика Рус­ката православна църква навлиза в револю­ционната епоха като външно силна органи­зация. През 1907 година тя разполага с 66 епар­хии, 51,413 църкви, 20,113 параклиса, 19,659 църковни библиотеки, 622 мъжки манасти­ри с 17,583 монаси и послушници и 218 жен­ски манастири с 52,927 монахини и послушнички. Към 1914 година в Руската държава живе­ят 117 милиона православни християни в 67 епархии, управлявани от 130 епископи и над 50,000 свещеници и дякони, които служат в 48,000 храма. Църквата притежава 35,000 начални училища, 58 семинарии, над 1000 действащи манастири с почти 95,000 монаси и монахини. През дореволюционното столетие в страната са открити повече манастири, отколкото през което и да е друго столетие в историята на Русия. Макар че на всички предсъборни съвещания и събора през 1917-1918 година много се обсъжда западналата нравственост в манастири­те и необходимостта от реформи в тях, през XIX-ти век се възражда монашеското старчество въз основа на неоисихазма на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Най-забележителна и влиятелна е Оптинската пус­тиня.

Утвърждават се постиженията на руското мисионерство, особено на тери­ториите на Аляска, Япония, Сибир и Далеч­ния Изток. Нивото на богословските науки никога не e достигало такава висота. Въп­реки че в основата си интелигенцията остава чужда и даже враждебна на Църквата, завръщането на цвета на руската фило­софска мисъл към нейното лоно дава силен стимул за зараждането на така наречения руски „сребърен век“ – своеобразен религиозно-философски ренесанс в края на XIX-ти век. Време­то ражда такива блестящи представите­ли на боготърсителството като отец Па­вел Флоренски, отец Сергий Булгаков, Вла­димир Соловьов, Пьотър Струве, Семьон Франк, Николай Бердяев, Лев Карсавин, Ни­колай Лоски и други.

Всички намерения за промени се оказват съвсем недостатъчни. Понеже липсва каноничен предстоятел (патриарх) и тра­диционна съборна структура, която би обезпечила двустранната връзка на центъ­ра с периферията, Църквата навлиза в епо­хата на революцията разединена, а с абди­кацията на царя, формалния неин земен глава – и обезглавена. В условията на общия разпад на държавността Църквата остава без инфраструктура. Под напора на рево­люционната пропаганда стремглаво ерози­ра вярата на населението. Когато причес­тяваното на православните войници от задължително през 1916 година става добровол­но през 1917 година, процентът на причастниците пада от почти 100 на 10.

Антимонархическите настроения в Църквата се изразяват в присъединяване­то на духовниците-депутати към Прогре­сивния блок през 1915 година и отказа на еписко­пите да изпълнят молбата на оберпрокурора и да се обърнат към народа, за да подк­репи монархическата causa perduta. Вместо това Синодът взема решение на 17 март 1917 година да подкрепи абдикацията на великия княз Михаил и да предостави на бъдещото Учредително събрание решаването на въп­роса за властта. На 26 юли Синодът при­ветства настъпилия час на всеобщото ос­вобождение на Русия, когато цялата стра­на ликува no noвoд на демократизирането на обществото. Един дълбоко вярващ рус­ки свещеник, свидетел на тези катаклизми, изповядва: „Началото на Революцията – 1917-1919 година – беше време на удивите­лен духовен подем, на духовна лекота… Не­що в историята на Църквата се връщаше към първичната чистота и простота, ка­то се освобождаваше от вековните пранги, от тежките обковки на светското, външното и лицемерието…“

Авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012)

Настроенията на духовенството при идването на власт на Временното прави­телство са съвсем радикални. Чак през март духовниците-членове на Думата съв­местно с някои светски депутати и об­ществени дейци образуват Съвет по въп­росите на Православната църква. Макар че съществува кратко време, Съветът успя­ва да проведе редица заседания с участие­то на епархийското духовенство, като приема либерални резолюции в подкрепа на Временното правителство и сменя някои непопулярни епископи. Напрежение в отно­шенията между Руската църква и Времен­ното правителство възниква по два пово­да – уволнението от оберпрокурора Лвов на целия Свети Синод (април 1917 година) и нацио­нализацията на църковно-енорийските и епархийските училища. Трябва обаче да се признае, че ползата от тези училища е съм­нителна, защото учителите в тях са слабо платени и повлияни от болшевишката атеистична пропаганда. В ръцете на Църквата остават само духовните академии и семинарии.

По същото време правителството разрешава свикването на Всеруски помес­тен църковен събор. Дейността по подго­товката му е възложена на Предсъборен съвет на духовенството и миряните, който започва работа през юни 1917 година. Тогава за първи път се обособяват две противопо­ложни гледни точки за бъдещата форма на църковно управление. Първата, отстоява­на от професор Покровски, изисква пълно отделяне на Църквата от държавата и приемане на синодално-съборна структура на църковно управление. Привържениците на втората, възглавявани от княз Евгений Трубецкой и Сергий Булгаков, не оспорват самия принцип на отделяне, но смятат, че за на­ционалната Църква е необходим специален статут primus inter pares. Църквата според тях дотолкова се е сраснала с народа, кул­турата и държавността му, че е невъзмож­но да бъде откъсната от обществения ор­ганизъм.

Под натиска на Синода на 25 юли (7 август) 1917 година за оберпрокурор е определен известният млад църковен историк Антон Владимирович Карташьов. Във връзка с предстоящия Съ­бор, тоест с излизането на Православната църква от подчинение на правителството, на 5 (18) август се отменя постът оберпрокурор и Карташьов е назначен за първи министър на изповеданията в ново­създаденото Министерство със същото наименование.С това постановление Вре­менното правителство признава положе­нието на Православната църква в страна­та като „първа сред равни“. Това разбира­не е отразено в определението за задължи­телната принадлежност на министъра и двамата му заместници към Православна­та църква. Според този документ, права­та и функциите на новото министерство трябва да бъдат уточнени с оглед решени­ята на предстоящия Събор.

На 15 (28) август 1917 година в Москва е открит първият църковен поместен събор през последните 217 години. Избрани са 564 делегати: 73 архиереи, 192 клирици, 299 ми­ряни, достатъчно ясно разделени на фрак­ции. Лявото крило, в което преобладава добре образованото амбициозно, най-вече женено градско духовенство, се стреми да отслаби позициите на монашеството и епископата. То си поставя за цел да уста­нови синодална, максимално демократична система на църковно управление, при кое­то обикновеният свещеник би имал също­то право на глас като архиерея.

Авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012)

Документите не потвърждават по-късните твърдения на „обновленците“, че от самото начало в Събора преобладават настроения против възстановяването на патриаршеството и че само болшевишката революция заставя центъра на Събора (тоест умерените) да се съгласи с това. На самия Събор седем дни преди революцията се вижда, че поддръжниците за възстано­вяване на патриаршеството са по-многобройни от противниците му. Сред аргумен­тите в полза на патриаршеството е и ши­роко разпространеното мнение, че Времен­ното правителство поради своя плуралис­тичен характер може да се дистанцира от Църквата. Затова в тези смутни времена тя се нуждае от силно личностно начало – патриаршеска власт, подпомогната от съ­борни институти с достатъчно широки прерогативи, които биха провеждали цър­ковната линия като едно цяло. Сред най-активните поддръжници на идеята за пат­риаршия са архимандрит Иларион и профе­сорът-мирянин Сергий Булгаков. Понеже идеологически те стоят вляво от центъ­ра, защитата им на патриаршията звучи особено убедително.

Процедурата за избор на патриарх преминава в два стадия. Съборът в пълен състав (архиереи, духовенство и миряни) избира трима кандидати. След това по обичая, приложен от апостолите, се тегли жребий, който решава избора за патриарх. Макар че при отсъствието на делегатите от лявото крило най-много гласове събира митрополит Антоний Храповицки – водач на крайно дясното крило и твърд привър­женик на запазването на епископските привилегии, жребият се пада на Московс­кия митрополит Тихон Белавин (1865-1925). Умерен и търпелив човек, Тихон до 1907 година служи като руски епископ в Северна Америка, където полага големи усилия за ук­репването на благоустройството на мес­тната църква.

Съборът провежда три сесии. Първа­та продължава от 15 (28) август до 9 (22) декември 1917 година, втората – от 20 януари (2 февруари) до 6 (20) април 1918 година, а тре­тата – от 19 юни (2 юли) до 7 (20) сеп­тември 1918 година, когато се налага да се пре­установят заседанията по две причини. Болшевиките завземат зданието на Мос­ковската духовна семинария, където квартируват част от делегатите на Събора. Още преди това с постановление от 23 януари 1918 година са конфискувани църковните банкови фондове и сметки, както и цялото недвижимо имущество на Църквата. А са­мите делегати на заседанието от 30 ав­густ (12 септември) 1918 година решават да се съберат отново през пролетта на 1919 година. Естествено, последвалата разруха и засил­ването на гоненията срещу Църквата пра­вят невъзможно свикването на следващи сесии.

Поради това цялата програма на Съ­бора не е изпълнена. Гласувани са оконча­телно уставите на новата съборна струк­тура на цялата Църква – от патриарха и учрежденията на патриаршията до манас­тирите, като на всички нива е предоста­вена широка инициатива и изборно начало. Съгласно съборното определение, Поместният събор на епископите, клириците и миряните, които имат законодателни, адми­нистративни, съдебни и контролиращи функции, следва да се свиква периодично. По устав патриархът е пръв сред равни във висшата църковна иерархия. Той пред­седателства събора, сесиите на Светия Синод и заседанията на Висшия църковен съвет. Светия Синод се състои от 13 члена – председателстващия патриарх и Киевс­кия митрополит като постоянни членове, шестима архиереи, избирани от Събора за тригодишен срок, и петима архиереи, по­канвани за една година. Административно Църквата се разделя на пет митрополитс­ки окръзи, а те на епархии. Петимата епис­копи, поканвани от Синода за една година, трябва да са от тези окръзи. В разпореж­дане на Синода са предадени и въпросите на вероучението, църковната дисциплина и управлението на църковните дела. Въпро­сите от социален характер, свързани със светското право, благотворителността и други, са в компетенцията на Висшия цър­ковен съвет. И двата органа трябва да ра­ботят в паузите между съборите, с което ограничават в известна степен прерога­тивите на патриарха. Предвижда се даже дисциплинарно сваляне на патриарха от престола.

Прочетете още „Руската православна църква през 1917-1918 година*“ →

Църква и интелигенция*

Публикувано на от Dragan Bachev

Б. Попов

Една значителна част от нашето ин­телигентно общество не се чувства здра­во привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които цър­квата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоя­телствата, в Русия, където добил образо­ванието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, пле­ниха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетиле­тия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата лич­ност и значение.

Господ Иисус Христос

След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, кое­то ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образо­вание. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последова­тели на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чуж­бина тe донесоха и модната за естестве­ната наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето сред­но училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и послед­ната. Печатът повече се стараеше да по­мества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отно­шение. Държавниците, ако и да бяха длъж­ни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюд­жета, така да се каже, само трохи за нуж­дите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруд­нена в снабдяването си с просветни ра­ботници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.

Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелиген­тни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните ве­кове, която изгаряла на клада хора на нау­ката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, за­щото станалото в средните векове се от­нася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дъл­жи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дей­ност. Нито днешните католици, нито про­тестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има по­добно право на господство върху целия живот.

Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отго­варяше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Хри­стияните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психоло­гия на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на на­учното знание.

Господ Иисус Христос като бебе

И, наистина, никога науката не е дости­гала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на евро­пейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че осно­воположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.

Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противо­речия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила от­начало представяли една газообразна раз­редена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предпо­лага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, хри­стияните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астро­номията има и друга подобна хипотеза, коя­то пък поддържа, че слънцето се е офор­мило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.

Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божие­то всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – ­периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел мно­го добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следо­вателно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Мои­сей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Биб­лията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противо­речие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои гео­лози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.

Що се отнася до Библията и естестве­ните науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспор­ваме, но предположението, че тя е осъ­ществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а посте­пенно. Ще споменем още, че много есте­ствоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следова­телно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.

Господ Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и цър­ковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове меж­ду философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с обра­зите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днеш­ната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в на­уката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез се­тивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на не­вярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометри­ческо доказателство.

Изоставяйки споровете на научна осно­ва, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, сле­дователно, е излишна. Вярно е тъкмо обрат­ното, именно, че църквата упражнява го­лямо благотворно влияние върху обществе­ния морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и бла­годенствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издиг­нати граждани, които доброволно и съзна­телно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управле­нието се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-ви­сокото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се ка­же, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свър­ши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.

Прочетете още „Църква и интелигенция*“ →

Какво представляват дните на творението? – продължение и край

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Стефан Ляшевски

 „Водата под небето се събра на местата си,

И се яви суша.“

(Битие 1:9)

„И произведе земята злак, трева,

що дава семе по свой род (и подобие),

и (плодно) дърво, що дава (на земята)

плод, чието семе си е в него според рода му…

Биде вечер, биде утро – ден трети.“

(Битие 1:12, 13)

Третият ден на творението

Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).

Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.

Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.

Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).

Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.

Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.

Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.

Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.

Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.

Архайска ера

Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.

Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.

Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.

И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:

„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).

Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.

Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.

В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.

Ледников период

Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.

Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.

Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.

Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.

Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.

В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.

Прочетете още „Какво представляват дните на творението? – продължение и край“ →