В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.
Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.
Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.
От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.
***
Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.
Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.
В своята специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“ големият български богослов апологет архимандрит професор доктор Евтимий (Сапунджиев) споделя: „Християнинът никога не трябва да забравя, че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[1].“ Тези негови слова са не просто красив апел към читателите, а израз на един житейски и духовен опит, изпълващ с дълбок смисъл представата за образа и делото на апологета. Закономерна е и ревността, с която неговите последователи отстояват и надграждат делото на съвременната българска апологетика.
Такъв „граничар“ е и професор д-р Борис Маринов – дълбоко вярващ по убеждение, а по призвание – талантлив апологет, той всеотдайно се посвещава на делото на благовестието, продължавайки традицията, която е наследена от неговия предшественик – Дядо Е.
Настоящата статия е посветена на някои от специфичните особености в живота, творчеството и светогледа на професор Борис Маринов, които разкриват неговата същност на православен християнин и учен и заслужено го нареждат сред достойните представители на съвременната апологетика и богословие в България.
Спецификата на времето, в което професор Борис Маринов живее и твори, го поставя на границата не само между религиозната вяра и разума, но и на границата между две епохи – смяната на капиталистическото общество с така наречената Диктатура на пролетариата[2],и преходът от модернистично към постмодернистично мислене. Тези разтърсващи социални и културни промени пораждат особено враждебна среда, както за разпространението, така и за утвърждаването на християнската вяра. Особеностите на различните епохи обуславят и съответната насоченост на творчеството на талантливия апологет.
Православната духовност в началото на ХХ-ти век
Годините преди Социалистическата революция са време на икономическо и културно формиране на българската нация. Получила националното си освобождение от петвековното османско робство през 1878 година, България все още се опитва да намери своето място в съвременния свят – териториално, икономическо и културно. Като резултат от тежките сътресения, на които обществото е подложено по време на войните и националните катастрофи, е пречупен стопанският и културен подем, последвал Освобождението. Започналият през Възраждането едва доловим процес на секуларизация постепенно се задълбочава. Основен враг на православната духовност по това време е набиращият все по-голяма популярност материалистичен начин на мислене, чийто аргумент е науката и нейният критичен подход към необозримото и недоказуемото[3].
Благодатен лъч светлина за Църквата в този период е подемът на академичното богословие, което се формира предимно по западен образец – български богослови и клирици завършват немски, австро-унгарски и швейцарски университети. През 1923 година е основан Богословският факултет на Софийския университет, в който работа започват забележителни учени в областта на библеистиката, църковната история и каноничното право[4].
Основна тема в тогавашното българско общество е дискусията за обучението по религия в прогимназиите и гимназиите. В този особен период професор Борис Маринов осъзнава, от една страна, важността от запазването и утвърждаването на християнския мироглед между вярващите, а от друга – необходимостта от навременното му и отговорно формиране именно у младите хора. През 1933 година и 1934 година той издава последователно два сборника с беседи за популярните тогава детски православни християнски дружества, при първоначалните училища и при средните учебни заведения. Специално място апологетът отделя на това да обясни значението на термина „мироглед“, както и да изведе разликата между материалистичния и православно-християнския мироглед. Според автора, мирогледът е нещо много по-голямо, по-висше от един обикновен възглед: „той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действа така, а не иначе[5]“.
Професор Борис Маринов дефинира материалистическия мироглед като начин на мислене, подчинен на схващането, че единствено осезаемата материя и действащите в нея сили, са реално съществуващи, вечни и съставляващи всичко. „За материалиста, подчертава той, няма Бог, няма душа, няма безсмъртие, няма Божий съд, с гроба всичко се свършва – човекът е едно животно[6]“. Закономерно идва и заключението, че такова схващане може да доведе единствено до хедонистичен начин на живот, който е пагубен за духовността на човека.
В противовес на материализма, професор Борис Маринов разглежда православно-християнския мироглед, според който „съществува Бог, Който е създал и материята, и силите, и всичко видимо и невидимо[7].“ Само в няколко изречения, апологетът представя на читателите цялото учение на Християнската църква, включващо същността на човека като тяло и душа, смъртта, съда и отговорността за мислите, действията и думите, края на света, възкресението от мъртвите и Божия справедлив съд за живота ни на тази земя. Тези са основите на православно-християнския мироглед, според професор Борис Маринов, те са главната движеща сила на истинския привърженик на този мироглед, те обуславят у него стремежа „да живее по Божиите заповеди – да има чиста мисъл, чисто слово, чисти, добри дела, да обича ближния си, другия, както себе си и да е готов да се жертва за него…“[8]
Авторът Димитър Русев
Краят на Модерната епоха се характеризира с осезаем упадък на християнската духовност: от една страна, техническият прогрес е сериозен фактор за подобряване на бита на човека, но от друга – той задълбочава разрива между човека и Бога. Тази криза проличава особено видно, в засилващата се неприязън към християнството. Фридрих Ницше провъзгласява Бог за мъртъв, а цяла армия от философи, учени и мислители се опитват на Негово място да създадат образа на човеко-бога, превръщайки го в идол на съвремието[9].
Науката и божествената истина
Промененото отношение към Бога закономерно рефлектира върху вярата и религията като път към Богопознанието. Секуларизиращото се обществено съзнание все по-настойчиво започва да търси помощта на науката, за да опровергае религиозния мироглед на вярващите. Постепенно спорадичната атеистична нагласа се превръща в апологетика на атеизма. Тя се позовава на науката, като свой основен метод и аргумент, опитвайки се да постави разума и науката като антипод на вярата и религията.
Като убеден вярващ, талантлив учен и апологет професор Борис Маринов прецизно разпознава несъстоятелността на този опит за тенденциозно изкривяване на истинската стойност, както на науката, така и на религията. „Обикновено учащите се, пише той, си представят науката като някаква си богиня, която всичко знае и всичко е разрешила без остатък[10].“Апологетът нарича това увлечение „научно идолопоклонство“, което води до неглижиране на религията, на всяко свръхестествено откровение, както и на самата Библия.
В същото време той ясно заявява своето уважение към науката, но не към науката, която е предубедена и тенденциозно манипулирана, а към онази „чиста научна истина“, която е напълно доказана, общопризната и задължителна: „И аз съм за науката. И аз обичам, даже твърде много науката …[11]“ Според апологета истинската, чистата наука непременно ще е в „хармония с божествената истина[12].“ От друга страна, той определя пристрастната наука като лъженаука, която е нечиста и е враг на божествената истина: „…опасно е, когато лъженауката, нечистата и пристрастната наука, полунауката заеме мястото на същинската наука[13]!“
Богословът апологет нагледно доказва, че тези негови твърдения не са просто тенденциозни прокламации, а са резултат от задълбочени и обширни научни изследвания. Със завидно усърдие той впряга енциклопедичния си потенциал на учен, включвайки в своето творчество широка палитра от сведения за тогавашните научни постижения в областта на естествените науки.
С присъщата си зрялост и ерудиция професор Борис Маринов е безкомпромисен спрямо негативните тенденции на материалистичния мироглед, изразени във все по-агресивното проявление на атеистичното мислене. Богословът апологет ясно разграничава своя афинитет към „чистата наука“ от изкривените схващания на поклонниците на атеизма. По неговите думи атеистите „само променят обекта (предмета) на религиозното си чувство, без да са загубили самото това чувство[14].“ На фона на материализиращото се обществено съзнание, търсещо начин да прекъсне своята „зависимост“ от религията, професор Борис Маринов „на висок глас“ заявява, че не липсва и обратният процес – отричането от атеизма и връщането към вярата и религията: „Самият факт, че има атеисти, които се отричат от своите възгледи и приемат религията, показва, че атеизмът е ненормално, болестно явление, болест на душата[15].“
Потребността от религия
Особено място в своите изследвания професор Борис Маринов отделя на религията, като основна човешка потребност и главен фактор за формиране на мироглед у човека: „Религията е „потребност“ и на ума, и на сърцето, и на волята[16].“ Кратко, но изчерпателно, богословът очертава рамката и същността на религията. Според него тя е „нещо по-особено от „науката“ и от „изкуството“, и от „морала“ и не може да бъде изместена и заместена нито само от „науката“, нито само от „изкуството“, нито само от „морала“, нито пък – от трите заедно[17]“.
За един материалистично мислещ ум е естествено да определя материята като начало на всичко. Едно от фундаменталните схващания на противниците на религията е теорията, че тя е човешко изобретение. Професор Борис Маринов решително се противопоставя на този довод и показва, че е неуместен, като задълбочено и изчерпателно представя своята научна аргументация: „Историци на религиите и историци въз основа на изследванията си заявяват, че началото на религията се слива с началото на мисленето, че религията се е родила заедно с първите проблясъци на съзнателното отношение към своя живот[18].“
С такава насоченост са и разсъжденията на православния богослов Клара Тонева, а имено, че във всяка история на културния процес на човечеството се забелязва стремеж явленията да бъдат разглеждани като естествени, докато проявите на свръхестественост стават достояние не чрез научното историческо изследване, а по друг начин: „това обаче, уточнява авторката, не се отнася за История на религиите, защото точно тя е, която застава на пътя на търсенето „по друг начин[19]“.
Метафората е стилистично средство, при което черти на един предмет се пренасят върху друг въз основа на някаква прилика или, с други думи казано, това е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях[1]. Като се основава на познати и конкретни неща и ги съчетава по нов начин, метафората ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност.
Метафората ни помага не просто да предадем по разбираем начин нашата мисъл на другите, но ни дава възможност да направим достъпни за собствената си мисъл обекти, които са извън познаваемото. Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото, до онези обекти, за които имаме само предчувствие и които са извън сетивата и опита. Защото с нейна помощ абстрактното става достъпно за представата и опознаваемо. В това се състои и основната ѝ ценност.
В херменевтиката метафората обикновено се определя като една от кратките тропи, тъй като тя може да бъде само една дума.
Всички ние употребяваме метафори в своята устна и писмена реч, дори и да не осъзнаваме, че си служим с точно това стилистично средство. Всички ползваме метафорите, когато се стремим да бъдем както по-изразителни, така и по-убедителни.
Погледнем ли в библейските текстове, виждаме метафори да се употребяват още в старозаветните книги на Библията, особено в така наречените учителни книги на Стария Завет, което показва, че метафората все пак е фигура на поетичната и поучителната реч. Тя неизменно присъства и в новозаветните книги. Евангелските разкази свидетелстват колко често Сам Иисус Христос е употребявал метафори както за Себе Си („Аз съм пътят и истината, и животът“ – Иоан 14:6; „Аз съм светлината на света“ – Иоан 8:12; „Аз съм хлябът на живота“ – Иоан 6:35, 48), така и за различните категории хора (за апостолите: „вие сте солта на земята“ – Матей 5:13; „вие сте светлината на света“ – Матей 5:14; за юдейските началници: „змии, рожби ехидни“ – Матей 23:33). Целта на Спасителя е била с тази образна реч да стигне по-лесно и успешно до съзнанието на хората, които Го слушали и за които отвлечените понятия много често не са били разбираеми.
По същия начин говорят и Неговите ученици и апостоли[2], както се вижда от техните писания. Сред тях най-много се отличава със своята образна реч св. апостол Павел. Високо подготвен юдейски богослов, познавач на Свещеното Писание, той се изразява библейски образовано, точно и същевременно красиво. За красотата на неговия слог много голям принос имат и употребяваните от него тропи, като на първо място са метафорите[3]. Тази красота обаче не е самоцел. Апостолът на народите явно е убеден, че красивата образна реч по-лесно и по-сигурно стига до съзнанието на слушателите и читателите му. А неговата цел винаги е да ги убеди в истинността на проповядваното от него Христово учение.
Употребата на риторични фигури от св. апостол Павел е обусловена от характера на културата в средиземноморския регион. В гръко-римската култура устната реч се е смятала, както впрочем и сега в нашата културна среда се смята, за най-доброто средство за общуване и убеждаване. Затова и апостолът като истинско чедо на своето време се възползва от възможността и съзнателно мобилизира риториката в служба на благовестието.
Все пак трябва да се подчертае, че той, когато пише или диктува своите послания (писма)[4], не се държи като оратор, нито пише ораторски слова, които да наподобяват ораторските творби на древните гръцки или римски ритори. Апостол Павел е подбуден от обстоятелствата да се държи като ритор и използва отделни способи на реториката от своето време не самоцелно, а за да бъде по-убедителен и да постигне целта си в поучаването и дори обучаването на своите читатели и слушатели[5].
Естествено, както културната и идейната среда, в която възникват посланията му, така и тематиката, на която той пише, употребявайки риторични похвати, са съвсем различни от онези в класическата нехристиянска древност. Това не е вече някакво съдилище, нито политическа проява, нито пък празнично събиране на граждани, за които апостолът да пише някакъв ораторски текст, спадащ съответно към един от известните три жанра на гръко-римското риторично слово[6]. С оглед на променената културна среда се променя и риториката на апостол Павел. Тя е приспособена към новата действителност – тази на християнските общини, където старата обичайна тематика на риториката е заменена от нова, християнска тематика. Тази тематика е свързана с нови процеси, функции и състояния, които по онова време съществуват в живота на християнските общности, например: нови форми на сдружаване, религиозни събрания и богослужения по домовете, отношение към властта въобще и по-конкретно към императора и така нататък. Движейки се в тези нови рамки, св. апостол Павел използва риториката по съответния начин[7]. Той открива динамиката ѝ и необходимостта от нейното прилагане, за да постигне по-успешно разпространение на Христовото благовестие и утвърждаване на създадените църковни общини.
Сред любимите, а и важни за християнското учение метафори в езика на св. апостол Павел са тези за Църквата. В различните си послания той определя Църквата като:
1) тяло (и то тяло Христово, тяло на Христос);
2) здание (сграда, постройка, дом);
3) нива (тоест обработвана и даваща плод земя).
Авторът Иван Ж. Димитров
Употребата на отделните метафори е в зависимост от хода на мисълта на автора и образната реч, която той развива. В посланията му намираме цели откъси[8], където преобладава употребата на един или друг образен израз за Църквата. Eдин от най-забележителните случаи намираме в Първо послание до коринтяни, трета глава. Там в началото на главата апостолът говори за разделенията на християните в коринтската община по „ученичество“, тоест въз основа на това, кой християнин чий ученик е бил. Апостолът пише: „един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов““ (четвърти стих). След три последователни риторични въпроса, които имат за цел да подчертаят абсурдността на тези разделения между коринтските християни, авторът веднага и някак рязко преминава към поредната си метафора: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте. Който сади и който полива едно са; но всеки ще си получи наградата според труда си. Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание“ (6-9 стих).
Нивата (при това Божията нива) безспорно е Църквата, която се изгражда (или, за да останем в метафората, се обработва, сади, полива, плеви и прочее) с усилията на отделните апостоли и техните сътрудници. И както в земеделската работа има отделни последователни дейности, докато се стигне до плода от земята, съответно от засетите растения, така апостол Павел определя и приноса на всеки един от тружениците в изграждането на дадената християнска община. В конкретния случай на общината в Коринт е запазено описание на апостолските дейности в тяхната хронологична последователност както е засвидетелствана от текста на книга Деяния апостолски (18:1-19:1).
Апостол Павел пръв е проповядвал в Коринт, пръв е работил сред хората във важния град, център на римската провинция Ахаия, и „насадил” Христовата вяра сред жителите на този голям град така, както земеделецът сее семената или засажда растенията. Този апостол пръв е благовестил за живота, учението и изкупителната смърт на кръста на въплътения Божи Син, Господ Иисус Христос. В продължение на година и шест месеца успял да обърне към вярата в Иисус Христос много хора, както свидетелства дееписателят: „и мнозина коринтяни, слушайки Павла, вярваха и се кръщаваха“ (Деяния на светите апостоли 18:8). Св. апостол Павел бил насърчен за тази дейност и от Господ, Който във видение му казал: „Аз съм с тебе и никой не ще посегне да ти стори зло; имам много народ в тоя град[9]“ (десети стих). Тоест апостолът е трябвало да продължава своята работа на сеяч на Божието слово върху тази плодородна почва.
Вече се каза, че Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над апостолите и те още същия ден наченали да проповядват Христовото учение.
До средата на XI-ти век (1054 година) християните на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След настъпилия разрив в споменатата година се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот. През XVI-ти век в хода на Реформацията една част се отделила от Римокатолическата църква и заживяла свой самостоятелен живот. Така се оформило третото течение в християнството, което независимо от някои вътрешни различия е влязло в историята с общото име протестантизъм. Така исторически се оформили трите основни течения или направления в християнството. Тук изрично се акцентира върху определението основни, защото има и други, които във верово и структурно отношение се доближават до горепосочените.
Така например на Изток от края на V-ти – началото на VI-ти век се отделили и обособили предимно на етническа основа несториани, копти, етиопци, арменци, сиро-яковити, а от XV-ти век – малабарци (в Южна Индия). Във верово и структурно отношение те са близки до Православната църква. В края на реформационния период в Англия се обособила самостойна Англиканска църква, която е смесица от католически и протестантски елементи.
От края на XIX-ти век от Римокатолическата църква се отделила една малка част, която се именува Старокатолическа църква. Най-много по брой (но не по числен състав) са религиозните общности, възникнали на протестантска основа. Към тях спадат например баптисти, методисти, конгрегационисти, адвентисти, петдесетници и още много други. В България днес има над двадесет различни християнски групировки, а в целия свят техният брой е над двеста. Всяка от тях претендира, че тя е истинската Христова църква.
Да се отрази цялото това многообразие на няколко страници не е възможно. Тук се отбелязват само сходствата и по-важните различия между православни, римокатолици и протестанти.
Общото между трите направления
Общото между православни, римокатолици и протестанти е, че всички се именуват християни, което ще рече, че изповядват вярата в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта, Който „възкръсна в третия ден, според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край“ (чл. 5-7 от Символа на вярата).
В тясна връзка с учението за личността и изкупителното дело на Иисус Христос стои учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, така нареченият догмат за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между трите направления (различието ще бъде отбелязано по-нататък).
Православни, римокатолици и протестанти приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интерпретиране текста на този Символ невинаги са единни.
Общото между православни и римокатолици
Освен отбелязаното по-горе сходство между трите направления има и други пунктове в областта на вярата, гдето е налице принципно сходство само между православни и римокатолици. Така например едните и другите приемат седем тайнства: Кръщение, Миропомазваме, Изповед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три иерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и молитви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се; приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностойни източници на вярата; учат, че за спасението на човека са необходими както вяра, така и добри дела.
Учението на православните, римокатолиците и протестантите за първия (първородния) грях
За да се разберат по-добре някои от различията между трите направления, необходимо е макар в съвсем схематична форма да се даде тяхното учение за първия грях.
Според православното учение първият човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Ще рече, у него имало заложби да достигне безсмъртие, като постави своята свободна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях внесъл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позволява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необходимо условие и предпоставка по пътя към нравственото му усъвършенстване.
Според учението на римокатолиците Бог сътворил първия човек с тяло смъртно и душа безсмъртна, свободна и разумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени благодатни дарове. При все това той съгрешил. Първият грях отнел от човека свръхестествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толкова дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му нужни, тоест да върши свръхдлъжни дела.
Протестантите учат, че Бог, след като сътворил човека по Свой образ, дал му способност правилно да познава и правилно да обича Бога, и го освободил от всички плътски страдания, болести и смърт. В това се състои първобитната праведност на човека. Грехопадението не само лишило човека от неговата първобитна праведност, но и напълно извратило неговата природа. Повредата ѝ била тъй съществена и дълбока, че не останало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека. У него се появила склонност само към злото. Изхождайки от тази концепция за първия грях, протестантите отхвърлят не само значението, но и възможността за добрите дела. Тях те заменили с благодатта, която събужда у човека вяра и го оправдава без всякакви добри дела и изобщо без всякакво странично посредничество.
И православни, и римокатолици, и протестанти изхождат във вероучителната си система от учението за първия грях.
Отлики на протестантите от православните и римокатолиците
Има същностна разлика между протестантите, от една страна, и православните и римокатолиците – от друга. Тя се изразява главно в следното: протестантите признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия; някои от тях приемат трите иерархически степени: епископ, презвитер и дякон, други приемат само двете: презвитер и дякон. Но понеже едните и другите не признават тайнството Свещенство, при което се получават тези степени, за тях те (степените) не могат да имат сакраментален характер, защото е принцип, че не можеш да дадеш на другия това, което сам нямаш; по същия принцип Евхаристията не е тайнство в този смисъл, в който го разбират Православната и Римокатолическата църква, именно: за да има тайнство, трябва да има тайноизвършител, а за да има такъв, трябва той да е ръкоположен в съответната иерархическа степен, което става при тайнството Свещенство; за разлика от православните и римокатолиците, протестантите отричат претворяването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия; по-нататък – протестантите отхвърлят молитвите за починалите, молитвите към светиите, не почитат мощите на светии и иконите; не се кръстят; отхвърлят Свещеното Предание и приемат като единствен източник на вярата само Свещеното Писание; учат, че за спасението на човека не са необходими добри дела, а само вяра; приемат, че има предопределение, тоест че участта на всеки един човек е предопределена от Бога и той не може да я промени.
Когато през лятото на 1054 година настъпил разривът между Западната и Източната църква, малцина си давали сметка какви ще бъдат последиците за общохристиянската общност. Подобни прецеденти имало и в миналото – за няколко години или десетилетия двете църкви преустановявали връзките помежду си, но разумът и стремежът за запазване на общоцърковното единство надделявал. Може би и тогава кризата щяла да бъде преодоляна, ако в разрешаването ѝ не взели участие и някои политически съображения.
Без да се подценяват натрупаните през вековете канонично-догматически различия, от XI-ти век насетне Изтокът и Западът, представени в случая и от своите църкви, тръгват по различни пътища на социално-икономическо и културно-политическо развитие. Докато Изтокът в лицето на духовния си лидер Византия продължил да укрепва централизма в социалната и духовната сфера, Западът бил подчинен на други тенденции. Средновековните градове, които раждат по-късно културата на ренесансова Европа, се обособили като независими средища на икономика и социален живот. Освободени от политическата опека на феодалната аристокрация, много от тях поставили началото на нови социално-икономически отношения, при които решаващата роля принадлежала на гражданското съсловие. Това направило стопанския и културния живот многолик, което неизбежно се отразява върху атмосферата и поведението на западните народи.
Издигането на фламандските и североиталианските градове, на градовете на Северна Германия и Южна Франция внесло значителни промени в политическия климат на Запада. Нарасналите потребности и стеснените връзки на вътрешното развитие вдъхновили експанзионизма, една от проявите на който било кръстоносното движение. Морален вдъхновител и често пъти организатор на повечето от осемте големи кръстоносни експедиции станали Римокатолическата църква и папският институт. Отколешният стремеж на папите към главенство в християнския свят намерил опора във военната мощ на най-силните държавни формирования на Запада.
Не бихме искали да се тълкува казаното по-горе като банална социологизация на едно такова важно за Средновековието явление като кръстоносните походи. Разбира се, че една от основните причини за провеждането им са религиозните мотиви, ясно формулираната цел за освобождаване на Гроба Господен от „неверните“ мюсюлмани. Но веднага до тях и с не по-малка значимост стоят и интересите на североиталианските градове-републики за господство в Леванта.
Тъкмо в тази деликатна област се пресичат интересите на западните християни и източноправославна Византия. Настъпилото разделение на църквите от средата на XI-ти век станало повод за взаимни обвинения в „схизматизъм“. Не са малко случаите, когато кръстоносните рицари се отнасяли към местното източноправославно население със същото пренебрежение и жестокост, както към иноверните мюсюлмани. Това говори не само за различието в политическите интереси, но и за духовна отчужденост, която все по-често ще конфронтира Изтока със Запада.
В управлението на византийската династия Комнини (1081-1185 година) за първи път се доловили по-ясно политическите съображения за църковното разделение от времето на Великата схизма. По стара историческа традиция основните противници на Византия били винаги на Изток: Сасанидска Персия, Арабският халифат, а от XI-ти век – селджукските турци. От края на XI-ти век заплахата за империята идва вече и от Запад. Амбициите на Венеция и Генуа да изместят от левантинските пазари Византия се допълнили от завоевателните стремежи на южноиталианските нормани, които не скривали апетитите си по отношение на югозападните части на Балканския полуостров. Това състояние на нещата раздвоило военните сили и вниманието на имперската дипломация. Комнините, Ангелите (1185-1204) и първите Палеолози (1261-1453 година) се бояли от Запада в много по-голяма степен, отколкото от бавното, но методично настъпление на селджуките и османците от Изток. Приоритетът на западните отношения придобил и религиозен характер. В Константинопол се смятало, че всяка инициатива за съюз или конфронтация с която и да е западноевропейска сила минава през Латеранския дворец на римските папи. За това имало сериозни основания.
В интересуващия ни период – от края на XI-ти век до средата на XV-ти век – папството наистина представлява или се опитва да представлява политическото ръководство на римокатолическия свят. В тази връзка политическите по същност и характер взаимоотношения на западноевропейските държави с Византия не оставали без намесата на папския институт. Затова и Византия, когато изпаднала в крайно затруднено положение от ислямския Изток, потърсила защитата на християнския Запад в името на общата кауза на християнската Църква. Но тази помощ имала своята цена.
И двете страни смятали, че сътрудничество и единодействие срещу ислямския Изток може да се получи само въз основа на изглаждане и урегулиране на църковните взаимоотношения. С други думи, целяло се постигането на определени компромиси, които най-общо могат да бъдат сведени до два варианта: или пълно признаване главенството на Западната църква в лицето на папския институт и приемане догмите на Римокатолическата църква, или признаване главенството на папата при запазена автономия в канонично-догматическия живот на Източноправославната църква. Несъмнено вторият вариант бил по-приемлив за Византия и източноправославната Константинополска патриаршия. Така се стига до идеята за униите, повечето от които преследвали политически цели. В този смисъл още тук е необходимо да се подчертае, че многократните опити за сближение между двете църкви идвали като инициатива от Византия, а причина бил обикновено поредният военен натиск от страна на селджукско-османската общност.
Пръв опит за сближение на тази основа станал призивът на император Алексий I Комнин (1081-1118), отправен през 1094 година до папа Урбан II за оказване на помощ срещу многобройните врагове на погиващата източна християнска империя. Притиснат едновременно от печенези, узи и селджуки, императорът нямал възможност да отстои натиска на варварите без съюзници. Призивът на източнохристиянския император допринесъл за окончателното изкристализиране на кръстоносната идея, която папата привел в движение няколко години по-късно на събора в Клермон-Феран. Наистина, когато се провел Първият кръстоносен поход – 1096 година – за освобождаване на Гроба Господен в Иерусалим, Алексий I Комнин вече нямал нужда от търсената помощ, но Византия не могла да отклони преминаването на кръстоносците през нейна територия.
По време на Втория кръстоносен поход (1147-1149 година) сред западноевропейското рицарство се оформило убеждението, че причината за неуспеха на кръстоносното начинание били „схизматичните гърци“. Оттогава започнала да зрее идеята за унищожението на „схизматичната империя“ като предпоставка за отвоюването на светите места. Благодарение на енергичните дипломатически действия на император Мануил I Комнин (1143-1180) опасността от подобно начинание била отклонена. Нещо повече, Мануил I положил усилия да укрепи разклатеното византийско влияние в Южна Италия, като предложи помощта си на папата за уреждането на църковния спор от 1054 година.
Преговорите започнали през 1155-1156 година, като редом с политическите въпроси стоели и църковните. Притиснат от германския император Фридрих I Барбароса, папа Александър III (1159-1181) проявил благосклонност при уреждането на спора с Константинополската патриаршия. Под давлението на френския крал Луи VII през 1169 година Мануил I поставил пред папата въпроса за снемане на схизмата. Пратеникът му севаст Йордан заявил пред апостолическия престол, че неговият господар желае да съедини своята Църква с „майката на всички църкви“, та двете да бъдат под ръководството на един глава. Тази необичайна отстъпка от страна на Византия намира обяснение във второто предложение на императора – да бъде признат от папата за единствен „римски“ император, тоест светската власт на Изток и на Запад да се постави под ръководството на константинополския василевс.
По всяка вероятност до споразумение не се стигнало. В папския двор не били ентусиазирани от византийската оферта поради страха от засилване на константинополското политическо влияние в Италия. По този повод известният византийски историк от тази епоха Никита Хониат прави интересна констатация. Според него Мануил Комнин пръв предугадил крайните намерения на западноевропейското рицарство и чрез предложението си към папата се опитал да разруши антивизантийския съюз. Императорът бил убеден, пише Никита Хониат, че мирът с източните народи може да се купи, но със западните това могло да се уреди или с отстъпки, или с война.
В последната година от живота си (1179) Мануил I отново изпратил пратеници в Латеранския дворец, но католическите прелати го подозирали в неискреност и отклонили преговорите.
Управлението на Ангелите (1185-1204) изправя Византия пред ръба на пропастта. Отношенията със Запада се влошили и военният конфликт станал неизбежен. През април 1204 година рицарите от Четвъртият кръстоносен поход превзели Константинопол и създали Латинската империя, а в престолнината на византийските василевси се настанил католически патриарх.
В периода на „изгнание на Византия“ (1204-1261 година) натрупаната от миналото омраза между католици и православни още повече се задълбочила. Византийците схващали латините като натрапници и завоеватели, изповядващи еретическо християнство. Същото било отношението и на другата страна. Когато през лятото на 1261 година на никейския император Михаил VIII Палеолог се удава да отвоюва Константинопол и да възстанови Византийската империя, конфронтацията на интересите на двете религиозно-политически общности достигнала своята кулминация. Наследниците на Латинската империя не приели реалностите и положили много усилия да мобилизират вниманието на западноевропейските католически държави за възстановяване на латинското присъствие, тъй като то засягало интересите на мнозина.
Въпросът за разрива между Източната и Западната църква в 1054 година е твърде обширен и доста комплициран. Тук ще бъдат маркирани само някои основни моменти.
Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато над събралите се в една иерусалимска горница слязъл Дух Свети във вид на езици, като че огнени, които се разделили и се спрели по един на всекиго от тях. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да говорят на други езици, според както Духът им давал да изговарят (Деяния на светите апостоли 2:3-4). Боязливите до този момент апостоли станали смели проповедници и вестители на Христовото учение. И още същия ден повярвали в Христа и се кръстили около 3,000 души. Те били от различни народности – предимно в пределите на обширната тогава Римска империя. Като се завърнали по своите места, всеки от повярвалите на свой ред възвестявал новото учение.
Независимо от предприетите гонения срещу християните, техният брой се увеличавал бързо и с течение на времето те проникнали и намерили свои последователи в цялата Римска империя. След прекратяването на гоненията в началото на IV-ти век животът на Църквата се организирал структурно както в източната, така и в западната половина на Римската империя. Отначало всички християни живеели във верово и структурно единство. Придържали се към повелята на Христа – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Постепенно обаче географската отдалеченост между Източната и Западната църква, от една страна, различната душевна ориентация на източните и на западните хора, от друга, разноликата им историческа съдба, от трета, оказали своето въздействие: започнали да се оформят различия в учението, задачите и интересите им.
Независимо от това, че и на Изток, и на Запад изповядвали едни и същи верови истини, признавали едни и същи нравствени норми, практикували едни и същи тайнства и правила за църковно устройство, в западната половина на Църквата постепенно започнало създаването на особен стил на живот, който импонирал на западния начин на мислене и отразявал спецификата в светоусещането на западните хора. То насочвало мисълта на християните там повече към земните проблеми, докато източните християни, съобразно своята душевна нагласа гледали повече нагоре, към отвъдното. Западните акцентирали върху спекулативния характер на вярата, източните – върху преживяването ѝ. Западните търсели доводи от разума, източните – от сърцето. Така с течение на времето между Изтока и Запада изникнали несъгласия и спорове, прераснали през вековете в непреодолими конфликти. Първите спорове се зародили през II-ри век във връзка с празнуването на празника Пасха (Великден). Този спор получил решение на Първия вселенски събор (325 година). През III-ти век се водил спор относно кръщаването на еретиците. Все пак през първите три века различията отстъпвали пред общия враг – езичеството и свързаните с него гонения срещу християните. Любовта туширала тези различия.
Обективно погледнато, политическото разделение на Римската империя в края на IV-ти век допринесло твърде много за задълбочаване и разширяване на конфликтите между Изтока и Запада. Още през същия век на Запад започнали да се създават и затвърдяват обреди, обичаи и мнения, различни от тези на Изток. Така например Изтокът запазил строгия режим по време на постния период, докато Западът облекчил поста, като разрешавал употребата на мляко и млечни продукти; на Изток тайнството Миропомазване се извършвало (и сега се извършва) веднага след тайнството Кръщение от епископи или презвитери, на Запад това ставало (и сега става) на 7-годишна възраст и се извършвало само от епископи; на Изток имало (и сега има) духовни лица, които не са женени (монасите), а също и женени (свещениците), на Запад се утвърдил така нареченият целибат, тоест само неженени духовници, и други. От VI-ти век Западната църква внесла и верови различия: там се появило учението за изхождане на Светия Дух и от Сина (така нареченото Филиокве), макар че до началото на XI-ти век то не било санкционирано от Римската църква. Това тя направила в 1014 година.
Дори и при наличието на такива различия единството се запазвало в името на любовта. Но когато горделивите претенции на Рим за власт и господство над цялата Църква започнали да се изразяват все по-дръзко, Източната църква съзряла в тези претенции реална опасност за свободата, единството и съборното начало в църковния живот. Това породило сериозни спорове и довело до печални резултати. Всъщност идеята за господство на Рим в най-плаха форма се зародила още през II-ри век. Следващите векове донесли благоприятни за Рим исторически обстоятелства, които били използвани максимално. По-важните от тях са:
1.Изключително благоприятното положение на Римската църква в сравнение с Източните църкви, което се изразявало в това, че:
a)нейният епископ се намирал в столицата на Римската империя. Това го поставяло в положение на извънредна почит и уважение в целия тогавашен християнски свят;
б)Римската църква била единствената на запад, основана от апостоли (Петър и Павел);
в)и двамата апостоли прекарали края на живота си в Рим и там загинали мъченически за вярата, което, безспорно, повдигало неговия авторитет, особено между западните църкви;
г)там първо се прилагали императорските укази за преследване на християните и мнозина от тях понесли мъченически венец;
д)материално тя била най-богата, към нея принадлежали влиятелни лица, някои от които били в близки отношения с императорския двор – нещо, което в другите църкви не съществувало. Поради това тя имала възможност в трудни моменти да оказва материална помощ на нуждаещи се, което се оценявало високо.
Вече беше казано, че иконоборската ерес като организирано движение възникнала и се оформила във Византия в първите десетилетия на VIII-ми век. Неин държавен идеолог бил византийският император Лъв III Сириец. Разгледани бяха и причините за възникването на иконоборството.
Излишно е да се поставя въпросът как Църквата се е противопоставила на тази ерес. Опитът от предишните векове показал, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно реагира в своята пълнота – чрез вселенски събор. Така станало и в този случай.
По времето на византийската императрица Ирина и нейния син Константин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор. Поради непреодолими пречки от държавно-политически характер съборът се състоял в Никея, а не в Константинопол, както първоначално се проектирало. Присъствали около 350 души. Откриването станало на 24 септември 787 година в храма „Св. Софѝя“. Имало общо 8 заседания, последното от които се състояло на 23 октомври същата година в Константинопол в присъствието на императорското семейство. Преседател на събора бил Константинополският патриарх Тарасий.
Понеже съборът бил свикан по повод на иконоборската ерес, естествено било върху тази тема да се акцентира по време на заседанията. В този смисъл по-специално внимание заслужават четвъртото, петотo, шестото и особено седмото заседание. На четвъртото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието. В края на това заседание членовете на събора подписали предварително постановление за почитането на иконите. На петото заседание присъстващите изслушали исторически свидетелства за предшествениците на иконоборците – самаряни, езичници, юдеи, гностици, монофизити и сарацини. На шестото заседание били приведени опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На седмото заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, единодушно приели окончателния текст на вероопределението и по установена вече традиция предали на анатема всички иконоборци.
Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:
„Ние пазим без нововъведения всички с писание или без писание установени за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.
Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внушеното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одежди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Господа Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната владичица наша света Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гледани изобразени на иконите, толкова повече тези, които ги гледат, биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини чрез кадене на тамян и поставяне на свещи, какъвто благочестив обичай имало и у древните. Защото честта, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“.
Цитираното вероопределение на събора съдържа следните основни идеи: 1. основанията за почитането на иконите; 2. почитта към Кръста като образец за почитта към иконите; 3. местата, гдето следва да се поставят иконите; 4. материята, от която те могат да се правят; 5. обектите на изображенията; 6. нравственият смисъл на почитта към тях, и 7. догматическият им смисъл.
За да се разбере правилно богословското съдържание на разглежданото вероопределение, необходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богословието на иконоборците.
Един от основните иконоборски аргументи бил, че употребата на изображения и поклонението пред тях противоречат на Свещеното Писание и на Свещеното Предание. Които се покланят на Бога, трябва да Му се покланят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (починал 339 година). Император Лъв III Сириец твърдял, че иконите, изпълващи храмовете, са идоли и тези, които им се кланят, са идолослужители.
Имайки предвид тези иконоборски концепции, на четвъртото си заседание отците на събора привели в подкрепа на иконопочитанието редица старозаветни и новозаветни свидетелства (например: Изход 25:1, 17-22; Числа 7:88-89; Иезекиил 41:16-20; Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли(от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и осемдесет и второто правило на Трулския събор.
От приведените свидетелства и направените по тях разсъждения става ясно, че:
1.макар и немного на брой, но все пак в Свещеното Писание има указания за съществуването на изображения и за почтителното отношение към тях, защото те са направени по Божие внушение;
2.Свещеното Писание не само не отхвърля изобразителното изкуство, но го санкционира и утвърждава;
З.старозаветната забрана се отнася за езическите изображения, тоест за изображенията на мними богове и за поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педагогически характер – да се предпази израил ският народ от езическо влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;
4.в Стария Завет има изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката природа, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и съответно – за почитане. Не могат да се търсят преки указания и в Новия Завет. Едва след като е завършено изкупителното дело на Иисус Христос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъдат на Иисус Христос и на Пресвета Богородица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотворния образ на Иисус Христос и за образа на св. Богородица, нарисуван от свети апостол и евангелист Лука;
5.има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение може да се отдава не само на Бога, но и на човеците и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли. Такава била Божията повеля. Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон. Апостолите подражавали на Христа. Служение обаче се отдава само на Бога. Това служение, макар и не пряко, е санкционирано още във Втората Божия заповед: „Не им се кланяй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14). „Господу, Богу твое- му ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите думи е казал и сам Иисус Христос (Матей 4:10; Лука 4:8). Обществените молитви, които христяните извършват поустановено чинопоследование, се именуват винаги богослужение, а не служение на един или друг светец. При това библейско разграничение между поклонение и служение няма никакво основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между поклонение и служение е фиксирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество…“.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.