Етикет: християнство

Митологизиране*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Xристиянството е историческа религия в пълния смисъл на думата. Това не означава само, че то е проникнало в живота на човечеството като формираща културна и обществена сила и има своя история. В това отношение религиозният култ, утвърдил се за определено време, упражнил влияние върху съдбата на един или няколко народи и станал исторически фактор, има историческо измерение и може да бъде разглеждан от историческа гледна точка. Християнството е историческа религия преди всичко поради обстоятелството, че е основано от историческата личност на Иисус Христос и е култ към Него. Следователно, то се изгражда върху двойна основа: религиозната потребност на човешката душа и историческата реалност на Иисусовата личност, която притежава човешки и божествен или богочовешки характер. Съответно на това християнската вяра засвидетелства и обосновава своята истинност както религиозно, така и исторически.

Въз основа на същата теза, отрицание на християнството се изгражда върху две плоскости – философска и историческа.

На първо място се полагат старания да се докаже, че религиозната потребност има незакономерен произход и че тя не свързва човешката душа със свръхестествения и божествен свят. На такава обща и най-широка плоскост се отрича религията въобще, тоест религиозността във всички форми на нейното индивидуално и историческо проявяване. Тази философска аргументация е неубедителна за напредналия в духовния живот религиозен човек. За него религиозната потребност е насъщна душевна нужда, която заявява себе си в съзнанието му и изисква непременно да бъде удовлетворена. В противен случай той чувства духовен глад и духовна жажда, които, ако не бъдат задоволени, разяждат основното ядро на душата му, внасят смут в живота му, заплашват го с душевни разстройства и с вечна гибел. При това за такъв човек религиозната потребност не е обикновена проява, която носи безпредметен характер или има за свой предмет фалшиво отражение на емпиричната действителност в примитивното или непросветено човешко съзнание. Бог за него не е своеобразно отражение на природата или на Вселената, а свръхприродна духовна действителност, която той непосредствено възприема със своя дух и с която духовно общува.

Силата на религията обаче не се състои само в религиозната потребност и настройка на човешката душа. Религията придобива пълно разкритие и висша проява в християнството, тъй като тук метафизичното и историческото са се свързали и взаимно са се укрепили в човешкото съзнание. Някои представители на западноевропейското Възраждане и на просветителската епоха подчертават идеята: “Само метафизичното може да ни спаси. Историческото не прави човека блажен!”

Безспорно е, че спасението, за което копнее човешката душа и което търси в религията, може да настъпи само от метафизичното, разбрано в дълбокия му смисъл – не само като отвъдфизично, но и като свръхфизично, духовно и божествено битие. Но как може да дойде спасение от метафизичното, ако то не влезе по някакъв начин в допир с нашия свят и ако не стане действаща и преобразяваща сила в историята на човечеството? Следователно, метафизичното битие може да прояви своята спасителна сила, като се облече в одеянието на историческото битие, като се превърне в исторически факт и непрекъснато действа в историята като една от нейните ръководни сили. Само чрез християнската религия метафизичното битие е влязло в историята, придобило е исторически характер и действа също като историческа сила, тъй като тя е Евангелие за боговъплъщението в историческото лице на Иисус от Назарет. Евангелието от Иоан започва своя боговдъхновен разказ именно с това, че предвечният божествен Логос се е въплътил и станал човек. В лицето на Иисус Христос метафизичното и божественото битие влиза в историята и излъчва от себе си спасителни сили, достъпни на всеки човек, който чрез вярата отваря вратата на сърцето си за него, възражда се за нов живот, непрекъснато израства духовно и се обожествява чрез него.

Влизането на Бога в историята чрез въплъщението на Логоса в лицето на Иисус Христос е най-важният факт в религиозния живот на човечеството. Върху него се крепи християнската религия, която създаде нова ера в историята на човечеството и продължава да принадлежи към факторите на нейното прогресивно движение и културно издигане.

Оттук може да се разбере защо отрицанието на религията се изгражда на философска и на историческа основа. Ако документално и убедително се отхвърли историческият характер на Иисусовата личност, метафизичното, върху което се възлага надеждата за спасението, губи реално очертание и действена сила и християнската религия се лишава от твърда основа. Затова в ново време се предприеха множество грандиозни опити да бъде отречен историческият характер на Иисусовата личност, да бъде обявен Основателят на християнството за митично същество.

Едва в края на XVIII-ти век се появиха мислители, които започнаха аргументирано да оспорват и отричат историческото съществуване на Иисус Христос. Пръв такъв опит извършва французинът Шарл Дюпюи през 1781 година, а десет години след него – съотечественикът му Константин Волней. Оттогава досега теорията за митичния характер на Христовата личност придоби множество привърженици. Между тях заслужава да бъдат назовани поне някои, които са положили големи старания за обосноваване на тази теория и за нейното широко пропагандиране като Давид Щраус, Бруно Бауер, Алберт Калтхоф, Уилям Смит, Артур Древс, Джон Робертсон, Анджей Немоевски, Бенджамин Смит, Беннион Келерман, Самуел Лубински, Георг Брандес и Роберт Юрьевич Випер.

Привържениците на митологичната теория поддържат тезата, че Иисус Христос е мит, като за това привеждат основания, че е легендарна личност, че никога не е живял, не е проповядвал някакво учение, не е основавал някаква религия.

Ето в най-общи линии основните твърдения на митологичната теория. Християнската религия не води началото си от Иисус Христос, тъй като Той не е съществувал като историческа личност. Тя е възникнала като историческа необходимост поради борбите на робите против робовладелците в Римската империя. А историческата обстановка, сред която е възникнала християнската религия и която я е произвела като свое закономерно явление, е следната. През първия век преди Рождество Христово огромна част от робите в Римската империя водила открита борба срещу жестокостите на робовладелската класа. В тази борба робите увличали след себе си свободните селяни и занаятчии, които също били подложени на икономически гнет. Eдно след друго пламвали въстания, в които обезправените, измъчени и угнетени роби се опитвали със силата на оръжието да свалят от власт робовладелското малцинство и да извоюват свобода и условия за благополучен живот. От всички въстания, които по това време избухнали в Римската империя, най-голямо било това на робите в Италия през 73-71 година преди Рождество Христово. То било ръководено от Спартак, един от най-забележителните пълководци на угнетените народи в древността. Поради мощта на робовладелски Рим тези въстания завършвали с поражение; робовладелският строй утвърждавал държавната си власт и жестоко се разплащал с непокорните роби. Неуспехите в борбата против тираните създали разочарование сред народа. Тази обществена обстановка родила християнската религия; след кървавите и безуспешни сражения копнеещите за свобода роби не преклонили глава, а само сменили оръжието си – на мястото на грубата естествена сила те поставили вярата в свръхестествената сила, на мястото на реалната победа в този свят те издигнали идеалната утеха на задгробното възмездие и на вечното блаженство в небесното царство. На тази основа се засилила много и намерила най-широко разпространение вярата в Месия, тоест в божествен Помазаник (на старогръцки език “Христос”) и Спасител. Така безсилието на хората създало в съзнанието им вярата във всесилния Бог, с Чиято помощ те желаели да сринат омразната тирания на робовладелците. С помощта на Месия робите разчитали да постигнат окончателна и пълна победа.

Следователно, според митологичната теория вярата в Христос дължи своята поява на поражението на робските въстания в Римската империя, а не на исторически съществувалата личност на Иисус Христос. Митът за Спасителя бил създаден като свръхестествено оръжие на робите в борбата им срещу робовладелците и той победил, тъй като Спартак и много други пълководци на робите претърпели поражение. “Христос победи – говори съвременният френски историк Шарл Еншлен, привърженик на митологичната теория за произхода на християнството, – защото Спартак претърпя поражение.”

Господ Иисус Христос

В този дух митологичната теория изяснява основното съдържание на християнската религия. Според нея то представлява обобщение на много древни митове и легенди на съществуващи по-рано религиозни и мистико-философски течения. Народите от източните части на Римската империя познавали много разкази за чудеса на спасители като египетския бог Озирис, фригийския бог Атис, вавилонския бог Тамуз и други, които се жертвали за щастието на хората, а впоследствие възкръсвали. Всеки един от тези спасители се представял като роден от непорочна дева; така представяли Иисус Христос и християнските предания.

Повечето поддръжници на митологичната теория твърдят, че от всички древни митични богове Иисус Христос стои в най-близко идейно сродство и в генетична връзка с персийския бог на слънцето Митра, чийто култ, митраизмът, бил широко разпространен в редица места на Римската империя. Разбира се, според привържениците на митологичната теория в образа на Иисус Христос като Месия и Спасител били внесени и много нови елементи, взети предимно от Стария Завет, от Филон Александрийски, от стоицизма и неоплатонизма, за да можел той да задоволи повишените изисквания на хората през новата епоха. Така библейският образ на Месия еволюирал, като бил обогатен с идеите на филоновото алегорично и мистично тълкуване на Стария Завет. Под влияние на Бруно Бауер се утвърдило схващането, че александрийският евреин Филон, който живял до 40-та година след Рождество Христово, е истинският баща на християнството. Стоицизмът в неговата вулгаризирана форма пък оказал силно влияние върху моралните възгледи на организаторите на първите християнски църкви. Римският стоически философ Сенека бива обявен за “чичо” на християнството. Посочва се като установено, например, голямото влияние на произведенията на Сенека върху посланията на св. апостол Павел. Под влияние на изменящите се обществени условия се изменял и развивал и образът на Иисус Христос. В първи век, когато свирепствала разрушителна социална криза, се създала идеята за “Второто пришествие”; Иисус трябвало да причини кървав разгром на богатите и насилниците и да предаде царството на бедните и кротки християни. През втори и трети век, когато социалната криза преминала, Христос започнал да бъде представян като мистичен спасител на хората в неясното бъдеще, когато щяло да стане възкресениете на мъртвите. В цялото историческо оформяне и укрепване на религиозния мит за Иисус Христос най-същественият фактор за неговата жизнеспособност през периода на всички класови общества бил сближаването и сродяването на този мит с жизнените интереси на експлоататорите, които залагали много средства за широкото му разпространяване сред народа. Завършвайки аргументацията си, привържениците на митологичната теория заключават: Иисус Христос не принадлежи към категорията на историческите личности; Той е чисто митично, фантастично същество, каквито са Зевс, Марс, Озирис, Атис, Кибела, и най-вече Митра.

Следва…(виж тук)

____________________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 33-37. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d45

Догматически истини и нравствени норми в литургията на св. Иоан Златоуст*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Николай

I. В литургията на оглашените

Светата литургия е основното християнско обществено богослужение, установено от Господ Иисус Христос на тайната вечеря с поръчение да се извършва в спомен на Неговата изкупителна смърт и възкресение до второто Му идване (1 Коринтяни 11:23-26; Матей 26:26-28; Марк 14:22-24; Лука 22:19- 20). През време на литургията се извършва най-великото християнско тайн­ство – пресъществяването на пренесените дарове – хляб и вино – в тяло и кръв Христови. Като се причестяват с тези Христови тайни вярващите се съединяват с Христа, получават прощение на греховете и благодатни сили за духовен растеж (Матей 26:28; Иоан 6:51-54). Причестяването от една евхаристийна чаша е свидетелство за единството на Христовата църква, която чрез него се усъвършенства и разраства като мистично тяло Христово (1 Коринтяни 12-27; Ефесяни 4:11-12, 15-16).

Християнската църква е запазила литургийните последования на св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. апостол Яков, св. евангелист Марк и св. Григорий Двоеслов, папа Римски. Последната света литургия фактически е последование за причестяване на вечерното богослужение през Великия пост с дарове, осветени на Василиева или Златоустова литургия. Заради това тя се нарича „преждеосвещена“. Най-често се отслужва литургията на св. Иоан Златоуст.

Литургията на св. Иоан Златоуст се състои от три части: проскомидия, литургия на оглашените и литургия на верните.

Литургията на оглашените е онази част от Божествената литургия, на която са имали право да присъстват оглашените, тоест обучаваните в Хри­стовите истини, кандидатите да приемат свето кръщение и да станат членове на църквата. Тя се състои от редица молитви, песнопения и четения от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. След поучение върху някое от четивата и специална молитва, оглашените били приканвани да напуснат храма, защото нямали право да участват в следващите части на литургията – проскомидията и литургията на верните.

Сега проскомидията се извършва тайно преди литургията на оглаше­ните.

Литургията на верните, на приелите светото тайнство кръщение дей­ствителни членове на църквата, е третата част на светата литургия. Приготвените на проскомидията дарове тържествено се пренасят по време на Великия вход и се поставят върху светия престол. Тук те се принасят като словесна, хвалебна, умилостивителна и благодарствена жертва и с призоваването на Светия Дух се пресъществяват в тайни Христови – в Негово тяло и кръв. Вярващите се причестяват с тях, за да получат прощение на греховете, душевна трезвост, за усъвършенстване във вярата и любовта.

Молитвите и тайнодействията на трите части на светата литургия са богати с догматически истини и нравствени християнски изисквания. Поради богат­ството на идеи и благодатни сили, които светата литургия съдържа в себе си участието в нея винаги се е смятало за едно от най-важните задължения на християните. И днес междуцърковни конференции я препоръчват като належащо условие за напредъка на отделния християнин и на цялата църква.

Ще проследим християнските догматически и нравствени истини и по­вели, отразени в литургията на оглашените и в литургията на верните. Проскомидията няма да разглеждаме, защото се извършва тайно от свещеника.

Трябва да се има предвид също така, че началният възглас и вели­ката ектения от литургията на оглашените е преминала от литургията на верните през V-ти век, когато институтът на оглашените престанал да съществува.

Сега литургията на оглашените започва с тържествения възглас: „Бла­гословено е царството на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове!“ Вярващите отговарят: „Амин!“, тоест истина е, така е!

Чрез този възглас в самото начало на Божествената литургия се из­повядва вярата в троичността на Бога, във вечността на Неговото съществу­ване, в Неговата сила и всемогъщество. Възгласът ни напомня думите на св. пророк Даниил за вечността на Божието царство (Даниил 2:44; 6:26; 7:14) и тези на псалмопевеца Давид за вечността на Бога (Псалом 101:27-28; 89:1, 5). Новозаветният елемент се състои в това, че вечността на Божието царство принадлежи на Троичния Бог – Отца, и Сина, и Светия Дух. Това царство е благословено – извор е на благословии и добрини за цялото човечество. То е царство на правда, мир и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).

В следващата подир началния възглас велика ектения християните се приканват да се молят за мир, за мира в целия свят, за духовните и светски ръководители, за изобилие на земните плодове и за всички, които се намират в беди, нещастия и изпитания, за болните и за тяхното спасение. Накрая се приканват да предадат взаимно себе си и целия си живот на Христа Бога. Чрез моленията на великата ектения се изразява вярата в Божието все­могъщество, милост и доброта. За висше благо се изповядва вътрешният, благодатен небесен мир и мира между всички народи в света, без войни, кръвопролития, раздори и смутове. Изразява се и благоговейната почит към Божията майка „пресветата, пречиста, преблагословена наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария“, запазила своето девство и след раждането на Христа Бога.

Прочетете още „Догматически истини и нравствени норми в литургията на св. Иоан Златоуст*“ →

Християнската надежда и Христовото изкупително дело*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

След вярата в триличния Бог непосреден извор на християнската надежда е изкупителното дело на Богочовека – Господ Иисус Христос. Без Него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тимотей 1:1) и „упование на славата“ (Колосяни 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредник между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.

Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Му с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлоблив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евреи 7:21-28; срв. Псалом 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евреи 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господ Иисус Христос, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан, 2:1; Римляни 8:34; 1 Тимотей 2:5; Евреи 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителнпя бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евреи 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите“[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите опрeделени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евреи 10:19-24).

Прочетете още „Християнската надежда и Христовото изкупително дело*“ →

Образът на детето в християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

(По случай Международния ден и декада на детето)

Иван Г. Панчовски

С пленителния си образ, с невинността и нравствената си чистота, с обещанията си за ново творчество и по-добра бъднина на човечеството детето винаги е излъчвало очарование и е предизвиквало обаяние. Наистина, има ли нещо по-красиво и по-обнадеждаващо от децата? Често пъти ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев; украсяваме ги с най-ху­бави епитети; възлагаме им със светли надежди. Всяко дете е не само невин­ност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и пълноценното му съдържание. Те събират като чуден фокус настоящето и бъдещето на планетата. Те са необходимо звено между миналото и бъдещето на човешкия род, което не само го запазва, но и го обновява.

В началото на нашето столетие (1902 година) излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от шведската педагожка Елен Кей. Под нейно влияние целият двадесети век е обявен за век на детето. Това съчинение предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката му. То бързо беше преведено и издадено на много езици в Европа, включи­телно на български (в 1907 година). В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей не иска да се отнасяме към детето като към играчка и още по-малко като към безправно същество. Тя от­правя вдъхновен призив за запазване детето чисто и невинно, за спасяването му от разновидните угрози на света: бедността, издевателството, демонична­та съблазън, безпризорността, наркоманията, ужаса от войната. От родите­лите се изисква да осъзнаят най-голямата си отговорност и да изпълнят свещения си дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на децата си.

След обявяването на нашето столетие за „Век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да спасим децата! Да запазим цвета и бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на 1 юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив да отстояваме правата на децата навсякъде и особено там, където те жестоко се погазват, където деца са обре­чени на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се зат­варят вратите на училището за тях, където деца се осакатяват и избиват. В 1959 година Общото събрание на Организацията на Обединените нации изра­боти и прие „Декларация за защита правата на детето“, с която прикани хо­рата и народите от целия свят да ценят и зачитат човешкото достойнство на всяко дете и по законодателен път да осигуряват съзнателно и отговорно правата му, обхванати в десет точки. В тях между другото се повелява: де­тето да бъде защитавано от небрежност, жестокост, принуда, търговски сделки и експлоатация; да бъде защитавано срещу расова, религиозна и всяка друга дискриминация.

Въпреки този законодателен акт на Международното право за защита на детето в световен мащаб, всеки ден по нашата планета умират от глад, недояждане и епидемични заболявания над 80,000 деца, по-голямата част от които не достигат дори до едногодишна възраст. Около 43 милиона деца от 6 до 16 години продават своя невръстен труд, за да изкарат късче хляб. Около 240 милиона деца от 5 до 16-годишна възраст не посещават училище. Около 10 милиона деца под 5-годишна възраст са обречени в развиващите се страни на гладна смърт. Пет милиона деца са изгнаници: нямат отечество и бащина стряха. Общо в света днес има 1 милиард и 300 милиона деца и повечето от половината от тях са лишени от възможност да се радват на живота, да се раз­виват и обогатяват със знание и опит, да се учат на доброта и добродетел; ли­шени от медицинска помощ и изобщо от закрила; угнетявани по всевъзможни начини. Все повече се ширят наркоманията, престъпността, самоубийствата и проституцията сред децата. Посочените цифри не са мъртви, те не са фор­мални: зад всяка една от тях се крие детско създание, което е лишено от хляб, трепери от студ, ужасява се от сграбчваща го смърт.

За насърчаване любовта към децата и грижата за тях, за поставянето на децата в благоприятни условия за живот и развитие, образование и въз­питание, за благополучието и щастието им Тридесет и първата сесия на Общото събрание на Организацията на Обединените нации провъзгласи 1979 година за Международна година на детето. Вече не един ден в годината, а цяла година се провъзгласява за година на детето! Светът се развълнува от този акт от изключително хуманно и социално значение. Връхна точка в международните мероприятия за защита на децата бе „Всемирният ден на детето“, честван на 3 октомври 1979 година. На този ден представителна делегация на деца от целия свят удари в седалището на Организацията на Обединените нации за пръв път така наречената „Камбана на мира“. Чрез звъна на тази камбана децата от целия свят заявиха: „Ние искаме мир между всички хора и народи, за да растем щастливо и щастливо да бъде новото човечество!“ Сред многото мероприятия в нашата страна за всестранна грижа за децата от международно значение е проведената с голям успех в София Международна детска асамблея „Знаме на мира“. Девизът на асамблеята бе: „Единство, творчество, красота“. Това е крилат девиз. Той има предвид „единство в името на мира и щастието на днешните и идните поколения; единство, което създава условия за истинско творчество; творчество, което създава красота в живота, извор на оптимизъм и на действена вяра в мирното бъдеще на нашата многострадална планета“- както се заяви от най-високо място при откриването на асамблеята. Там прозвуча увереният глас на бъдещето, призивът и вярата на децата – бъде­щето на планетата: „Майки и бащи, пазете радостта на човешката общност! Нека символът на детето, което свързва в едно минало, настояще и бъдеще и винаги събира като мост деца и родители, бъде вечно сияйно чист!“

Едва ли има човешко сърце, което да не се вълнува от огромния напредък, от повратния исторически момент в отношенията към децата, в грижата за тяхното благополучно съществуване, хармонично развитие и творческо офор­мяне. Като вярващи и членове на светата Църква ние сме дълбоко убедени, че в сложната тъкан от причини и фактори, които доведоха до такова благо­приятно развитие, има не малък дял и християнската вяра, която ето вече двадесет века призовава да обичаме децата и да се грижим за тях като за Господа. За по-пълно разкриване на тази истина допринася обсъждането на темата за образа на детето в християнското семейство в рамките на Между­народния ден на детето, както и на обявения преди години от Светия Синод на Българската православна църква празник „Въведение Богородично“ за „Ден на християнското семейство“.

Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божестве­ните откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си начатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно съществуване и вечен живот. Бог е небесен Отец на всички хора. Обръщайки се молитвено към Все­вишния, ние можем да кажем като Гьотевия герой Вертер: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях обича повече от всичко, защото в девствената чи­стота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите те имат ангелски чин.“

Прочетете още „Образът на детето в християнското семейство*“ →

Духовната структура на християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владе­тел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).

За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).

Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.

Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).

Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важ­ност и сериозност, тежест и здравина.

При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.

Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).

Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна об­щина – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Зла­тоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.

По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на доброде­тели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».

За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.

Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е не­бесна покровителка и закрилница на семейството.

Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.

Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското се­мейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.

Прочетете още „Духовната структура на християнското семейство*“ →

Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Денев

Априлското въстание от 1876 година било потушено с нечувана жестокост. Турците избили около 30,000 невинни жени и деца. Множество градове и села били изгорени. Страданията на българите били неуписуеми.

По искане на Русия на 11/23.12.1876 година била свикана Цариградската конференция на Великите сили, която завършила с неус­пех. Турция отказала да изпълни решенията на конференцията, както и решенията на Лондонския протокол от 19.03.1877 година, което ускорило обявяването на Руско-турската освободителна война на 12/24.04.1877 година в град Кишинев.

Това важно събитие за българите на­мерило отражение и в Църковната проповед.

На 8 април 1877 година руският император Александър II напуснал Петербург на път за Кишинев. На гара Унгени той бил посрещнат най-тържествено от румънското духовенство, начело с Молдавския митропо­лит, който приветствал императора със свитата му. Александър II отговорил и бла­годарил за топлия прием.

В Кишинев той бил посрещнат с камбанен звън. Местният епископ (а от 1869 година и архиепископ) Павел, заедно с градското духовенство го причакал пред катедралата в пълно архиерейско облeчение и светия Кръст в ръце.

При посрещането на императора в града, Кишиневският  и Хотински епископ произнесъл кратка приветствена реч. Тя няма начален текст и започва направо с обръщението: „Благочестивейший Государь!“ В първата ѝ част се говори за положителното отношение на императора към поробените християни на Балканите, както и за целта на идването му в Кишинев. Във втората част се изказват пожелания за ус­пех в замисленото дело.

Види се, епископът ще да е бил запознат добре с намеренията на императора, затова и започва приветствената си реч така: „Ти, единствен, с верния ти народ, възлюби тъпканите от печата на исляма християнски народи, не само с думи или с език, но с дела и истина (1 Иоан 3:18). Царственият ти глас през всички дни на твоето царуване незамлъкващо се е издигал в защита на угнетените. И неотдавна твоето мощно слово стана велико дело на любов към тях.“

Тук епископ Павел намеква за неуспеха в Сръбско-турската война от 1876 година и дипломатическата намеса на Русия в нея.

Авторът на речта формулира целта на посещението на императора в Кишинев ясно и определено така: „Сега ти с августейшия си син, твоят наследник, идваш при нас на границата на Руското царство към пределите на поробителя на нашите братя по вяра и кръв, идваш на мястото, където се съсредоточава твоето христо­любиво войнство за ново още по-велико де­ло на любовта към поробените… Ти идваш при нас, за да заповядаш на твоите войски, ако не всецяло да съкрушат, то съкрушително да разтърсят и самите основи на Вратите адови (Матей 16:18)… и със скъпата руска кръв да изкупиш, с огън и желязо да спасиш поробените от жестокия покорител; да ги избавиш от живот, изпълнен с адски мъчения. Да излекуваш раните им. Да вдъхнеш в тях нов живот и да им дариш човешки права.

Bтopaтa част на речта, както вече казахме съдържа благопожелания за успех в замисленото дело. Още в началото на тази част Кишиневският и Хотински епископ прави кратка психологическа характерис­тика на императора. „Цар праведен и кротък, от Бога пазен!” Следват и пожеланията: Бог да го увенчае с нов лавров венец на славата: да го украси с венеца на освободител на угнетените християнски народи!

Като заключителен акорд звучат словата му, сполучливо съчетание на прекрас­но сравнение с възклицание: „От блясъка на подвизите и победите на твоите войски да помръкне луната и да възсияе като слънце Христовият кръст!“

В Кишинев, на Скаковое поле (хиподрума), днес квартал Ришкановка, красен от възпоминателен мавзолей на българското опълчение, бил направен преглед на войсковите части. След прегледа, Александьр II спрял сред полето и слязъл от коня си.

Излязъл напред, в пълно архиерейско облeчение, Кишиневският и Хотински епископ разпечатал връченото му официално писмо. Чула се заповед: „На молитву!“ Всички войници свалили шапки. Същото сторил и народът. Епископ Павел прочел високо Височайшия манифест на импера­тор Александър II за обявяване на Освободителната война.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

В този Манифест четем: „На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което ние всякога сме проявявали към съдбините на угнетеното Християнско население на Турция. Желанието да подобрим и обезпечим положението му е споделял с Нас и целият Руски народ, изразяващ днес своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на Хрис- тияните на Балканския полуостров…

Изчерпали докрай нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упор­ство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това налагат както чувството за справедливост, така и чувството за Собственото Наше достойнство. Турция със своя отказ Ни поставя в по­ложение на необходимост да прибегнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, Hue, в смирено упование в помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички Наши вероподаници, че е дошло време, предвидено в Нашите думи, на които би се отзовала цяла Русия. Hue бяхме изразили да действаме самостоятелно, когато на­мерим това за нужно и когато честта на Русия наложи това. Днес, призовавайки благословението Божие върху нашите доблестни войски, ние им повеляваме да влязат в пределите на Турция“.

Последвал молебен. Ликуващ хор запял: „Христос воскресе…“, „С нами Бог! Разумей­те, языци, и покоряйтеся, яко с нами Бог!“

Кишиневский Павел произнесъл реч, която е без начален текст. Започва направо с обръщението: „Вождове и войни христолюбиви!“ В първата част на речта Кишиневският и Хотински епископ говори за задачите, които император Александър II поставя с Манифеста си пред Руското войнство. Във втората част на речта, той сочи образци на бойна слава, които трябва да вдъхновяват войската.

Прочетете още „Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*“ →

Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място зае­ма култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската им­перия, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръч­ва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са слу­жили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче форми­рат особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отно­шението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийс­твата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношени­ето на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свобод­на) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сът­рудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са чле­нове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокра­ция. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се от­насят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освеща­ва човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като ос­новен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душе­вен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблема­тично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослуже­ние, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на все­ки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен харак­тер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контек­ста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враго­вете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отноше­нието ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните правос­лавни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните дър­жави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя хрис­тиянското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благо­дат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през веко­вете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнска­та ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава христи­янската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправ­дава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува не­обходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната вина­ги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*“ →