Етикет: християнско семейство

Човекът и семейството в библейска, светоотеческа и съвременна светлина

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Петев

Проблемите свързани с човека и семейството винаги са привли­чали вниманието на определе­ни научни среди и са представ­лявали едни от най-актуалните теми през всички времена от историята на човешко­то съществуване. Още св. Василий Велики (IV-ти век) свидетелства за твърде големия ин­терес на науката към проблемите на чове­ка, станал обект на собствените си научни занимания и изследвания. „Много трудове, казва той, с преголямо усърдие са написа­ни за нашето тяло… човешко[1]“.

Към темата за човека и семейството се насочват с голям интерес антропологията и психологията, анатомията и физиология­та, медицината и педагогиката, правото и социологията и други науки. С не по-мал­ко старание и интерес към въпросите, свър­зани с човека, семейството и тяхната съд­ба, се отнася и богословската наука.

Светските науки с цялото си усърдие и сериозност разглеждат човека повече като биологичен индивид, като жител само на този земен свят. В своите изследвания тези науки, въпреки подчертаното си старание, не обхващат цялостно човешката природа, отнасят се само до една част от нея, до те­лесното ѝ устройство, а пренебрегват най-важното – нейната духовна същност, която остава недостатъчно изследвана и по-мал­ко позната.

Богословската наука обаче гледа на чо­века не само като на земно същество, но и като на бъдещ небесен обитател, като бъ­дещ жител и на Царството Небесно, защото единствено Божественото Откровение ни дава възможната, необходима, най-вяр­на и най-пълна информация за човека с не­говата телесна и духовна природа. Оттук се вижда защо почти на всички тълкуватели и изследователи на Свещеното Писание прави впечатление различният подход на Бога в творческия процес при създаването на ма­териалното битие, от една страна, и на ду­ховното битие, от друга. При изясняване на библейското учение по този въпрос, за да се вникне по-дълбоко в неговата същност и да стане то по-нагледно за възприемане и по-лесно за усвояване от страна на вярва­щите, църковните отци правят едно съпос­тавяне на двете категории на творението – свят и човек – при което сравнение ясно се вижда и очертава разликата в тяхното нрав­ствено-духовно измерение и ценност. За да се получи вярно знание по разглеждания въпрос, според св. Василий Велики трябва да се сравни произходът на човека и произ­ходът на света[2].

Докато всяко нещо от материалното битие възниква по Божия воля, чрез Него­вата заповед: „Да бъде!“, и се появява по силата на вложените в първоматерията за­кони, то човекът идва в битие не по силата на някаква заповед, а по силата на Божи съвет. Той не казал, както за останалите: „Да бъде човек!“, а лично го създал. Бог не е наредил и на някоя от служащите Му си­ли да сътвори това или онова, или земята да произведе сама, но взел лично участие при сътворяването на човека. „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъх­на в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“, се казва в книга Би­тие, втора глава, седми стих.

По óбразното изказване и картинно из­разяване на св. Григорий Богослов: Бог, „вземайки част от новосъздадената земя, с безсмъртните Си ръце състави моя образ и му вдъхна от Своя живот, защото изпрати в него дух, който е струя на невидимия Бог“. „Така, по заключението на светителя, от пръст и дихание е сътворен човекът, образ на Безсмъртния, защото и у двамата гос­подства естеството на ума[3]“.

Това лично участие на Бога в сътворя­ването на човека вече отделя човека от ре­да на другите творения и го поставя по чест и достойнство на по-високо място от тях, защото неговото величие се състои не в по­добието му на тварния свят, а в това, че е създаден по образ и подобие Божие.

Светите църковни отци не гледат на чо­века като етап или определен момент от веригата в развитието на някакъв еволю­ционен процес.

Според св. Григорий Нисийски „човеш­кото естество… не постепенно се развива­ло в съвършенство, а със самото начало на битието има в себе си съвършенството, с което било създадено[4]“. Ето защо по своя­та психофизическа структура и устройство човешкото естество е такова и сега, каквото е било то още при първоначалното му създаване.

По общата констатация на църковни­те отци появата на човека не е случайно яв­ление в творението, а резултат на предвечно замислен от Бога план. Още при създа­ването му Бог определил мястото, ролята и значението на човека в този свят.

След като били създадени всички не­обходими за живеене условия, едва тогава, според св. Григорий Нисийски, човекът бил „въведен последен в творението“, защото „заедно с началото на битието си трябвало да стане и цар на подчинените… отчасти зрител, отчасти владетел[5]“ в света. Според църковните отци човекът е съединително­то звено, което привежда в единство „не­видимото и видимата природа[6]“. По думи­те на св. Григорий Богослов той е творе­ние „средно между смъртните и безсмърт­ните… мъдър тълкувател на небесното, ве­лик владетел на земята[7]“. Според църков­ните отци човекът е този, който дава сми­съл и на другото битие, без него всичко се обезсмисля.

Бог поставил човека в предварително създадените за него благоприятни условия за живеене, но той не бил само пасивен наб­людател и съзерцател на сътвореното от Бога, а имал задължението да го пази, да го обработва и да се грижи за него, да дава имена на животните (Битие 2:15-26) или, ка­зано с други думи, чрез въздействието си върху предоставената му от Бога среда, да създава и да твори както материална, така и духовна култура[8]. Но тези права и тази чест за господство в живота Бог не е дал само на мъжа. Според библейския разказ за творението при появата на човека Бог не е сътворил само мъж или само жена, а ги сътворил двама.

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им ре­че: плодете се и множете се, пълнете земя­та и обладайте я и господарувайте над мор­ските риби (и над зверовете), над небесни­те птици (и над всякакъв добитък, над ця­лата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Интересно е тук да се обърне внима­ние върху една малка, но съществена под­робност. Създаването на жената не е ста­нало така, както това при човека – от зем­на пръст и дихание Божие. Естеството на нейната природа е взето от човека. Каквото е естеството на мъжа, такова е то и на жената. Това се потвърждава от думите на самия човек, казани за жената: „… ето, то­ва е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)“ (Битие 2:23). По самата струк­тура на тяхната природа мъжът и жената не се различават съществено един от друг, освен в полово отношение. Затова съвсем правилно и вярно звучи казаната в Библи­ята житейска истина, на която всички сме свидетели, че „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24).

Според думите на църковния писател Тертулиан: „Колко славна е връзката на двама вярващи, когато имат една надежда, живеят според едни правила и служат на един Господ! Те са брат и сестра, двамата са съпрузи; в тях няма разделение нито по тяло, нито по душа. Те наистина са двама в една плът, а където плътта е една, там и душата е една[9]“. Това съвместно общуване на мъжа и жената е така силно, че ги до­вежда до пълно единство. В този съюз меж­ду двата пола, между мъжа и жената, се пос­тавя основата на семейството и се полага началото на общия съвместен живот.

Семейството обаче не е човешка фор­ма на общуване, появила се в определен мо­мент от историята на човечеството, и, спо­ред някои, ще дойде друг момент, когато тя ще изчезне така, както се е появила. Не чисто биологични влечения или социални инстинкти, нито само икономически инте­реси или политически съображения са пос­тавили началото на семейството като фор­ма на съвместен живот между двата пола. Според св. Иоан Златоуст семейството по­чива върху Божие установление и върху потребностите на човешката природа, ка­то служи за задоволяване на естествените влечения и чувства, пораждани от всеотдай­ната искрена и чиста любов между мъжа и жената[10].

Според Библията семейството се възп­риема като най-малката основна клетка на обществото. Образно казано, семейството е онази тайнствена лаборатория, в която, по Божия воля, се създава нов живот и в която се раждат бъдещите членове на об­ществото. Ако тази клетка е здрава – и об­ществото ще преуспява, но ако тази основ­на най-малка единица на обществото бъде разрушена, ще се разложи и самото общес­тво.

За да укрепи създадената свещена връз­ка между мъжа и жената и за да я направи по-здрава и по-устойчива срещу житейски­те бури и съблазни, срещу изкушенията и козните на тъмните сили в този свят, Бог, без да ограничава свободната воля на чо­века, дал редица морални норми и предпи­сания, които следва да се спазват от всич­ки.

Прочетете още „Човекът и семейството в библейска, светоотеческа и съвременна светлина“ →

Добродетели на християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

От всички социални институции и формации семейството е най-старата, най-съвършена и най-прекрасна човешка общност. От него изтича свежият и несекващ извор на човешкия живот, който се разлива по цялата Земя, внася в нея смисъл, придава ѝ завършеност, преобразява я непрестанно и я увенчава с нови съзидания. В семейството се отглеждат и възпитават строи­телите на обществения и националния живот, създателите на благá и цен­ности, двигателите на общочовешкия прогрес. От семейството излизат чле­новете на светата Църква, зидарите на Царството Божие на Земята, светците и праведниците, чиято духовна светлина прогонва мрака от душите и озарява пътя към вечността и блаженството. Неизброими и неизразими са благата и добрините, които се изковават в семейството и оттам оплождат общест­вото, народа, цялото човечество. Семейството представлява от себе си обще­ството в миниатюр: от неговата здравина и устойчивост зависят преуспя­ването и бъдещето на цялото човечество. Затова американският философ Джордж Сантаяна основателно нарича семейството „един от ше­дьоврите на природата[1]“. В очите на вярващите то наистина е шедьовър, който Всевишният е изваял със собствените Си ръце и в който е вложил неугасима искра от божествената Си любов, за да бъде образ на светата и животворяща Троица.

Колкото повече се съзнава величието на семейството, неговото високо предназначение и незаменимо значение, толкова по-дълбока и дори страшна изглежда кризата, която семейството изживява в наши дни. Световната преса непрестанно привежда наред с поразителни единични случаи на раз­руха в семейния живот статистически данни за все повече увеличаващия се процент на разводи, които рушат семейството – основната клетка на обще­ствения организъм и го заплашват с епидемично заболяване.

Все пак преобладава убеждението, че бракът е нещо красиво и възви­шено, свещен съюз, в който две души един вид се сливат в една; че съпру­жеската любов, която преминава през хиляди случайности, е най-прекрас­ното чудо; че семейството е кристалът на обществото; че семейната обич е не само най-разпространено и най-трайно, но и най-важното и благотворно от всички добри чувства на човека. Затова да заключим с думите на Виктор Юго: „Всяка социална доктрина, която се опитва да разруши семей­ството, е негодна и освен това неприложима[2]“.

Обречени да живеем и да се трудим в това време и да поемем цялата отговорност за благополучието и щастието на днешния човек, което да бъде основа и предпоставка за светлото бъдеще на идните поколения, за нас има само една алтернатива: да пазим семейството от разложение и да допри­насяме за неговото укрепване и процъфтяване! Но къде се намира ключът за изпълняването на тази трудна задача? Къде се крие разковничето, с което можем да отстраним кризата в брака и семейството днес и да ги предпазим от вредни и разложителни влияния? Този ключ и това разковниче се намират в добродетелността, респективно в семейните добродетели.

Може би това средство ще се стори някому идеалистично и неефикасно. Може би то ще прозвучи в ушите му моралистично и наставнически. Може би то ще му се стори неподходящо и непригодно за новото време, което въз­лага най-големи надежди върху научния и техническия прогрес, върху раз­витието на индустрията и разрастването на промишлеността. Тези фактори без друго играят огромна роля в живота на съвременния човек и допринасят много за благото на човечеството. Но ако те не застанат върху здрава мо­рална и социална основа и ако не бъдат впрегнати в служба на общочовеш­кото благо, навярно могат да се окажат разрушителни и гибелни сили. Когато днешната наука и техника са дали в ръцете на човека огромна мощ, която може да причини разрушения в планетарен мащаб, всичко зависи от нравствения светоглед и характер на човека, който се оформява и изковава на първо място в семейството. А тук добродетелта е най-голямата сила, защото чрез нея човек пламти от обич към доброто, желае го от цялото си сърце, устремен е към него с всичката си мощ и неотклонно го извършва. Градивната сила и преобразяващото въздействие на добродетелта са огром­ни. Още старогръцкият поет Менандър бе отбелязал: „Няма по-мощно оръжие от добродетелта[3]“. Благотворното въздействие на добродетелта пре­минава от личния живот в обществения, понеже по своята структура доб­рото е устремено да обхваща все по-голям брой хора, да разпростира своите благотворни въздействия върху цялото човечество. Ето защо вярна е ми­сълта на нашия голям учен и виден общественик Асен Златаров: „Личният морал освещава обществения[4]“. Ако семейството стои непоклатно върху основата на добродетелта, то никога няма да допусне в себе си дух на разложение и ще остане необуреваема крепост на здрав личен и обще­ствен морал, който ще се разпростре върху всички сфери на живота и ще допринесе за неговия развой и разцвет. Семейните добродетели са социални добродетели: от най-малката човешка общност те се отразяват благотворно върху цялото общество и бележат за него сигурен път на възход и благо­получие.

Във връзка с празника „Въведение Богородично“, който Светият Синод на Българската православна църква е определил за ден на християнското се­мейство, и с оглед на поставената тук за обсъждане тема пред нас стои кон­кретната задача: да разгледаме хартата на християнските семейни доброде­тели с оглед на тяхната морална ценност и обществена значимост.

Основната добродетел, която определя съдържанието и стила на живота в християнското семейство, е любовта – това най-възвишено и свято чув­ство, което върши чудеса, преобразява човека и възражда обществото. В нравственото Си учение Иисус Христос обяви любовта за основно начало на нравствеността и я посочи като белег, по който ще бъдат различавани Неговите последователи от всички други хора. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – казва Той, – ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Поради нравствено ценностната си пълнота и като „свръзка на съ­вършенството“ (Колосяни 3:14) евангелската любов е универсално нравствено начало, което излъчва от себе си всички добродетели, определя всички от­ношения на християнина, вдъхновява и движи цялата му дейност. Затова блажени Августин казва: „Обичай и върши тогава каквото искаш[5]“. На­истина, който е обзет от обич, той може да върши само добро и да постъпва само добродетелно. Едва ли някъде любовта намира по-естествена и по-благоприятна среда за своето приложение както в семейството, понеже то и по своята природа и структура, и по Божие установление и назначение се съзижда върху любовта. Какво е всъщност бракът, върху който се основава семейството? Не е ли той съюз на любовта? Нали бракът без взаимна любов е нелепост. Има ли истинско семейство без съпружеска, родителска, ба­щинска, майчинска и синовна обич?

До християнски брак се идва единствено чрез най-чиста и възвишена любов, която Всевишният, като Бог на любовта (1 Иоан 4:8 и 16), е всадил в сърцата на встъпващите в него и която Църквата благославя, освещава и укрепва чрез благодатта на Светия Дух. Бракът е съюз на безкористно и без­пределно обичащи се. Именно по тази си морална структура християнският брак е образ на най-светия съюз – този между Христа и Църквата. В хри­стиянския брак за образец на съпружеската любов служи най-възвишената любов – тази на Иисус Христос към светата Църква. Св. апостол Павел изисква от мъжете да обичат жените си, както Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма нито петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна (Ефесяни 5:23-27).

По силата на взаимната си любов съпругът и съпругата постигат по­между си пълно единство, без да се обезличава нито мъжът, нито жената. Според Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет мъжът и жената в брака образуват „една плът“ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марк 10:8;1 Коринтяни 6:16; Ефесяни 5:31). Тази спойка се извършва чрез тайнството на божествената любов. Известно е от Догматическото богословие, че запазвайки съвършените Си лични свой­ства, Лицата от Света Троица са единосъщни. Когато бракът се изгражда върху истинска любов и се оживява от нейната тайнствена сила, той никога не води към унищожаване, обезличаване и подтискане на единия или другия партньор в него. Затова неуместен е за християнския брак сатиричният израз на американския писател Хенри Луиз Менкен: „Когато се оже­нят, мъжът и жената стават един човек. Първата мъчнотия е да се реши кой от двамата[6]“. Създаваната от любовта духовна близост между мъжа и жената в християнския брак предпазва мъжа да вижда в съпругата си само жена и съпругата да вижда в съпруга си само мъж. Тази духовна близост подтиква мъжа и жената в християнския брак да се ценят като личности, да зачитат човешкото си достойнство и да се отнасят един към друг като чо­веци – по човешки, тоест човечно. Съпружеската любов, като всяка истин­ска обич, е най-благоприятната атмосфера за развитието и усъвършенст ването на човешката личност; тя винаги предизвиква уважение към своя партньор и зачитане на човешкото му достойнство. Християнската съпру­жеска любов, както и всяка истинска човешка любов, се основава не на ка­приза на чувството, на прищявката на сърцето и на моментното влечение, а на дълбоко съгледаното, открито и осъзнато богоподобие на всеки човек и на уважението на неговата личност, която в аспекта и опита на вярата е призвана за вечността.

Християнската любов в семейството има безброй аспекти и всеки от тях излъчва много светлина и благоухание, радост и щастие. На първо място да споменем за два вътрешно свързани и преливащи се един в друг аспекти на съпружеската любов в християнското семейство: постоянство и вярност!

В своя химн на християнската любов св. апостол Павел между другото казва: Любовта е дълготърпелива и никога не отпада (1 Коринтяни 13:4 и 8). Християн­ската любов не е моментен изблик на чувство, което бързо възниква и още по-бързо отлита; нито е мимолетно явление в живота на човека, което въл­нува сърцето само в предбрачния период. Християнската любов е чувство живо и непомръкващо, твърдо и постоянно: то не само се запазва през целия живот на съпрузите, но и непрекъснато се укрепва, възвисява и усъвършенства. Постоянството в любовта е неотлъчно от верността. Като най-чисто и силно чувство любовта е несъвместима не само с неверността, но и с поми­съл и пожелание за изневяра. Християнската вярност достига до гроба, но не се прекратява с него, а прораства във вечността. Християнската лю­бов, която винаги се проявява в постоянство и запазва вярност между съ­пруга и съпругата, укрепва брачния съюз и го прави неразкъсваема връзка. Относно брака изрична Божия заповед гласи: Това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9). В тълкуванието си на тази Божия заповед св. Иоан Златоуст изтъква, че разводът е „про­тивно дело както на природата, така и на закона: на природата, понеже се разсича една и съща плът; на закона, защото се разделя това, което Бог е съединил и е заповядал да не се разделя[7]„. Обаче ако любовта в брака угасне безвъзвратно и бъде нагло потъпкана, ако брачната връзка се оскверни с изневяра и се поругае с прелюбодеяние, тогава се допуска развод от гледище на светото Евангелие, на Християнската етика и на Църковното брачно право. По думите на Спасителя „който напусне жена си, освен поради прелюбодея­ние, и се ожени за друга, прелюбодействува“ и „ако жена напусне мъжа си и се омъжи за друг, прелюбодействува“ (Матей 19:9; Марк 10:11-12). Не е безинтересно да се отбележи, че съвременните научни изследвания по свой път идват до аналогичен извод. Например Фридрих Енгелс, който е направил специално изследване върху произхода на семейството, между другото казва: „Ако нравствен е само основаният върху любов брак, то остава нравствен само оня, в който любовта продължва да съществува[8]“.

Прочетете още „Добродетели на християнското семейство*“ →

Духовната структура на християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владе­тел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).

За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).

Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.

Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).

Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важ­ност и сериозност, тежест и здравина.

При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.

Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).

Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна об­щина – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Зла­тоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.

По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на доброде­тели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».

За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.

Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е не­бесна покровителка и закрилница на семейството.

Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.

Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското се­мейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.

Прочетете още „Духовната структура на християнското семейство*“ →