Иван Снегаров
При това положение трудно е да се приеме, че в Кутмичевица (бивша византийска провинция), където действал св. Климент Охридски (886-893), и в Дебричко-Величката епископия в негово време, е имало езичници, които той трябвало да покръсти[25]. В пространното му житие, приписвано на охридския архиепископ Теофилакт, се говори, че народът във Величката епископия бил непросветен и невежествен, а не че бил езически. Само такъв смисъл може да имат думите:
„(Климент) намерил, че народът на тази енория (=епархия) е съвсем незапознат с божественото слово и с “Писанията и не е обучен в нищо от онова, което краси църквата и урежда народа в духа на благочинието и благонравието”. Ако се разбира, че населението в тази епархия било езическо, как можело да се открие епископия без християнско общество? В краткото житие на св. Климент Охридски, съчинение на охридския архиепископ Димитри Хоматиан, се представя като причина Климент да бъде поставен за епископ в Охрид (siс) – майка на илирийските градове, обстоятелството, че не бил просветен чрез кръщение целият български народ и си оставал в животинско варварство[26]. Но това известие, както и други известия в същото житие за по-стари събития, едва ли може да се смята, че отразява историческата действителност. То е мнение, което авторът на житието си съставил по презумпция, че Климент продължил мисионерската дейност на своя учител Методий, който според житиеписеца просветил с православието българския народ[27] и бил поставен от папа Адриан за архиепископ на Моравия, и България[28], като поставил Климент за епископ на целия Илирик[29]. В своя стремеж да представи Климент като апостол, Димитри Хоматиан твърди, че Климент дори покръстил княз Борис и след него неговия син Михаил (погрешно вместо Симеон), който пръв се провъзгласил за цар[30]. При това казаното известие по-правилно е да се разбира не в смисъл, че целият български народ не е бил покръстен и населението в Климентовата област било още езическо, а в смисъл, че не бил просветен по християнски целият български народ, след като се покръстил, и че изобщо продължавал да живее варварски, както населението в Кутмичевица. Ако е било иначе, в пространното житие на св. Климент Охридски (най-достоверен за сега извор за живота и дейността му) би било казано, че Климент също и кръщавал непокръстените още в Кутмичевица, и Климент не би бил изобразяван в същото житие само като проповедник и учител на деца и младежи в славянска писменост, като педагог и подготвител на образован славянски клир, разпределен по „енории”. Житиеписецът (Теофилакт) казва изрично, че в Охрид имало катедрална (архиепископска) църква преди да построи там Климент две църкви, между тях манастирът с храм Св. Пантелеймон. Към 879 година, сиреч седем години преди да се яви Климент в Кутмичевица, в Охрид е имало епархийски архиерей Гавриил (присъствал в цариградския събор, свикан в тази година за повторното провъзгласяване на Фотий за цариградски патриарх). Как е било възможно населението в Деволска област да бъде езическо чак към 886 година, когато Борис е организирал там административни центрове (в Девол и Главеница)[31], на управителите на които без друго е възложил и християнизаторски задачи, и същите градове по негова разпоредба станали бази на културно-просветната християнска дейност на Климент? Откритият при село Балши, Бератско, мраморен стълб с надпис от 6374 година (865-866 година) за покръстването на Борис със своя народ[32], е свидетелство, че християнството вече било въдворено в този край и че главният му град Главеница бил християнски център. Както съобщава охридският архиепископ Димитри Хоматиан (1216 към 1234) в негово време се виждал този надпис в град Главеница[33]. Дали обаче този край станал християнски чак след покръстването на Борис, в това можем да се съмняваме, щом тази област била присъединена към България едва при Борис (852-889) или най-рано при баща му Пресиан към 847 година. Дотогава тя е била византийска провинция, каквато била при Борис останалата част от днешна средна Албания, заедно с Дирахион (Драч) – византийска крепост[34]. Ще рече, християнството било насаждано сред славяните в Кутмичевица още през време на византийското владичество, тъй както е станало и в Македония, Тракия, Сердикската област.
Не знаем до каква степен християнството е било внедрено сред славяните в онези византийски области, които влезли в българската държава при Крум, Пресиан и Борис. Няма списък на тамошни епархии или епархийски архиереи от VIII-ми век и първата половина на IX-ти век[35]. При все това там имало християнски маси, които не може да се смятат „капка в морето”[36] в сравнение с езическото население в българската държава преди 865 година. Папа Николай І ясно говори (по уверение на крал Людовик Немски), че в България имало доста християни преди да се покръсти Борис (et jam multi ex ipsis christiani facti sint – превод: и че вече мнозина от тях, (сиреч българите) са станали християни[37]. Това именно християнско население могло да влияе на прабългарите-езичници, които съжителствали с него, да приемат неговия език, обичаи, лични имена, изобщо да го предразполага към християнството. Такива християнофили имало в княжеския двор (Енравота, Борис, вероятно Звиница и Пресиан) и сред болярите, а навярно и сред народа. Понеже повечето от християните били славяни, то близкото общуване на прабългари и славяни[38] благоприятствало и за проникване на християнството сред езичниците прабългари.
Увеличението на християнското население внасяло в българската държава болезнена двойственост. Езичеството господствало в северната част, а християнството – в южните области. С това тя представяла територия, разделена верски надве неравни части – дуализъм, който съответствал до известна степен на етнографското разделение на България: туранобългарска и славянска[39]. Множеството християни – български поданици внасяли и идеологическо разделение в държавата. Поставял се въпрос за постигане морално-политическо единство. Това могло да се осъществи или като се наложи езичеството на християните или обратно – да се наложи християнството над езичеството. Тази вътрешна криза се почувствала още в началото на IX-ти век поради това, че християнското население в България се увеличило с масовото преселване на население от византийска Тракия. Княз Омуртаг тръгнал по първия път, но не постигнал нищо, а само разпалил още повече християнската пропаганда, жертва на която станали придворният служител Кинамон и Енравот. Борис, разколебан в бащината си езическа вяра и разположен към християнството подобно на римския император Константин Велики, поел втория път – да даде надмощие на християнството и да превърне България в християнска държава, идейно близка на Византия. За осъществяването на тази цел той подготвил най-нанред близките си държавни сътрудници боляри, роднини (брат му Докс, Петър, и други съмишленици). Без друго той се опирал и на християнските славянски маси. Той се покръстил на бойния театър, а болярите му в Цариград, след като сключил с Византия договор за ”дълбок мир” (според Симеон Логотет: e=ktote – сиреч след покръстването на Борис и болярите му – genome,nhz eirh,nhzdaqei,az)[40]. Византийски хронисти представят, че Борис се покръстил в дълбока нощ, тайно от народа, който щом узнал, въстанал срещу него[41] (според Скилица-Кедрин, първенците на народа – oi de Tou/ eqnouz a=rcontez)[42]. Но фактът, че Борис бързо потушил въстанието на недоволните боляри, както и безуспешният опит на неговия син Владимир да възстанови езичеството, показват, че той разполагал с много повече сили, отколкото противниците на християнството, сиреч на негова страна била по-голямата част от болярите и народа[43] и че бунтът не бил всенародно въстание, а се развил главно около столицата Плиска[44]. Те приели доброволно християнството, а на другата, противодействащата част Борис наложил насила новата вяра. Такива две противоположни групи различава българският анонимен писател, който при цар Иван Александър превел Манасиевата хроника[45]. Едва ли може да става спор, че под покръстване на българите византийските и западните летописци разбирали именно покръстването на прабългарите, ръководния народ в българската държава, който живеел по-компактно в днешна Добруджа и североизточна България. Прабългарите се пославянчвали, но не са били още напълно пославянчени и затова още били отличавани от славяните-поданици на българската държава. „Чудото на св. Георги с българина Георги” имало предвид прабългарите. Също и папа Николай I дава черти от бита на прабългарите (femoralia – един вид беневреци, конска опашка – знаме на прабългарите, военна дисциплина). Заповедта на княз Борис за покръстване на народа се отнасяла преди всичко до прабългарите и после до всички други етнични групи, които били още езичници (вероятно славяните в Дакия и в бившите аварски владения). Неговата борба обаче била насочена най-силно срещу езическата вяра на прабългарите, защото тя, определяйки характера на държавата, спъвала нейното по-нататъшно развитие като феодална монархия и политическа сила с международно значение. Затова и българските книжовници разбирали акта на Борис като кръщение на прабългарите. Тудор Доксов, братов син на Борис, дори датува това събитие по прабългарското летоброение: Борис покръстил българите в годината етх бехти (в петия месец на лунната година куче)[46] .
Дали чак тогава заедно с прабългарите било покръстено и „огромното множество славяни” в българската държава[47], няма исторически известия Изобщо не е известно, че в 865 година и славянското население в българската държава било изцяло или в по-голямата си част езическо. Не е такова свидетелство поетичният израз на презвитер Константин в азбучната му молитва: „Летитъ ныне и словенско племе къ кръщенйо”. Ако това стихотворение било написано в България след 886 година и преди 894 година, ще излезе, че славяните в българската държава се покръстили десетки години след прабългарите (865 година), чак в началото на Симеоновото управление. Азбучната молитва е твърде сходна със стихотворението Проглас към евангелието по дух и 12-сричен размер. Затова има основание да се мисли, че и двете творби били написани от презвитер Константин, а не от Константин-Кирил Философ[48].
В Прогласа обаче Константин се обръща, като към християни, към всички славяни с позив да тачат славянската книга като дар от Бога. Поради това под израза „Летить нине и словенско племя кь кръщению“ трябва да се разбира в смисъл – лети сега и славянското племе към просвещението, добивано от християнството чрез кръщението, което всички славяни вече изповядвали (това значи изразът „обратишъсъ вьси”). В древната християнска църква схващали кръщението като духовно просветление. Затова новопокръстените ги наричали просветени (fwtismenoi, illuminatl). Но трябва да се обърне внимание, че стихът от азбучната молитва се превежда откъснато и неправилно. В един препис той гласи: „Летитъ ныне и словенско племе; къ кръщению обратишъсъ вьси. Людие твои нарещисъ ходъще[49]”. Според този текст славянското племе се стреми изобщо към Бога, всички (славяни) вече са се обърнали към кръщението, тоест са станали християни, искайки да се нарекат люде Божии. В този строеж тези стихове означават, че славяните, вече християни, са се устремили да осъществят Христовото учение, да се усъвършенстват нравствено.
Има сведения, ако и косвени, че още преди появата на Кирил и Методий и преди покръстването на княз Борис християнството било внедрено в области със славянско население. В своята апология на славянската писменост Черноризец Храбър съобщава ясно: славяните, когато били езичници, нямали писменост, а си служили с черти и резки; но след като се покръстили се принуждавали да пишат на своя славянски език (славенский реч) с латински и гръцки букви. Така правели много години, докато най-после в 6363 година (=855 година) Кирил им състави славянска азбука от 38 знака[50]. Не може да има съмнение, че той имал предвид славяните във византийската империя и в българската държава (между тях била разпространена гръцката писменост) и славяните в Мораво-Панония, Далмация и Хърватско, които, като подведомствени на Римската църква, били принудени да си служат с латински богослужебни книги. В краен случай, ако може да се допусне, че славяни езичници е имало в северните области на българската държава (от въпросите на българите до папа Николай I се вижда, че в 866 година след потушаването на бунта в България още имало жители, които отказвали да приемат християнството[51]), това не може да се твърди за славянското население в областите на юг от Стара планина, които българите отнели от Византия в началото на IX-ти век и към средата на същия век. Наистина Йоан Екзарх в своя Шестоднев говори общо за езичници и неверен народ (наред сред еретици манихеи-павликяни). Ако и да не посочва местонахождението на „поганите”, може да се мисли, че славянски селища в планински места и далечни краища на българската държава още поддържали езическите обичаи, или пък Йоан Екзарх имал предвид полунезависимите славяни в Пелопонес, които се противели да приемат християнството[52], или пък изобщо независимите езически славянски племена в Дакия, Полша, Русия и неславянски народи (маджари).
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 