1.“Харизматичното възраждане“ като личба на времената

Иеромонах Серафим (Роуз)

До самия край на този век (в смисъл на ера, епоха (бел. прев.) не ще има недостатък на пророци на Γоспода Бога, а също и слуги на дявола. В последните времена тези, които истинно ще служат на Бога, ще съумеят да се скрият от хората и няма да извършват сред тях личби и чудеса, както в настояще време, но те ще странстват по пътя на деянието и смирението, и в Царството небесно ще бъдат по-велики от отците, които са били прославяни от личби. Защото по това време никой няма да извършва пред очите на хората чудеса, които да възпламеняват в тях жаждата за аскетически подвиг… Мнозина, пребивавайки в невежество, ще паднат в бездната, заблудили се и отстъпили встрани по широкия и просторен път (Пророчество на св. Нифон от Констанция, Кипър. На руски език е публикувано в трудовете на св. Варсануфий Велики и Йоан, Москва, 1855, с. 645-655).

А.“Петдесетница без Христа“

За православните християни съвременното говорене на „езици“, като и новозаветното, е „личба“; но сега тази личба не е начало на Благовестието на спасението за всички хора, а неговия край. За трезвия православен християн няма да е трудно да се съгласи с апологетите на „харизматичното възраждане“, че това ново „изливане на духа“ може да означава наистина, че „краят на тази ера наближава“ (Отец Евсевий Стефану в The Logos, April, 1972, с. 3). Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения (1 Тимотей 4:1). В последните дни ние ще видим бесовски духове, които вършат личби (Откровение 16:14).

Свещеното Писание и православните отци ясно свидетелстват, че в последните времена изобщо няма има велико духовно „възраждане,“ „изливане на Светия Дух“. Повсеместно ще бъде по-скоро отстъплението, а духовна измама ще е дотолкова неуловима, че и самите избрани, ако са останали такива, ще бъдат измамени и ще се стигне до фактическото изчезване на християнството от лицето на земята. Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лука 18:8). Именно в последните времена на сатаната е съдено да бъде освободен (вж. Откровение 20:3), за да направи последното и най-голямо изливане на зло по земята.„Харизматичното възраждане“, продуктът на света без тайнства, без благодат – един свят жадуващ за духовни „личби“, без да е в състояние да различава духовете, които дават личбите – самò по себе си е „личба“ за тези времена на отстъпление. Самото икуменическото движение остава винаги едно движение на „добрите намерения“ и милозливите хуманитарни „добри дела“; но, когато се съедини с движение, имащо „сила“, в действителност с всяка сила и поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9), тогава кой ще бъде в състояние да го спре? „Харизматичното възраждане“ идва на помощ на кретащия икуменизъм, и го подтиква към крайната му цел. А тази цел, както видяхме, не е особено „християнска“ по природа. „Възстановяването на Христовата Църква“, по богохулните думи на Константинополския патриарх Атинагор е само първата стъпка към една по-голяма цел, която лежи отвъд християнството: установяването на „духовното единство“ на всички религии, на цялото човечество.

Последователите на „харизматичното възраждане“ вярват, че техния опит е „християнски“. Те не желаят да имат нищо общо с окултизма и с източните религии и без съмнение категорично отричат всички сравнения на „харизматичното възраждане“ със спиритизма. Наистина можем да се съгласим, че от религиозна гледна точка „харизматичното възраждане“ е на по-високо ниво от спиритизма, който е продукт на твърде грубовато лековерие и суеверие; че харизматичните техники са по-фини, а резултатите са по-разнообразни и по-лесно постижими; че цялата „харизматична“ идеология е на вид „християнска“ – не православна, разбира се, но нещо подобно на протестантския фундаментализъм с допълнителна „икуменическа“ окраска. Но ние вече видяхме, че „харизматичният“ опит и по-специално неговият централен момент – „кръщение на Светия Дух“ – е в голяма степен, ако не изцяло едно езическо преживяване, по-близко до „демоничното обладаване“, отколкото до каквото и да било християнство. Знаем също, че петдесетничеството е родено в периферията на сектантското „християнство“, където е останало твърде малко от истинското християнско отношение и вяра, и че то фактически е било „открито“ в резултат на религиозен експеримент, в какъвто един християнин не би участвал. Наскоро се появи едно още по-ясно доказателство за нехристиянския характер на „харизматичното“ преживяване в думите на един апологет на „харизматизма“, според когото „кръщението в Светия Дух“ може да бъде придобито и без Христа.Този автор ни разказва историята на един човек, който бил „кръстен“ с говорене на езици и окуражавал всеки да се стреми към това. Той не смятал покаянието за необходима част от подобно преживяване и самият той не само, че не се освободил от греховните си навици, но нямал и намерението да се разделя с тях. В заключение авторът споделя: „една Петдесетница без покаяние – една Петдесетница без Христа – това е, което някои преживяват днес… Те са чували за говорене езици, и искат да изпитат това преживяване, затова търсят някой, който да положи върху тях ръце и да им осигури бързо, евтино, леко посвещение, заобикаляйки Христа и Неговия кръст“. Освен това авторът признава, че говоренето на езици, несъмнено е „първо следствие или потвърждение“ на „кръщението в Светия Дух“ (Harry Lunn, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, pp. 44, 47).

Тези, които свързват християнски идеи с преживяването, смятат, че „кръщението в Светия Дух“ е християнско преживяване. Но ако то може да бъде дадено на тези, които търсят просто едно евтино, лесно продобивано преживяване – тогава няма нужда от връзка между самото преживяване и Христос. Самата възможност за „Петдесетница без Христа“ означава, че преживяването самò по себе си изобщо не е християнско. „Християните“, често искрени и добронамерени, привнасят в това преживяване християнско съдържание, от което то само по себе си е лишено.

Не е ли това един общ знаменател на „духовния опит“, нужен на новата вселенска религия? Не е ли това сякаш ключът към „духовно единение“ на човечеството, който икуменическото движение, така настоятелно търси?

Б.“Новото християнство“

Могат да се намерят хора, които се съмняват, че „харизматичното възраждане“ е форма на медиумизма. Това всъщност е само един второстепенен въпрос, който засяга средствата или техниките, посредством които се дава „духа“ на „харизматичното възраждане“. Но че този дух няма нищо общо с православното християнство е абсолютно ясно. В действителност този „дух“ почти буквално следва „пророчествата“ на Николай Бердяев за „новото християнство“: не приема „монашеския аскетичен дух на историческото православие“, способен да изобличи неговия фалш; не се удовлетворява от „консервативното християнство, което направлява духовните усилия на човека само към покаяние и спасение“. Очевидно, вярвайки както Бердяев, че такова християнство е все още „непълно“, „духът“ добавя една втора степен на „духовни“ феномени, нито един от които не е християнски по характер (макар всеки да е способен да ги тълкува като „християнски“), към които е открит достъпът на хора от всяка деноминация с покаяние или без него, и всичко това без каквато и да било връзка със спасението. Той гледа към „една нова ера в християнството, една нова и по-дълбока духовност, което значи едно ново изливане на Светия Дух“ – в пълно противоречие с православната традиция и пророчество.

Това наистина е едно „ново християнство“, но специфично „новата“ съставна част в това „християнство“ не е нищо оригинално или „напредничаво“, а само една форма на дяволски старата религия на шаманското езичество. Православното „харизматично“ издание Logos препоръчва Николай Бердяев като „пророк“, като „най-великият богослов на духовното творчество“ (Logos, March, 1972, page 8). И наистина именно шаманите на всяко първобитно племе са тези, които знаят как да влязат в контакт със и да използват тези първобитни „творчески“ сили на вселената – тези „духове на небето и земята, и морето“, които Църквата Христова нарича демони и в служението на които наистина е възможно да се достигне до един „творчески“ екстаз и радост (Ницшеанският ентусиазъм и екстаз, към който Бердяев се чувства толкова близък), които са неизвестни за уморените и малосърдечни „християни“, изпадащи в „харизматичната“ заблуда. Но там го няма Христос. Бог е забранил контактите с тази „творческа“, окултна сфера, в която християните са се натъкнали посредством невежество и самозаблуда. „Харизматичното възраждане“ няма нужда да влиза в „диалог“ с нехристиянските религии, защото под името на „християнството“ то вече е в обятията на нехристиянските религии и самò е станало тази нова религия, която Бердяев предсказа, комбинирайки по странен начин „християнство“ и езичество.Странният „християнски“ дух на „харизматичното възраждане“ е ясно идентифициран в Свещеното Писание и православната светоотеческа традиция. Съгласно тези извори световната история ще кулминира в една почти свръхчовешка „християнска“ фигура, лъжемесията или антихриста. Той ще бъде „християнин“ в този смисъл, че всичките му функции и самото му съществуване ще бъде съсредоточено в Христа, Когото той ще имитира във всичко възможно. Той ще бъде не просто най-големият враг на Христос, но за да въведе в заблуждение християните, ще се показва като Христос, дошъл на земята за втори път и управляващ от възстановения храм в Иерусалим. Никой да не ви прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог… чието явяване, под действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване, ония които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата (2 Солуняни 2:3-4, 9-12).

Православното учение за антихриста е една голяма тема, която не може да бъде представена изчерпателно тук. Но ако както вярват последователите на „харизматичното възраждане“, последните дни наистина настъпват, тогава от изключително значение за православния християнин е да бъде информиран за това учение, съгласно което този, за когото Сам Спасителят ни говори, заедно с „лъжепророците“ от това време, ще покаже големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). А „избраните“ съвсем не са тези тълпи от хора, които идват, за да приемат грубата и напълно чужда на Писанието идея, че „светът е на прага на едно голямо духовно пробуждане“, но по-скоро „малкото стадо“, за което Сам нашият Спасител обещава: вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32). Дори истински „избраните“ ще бъдат силно изкушени от „големите личби и чудеса“ на антихриста. Повечето „християни“ обаче ще го приемат безкритично, защото неговото „ново християнство“ е това, което те търсят.

В.“Иисус идва скоро“

През последните няколко години по забележителен начин фигурата на „Иисус“ бе изведена на преден план в Америка. На сцената и в киното бяха отменени дълго действащите забрани за изобразяване личността на Христа. Сензационно популярни мюзикъли представят богохулни пародии на Неговия живот. „Иисусовото движение“, което в основата си е „харизматично“ по ориентация се разпространява удивително бързо сред тийнейджърите и младите хора. Най-грубата форма на американската популярна музика е „християнизирана“ на масовите „Иисус-рокфестивали“, а „християнските“ мотиви за пръв път този век станаха най-популярните в страната. И подчертавайки целия този странен конгломерат от кощунство и абсолютно светска непросветеност постоянно се преповтаря израза на очевидно всеобщото очакване и надежда: „Иисус идва скоро“.В средата на това психическо и „религиозно“ опустошаване на американската земя, в живота на американците започна да се повтаря едно симптоматично „мистично“ явление. Издател на „харизматично“ списание споделя как за пръв път се е срещнал с това явление, за което някакъв човек разказвал на събрание: „Мой приятел и съпругата му карали към Бостън по път № 3, когато един млад човек ги спрял на автостоп. Той бил с брада, но не бил облечен като хипи. Мълчаливо седнал на задната седалка и те продължили по пътя. След малко той казал тихо: ‘Господ идва скоро’. Моят приятел и жена му били така стреснати, че се обърнали към него. Отзад обаче нямало никой. Ужасени, те спрели на първата бензиностанция. Искали да споделят с някой, без да се замислят за реакцията. Служителят на бензиностанцията ги изслушал, без да се засмее. Вместо това, единственото, което им казал, било: „Вие сте петата кола, която идва тук с тази история“.

„Когато чух този разказ, ме побиха студени тръпки, въпреки че денят бе горещ. Но това бе само началото. Присъстващите един след друг си припомниха и разказаха шест аналогични истории, случили се на различни места в страната за последните две години – в Лос Анджелис, Филаделфия, Дълат (тринайсет съобщения в полицията за една нощ), Ню Орлиънс. Стопаджията понякога бил мъж, а понякога – жена. По-късно един свещеник от епископалната църква разказа за подобен случай, станал лично с него в северната част на щата Ню-Йорк. Що се отнася до издателя, за него всичко това означавало, че в действителност „Иисус идва скоро“ (David Manuel, Jr.,: Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 3).

Внимателният наблюдател на съвременния религиозен живот – особено в Америка, където от повече от век възникват най- популярните религиозни движения – не може да не забележи тази твърде характерна атмосфера на хилиастично очакване. И това се отнася не само за „харизматичните“ кръгове, но дори и за традиционалистите и фундаменталистите, които отхвърлят „харизматично възраждане“. Така например много традиционалисти римокатолици вярват, че преди края на света ще дойде хилиастката „епоха на Мария“. Това е само вариант на по-разпространеното латинско заблуждение за опита да бъде „осветен“ светът или както архиепископ Томас Коноли от Сиатъл се изрази преди петнадесет години, това е опит за „трансформиране на съвремения свят в царство Божие, в подготовката за Неговото завръщане“. Протестантите-евангелисти, като Били Греъм, основавайки се на погрешните си тълкувания на части от Апокалипсиса, очакват „милениума“, когато „Христос“ ще царува на земята. Други евангелисти в Израел, считат, че под „хилядолетие“ и „Месия“ трябва да се разбира само необходимото за „подготовка“ на евреите за Неговото идване[1]. А архифундаменталистът Карл Мак’Интайър се кани да построи копие на Иерусалимския храм във Флорида близо до Дисниленд!, вярвайки, че е дошло времето, когато иудеите ще построят този „храм, в който Господ ще се върне, както е обещал“ (Christian Beacon, Nov. 11, 1971; Jan. 6, 1972). Така дори антиикуменистите се подготвят да приемат тълкуването на иудеите за посрещането на лъжемесията – антихриста, за разлика от верния остатък иудеи, които ще приемат Христа, след като пророк Илия се върне на земята, както учи Православната църква. Ето защо за трезвомислещия православен християнин, който познава пророчествата от Свещеното Писание за последните дни не е голямо утешение да слуша как някой „харизматичен“ протестантски пастор му казва, че „е чудесно това, което Иисус може да направи, щом той се отвори за Него. Няма нищо чудно, че хора от различни вери са в състояние да се молят заедно“ (Harold Bredesen, в Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 24); или как римокатолик-петдесетник казва, че сега членовете на всички деноминации „започват да се взират над стените на разделението само, за да разпознаят едни в други образа на Иисус Христос“ (Kevin Ranaghan, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, c. 21). Кой е този „Христос“ заради когото в световен мащаб е предприета такава програма на психологическа и дори физическа подготовка? Това ли е нашият истински Бог и Спасител, Иисус Христос, Който основа Църквата, в чието лоно хората могат да намерят спасение? Или това е лъжехриста, който ще дойде в свое име (Иоан 5:43) и ще обедини всички, които отхвърлят или изопачават учението на едната Църква Христова, Православната църква?Сам нашият Спасител ни предупреждава: Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето, казах ви отнапред. И тъй, ако ви кажат: ето, в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте; защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески (Матей 24:23-27).

Второто идване на Христос е неизбежно: то ще бъде внезапно, от небето (Деяния апостолски 1:11) и ще бележи края на този свят. Не може да има никаква „подготовка“ за него – освен православната християнска подготовка на покаяние, духовен живот и бдителност. Тези, които се „подготвят“ за това по друг начин и които казват, че Той е някъде „тук“ (особено, ако „тук“ означава в Иерусалимския храм) или тези, които проповядват, че „Иисус идва скоро“ без да предупреждават за голямата заблуда, предшестваща Неговото пришествие – това са явните пророци на антихриста, лъжехриста, който трябва да дойде пръв и да заблуди света, включително всички „християни“, които не са действително православни или са престанали да бъдат такива. Няма да има бъдещ „милениум“. За тези, които могат да го приемат, „милениумът“ от Откровението (Откровение 20:6) е сега; това е животът в благодатта на Православната църква за всички тези „хиляда години“ между първото идване на Христос и времето на антихриста[2]. Това, че протестантите очакват „милениумът“ да се сбъдне в бъдещето, само потвърждава, че те не живеят в него сега, тоест че са извън Църквата Христова и не са вкусили Божията благодат.

Г.Трябва ли православието да следва отстъплението?

Днес някои православни свещеници, водени от отец Евсевий Стефану, искат да ни убедят, че „харизматичното възраждане“ е „православно“, въпреки че се е зародило и се развива предимно извън Православната църква. Те дори ни подтикват: „Не стойте встрани.“ Но никой от изучавалите движението по трудовете на неговите водещи представители, много от които цитирахме по-горе, не може да се съмнява, че това „възраждане“ (в онези моменти, които могат да се приемат за „християнски“) е напълно протестантско – по своя произход, вдъхновение, направление, практика, „богословие“, и крайна цел. То е форма на протестантското „възрожденчество“ – явление, запазило само фрагмент от нещо наистина християнско, подменящо християнството с една емоционална, „религиозна“ истерия, чиито жертви изпадат във фаталната заблуда, че са „спасени“. Ако „харизматичното възраждане“ се отличава по нещо от протестантското възрожденчество, то е само по това, че прибавя ново измерение на крипто-спиритическите феномени, които са по-ефектни и по-обективни, отколкото чисто субективното възрожденчество.

Този очевиден факт се потвърждава още по-убедително, ако се изследва това, което отец Евсевий Стефану се опитва да представи като „православно пробуждане“ в своето издание „Логос“.Този православен свещеник съобщава на своите читатели, че „Православната църква не участва в съвременното християнско пробуждане“ (Feb., 1972, page 19). Самият той сега пътува навсякъде, като организира възрожденчески събрания подобни на протестантските, включващи типично протестантския „олтарен зов“, които обикновено се съпровождат от възрожденчески „ридания и сълзи“ (April 1972, page 4). Сам отец Евсевий с типично възрожденческа нескромност ни съобщава: „Аз благодаря на Бога, за това, че Той е излял част от светлината на Своя Дух в моята душа в отговор на непрестанните молитви, които възнасях и ден, и нощ“ (Feb., 1972, page 19). По-късно отец Евсевий открито се провъзгласява за „пророк“ (April 1972, page 3). Той не споменава нищо за православното тълкуване на събитията от Апокалипсиса, а повтаря тълкуването на протестанта фундаменталист Били Греъм за „възторга“, който трябва да предшества „милениума“: „Денят на Страшния съд приближава. Ако останем верни на Христа, ние със сигурност ще бъдем грабнати, за да бъдем с Него под радостните викове на възторг и ще избегнем ужасните скърби, които трябва да постигнат света[3]“ (April 1972, page 22). Но и сред фундаменталистите има такива, които не споделят това заблуждение[4]. То няма основание в Свещеното Писание[5] и последователите му губят бдителността си за козните на антихриста, тъй като ги кара да си въобразяват, че могат да ги избегнат.

Всичко това дори не е псевдоправославие. Това е чист вид протестантизъм и то не от най-добрия. Напразно бихме търсили в списанието на отец Евсевий Стефану намек, за това, че неговото „пробуждане“ е вдъхновето от изворите на православната аскетическа традиция: житията на светиите, произведенията на светите отци, църковния богослужебен кръг, православното тълкуване на Свещеното Писание. Вярно е, че някои православни „харизматици“ ползват тези източници, но, уви, те ги смесват с „много други книги, писани от благочестиви християни, въвлечени в харизматичното движение“ (Logos, March, 1972, page 16) и ги четат по „харизматичен“ начин – подобно на останалите сектанти те прочитат в право¬славните писания, това, което са научили от своето ново учение, идващо извън Църквата.

Разбира се, в наши дни, когато мнозина християни са изгубили солеността на истинското християнство, а ревностните православни християни са рядкост, православното пробуждане може само да се желае. Съвременният живот е станал твърде комфортен, светският – твърде привлекателен. За твърде много хора, православието е станало просто въпрос на членство в църковната организация или „коректно“ изпълнение на външни правила и обреди. Има наистина необходимост от едно истинско православно пробуждане, но то няма нищо общо с това, което виждаме при православните „харизматици“. Също както „харизматиците“ активисти сред протестанти и римокатолици, те са в пълна хармония с духа на времената. Тези хора са изгубили живата връзка с изворите на православната духовна традиция, предпочитайки съвременните техники на възрожденческия протестантизъм и се идентифицират напълно с водещото течение на съвременното отпаднало „християнство“ – икуменическото. В началото на 1978 година Иаков, архиепископ на Северо- и Южноамериканския архидиоцез на Вселенската патриаршия, даде официално одобрение на дейността на отец Евсевий Стефану, включително разрешение да проповядва навсякъде по темата за „даровете на Светия Дух“. Така църковната организация в лицето на своя най-модернистично и икуменически настроен представител протегна ръка на „харизматичното възраждане“, потвърждавайки дълбокото сходство, което ги съединява. Но там няма истинско християнство.

Когато стане дума за истинско православно „пробуждане“ в миналото, веднага си спомняме за св. Козма Аетолийски, който пътувал от село до село в Гърция през XVIII век и призовавал народа да се върне към истинното християнство на своите предци; или за св. Йоан Кронщадски в нашия век, пренесъл осветената от вековете традиция на православния духовен живот сред гражданството на Санкт-Петербург. След това трябва да си спомним за православните монаси наставници, които, истински „изпълнени Духом“, завещали своето учение както на монасите, така и на миряните от по-късни времена, като например св. Симеон Нови Богослов в X век и св. Серафим Саровски в XIX век. Св. Симеон е изкривяван по невероятен начин от православните „харизматици“ (той е говорел обаче за един Дух, различен от техния!). Св. Серафим винаги бива цитиран извън контекста, за да бъде сведено до минимум ударението, което той поставя на необходимостта от принадлежност към Православната църква за воденето на истински духовен живот. В „беседата“ на св. Серафим с мирянина Мотовилов за „придобиването на Светия Дух“ (която православните „харизматици“ цитират, пропускайки частите, които тук са отбелязани с курсив), този велик светец ни казва: „Тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез светото Миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от светата Църква, която е вековна пазителка на тази благодат.“ И по-нататък: „Той (Господ) еднакво чува и монаха, и простия мирянин. Стига те и двамата да са православни[6].“

В противовес на истинския православен духовен живот: „харизматичното възраждане“ е само емпиричната страна на разпространената „икуменическа“ мода – едно фалшиво християнство, което извършва предателство спрямо Христос и Неговата Църква. Нито един православен „харизматик“ не би помислил да се противи на „единението“ с тези протестанти и римокатолици, с които, както се пее в една интерденоминационна „харизматична“ песен, са вече „едно в Духа, едно в Господа“, които са му показвали пътя и са го вдъхновявали в „харизматичните“ му опити.„Духът“, вдъхновяващ „харизматичното възраждане“, е духът на антихриста, или по-скоро „бесовските духове“ на последните времена, чиито „чудеса“ ще подготвят света за лъжемесията.

Д.“Деца, последно време е“ (1 Иоан 2:18)

Неведомо за разпалените православни „възрожденци“ Господ Бог е запазил в света, както в дните на пророк Илия седем хиляди мъже, които не преклониха колене пред Ваала (Римляни 11:4). Незнаен е броят на истински православните християни, които не са нито духовно мъртви, каквито според оплакванията на „харизматиците“ са били техните паства, нито са самодоволно „изпълнени духом“, каквито са станали същите тези паства под влияние на „харизматичната“ сугестия. Те не се увличат от движението на отстъплението, нито от някое фалшиво „пробуждане“, но остават вкоренени в святата и спасителна православна вяра, в традицията на светите отци, която им е била завещана. Те наблюдават личбите на времената и вървят по тесния път на спасението. Много от тях следват епископи в някои православни църкви, заели непримирима позиция по отношение на отстъплението в наши дни. Но има също и такива в други църкви, които скърбят за все по-очевидното отстъпничество на своите иерарси и които се стараят да запазят своето православие. Има също и такива извън Православната църква, които по благодатта Божия, ще отворят сърцата си за Неговия зов и без съмнение ще се присъединят към истинното свето Православие. Тези „седем хиляди“ са опора на бъдещето и единствено православие в последните времена.

А извън истинното православие тъмнината все повече нараства. Възможно е, съдейки по последните „религиозни“ новини, „харизматичното възраждане“ да е само слабото начало на цяла една „епоха от чудеса“. Много протестанти, които са разкрили фалша на „харизматичното възраждане“, сега възприемат като „нещо истинско“ впечатляващото „възраждане“ в Индонезия, където действително се случват „същите неща, които срещаме в Деяния на се. апостоли.“В продължение на три години двеста хиляди езичници са били обърнати в протестантизма при постоянно извършване на чудеса: Никой не вършел нищо без указание от „гласовете и „ангелите“, които постоянно се появявали, цитирайки обикновено Писанието по глави и стихове; водата се превръщала във вино всеки път, когато се отслужвала протестантска причастна служба; ръце без тела се появявали от небитието и раздавали по чудесен начин храна на гладните; цяла тълпа демони били забелязвани да напускат едно езическо село, защото един „помощен“ („Иисус“) идвал, за да заеме тяхното място; „християни“ „отброявали“ над неразкаял се грешник и когато стигали до „нула“ той умирал; деца учели протестантски химни от гласове, които идвали незнайно откъде (и повтаряли песните по двадесет пъти, за да ги запомнят децата); „Божи магнитофон“ записал песен на един детски хор и я пуснал отново пред изумените деца; огън слизал от небето, за да погълне римокатолически религиозни изображения („Господ“ в Индонезия е твърде антиримокатолически); тридесет хиляди били изцелени; „Христос“ се появявал в небето и „падал“ върху събралите се хора, за да ги изцели; други хора били по чудесен начин пренасяни от едно място на друго и ходели по вода; светлини съпровождали евангелистите и ги водели през нощта, а през деня ги следвали облаци и им пазели сянка; мъртви възкръсвали[7].

Интересно е, че в някои аспекти на Индонезийското „възраждане“, елементът „говорене на езици“ напълно липсва и дори се забранява (макар да се появява на някои места), а елементът на медиумизъм очевидно понякога отстъпва място на директана интервинция на падналите духове. Напълно е възможно това ново „възраждане“, по-силно от претдесетничеството, да е по-развита степен на същия „духовен“ феномен (също както петдесетничеството е по-развито от спиритизма) и да предхожда близостта на този ужасен ден, когато „гласовете“ и „ангелите“ в Индонезия също ще започнат да обявяват, че „Господ идва“, защото знаем, антихристът ще доказва на света, че той е „Христос“ посредством именно такива „чудеса“.В епоха на почти всеобща духовна тъмнина и прелест, когато мнозина „християни“ приемат за Христос този, когото православното учение нарича антихрист, Православната Христова църква е единствената, която притежава и предава Божията благодат – безценното съкровище, за чието съществуване „християнският“ свят дори не подозира. Този свят протяга ръце към силите на тъмнината, като сляпо вярва, че „името Иисусово“ ще го спаси дори в неговото отстъпление и богохулство, пренебрегвайки предупреждението на Господа: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Γосподи, Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матей 7:22-23).

Св. апостол Павел продължава своето предупреждение за идването на антихриста с думите: И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание (2 Солуняни 2:15). Има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Галатяни 1:7-8).

Православният отговор на всяко ново „възраждане“, както и на последното ужасно „възраждане“ на антихриста, е Христовият Завет, който единствено Православната църква пази неизменен в непрекъсваема приемственост от Христа и Неговите апостоли, и благодатта на Светия Дух. Тази благодат действа само в Православната църква и в нейните верни чеда, които са приели помазанието и пазят истинския печат дара Духа Светаго. Амин!

2.Религията на бъдещето

Твърде показателен за духовното състоние на съвременното човечество е фактът, че „харизматичният“ и „медитативният“ опит започват да намират почва сред „християните“. Несъмненно е влиянието на източните религии над подобни „християни“, но това е само следствие от нещо много по-фундаментално: загубата на самото усещане за вкуса на християнството. Ето какво е позволило на нещо толкова чуждо на християнството като източната медитация да се настани в „християнските“ души.

Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни“, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот. Дори когато подобни хора се ориентират към „духовен живот“, те вършат това само като друга форма на себезадоволяване. Достатъчно ясен пример за това видяхме във фалшивите религиозни идеали както на „харизматичното“ движение, така и на многобройните форми на „християнска медитация“, всички от които обещават (и твърде бързо осигуряват) преживяване на „удоволетворение“ и „мир“. Но това не е християнският идеал, който най-кратко може да бъде описан като невидима бран и усилие. Съвсем ясно е, че „удовлетворението“ и „мирът“, които се афишират в съвременните „духовни“ движения са продукт на духовна прелест, на духовно себезадоволяване – но това е абсолютната смърт на богоориентирания духовен живот. Всички тези форми на „християнска медитация“ действат само на психическо ниво и нямат нищо общо с християнската духовност. Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят. Истинският християнски подвижник никога не намира отдих дори в предвкусването на вечното блаженство, което може да му бъде открито в този живот. Източните религии обаче, на които не е било открито Царството небесно, се стремят само да придобият психическо състояние, което започва и свършва в този живот.

В нашето време на отстъпничество, предшестващо явяването на антихриста, сатаната е освободен за известно време (Откровение 20:7) за да върши лъжливи чудеса, които той не би могъл да извършва през „хилядата години“ на благодат в Църквата Христова (Откровение 20:3) и за да пожъне в своята адска жътва онези души, които не са приели любовта на истината (2 Солуняни 2:10). Можем да кажем, че времето на антихриста наистина е близо, защото сега тази сатанинска жътва започва не просто сред езичниците, които не са чували за Христа, но и сред „християните“, които са изгубили вкуса на християнството. Това е самата природа на антихриста – да представя царството на дявола като царство на Христа. Днешното „харизматично“ движение, „християнската медитация“ и като цяло „новото религиозно съзнание“, към което тези „християни“ принадлежат, са предвестници на религията на бъдещето, религията на последното човечество, религията на антихриста. Тяхната главна „духовна“ функция е да направят демоничното посвещение, дотогава ограничавано само в езическия свят, възможно и за християните. Да допуснем, че тези „религиозни експерименти“ са само опипване на почвата; да допуснем също, че става дума за психическа самоизмама, а не за действително демонично посвещение; разбира се, не всеки, който успешно „медитира“ или смята, че е получил „кръщение с Духа“ в действителност е приел посвещение в царството на сатаната. Но това е целта на тези „експерименти“ и несъмнено техниките за посвещение ще се усъвършенстват все повече, тъй като човечеството ще бъде по-подготвено за тях посредством състоянията на пасивност и отвореност към новите „религиозни преживявания“, които са насадени от тези движения.

Какво е довело човечеството – и самото „християнство“ – до това отчайващо състояние. В действителност не става въпрос за някакво открито поклонение на дявола, което винаги се ограничава до един определен тесен кръг от хора; по-скоро, това е нещо много по-фино и за което е страшно да се мисли от православния християнин: това е загубата на Божията благодат, която следва загубата на вкуса на християнството.На Запад обаче благодатта Божия е била загубена преди много векове. Римокатолиците и протестантите днес не усещат в пълнота тази благодат, и затова не е чудно, че не са в състояние да разпознаят нейните демонични имитации. Но уви! Успехът на фалшивата духовност дори сред православните християни разкрива до колко те също са загубили вкуса на християнството и не са в състояние повече да различават истинското от псевдохристиянство. Православните християни твърде дълго са приемали като даденост ценното съкровище на своята вяра, без да използват чистото злато на нейното учение. Колко на брой православни християни подозират за съществуването на основополагащите писания на православния духовен живот, които учат именно за различаването между истинска и фалшива духовност, текстове, в които са описани житията и ученията на светите мъже и жени, сподобили се с пълната мяра Божия благодат в този живот? Колко са усвоили техните поучения от Лавсаика, Лествицата на св. Йоан, Беседите на св. Макарий, Житията на богоносните отци в пустинята, Невидимата бран, Моят живот в Христа на св. Йоан Кронщадски.

В житието на великия отец от египетската пустиня св. Паисий Велики (19 юни) ние можем да видим един потресаващ пример на това колко лесно е да се загуби Божията благодат. Веднъж един ученик вървял по пътя към града, за да продаде ръкоделието си. По пътя той срещнал един евреин, който, като видял наивността му, започнал да го мами, казвайки: „О, възлюблени, защо вярваш в един обикновен, разпнат човек, когато Той изобщо не е бил дългочакваният Месия? Ще дойде друг, но не Той.“ Ученикът, бидейки слаб по ум и прост по сърце, се заслушал в думите на евреина и допуснал да каже: „Може би си прав.“ Когато се върнал в пустинята, св. Паисий се отвърнал от него и не пожелал да му каже дори една дума. Накрая след дългите молби на ученика светецът го попитал: „Кой си ти? Аз не те познавам. Моят ученик беше християнин и имаше върху си благодатта на Кръщението, но ти не си същият; ако ти си наистина моят ученик, тогава благодатта на Кръщението те е напуснала и образът на християнина е взет от теб“. През сълзи ученикът разказал за разговора си с евреина. Като изслушал всичко, светецът му отговорил: „О, нещастнико! Какво може да бъде по-лошо и зловредно от тези думи, чрез които ти си се отрекъл от Христа и от Неговото божествено Кръщение? Сега върви и плачи за себе си както искаш, защото ти нямаш място при мен; твоето име е записано с тези, които са се отрекли от Христа, и заедно с тях ти ще получиш осъждане и мъки.“ Като чул тази присъда, ученикът се изпълнил с покаяние. По неговите неотстъпни молби светецът се усамотил и се помолил Господ да прости греха на ученика му. Господ чул молитвата на светеца и му дал знамение за това, че му прощава. Тогава светецът предупредил ученика си: „О, чедо, въздай слава и благодарност на Христа Бога заедно с мен, защото нечистият, богохулен дух си е отишъл от теб и на негово място Светия Дух се е върнал над теб, възстановявайки благодатта на Кръщението. И така, сега се пази, за да не би поради небрежност и безгрижие отново да те оплетат мрежите на врага и ти, веднъж съгрешил, да наследиш огъня на геената.“

Нека не забравяме, че и „харизматичното“, и „медитационното“ движения са проникнали сред „икуменическите християни“. Характерно за учението на икуменическата ерес е: Православната църква не е едната истинска Църква на Христа; благодатта Божия присъства също в други „християнски“ деноминации и дори в нехристиянските религии; тесният път на спасението съгласно учението на светите отци на Православната църква е само „един от многото пътища“ за спасение; и подробностите на вярата на човека в Христа са толкова незначителни, както и принадлежността към една или друга църква. Не всички православни участници в икуменическото движение споделят това мнение напълно (макар протестантите и римокатолиците несъмнено да го споделят); но чрез самото им участие в това движение, включително неизбеж¬ната обща молитва с тези, които вярват погрешно за Христа и Неговата Църква, те казват на еретиците, които стоят пред тях: „Може би сте прави“, така както и злощастният ученик на св. Паисий. Нищо повече не трябва от православният християнин за да загуби Божията благодат; а колко труд ще му коства връщането ѝ!Доколко тогава православните християни трябва да ходят в страха Божи, внимавайки да не загубят Неговата благодат. Тя в никакъв случай не се дава на всички без изключение, но само на тези, които пазят истинската вяра, водят живот на християнски подвиг и я пазят като съкровище, което ги води към небето. А колко повече трябва да бъдат внимателни православните християни днес, когато са заобиколени от едно фалшиво християнство, което им предлага своите собствени преживявания на „благодат“ и „Дух Свети“ и което може в изобилие да цитира Писанието и светите отци, за да „доказва“ своята правота! Наистина последните времена, когато духовната прелест ще стане толкова убедителна, че да прелъсти, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24) са близо.

Лъжепророците на съвремената епоха, включително тези, които официално са „православни“, дори още по-гръмогласно обявяват приближаването на „новата епоха на Светия Дух“, „новата Петдесетница“, „точката Омега“. Именно това в православните пророчества се нарича царство на антихриста. В наше време тези пророчества започват да се сбъдват с демонична сила. Цялата духовна атмосфера на съвременния свят е заразена от силата на бесовските опити за посвещения. „Тайна на беззаконието“ започва да овладява душите на хората, като се стреми да завладее и самата Църква Христова, ако това би било възможно.

Против този мощен „религиозен опит“ истински православните християни трябва сега да се въоръжат напълно сериозно, в пълна степен съзнавайки, какво е православното християнство и защо неговата крайна цел се отличава от всички други религии, „християнски“ или нехристиянски.

Православни християни! Пазете благодатта, която ви е дадена; никога не допускайте тя да се превърне във въпрос на навик; никога не я мерете с чисто човешките стандарти и не очаквайте тя да бъде разбрана от тези, които приемат само човешката логика и мислят, че могат да придобият благодатта на Светия Дух по начин, различен от този, който ни е предала Христовата Църква. Истинското православие по самата си природа изглежда абсолютно неуместно в тези демонични времена – като изчезващо малцинство от презрени и „глуповати“ сред религиозното „възраждане“ вдъхновено от друг дух. Но нека се утешаваме с думите на нашия Господ Иисус Христос: Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32).Нека всички истински православни християни да укрепват пред предстоящата битка, като не забравят, че в Христа победата винаги е наша. Той обещава, че портите адови няма да надделеят над Църква Му (Матей 16:18) и че заради избраните ще съкрати дните на тази последна голяма скръб (Матей 24:21-22). И наистина, ако Бог е за нас, кой ще е против нас? (Римляни 8:31). Дори в средата на най-силните изкущения, на нас ни е заповядано: дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33). Нека живеем, както са живели истинските християни от всички времена в очакване края на всички неща и идването на нашия скъп Спасител; защото който свидетелства за това, казва: Да, ида скоро! Амин, да, дойди, Γосподи Иисусе“ (Откровение 22:20).

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[1]. Виж за пример Gordon Lindsay, Israel’s Destiny and the Coming Deliv¬erer, Christ for the Nations Publ. Co., Dallas, Texas, p. 28-30.

[2]. Такова е учението на светите Василий Велики, Григорий Богослов, Андрей Кесарийски и много други отци. Вж. архиепископ Аверкий, „Руководство κ изучению Нового Завета“, ч. II, Jordanville, Ν. Υ., 1956, p. 434-438.

[3]. Вж. Billy Graham, World Aflame, Doubleday (Pocket Cardinal Ed.), New York, 1966, p. 178; C. H. Mackintosh, The Lord’s Comming, Moody Press, Chicago, pp.30-31, и много други фундаменталисти.

[4]. Вж. Kurt Koch, DayX, Kregel Publications, Gr. Rapids, Mich., pp.116-117.

[5]. 1 Солуняни 4:16-17 се отнася за Второто пришествие на Христа, което съгласно светите отци ще настъпи след „скърбите“ и царството на антихриста.

[6]. Цит. по българското издание: Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, Тесал., 1991, сс. 246, 254(бел. прев.).

[7]. Вж. Kurt Koch, The Rivival in Indonesia, Kregel Publications, 1970; Mel Tari, Like a Mighty Wind. Creation House, Carol Strem, III., 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vN

Иеромонах Серафим (Роуз)

5. Духовната заблуда

Концепцията за прелест е ключова в православната аскетическа традиция и е напълно непозната на протестантско-римокатолическия свят, който създаде „харизматичното“ движение. Този факт обяснява защо една толкова явна заблуда може до такава степен да завладее кръгове, номинално „християнски“. С това се обяснява също и защо „пророк“ като Николай Бердяев, който е православен по произход, отхвърля необходимостта от това понятие, след като в „новата ера на Светия Дух“ „повече няма да съществува аскетически мироглед“. Причината е очевидна: православният аскетически мироглед дава единственото средство, чрез което хората, получили Светия Дух в своето Кръщение и Миропомазване, могат действително да запазят общението със Светия Дух в своя живот. То учи как да различаваме и как да се предпазваме от духовната измама. „Новата духовност“, за която мечтае Бердяев и която „харизматичното възраждане“ всъщност практикува, има една изцяло различна основа и нейната измамност се вижда в светлината на православното аскетическо учение. Следователно за двете концепции няма място в една и съща духовна вселена. За да приеме „новата духовност“ на „харизматичното възраждане“, човек трябва да отхвърли православното християнство и обратно, за да остане православен християнин, той трябва да отхвърли „харизматичното възраждане“ като една фалшификация на православието.

За да стане това съвсем ясно, по-нататък ще изложим учението на Православната църква за духовната прелест. То е сумирано през XIX век в том първи от събраните съчинения на епископ Игнатий Брянчанинов – православния отец на модерните времена.Има две основни форми на прелест или духовна измама. Първата и по-често наблюдавана форма се среща, когато човек се стреми към високо духовно състояние или духовни видения, без да бъде прочистен от страстите, осланящ се на собственото си мнение. На такъв човек дяволът дава велики „видения.“ В Житията на светиите – един от първостепенните наръчници на православното аскетично учение – има много такива примери. Св. Никита, епископ на Новгород (31-ви януари), влязъл в уединения живот неподготвен и против съвета на своя духовен отец. Скоро той чул глас, който се молел заедно с него. Тогава „Господ“ му проговорил и му изпратил „ангел“, който да се моли вместо него. Ангелът го наставлявал да чете книги, вместо да се моли, и да учи тези, които го посещават. Никита изпълнявал всичко и постоянно виждал „ангела“ да се моли край него. Хората били удивени от духовната мъдрост на Никита и от „даровете на Светия Дух“, които на пръв поглед той притежавал, защото „пророчествата“ му винаги се сбъдвали. Заблудата му била разкрита едва когато отците от манастира разбрали за непоносимостта му към Новия Завет (за разлика от Стария Завет, който той цитирал наизуст, без някога да го е чел). По техните молитви Никита се покаял и тогава „чудесата“ му престанали. След време той постигнал истинска святост. По подобен начин св. Исаак Киево-Печорски (14-ти февруари) видял силна светлина и „Христос“, който се появил пред него, заобиколен от „ангели“. Когато Исаак, без да се прекръсти, се поклонил пред „Христос“, демоните добили власт над него и след като дълго го въртели в своя танц, те го изоставили полумъртъв. По-късно той също достигнал до истинска святост. Съществуват много подобни случаи, когато „Христос и ангели“ се явявали пред аскетите и им давали удивителна сила, „дарове на Светия Дух“, които често водели заблудения до безумие или самоубийство. Но съществува и друга, по-малко ефектна форма на духовната заблуда, която не предлага на своите жертви големи видения, а само екзалтирани „религиозни чувства“. Това се случва, както пише епископ Игнатий, „когато сърцето жадува и се стреми към свети, духовни, божествени усещания, докато самото е напълно неподготвено. Всеки, който няма дух съкрушен, който открива в себе си каквато и да било добродетел или достойнство, който не се придържа непоколебимо към учението на Православната църква, а се ръководи само от своето собствено мнение, или следва неправославно учение – е в състояние на заблуда“. Римокатолическата църква има цели наръчници за духовен живот, написани от хора в подобно състояние. Такава е например книгата Подражание на Христа на Тома Кемпийски, за която епископ Игнатий казва следното: „В тази книга цари и от страниците ѝ диша помазанието на злия дух, прелъстяващо и опияняващо… Книгата кани читателя директно към общение с Бога, без предварително очистване с покаяние… Тя привежда плътските хора в екстатичен възторг и опиянение достигнати без труд, без себеотрицание, без разкаяние, без разпъване на плътта с нейните страсти и похоти (Галатяни 5:24), в прелъстта на тяхното паднало състояние.“ В резултат, както пише известният популяризатор на светоотеческото учение И. М. Концевич[11], „аскетът, който се стреми да разгори в сърцето си любов към Бога, да достигне чувство на блаженство, на екстаз, но пренебрегва покаянието, постига точно обратното: ‘той влиза в общение със сатаната и се заразява с ненавист към Светия Дух’ (Епископ Игнатий)“.Това именно е състоянието, в което се намират, без да подозират, привържениците на „харизматичното възраждане“. Това може да бъде видяно най-ясно чрез сравняването на техните преживявания и възгледи, точка по точка с учението на православните отци, както е изложено от епископ Игнатий.

А. Отношението към „духовния“ опит

Като не черпят от истинните извори на християнския духовен опит – св. тайнства на Църквата и духовното учение предадено на светите отци от Христос и Неговите апостоли, – последователите на „харизматичното“ движение нямат никакви критерии за различаване на Божията благодат от нейната имитация. Всички „харизматични“ автори в различна степен проявяват тази липса на критерий относно своите преживявания. Някои петдесетници-римокатолици за по-сигурно „гонели сатаната“, преди да молят за „кръщение в Духа“. Ефектът обаче, както става ясно от тяхното собствено свидетелсто, бил подобен на случилото се с евреите в Деяния апостолски (19: 15), на чието „прогонване“ злият дух отговорил: Иисуса познавам и Павла зная; но вие кои сте? Великият православен отец на Запада от V век, св. Иоан Касиан, който с проницателност пише за действията на Светия Дух в своята беседа „За божествените дарове“, посочва, че „понякога демоните [правят чудеса], за да подтикнат към гордост човека. Той започва да вярва, че притежава дара на чудотворство и така те го приготвят за още по-голямо падение. Демоните се преструват, че са прогонени от телата, които са били тяхно жилище, от светостта на хора, които всъщност, не са свети… В Евангелието четем: ще дойдат лъже-Христи и лъжепророци… [12]„

Шведският „визионер“ от XVIII век Емануел Сведенборг – предтечата на съвременото окултно и „духовно“ възраждане – имал голям опит с духовни същества, с които често общувал. Той различавал два вида духове – „добри“ и „зли“. Неотдавна опитът му бил потвърден от заключенията на един клиничен психолог, който изследвал „халюциниращи“ пациенти в държавната психиатрична болница в Юкая, Калифорния. Този психолог се отнесъл напълно сериозно към гласовете, които чували неговите пациенти, и провел серия „диалози“ с тях (с посредничеството на самите пациенти). Така и той стигнал до извода, както Сведенборг, че има два твърде различни по вид „същества“, които влизали в контакт с пациентите: „висши“ и „нисши“. По неговите собствени думи: „нисшите гласове са подобни на пияни безделници в бар, които обичат да се карат и дразнят само заради удоволствието от това. Те внушават похотливи действия и после се карат на пациентите, задето са ги послушали. Тези „същества“ намират слаба точка на съвестта и работят върху нея постоянно… Запасът от думи и наборът от идеи на по-нисшия ранг са ограничени, но те имат упорита воля да разрушават… Те работят върху всяка слабост или убеждение, внушават страх, лъжат, обещават и подкопават волята на пациентите… Всичко, свързано с този по-нисш вид, е или нерелигиозно, или антирелигиозно… На един човек обаче те се появили като обикновени дяволи и сами нарекли себе си бесове…“.„В пряк контраст стоят по-редките халюционации, свързани с по-висшия ранг „същества“… Този контраст може да бъде илюстриран чрез опита на един човек. Той чул гласове от по-нисшия тип да спорят дълго за това как да го убият. През нощта при него дошла светлина, ярка като слънцето. Той осъзнал, че това е нещо различно. Светлината уважавала неговата свобода и била готова да се оттегли само за да не го изплаши… Когато човекът се окуражил да се приближи до това приятелско слънце, той попаднал в един свят на силни сияйни преживявания… [Изведнъж] се появила някаква много силна и величествена, подобна на Христос фигура…

Някои от пациентите имат опит с двата вида – и с по-висшите, и с по-нисшите в различно време, и се чувствали раздирани между рая и ада. Мнозинството познават само атаките на по-нисшите видове. По-висшите смятат, че имат власт над по-нисшите и наистина понякога я проявяват, но не в такава степен, че да успокоят съзнанието на пациентите… По-висшите „същества“ се проявяват като удивително надарени, чувствителни, мъдри и религиозни[13].“

Всеки, който е чел житията на православни светци и друга духовна литература, знае, че всички тези духове – както „добрите“, така и „злите“, „по-нисшите“ и „по-висшите“ – са демони и че различаването между наистина добрите духове (ангелите) и тези зли духове не може да бъде направено въз основата на човешките чувства или впечатления. Широко разпространената в „харизматичните“ кръгове практика за „прогонване на духове“ не дава каквато и да било гаранция, че злите духове действително са изгонени. Прогонвания на духове се практикуват (сравнително успешно) и от първобитните шамани[14]. Те също признават, че има различни видове духове, които обаче в еднаква степен са демони независимо дали бягат привидно, когато ги прогонват, или се явяват, когато биват призовавани от шаманите.

Никой не отрича, че „харизматичното“ движение като цяло е категорично ориентирано срещу съвременния окултизъм и сатанизъм. Но по-неуловимите зли духове се появяват като ангели на светлината (2 Коринтяни 11:14). За да не бъде измамен, човек трябва да притежава великия дар на проницателността и едновременно с това е нужно да подхожда с основателно недоверие към всички свои свръхестествени „духовни“ преживявания. Пред лицето на неуловимите врагове, водещи невидима битка срещу човешкия род, наивността и доверието, с които повечето хора, въвлечени в „харизматичното“ движение се отнасят към своите преживявания, са своеобразна покана за духовна измама. Един пастор например съветва да се медитира върху духовни пасажи и след това да се записва всяка мисъл, „спуснала се“ по време на четенето: „Това е личното послание на Светия Дух до вас“ (Christenson, с. 139). Но всеки сериозен ученик на християнската духовност знае, че, например, „Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания. Обикновено те правят това в сърцата на тщеславните и още повече, у обучените във външните науки, та, съблазнявайки ги малко по малко, накрая да ги хвърлят в ереси и хули“ (Лествица, св. Йоан Лествичник, стъпало 26:151 – Текстът от Лествица е от българското издание, превод Ню-Йоркски митрополит Йосиф, Синодално издателство, С., 1982 ).За съжаление позицията на православните участници в „харизматичното възраждане“ изглежда не по-разумна, отколкото на римокатолиците или протестантите. Те очевидно не познават добре светите отци или житията на светиите и когато цитират, както рядко им се случва, някой отец, това винаги е извън контекста (вж. по-долу относно св. Серафим). „Харизматиците“ се позовават предимно на опита. Един православен свещеник пише: „Някои дръзват да наричат това преживяване ‘прелест’ – духовна гордост. Никой, който се среща с Бога по такъв начин, не може да изпадне в подобна заблуда (Logos, Apr., 1972, с. 10). Но рядко дори един истински православен християнин би бил способен да различи тънките форми на духовната заблуда (където „гордостта“ например може да възприеме формата на смирение), ако се опира само на собствените си чувства, без да се позовава на светоотеческата традиция. Може да се справи само този, който вече напълно е облякъл своята собствена мисъл и практика в светоотеческата традиция и сам е достигнал до висока степен на святост.

Как православният християнин може да се подготви, за да противостои на заблудата? Той разполага с богоозарените светоотечески писания, които заедно със Свещеното Писание са мерилото на Христовата Църква за 1900 години по отношение всеки възможен духовен или псевдодуховен опит. По-късно ще видим, че тази традиция има конкретно становище по главния въпрос, повдиган от „харизматическото“ движение: относно възможността за ново и повсеместно „изливане на Светия Дух“ в последните дни. Но дори преди да се консултира с отците по съответните въпроси, православният християнин е предпазен от заблудата от самото знание, че такава заблуда не само съществува, но и е навсякъде, включително и в самия него (като състояние на естеството след грехопадението – бел. пр.). Епископ Игнатий пише: „Всички ние сме в заблуда. Съзнанието за това е най-голямата защита от заблудата, а най-голямата заблуда е да се смяташ за незаблудим.“ Той цитира св. Григорий Синаит, който предупреждава: „Не е лесно достигането на истината и очистването от всичко, противно на благодатта. За дявола е свойствено да представя заблудата, особено за начинаещите като истина, представяйки за духовно това, което е зло.“ И „Бог не се гневи на този, който, като се пази от заблудата и се наблюдава внимателно, не приеме дори нещо, пратено от Бога… Напротив, Бог го хвали заради здравия разум.“

И така напълно неподготвен за духовната борба, без съзнание за съществуването на духовна заблуда от особено фин вид (за разлика от явните форми на окултизъм), римокатоликът или протестантът, или неграмотният православен християнин отива на молитвено събрание, за да бъде „кръстен (или изпълнен) със Светия Дух“. Атмосферата на събранието е крайно непринудена, съзнателно „отворена“ за активността на някакъв „дух“. Ето как римокатолици (които твърдят, че са по-внимателни от протестантите) описват някои от своите петдесетнически събрания: „Изглеждаше, че няма никакви бариери, никакви задръжки… те седяха на пода със скръстени нозе, жени в панталони. Монах в бяло расо. Пушеха цигари. Пиеха кафе. Молеха се свободно… Аз осъзнах, че тези хора си прекарват приятно с молитвата! И това те наричат пребиваване на Светия Дух сред тях?“ А едно друго римокатолическо петдесетническо събрание, „като изключим факта, че никой не пиеше, приличаше по всичко на коктейл-парти“ (Ranaghan, pp. 209, 157). На интерденоминационните „харизматически“ събрания атмосферата е дотолкова неформална, че никой не се изненадва, когато „духът“ вдъхнови някоя възрастна жена по време на всеобщите ридания да стане и да „изтанцува една малка джига“ (Sherrill, page 118). За здравомислещия православен християнин главното, което прави впечатление в подобна атмосфера, е пълната липса на присъщото за православното богослужение благочестие и преклонение, раждащо се от страха Божи. И това първо впечатление е толкова по-поразително, когато се потвърди и от наблюденията на наистина странните ефекти, които петдесетният „дух“ провокира, слизайки в подобна атмосфера. Сега ще изследваме някои от тези ефекти, поставяйки ги пред съда на свeтите отци на Христовата Църква.

Б. Физически съпровод на „харизматичния“ опит

Една от най-разпространените реакции на преживяването в „кръщението със Светия Дух“ е смехът. Един римокатолик свидетелства: „Аз бях толкова радостен, че единственото, което можех да правя, бе да се смея легнал на пода“ (Ranaghan, page 28). Друг римокатолик: „Усещането за Божието присъствие и любов бе толкова силно, че седях в църквата половин час просто смеейки се от радост заради Божията любов“ (Ranaghan, page 64). Един протестант свидетелства, за своето „кръщение“ следното: „Започнах да се смея… исках само да се смея и се смеех така, както правите и вие, когато ви е толкова хубаво, че не можете да говорите за това. Държах се за бузите и се превивах от смях“ (Sherrill, с. 113). Друг протестант: „Новият език, с който бях дарен се смеси с вълни от веселие в което всеки страх, който изпитвах, просто изчезна. Това бе език на смях“ (Sherrill, с. 115). Един православен свещеник, отец Евсевий Стефану, пише: „Не можех да скрия широката усмивка на лицето си, която във всеки момент можеше да прерастне в смях – смях на Светия Дух, пробудил в мен животворящото чувство за свобода (Logos, Apr., 1972, с. 4).За тази наистина странна реакция на „духовното“ преживяване могат да бъдат посочени твърде много примери. В стремежа си да я обяснят някои „харизматични“ апологети са създали дори цяла философия на „духовната радост“ и „шегите на Бога“. Но тази философия съвсем не е християнска. В цялата история на християнската мисъл и опит никой не е чувал за понятие като „смях на Св. Дух“. Тук може би по-ясно, отколкото където и да било, „харизматичното възраждане“ разкрива своята напълно нехристиянска религиозна ориентация. Това преживяване е напълно светско и езическо, и там, където то не може да бъде обяснено с термините на емоционалната истерия (според отец Евсевий, смехът „успокоява“ и „освобождава“ от „интензивното усещане за стеснителност, обърканост“ и „емоционална опусто- шеност“), то може да бъде само следствие от известна степен на „обладаност“ от едно или повече езически божества, които Православната църква нарича демони. Да вземем за сравнение преживяването на „посвещение“ от един езически ескимоски шаман: „Като виждах, че нищо не се получава, аз започнах да плача. Чувствах се нещастен, без да зная защо. Тогава без никаква причина всичко се промени внезапно. Почувствах една голяма, необяснима радост, една радост толкова силна, че не можех да се сдържа, и от гърлото ми излизаше песен, силна песен, в която имаше място само за една дума: радост, радост! Трябваше да ползвам цялата сила на гласа си и тогава в средата на този тайнствен и завладяващ възторг аз станах шаман… Аз вече виждах и чувах по коренно различен начин. Бях достигнал своето озарение… И не само можех да виждам през мрака на живота, но и от мен струеше ярка светлина… И всички духове на земята и небето, и морето дойдоха при мен и станаха мои духове-помощници“ (Lewis, Ecstatic Religion, с. 37).

Не е чудно, че неподготвени „християни“, съзнателно предоставили себе си отворени за подобно езическо преживяване, все още продължават да го тълкуват като „християнско“ и докато психологически те все още са християни, духовно те вече са влезли в реалността на напълно нехристиянските отношения и практики. Каква е присъдата на православната аскетитчиска традиция относно неща като „смехът на Светия Дух“? Светите Варсануфий и Иоан, отшелници от VI век, дават недвусмисления православен отговор на този въпрос, зададен им от един монах (отговор 451): „В страха Божи няма място за смях. В Писанието е казано за неразумните кога глупав се смее, издига гласа си (Сирах 21:23); а думата на неразумния е винаги неясна и лишена от благодат.“ Св. Ефрем Сирин също ясно учи: „Смехът и своеволието са началото на развращението в монаха. Когато го забележиш в себе си, знай, че си достигнал дълбините на злото. Не преставай да молиш Бога, за да те избави от тази смърт… Смехът лишава човека от блаженствата, обещани на плачещите (Матей 5:4) и разрушава постигнатото. Смехът се противи на Светия Дух, не носи никаква полза на душата, безчести тялото. Смехът прогонва нашите добродетели, изтрива спомена за смъртта и мисълта за мъките“ (Добротолюбие, М., 1913, том 2, с. 448). Не е ли очевидно колко встрани може да отиде незнанието на основите на християнството?Освен това също толкова често, както и смехът, в резултат на харизматично „кръщение“ се появяват и сълзи – психологически родствената на смеха реакция. Това се случва на отделни участници, а твърде често и на цели групи изведнъж (в тези случаи се отличава от преживяването на „кръщение“) и без видима причина, заразява всички присъстващи (вж. Sherrill, pp. 109, 117). „Харизматичните“ автори не смятат, че причина за тези резултати от протестантското възраждане е „осъзнаването на греховете“. Те не дават никакви обяснения. Такива, изглежда, не могат и да се дадат, освен ако не се приеме, че това е просто реакция на влиянието, което оказва „харизматичната“ атмосфера. Православните отци, както отбелязва епископ Игнатий, учат, че сълзите често съпровождат втората форма на духовна залуда. Като говори за многото различни причини на сълзите, едните добри, а другите не, св. Йоан Лествичник преудпреждава: „Не вярвай на твоите сълзи преди пълното си очистване от страстите“ (Стъпало 7:35), а за един вид сълзи определено казва: „Сълзите без мисъл са свойствени на безсловесното естество, а не на разумното“ (7:17).

Често заедно със смеха и сълзите се наблюдават много други психически реакции на „кръщението на Светия Дух“, като например топлина, различни форми на треперене, гърчове и падане на пода. Всички приведени по-долу примери, следва да се подчертае, се отнасят към обикновените протестанти и римокатолици, а не към крайните петдесетници, чиито преживявания са много по-ефектни и несдържани.

„В момента, в който положиха ръце върху мен, имах чувството, че гърдите ми се опитват да влязат в главата. Устните ми започнаха да треперят, а умът ми да пулсира. Тогава започнах да се хиля“ (Ranaghan, page 67). В друг случай участникът „следял това, което става, без емоции, но чувствал силна топлина в тялото и облекчение“ (Ranaghan, page 91), а ето свидетелствата и на други: „В момента, в който паднах на колене, започнах да треперя… Внезапно бях изпълнен от Светия Дух и разбрах: „Бог съществува.“ Започнах едновременно да се смея и да плача. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че съм паднал пред олтара, изпълнен с мира Христов“ (Ranaghan, page 34); „Докато бях коленичил и тихо благодарях на Бога, Д. лежеше проснат на пода. Изведнъж той започна да се издига, като от някаква невидима сила… С прозрение, вдъхновено от Бога, разбрах, че Д. беше движен осезателно от Светия Дух“ (Ranaghan, page 29); „Ръцете ми (обикновено студени заради слабото ми кръвообращение) станаха топли и влажни. Обхвана ме топлина.“ (Ranaghan, page 30); „Аз знаех, че Бог работи в мен. Усещах едно осезателно парене в ръцете и в един миг бях облят в гореща пот“ (Ranaghan, page 102). Един член на „Иисусовото движение“ казва: „Чувствах, че нещо избликва в мен и внезапно започнах да говоря на езици“ (Ortega, page 49). Според един „харизматичен“ апологет подобни типични за „кръщението със Светия Дух“ преживявания „често се съпровождат от субективни преживявания, които дават на участника едно чудесно ново чувство за близост с Господа. Това понякога изисква израз на поклонение и почитание, който излиза от рамките на етиката на нашето западно общество! В такова време някои биват обхванати от силен гърч, издигат ръце към Господа, крещят, или падат на пода“ (Lillie, page 17).Човек не знае на какво да се чуди повече: на пълната несъвместимост на тези истерични чувства с каквато и да била духовност или на невероятното лекомислие, което кара тези заблудени хора да приписват своите конвулсии на „Светия Дух“, „божественото вдъхновение“, „мира Христов“. На това са способни хора, които не само че са напълно неопитни и без водачество в духовната и религиозна сфера, но са и абсолютно неграмотни. Цялата история на православното християнство не познава подобни, провокирани от Светия Дух, екстатични преживявания. Само с глупост, можем да си обясним, опитите на някои „харизматични“ апологети да сравняват тези масови детински и истрични преживявания с божествините откровения, като тези към св. апостол Павел по пътя към Дамаск или към св. апостол и евангелист Иоан Богослов на остров Патмос. Тези светци падали ничком пред истинския Бог (без гърчове и със сигурност без смях), докато псевдохристияните просто реагират на присъствието на един влизащ дух, и служат на себе си. Старецът Макарий Оптински, пише на едно лице в подобно състояние: „Като мислите, че намирате Божията любов в тези утешителни чувства, вие търсите не Бога, а себе си, тоест своето собствено утешение. В същото време, като избягвате пътя на скърбите, вие осъзнавате, че сте останали без духовно утешение[15].“ Ако тези „харизматични преживявания са религиозни преживявания изобщо, то те са езически религиозни преживявания. В действителност те съвпадат точно с преживяването на духовно обладаване по време на медиумична инициация, когато „една вътрешна сила, избликва като фонтан, и се опитва да установи контрол“ (Koch, Occult Bondage, с. 44). Разбира се, не всички „кръщения на Светия Дух“ са така екстатични като някои от приведените примери (както съществуват и такива, които са по-екстатични), но въпреки това те остават в съгласие с практиката в спиритизма: „Когато духовете намерят медиум, който е настроен приятелски и е предразположен към подчинение и пасивност, те влизат спокойно, като в свой дом; напротив, когато медиумът е по-малко предразположен и оказва някаква съпротива или съзнанието му е недостатъчно пасивно, духът влиза с по-голямо или по-малко усилие и това често се изразява в гримасите на лицето и в конвулсиите на крайниците му“ (Blackmore, Spiritism, с. 97).

Това усещане на „духовно обладаване“ обаче не бива да бъде обърквано с демоничното обсебване, което е състояние, когато един нечист дух намира постоянно убежище в някого и се проявява в психически и физически разстройства, за което няма да открием информация в „харизматичните“ извори. Медиумичното „обладаване“ е временно и частично. Медиумът се съгласява да бъде използван за една определена функция от влезлия дух. Но самите „харизматични“ текстове показат напълно ясно, че в тези преживявания присъства – когато те са истински, а не просто продукт на внушение – не просто някаква медиумична способност, а действително присъствие на дух. Изглежда, че тези хора са коректни, когато се наричат „изпълнени с духа“ – но това със сигурност не е Светия Дух.Епископ Игнатий дава няколко примера на подобни физически явления, съпровождащи духовната прелест. Той споменава за един монах, който треперел и издавал странни звуци, като смятал това си състояние за „плод на молитвата“; друг монах, когото епископът срещнал, чувствал такава горещина в своето тяло, следствие от екстатичния му метод на молитва, че не се нуждаел от топло облекло през зимата. Тази топлина можела дори да се почувства от околните. Като основен принцип, както пише епископ Игнатий, вторият вид на духовна измама е съпроводен от „страстна разгорещеност на кръвта“. „Поведението на латинските аскети, обхванати от прелест, винаги било екстатично, поради тяхната извънредна, веществена, страстна разгорещеност.“ В такова състояние изпадали и латински „светци“ като Франциск Асизки и Игнатий Лойола. Тази веществена топлина на кръвта, белег за духовната измама, трябва да бъде различавана от духов¬ната топлина, чувствана от подвижници като св. Серафим Саровски, които наистина имали Светия Дух. Светият Дух не се придобива чрез екстатичните „харизматични“ опити, а чрез дълъг и труден път на аскеза, „пътят на скърбите“, за който говори старецът Макарий, в лоното на Църквата Христова.

В.“Духовни дарове“, съпровождащи „харизматичния“ опит

Основният аргумент на последователите на „харизматичното възраждане“ е, че са придобили „духовни“ дарове. Един от първите такива „дарове“, който става забележим в тези „кръстени със Светия Дух“ е новата „духовна“ сила и смелост. Тя е резултат от определени преживявания, в чиято реалност никой не може да се съмнява, но безспорно човек може да се усъмни в интерпретацията им. Ето някои типични примери: „Аз нямам нужда да вярвам в Петдесетница, защото я видях“ (Ranaghan, page 40). „Започнах да чувствам, че зная точно какво да кажа на другите и какво те трябва да чуят… открих, че Свeтия Дух ми дава реална сила да кажа това и то имаше ефект“ (Ranaghan, page 64). „Аз бях така уверен, че Духът ще спази думата си и се молих, без да казвам „ако“. Молех се, като казвах ще бъде и трябва да бъде и изобщо говорех в повелително наклонение“ (Ranaghan, page 67). Ето един пример и от православен: „Ние се молим за мъдрост и в същия момент ставаме мъдри в Господа. Ние се молим за любов и ни изпълва истинна любов към всички хора. Ние се молим за изцерение и здравето се възстановява. Ние се молим за чудеса и виждаме как чудесата се случват. Ние се молим за песни и ги получаваме. Ние се молим на езици знайни и на езици незнайни“ (Logos, Apr., 1972, с. 13).

Тук отново виждаме стремежа посредством „харизматичния“ опит мигновено да бъде получено едно качество, което се придобива и изпитва през дълги години на аскетичен труд и усъвършенстване във вярата. Вярно е, разбира се, че апостолите и мъчениците са получавали велико дръзновение по благодатта Божия, но е нелепо когато „християнин харизматик“ дори без да има представа за това какво е Божията благодат, иска да се сравнява с великите светци. Основа на на духовна прелест „харизматичната“ смелост не е нищо друго освен трескаво, „възрожденческо“ подражание на истинската християнска смелост и служи само като отличителен белег на „харизматичната“ заблуда. Епископ Игнатий пише, че определена „самоувереност и дръзновение обикновено се забелязват у хора, които се намират в състояние на себезаблуда, като предполагат, че са свети и духовно израснали“. „В изпадналите в тази прелест се проявява извънредна надменност: те се опияняват от себе си, от своето състояние на самоизмама, смятайки го за благодатно. Те са пропити, пре¬изпълнени с високомерие и гордост, макар да изглеждат смирени за мнозина, които съдят по външния вид, а не по плодовете“.След говоренето на езици най-разпространеният „свръхестествен“ дар на „кръстените в Духа“ е директното получаване на „послание от Бога“ под формата на „пророчество“ и „тълкуване“. Едно момиче-римокатоличка разказва следното за своите приятели „харизматици“: „Някои от тях говореха на езици в мое присъствие и отчасти можех да тълкувам казваното. Съобщенията винаги носеха велико утешение и радост от Господа“ (Ranaghan, page 32). Едно от тълкуванията изглежда така: „Той говореше думи от Бога, послание за утешение“ (Ranaghan, page 181). Дързостта на тези послания е очевидна. На друго събрание „една млада жена обяви, че има „послание от Бога“ и започна да говори в първо лице единствено число (Ranaghan, page 2). Един „харизматик“ протестант пише, че в тези послания „Божието“ слово се предава директно!… Словото може изненадващо да бъде изказано от всеки присъстващ и освен това разнообразено с думи като: Така каза Господ. Обикновено (но не винаги) се говори в първо лице, например: „Аз съм с вас, за да ви благословя” (Williams, page 27).

Ето няколко специфични текста на „пророчества“ и „тълкувания“, дадени в апологетичните книги на „харизматическото“ движение:

1.“Бъди като дърво, превиващо се по Неговата воля, коренящо се в Неговата сила, израстващо към Неговата любов и топлина“ (Ford, page 35).

2.Както Светия Дух слязъл над Мария и Иисус се оформил в нея, така Светия Дух ще дойде над теб и Иисус в теб“ – това послание било дадено на езици от римокатолик и „изтълкувано“ от протестант (Ford, page 35).

3.“Стъпките на този, Който е преминал по улиците на Иерусалим са пред теб. Неговият поглед изцерява тези, които пристъпват близо, но носи смърт за тези, които Го отбягват“ – това било специално предназначено за един от членовете на молитвена група“ (Ford, page 35).

4.“Аз ти протягам своята ръка. Ти трябва само да я вземеш и Аз ще те водя“ – това послание било дадено няколко минути по-рано на един римокатолически свещеник, който стоял отделно в друга стая. Той го записал и влязъл в молитвената стая точно в момента, когато присъстващите произнасяли същото послание (Ranaghan, page 54).

5.“Не се вълнувай, аз съм доволен от позицията, която си заел. Това е трудно за теб, но ще донесе много благодат другиму“ – това донесло окончателно поощрение на човек, който неотдавна взел трудно решение“ (Sherrill, page 88).

6.“Съпругата ми влезе и започна да свири на орган. Внезапно Божият Дух слезе над нея и тя започна да говори на езици и да пророчества: „Сине мой, аз съм стеб. Понеже ми беше верен в малките неща, аз ще те използвам по по-велик начин. Аз те водя за ръка. Аз те ръководя, не се страхувай. Ти си в центъра на Моята воля. Не гледай нито вляво, нито вдясно, но продължавай напред“ – това „пророчество“ било „съпроводено“ с „видение“ и се превърнало в пряк повод за организирането на крупното и влиятелно обединение на петдесетниците от „Международното братство на бизнесмените от Пълния Завет“ (Logos Journal, sept, oct. 1971, c. 14).

Можем да се доверим напълно на свидетелствата, че в тези съобщения има нещо свръхестествено и че не са просто „измислени“. Но използва ли Светия Дух подобни изкуствени методи, за да общува с човека? („Духовете“ по време на сеансите безусловно използват!). Защо езикът е толкова монотонен и стереотипен и понякога може да се оприличи на езика, с който говорят машините за предсказване в американските кафенета? Защо посланията са така неясни, приличат на бълнуване и звучат като крясъци в транс? Защо винаги носят „утешение“, „успокоение“ и „радост“, и в тях напълно отстъства пророческо или верово съдържание – сякаш „духът“, по-точно „духовете“, по време на сеансите особено се радват на интерконфесионалните аудитории? Кое в крайна сметка е това странно, безлично „аз“, което говори чрез „харизматиците“? И грешим ли, като отнасяме към това явление думите на истинския Божи пророк: Да не ви мамят вашите пророци, които са между вас… лъжливо ви пророкуват в Мое име; Аз не съм ги пращал, казва Господ (Иеремия 29:8-9)?

„Кръстеният в Светия Дух“ обикновено запазва способността да говори на езици в молитвите си насаме и изобщо е сигурен, че „Бог“ е винаги с него. Също така дори извън атмосферата на молитвените събрания той често получава свои лични „откровения“, чува гласове или физически осезава нечие „присъствие“. Ето как „пророкът“ на „харизматичното възраждане“ описва едно от своите преживявания: „Един глас, който бе силен и ясен, ме пробуди от дълбок и спокоен сън… като отчетливо ми казва: ‘Бог няма внуци’… След това ми се стори, че в стаята ми има някой и това присъствие ме караше да се чувствам добре. Внезапно разбрах, че това е Светия Дух и че Той ми говори“ (Du Plessis, с. 61).Какво обяснение може да се даде на подобно преживяване? Епископ Игнатий пише: „Обладаният от такъв вид духовна прелест има мнение за себе си (втората форма на прелест се нарича „мнение“), че в него изобилстват даровете на Светия Дух. Това мнение се подхранва от лъжливи представи и лъжливи чувства и като такова то изцяло принадлежи към царството на бащата на лъжата – дявола. Този, който по време на молитва се стреми да открие сърцето си за усещанията на новия човек, но все още не е готов за това, заменя тези усещания със собствените си изобретения, със сурогати, към които падналите духове не закъсняват да присъединят своите действия. Смятайки погрешните си представи, както и внушенията на демоните за истинни и благодатни, той получава и съответните на усещанията мнения“.

Точно такъв процес наблюдавали и изследователите на спиритизма. За този, който сериозно се занимава със спиритизъм (не само за медиумите), настъпва момент, когато цялата лъжлива духовност, която възпитава пасивност на духа и откритост спрямо действията на „духовете“, проявяваща се даже в такива на вид невинни развлечения като използването на дъската с азбука и цифри (Oulja-board), преминава в обладаване от един нахлул в него дух, след което „свръхестествените“ способности започват да се проявяват[16]. В „харизматичното възраждане“, моментът на качествен преход се нарича „кръщение със Светия Дух“, което, ако не е имитация, съвпада с прехода от самоизмама към бесовска прелест. От този момент „харизматикът“-жертва е твърдо убеден, че „Духът“ ще отговори на неговите „религиозни чувства“ и че го очаква „живот на чудеса“.

Г. Новото „изливане на Светия Дух“

По правило последователите на „харизматичното възраждане“ имат чувството, че са (както те постоянно повтарят) „изпълнени духом“. Ето техните свидетелства: „Аз се почувствах свободен, чиста и нова личност, изпълнен докрай със Светия Дух“ (Ranaghan, с. 98). „След кръщението ми с Духа, добих по-ясна представа за живота в Духа. Това е живот, състоящ се от чудеса… да бъдеш изпълван повече и повече с животворящата любов на Духа Божи“ (Ranaghan, с. 65). Те неизменно характеризират своето „духовно“ състояние с едни и същи думи; един римокатолически свещеник пише: „независимо от страничните ефекти, почти всички, без изключение, които са били докоснати от Духа, получават мир и радост“ (Ranaghan, page 185). Една интерденоминационна „харизматична“ група заявява, че целта на нейните членове е да „проявяват и разпространяват любовта, радостта и мира на Иисус Христос навсякъде, където се намират“ (Inter-Church Renewal). В това „духовно“ състояние (в което твърде рядко се споменава за покаяние и спасение) някои достигат до големи висоти. Ето какво казва например един римокатолик: „Дарът на „Духа“ се усилваше в мен за дълги периоди (до няколко часа), в които бях близо до екстаза и можех да се закълна, съм в предверието на Царството Небесно“ (Ranaghan, с. 103). В обръщение са и впечатляващи истории за освобождаване от наркотична зависимост и тем подобни. Гръцкият свещеник Евсевий Стефану характеризира тази „духовност“, цитирайки един римокатолически свещеник, който твърди, че „харизматичното“ движение поражда „ново усещане за Божието присъствие, ново разбиране за Христа, по-силно желание за молитва, възможност за славене на Бога, ново желание за четене на Писанието. Писанието оживява като слово Божие, и човек усеща нов стремеж да предаде на другите знание за Христа, ново съчувствие към другите и усещане за техните нужди, ново чувство на мир и радост…“ И отец Евсевий привежда най-главния аргумент в полза на движението: „Дървото се познава по плодовете му… присъствието на дявола ли демонстрират тези плодове или на освещаващия Христов Дух? Нито един православен със здрав разум, който е видял плодовете на Духа с очите си, не може да даде грешен отговор на този въпрос“ (Logos, Jan., 1972, с. 13).Няма причина да се съмняваме във всички тези свидетелства. Наистина има много други противоположни свидетелства – ние приведохме няколко примера – които твърдят категорично, че „духът“ на „харизматичното възраждане“ е нещо тъмно и зловещо. Въпреки това не бива да се съмняваме, че много привърженици на „харизматическото възраждане“ действително смятат, че в него има нещо „християнско“ и „духовно“. Докато тези хора са извън Православната църква, ние можем да оставим техните мнения без коментар. Но когато един православен свещеник ни казва, че тези сектантски „феномени“ се пораждат от Светия Дух и дори ни увещава: „Не стойте настрана. Отворете сърцата си за съдействието на Светия Дух и станете частица от растящото харизматично възраждане“ (пак там) – тогава ние имаме правото и задължението да изследваме по-внимателно приведените доводи и да съдим за тях не по нормите на мъглявото хуманистично „християнство“, доминиращо на Запад и готово да нарече „християнин“ всеки, който просто се „чувства“ такъв, но по напълно различните норми на православното християнство. Според тези норми в по-горе приведения списък „духовни плодове“, няма нито един пункт, който да не присъствал в сектантските и еретически движения от миналото. Всички те са предизвикани от дявола, който се явява като „светъл ангел“, с целта да отклони хората от Христовата Църква в някакъв друг вид „християнство“. Ако „духът“ на „харизматичното възраждане“ не е Светия Дух, тогава тези „духовни плодове“ също не са от Бога.

Съгласно епископ Игнатий прелестта, известна като мнение „бива задоволявана с измислянето на фалшиви „благодатни“ усещания и състояния, от които се поражда една измамна и неправилна представа за целия духовен подвиг… Постоянно се установява едно псевдодуховно състояние на интимно приятелство с Иисус, вътрешни разговори с Него, мистически откро¬вения, гласове, наслаждения… От това действие кръвта добива едно греховно, измамно движение, което се приема като благодатно-дадено наслаждение… То се скрива под маската на смирението, благочестието, мъдростта.“ За разлика от по-силните форми на духовна заблуда мнението, „въвеждайки духа в ужасна грешка, не го води до делириум“. Така това състояние може дълго време да остане скрито и да продължи много години и дори цял живот. Човек, който е изпаднал в това топло, удобно, трескаво състояние на прелест, фактически извършва духовно самоубийство, оставайки сляп за своето истинско духовно състояние. Епископ Игнатий пише: „Като мисли за себе си … че е изпълнен с благодат, той никога няма да получи благодат… Този, който си приписва благодатни дарове пречи чрез своето ‘мнение’ на божествената благодат да влезе в него и отваря широко вратите за заразата на греха и демоните.“ Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол (Откровение 3:17).Тези, които са заразени с „харизматичната“ измама са не само „изпълнени с духа;“ те също говорят за началото на „нова епоха“ на „изливане на Светия Дух“, вярвайки, както прави отец Евсевий Стефану, че „светът се намира на прага на голямо духовно пробуждане“ (Logos, Feb., 1972, page 18). Затова те постоянно повтарят думите на пророк Иоил – Ще излея от Моя Дух върху всяка плът (Иоил 2:28). Православният християнин знае, че това пророчество се отнася изобщо към последното време, което започва с идването на нашия Господ и по-точно към деня Петдесетница (Деяния апостолски 2) и към всеки православен светец, който наистина притежава в изобилие даровете на Светия Дух – такива като св. Йоан Кронщадски и св. Нектарий от Пентаполис, които са извършили хиляди чудеса, дори и през нашия покварен XX век. Но според днешните „харизматици“, даровете на чудотворството са за всеки; почти всеки желаещ може да се научи да говори на езеци, а съществуват и наръчници, обясняващи как да се постигне това.

Но какво ни учат светите отци на Православната църква? Според епископ Игнатий, даровете на Светия Дух „присъстват само в право¬славните християни, които са достигнали християнското съвършенство, очистили се и подготвили се с покаяние“. Те „се дават на Божиите светци само по воля Божия и чрез Негово действие, а не по волята на човека и не благодарение на нечия собствена сила. Те се дават неочаквано, крайно рядко, в случаи на крайна нужда, по чудесния Божи промисъл, а не просто по случайност“ (св. Исаак Сирин). „Трябва да се отбележи, че в настояще време, духовните дарове се дават с голяма умереност, съответно на оскъдняването, обхванало цялото християнство като цяло. Тези дарове служат изцяло на нуждата от спасение. Напротив, „мнението“ щедро изсипва своите дарове в безгранично изобилие и с голяма скорост”.

С други думи, „духът“, който внезапно изсипва своите „дарове“ над това прелюбодейно поколение – което, покварено и заблуждавано векове от лъжливи вярвания и псевдоблагочестие, иска само „личби“ – не е Светия Дух Божи. Тези хора никога не са познавали Светия Дух и никога не са Му служили. Истинската духовност е толкова далеч от тях, че според всеки здравомислещ наблюдател, те само я имитират посредством своите психически и емоционални – а понякога демонични – феномени и богохулни крайности. За истинските духовни усещания, пише епископ Игнатий, „плътският човек няма никаква представа: защото представата за усещането винаги се базира на известните вече на сърцето усещания. Духовните усещания са напълно чужди за сърцето, запознато само с плътските и емоционални усещания. Такова сърце дори и не подозира за съществуването на духовни усещания.“
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Вж. The Orthodox Word, 1965, no. 4, pp. 155-158.

[12]. Conference XV, 2: Owen Chadwick, Western Asceticism, Philadelphia, Westminster Press, 1958, p. 258.

[13]. Wilson Van Dusen, The Presence of Other Worlds, Harper & Row, New York, 1974, pp. 120-125.

[14]. Вж. I. Н. Lewis, Ecstatic Religion, An Anthropological Study of Spirit Possession and Shamanism, Penguin Books, Baltimore, 1971, pp. 45,88,156, etc., and illustration 9.

[15]. Старец Макарий из Оптиной, Харбин, 1940.

[16]. вж. Blackmore, Spiritism, cc. 144-175 където е разказано за римокатолически свещеник, който бил физически преследван от дъска с написани на нея азбука и цифри (движима, разбира се, от демон), когато се опитвал да спре опитите с нея.

ИЗВОРИ, ЦИТИРАНИ В ТЕКСТА НА ТАЗИ ГЛАВА
Burdick, Donald W., Tongues – To Speak or not to Speak, Moody Press, 1969.

Christenson, Larry, Speaking in Tongues, Dimension Books, Minne¬apolis, 1968.

Du Plessis, David J., The Spirit Bade Me Go, Logos International, Plainfield, New Jersy, 1970.

Ford, J. Massingberd, The Pentecostal Experience, Paulist Press, N.Y. 1970.

Gelpi, Donald L., S.J., Pentecostalism, A Theological Viewpoint, Paulist Press, N.Y. 1971.

Herper, Michael, Life in the Holy Spirit, Logos Books, Plainfield, N.J. 1966

Koch, D.G., The Strife of Tongues. Kregel Publications, Grand Rap¬ids, 1969.

Lillie, D.G., Tongues under Fire, Fountain Trust, London, 1966. Ortega, Ruben, compiler, The Jesus People Speak Out, David C. Cook Publishing Co., Elgin, III.,1972.

Ranagan, Kevin and Dorothy, Catolic Pentecostals, Paulist Press, 1969.

Sherrill, John L. They Speak with Other Tongues, Spire Books, Old Tappan, N.J., 1965.

Williams, J. Rodman, The Era of the Spirit, Logos International, 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vz