Иван Г. Панчовски
Исторически поглед
Едно от забележителните явления в религиозния живот на нашето съвремие е харизматичното движение. В продължение на по-малко от десет години то предизвиква голям интерес във всички континенти сред християните от различните изповедания. Неговата същност се изразява в стремеж за получаване първохристиянските харизми, тоест дарби на Светия Дух, и за обнова на духовния живот чрез тяхното действие.
Предвестници на същинското харизматично движение се появиха в различни страни още през 30-40-те години на нашето столетие, когато отделни лица и цели групи почувствали в себе си някои от споменатите харизми. Най-старата група от този вид е „Служение на Христа в Саксония“ („Christus Dienst Sachsen“), което възникна чрез контакти с така нареченото Оксфордско групово движение.
За същинско начало на харизматичното движение обаче се счита проповедта на Денис Бенет от Епископалната църква, ректор на нейното висше богословско училище във Ван Нъис (Каролиния, САЩ), която той произнесъл на 3 април 1960 година. В нея той съобщил, че е преживял „духовно кръщение“ и е получил дарба да говори непознат език. Подобно преживяване имали също съпругата му и 60 членове от неговата енория. Пресата, радиото и телевизията разпространили тази проповед по целия свят. Бързо се увеличили последователите на Бенет, които след приемане на „кръщение със Св. Дух“ говорели за извършени от тях чудотворни изцерения, за получени откровения, за произнесени пророчества… Подтикнати от тези преживявания привържениците на Бенет започнали усърдно да четат Библията, усилили вярата си в нея, получили нова сила да свидетелстват за Христа и за спасението чрез Него.
За кратко време Бенет станал популярен и търсен като събеседник и докладчик. Той получавал от различни лица и организации покани да ги посети и да сподели с тях своя харизматичен опит. Като пътуващ пропо-ведник той допринесъл за разпространението на харизматичното движение в традиционните църкви. Михаел Харперот Лондон, който имал аналогични преживявания през 1962 година и основал „Извор на надежда“ („Fountain Trust“), поканил през 1965 година Бенет, за да направят една благовестническа обиколка в Англия с цел разпространението на харизматичното движение.Така пред Бенет се открила възможност да проповядва в религиозните и културните центрове на Англия: Уестърминската капела, катедралата в Саутуък, университетите в Оксфорд и Кембридж. Епископите от Бедфъд, Саутуък и Ковънтри го поканили да запознае техния клир с новите харизматични прояви. По-късно той пътувал по целия свят, за да пропагандира идеите на харизматичното движение.
Освен в средите на петдесетническите общини харизматичното движение хванало корени и получило бързо разпространение в големите църкви и изповедания в Европа и Америка.
Лутеранският пастор Лари Кристенсон станал равностоен разпространител на харизматичното движение сред вярващите от лутеранските църкви, откъдето то преминало и в други протестантски изповедания, възникнали въз основа на Реформацията.
Проникването на харизматичното движение в Католическата църква започнало през 1967 година. Неговото първо ядро тук било образувано от някои професори и студенти в университета „Дикен“ (Duquesne) в Питсбърг (САЩ). По средата на февруари било организирано събрание за съвместна молитва и размисъл върху Светия Дух. Участниците в събранието прекарали от 10 часа вечерта до 5 часа сутринта в молитва, като „някои величаели Бога на непознати езици, други плачели тихо от радост, трети се молели и пеели [1]“ – както гласи съобщението.
Преживяването на харизматични дарби се разпростряло също в университета Нотър-Дам. Същата година харизматичната група тук наброявала 90 души. В нея влизали стщо свещеници. Според един доклад на Епископалната конференция в САЩ „трябва да се признае, че петдесетническото движение има от богословско гледище законни основания за съществуване. То притежава солидна богословска основа и би било трудно да се препятства на действието на Светия Дух, което толкова много бе проявено в Древната църква[2]“. Учебната комисия на споменатата конференция решила да се позволи на движението да се развива; 90% от епископите гласували в полза на това решение.
Харизматичното движение има привърженици в петте континента и е придобило световен характер. То урежда масови конгреси, на които участват ентусиазирани привърженици и почитатели. Вторият международен конгрес на харизматичното движение, състоял се в Саут Бент (щат Индиана, САЩ) през юни 1974 година, наброявал около 30,000 участници от 35 страни, около 700 свещеници и 50 епископи. Към харизматичното движение в САЩ принадлежат над 10,000 свещеници, 10% от англиканскитепастори и 300,000 миряни. В Католическата църква негов официален представител и горещ, привърженик е Брюкселският кардинал Леон-Йозеф Сюненс. В подкрепа на харизматичното движение се изказва и бележитият католически богослов Карл Ранер. А неотдавна починалият папа Павел VI даде на 10 октомври 1973 година следната характеристика на харизматичното движение: нему са присъщи белезите: „склонност към молитва – дълбока, лична и укрепваща общността; връщане към съзерцание и възхвала на Бога; желание за цялостна преданост на Христа; голяма готовност да се следват указанията на Светия Дух; много по-усърдно изучаване на Свещеното Писание; готовност да се помага на братята; воля да се допринася за координация на църковните служения. Във всичко това ние можем да открием тайнственото и тихо действие на Светия Дух, Който е душата на Църквата[3].“
В края на седмицата след Петдесетница 1975 година се състоял в Рим Първият международен конгрес на католическото харизматично движение, в който участвали близо 10,000 делегати. Според тяхната оценка по този случай са се събрали половин милион католици, разпределени в 1,800 групи, от около 100 страни. А от 15-17 юни 1978 година бе проведен в Дъблин (Ирландия) Вторият конгрес на католическото харизматично движение. В него са участвали 20,000 членове на движението от 80 страни. Извънредно голям е бил броят на духовните лица: двама кардинали, 16 епископи и около 1,000 свещеници.
Харизматичното движение в Ирландия води началото си от 1972 година. Днес то има повече от 300 групи с около 35,000 членове.
Във Франция възникнали същински харизматични групи в 1971 година. През 1975 година те наброявали повече от 400 междуконфесионални молитвени групи с около 20,000 членове. Техният брой постоянно нараства.
В Западна Германия харизматичното движение пуснало корени още през 1963 година. То е свързано с дейността на пастор Арнолд Битлингер. Той се разграничава от американското движение, което според него било силно повлияно от петдесетниците. Според дълбокото убеждение на Битлингер всеки християнин е харизматик; християните не очакват получаване на Светия Дух чрез специален акт, например „духовно кръщение“, понеже Светия Дух обитава във всеки християнин.
В Източна Германия възникнали след 1960 година центрове на харизматичното движение, главно в Брайнсдорф, Гросхартмансдорф, Залцелмен, Слате до Пархим. Те имат формата предимно на библейски и молитвени кръжоци. Участници в тях разказват: „У нас има нова любов към Бога, радост и сигурност във вярата, непозната досега ревност за молитва, четене на Библията, свидетелстване за вярата.“ В „Служение на Христа в Саксония“ се говорело за ново откриване на члена от „Символа на вярата“: „Вярвам в Светия Дух“. Ръководителите на харизматичното движение в цяла Източна Германия са обединени в „Борсдорфския конвент“. Той представлява място за обмен на духовен опит, а не ръководен орган на движението.
Въз основа на този исторически поглед може да се отбележи, че бързото разрастване на харизматичното движение принадлежи към духовните знамения на нашето време, което се нуждае от задълбочено проучване и внимателна оценка.
Прочетете още „Харизматичното движение в православен аспект*“
















Трябва да влезете, за да коментирате.