Антоний Хубанчев

На Владимир Сергеевич Соловьов при­надлежи опитът за философско изтълкуване истината за Христовото Възкресение и неговото значение за сътворения свят, въз основа предимно на космологически предпоставки. В творението съществува вечна борба между живота и смърт­та, между живия дух и мъртвото вещество. В историята на създаването на света могат да се посочат моменти, когато несъмнено духът е постигнал победа в това изконно про­тивоборство. „Каква велика, наистина, бе победата на живота, ко­гато сред инертното неорганично вещество загъмжаха живите същества – първичните зачатъци на растителното и животинското цар­ство. Живата сила овладява мъртвите елементи, превръща ги в ма­териал за своите форми, пресъздава механичните процеси в послушни средства за целите на органичната материя. И при това какво огромно и все по-нарастващо богатство на форми, какъв замисъл и смелост в целесъобразното устройство от най-дребните зоофити до великаните на тропическата флора и фауна. Но смъртта се надсмива над това вели­колепие. Тя е реалистка. Прекрасните образи и символи не я пленяват, предчувствията и пророчествата не я възпират. Тя знае, че красотата на природата – това е само пъстро, ярко покривало над непрекъснато разлагащ се труп. Но нима приро­дата не е безсмъртна? Постоянна измама! Тя изглежда безсмъртна само външно по отношение на наблю­дателя, който възприема новия миг от живота като продължение на предидущия. Каква злоупотреба със словото! Ако това, което днес се ражда, не е онова, което вчера е умряло, а нещо друго, то в какво е тук възраждането? От безбройното мно­жество на мимолетните смъртни жи­вота, в никакъв случай няма да се получи един безсмъртен[1]„.

Животът на природата според Владимир Сергеевич Соловьов е компромис между смъртта и безсмъртието. „Смъртта си взема всичко живо, всички индивидуалности и отстъпва на безсмър- тието само общите форми на живо­та… Божията заповед към всички същества: плодете се и се размножавайте и пълнете Земята – смъртта обръща в своя полза. Плодете се и се размножавайте, не за да разширите, заздравите и увековечите своя живот, а за да изчезнете по-скоро, за да има кой да ви смени; пълнете Земята със смъртните си останки; бъдете само мост за следващото по­коление, което на свой ред ще стане само мост за своите приемници…[2]„.

Но ето, в процеса на развитието на света – според Владимир Сергеевич Соловьов – се появява разумното същество – човекът. „Благодарение на способността за отчетливо, обобщаващо мислене у човека животът престава да бъде само целесъобразен процес на родовите сили и става свръх това целесъобразна дейност на индивидуалните сили. Войната меж­ду живота и смъртта влиза в нова фаза от момента, когато се води от същества не само живеещи и умиращи, но нещо повече, мислещи за живота и смъртта[3]„. Човешката мисъл упорито се противи на смъртта, създава безсмъртни идеи и произ­ведения. При всичко това „героите на човешката мисъл не са били по­бедители на смъртта: те са умирали и не са възкръсвали[4]„.

„Ако физическата сила неизбежно се побеждава от смъртта, то интелектуалната сила не е достатъчна, за да преодолее смъртта. Само безпределната нравствена мощ дава на живота абсолютната пълнота, изключва всякакво раздвоение и следователно не допуска окончателно разпадане на човека на две отделни части: безплътен дух и разлагащо се вещество[5]„. Такава победа на нравствената сила над смъртта Владимир Сергеевич Соловьов вижда в живота на прие­лия човешки образ Син Божи. „Ние умираме, защото нашата духовна сила, вътре свързана с грехове и страсти, се оказва недостатъчна, за да обхване, да обземе в глъбина и да претвори в себе си цялото ни външно телесно същество; то отпада, и на­шето естествено безсмъртие (до онова последно Възкресение, което можем да получим само чрез Христа) е само половинчато, безсмъртна е само вътрешната страна, само безплътният дух. Христос обаче възкръсна всецяло… Духовната сила, вътрешно свободна в Христа от всякакви ограничения, нравствено безпределна, естествено се освобождава в Неговото Възкресение и от всякакви външни ограничения и преди всичко от едностранчивостта на битието – изключително духовно в противо­положност на физическото битие. Христос с цялата пълнота на вътрешното психическо същество съединява и всички положителни възможности на физическото битие без неговите външни ограничения. Всич­ко живо в Него се спазва, всичко смъртно е победено безусловно и окончателно[6].“

Владимир Сергеевич Соловьов счита, че победата на живота над смъртта, постигната посредством Христовото Възкресение, е решителна, но не окончателна. След нея трябва да последва друга решителна победа – всеобщото възкресение на мъртвите. Смъртта в човешкия свят е тържество на материално-родовото начало над духовно-индивидуалното. В Христа космическият процес встъпва в богочовешка фаза, защото в Него имаме не само индивидуално въплътяване на Божествения Логос, но и раждане на свръхприродно духовно човечество. Затова присъщото на Богочовека Христос тържество на духовно-индивидуалното начало или принципа на Възкресението трябва да премине и в цялото духовно човечество, което е Църквата, Тялото Христово, богочовечеството в процес на изграждане. То безспорно съзрява в нов Иерусалим, готви се към възкресение на мъртвите… Извършваният в Църквата богочовешки процес е заедно с това и „теургически“ (богодействен), неразделно съвмещаващ в себе си Божествената благодат с човешкото творчество. От една стра­на, той се проявява в тайнствата, особено в светата Евхаристия като лекуваща духа, душата и тялото, приобщавано към Божеството и прославено човешко естество на Христа, а от друга – той трябва да се изразява в разумно-свободната дейност на всеки човек, насочена към одухотворяване на всички страни на живота му. Краен момент на богочовешкия теургически процес и на „възкресението на мъртвите“ е обожествяването на тялото на духовния човек. Така ще се извърши новата цялостна победа на живота над смърт­та, на духа над материята. Едновременно с богочовечността в глъбин- ните недра на битието незримо, но не по-малко действено се извършва бо­гоматериален процес, състоящ се в аналогично обожествяване на всичко сътворено, в одухотворяване на при­родата въобще. В богочовечността имаме и факта на въплъщението, представляващ реално начало за обо­жествяване на сътвореното – на богоматериализацията. Възкресението Христово е ново събитие, неизлизащо засега от сферата на богочовешката личност на Христа, на процеса за одухотворяване на природата. По-нататък богоматериалният процес се пренася в богочовешкия организъм на Църквата, където благодарение на теургичността влизащата в тя­лото на духовното човечество мате­рия като растителен и животински свят също постепенно се одухотворява. С тайнствата се обгръща и се освещава не само нравственият и духовен живот на човека, но и неговият физически живот и още повече – те освещават и съединяват с Бога зачатъците на материалната природа на целия видим свят… По този начин в тайнствата се възстановява съюзът на Създателя със зачатъците на всичко сътворено, а Царството Божие разкрива своя истински католически, тоест всеобемащ характер, чието пълно осъществяване в бъдещето на прославената Църква ще обгръща не само новото небе, но и новата земя – възродената духовна телесност на целия свят.

Вторият член на теургическия син­тез, човекът, чрез своята разумно-творческа дейност може да усъвършенства природата. Той е задължен нравствено да върши това. Така както въплътилото се предвечно Слово – Иисус Христос – приобщава човека към Бога, тъй и богочовекът-християнин трябва да осъществява по-нататък този процес – и в своето тяло, и в обкръжаващата го неорганическа, растителна и животинска действителност, за да бъде „Бог всичко във всички“ (1 Коринтяни 15:28). Ако първото обожествяване на тялото става посредством аске­тизма, то второто – богоматериализацията в природата – по пътя на културата[7].

„Следва обаче да се има предвид, че тази космологическа концепция не претендира за точно вероучително осветляване на пасхалния догмат. Тя трябва да се разглежда само като блестящ опит за нагледно философско-апологетично разсъждение[8]„. Нейната цел e, по думите на самия Владимир Сергеевич Соловьов, да се покаже, че истината за Възкресението е „ис­тина всецялостна, пълна – не само истина на вярата, но също така и истина на разума[9]„.

Религиозно-философски опит за обясняване на истината за Възкресе­нието прави и друг руски мислител Виктор Иванович Несмелов, но вече върху антропологична основа. Според него „в Богочовека е възстановено достойнството на общата природа на хората[10]“ Независимо от нравственото състояние, „всеки човек е носител на същата тази природа, която Христос направи вечна; така по своята човешка природа, като единосъщен на Христа, всеки човек по необходи­мост е член на вечното тяло Христо­во[11]„. Тези неправилни постановки водят до рискования извод за „единосъщието с Христа“ на всеки един човек и до едностранната характери­стика на Христовото Възкресение за възкръсването на всички хора като механическо действие и автоматично причинно следствие на Божието всемогъщество[12].

Спасяващата Божия любов дей­ства в този свят, лежащ в зло (1 Иоан 5:19), имайки своето ос­нование в Боговъплъщението, Изкуплението и Възкресението на Гос­под Иисус Христос, Първенец от мъртвите (Колосяни 1:18), Началник на изкупеното човечество, Носител на изкупеното човечество, Носител на обожественост и прославено човешко естество, Глава на Църквата, в която възниква и расте „новата твар“ (Галатяни 6:15; Колосяни 2:19).

Целта на човешкото приобщаване към безкрайното изобилие на Божествения живот е да се представим „съвършени в Христа Иисуса“ (Колосяни 1:28). „Чрез благодатно единение с Възкръсналия Христос в подвига на вярата и благочестието се извършва постепенното вътрешно преобразяване на нашата природа. Преобразява се целият човек, включително и неговата душа и тяло, при което християните трябва да прославят Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (1 Коринтяни 6:20)[13].

При Владимир Николаевич Лосски сред безкрайния океан от спасително-живителната светлина, бликаща от възкръсналото тяло на Спасителя, се сливат в едно цяло космическите и антропологическите измерения. „Чрез Възкресението Христово цялата пълнота на живота се внедрява в изсъхналото дърво на човешкия род, за да го оживотвори“.

Затова Христовото дело е физическа, но следва дори да се каже и биологическа реалност. На кръста смъртта е погълна от живота. В Христа смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, „защото не намира в Него място за себе си“. И тъй, изкуплението е борба на живота със смъртта и победа на живота. „Човешката природа на Христа – това е началото на новата твар; чрез човешкото Му съществуване силата на живота нахлува в кос­моса, за да го възкреси и преобрази с окончателната победа над смъртта. След Въплъщението и Възкресението смъртта не е спокойна – тя не е вече абсолютна. Сега всичко се устремява към „апокатастасиса на всички неща“, тоест към пълното възстановяване на всичко, което е разрушено от смъртта, към осиновяването на целия космос със славата Божия, която ще стане „всичко във всички“; от тази пълнота не ще бъде изключена и свободата на всяка човешка личност, на която ще бъде дарувано посредством Божията свет­лина съвършено съзнание за собствената немощ“[14]. Силата на Божията благодат е всеобхватна и всеживотворяща. „Възкресението изменя падналата природа, то разкрива дивна възможност – възможността за освещаването на самата смърт, която от този момент не води вече до безизходност, но е врата към Царството. Възвърната ни е благодатта и въпреки че ние я носим като в „оскъдни съсъди“, като във вмести­лища още смъртни, то в нашата неукрепналост сега се таи сила, побеждаваща смъртта[15]”. А това е така, защото като в свръхразумна диалек­тика, в Христовата смърт вече присъства Възкресението. Животът избликва като извор от гроба; той се изявява посредством смъртта на Христа и в самата Му смърт. Човешката природа тържествува над противоприродното състояние, тъй като природата има своето съсредоточие в Христа, чрез Когото тя е възглавена; Христос е Главата на Църквата, тоест на новото човечество, в лоното на което никакъв грях и никаква враждебна сила не могат повече да отлъчат окончателно човека от благодатта. Всеки човешки живот, колкото и да е обременен от грехове, винаги може да се обнови в Хри­ста; човекът винаги има възмюжността да отдаде живота си на Христа, за да го получи отново от Него свободен и чист. Христовото дело се простира над цялото човечество, зад видимите предели на Църквата. Вся­ка вяра в тържеството на живота над смъртта, всяко предчувствие за възкресението косвено означава вяра в Христа, защото само силата Хри­стова възкресява и ще възкреси мъртвите. След Христовата победа над смъртта Възкресението става общ закон на творението, валиден не само за човечеството, но и за животните, растенията, камъните, въобще за целия космос, защото всеки един от нас го възглавява[16]”.

Въплъщeнието на предвечното Слово – това е тайна много по-голяма и по-дълбока и необхватна за човешката мисъл отколкото сътворението на света, който бе изведен от небитие в битие по воля Божия. Светът е създаден за съпричастност в пълнотата на Божествения жи­вот – и това е неговото предназна­чение. Този процес трябва да бъде осъществен в условията на свобода, тоест в свободно съгласуване волята на сътворения човек с Божията воля. Така в самата идея за творе­нието е включена човешката свобо­да. Въпреки съдбоносните преврат­ности в историческото развитие на човешкия род, настъпили вследст­вие грехопадението на прародителите, сътвореният свят запазва първоначалното си призвание. Но печатът на безизходния трагизъм, на първородния грях и смъртта, на свободата, поела пътя на злото, остава да тегне над цялото творение. След Боговъплъщението, след Голгота и Възкресението Христово смъртта е победена, а човечеството – изкупено. По този начин чо­вешката свобода – с нейните потенционални възможности за утвърждаване на истинската човечност или за себеразрушение – се оказва вклю­чена в божествения екзистенциален план, който се разкрива на Кръста и във Възкресението[17]. А след светата Петдесетница се появява нова действителност – Църквата Христова, мистическото Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограни­чен свят носи в себе си нова реалност, обладаваща несътворена и неограничена пълнота, която творението не може да вмести в себе си. В едното Тяло Христово – в благодатния организъм на Църквата – всички създания трябва да се съединят с Бога[18]. Историята на Църк­вата – това е историята на мистичните основи на света. Цялата все­лена включителио и преобразеният човек с неизчерпаемата динамика на истинската си човечност, произтичаща от вложения в него образ Божи – са призовани окончателно да се възсъединят с Бога, да станат Църква Христова, да се преобразят във вечно Царство Божие.

Възкресението е свръхестествено събитие, дело на Божието всемогъщество. Господ Бог е, Който прави чудеса (Срв. Псалом 71:18). Тази тайна се възприема чрез духовния взор на вярата със силата на любовта и надеждата. Затова и Тертулиан, като разсъждава за чудото на Христовото Възкресеиие, пише: „Напълно за вярване е това, което надвишава човешкия разсъдък.“ (De carne Chri­sti, 5).

Великата тайна на Възкресението и на Боговъплъщението не може да бъде обяснена с човешки понятия и вместена във възможностите на човешкия разум. Ние можем да се доближим до нейното разбиране и да я приемем в сърцата си само с вяра. Така с нейния плам в пасхална радост изповядваме: „Чакам възкресението на мърт­вите и живота в бъдещия век.“

___________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1991, кн. 4, с. 7-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Владимир Сергеевич Соловьов, Воскресные письма. Собрание сочинений, т. 10, Брюс­сель, 1966, с. 34.

[2]. Пак там, с. 34-35.

[3]. Пак там, с. 35.

[4]. Пак там, с. 35.

[5]. Пак там, с. 36.

[6]. Пак там, с. 36-37.

[7]. Срв. Владимир Сергеевич Соловьов, Чтения о Богочеловечестве (1874-1891), Собрание сочинений, т. III, с. 3-163; Духовные ос­новы жизни (1882-1884), т. III, Брюссель, 1966, с. 301-305. Оправдание добра (1894-1897), т. 8, Брюссель, 1966, с. 210-233.

[8]. Професор протоиерей Ливе́рий Арка́дьевич Во́ронов, Истина Воскресения в Православии, ЖМП, № 6, 1974, с. 78.

[9]. Владимир Сергеевич Соловьов, Воскресные письма. Собрание сочинений, т. 10, с. 37.

[10]. Виктор Иванович Несмелов, Наука о человеке, т. 1, Казань, 1906, с. 350.

[11]. Пак там, с. 353.

[12]. Срв. професор протоиерей Ливе́рий Арка́дьевич Во́ронов, цитираната статия в ЖМП, № 6, 1974 (вж продължение и в № 7, с. 47).

[13]. Пак там, с. 51.

[14]. Владимир Николаевич Лосский, Догматическое богословие, Богословские труды, сб. 8, 1972, с 182.

[15]. Пак там, с. 183.

[16]. Пак там.

[17]. Срв. Владимир Николаевич Лосский, Мистическое богословие. Богословские труды, Москва, 1972, сб. 8, с. 83.

[18]. Срв. пак там, с. 61.

Изображения: авторът Антоний Хубанчев, Владимир Сергеевич Соловьов (1853-1900) и Владимир Николаевич Лосски (1903-1958). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2gT

Димитър Маринов**

Името на руския религиозен философ Николай Бердяев доскоро беше съвсем неизвестно за съвременния български читател.  От него се плашеха идеолозите на комунистическия режим и то трябваше или да се шепне или да се чуе по някоя западна радиостанция. Само най-настойчивите биха могли да открият отделен кратък превод на неговите произведения в списания или вестници, публикувани преди 9 септември 1944 година. Дори в някои енорийски библиотеки църковни издания с негови статии бяха с откъснати листа, унищожавани, за да не би при проверка да се открие, че там има нещо, което е против комунизма.

Но с какво толкова е плашил идеолозите на “светлото бъдеще” този мислител? За да се отговори на този въпрос, ще трябва съвсем накратко да се спре вниманието на такива неща като: какво е представлявала руската религиозна философия в края на миналия и началото на сегашния век; накратко да се проследи жизненият път на мислителя, времето и обстоятелствата, свързани с творческата му работа; да се разгледа критиката му на марксизма-комунизма и невероятната му проницателност в предвиждането на революцията от 1917-та година и по-сетнешната съдба на руския, впоследствие съветски комунизъм.

1. Руската религиозна философия от края на 19-ти и началото на 20-ти век

От средата на миналото столетие в огромната Руска империя назряват процеси, които са симптоматични за нейното бъдеще. Те не остават незабелязани от най-добрите умове на руската мисъл през това време, включително и на Николай Бердяев. Тези процеси се формират както от обществената действителност тогава, така и от много други предпоставки, които често за незабележими, но сами по себе си са решаващи. До голяма степен те се предопределят от дълбините на руската, на славянската народопсихология.

Основен въпрос на руската интелигенция в последната четвърт на миналия (19 в.), а и не само тогава е: “Какво да се прави?”. В душата на народа бушували много страсти. Като определен начин на мислене те се изявили в идейните течения на различните прослойки на тогавашното общество.

В началото на 19 в. в голямата си част Русия била огромна селска страна с непросветено население и тънка прослойка интелигенция и управляващи. И както отбелязва Бердяев, съществувала дълбока пропаст между “горния културен слой на руското дворянство… и средната маса на дворанството”[1]. Тази разлика между малката просветена част от руския народ и огромната му маса карала интелигенцията да се замисля за съдбата на страната и най-вече на народа. На тази основа изникнали и двете основни течения в тогавашното общество: западничество и славянофилство. Появили се такива мислители като Пьотр Яковлевич Чаадаев, Алексей Степанович Хомяков, Константин Николаевич Леонтиев, Борис Николаевич Чичерин, Николай Фьодорович Фьодоров[2]. “Самостоятелната руска мисъл се спряла най-вече на въпроса: каква е задачата на Русия, и в частност на нейния път – Запад ли е тя, или Изток”[3].

Руският народ от друга страна е носител на женственото, на пасивното, на опложданото начало[4]. Както всички неща в света, това качество има две страни: добра и лоша. Тази именно черта определя до голяма степен както историческия път на руския народ, така и неговата народопсихология и мисъл.

Основни за руската мисъл и култура на 19 в., отбелязва Бердяев, са идеите на Шелинг и Хегел, които едва ли не били приети като руски мислители[5].

Славянофилите станали изразители на общината, на колективното начало. “Те били, пише Бердяев, решителни противници на римското понятие за правото върху собствеността”[6]. Собствеността за тях не била свещена и неприкосновена, абсолютна; собственикът бил само управител. Собствеността разделя живота, хората. Славянофилите защитавали целостността на живота, поради това те отричали западния капитализъм и смятали, че капитализмът гние. Те предусетили това, което по-късно развил и Освалд Шпенглер – разликата между култура и цивилизация. Но независимо от този възглед те били “горещи защитници на свободата на личността, на свободата на съвестта, мисълта, словото и своеобразни демократи – признавали принципа за върховенството на народа”[7].

Представителите на западнячеството от своя страна живеели с идеализирани представи за Запада. Те били под влияние най-вече на френските утопични социални идеи на Сен-Симон и Фурие. Френският социализъм се преподнасял чрез литературата на Жорж Санд. Те се прекланяли пред това, което Бердяев нарича “буржоазност”, на това, в което той влагал “особен, не само обществено-политически и социално-класов, но метафизически, духовно-нравствен смисъл”[8].

И двете крила носели тоталитарни предпоставки. В тях царствал, според Бердяев, тоталитарният възглед. Те породили различни нюанси на социалните движения впоследствие и на руския марксизъм на 80-те.

Върху тези предпоставки израсла и руската религиозна философия. И както казва един мислител: “Има си определени времена и срокове за философски открития. И не само настъпва време за философстване, но в определен народ възниква и определена философия”[9]. Основните въпроси на руската религиозна философия били заложени още в литературното творчество на руските писатели. Не случайно сам Бердяев им отделя толкова внимание и особено на творчеството на Достоевски, мотиви от което той използва и в своите философски размисли. Руската религиозна философия била отговор и преосмисляне на тези течения, които носели в себе си анархизъм, материализъм и марксизъм. Интересен е фактът, че почти всички големи религиозни мислители от началото на новия (20 в.) преминали през увлечение по марксизма: свещ. Сергий Булгаков, Николай Бердяев, Симон Франк, Струве и др. Той бил тяхна “детска” идейна болест. В края на 90-те и началото на новия век започва масов отход от марксизма и преминаване към идеализма. “Това е връщане на метафизиката към религиозните й извори”[10].

По времето на Първата световна война и на социалните сътресения и ужаси на революцията руската религиозна мисъл достига своя връх. Дълбоките мислители обаче, които в много предугадили бъдещата съдба на своята родина, трябвало да станат жертви на тази съдба. По-видните от тях били натоварени на кораби и по заповед на Ленин изпратени в чужбина, за да не пречат на “светлото бъдеще”. Случилото се с тях било потвърждение на това, което мнозина от тях предвидили.

2. Жизненото поприще на Николай Бердяев

Николай Александрович Бердяев е роден на 6 март 1874 г. в Киев. Произходът му е дворянски. Той особено се гордеел с дядо си, който участвал в сражения срещу Наполеон и бил награден с орден “Св. Георги” за храброст в решителна битка. Дядо му бил генерал и атаман. Той имал смелостта да се противопостави дори и на император Николай І[11]. Баща му бил председател на управителния съвет на голяма банка, човек от финансовия елит. По майка бил потомък на княжески род. Баба му след като овдовяла приела монашество[12].

Като младеж, според традицията, Бердяев учил в кадетски корпус. След това завършил образованието си в Киевския университет. Още от тези години той започнал да си задава трудни въпроси. Поставил и основния: за смисъла на нещата – искал да осмисли всичко, което го заобикаля, да открие основните принципи на мирозданието. Много млад той се увлякъл по марксизма. Тогава модата по Маркс обхващала доста големи групи от младежта и интелигенцията.

Като студент той взел дейно участие в това си увлечение. Смятал себе си за революционер и заради това пострадал. Бил арестуван за марксическа пропаганда през 1898 година и изпратен на заточение във Вологодската губерния. Там имал “удоволствието” да бъде в компанията на такива бъдещи комунистически величия като Борис Викторович Савинков, Александър Александрович Богданов, Анатолий Василиевич Луначарски и други. Това било за него важен непосредствен опит, който му помогнал впоследствие изключително много за критиката на марксизма[13].

Дълбокият ум и търсещият дух обаче не могли да се задоволят от утопията на марксизма. Скоро Бердяев започва да се отърсва от младежките си увлечения и, отказвайки се от кантианския априоризъм, обръща поглед към религиозните проблеми. Става “боготърсач”. Голямо влияние му оказват такива автори като Владимир Соловьов, Лев Толстой, Достоевски, Николай Фьодоров. Всичко това се излива в бурна интелектуална дейност. В Петербург се организирали религиозно-философски събрания, в които участвали личности като Д. Мережковски, В. Розанов, Э. Хиппиус и други. Протоколите от заседанията били издадени в списанието “Нов път”, което впоследствие било наречено “Въпроси на живота”. Това общество се стремяло да разработи ново виждане за християнството, да постави социалния въпрос, който да бъде решен в светлината на християнството. Бердяев, заедно с друг марксист, а по-късно свещеник и голям богослов Сергий Булгаков, участвал в редакционната колегия. Това било опит “за среща на интелигенцията с Църквата след дълъг и бурен път на нихилизъм, отрицание и забрава”[14]. През 1907 година в Петербург се организирало “Петербургско религиозно-философско общество”, в което Бердяев бил виден участник.

Окончателното скъсване на Бердяев с марксизма става след 1905 г., когато той разбрал, че социалната проблема, социалното развитие не е така важно, че то е следствие от друго, по-дълбоко измерение, а именно – духовното. Той препоръчал да се тръгне по друг път – по неполитически път да се осъществи човешкото общество. Ето какво пише в тази връзка: “Няма красота в лицата, изкривени от политическа злоба, и красиви лица, горящи от човешко негодувание. Не е правилно политиката да се признава за център на живота, с нищо да не се одухотворява човешката плът, на нея да се подчинява цялото богатство на битието. Неправеден е пътят на борба на политическите партии, откъснати от центъра на живота, от неговия смисъл… Да се доведе политиката като такава до възможния минимум, до нейния край, до разтварянето й в културата и религията – ето кое трябва да бъде наш регулатор, ето нашето искане, ето истинското освобождаване. Политическото освобождаване е освобождаване от политиката”[15].

След събитията от 1905-7 г. голяма част от руската интелигенция усетила, а по-малка част разбрала опасността, която носят революционните идеи. Те са ирационални и тъмни, каквито сами по себе си са импулсите, идващи от емоциите и страстите на огромните маси необразован подлъган от революционерите народ. Още тогава Бердяев забелязва неправдата на “разпределителната аритметика” на марксизма, на примитивната справедливост, която унищожава творческото начало. Подет от революционерите марксизмът изгубил и малкото ценно, което имал в себе си. Той бил опростен и опошлен до неузнаваемост. Политизиран, той се превърнал в ирационална стихия, в лъжлива религия.

Виждайки всичко това, Бердяев начева жестока критика на тогавашното революционно движение. Тази критика била открита чрез статията му “Философската истина и правдата на интелигента”, в прочутия сборник “Вехи” (М., 1909 г.). Този сборник е вододел, повратна точка, от която започва голям завой от заблудата на марксизма към философски идеализъм. В този сборник освен Бердяев са публикували статии автори, които впоследствие стават основни фигури в изграждането на руската религиозно-философска мисъл, като: свещ. Сергей Николаевич Булгаков, Пьотр Бернгардович Струве, Семьон Людвигович Франк, Михаил Осипович Гершензон, Александър Самойлович Изгоев, Богдон Александрович Кистяковский. Критиката на марксизма е унищожителна, което дава повод на Ленин да определи сборника като “енциклопедия на либералното ренегатство”[16], а участвалите в сборника – като “реакционери” и “защитници на деспотизма”.

През следващите години в своята философска система Бердяев изгражда все па-обхватна картина за света. Той набляга изключително много на свободата и на творчеството, на тяхната взаимозависимост и обусловеност. Революцията през 1917 г. не го изненадва. Той отдавна е предвидил нейната поява. Той живее в апокалиптическо време и трагизмът на битието за него е съвсем очевиден. Тя само още веднъж го накарва да се обърне от по-абстрактните към по-реалните проблеми на деня. За реалиите на деня му напомняли и двата ареста, извършени от ЧК и ГПУ. Той имал “удоволствието” като арестуван да бъде разпитван дори от “божеството” и ужаса на революцията Дзержински. За него Бердяев пише, че не бил жесток по природа човек. Бил нещо по-лошо – фанатик. Като младеж Дзержински желаел да стане римокатолически монах[17]. След 1922 г. за Бердяев започва изгнанието. Тогава той, заедно с голяма група религиозни мислители, писатели, учени и други представители на интелигенцията, е принуден да напусне страната. В същата година прекратила своето съществуване и основаната от него през 1918 г. Свободна академия.

В емиграция Бердяев, заедно с другите изгонени руски богослови и религиозни философи, донася на западния свят един нов поглед за света. Руските религиозни мислители повлияват и оплодотворяват западната философска мисъл, а заедно с това предизвикват и жив интерес към православната мисъл въобще и към православната Църква в частност. Бердяев оказва значимо влияние на френския персонализъм и екзистенциализъм от 30-те години на 20 век.

От 1924 г. той живее и работи в Париж. Най-голям авторитет обаче завоювал в Англия и неслучайно през 1947 година Кембриджският университет му присъдил титлата Doctor Honoris Causa по богословие. Такава почетна титла са имали само други двама руснаци: Тургенев и Чайковски[18].

На Запад Бердяев развил изключителна както творческа, така и издателска и образователна дейност. Станал инициатор за създаването на Руска религиозно-философска академия, създал издателството YMCA-PRESS, бил главен редактор на прочутото списание “Путь”. Като завършек на своя творчески път, преценка и осмисляне на цяла една епоха е неговото голямо произведение “Извори и смисъл на руския комунизъм”. Бердяев винаги е разглеждал съветската система като временна и за него Съветският съюз винаги е бил Русия[19]. Съветският съюз като временно образувание трябвало да изчезне. В своята последна книга и творческа автобиография “Самопознание” той пророчески предсказва краха на комунизма и че обновата на Русия ще стане по вътрешен път, а не чрез механичен натиск отвън[20]. Тогава, смята Бердяев, трябва да стане възраждане на нацията и възстановяване на прекъснатите културни традиции и духовна свобода – явление, свидетел на което е нашето поколение. Големият философ умира в Париж през 1948 година.

3. Критика на марксизма

Критиката, която Бердяев прави на марксизма е най-вече като на “последователна система на социологически детерминизъм”. Според него, при социализма “икономиката определя целия човешки живот. От нея зависи не само цялата постройка на обществото, но и цялата идеология, цялата духовна култура, религия, философия, морал, изкуство”[21]. Бердяев смята, че Маркс е разкрил много закономерности в капиталистическото общество, но неговата грешка се състои в универсализацията на частното[22]. Поради стремежа към универсализация в марксизма съществува една особено важна страна, противоречаща на икономическия материализъм – а именно “учението за избавлението, за месианското призвание на пролетариата, за идващото съвършено общество, в което човекът няма да зависи от икономиката… Тук е душата на марксизма, а не в икономическия детерминизъм”[23], заключава той. На пролетариата се приписват чисто месиански свойства, той е избраният народ Божи, новият Израил. Това учение, казва Бердяев, е “секуларизирано древноеврейско месианско съзнание”[24]. Целите, които са поставени на пролетариата, вече не са чисто материални, а духовни, идеални. Социализмът е явление на духа. Той претендира да говори за последните, а не за предпоследните неща. Той иска да бъде нова религия, да отговори на религиозните въпроси на човека.

“Социализмът съвсем не идва да смени капитализма. Напротив, той стои на една и съща почва с капитализма, той е плът от плътта и кръв от кръвта на капитализма. Социализмът идва да смени християнството. Той е проникнат от месиански патос и претендира да носи благата вест за спасението на човечеството от всички бедствия и страдания. Социализмът възниква на юдейска основа. Той е сукуларизирана форма на древноюдейския хилиазъм, надежда на вещественото, на земното царство и земното блаженство на Израил. Не е случайно, че Маркс е евреин. Той е запазил вярата си в идването на бъдещия месия, противникът на  Христа, Когото еврейският народ отхвърли. Но избраният от него народ Божи, месианският народ за него бил пролетариатът… Марксисткият социализъм е построен така, че е антипод на християнството. Между тях има сходство в полюсите”[25]. Затова социализмът поел да се бори срещу потребителските инстинкти, с човека-вещ, против дехуманизацията на стопанството. Той е трябвало да постигне това, което християнството не е успяло. Но това са вече духовни цели, които не са съвместими с материализма. И тук не може да има диалектика. За Бердяев диалектика съществува само в духа. За него диалектическият материализъм е абсурдно “нелепо съчетание”.

Преходът от царството на необходимостта в царството на свободата при марксизма е победа над първородния грях. За него основен е не икономическият въпрос, а моралният, т.е. духовният, т.е. как да се освободи човекът от експлоатацията на себеподобните си. Тук Бердяев отбелязва точно: “Маркс явно е смесил икономическата и етическата категории… Цялото учение за класовата борба носи аксиологичен характер. Разликата между “буржоата” и “пролетариата” е разлика между доброто и злото, между несправедливостта и справедливостта… Маркс създал истински мит за пролетариата. Мисията на пролетариата е предмет на вярата. Марксизмът не е само наука и политика, той е също и вяра, религия. И на това се крепи неговата сила”[26]. Равенството е метафизически празна идея за Бердяев. Социалната правда, смята той, трябва да се основава на достойнството на всяка личност, а не на равенството[27].

Но как става така, че марксизмът намира почва и е така добре приет в Русия. Тук, според Бердяев, огромна роля играе месианската идея на марксизма. Месианизмът е дълбоко заложен в руското мислене, в руското национално съзнание. За да избегне своята утопичност, социализмът си прикрепил етикета “научен”. Така той станал предмет на вяра. Социалистите си вярват, че наистина социализмът е “научен”. Според тази “наука” само пролетариатът може да роди от капитализма, чрез фабриката, новия човек[28]. Бердяев смята, че в Русия единствено е могла да се осъществи комунистическа революция. Руският комунизъм за западния човек е азиатски комунизъм[29]. За успеха на революцията допринася именно месианското очакване на народа. “Руският месианизъм, пише той, е родствен на еврейския месианизъм”[30].

Марксизмът като учение се дели на разни и известни течения в Русия. В руската революция победил обаче ортодоксалният, тоталният, по руски трансформиран марксизъм, който “всякога е искал изповядване на материалистическата вяра, но (в който) имало и силни идеалистически елементи. Той показвал колко голяма е властта на идеята над човешкия живот, ако тя е тотална и съответства на инстинкта на масите… Комунистическата революция в Русия се извършила в името на тоталитарния марксизъм, марксизма като религия на пролетариата…”[31]. Той се съединил и с руския болшевизъм, който е своеобразен за руския исторически процес – “станала русификация и ориентализация на марксизма”[32].

Още преди революцията Бердяев осъзнал подмяната, която настъпва: социалната идея заменя богословието. “Социологизмът и индивидуализмът са дълбоко свързани помежду си. Те са две страни на една и съща разделеност на света… Социологизмът е лъжлива общност, общност на индивидуалистическо разединение, понижено общение на отчуждените… Крайният социологизъм на марксизма е само една от изявите на крайния индивидуализъм”[33]. Отчуждението при социализма е резултат на прекалената общественост. Опитът да се създаде общение при социализма е невъзможен, защото такова общение би било механично, повърхностно. То се крепи на външни ценности и поради това отчуждава човека от самия него. “Човекът, уединен в изключително човешкото и в изключително човешки отношения, не знае тайните на общението”[34]. Социалистическите взаимоотношения са преди всичко механически, изкуствени. Затова при социализма човекът се превръща във винтче, обезличава се.

4. Революция и комунизъм

Причините за успеха на революцията се дължат още и на създадения нов тип революционер, какъвто е бил Ленин. Бердяев му отделя много място в своите изследвания и вижда в неговия образ реално въплъщение на комуниста-революционер от тогавашното време. Ленин бил идеалист и затова сляпо и фанатично вярвал в идеята. За него колкото тя била по-лесноразбираема, толкова била и по-лесно осъществима. “В него се изградило цинично, равнодушно отношение към хората. Той не вярвал в човека, но искал така да организира обществото, за да могат хората да живеят по-лесно… Във философията, в изкуството, в духовната култура Ленин бил много изостанал и елементарен. Неговите вкусове и симпатии били от 50-60-те години на миналия век (19 в., б. Д.П.). Той съединявал социалната революционност с духовната реакционност… Той се интересувал само от една тема… темата за завземането на властта… Всяка рафинирана мисъл и духовен живот го отблъсквали. Той чел много, учил много, но нямал широки познания, нямал голяма умствена култура… Той се стремял към цялостност и последователност в борбата, която е невъзможна без цялостно, догматическо вероизповедание, без ортодоксия… За него е добро това, което служи на революцията, зло – това, което й пречи… Обладан от максималистичната революционна идея, той в края на краищата загубил непосредствената разлика между добро и зло, загубил непосредственото отношение към живите хора, допускайки лъжа, насилие, жестокост”[35].

Новият тип човек в Русия се създавал в условията на болшевизма – типично руско явление, корените на което отиват, според Бердяев, във времето на руския империализъм. Болшевиките “създадоха полицейска държава, пише той, по начин на управление, приличащ на старата руска държава”[36]. На този психологически и социален фон Ленин играел определяща роля. Той вярвал в абсолютната истина. Него не го безпокояло, че на основата на материализма не може да се построи теория на познанието, допускаща абсолютната истина. Неговата наивна философия се градяла на революционната му воля. Елементарната логика на неговата философия се състояла във вярата, че “тоталитарният марксизъм, диалектическият материализъм е абсолютната истина. Тази абсолютна истина е оръдие на революцията и организацията на диктатурата. Но учение, обосноваващо се на тоталитарна доктрина, обхващаща цялата пълнота на живота – не само политиката и  икономиката, но мисълта и съзнанието и цялата творческа култура – може да бъде прието само на вяра”[37].

Трагичният изход на революционния процес Бердяев открива най-вече в недрата на руската интелигенция. Тя никога не е мислила какво ще се получи, ако придобие властта. Тя се раздробила и войната родила от нея нов тип интелигент, чужд на своя произход. Новият човек е “склонен да пренася военните методи в устройването на живота, готов е да използва методически насилието, той е властен и се кланя на насилието. В Русия се появил нов антропологически тип, ново изражение на лицата… В новия комунистически тип мотивите на силата и властта изтласкали старите мотиви на любов към правдата и състраданието. В този тип се изградила твърдост, преминаваща в жестокост”[38].

Този поврат в генезиса на революционния човек се отразил и на голяма част от народа. Кротостта и смирението преминали в свирепост и разяреност. От едната крайност – полюса на крайната държавност (империализма) – народът преминал към другата крайност – анархията (революцията). И двете тези състояние са враждебни на християнството. Те са израз на световния разпад и разединение[39]. Повратът бил “така голям, пише Бердяев, че народът, живеещ с ирационални вярвания и покорен на ирационалната съдба, изведнъж сякаш се побърка да рационализира целия си живот. Повярва във възможната рационализация без никакъв ирационален остатък, повярва в машината вместо в Бога. Руският народ, както живееше под властта на земята, премина от телургически към технически период. Когато повярва във всемогъществото на машината, по стария си инстинкт започна да се отнася към нея като към тотем”[40].

Волята към властта в един момент става самодостатъчна и за нея се борят не като за средство, но като за цел. Комунизмът води обществото до краен рационализъм, осъществява властта на цивилизацията – тогава животът на човека престава да бъде органически. Той става организиран, механизиран до най-малките подробности. Тогава “диалектиката на техническия прогрес се заключава в това, че машината като създание на човека се изправя против човека, че тя, като породена от духа, поробва духа”[41]. Така тя поробва и съзнанието на цели поколения. Настъпва моментът, когато “волята към могъщество и организирано овладяване на живота достига до най-голямо напрежение. Тогава свършва културата и започва цивилизацията… Пред съда на реалния “живот” в епохата на цивилизацията духовната култура се приема за илюзия, самоизмама на още неосвободеното, зависимо съзнание, призрачен плод на социалната неорганизираност… Икономическият материализъм е типична и характерна философия на епохата на цивилизацията… В цивилизацията неизбежно властва икономизмът. Цивилизацията по своята природа е техническа. В цивилизацията всяка идеология, всяко духовна култура е само надстройка, илюзия, но не реалност… Цивилизацията в противоположност на културата още в основата си не е религиозна. В нея побеждава разумът на “просвещението”, но не на отвлечения, а на прагматичния разум… В цивилизацията – както при капитализма, така и при социализма – колективният труд измества индивидуалното творчество. Цивилизацията обезличава”[42].

Трагедията на революцията е трагедия на човека. Пукнатината в обществото преди това е пукнатина в човешката душа. Опитът за рационализация както на отделния човек докрай, така и на обществото, довежда до ирационализъм, т.е. приближаване и съвпадение на крайностите. Поради това Бердяев не случайно извежда дълбокия смисъл на революцията на плоскостта на философията, която от своя страна не може да мине без богословието, без религията. Философията е безпомощна без религиозни предпоставки. Философията на историята всякога в известен смисъл е богословие на историята и всякога съзнателно или безсъзнателно има религиозна основа. Тя всякога е религиозна в положителен или отрицателен смисъл[43]. В потвърждение на тази теза Бердяев привежда знаменателните думи на големия познавач на човешката душа Достоевски относно философските предпоставки на социализма. За Достоевски “социализмът е не само работнически въпрос или въпрос на т. нар. четвърто съсловие. Той по преимущество е атеистически въпрос, въпрос на съвременното въплъщение на атеизма, въпрос за вавилонската кула, строяща се без Бога – не за достигане на небето от земята, а за смъкване на небето на земята”[44].

Бердяев прави интересна връзка между руския комунизъм и християнството, между революцията и Църквата. За християнството революцията е грях, защото тя е пълна с насилие. Християнството по своята природа е исторично, защото то е откриване на Бога в историята. Но пълнотата на християнството прелива и отвъд историята. То не може да се вмести изцяло в нея, да бъде обусловено от нея. Затова и историята трябва да има край, да дойде и съдът над този свят за неосъществената правда Христова. Бердяев разглежда революцията като малък апокалипсис на историята, като неин вътрешен съд. Социализмът-комунизъм “решава вечния въпрос за световното обединение на хората, за устройството на земното царство. Религиозната природа на социализма особено добре се вижда в руския социализъм. Въпросът за руския социализъм е апокалиптичен въпрос, обърнат към всеразрушаващия край на историята. Руският социализъм никога не се мисли като преходно състояние в социалния процес, като временно икономическо и политическо устройство на обществото. Той винаги се мисли като последно и абсолютно състояние, като решение на съдбата на човечеството, като настъпване на царството Божие на земята”[45]. Тук е общото между християнството като религия и комунизма като квазирелигия.

От друга страна, “революциите в християнската история винаги са съд над историческото християнство, над християните, над тяхната измяна на християнските завети, над тяхното изкривяване на християнството”[46]. Революцията била жестоко наказание на предишната държавност за подчинението на Църквата от Държавата. Когато монархът имал нужда от поддръжка на църковната йерархия, той не можал да я получи, защото тя била много тясно свързана с него. “Религиозно основаната руска монархия била осъдена свише, пише Бердяев, осъдена от Бога и то най-вече за насилието над Църквата и над религиозния живот на народа, заради антихристиянската идея на цезаропапизма, за лъжливата връзка на Църквата с Монархията… Това било осъждане на Църквата и в нейната историческа страна”[47].

В своята същност комунизмът като квазирелигия, като вяра, крепяща се на ирационални идеи и напълно противна на християнството, се опитва да постигне своите цели по обратен път. “Марксизмът въобще смята, че доброто се осъществява чрез злото, светлината чрез тъмнината”. Оттам идва и разбирането, че чрез войната и насилието един път завинаги могат да се решат всички проблеми. Затова и методите на войната са пренесени в обществото, в държавата. Появява се нов вид милитаризиран млад човек. Той е различен от християнския тип човек. В него има нещо излъчващо примитивна животинска сила. Той иска едновременно да руши и да гради. Той се превръща в комунистически полуинтелигент. Новият тип човек е представител на новата вяра, но комунистическата религия. Народната душа лесно преминала от една цялостна вяра към друга цялостна вяра. Поради това била възможна и тоталитарна държава. Тя удовлетворявала религиозно-социалния инстинкт на народа. Обикновените неща от живота като машини и техника за комунистическото мислене придобиват някакво свръхзначение. Те се превръщат в мистика. По време на събрания над тях се медитира. Създава се “индустриален ентусиазъм, който от проза се превръща в поезия, от трезва реалност в мистика, създава се митът за петилетката”[48]. За новия революционен ентусиазъм се насочила религиозната енергия на руския народ.

С победата на революцията постепенно се избистря и комунистическата догматика. За дух изобщо не се говори. Материята е свещен символ. И като такъв изведнъж се оказва, че тя не е материя, а се е спиритуализирала, превърнала се е в своеобразен идеализъм. Както стана вече дума, за Бердяев диалектическият материализъм е “нелепо съчетание”. “На материята, състояща се от сблъскващи се атоми, не е присъща диалектика. Диалектиката предполага Логос, смисъл… Диалектическият материализъм е принуден да вярва в логоса на самата материя… Съветската философия е държавна ортодоксална философия. Тя изобличава и отлъчва еретици… Философските спорове, които в съветска Русия продължават с години и след това се отпечатват, са обсъждане на въпроси не толкова от гледна точка на истината и лъжата, отколкото от гледната точка на ортодоксията и ереста, т.е. те са по-скоро богословски, отколкото философски спорове”[49]. Като следва логиката на тези разсъждения Бердяев открива следните “догматически” формулировки на марксизма:

а) свещено писание – Маркс, Енгелс, Ленин (за определен период и Сталин), което може да се тълкува, но не може да се подлага на съмнение;

б) разделение на света на две части: на вярващи и на невярващи;

в) йерархически организирана комунистическа църква с директиви отгоре;

г) пренасяне на съвестта на най-висшия орган на комунистическата партия, т.е. на събора;

д) тоталитаризъм, свойствен само на религията;

е) фанатизъм на вярващите;

ж) разстрел на еретиците;

з) недопускане на секуларизация в колектива на вярващите;

и) признаване на първороден грях – експлоатацията.

Религиозно е и учението за скока от царството на необходимостта в царството на свободата. То е очакване за преобразяване на света и настъпване на царството Божие [50].

Като се имат предвид тези основни качества и тенденции към развитие на комунизма, съвсем разбираемо става враждебното му отношение към религията и най-вече към християнството. Незабележимо за себе си комунизмът се е превърнал в религиозна система. “Той сам иска да бъде религия, която да замени християнството. Той претендира да отговори на религиозните въпроси на човешката душа, за да даде смисъл на живота”[51]. Войнстващото просвещение приема формата на войнстващ атеизъм. Разумът, неоткрил още своята немощ, гордо се изправя против Бога. Това е потвърждение, че човекът не може да живее без Бога. Той му е нужен дори за да Го отрича. Ако не може да се отрича някаква последна реалност, която има абсолютен характер, то всяко друго отрицание би имало само относителен характер и никога не би било истинско само по себе си. Това отрицание е още едно потвърждение, макар и по отрицателен път, че религиозното чувство е изначално заложено в човека. Човек не може да живее без идеята за Бога. Когато той се опитва да отрече единия и истински Бог, тогава той създава лъжливи богове, идоли. “Ленин силно огрубил идеята на Маркс за религията, както ленинци огрубиха идеите на самия Ленин. Ленин бил гений на грубостта – такъв е и неговия стил. За Маркс проблемът за религията се свежда до промяна на съзнанието, свързан, разбира се, със социалната борба. За Ленин проблемът за религията е почти изключително проблем за революционната борба и нейната постановка е приспособена за тази борба. Ленин призовава за “щурм на небето””[52].

Социализмът-комунизъм по своята същност е антихристово начало. Неговата вътрешна основа, казва Бердяев, е отричането на Бога, неверие в Него и в човека: неверие в безсмъртието на човека и на духа. “Новият човек се покланя на идеала или идола на производството, превръщащ го във функция на производството, кланя се на силата и на успеха, към слабите е безпощаден. Той се движи в съревнование и борба и което е най-важно: в него отслабва и почти изчезва духовността. Новият човек иска да скрие себе си в безкрайността и да се укрие в крайното”[53]. Социализмът приема трите изкушения, отхвърлени от Христа в пустинята. Той се движи по пътя на най-леката духовна съпротива и се съблазнява от превръщането на хлябовете в камъни – съблазънта на социалното чудо, съблазънта от царството на този свят. Религията на социализма не е религия на свободата, на свободните синове Божии. Тя се отрича от духовното първородство и потапя човека в царството на необходимостта, прави го роб и дете на пръстта[54]. Социализмът не може да понесе свободата, защото свободата изисква не само свобода на доброто, но свобода и на злото. Свободата е бреме, отговорност. Тя е кръст.

Обичайно е в живота, когато чрез отричането на нещо се изпада в положението на това, което е отричано. Така е и с непримиримостта на комунизма към религията. Нетърпимостта и фанатизмът винаги имат религиозен корен, твърди Бердяев. Началният момент на превръщането на комунизма в религия със своя култова система е приемането на уставното положение в компартията, че всеки комунист трябва да е атеист и да води антирелигиозна пропаганда. На него му се дава точно определен светоглед. Той няма право на мнение. Той трябва да е материалист и войнстващ атеист, да изповядва вяра, която да е точно противоположна на християнската[55]. Комунистическата партия по своята структура, по психологическия състав на своите членове се преобразува в атеистическа секта, която поема в свои ръце властта. Властта в такава държава е “диктатура на светогледа – не толкова политическа и икономическа диктатура, но интелектуална диктатура, диктатура над духа, над съвестта, над мисълта. Това идеокрация, псевдоморфоза на теокрацията, една от трансформациите на Платоновите утопии. С това се определя и неизбежността на отричането свободата на съвестта и мисълта, на неизбежността на религиозните гонения… Всички “десни” или “леви” уклони във философията или в политиката се разглеждат като еретически. Става постоянно изобличаване на еретици и преследване на изобличените в ерес. Но разликата между ортодоксия и ерес е религиозна, богословска, а не философска или политическа. Когато политиката е поставена под знака на ортодоксията, държавата се разглежда като църква”[56].

Бердяев забелязва и друга особено важна черта на комунизма. Той постепенно евоюлира и става национален, дори се буржоазира, като поражда своя класа. Литературата, която се издава за борба с религията, е най-отчаяната литература. Тя е примитивна. Догматизмът в тази литература, констатира Бердяев, превъзхожда всичко, което е било в християнското богословие. Тук се появява един особено важен момент, който не остава незабелязан от него. Ненавистта, която комунизмът изпитва към християнството, лежи в самото християнство. “Най-добрият комунист, пише той, т.е. човекът изцяло обхванат в служение на идеята, способен на огромни жертви и на безкористен ентусиазъм, е възможен следствие само на християнското възпитание на човешките души, следствие на преработката на природния човек в християнски дух” [57]. Ако комунизмът, смята той, изцяло успее да унищожи религиозното чувство, да изтреби християнското от душата на руснаците, то самото осъществяване на комунизма ще стане невъзможно и той ще изчезне, ще се самоунищожи. Това е едно от най-гениалните пророчества на този мислител, което се изпълни пред очите на днешното поколение.

За успеха на комунизма Бердяев подлага на безпощаден анализ и на жестока критика и самите християни. Греховете на християните, смята той, довеждат до комунизма. Греховете на християните са грехове на историческата църква, тоест на Църквата в нейните човешки измерения. Затова християните не трябва да обвиняват комунизма, но да се каят. “Много ли християни са работили за християнската правда? – пита той. Опитали ли са се те да осъществят братска любов без ненавист и насилие, в които изобличават комунистите? Греховете на християните като грехове на историческата църква са много големи и те влекат след себе си справедливо наказание. Измяната на завета с Христа, превръщането на християнската Църква в средство за поддръжка на господстващите класи не е могло да не предизвика поради човешка слабост отпадането от християнството на тези, които са принудени да страдат от тази измяна и от това изкривяване на християнтвото”[58]. В самото Евангелие, в учението на своя Учител християните имат примери за осъждане на богатството и утвърждаване на равенството между хората. Християните изменили на своя Учител. Църквата като богочовешки организъм е непогрешима в божествената си част, но в своята човешка страна хората, които я изграждат, са подвластни на греха и следват своите страсти. Тази част от Църквата греши.

Бердяев разглежда комунизма като предизвикателство срещу християнството. Комунистите изобличават лошите дела на християните и те имат право да вършат това. Но проблемът е, че с това те не стават по-добри. Те могат да не понесат цялата отговорност за насилията, които вършат, защото не знаят истините на християнството, но те ще отговарят пред Бога  за това, че не искат да знаят истината. Това състояние е следствие до голяма степен от личностното съзнание при комунизма. Комунизмът е против най-голямото завоевание на християнството – против принципа на личността. В християнството личността се признава за безусловен принцип, тъй като човекът е образ Божи. Бог е непознаваем. Така и личността е непознаваема докрай. “Тайната на личността е неизменност в изменеието”[59]. При комунизма с човека се действа като с оръдие. Човекът е средство за постигане на определена абстрактна идея, комунистическа утопия. Комунизмът не може да приеме, че човекът всякога е индивидуален и неповторяем. При комунизма има връщане към античния свят на предопределението, на съдбата, докато в християнството е заложена трагичността на свободата, т.е. свободата е трудно поносима за човека[60], защото в свободата се кове личността. За християнството отделната личност е по-първа и по-дълбока реалност от обществото, от социума. Човек може и често трябва да е готов да жертва живота си, но не и личността си. Той трябва да осъществи личността в себе си, а жертвата е условие за осъществяване на личността. Личността е духовно-религиозна категория и означава задача, поставена пред човека. Поради това тя предполага и свръхличност, т.е. Бога [61]. Личността е съвсем различно нещо от индивида, който е биологическа и социална категория, подчинена на рода и на обществото. Личността не може да бъде част от нещо, не само от обществото, но и от света. Тя е цялост[62]. В своята дълбочина тя принадлежи на духовния, а не на природния свят. Цялата ограниченост и неистина на комунистическата философия е свързана с проблема за неразбирането на личността. Това превръща комунизма в дехуманизираща, враждебна на човека сила. “От обществото, от социалистическото общество, от класата, от полетариата се прави кумир, идол, а реалният човек се отрича”[63]. В революцията личностното начало почти изчезва. Тогава властва стихията. Революцията е обсебване, беснеене. Това беснеене унищожава душата, парализира свободата ѝ, нравственото ѝ чувство, обезличава я и я подчинява на нечовешки стихии. Дейците на революцията сами не знаят от какви духове са ръководени[64].

5. Обреченост на комунизма

Маркс бил забележителен социолог, но слаб антрополог, смята Бердяев. Съдбовната слабост на комунизма, според него, е именно отношението на човека и обществото. Проблемът за човека е неразрешим в природен план. Затова той в цялата си дълбочина може да бъде поставен само във философски план. Истинска философска антропология сама по себе си е невъзможна[65]. Марксизмът поставя проблема за обществото, но не поставя проблема за човека[66]. За марксизма човекът е функция на социалния живот, на обществената стихия. “Комунизмът в своята материалистическо-атеистическа форма изцяло подчинява човека на потока на времето. Човекът е само преходен момент от делящото се време и всеки момент е само средство за следващия момент”[67]. Човекът по такъв начин се лишава от своята самоценност, от вътрешно съдържание. Процесът на дехуманизация достига своя краен предел. “Марксизмът смята злото за път към доброто. Новото общество, новият човек се ражда от нарастването на злото и тъмнината. Душата на новия човек се образува от отрицателни афекти, от ненавист, от мъст, от насилие. Този демонически елемент в марксизма се смята за диалектика”[68]

Практически за комуниста съществуват два цвята. За него светът е дуалистичен. Той се дели на две царства: на Ормузд и на Ариман. Царството на пролетариата е царството на добрия бог Ормузд. Царството на буржоазията е царството на злия бог Ариман. Комунистът е жесток, защото той се чувства постоянно изправен пред царството на Ариман, срещу сатаната, срещу злото – капитализма, буржоазията. Комунистът не може да живее без враг, без отрицателни чувства към този враг. Той губи и сили и желание за живот, когато този враг му липсва. Ако няма такъв враг, решението лесно се открива – той просто се измисля и съответно намира. Главната слабост на комунистите, според Бердяев, е, че те не могат да победят собствената си ненавист. И тук е една от противоположностите с християнството – ненавистта винаги е обърната назад, в миналото; християнската любов винаги е насочена напред – към бъдещето. Затова голяма отговорност “лежи на историческото християнство… (защото) християните трябвало да осъществят правдата на комунизма, за да не възтържествува лъжата на комунизма”[69].

Следвайки логиката на тези разсъждения, Бердяев стига и до последния извод относно съветския комунизъм, че “Съветската държава е единствената в света последователно, докрай доведена тоталитарна държава”[70].

Според Бердяев от бездната на свободата се ражда битието. Човекът е надарен със свобода като най-висш и скъпоценен дар от Бога. Трагедията на човека е, че той не може да понесе тежестта и отговорността на свободата. Поради греха, от висше благо, тя се е превърнала в бреме. Човекът не иска да бъде свободен. Той иска да се подчини на някого. Тук е заложен успехът на революцията. Революционните тълпи не обичат свободата. Революционните тълпи създават своите божества на земята и търсят как да им се подчинят[71], независимо, че го правят от името на свободата.

***

Макар и детерминиран във времево-пространствените измерения чрез своята физическа същност, в духовните си дълбочини човекът е свободен, защото е образ Божи. Той не може постоянно да бъде роб. Духовната му същност не му позволява. Затова рано или късно тя заявява за своето съществуване и накрая винаги взема връх. Именно поради това са обречени както комунизмът, така и всяка диктатура, която би се опитала да пренебрегне човешката свобода. Страстен поклонник на свободата, като прониква до цялата дълбочина и трагичност на този невероятен човешки експеримент, Бердяев става пророк на краха на комунизма. Той го предвидил, защото знаел неговата същност, знаел, че тя не се крепи на битието, но на небитието[72].

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1993, книжка 9, с. 12-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

**Бел. на автора на блога: Авторът на статията от години се подписва като Димитър Попмаринов (вж. Съдържание, постинги №№ 81, 87 и 96). Или с други думи, Димитър Маринов и Димитър Попмаринов е едно и също лице.

[1]. Бердяев, Н. А. Истоки и смысл русского комунизма, Москва. 1990. С. 21.

[2]. Вж.: Бердяев, Н. Типы религиозны мысли в России. Paris. 1989.

[3]. Бердяев, Н. А. Истоки…, с. 22.

[4]. Пак там, с. 109. Тази страна от руската народопсихология днес отново се поставя на анализ от философското течение “космофилия”. Ср. Гачев, Георгий, Космофилия России, сп. “Социум”, кн. 10-11. Москва. 1991.с. 104. В по-широк план тази черта може да бъде забелязана в цялото славянство. Пример за това е българската история. При образуването и изграждането на държавата мъжкото, дейното, войнстващото начало принадлежи на българите на Аспарух.

[5]. Истоки…, с. 24.

[6]. Там, с. 26.

[7]. Там.

[8]. Кошелева, Вера, Наступит ли время Бердяева? Сп. “Социум”. Москва. Кн. 10-11. 1991. С. 145.

[9]. Флоровский, Прот. Георгий, Пути русского богословия.Paris. 1983. С. 234.

[10]. Там, с. 484.

[11]. Самопознание…, с. 15, 16.

[12]. Там, с. 14.

[13]. Там, с. 144-145.

[14]. Флоровский, Протоиерей Георгий, пос. съч., с. 470.

[15]. Бердяев, Н. А., Sub speciae aeternitas. Опиты философские, социалные и литературные (1900-1906), СПб., с. 404. Цит. по: Истоки…, с. 171.

[16]. Философский Энциклопедический Словарь, Москва, 1989, с. 87. На български сборникът беше преведен и издаден, като: “Жалони”, С., 199….?

[17]. Самопознание…, с. 280.

[18]. Там, с. 396.

[19]. Там, с. 385.

[20]. Там.

[21]. Там, с. 395.

[22]. Истоки…, с. 80.

[23]. Там, с. 81.

[24]. Там.

[25]. Бердяев, Николай, О Мiросозерацанiе Достоевскаго. Прага, 1923, с. 140-141.

[26]. Истоки…, с. 83.

[27]. Самопознание…, с. 265.

[28]. Истоки…, с. 85.

[29]. Там, с. 94.

[30]. Там.

[31]. Там, с. 88.

[32]. Там, с. 89.

[33]. Бердяев, Николай, Смысл творачеста. Paris, 1985. с. 309.

[34]. Там, с. 311.

[35]. Истоки…, с. 96-97.

[36]. Там, с. 99.

[37]. Там, с. 100.

[38]. Там, с. 101.

[39]. Смысл творчества, с. 317.

[40]. Истоки…, с. 101.

[41]. Бердяев, Николай, Опыт эсхатологической метафизики. Париж. 1947. С. 193.

[42]. Бердяев, Николай, Смысл истории. Paris. 1969. С. 257-258.

[43]. Самопознание…, с. 118.

[44]. О Мiросозерацанiе…, с. 193.

[45]. Там.

[46]. Истоки…, с. 110.

[47]. Там, с. 111.

[48]. Там, с. 119.

[49]. Там.

[50]. Бердяев, Н., Царство Духа и Царство Кесаря. Париж. 1951, с. 123.

[51]. Там, с. 129. В този смисъл би могло да се каже, ако се ползва духа на мисленето и терминологията на Бердяев, че комунизмът е радикално секуларизирана форма на християнство.

[52]. Там, с. 131.

[53]. Царство Духа…,  с. 152.

[54]. О Мiросозерацанiе…, с. 142.

[55]. Истоки…, с. 135.

[56]. Там, с. 137-138.

[57]. Там.

[58]. Там, с. 139.

[59]. Истоки…, с. 145.

[60]. Бердяев, Николай, О назначенiи человека. Париж. 1931, с. 35.

[61]. Там, с. 61.

[62]. Виж: Бердяев, Николай, Я и мир объектов. Париж. 1934.

[63]. Истоки…, с. 145.

[64]. О Мiросозерацанiе…, с. 153.

[65]. О назначенiи.

[66]. Истоки…, с. 145.

[67]. Там, с. 149.

[68]. Там.

[69]. Самопознание…, с. 267.

[70]. Истоки…, с. 152.

[71]. Самопознание…, с. 61.

[72]. Гениалните прозрения на Бердяев се потвърждават от последователно и логически докрай изведените постановки на съвременния марксизъм-комунизъм. Резултатите от това развитие водят до отрицание на самия живот, до отричане смисъла на битието, до възхвала на небитието, тоест до пълно отчаяние, до абсурд, до безсмислие. Такъв извод сам по себе си отрича както самия марксизъм-комунизъм, така и неговото чудовищно отроче – революцията с нейната утопия за “светло бъдеще”, за рая на земята, за рая без Бога. Особено интересно в това отношение е изследването на съветския философ марксист-комунист Чанышев, А. Н., Трактат о небытии. Сп. “Вопросы философии”, Москва, кн. 10. 1990. С. 158.

Изображения: авторът Димитър Маринов и останалите, свързани с Николай Бердяев. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1oe