Бисер Божков

І. Относно отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие (1054-2010 година след Рождество Христово)

Точно 956 години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие. Мнозина все още търсят причината за това нещастно разделение. А всъщност тя се състои в раз­личното мислене и възприемане на главенството на папата в Рим, а и на второ място в различия, основаващи се на догматиката.

Всеизвестно е, че до пети век след Христа не е имало даже единични случаи на разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една – Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията (Третото Правило на Втория Вселенски събор в Константинопол – 381 година след Христа – признава мястото по чест на епископа на Цариградската Църква като втори след епископа на Рим). Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим, и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го е отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 година след Рождество Христово) да постанови с двадесет и осмото си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим. Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях била добавката към Никео-Цариградския символ на Вярата, че Светият Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата „filioque” – „филиокве”.

Нека да сме наясно по този въпрос: Символът на Вярата е бил създаден и утвърден като Християнска Вяра и изповед на Първия и Втория вселенски събор. Първите седем члена били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет – от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”. Добавката „филиокве” („и от Сина”) била чута най-напред в Испания в средата на шести век. Оттам се разпространила по всички за­падни страни. Забележително е, обаче, че през първата половина на девети век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две гравирани таблички от сребро, които поставил в базиликата „Св. Петър” в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. патриарх Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година след Рождество Христово и сам покръстил св. княз Борис-Михаил Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запад. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте Вселенски събора от първите осем века. За нещастие, Западът заедно с папата като негов лидер поддържал становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. апостол Петър на земята, защото той е неговият наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за “глава“ на Вселенската Църква. Папата бил също наследник на св. апостол Петър и по право, защото, според римокатолиците св. апостол Петър бил основал Християнската Църква в Рим. Вярно ли е това? Съвсем не! Ето какво свидетелстват оригиналните сведения по този въпрос: Нека заедно обсъдим стиховете от Евангелието на св. апостол Матей (16-та глава), на които римокатолиците базират първенството на св. апостол Петър. Там четем: „А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за Иоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата: и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:13-18). Мисля, че е пределно ясно от тези думи на Господа, че Той ще съгради Църквата Си, а не св. апостол Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър, и на тебе Аз ще градя Църквата Си. Но Той рече: „на тоя камък”, тоест на истината, която св. Петър изповяда тоест Господ ясно говори, че Неговата Църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е „Синът на Живия Бог”. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците че Христос е съградил Църквата Си върху св. апостол Петър.

Също пределно ясно е от Свещеното Писание, че св. апостол Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В Послание до галатяни св. апостол Павел твърди, че когато чул св. апостол Петър да не разсъж­дава правилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: „А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане”. По-нататък св. апостол Павел продължава: „Но когато видях, че те (Петър и Варнава – бележка моя) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). Въз основа на тези думи на св. апостол Павел можем да зададем въпроса: Има ли дори иота на признание тук, че Петровата власт да учи без възможност да сгреши? Относно основаването на християнската Църква необорими доказателства, че то не е извършено от св. апостол Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече св. Павел дори счита, че това е негова Църква. Ето какво пише в писмото си до римските християни: „И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това, считах за чест да проповядвам евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа”. „Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко” (Римляни 15:17-20; 22-24). От тези думи пределно ясно се вижда, че св. апостол Павел няма никакви знания, че св. апостол Петър е бил в Рим и че св. апостол Петър е основал църква там. Напротив той казва: че се чувства задължен да проповядва, евангелието, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. апостол Петьр не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. апостол Петър е служил много години на църквата в Антиохия, според свидетелството на св. Джером (Иероним), и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. апостол Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници – различните градове на Римската империя. Така епископът пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално, епископът на Цариград е бил признат като втори, от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новият Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква майка на християнството. Вярвам, никой не ще е против, защото Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. И още, първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година след Рождество Христово.Това са няколкото основания базирани на автентични свидетелства които съставят Църковната история. И доста чудно е защо римокатолиците стоят все още на своето мислене вече повече от едно хилядолетие. Ние, православните българи, които много пъти сме били в официални и ненапълно явни, полезни и не чак дотам ползотвор­ни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите повече от хиляда години, дълбоко съжаляваме, че се извъртат фактите на историята. И понеже винаги сме били честни и открити, правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в свето­то Православие, където са били.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите*“ →

Тотю Коев

(Сходства и различия)

Вече се каза, че Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над апостолите и те още същия ден наченали да проповядват Хри­стовото учение.

До средата на XI-ти век (1054 година) християни­те на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След настъпилия разрив в споменатата годи­на се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот. През XVI-ти век в хода на Реформацията една част се отделила от Римокатолическата църква и заживяла свой самостоятелен живот. Така се офор­мило третото течение в християнството, което независимо от някои вътрешни раз­личия е влязло в историята с общото име протестантизъм. Така исторически се оформили трите основни течения или направления в християнството. Тук из­рично се акцентира върху определението основни, защото има и други, които във верово и структурно отношение се доближават до горепосочените.

Така например на Изток от края на V-ти – началото на VI-ти век се отделили и обособи­ли предимно на етническа основа несториани, копти, етиопци, арменци, сиро-яковити, а от XV-ти век – малабарци (в Южна Индия). Във верово и структурно отно­шение те са близки до Православната църква. В края на реформационния пери­од в Англия се обособила самостойна Англиканска църква, която е смесица от католически и протестантски елементи.

От края на XIX-ти век от Римокатолическата църква се отделила една малка част, ко­ято се именува Старокатолическа църк­ва. Най-много по брой (но не по числен състав) са религиозните общности, въз­никнали на протестантска основа. Към тях спадат например баптисти, методис­ти, конгрегационисти, адвентисти, петдесетници и още много други. В Бълга­рия днес има над двадесет различни християн­ски групировки, а в целия свят техният брой е над двеста. Всяка от тях претендира, че тя е истинската Христова църква.

Да се отрази цялото това многообра­зие на няколко страници не е възможно. Тук се отбелязват само сходствата и по-важните различия между православни, римокатолици и протестанти.

Общото между трите нап­равления

Общото между православни, римока­толици и протестанти е, че всички се именуват християни, което ще рече, че изповядват вярата в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта, Кой­то „възкръсна в третия ден, според Писа­нията; и възлезе на небесата, и седи отдя­сно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край“ (чл. 5-7 от Символа на вярата).

В тясна връзка с учението за личност­та и изкупителното дело на Иисус Христос стои учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, така нареченият догмат за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между трите направления (различието ще бъде отбелязано по-нататък).

Православни, римокатолици и проте­станти приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интер­претиране текста на този Символ неви­наги са единни.

Общото между православ­ни и римокатолици

Освен отбелязаното по-горе сходство между трите направления има и други пунктове в областта на вярата, гдето е налице принципно сходство само между православни и римокатолици. Така на­пример едните и другите приемат седем тайнства: Кръщение, Миропомазваме, Из­повед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три иерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и моли­тви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се; приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностой­ни източници на вярата; учат, че за спасе­нието на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

Учението на православни­те, римокатолиците и протестантите за първия (първородния) грях

За да се разберат по-добре някои от различията между трите направления, необходимо е макар в съвсем схематична форма да се даде тяхното учение за пър­вия грях.

Според православното учение първи­ят човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Ще рече, у него имало заложби да дости­гне безсмъртие, като постави своята сво­бодна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях вне­съл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позво­лява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необ­ходимо условие и предпоставка по пътя към нравственото му усъвършенстване.

Според учението на римокатолиците Бог сътворил първия човек с тяло смър­тно и душа безсмъртна, свободна и ра­зумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени бла­годатни дарове. При все това той съгре­шил. Първият грях отнел от човека свръх­естествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толко­ва дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му ну­жни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

Протестантите учат, че Бог, след като сътворил човека по Свой образ, дал му способност правилно да познава и пра­вилно да обича Бога, и го освободил от всички плътски страдания, болести и смърт. В това се състои първобитната праведност на човека. Грехопадението не само лишило човека от неговата пър­вобитна праведност, но и напълно извра­тило неговата природа. Повредата ѝ би­ла тъй съществена и дълбока, че не оста­нало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека. У него се появила склонност само към злото. Изхождайки от тази концепция за първия грях, проте­стантите отхвърлят не само значението, но и възможността за добрите дела. Тях те заменили с благодатта, която събужда у човека вяра и го оправдава без всякакви добри дела и изобщо без всякакво стра­нично посредничество.

И православни, и римокатолици, и протестанти изхождат във вероучителната си система от учението за първия грях.

Отлики на протестантите от православните и римока­толиците

Има същностна разлика между про­тестантите, от една страна, и православ­ните и римокатолиците – от друга. Тя се изразява главно в следното: протестан­тите признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия; някои от тях при­емат трите иерархически степени: епис­коп, презвитер и дякон, други приемат само двете: презвитер и дякон. Но поне­же едните и другите не признават тайнс­твото Свещенство, при което се получа­ват тези степени, за тях те (степените) не могат да имат сакраментален характер, защото е принцип, че не можеш да дадеш на другия това, което сам нямаш; по същия принцип Евхаристията не е тайн­ство в този смисъл, в който го разбират Православната и Римокатолическата църква, именно: за да има тайнство, тря­бва да има тайноизвършител, а за да има такъв, трябва той да е ръкоположен в съответната иерархическа степен, което става при тайнството Свещенство; за разлика от православните и римокато­лиците, протестантите отричат претво­ряването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия; по-нататък – протестантите отхвърлят молитвите за починалите, молитвите към светиите, не почитат мощите на светии и иконите; не се кръстят; отхвърлят Свещеното Предание и приемат като единст­вен източник на вярата само Свещеното Писание; учат, че за спасението на човека не са необходими добри дела, а само вяра; приемат, че има предопределение, тоест че участта на всеки един човек е предопре­делена от Бога и той не може да я проме­ни.

Прочетете още „Основни течения в християнството днес – продължение от публикация № 1448“ →

Американски и Австралийски митрополит Йосиф

В интервю на вестник “Новинар” от 28 ноември 2000 година, господин Иван Сунгарски, депутат от Съюза на демократичните сили, най-официално заявява: “Между православието и католицизма няма различия, защото те са двете страни на християнството. Нещо повече, те са възможно най-близки…”

Като епископ на Българската православна църква, познаващ таткото на господин депутата, бих желал да предпазя от изкушения просветените читатели на “Църковен вестник” и да им напомня, че между светото Православие и католицизма има различия.

На Запад, под чието влияние очевидно е и господин Сунгарски, също открито и убедително се говори и пише, че “православното християнство е източният клон на Римокатолическата църква”. И още, че това са две сестри-църкви, които в 2001 година ще станат една, тъй като “различията им са незначителни”.

А така ли е всъщност? Разбира се, че не е така. Искате доказателства? Нека опресним знанията си само върху пет категорични различия:

1) Разбирането на римокатолиците за папството;

2) Филиоквето;

3) Учението за чистилището и индулгенциите;

4)Новите догми за непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, и

5)Различията в практиката на причащението, разделянето на кръщението от миропомазанието и принудителното свещеническо безбрачие.

1. Римокатолическото разбиране за папството

Нека да сме наясно! До отпадането на Римския епископ от единната Църква в 1054 година Православието по принцип не е отричало първосветителството на Римския епископ-папа в Рим като “пръв между равни”. Но се е разграничавало от разбирането на Римската църква за специалния статут на нейния предстоятел като “епископ на епископите”. С други думи, никой епископ в Православието няма право да отстранява свой събрат-епископ и да налага волята си в неговата територия. Коя позиция тогава е правилна? Тази на древната Църква, тоест православното разбиране. Вярно, църковни историци признават, че при организирането си древната Църква е следвала “принципа на приспособяването”, тоест градовете от по-голямо значение в Римската империя тя превърнала в патриаршески престоли: Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Иерусалим. Но Рим е влияел повече, не че църквата там е била основана от апостол Петър (защото апостол Петър е бил епископ на църквата в Антиохия преди да види Рим), но поради обстоятелството, че църквата в Рим е била столична. В същия дух и Цариград е заел почетната втора позиция през IV-ти век като нова имперска столица. Но докато Цариград, Александрия, Антиохия и Иерусалим на Изток поддържали системата на проверка и баланс помежду си, Рим останал в изолация на Запад. Бидейки единствен, той добре се постарал да създаде привилегии за себе си, опитвайки се дори да разшири папската юрисдикция на Изток, в противовес на древната Църква, много пъти с помощта на политическата власт.

Така че днес разделението между Изтока и Запада е в резултат не толкоз на православния инат и отричането на папската власт, но в римокатолическите неоснователни папски претенции.

2. Филиоквето

Какво пък е това? ­ – ме попита благочестива православна християнка веднъж на село. В превод от латински това означава: “и от Сина”. Израз, който Римокатолическата църква едностранно е добавила към текста на нашето Верую, съставено от светите отци на Първия (325 година) и на Втория (381 година) вселенски събори в Никея и Цариград. Оригиналният текст, както си го знаем, гласи: “Вярвам… И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда”. Точно както Господ Иисус Христос е мислил, когато е казал: “А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене” (Иоан 15:26). Римокатолическият текст обаче гласи другояче. Там четем: “И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца и Сина изхожда”. Според което Светия Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина. Нововъведение, което е било вмъкнато в текста на Символа на вярата в 589 година в Толедо, Испания, и е било разпространено във Франция и Испания. Папа Адриан I го въвел официално в Римокатолическата църква.

Разбира се, Изтокът реагирал веднага на това западно нововъведение и от богословска гледна точка го определил като неточно. През IX-ти век св. Фотий, Патриарх Цариградски, писмено осъдил всички нововъведения на римокатолиците, включително и Филиоквето и осъдил папа Николай като еретик с отлъчване от Църквата.

3. Чистилище и индулгенции

Тези понятия са влезли в историята по време на разпрата между римокатолиците и протестантите през XVI-ти век. Разпродажбата на индулгенциите дори се счита като повод за избухването на Реформацията. Всъщност есенцията на тези думи се състои в следното: Знаем, че римокатолиците се молят за умрелите. В тази тяхна практика обаче те внесли следното нововъведение: дори прегрешилият да се е изповядал и да е опростен за прегрешението му, “временното наказание” остава, тъй като грехът не е изплатен (изкупен). И ако прегрешилият умре, след като е бил опростен и е изплатил (откупил) “временното наказание”, небесната радост му е подсигурена! Преди обаче да влезе в нея, той трябва да прекара известно време в чистилището за прочистване.

Заради извършения грях обаче “временното наказание” може да бъде изкупено не само чрез разкаяние, но още и с “дара” на църквата.

Този дар се нарича “индулгенция”. Така че, щом си изплатил (изкупил) този документ-индулгенция, даден от църквата, ти се освобождаваш от “временното наказание” за греха ти и чрез ходатайствената молитва за “страдащата душа” в чистилището, ти влизаш безпроблемно в пълнотата на небесното блаженство. Нещо, което е съвсем механично и чуждо на светото Православие и на духа на светото Евангелие. Вярно, ние православните също вярваме в съществуването на място, където душите на покойните прекарват времето от смъртта до изгрева на Последния ден, но това място за почивка е напълно различно от чистилището на римокатолическата доктрина. И това римокатолическо учение, базирано по-скоро на съдебното земно право, че душата трябва да плати това, което притежава, ни изкушава и смущава, защото спасението не е правнически термин. Защото Господ Иисус Христос пострада за нас и нашето спасение и ни изкупи от греха. Няма нужда от изплащане на “остатъчни необяснени дългове”, които “остават”, след като човекът е опростен. Поради тази причина светото Православие реагира срещу цялата идея за временното наказание на греха. Няма преживяване на “пълната радост и блаженство” на небесата до Последния ден. “Междинната държава”, така да се каже, е място за почивка, където всички души ще пребъдват в очакване на пришествието Господне (1 Солуняни 4:13-17). По време на тази почивка те ще предвкусват тяхната вечна награда или наказание, което ще бъде уточнено в Последния ден. Православната църква учи, че през това време душите на покойните благоденстват по молитвите на вярващите. Тези молитви в израз на обич утешават душите на мъртвите и по-добре ги подготвят да стоят уверени в Божията благодат и милост и в подготовката им да дадат добър отговор на страшния Христов съд в Последния ден (2 Тимотей 1:18).

4.Новите догми: Непорочното зачатие на св. Дева Мария; Папската непогрешимост и Приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата

Догматът за непорочното зачатие на св. Дева Мария е почти на 150 години. Въвел го е папа Пий IХ в 1854 година. Определението му е следното: от първия момент на нейното зачатие, чрез извънредната благодат и благоволение на Всемогъщия Бог и предвид заслугите на Иисус Христос, Спасителя на човечеството, св. Дева Мария е запазена чиста от петната на първородния грях.

Разбира се, Православната църква не оспорва чистотата на св. Дева Мария, защото и ние я възпяваме като “пречиста”, “по-чиста от херувимите” и “пресвета”, но реагира срещу неправилното разбиране на първородния грях спрямо нея. Разликата е в това, че Православната църква счита първородния грях за наследствен, а римокатолиците игнорират това учение на древната Църква и виждат в първородния грях не наследствена вина, но наследствено проклятие, поради което човеците се отчуждили от превъзходния живот и станали поданици на греха и смъртта. И понеже първородният грях предизвикал Божието проклятие спрямо прародителите, които станали смъртни, папа Пий IХ провъзгласил догмата, отстоявайки чрез него безсмъртието на св. Богородица. Според неговата логика щом св. Дева Мария е чиста от първородния грях, тя не може да бъде смъртна. Тя не е като останалите човеци. Нещо, което православното християнство не може да приеме. Защото светото Православие счита св. Дева Мария като първия човек, удостоил се с голямата благодат на спасението, което е приготвено пред лицето на всички народи.

Привикнали вече към нововъведения във вярата, за римокатолиците не било трудно 16 години по-късно на Първия Ватикански събор в 1870 година да формулират и догмата за непогрешимостта на папата. Това означава, че когато папата говори от трона си или официално, по въпросите на вярата и морала, той е непогрешим. Тогава цялата Църква се задължава чрез неговото учение. Нововъведение, което няма връзка с древното християнско разбиране за ролята на Римския престол в едната, света, вселенска и апостолска Църква, в резултат на което светото Православие го отрича.

СветотоПравославие реагира отрицателно и срещу догмата на римокатолиците за приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, формулиран от папа Пий ХII през 1950 година. Този догмат гласи, че след като извървяла земния си път, св. Дева Мария била приета телом и духом в небесната слава.

Ние, православните, приемаме традиционното предание на древната източно православна Църква, че след смъртта на св. Богородица нейният Син и наш Бог Иисус Христос я взел на небесата, където пребъдва и сега (Псалом 45:9).

5. Различия в практиката

За разлика от православните, римокатолиците причащават миряните само с осветен хляб, при това безквасен (хостия). Независимо, че Вторият Ватикански събор препоръчва възстановяването на причащението от светата чаша, досега това не се прави. Така, нововъведението продължава да се практикува в римокатолическите църкви.

Друго различие от древната наша традиция е, че римокатолиците отделят тайнството кръщение от миропомазанието и причащението и ги извършват поотделно. Тоест, докато древната Църква е извършвала кръщението и миропомазанието ведно, след което кръстените и миропомазаните се причащават, римокатолиците разделят тайнствата едно от друго. Някъде дори дават причастие след кръщението, макар кръстените да не са още миропомазани.

Следвайки практиката на древната Църква, светото Православие не изисква задължителното безбрачие на свещенството. Римокатолиците и тук са въвели промяна. За тях безбрачието е задължително още от Средновековието. Разбира се, предизвикателствата са големи и опущенията са явни, но въпреки това официалното становище на Римокатолическата църква за целибата се поддържа и е закон.

Това са от православна гледна точка само няколко от множеството нововъведения, които Римокатолическата църква практикува в религиозния си живот. Различия, които са отдалечили римокатолиците и тяхното изповедание от древната Църква и които непременно трябва да се изоставят като погрешни, за да бъдем едно.

______________________________________________________

*Първа електронна публикация, http://synpress-classic.dveri.bg. Статията е от декемеври, 2001 година и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф. Изтночник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Qv