Николай Маджуров

Между отците на Западната църква блажени Августин се отличава по своите необикновени дарби и способности. Ако той се бе родил в друг век, в условията на по-висока цивилизация и култура, неговият самобитен гений едва ли би се проявил по-рязко и по-разнообразно[1].

Августин знаел всичко, що можело да се знае в IV-ти век. Той бил най-солидно образованият човек на своето време: изучил в пълнота метафизика и история, владеел отлично философия, логика и психология, познавал добре астрология и астрономия, занимавал се с математика и геометрия, жънел успехи в областта на антропологията и археологията, интересувал се от геология и география, бил изряден професор по изкуствата и нравите; творил в областта на музиката, писал върху свободата на волята, разсъждавал за паметта, като явление на духа, а също и за причините за падането на Римската империя[2].

С една реч: цялата по онова време «университетска наука, поети, исто­рици, оратори, Платон, Аристотел, Цицерон, неоплатоници, християнска ли­тература на Западната църква, гръцко богословие, теософия на далечния Изток – всичко това минало през горнилото на неговата личност [3]».

Като имал остър и дълбок ум, блажени Августин проявявал при решението на въпросите за тайните на битието такава проницателна сила, която му помагала и при решението на най-трудните задачи на гносеологията[4].

Красноречието на Августин, понякога грубо и стихийно, се отличава въобще с оригиналност и простота; неговият суров морал не бил по вкуса на евти­ните мъдреци-казуисти. В многобройните му съчинения виждаме живо изобразено християнското общество в края на IV-ти век[5].

Къде блестеше този «религиозен гений[6]», по израза на Адолф Харнак, къде живееше и твореше този красноречив, дълбок и оригинален мислител, който съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, тактическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка[7]» и от когото най-сетне заимаха и заимат и до ден-днешен най-изтъкнати философи и богослови-проповедници[8].

Роден е в малкия градец Тагастé[9], в областта Нумидия, Северна Аф­рика, недалеч от Картаген, на 13 ноември 354 година. Майката, Моника, била благо­честива християнка; бащата, Патриций, декурион, бил катехумен. Августин от­блъснал като юноша християнството, избрал «света» и попрището на ритор. Бил последователно професор по риторика в Картаген, Рим и Милано. Преминал през манихейството, скептическата философия и неоплатонизма и намерил най-сетне в Христовата църква покой в Милано, под впечатлението на проповедите на св. Амвросий и запознаването му с монашеството. На Великден 387 година той приел в Милано кръщение чрез св. Амвросий Медиолански. По-късно отново в Северна Африка, той станал епископ в Ипон Региус; на този малко изтъкнат пост той скоро станал ръководещ дух в Западната църква.

От неговите многобройни съчинения[10] най-популярни и въздействащи ста­нали «Изповедите“[11], религиозни размишления и хваления във форма на молитви, ръ­ководна нишка на собственото му религиозно развитие до неговото покръстване, една от най-завладяващите християнски назидателни книги на всички времена, и голе­мия труд върху Божията държава (De Civitate Dei), една гениална апология на християнството срещу езическия упрек, че разлагало античната култура; све­товната история се схваща като огромна борба между два враждебни принципа, великото благодатно царство на Божията любов и царството на плътското чув­стване. Многократно неразбрани в техния първоначален смисъл, мислите на тази книга са имали голямо влияние докъм 1700 година“[12].

Блажени Августин е «най-значителният и най-влиятелният богослов» на Западната църква[13]. Според Karl Heussi той е «най-изтъкнатият богослов между св. Павел и Лутер[14]»; Августин философът на християнството![15]»

Влиянието на блажени Августин върху Западната църква и върху западно­европейската философска и богословска мисъл, по общо признание, няма равно на себе си в историята. Адолф Харнак, един от най-големите историци в ново време, с право пита: «къде може да се намери в Западната история човек, който по влия­ние би могъл да се сравни с блажени Августин?»[16]

Още неговите съвременници го признали за свой най-голям учител. Бла­жени Иероним се обръща към него с думите: «Catholcite conditorem antiquae cursus fidei venerantur». (Католиците те почитат като основател на насоката на древ­ната вяра; Epist. 141 ad Aug. P. L. T. 22, col. 1180). А през следващите векове той бил единственият учител, даден от Бога на Църквата на Запад, за да научи хората в онези тъмни и варварски времена, как да схващат духовните работи подуховному и как да търсят истината в Бога. И той действително ги научил! Цялото среднове­ковие в неговия най-голям триумф и блясък, в лицето на Тома Аквински, не е нищо друго освен един синтез на блажени Августин с Аристотел[17]. Затова, с пълно право по степен на влияние върху следващите поколения ние можем да го поставим на еднакъв пиедестал с Платон и Аристотел. Западната половина на Римската империя била щастлива, че получила от блажени Августин неговото богато ли­тературно наследство. Средновековната схоластика и мистика в еднаква степен са черпели своите жизнени сокове из творенията му. В средновековната филосо­фия никога не е умирал августинизмът, но и противоположното негово направ­ление, отдаващо решително предпочитание на Аристотел пред Платон, в значи­телна степен живеело в Августиновите традиции[18].

Още по-силно било влиянието на блажени Августин в областта на практи­ческата религиозност; той дал завършен образ на западното християнство, поло­жил крайъгълния камък, на който се опирала църковната и политическата си­стема на средните векове. Със своите «Изповеди» той създал нов тип религиозност и станал властелин на сърцето, търсещо успокоение в Бога[19]. От една страна той вестѝ по нов начин мъдрост – но в духа на Църквата – за Бога и за божествените неща. Из най-съкровените глъбини на своята душа той свидетелства за греха и вината, за изповедта и вярата, за Божията сила и Божията любов. На мястото на един блед морал той поставя живото благочестие, живот в Бога чрез Христа. Той твърди, че естественият човек е обладан от егоизма, че егоизмът е спънатост и вина, и че всеки по природа е брънка в едно чудовищно сковаване на греха.Той учи също, че Бог е по-голям от нашето сърце и че в Христа Иисуса са разкрити всичките съкровища на премъдростта и знанието. Августин повежда борба с ме­ханичната набожност; с цялата своя съкровена същност се бори и насажда една интензивна, пламенна и жива вяра в Бога. Но, от друга страна, не е имало никой преди блажени Августин, който да е поставил така решително християнството върху авторитета на Църквата и върху свети личности[20].

Прочетете още „За личността и влиянието на блажени Августин*“ →

Тотю Коев

Несторианство

Четвърти век разрешил тринитарния спор. На пети предстояло да се зани­мае с христологическия. Всъщност тринитарните спорове на IV-ти век имали пре­ди всичко христологически смисъл. Защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в тясна връзка с въпроса за второто лице на Света Троица: ако Иисус Христос не е въплътил се Син Божи, ако Той няма пълна божествена и пълна чо­вешка природа, не е Изкупител на човеш­кия род.

Христологическият проблем като тема за богословски разсъждения дал съдържание на църковната история през следващите три века. Спорът около лич­ността на Иисус Христос със своите ис­торически последици надминал арианския: от Църквата се отделили големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват и досега.

Опитите да се разреши извънредно трудният и във висша степен тайнствен въпрос за отношението между божестве­ната и човешката природа в личността на Иисус Христос довели до появата на нови ереси. Първата от тях е несторианската – по името на нейния главен пре­дставител Несторий.

За да се вникне в същността на несторианството, необходимо е да се разкрие макар и в схематична форма участието на двамата предшественици на Несто­рий – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, което е легнало в основата на несторианството.

Диодор Тарсийски е роден в Антиохия. Годината на раждането му не е изве­стна. Бил епископ в град Tapс в Киликия. Починал около 392 година. Бил изтъкнат пре­дставител на антиохийската богословс­ка мисъл. Той учил, че Иисус Христос имал не само пълна божествена приро­да, но и пълна човешка. Бил Син Божи и син Давидов. Син Божи се вселил в Иисус Христос – сина Давидов, и обита­вал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел съвърше­ния син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама синове Давидови. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по при­рода е Бог Слово.

Възгледите на Диодор Тарсийски би­ли възприети, доразвити и доведени до още по-голяма крайност от неговия та­лантлив ученик Теодор Мопсуестийски – втори бележит представител на антиохийското богословие.

Теодор Мопсуестийски е роден в Антиохия около 352 година и починал в 428 година. Получил солидна богословска подгото­вка. От 392 година до края на живота си бил епископ в град Мопсуестия в Киликия. В своята христология Теодор Мопсуес­тийски изхождал от думите на св. Иоан Богослов: „И Словото стана плът“ (Ио­ан 1:14). „Стана“ според него има значе­ние на „изглеждаше“, тоест Словото не се изменило в плът, То станало само достъ­пно за виждане. Христос е съвършен, цялостен човек, роден от Мария. Бог Слово възприел съвършен човек от се­мето на Давид, вселил се в него, а човекът станал храм на Словото, храм Божи. Син Божи се съединил със сина Дави­дов, и това съединение станало още при зачатието Му.

Как е възможно това съединение? – Теодор Мопсуестийски разглежда три начина:

1.съединение по същност;

2.съединение по сила, и

3.съединение по благоволение.

Първите два начина той отхвърля като неприемливи, защото съ­единение по същност и по сила е възмо­жно при единосъщни природи. Съедине­нието или съприкосновението по благо­воление на двете природи в Иисус Хри­стос не е субстанциално, а външно, отно­сително. То е подобно на единството между тялото и душата у човека, единс­тво, което не води до сливане и унищожа­ване на различието в природите.

При съединението на двете природи човешката природа на Иисус Христос субстанциално не се изменила, но постепенно се развивала и усъвършенствала. Христос се борил и преодолявал стра­сти и похоти както преди кръщението, така и след него. След кръщението Си бил под благодатта. Нравствено Той бил абсолютно съвършен не защото не бил изкушаван, а защото победил изкушени­ята.

В Иисус Христос са съединени две съвършени, цялостни природи. Съвър­шената природа не може да се мисли безлична. Затова според Теодор Мопсу­естийски човешката природа на Иисус Христос имала и човешка личност. Също­то е и с божествената природа. Двете личностни природи са така тясно съеди­нени по благоволение, че по-близко еди­нение от това не е мислимо. По силата на това единение те имат едно и също име, една и съща воля, едно и също действие, съставляват едно лице. При изясняване на христологическия проблем Теодор Мопсуестийски разкривал предимно чо­вешката страна в Иисус Христос.

При своите христологически разсъ­ждения Теодор Мопсуестийски засегнал и въпроса за св. Дева Мария – дали тя е Богородица или човекородица. Според него тя е преди всичко човекородица. Но тя е и Богородица в смисъл, че неопису­емият по природа Бог е бил в родения от нея човек, съединил се е с него още при зачатието Му.

Теодор Мопсуестийски завършил зем­ния си път в мир и единение с Църквата. Навярно неговото име не би станало пре­дмет на спорове и дори осъждане от Петия вселенски събор, ако на сцената на църковния живот не се бяха появили две противоположни по възгледи и твърде амбициозни по характери личности – Несторий, архиепископ Константинополски и св. Кирил, архиепископ Александ­рийски.

Несторий е роден около 381 година в Германикия, Сирия. Бил даровит антиохийски презвитер, прекрасен оратор, горде­лив и самонадеян. Ползвал се със симпа­тиите на императорския двор и против волята му в 428 година бил избран за Константинополски архиепископ.

Богословските възгледи на Несторий не са оригинални. Като възпитаник на Антиохийската богословска школа и пос­ледовател на нейните изтъкнати мисли­тели Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски той разкривал в своите про­поведи техните възгледи. Несторий, по­добно на Арий, станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богосло­вско направление относно христологическия проблем. Спорът, който възник­нал между Несторий и Кирил Александ­рийски, в началото се отнасял до термина „Богородица“ (Теотокос).

Църквата учи, че св. Дева Мария е Богородица. Като убеден антиохиец Не­сторий се обявил против употребата на този термин. Изхождал от църковно-полемически и философско-догматически съображения. По църковно-полемически – поради това:

а)че този термин не е употребен никъде в Свещеното Писание, за него не споменават и отците на Никейския събор;

б)че арианите го употребяват, отричайки двете природи в Иисус Хри­стос. По филисофско-догматически – по­ради това, че той е неточен. В буквален смисъл означава или че от Дева Мария се родило и получило Своето битие самото Божество, или че Иисус Христос по Сво­ята божествена природа се родил от Де­ва Мария. Едното и другото е неправил­но. Понеже Дева Мария е родила не Бо­жеството, а човека Христос, по-правил­но е да се нарича човекородица (антропотокос) или Христородица (Христотокос). Понеже Роденият от нея е храм на Божеството, може да бъде наричана Богоприемница (Теодохос). Несторий не изключвал съвсем употребата на терми­на „Богородица“ по отношение на св. Дева Мария, макар да считал, че онтологически той е приложим единствено и изключително само към Бога Отца. Мо­же би под влияние на своите съмишлени­ци или в духа на богословието на Теодор Мопсуестийски Несторий допускал упо­требата на термина „Богородица“ в ли­тургически, но не и в догматически сми­съл.

Несторий, подобно на Теодор Мопсу­естийски, учел, че природата е немисли­ма без личност. Безличностната природа е нещо призрачно, само мислимо, но не действително, реално не съществуващо. Христос е Богочовек. Неговите две лич­ностни природи са съединени и образу­ват единството на личността на Иисус Христос. В това единство участва лично­стта на Словото и личността на човека. Двете природи се запазват каквито са, но личностите се съединяват в едно сложно единство, в една „личност на единение­то“ (просопон тис еносеос), която не е личността на Словото, нито личността на човека, но една комбинирана личност, образувана от двете, едно лице във и от двете природи. Въпреки единството на личността, Несторий правел разлика ме­жду „Бог Слово“ в Христа и „човек“ в Христа. Бог Слово е по природа Бог, роден преди вековете, единосъщен на Отца; обхваща и владее всичко като От­ца; Той не е страдал и не е възкръснал. По-скоро е живял в родения от Мария човек. Този човек в Христа е сътворен и е единосъщен на Своята майка и на нас. И Той подлежи на грехове, но е храм на Логоса. Неговото човечество е дреха, об­лекло на Божеството. Несторий разде­лял, в смисъл различавал природите, но ги обединявал в поклонението, защото поклонението се отнася към личността на Иисус Христос, която личност е лич­ност на единението. Това единство в ли­чността на единението е основен, своео­бразен и често повтарящ се мотив в христологията на Несторий.

Несторий разглеждал едностранчиво христологическия проблем. Като пред­ставител на антиохийското богословие той отричал термина „Богородица“ към св. Дева Мария, или в краен случай го употребявал условно. Отричал съедине­нието по същност (кат’усиан) между бо­жествената и човешката природа в Иису­с Христос. Акцентирал върху различие­то между двете природи и учел за съеди­нението им само по благоволение.

Както преди при арианството, така и сега при несторианството отричаното в Антиохия било защитавано в Александ­рия.

За да се разбере правилно дейността на Третия вселенски събор, трябва преди това да се разгледа учението на идейния противник на Несторий – св. Кирил Але­ксандрийски.

Сведенията за живота на св. Кирил до избирането му за архиепископ на Алек­сандрия са твърде оскъдни. Роден е в Александрия около 370 година от богати ро­дители. Образованието си получил в ро­дния град. Бил чужд на езическата фило­софия и добър познавач на Свещеното Писание. Александрийската катедра заел в 412 година. На този пост работил до края на живота си (444 година) в продължение на 32 години.

Втората половина от живота и дейно­стта на св. Кирил като александрийски архиепископ минала под знака на упори­та борба против учението на Несторий. В хода на борбата обаче св. Кирил поняко­га достигал до крайности: отричал и по­ложителното у своя противник, служил си и с недотам позволени средства. По природа бил раздразнителен, а в споро­вете си – рязък.

Исторически спорът между св. Кирил и Несторий възникнал по повод термина „Теотокос“ (Богородица). Всъщност въ­просът за „Теотокос“ отразявал само основното различие между Александрия и Антиохия.

Основната теза в христологията на св. Кирил е единството на Богочовека. Неговата цел била да постави в по-ярка светлина реалното единство в Христа. Природно-ипостасното единство на Христа има за св. Кирил Александрийс­ки предимно сотириологичен характер. Боговъплъщението има за цел възста­новяването на човека и спасението му от греха. „Ако беше прав Несторий със сво­ето учение за разделението в Христа на Бога и човека, пише св. Кирил, то изкупи­телното дело би принадлежало на човека и не би имало спасително значение. Ние не щяхме да бъдем изкупени чрез страда­нието на обикновен човек… (Христос) умря за нас не като човек, бидейки един измежду нас, но като Бог в плът, отдавай­ки собственото Си тяло като откуп за живота на всички“.

Божествената природа не е претърпя­ла никакво изменение при въплъщение­то, понеже тя по същина е неизменяема. Словото се съединило с плътта неслитно и неизменно, затова при въплъщението не може да се говори за сливане или смесване. След въплъщението Бог Сло­во станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух.

Според св. Кирил Александрийски въплътеното Слово като неизменяемо е но­сител на едната богочовешка същност. Словото се явява като господстваща част, която е „поставила“ тялото напълно в Себе Си, в божествения елемент; тялото е „носената“ от Словото част. Човешка­та същност е преминала в особено при­тежание на Словото и станала принадле­жаща Нему, едва ли не „чуждо“ свързана към Него съставна част. Както душата обитава тялото и е ръководно начало, носител на човешката същност, така и Словото е в богочовешко единство.

След съединението на двете природи се дава името Христос. Той (Христос) едновременно е Бог и човек в едно лице. „Преди Своето земно пребиваване в плът Той беше по обикновен начин Бог, и така беше наречен. След раждането от Дева Той не беше вече Бог Сам, но и с нас, тоест въчовечен Бог“.

Св. Кирил знаел, че терминът „Теотокос“ (Богородица) е небиблейски по произход, но знаел също, че по съдържа­ние той разкрива църковното учение. Св. Дева Мария е носила божественото Дете в своята утроба. Син Божи е понесъл заради нас рождение от жена и е сукал от майчини гърди. Той е бил човек, роден като нас. Той е храм, носещ в Себе Си живия Логос. Св. Дева Мария е родила физически свързания по плът Бог Слово. Тъй като въплътилото се Слово не е престанало да бъде Бог, то тя с право се нарича Богородица.

Борбата между Несторий Константинополски и Кирил Александрийски като ярки изразители и защитници на двете богословски направления – антиохийското и александрийското, била непро­дължителна по време, но богата по емо­ции. Тя дала силно отражение в следва­щите няколко десетилетия. Освен чисто догматическия елемент в тази борба се примесили и църковно-политически еле­менти. Те дори предшествали догмати­ческите спорове между Несторий и Ки­рил и затруднявали тяхното правилно разрешение.Не без влияние върху хода на тази борба се оказали и особеностите в характерите на Несторий и Кирил и тяхното служебно положение.

Прочетете още „Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*“ →

Д-р Александър Омарчевски

Осъждане на Аполинариевите заблуди

Едва през 373 година св. Василий Велики говори за еретическото учение, разпространявано от Аполинарий. Слухове за това достигнали до св. Атанасий преди 362 година, но той се отнасял към Аполинарий със снизхождение. В резултат на това през следващото десетилетие аполинарианството набрало сили. Скоро след това аполинарианите се отделили в свое особено общество. В Антиохия към тях се присъединил мелетианският презвитер Виталий, когото Аполинарий впоследствие ръкоположил за Антиохийски епископ (около 375 година)[25].